Помня като малък как упорито четях книгите-игри на „Плеяда 7“ и всеки път, когато умирах без да направя почти никакъв напредък се ядосвах и захвърлях книгата, заканвайки се, че никога повече няма да отворя тази дяволия. След няколко дена, разбира се, отново я започвах и отново умирах малко по-напред от предишния опит. В някакъв момент, не знам как точно, загубих и влечение и желание да чета книги-игри, докато преди няколко години пред очите ми не попадна „Призвание герой #2“ .  Казах си „Я, книга-игра! Това беше много яко едно време.“ И си го купих. Това беше искрата нужна, за да разпали явно дремещия някъде в мен плам по книгите-игри. 

За тези от вас, които не знаят, „Призвание герой“ е поредица сборници за книги-игри, писани от български автори. До сега на пазара са излезли четири броя и тук смятам да ви запозная с последният, четвърти. На нашият сайт можете да откриете и ревюта също така на #2 и #3. 

Както и в предишните 3, така и тук, сборникът включва 3 игри и едно интервю. Интервюто е със Сикамор Брайт и то няма да е обект на това ревю, въпреки че ако и вие като мен сте фенове на поредицата му за Мрак, определено ще ви е интересно какво се казва в него. Книгите-игри са „Зъби“ на Стефан Стефанов; „Убежището“ на Радослав Апостолов и „Вълча дупка“ на Слави Ганев. А сега едно по едно..

Зъби

„Зъби“ е…най-класическата, така да я наречем, от трите книги. В нея няма да откриете нищо ново, като „игра“, но ще откриете стари, добре изпипани неща, които обичате от други известни книги-игри. В тази първа игра главният герой е вампирката Елия, която от 13 години е затворничка и обекта на експеримент – дали може вампир да се отучи да пие човешка кръв. Една нощ обаче дъщерята на местния барон е похитена, подозренията са, че извършителя е вампир. Тъмничарите на Елия нямат избор – само вампир може да залови друг вампир за малкото време, което имат. От тук вие поемате ролята на Елия и имате една нощ, за да откриете какво е станало с дъщерята на барона. Като стил на игра „Зъби“ определено е RPG. По време на приключението ви вие ще развивате уменията на Елия, ще си екипирате различни оръжия и често ще си проверявате уменията (skill check), за да преодолявате различни трудности. Като фен на RPG игрите, по принцип това решение за водеща механика определено ми допада. В тази игра също така ще откриете и типичните за книгите-игри ключови думи, които също ще играят важна роля по време на приключението ви.

Като книга, „Зъби“ е написана доста сполучливо и нямам никакви обективни забележки към текста. Стилът е постоянен, описанията са добри и успяват да те пренесат в света, където се развива историята. Това е и книгата, която ми беше най-напрегната. По време на „Зъби“ единствено, имах чувството, че от някоя сянка ще изскочи нещо по-силно от мен и ще приключи налудничавото ми приключение без време. Интересна част от историята е стремежа на Елия да пребори природата си и да не пие кръв. По време на играта многократно ще бъдете изкушавани от автора да се поддадете на природата си. Ако успеете да удържите, накрая ще има бонус точки. Въздържанието ви или обратното – отдаването на кървави пирове ще има и ефект върху историята, особено накрая. Като споменах приключване на приключението, да ви кажа и няколко думи за нещата, които не ми допаднаха в „Зъби“.

Първото е една много абсурдна и невъзможна за предотвратяване смърт в началото на играта (или пък не, зависи къде отидете първо). Смятам я за абсурдна, защото по-нататък при доста по-напрегнати ситуации Елия успява да реагира по-адекватно и да се защити. Дори и срещу същия противник, който я убива в този епизод. Може би идеята на автора е била, че по това време вампирката е все още слаба от дългият си престой в тъмницата… Второто, което не ми допадна е един намек за работещо кръвообращение при Елия – тя се изчервява. Също и приканването на друг герой – героинята да се вслуша в сърцето си. Разбирам, че Елия, както и нейния тъмничар се стремят тя да се приближи възможно най-много към това да е човек, но израза „Какво ти казва сърцето?“ някак си не ми се стори на мястото си в тази история. Това разбира се е строго субективно, може би начинът, по който тези две неща допринасят за изграждането на Елия ще се харесат на други от вас.

В заключение мога да кажа, че „Зъби“ е едно много сполучливо RPG с вампири, убийства и няколко изненади, което определено е намерило заслужено мястото си между кориците  на „Призвание герой“.

Убежището

„Убежището“ е книгата-игра, която според мен ще се хареса на най-много хора и която на мен ми беше най-малко интересна. Не, не се опитвам да съм хипстър, а просто постапокалиптичните сюжети никога не са ми били любими. Казвам ви, за да го имате предвид, ако ви се стори, че хейтвам безцелно.

Историята на Радослав Апостолов ни пренася в София, в наши дни, където собственика на няколко магазинчета, Станимир, е преследван от ужасни кошмари, които му казват, че идва краят на света. Кошмарите му са до толкова обсебващи и плашещи, че той въпреки несигурността си дали Краят наистина идва, започва да строи своето Убежище.
Като механики „Убежището“ и „Вълча дупка“ доста си приличат, тъй като и в двете вие събирате материали и трябва да построите възможно най-ефективно нещо. В тази история, както споменах, това е Убежище, където да можете да се скриете, за да преживеете Апокалипсиса. За целта вие ще трябва да подсигурите генератор, система за пречистване на въздуха, отопление, както и достатъчно хранителни запаси за три месеца, което се смята за необходимия минимум от време след ядрен армагедон. Идеята за изграждане на бункер и нуждата да правите внимателни избори какви материали и колко пари да похарчите за тях е интересна и не я бях срещал до сега. Главният герой Станимир също така е доста добре изграден, със своята мания, страх и проблемите с жена си, която не го разбира и постоянно го обвинява за изтъняващата им банкова сметка.

Причината „Убежището“ да не ми хареса беше историята. Както казах по-горе, този тип сюжети никога не са ми били любими, но книгата страда и от друга слабост – до настъпването на Краят тя се развива много бавно и има епизоди, които честно казано на мен ми се сториха като „филъри“. Просто в първата част почти липсва каквото и да е напрежение, за разлика от „Зъби“, където постоянно дебне опасност. Това не значи, че решенията, които взимате и че машините, които купувате за Убежището нямат значение. Напротив, във втората част от историята изборите, които сте правили в първата бързо ще ви затрият или ще ви дадат шанс да оцелеете. След идването на „нечаканият“ ден обаче, историята сменя ритъма си изведнъж и започва да се движи доста бързо. Нивото на интрига и напрежение се вдига рязко като се задържа така почти до края. Друго, което ми направи впечатление е, че в един момент един от героите напуска останалите, но при определени избори, тя се появява отново, без преди това да се е завръщала и цялостта на нишката в този момент се задържа единствено от ключовите думи. Като цяло имах чувството, че „Убежището“ е по-дълго отколкото трябва. Въпреки това, не мога да отрека, че пресъздава чувството за настъпил апокалипсис, хаос, страх и анархия много добре. Изборът на автора действието да се развива в София и околностите му също допринася за „вкарването във филма“.

Заключението ми е, че ако сте фенове на постапокалиптичния жанр и на книгите-игри „Убежището“ е историята за вас. Има малко бавен старт, но веднъж след настъпването на армагедона историята се раздвижва рязко и става доста по-интересна. Също така убедително създава усещането за настъпило сериозно бедствие. За жалост не беше за мен… или аз не бях за нея, не съм сигурен.

Вълча дупка

От сега искам да кажа, че „Вълча дупка“ на Слави Ганев е историята, която най-много ми хареса от това издание на „Призвание герой“. В тази книга-игра вие сте в ролята на младия господин Фоков, който има ужасна тайна, която иска да скрие колкото от себе си, толкова и от останалия свят. Той е върколак. Но не от онези върколаци, които са прегърнали проклятието си, а от онези, които се презират за това, което са и в което се превръщат, когато тяхната омразна и най-любима пълна луна изгрее в небето. Действието се развива в България, село Пепелище, близо до град Кипроград. След края на поредното си превъплъщение, главният герой се събужда на пода на една полу-съборена хижа, единствено с разпокъсаните си дрехи, ужасното си главоболие и малко пари. Всичко му е ясно, надява се единствено да не е убил никого през изминалата нощ. Дори и да не е обаче, той знае, че не може да разчита на този си късмет вечно и че трябва да направи нещо за да се спре, нещо за да предпази света от себе си.

Както споменах вече „Убежището“ и „Вълча дупка“ си приличат по това, че и в двете ще трябва да построите нещо, като имате ограничени ресурси – в първата пари, а тук време и пари. Приличат си и по това, че и в двете главните герои са толкова терзани от своите проблеми, че са почти нестабилни психически. Това, което ме грабна повече във „Вълча дупка“ беше както лекия фентъзи мотив, така и автентичната атмосфера от началото на ХХ век, която Слави Ганев успява да създаде със своите описания на селото, гората и героите. Някак си по-приятно и интересно ми беше да трябва да обикалям за тухли, цимент и дъски из китното село Пепелище и да подкупвам селяните с ракия, да крада от тях или да им правя услуги, за да получа нужното, отколкото да търся климатици и да избирам кои дълготрайни храни да си купя от супермаркета. Нещо друго, което ми разпали интереса са леко загатнатите истории на местния свещеник и имам, както и няколко други истории свързани с местността. Надявам се автора да спази заканата си от Увода и един ден да видим истории и за тях. Също така и обречената борба на младият Фоков с неговото проклятие е изключително убедително описана. Как той не го иска, но в същото време с наближаването на пълнолунието той чувства спонтанни приливи на сила, вие му се свят, изпада в моменти на неадекватност, губи координация… Той е влюбен в Луната и едновременно с това я мрази. Тези му терзания, мисли и душевни състояния са разкрити най-вече чрез монолозите му с нея.

„Вълча дупка“ има чудесна, оригинална атмосфера, интересни герои и постоянно напрежение, което ще поддържа интереса ви до края. В известен смисъл тази история взима начина на игра от „Убежището“ и го доразвива, разчупва го и го прави по-интересен. За мен  монолозите на героят с Луната бяха изключително силен момент. 

Заключение

Тежката ми присъда е… че „Призвание герой“ #4 отново е успяла да събере изключително разнообразие в себе си и то само в три истории. Това е чудесно постижение. Определено след първото изиграване на която и да е от трите истории ще останете с чувството, че сте изпуснали още много тайни и възможни начини да приключите историята. Това неизбежно ще ви върне в тези изпълнени с опасности и загадки страници. В сравнение с предишните? Аз така и не успях да стигна до третата част на сборника, но определено бих сложил #4 веднага след най-интересният за мен до сега #1. В този брой също ще откриете и два разказа, които вплитат доста добре в себе си една нова за мен идея – а именно да трябва да построите нещо, докато играете. И говоря буквално! Ще трябва да построите свой бункер, а по-късно във третата история и да стегнете една хижа, така че тя да може да предпази света от вас.

Както си им е обичай и в този брой след всички разкази ще откриете бонус интервю, което този път е със Сикамор Брайт, който активно се изявяваше в предишните три броя на сборника. Ако и на вас са ви харесали историите му, то в това интервю ще научите някои интересни неща за тях и какво го е вдъхновило да ги напише.

След всичко това няма как да не усещате, че призванието ви в живота се е променило и от сега нататък, то е да притежавате всеки брой на „Призвание герой“! 

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/prizvanie-geroi-2-review/“ target=“blank“ ]Ревю на брой 2[/button][button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/prizvania-geroi-3-review/“ target=“blank“ ]Ревю на брой 3[/button]

[divider]

Какво чакате! Поръчайте си Призвание Герой 4 още сега, като кликнете на бутона отдолу!

[button color=“green“ size=“big“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/prizvanie-geroi-br4″ target=“blank“ ]Призвание Герой №4[/button]

Отложих с цял месец писането на това ревю. И това не е от несериозност, прекалена ангажираност или организаторски неспособности, а най-вече защото исках впечетленията ми да се уталожат. И да се опитам да изкажа мнението си с максимално много любов.

Първо си мислех, че аз съм тотално погрешния читател за тази книга. По-късно ще ви разкажа защо. После реших, че аз все пак съм читател и като такъв имам право да изкажа мнението си. И макар написаното досега рязко да накланя в отрицателна посока, държа да заявя, че абсолютно адмирирам всяко усилие да се напише книга. И понеже знам (като свидетел, а не като автор) колко усилия, мислене, труд и желание са нужни, за да се напише интерактивен роман, искам да кажа на Красимира Стоева – браво! Браво за усилията, браво за работата, браво за труда, вдъхновението, намерението, идеята.

Идеята е страхотна. Имаме протагониската ни Мая, която по време на двадесет и петия си рожден ден решава да прави екзистенциални избори. И ние, читателите, следваме Мая в изборите й, понякога даже ние ги правим, а в повечето случаи ставаме наблюдатели на развитието на конкретно решение. До тук – добре!

Другото, кеото определено заслужава адмирации, е стилът. Авторката категорично има много ясен, спокоен, конкретен стил, води леко историята и чудесно поставя наративната структура на разказа. Друг е въпросът, че откъм достоверност на диалога, нещата куцат. Да, в литературата можем да си позволим диалог, включващ изречение от типа „Тъкмо имам нужда от насока и подкрепа. В последно време се чувствам объркана и… някак празна“. Повярвайте ми, ако някой ми каже нещо такова наживо, ще впрегна всичките си сили да остана сериозна. Никой не говори така наживо. И ако в действителност можем да си позволим такова изречение в литературата, то в модерната литература бих го отписала категорично. Сега, когато „вкусния“ диалог е 80% от прозата, да се описват цели абзаци какво си мислела персонажката ми се вижда архаично и ненужно. И лесно. Не издребнявам. Това не е единствената подобна реплика. В огромен процент от случаите персонажите говорят литературно и напълно недостоверно. А още повече, че персонажите е добре да се саморазкриват, а не описват. Но това вече е въпрос на друг стил.

И така, стигаме до тежката тема – съдържанието. Много мислих и наистина се чудих дали не съм супер сбъркана като личност и затова темата и развитието да не ми допадат. Няма как да не обвържа това си впечетление с личността си, затова първо ще ви спомена няколко думи за мен. Аз съм на 27 (две години по-голяма от Мая), имам две малки деца и прекрасен съпруг. Завършила съм Драматургия в НАТФИЗ и дълги години се занимавах с писане. За година и половина имах собствен бизнес – търговия с ръчно изработени неща и шивашки материали. И най-важното, преди всичко – определям себе си като вярваща и действаща християнка. Защо написах всичко това? За да ви се похваля? Не. Повечето хора сега биха ме определили като „домакиня“ и „майка“, стояща си вкъщи, „не правеща нищо“. Друга ми е идеята. Протагонистката в романа – Мая – има да избира именно между неща, които на мен са ми изключително близки и ясни. За авторката, обаче, не съм съвсем сигурна, че това е така. Мая е художничка, която много иска да влезе в арт-средите. Не тръбя, че съм  била в тия среди и съвсем не ме блазни идеята да се връщам там. Но в романа има едно такова детско-наивистично-любовно отношение към ГОЛЯМОТО изкуство и позабравената идея, че някой, който е супер-мега-талантлив артист, рано или късно ще бъде прославен за ВЕЛИКИТЕ си способности. Много ми хареса, че Мая е родена с някаква способност, която й позволява да вижда емоции в цветове. Но пресилено-романтичното описание на всички тия цветове из книгата седят малко странни. В някои от вариантите на развитие на книгата Мая е супер велик художник, в други – не. Но дали е реалистичен супервелик художник? Също не.

Защо ви казах, че съм имала собствен бизнес? За да ви споделя, че Мая също се чудеше дали да не кривне по пътя към по-добрата финансова стабилност, учеше неща, дето не са й интересни и ние много и състрадавахме по пътя на скучните учебници в скучното висше учебно заведение. Да не говорим какво послание дава цялото това наслагване на скучното учене.

О, като казах наслагване. Едно от нещата, които ми направиха лошо впечетление, беше буквалното преписване на абзаци. Открих няколко такива случая в книгата. Буквално, с „копи“ и „пейст“ (ще ме прощавате за грозния израз, но ако бях написала „изрежи“ и „залепи“, никой нямаше да ме разбере). Не знам дали авторката се е надявала някой да не забележи, или пък не е бил допусан вариант човек да прочете и други развития на историята. Любимото ми беше „Весели семейни обеди и скучни вечери пред телевизора“. Има го същото три пъти! И понеже това е изречението, с което се описва най-точно вариантът „семейство“, директно минавам към тази тема.

Идеята за семейството като ценност е толкова странно представена в този роман, че за малко да се откажа да пиша това ревю именно заради нея. Не ме разбирайте погрешно – отново, моля ви! Аз не съм вкопчена в семейството си истеричка или майка-квачка, която седи вкъщи с ролки и зяпа турски сериали. Аз никога не съм имала „скучни вечери пред телевизора“. Аз никога не съм имала „скучни вечери“ въобще. Ако не вярвате – заповядайте у дома. Всеки, който ни познава, не би свързал семейството ни със „скука“ по какъвто и да било начин. И отново – не се хваля, просто са такива нещата. Аз НЕ познавам скучни семейства. Наистина. Не познавам семейство, което да не води ежедневна борба за по-добри взаимоотношения, което не се бори със страх, недоимък, съмнения, усилия, стрес, работа. Скука? Едва ли. Всяко семейство има своят свят на празници, тъги, притеснения, надежди. Да се обяви семейният живот за скучен, би означавало едно стремглаво юрване по нанадолнището на целия прогрес на обществен живот, морални устои и психологическа стабилност. Няма да ви вадя статистики какво става с децата, отгледани в дом с един родител, но ми се струва, че точно сега, ОСОБЕНО сега е изключително важно за семействата да се говори с насърчение и любов. Всичко друго ми се струва лекомислено, повърхностно и най-вече егоистично. А, да ви призная, Мая доста често е изпечен егоист.

В романа няма един персонаж, който да стои твърдо в добри семейни взаимоотношения. Свилен (изгората на Мая) е безчувствен темерут, майката на Мая е като извадена от виц за тъщи/свекърви, а брат й е изгубената овца на някоя банда само с черни такива. Не тръбя за задължителна достоверност на персонажите. Но би било хубаво.

В няколко от вариантите Мая отива в щатите, за да стане велика. Не искам да съм излишно негативна, но там реалистиността клони към нулата. А когато в историята се включва ексцентричен мегабогаташ и неговият приятел-гей, нещата определено минават в отрицателната посока на реализма. Нямам против, но тези два персонажа седят така „насадени“, както сега „насаждат“ гей-двойка във всеки американски ситком. За да ни видите, колко сме широко скроени и как можем свободно да говорим за тия неща! Браво. И не, не ме обявявайте за хомофоб. Нито за хейтър. Просто самата история съвсем не успява да носи толкова тежки теми, а мислите на Мая клонят в изключително повърхностна и забързана насока, което просто свидетелства за недостатъчно познаване на темата.

И накрая – защо ви споделих, че съм християнка. Романът започва с „в началото беше словото и в началото словото създаваше свят…“ Няма дори да споменавам, че ако ще се прави препратка с Библията, е добре най-малкото „Словото“ да е с голяма буква, ако не и да се цитира дословно. Но няма да издребнявам. Интересното е, че мъничко след това начало на Мая й подаряват медальон с Богородица. Това е твърдо насочване към християнската символика и ценности. Много ме зарадва и зачетох нататък с хъс и желание. Уви. Мая така и не успя да надскочи себе си, а когато беше близо до това да успее да заживее над егоизма си, беше безмилостно помитана от „съдбата“ си. Тоест, такива закони като причинно-следствени връзки тук не важат. От което, повярвайте ми, книгата страда.

Последно – фалшивите избори. Знам колко е трудно да се напише книга-игра без фалшиви избори. И все пак те разочароват. Мая няма 7 живота, а дори и да има, вие трябва сами да си ги измислите.

„Седемте живота на Мая“ е обявена за интерактивен роман за жени. Е, мила моя Мая, да беше отишла в мола, да избираме заедно подаръци за колегите… Но не такива избори и екзистенции… Няма как 100-200 страници да избистрят идеята за екзистенциалните избори между работа, изкуство, семейство или призвание. Или ако въобще е възможно, то би трябвало да стане на друго, много по-дълбоко ниво.

Ако в книгата се преработят няколко неща, тя определено би била подходяща за млада публика, може би за четящите чиклит и розови разкази.

Не съм тук, за да ви чета морал или да плюя по нечий труд, отново искам да изкажа истинските си адмирации за толкова обемен труд. Но самата аз, като читател, с моите си ценности и моят мироглед, намирам за трудна идентификацията си с Мая. А това, в крайна сметка, е основна цел на всеки автор. Благодаря на авторката и издателите, че ми подариха това интересно и иновативно изживяване, което ми донесе „Седемте живота на Мая“. Продължавайте! Това е огромна крачка и вярвам, че много скоро ще намерим една наистина работеща формула за добра и конкурентноспособна българска проза!

[divider]

Ако все пак на вас ви звучи интересно, можете да закупите книгата от нашите приятели от Legacy of Kreya!

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/7-jivota-na-maya“ target=“blank“ ]Legacy of Kreya[/button]

Преди няколко дена похейтих една от най-новите преведени книги-игри на сдружение „книги-игри“. Е, сега иска да поправя малко негативната енергия с хвалба по авторската им поредица Призвание Герой. В този случай – третата част.

Разбира се, това не означава, че това е перфектната книга-игра. Въпреки, че беше съвсем близо да бъде е една от най-добрите книги-игри, които съм чел последните години…преди  да прочета третия разказ – Кладенецът.

Ако не сте запознати с поредицата Призвание Герой – това е сборник от три разказа-игри, писани от български автори. Обикновено в тези книги има и бонус материали. В тази част на поредицата ще откриете интервю с Тед Грей, или както част от нас го познават – Бейв. Честно да си кажа, не съм чел неговите книги игри, но се изненадах, когато разбрах, че той е твореца на света Ендивал. Може да не харесвам системата на това РПГ, но трябва да се признае, че е най-популярната и успешна българска ролева игра. С други думи – интервюто е кратко, но съдържателно и интересно.

Вие обаче сте тук за ревюто на Призвание Герой 3. В това ревю, както и предишното за Призвание Герой 2, ще направя три отделни мини ревюта на всеки един от разказите, а на края ще обобщя и ще дам своята оценка за цялата книга, въпреки че вече знаете какво да очаквате.

 

Щурмберг

Трябва да си призная, че когато прочетох първата страница на този разказ на Сикамор Брайт бях малко разочарован. Не заради друго, ами защото очаквах трета част от тъмния, но готин свят на „Мрак“. Въпреки това успях да преодолея егоистичните си межделения и много бързо спрях да мрънкам, защото Шурмберг е изключително напрегнат и въвличащ разказ.

Още от началото, авторът ви вкарва в една изолирана, сравнително мрачна и почти потискаща среда, в която младия лекар Томас Айзенхоф става част от едно кърваво събитие, което продължава няколко часа в отдалеченото немско градче Щурмберг.

Този разказ-игра е един от най-добрите криминални книги-игри, които съм чел. Историята успя да ме грабне светкавично и ме пусна чак на финала. Това не е онези творби, които са построени на принципа „хълмче-долче“ – както ние драматурзите го наричаме. В Шурмберг няма никаква релаксация. Разказът е построен на постоянното покачване на напрежението, защото играчът е поставен в ситуация, в която трябва да взема бързи и оптимизирани решения.

Някой избива хора в мирното градче и сякаш доктор Айзенхоф е единственият, който разполага с достатъчно информация да спре убийствата… или поне се надява, че има…

Всяко действие, което протагонистът извършва в разказа отнема време, което е изключително ценно… поне така изглежда. Всъщност, играчът никога не знае с колко точно време разполага да разкрие убийствата, които се заплитат след всяка изминала минута. Това придава на разказа момент – „изпитай си късмета“. Колко точно още искаш да прекараш в търсене на информация в тази сграда? Колко ценно време ще ти отнеме да преджобиш трупа на някой за нещо, което ще ти помогне… Избори имаш много, но времето сякаш е твърде малко. Не знаеш точно колко, но с всяка изминала минута забавяне се появява още един труп в Щурмберг.

Въпреки напрегнатата ситуация имаше един момент, който в началото предизвикваше смях у мен, а после леко раздразнение. Всяко едно действие в разказа ви изисква 5 минути. Точно 5 минути. Дали ще претърсите стая или просто ще бръкнете в джоба на някого – 5 минути. Веднъж ми отне пет минути да огледам пода на един килер. Пода! Няколко пъти ще се намерите в ситуация да претърсвате трупове. Ако всяко оглеждане на всеки един елемент – рани, джобове, дрехи отнема по пет минути – цялото нещо би ви отнело час! То вярно, че за да си лекар трябва да си спокоен човек, но вие – доктор Айзенхоф сте абсолютен флегматик!

Освен това, постоянното записване за отминалите 5 минути започва да дразни след десетия път. Говорим за записване на информация в бележника след всеки един епизод!

Разбирам защо го е направил Сикамор. Разбирам, че ако беше раздробил времето на различни минути това щеше да натежи, да предизвика математически сметки, а и вероятно да счупи баланса, защото играчът няма да има защо да не прави действията, които изискват малко време. Разбирам, но… си е малко дразнещо.

Това обаче свършва след даден момент и стигаме до втората част на разказа, която вече беше изключителна наслада. Там почти няма записване. Тази втора част е нещо като равносметка. С други думи – „Да видим какво знаеш, какво не и как ще използваш тази информация“. Знам, че звучи абстрактно, но не искам да ви издавам нищо, защото историята е интригуваща, има обрати и изненадващ финал.

След като стигнете до задоволителен финал (има и незадоволителни, дори и да удържите доктора жив до края) ще имате възможността да прочетете разказ, който уж има някакви допирни точки с историята преди това.

Така или иначе ще го прочетете, нека не се залъгваме.

Не искам дори и да ви намекна за какво става въпрос в него, но само ще ви препоръчам да не се надявате на драматургични връзки с основната история по-рано. Да, има нещо общо, но то е твърде малко и почти ненужно.

Разказът, както и играта по-рано е отново въвличащ и интригуващ, типично за Сикамор. Тук, той си е позволил да се отпусне, тъй като не го задържат механики и зарове. Това има както плюсове, така и минуси. Плюсовете вече ги казах – отличен стил и добре изградени персонажи. Минусите обаче са два и според мен не са за подминаване.

Първо – разказът е твърде дълъг за това, което иска да постигне – било то емоционално въздействие или изграждане на съспенс.

Второ – съспенсът не е оправдан. С други думи, финалът увисва. Целият разказ гради едно напрежение и очакване. Аз наистина очаквах нещо голямо в края, някакво събитие, някакъв обрат, някаква тайна, която да се разбере на финала… Особено при положение, че самата игра по-рано носеше точно това – интересна история с неочакван обрат. За съжаление, разказът не успява в това и лично за мен се самообезмисли. Хубава дума…

Въпреки малките мрънкания за играта и разказа, смятам, че това е втория ми любим разказ в сборника, но определено най-добре написания. Страхотно допълнение към Призвание Герой и попадение на Сикамор Брайт, въпреки че не е в света на „Мрак“.

 ПЛЮСОВЕ:

• Напрегната и въвличаща история
• Неочакван финал
• Вълнуваща втора част
• Добре изградена атмосфера

 МИНУСИ:

• Почти всеки епизод трябва да пишеш в бележника
• Всичко в този свят отнема пет минути
• Много добре написан, но ненужен допълнителен разказ.

[divider]

Поробената принцеса

 Любимият ми разказ от сборника. Не мога да повярвам, че го казвам, но това се дължи не на литературата, а на играта. Който ме познава, знае как се дразня на системите в почти всички книги-игри и колко ми е досадно да пиша постоянно в бележника кодови думи и предмети. Винаги съм смятал, а и продължавам да смятам, че книгите-игри трябва да се променят, за да могат да дишат и във вратовете на новите читатели, не само на заклетите, изпълнени с носталгия, фенове.

Този разказ на Питър Вейл обаче ми даде някакво мазохистично удоволствие, когато пишех в дневника. С други думи – системата ми се стори глътка свежа свежест в клишетата около нея. Вярно е, че не е кой знае колко иновативна, но пък за пръв път механиката е тематично свързана с разказа. Най-после човек да се замисли защо една книга-игра е игра, а не просто книга. Защото тук има игра, дами и господа, а не просто записки.

 Малко предистория

 Поробената принцеса е втория разказ от очевидна поредица, която беше зададена още в Призвание Герой 1. Там, в Зарево над Кордоба, Питър разказа историята на българина Ахрин, който имаше важна мисия възложена от цар Иван Асен II. В тази поредица става въпрос за група хора, които поради пътищата на съдбата са се озовали в една лодка един с друг. Всеки разказва своя път до тази лодка.

В „Поробената принцеса“ читателите влизат в ролята на арабската принцеса Шейла, която за пръв път излиза от покоите на баща си и както обикновено се случва с арабските принцеси, тя е заловена от кръстоносци и… нека да кажем така – случват й се неща, които е нормално да й се случат сред средностатистически кръстоносци. След множество такива смучки… ъ… случки, тя е отведена в плен в замък, където слугинства на армията на кръстоносците. След като разбира какво планира тази армия, Шейла решава, че с цената на всичко тя трябва да се избяга от кръстоносците. С цената. На. Всичко.

Първо, да започнем от литературата. Разказът е прилично написан и приятен за четене. Стилът не е нищо особено, не е достатъчно индивидуализиран, че да мога да го коментирам… Грамотен е. Разбира се, както и в „Зарево над Кордоба“, тук също ще получите стабилна доза уроци по история. За съжаление, говоря буквално. Докато чета разказите на Вейл, понякога искам да затворя книгата и да избягам от час. Не че не е интересно, просто когато авторът започне да споменава исторически факти и термини, художествения текст сякаш изчезва и буквите започват да ме мерят с тебешири и да ме бият с пръчката по ръцете…

Както и да е, не е чак толкова дразнещо, историята върви леко и разбираемо.

Това, което направи разказът любимия от трите не е историята на Шейла, нито литературата. Най-якото нещо в Поробената принцеса е механиката на играта. Още в началото ще имате избор между няколко локации в замъка, които можете да посетите. Когато посещавате места, след това ще получите код с нов епизод за това място и следвщия път, когато се връщате там ще посетите него. Така играта върви динамично, логично и най-вече подредено.

Това, което повече ме впечатли обаче беше системата за бягство. От време на време ще получавате кодови числа от някоя локация. Ще посъберете доста такива. В някой момент, ако решите, че сте открили достатъчно, можете да съберете които и да е две числа и отидете на получения епизод. Ако това е епизод с бягство, ще има специален знак.

За удобство, можете да посетите пък тези кодови епизоди поотделно и там ще видите синтезирана важната информация, която сте събрали от конкретна локация.

Скъсах се от писане в тази игра, но за пръв път нямах нищо против, защото всичко се усеща като игра, а не като насилено препращане към епизоди.

Искам да похваля Вейл с още нещо, което много рядко се среща в книгите-игри. Смелостта за крайности.

Изборите, които ще вземате в процеса на играта са не само интересни, но могат да ви заведат в крайно различна посока. Как ще говорите с хората, какви действия ще извършите, всичко е тотално различно и ви определя като личност в играта. Да, в крайна сметка всичко се свежда до това дали ще стигнете до заветните кодови числа, но пътят до там е наистина вълнуващ и няма да ви се иска да пропуснете епизод, защото историята е изпълнена с много действие и напрегнати диалози.

Прегледах всички възможни финали и всеки един от тях не се състои само в последния епизод. Ако решите да поемете по определен път за бягство ще си имате отделна линия, в която ще преследвате своя план. Тоест – има разнообразие. Не знам дали ще си струва да преиграете целия разказ, защото книгите-игри не се славят с голяма преиграваемост, но поне можете да пробвате всички опити за бягство. Ще ви бъде интересно, гарантирам.

Мисля, че това е солидно допълнение към Призвание Герой 3 и за мен е звездата в тройката. С нетърпение ще чакам да видя с какво може да ме изненада отново Питър Вейл в следващия си разказ.

ПЛЮСОВЕ:

• Иновативна и тематична механика
• Разнообразие във финалите
• Смелост и крайност в решенията
• Напрегната и вълнуваща история, изпълнена с много действия

 МИНУСИ:

• Непрестанни уроци по история
• Много писане в дневника

[divider]

Кладенецът

 На този разказ смятам да отделя най-малко време поради две причини. Първо – защото очевидно е отнело малко време и за написването му и второ – защото не искам да цапам с хейт иначе прекрасните други разкази.

Тук всичко изглежда прибързано и повърхностно. В този разказ няма да намерите дълбочина, няма да намерите стил, няма да намерите и много смисъл.

Разказът се води хорър, но ме върна много назад и ми напомни на хорър книгите-игри от деведесетте. Това не е компимент. Съвсем не е комплимент. Тогава имаше много разкази и книги-игри, които претендираха за хорър и наистина си ме плашеха, но бях дете. Тук хорърът би уплашил само десетина годишните момиченца, които никога не са чели нищо друго или не са виждали Анита Майзер. Поп културата се измени отдавна и вече плашещия фактор е по-различен от стандартни чудовища, взети от семейство Адамс или дебели чичковци, които ни заплашват, че ще ни изядат. Виж, ако караха сив и миризлив бус…

 Както и да е, ето и историята:

 Вие сте тринайсет годишен хлапак, който не може да определи дали му е досадно да прекарва времето със сестра си или не и сте останали сами на село. Докато си говорите за страшни легенди, свързани с кладенеца до къщата, изведнъж някакъв гаргойл с изненадващо писклив глас отмъква сестра ви, защото така, и вие без дори леко да се напишкате от страх тръгвате след него. По пътя ще срещате и други гадове, ще прескачате капани и накрая ще се срещнете със самонадеян бос с твърде високо мнение за себе, който ще убиете учудващо лесно.

Историята не е чак толкова безсмислена като цяло. Има приятен завършек, макар и неоправдан, но не мога да говоря много за това, защото не искам да ви издам финала. Претендира за изненада, но на мен изобщо не ми пукаше за тия хора, защото персонажите са празни и изпълнени с клишета, взети от други книги или видео игри.

Играта не е нищо особено и също не трябва да се надявате на дълбочина. Напротив – в повечето случаи ще разчитате изцяло на случайността. Върна ме в четвърти клас, когато написан първата си домашна книга-игра. Казваше се „Тутя“ и също ставаше въпрос за някакво чудовище, което трябваше да бъде убито. Помня, че майка ми беше нарисувала чудовището на корицата… Както и да е. Тутя се състоеше от 20 кратки епизода и повечето от тях завършваха с избор – Наляво или надясно? Хвърли зар – 1-2 отиваш там, 3-6 отиваш ето там. В Кладенецът е абсолютно същото. Наистина. Има епизоди, в които избираш просто наляво или надясно без никаква логика.

Добре, да кажем, че това не е толкова фрустриращо, защото разказът е много лесен и почти няма възможност да загубите. Особено когато протагонистът – тринайсет годишното момче се оказва някакъв майстор по бойните изкуства и отличен специалист с огнестрелни и хладни оръжия.

Почти всичко, което намерите ще можете да го ползвате срещу гадовете, които срещате и то доста успешно.

Което ме навежда на една мисъл…

 „I used to be an adventurer like you, but then I took an arrow in the knee…”

На който му е познато това, знае какво означава. Има едно място в книгата, където който и епизод да изберете ще кажете една и съща реплика, независимо от резултата. Излъгах – в два от епизодите ще имате сменена дума. Предизвиквам ви да напишете в коментарите коя е тази реплика. Да видим дали и ви сте срещали това.

Мога още много да говоря за тази книга, но от както оплюх Тихото училище искам да намаля хейта. Наистина не ми е приятно да плюя ей така, но както бях помолен – ще бъда откровен.

Не исках да използвам обидни думи, но този разказ е написан изключително мързеливо. Точка.

ПЛЮСОВЕ:

• Кратка и динамична история
• Напомни ми на „Тутя“

МИНУСИ:

• Лесна игра
• Чист късмет
• Клишета и празни персонажи
• Това не е хорър
• Писал съм „Тутя“, когато съм бил на 10

[divider]

Заключение

Призвание Герой 3 е несъмненено най-добрата книга от поредицата. Вече става тенденция, всяка една да надминава предната, така че с голямо желание ще очаквам следващата.

В този сборник ще откриете два прекрасни разказа и един разочароващ рецидив. За щастие първите два са толкова добри, че само заради тях си заслужава да се сдобиете с книгата. Интервюто с Бейв е сладко допълнение, а любовта към книгите-игри, макар и несподелена толкова много от мен, извира от редакторите. Ако сте фен на книгите-игри, няма какво да се чудите. Ако не сте и сте любопитни да разберете какво е това, не се притеснявайте, авторите ще ви хванат за ръка и ще ви запознаят с основите.

С други думи – браво, пичове – чудесен сборник!

А сега – Чувствайте се призвани да си купите Призвание Герой 3!

… това беше тъпо.

 ПЛЮСОВЕ:

• Разказ с отличен стил и въвличаща история
• Разказ с иновативна и вълнуваща игра

МИНУСИ:

• Разказ с нито едно от двете

 

Отдавна не бях писал ревю на книга-игра, всъщност от месеци дори не бях чел такава… освен… (кашлюк)… моята…

За съжаление, така се случи, че първата такава книга, която попадна в ръцете ми благодарение на Ал Торо и сдружение „Книги-игри“ беше Тихото училище.

Ще се опитам да бъда кратък с това ревю, защото, първо се опитвам да бъда минимално негативен, а тази книга успява да ме провокира… Второ, ще ми се отделя повече време в правене на „Евала“ на новото Призвание Герой 3, което този път надмина себе си. Но за него в друга статия.

 Малко предистория

Тихото училище е от руския автор – Роман Островерхов и е заела пето място от 25 във форумен руски конкурс през 2013. Според екипа на сдружение „Книги-игри“, това, че е чак на пето се дължи на някакъв въведен критерий на конкурса, който не определя Тихото училище като подходяща книга за детска аудитория

Не знам дали това е така и какви са книгите след Тихото училище, но това дали тази книга е подходяща за деца… е най-малкия й проблем.

Историята в Тихото училище е проста – Протагонистът Константин Сухов, срамежлив интелектуалец, е учител по история. Една сутрин, след тежък за главата пиянски диспут с негов колега се събужда и разбира, че всички в училището са станали зомбита. Той се опитва да се измъкне, да открие други пияндета, които благодарение на алкохола още са с разсъдъка си и най-вече се опитва да не се отдаде на странния си вътрешен конфликт да потъне в мрака…

 Да започнем от малкото хубави неща в книгата…

Персонажите имат плът и се развиват. В повечето книги-игри персонажите са дървени черупки на стереотипни същества, които сме чели и виждали в други произведения. Дори протагонистите обикновено са читателите, но тук играчите направляват едно пиянде, което тича из коридорите на училището. Лично аз винаги съм предпочитал да играя с персонаж, а не да съм „аз“ в приключението. Нямам нужда да се пренасям в други светове, харесвам си живота.

Това, че персонажите са по-различни може да се дължи и на нещо друго. Различната култура. Или по-скоро – на класическия рускохолен манталитет. Признавам, звучи по-различно и разчупено, лековато и иронично… почти. След малко за това.

В играта има ясен конфликт и драматургия. Лесно можем да проследим историята на Сухов из училището и как той се мисли за много повече от останалите и междувременно борбата му със собствените комплекси. Дори имаше нещо чаровно с вътрешната му борба да остане себе си, когато имаше възможност на няколко пъти да пребива дразнещите ученици. Да, има драматургия… но… когато четох книгата, постоянно ми се щеше да фрасна с юмрук някого по лицето. Не, с шамар. Така е по-унизително. За жалост аз съм един жалък човек, а Роман звучи като едър руснак, който би помел пода с мен… така че ще седя кротко пред компютъра си и ще го плюя кротко и лицемерно, както всеки себененавиждащ се трол.

 А ето и защо ненавиждам тази книга-игра

Да започнем от малките неща. Моралните решения. В началото на играта си избирате характеристика. Дали да пушете или да бъдете дебел. Интересно – казах си. Готино е да си избереш негативен ефект, а и придава малко индивидуалност.

Аз избрах да бъда дебел, защото, първо, съм твърдо против пушенето и второ… щото съм дебел.

Още в началото това влезе в сила, когато трябваше да тичам повечко, но не ми се получи. Викам си – лошото свърши, поне не пуша и ще избегна този негативен ефект. Грешка! Оказа се, че пушенето има само позитивен ефект. Когато намериш цигари и пушиш се лекуваш. Освен това – ако вземеш, че намериш трева за пушене се лекуваш дори повече! Да, има съвсем малък негативен ефект при тревата, но само колкото автора да се разпише с етикета „цигарите вредят на здравето ви!“ . А позитивния ефект от това да си дебел е, че когато на едно място се опитваш да отвориш врата с блъскане на тялото ти – не поемаш двете точки щети. Ех…

Забелязах нещо малко странно. Когато бях в ситуация, в която трябваше да избирам от доста избори – с други думи – разпределителните места, където често се завръща играчът, правилният ред на посещение на локациите е отгоре надолу. Тоест, ако просто ги карате наред – всичко ще е наред и няма да се сблъскате с проблеми.

Мързеливо решение, ако питате мен.  Но пак е допустимо.

 Финалът…

 Ох, понякога желанието ни да направим нещо различно ни кара да измисляме големи глупости. Много пъти съм срещал това нещо във филмите, книгите, сериали и други подобни места. Ще ви шокираме! Ще паднете от стола! Ще счупите краката на стола и сами ще паднете на земята… и ще си счупите вашите крака! Ще вземем счупените крака от стола и ще ви ги забием в счупените крака и мозъка, за да сме ви разбъркали разума с този неочакван обрат!

Повярвайте ми, като човек, който се занимава с драматургия от както се помни, аз самия съм изпадал в такива ситуации и после съм се опитвал да се скрия. Няма прикритие от провала обаче. Изисква се много препрочитане, изисква се редакция и мнение поне на три абсолютни хейтъра, за да можеш да заключиш, че една история е добра.

Тихото училище се опитва да изгради неочакван обрат и когато стигнете до него, разбирате, че финалът е обвързан с цялостната история и дори навява някаква претенциозна философия (която странно наподобява една от глупостите на Стивън Кинг – „Под купола“).

За жалост, този финал може да звучи вълнуващо в първия момент, но само след минута си казваш „Чакай… какво?“. Пълната липса на логика и мотивация ме накара дори да се засмея. Няма да ви издавам финала, защото вие можете да се окажете много по-приветливи към тази книга.

Винаги съм се възхищавал към смели решения и докато този финал си е вдигнал крака за такава крачка, за нещастие го делят километри от здравото стъпване върху твърдия асфалт.

Хейт, хейт… но едва сега започвам.

Всичко това е леко дразнещо, но това, което ме изкара от кожата беше…

 Инфантилността

 Първо – във финалната сцена, ако дадете интервю за това какво се е случило в училището – това ви прави продажна селебрити сатанинска гад, която би трябвало всички да ненавиждаме. Определя персонажа към така известните глуповати реалити формати и псевдо „звезди, защото са звезди“ типове. Това е интервю, брат! Просто интервю! Този подход ми напомня на онези хора, които нямат телевизор и мразят телевизията, без дори да я познават. Приятелите на дърветата, за които всичко, което е модно е дяволско и трябва да се изгори заедно с вещиците, които ги дават по телевизията… която никога не са гледали. Не казвам, че телевизията е едно топло и приятно място, което заслужава да му се кланяме. Съвсем не. Все пак, работя там и съм пределно наясно от фалша, който съществува. Нека обаче не заклеймяваме неща, от които нищо не разбираме.

С други думи – мисли преди да говориш.

Което ме навежда най-после на нещото, което ме изкара от кожата!

Препратките…

… извинявайте – безцелното мятане на разни имена от филми, игри, литератураи поп култура, които явно наскоро Роман е срещал и иска да сподели.

Severance, Devil May Cry, Сивият, Парфюмът, Майкъл Джексън, Warcraft 3, Left4Dead (през епизод), Умирай Трудно (през останалите епизоди), Maelstorm, 300, Парламентьорът, Байрон, Киплинг, Бърнс,Аватар, Троя, Убийствен Пъзел, Mortal Kombat, дори е намесил (FAT, NTFS и ISO)… Пропуснал съм нещо със сигурност, а Ал Торо ме увери, че дори са ги намалили. И това в книжка само с 200 епизода?!

Това не са препратки, а просто ей така ТУРЕНИ неща. Само защото. Окей, разбрахме, че се кефиш на Left4Dead, аз също. Но да не прекялваме… Да не говорим, че е напълно нетаматично точно този персонаж да играе такива игри или да гледа този тип филми. Млад интелектуалец, който се скъсва да цъка Мортал и DMC, като между другото гледа Аватар и депресии като Парфюмът и Сивият… Айде стига! Това все едно го е писал тринайсет годишен.

Стига толкова, защото започна да става много притеснително колко лесно ми се излиза хейта…

[divider]

 ПЛЮСОВЕ:

• Добре изградени персонажи
• Ясна драматургия и конфликт

МИНУСИ:

• Недомислен и немотивиран финал
• Малоумни препратки
• Деца, цигарите са полезни за вашето здраве!

 Пето място? Сериозно ли?

Може да закупите книгата от:[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/tihoto-uchilishte“ target=“blank“ ]Legacy of Kreya[/button]

[divider] Ако ви е харесала статията и като цяло нашия сайт, моля да ни подкрепите! А ние ще ви благодарим с подарък – игра! [button color=“pink“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/donation/“ target=“blank“ ]Дарение за сайта[/button]

• Автор: Емануел Керо
• Жанр: Ужаси
• Епизоди: 100

По принцип не си падам по Лъвкрафт. С всички тези непроизносими имена и цялата тая щуротия с Ктулу…Пробвах се да прочета една книга след като изиграх няколко пъти Arkham Horror, но очевидно взаимоотношенията между мен и Хауръд нямаме бъдеще. В щатите, Лъвкрафт е огромна мания и е навлязла в литература, книги, игри, телевизия. Дори Стивън Кинг се е учил от него. Интересното обаче е, че тук в България съвсем не е така. Повечето книжарници дори не са чували за него. Трябваше да обиколя десетки и да обяснявам постоянно, че търся Lovecraft, не Warcraft, докато открия негова книга. Да не говорим, че най-известната му книга – Зовът на Ктулу беше неоткриваема за мен.

Както и да е. Казах всичко това, за да кажа следното изследвано твърдение, изпълнено с професионален тон и литературен изказ.

 Мега се изкефих на тази книга-игра. Която между другото е наградена с наградата „Yaztromo” за най-добра книга-игра за 2010 година. Заглавието е „най-после“, защото най-сетне прочетох съвременна книга игра, в която авторът се е сетил, че освен игра, книгата-игра трябва да е и книга.

 Темата

Както вече ви стана ясно, авторът е силно повлиян от Хауърд Лъвкрафт и е написал разказ в неговия свят. Не съм запознат дълбоко с вселената на Лъвкрафт, но доколкото разбирам от рандъм чудовища с още по-рандъм имена, всичко, което се намира в книгата ми беше напълно достатъчно, за да следя историята и да я разбера. Типична за тази атмосфера има малко градче, има зловещи създания, има гърмежи, има психоза.

 Усещането

Още във въведението на книгата, авторът ме застреля с едно лежерно твърдение. След като говори за Стивън Кинг и Джон Карпентър, той продължава:

„Обречеността, невъзможността да избегнеш съдбата си, краят на света бяха теми, които ме ужасяваха. Това е донякъде и усещането, което исках да създам в читателите на „Съновидение”. Благодаря на теб, читателю, затова че ще прочетеш това приключение, което се надявам да ти донесе удоволствие”

С други думи: „Надявам се да се чувстваш потиснат, депресиран и ужасен от живота си. Весело изкарване!”

Поне е човек на думата си. Още с първите страници, авторът успява да те вкара в една изолирана, клаустрофобична и потискаща атмосфера. Това малко ме притесни, тъй като много странно, но не обичам да се чувствам потиснат. За щастие обаче, само два епизода по-късно, Керо успява да замени грапавото чувство на депресия с един чист и хладен хорър. От там нататък вече влязох в историята и не излязох. През цялото време бях на ръба и усещах безсилие да се справя с каквото и да е, но мога да кажа, че това чувство ми гъделичкаше корема и на моменти ми вдигаше кръвното от напрежение.  Имах чувството, че целия свят е сбит в три-четири сгради и двайсетина човека и всяка една моя крачка ограничаваше всичко наоколо. Като гигантски циментен балон, от който се опитвах да изляза, а той се свиваше все повече и повече, докато накрая или той или моя милост трябваше се пръсне.

За мое щастие, разказът е точно толкова дълъг, колкото трябва да бъде, защото ако беше продължил само още 5 епизода, чувството на безизходица би погълнало останалата част от деня ми и би повлияло на работата ми. А работата ми е да пиша смешки. Това биха били едни много тъжни скечове. Друг е въпросът защо чета по време на работа…

 Историята

Намираш се сред тежка студена и зимна вечер в дома си в Бруклин. Жена ти е болна от нещо странно и неизцелимо. По лицето й излизат всякакви странни образования. Тя започва да губи желание за живот, а това теб те потиска отвъд самоубийство. Точно тук се притеснявах този разказ да не се превърне в някаква тежка драма с тумор и инвалиди, но за мое щастие, финалът опроверга това. Напрежението, което изпитвах там, определено измести топката в носоглътката.

Същата вечер си лягате с жена ти в леглото и от тук започва същината на историята. Всъщност почти всичко се развива на сън. Наблягам на „почти всичко“. Щеше да ме подразни ако накрая на играта се събуждаш облян в пот и всичко е наред, но авторът е избягал от това клише. Но нека не издавам финала.

След като заспиш се озоваваш в малко американско градче, което е нападнато от гадинки, излезли от света на Лъвкрафт. С отчаяни мерки ти и хората от града се опитвате да спрете инвазията. Страхът в историята е движеща сила и понякога дори може да ти отърве кожата.

В този кратък разказ дори открих нотка на романтика, тъй като персонажът ти все още е влюбен в съпругата си и с всички сили се опитва да спаси любовта си. Авторът разкрива още няколко странични стереотипни персонажа, които обаче работят много добре в тази тясна атмосфера. Не мога да говоря повече за историята, защото се опитвам ви да запазя очарованието.

 Играта

Най-после – ограничено количество статистики. Само „живот“ и „психика“. Да, намираш разни предмети и уж трябва да ги записваш, но айде стига, кой го прави?

Изпитах нещо много странно, свързано с изборите на самата игра. Всички избори водят в крайна сметка до едно и също нещо, дори финалът е само един…освен ако не умреш предварително. Но! Странното е илюзорното чувство, че изборите ти имат значение. Казвам го съвсем в добрия смисъл. Да, играх с всички пръсти на епизодите и проверявах къде ще ме отведе всеки избор, но само защото всички избори са интересни и има равнопоставеност между тях. Дали ще останеш в бара и ще защитаваш бара, където е жена ти или ще тръгнеш с хайката за динамит? Дали ще спасиш жена си или ще тръгнеш да убиваш големия гад? Всъщност в основата на повечето избори стои жена ти, но в това няма нищо лошо, защото цялата тази дандания в книгата е именно заради нея. Искаш да спасиш жена си.

След като прочетох книгата, мога да ви препоръчам да не играете като мен, а да следвате който и да е избор. Всички ви водят до логичен финал така или иначе, но по различни начини. Е, освен ако не стигнете до…

 Проблемът с епизод 6

Мислех да не споменавам това, защото е дребно заяждане с печата, но в крайна сметка си е бъг и разума надделя над емоционалната ми превъзбуденост. Особено в едно малко книжле като това. Епизод 6 е епизод, в който сте взели някакво кофти решение и животът ви е прекратен преждевременно. Проблемът е, че всъщност няма епизод 6. Или поне не целия. Има само малка част от един-два абзаца, които завършват с „Край”. Както и да е, това е печатна грешка, не дразни и предполагам ако има втори печат проблемът би могъл да се оправи.

 Заключителни думи

Ако още не сте разбрали, книжката е страхотна. Всъщност това е един много добър, чист и атмосферичен разказ с елементи на игра. Ако търсите механика, статистики и зарове, това не е за вас. Но ако искате да се насладите на ярък жанр, стегната драматургия и ясни персонажи – определено ще харесате Съновидение. Да, книжката е малка, но цената е още по-малка. Само 6 лева!

Можете да прочетете интервю с автора от тук.

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

• Напрегнат сюжет
• Идентификация с образа
• Страхотна атмосфера
• Интересни избори
• Кратък разказ

 МИНУСИ:

• Хорър в света на Лъвкрафт (за някои определено е минус)
• Решенията ти не са от особено значение
• Епизод 6

[divider]

Благодаря на пичовете от Legacy of Kreya за предоставената книга-игра.  Ако искате да закупите играта, а аз жестоко ви препоръчвам, кликнете на бутона долу.

[button color=“purple “ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/synovidenie“ target=“blank“ ]Съновидение[/button]