Всички публикации от Диляна Георгиева 'BigBoxTea'

Опитвам се да съчетавам домашното образование на децата, работата, хобитата и надеждите си, като обикновено в края на деня съм зверски изморена и с изпълнен на 28% списък със задачи:) Затова и напоследък не успявам да играя достатъчно от любимите ми стратегически игри, но пък имам все повече случаи да играя детски и семейни игри:) Тъй че се впускам в този сезон с голям ентусиазъм и се опитвам да извлека максимална полза от времето за игра - най-добре да се съчетава забавление и учене чрез игра!

„Приказка от два свята“, или как да заобичаме четенето още повече

Добре де, у дома едва ли има как да заобичаме четенето ОЩЕ повече, понеже докато пиша този текст, големият ми син (на цели 5!) чете на глас приказки от близо час. Но „Приказка от два свята“ на Никола Райков е именно такава книга, която може да „запали“ децата по четенето – с нетърпение какво ще стане по-нататък, с различни „физически“ съществуващи добавки към четенето и интерактивност, напълно изключваща всякаква електроника. Знам, че и вас запалих!

„Приказка от два свята“ е книга-игра – по познатата механика с избор на следващо действие, водещо към нов епизод за прочитане на книгата. Историята разказва едно малко хонтолулче, което изследва широкия свят и преживява най-различни приключения, посещавайки различни дестинации по картата.

Карта, но каква! Картата е отделен елемент, с размери 67 х 43 см. Няма нужда да ви казвам колко я харесаха децата, щом я отворихме. А още по-забавното е, че по картата се пише с изтриваем маркер, което добавя страхотен момент в четенето. Вкъщи се редувахме да трием и пишем числата на епизодите, защото всеки искаше да опита от тази нова „механика“ на четенето на книги.

Друг прекрасен елемент е красивата кутийка с 29 карти с предмети, които намираш или получаваш по време на приключението.  Всичко – и книгата, и предметите, и картата са много добре изработени от издръжливи материали, които докарват хубавото усещане за високо качество и луксозна изработка.  Илюстрациите в книгата са наистина приказни, от този вид, който децата дълго изучават и разглеждат. А самата история се води от първо лице на малкият хонтолул, който преживява своето вълшебно приключение с помощта на читателите през общо 95 епизода, разположени на 100 страници в голям формат. Епизодите са сравнително кратки, което прави историята подходяща и за по-малките читатели, които трудно се съсредоточават в дълги сцени. Често в книгата има забавни описания на предмети и животни, които децата „отгатват“ още преди малкия хонтолул да е открил с какво си има работа. А вървейки през странната нова земя, която опознава, играчът открива и нови, тайни места по картата, които създават нови дестинации и правят приключението още по-вълнуващо.

Книгата е много подходяща за деца в училищна възраст, а с по-малките можете да прочитате само по няколко епизода наведнъж и пак да се забавлявате солидно! Освен забавлението от четенето, прекараното семейно време гарантирано ще добави скъпи спомени и забавление към горещия летен следобед в парка или в уютната зимна вечер вкъщи. Защото за добрите книги няма неподходящо време и място, а забавните приключения са винаги добре дошли за малките откриватели.

Ако искате да се сдобиете с това бижу, или пък с предната книга-игра за деца на Никола Райнов, която се превърна в хит (Голямото приключение на малкото таласъмче), можете да посетите сайта на производителите и да се се зарадвате, че това изречение все някога завърши.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://prikazka-igra.com/book4.html“ target=“blank“ ]Приказка от два свята[/button]

CV – пригответе се за смях!

В коя игра може да се срещнат болнав атлет, татин готованчо с огромно имение, млад налудничав учен с няколко деца и живеещ в лукс природен активист? Да, CV на Granna е точният и, предполагам, единствен верен отговор! От сега ви обещавам – в това ревю няма да липсват суперлативи, прехласвания и други такива случки – CV страшно, страшно много ми хареса! Предполагам, че там някъде има хора, чиито коментар за играта би започвал с дълбока въздишка и опит да подберат по-сполучливо думите си. Предполагам и че за доста хора играта се влияе твърде много от случайност – от сериозно количество зарове, които дефинират житейските избори на персонажите. На всички такива горепосочени хора имам да кажа само едно нещо: ГЛЕДАЙТЕ СИ РАБОТАТА! Това си е моето ревю и вие няма да пипате в него! Ако нещо не ви харесва – напишете си ваше, пък даже може и да го пуснат тук, на сайта. Но по-скоро не разчитайте. Никак.

И така – какво точно е CV? CV e игра, в която играчите се опитват да наредят живота на персонажите си така, че накрая да са изживели най-успешния живот. Тук нещата съвсем не са като в реалния живот – има си точки за определени постижения. Дизайнерите са успели да наредят нещата така, че всъщност успехът на даден живот да не е задължително като успехa на другия, а да е комбинация от постижения, придобивки, титли и взаимоотношения. На всичкото отгоре тези „успехи“ са балансирани от карти-цели, които играчите имат още от началото на играта. В тях се търсят определени комбинации от успехи – например взаимоотношения, кариерно развитие и здравословен начин на живот.

Как точно протича играта? Картите, от които трябва да изберете екзистенциалните крачки на своя ненагледен персонаж, са разделени на три етапа – грубо и по български казано – юношески години (бляк!), зрялост и… трета възраст. Във всички етапи ще трябва сериозно да инвестирате в себе си и в развитието си, че даже и в близки, приятели и… бебета! 🙂 Във всеки ход имате определен брой житейски избори, които ще трябва да направите чрез комбинации от зарове. В хода на играта ще придобивате повече зарове, постоянни токъни-зарове, ще трябва да харчите допълнителни символи и какво ли още не, свързано със зарове. Затова милите хора от GRANNA са добавили две шепи бели токънчета със символи, които ще ви улеснят да следите колко усмивки и колко парички имате!

Постепенно придобивате все повече и повече карти – житейски успехи, като се стараете да поддържате и нормално ниво между тях – децата ще ви струват пари, но пък дългите разходки в планината ще ви носят здраве (и ще лекуват изтерзаните ви нерви). Ще можете постепенно да растате в кариерата (ако въобще успеете да имате такава) или поне ще развиете някоя щурава приумица от сорта на това да станете фокусник. Междувременно хората около вас ще си купуват още една вила или имение на плажа, а вие ще се чудите къде отиде онова токънче с паричката, която бяхте спечелили от стажа като ученик… Мда, играта сериозно избива на реализъм! Ако проследите живота на някой от персонажите и го спретнете накрая като къс разказ, със сигурност ще се получи свежарска трагикомедия с елементи на екзистенциална драма. Баш като истинския живот!

Стигаме до супер-мега-любимата ми част – картинките! Хайде, ще се изразя по-про: арт-елементът е играта е стилово издържан и… много, много забавен! Човекът, на който дължим цялото това удоволствие, се нарича Piotr Socha (избегнах превода, понеже не исках да рискувам да сбъркам нещо и да не му отдам дължимото за труда му) и спокойно мога да кажа, че визията на играта е поне половината от забавлението, което носи! Всяка карта е абсолютно уникална, човекът е положил нечовешки труд (кхъм-кхъм, 87 карти!), а самите изображения са иронични, изчерпателни и… споменах ли супер, супер забавни?

Откъм правила и сетъп (мале, че хубава прабългарска дума. Дядо, сетъпна ли нивата?) играта няма да ви затрудни – правилата са с размер на брошура от квартален магазин, а подготовката за игра трае долу-горе колкото някой да иде да вземе чаши от кухнята и да сипе чипса в купа. Само после, моля, пипайте картите с другата ръка, не с тая от чипса.

Накрая остана само да кажа на всички вас, които все още не сте играли CV, че леко ви завиждам – така, както завиждам на някой, който сега ще започва да чете някоя от любимите ми книги! И ме е яд, че не мога да я започна и аз за първи път отново! Тук предимството на играта е, че тя всъщност ще е супер различна всеки път. Гаранция – няма да има дори две близки изигравания, защото, нали… (ит‘с клише тайм, гайс!) животът е така пъстър!

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

 

Играта може да е старичка, но си е лачена. Ако ви кефи как звучи, що не вземете да ръгнете бутона отдолу, който ще ви отведе в заешката дупка на Pikko Games и да си поръчате от там. 

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Поръчай CV[/button]

My First Clock – У дома часовник трака…

Време ли е да учим за времето? Май стана време!

Със забавната игра „My first clock” на Ravensburger ученето на часовника става наистина лесно и приятно, като не занмава децата с излишни подробности и усложнения.

Компонентите са чудесни – играта идва с 27 карти с часове, часовник с подвижни стрелки и инструкции. Компонентите наистина са елементарни, но са интуитивно подготвени и без никакви излишни допълнителни „украси“. Често образователните игри се стараят да „украсят“ темата допълнително и по този начин да я направят по-забавна на децата. Това, забелязвам, че често всъщност разсейва децата или ги обърква. Децата обожават да учат заради самото учене, а не заради начините, по които се опитваме да им го направим забавно. Друг е въпроса колко обратен ефект има това с времето. Но – да не се отклоняваме – това е огромен плюс на “My first clock”- много изчистен и същевременно естетически и приятен дизайн. Цветовете са контрастни и весели, а различните часовничета на картите са с различна визия (отново незатормозяваща).

Единствената ми забележка към дизайна е в големия часовник. Той е много прекрасен – ясни, червени стрелки с категорична разлика коя е малката и коя – голямата. Стрелките даже са полупрозрачни, за да може детето да види на коя цифра е спряла голямата стрелка. Единствения проблем са минутите – може би те също трябваше да са написани с цифри на часовника. Това е моят опит – нашият малък ученик дълго броеше точките всеки път, за да е сигурен къде са 10 и къде – 20 минути. А може би самият дизайн е обмислен именно, за да може детето да учи къде са минутите, без да ги вижда. Тъй че не съм съвсем сигурна дали това е по-скоро недостатък или по-скоро преимущество на часовника. Едно е сигурно – след две игри четиригодишния ми син вече се ориентираше смело в часовника и предлагаше да обяснява на всеки, дошъл на гости вкъщи! 

Картите с часове имат две сериозни преимущества. От едната страна е показан часът с цифри, като на дигитален часовник, веднъж на дневна светлина и веднъж през нощта. От другата страна на картата е показан същия час на циферблата на часовник със стрелки. Така детето може само да провери часовника и дали е подредило стрелките правилно. Така играта може да се използва като самостоятелно упражнение.

Освен като учебен материал и самостоятелно упражнение, в инструкциите на играта са посочени 3 варианта на забавни игри, които да подобрят разбирането на детето и да го научат да свързва часовника с дневния режим, събитията през деня и понятието за отминало време.

„My first clock” е чудесен обучителен инструмент, чрез който на игра децата придобиват житейско умение, което иначе често е трудно за обяснение в ежедневието. Същевременно може да се използва и самостоятелно, и в групи до шест деца – в предучилищна група, в детски центрове и кооперативи. Играта подобрява комуникативността и разбирането на понятията, без да добавя нищо излишно. Както обичат да правят нашите приятели от Ravensburger!

 

Rivers, Roads & Rails – През рекички и пътечки

Хич не е лесно да се създаде добра детска игра. Да започнем от идеята – всички тематично базирани на персонажи и истории игри обикновено траят ден до пладне и се играят максимум два – три пъти. А останалите добри теми всъщност далеч не са толкова много, тъй като хем трябва да съобразим темата с конкретна детска възраст, хем, ако може, тази възраст да е колкото се може по-широка (не можем да очакваме 10-годишни деца да се забавляват с милички животни от фермата, или пък тригодишните да се ентусиазират покрай ракети и интергалактически пътувания).

Освен сложността откъм избора на тема, механиката и визията също са страшно трудни за избистряне неща при детските игри – каква концепция може да разбере дете на 3, без тя вече да е скучна на братчето му на 6?

Защо ви занимавам с такива сухоежбини, особено при положение, че ви представям детска игра на Ravensburger? Опитвам се да я оправдая? Напротив! Опитвам се да обясня отдалеч защо толкова много, много, много се вълнувам от откритието на това бижу, наречено Rivers, Roads & Rails! Темата е толкова проста – строим пътища – асфалтови, речни и железопътни. Правилата и механиката са елементарни – трябва връзките да са логични (път, започнат като асфалтов, не може да продължи като железопътен) и трябва всеки път да си има начало и край. Редуваме се да поставяме плочки с цел някой да свърши всичките си налични плочки пръв. Всичко звучи толкова леко, че чак започваме да си мислим „Ъ, ми как не съм се сетил аз да направя такава игра?!“. Но, да, правилото се потвърди още веднъж – истински гениални са простичките неща. И тази толкова проста откъм правила игра всъщност носи сериозно стратегическо мислене. Плочките са 140 и дори не мога да си представя колко тестване и мислене е падало, за да се измисли точно това разнообразие от плочки – играта може да бъде завършена напълно, без излишни плочки! Има разклонения, завои, начала и краища – всякакви варианти, които наистина да тренират вниманието към детайла и стратегическото мислене у малките играчи.

Освен това нашите любимци от Ravensburger отново отиват още крачка напред и са добавили инструкции за още 2 допълнителни игри, които да се играят със същите компоненти. Така можете да нагласите играта според възрастта и способностите на играчите. Внимание! На кутията посочената препоръчителна възраст е 5+, но не забравяйте – тя е просто препоръчителна. Вкъщи играем с играч на 4 (който е доста трениран в игрите, незнайно откъде) и по-малък играч на 3. Вярно, малкият ни играч се изморява на доста ранен етап, но за него е и много любопитно да подрежда плочките логично, дори и да не е в условията на играта. Играта е наистина подходяща за деца около 5 години и значително тренира концентрацията и вниманието им. Посоченото времетраене на кутията е 30 минути, но ако играете двама (а може до 8!), играта може да продължи по-дълго (особено ако малкият играч има нужда от малко повече обмисляне на хода). Въпреки това, играта е много забавна и приятна и за възрастни, на които ще им се наложи да се пораздвижат по неочаквани начини – играта заема много място и е най-удобно да се играе на пода, където често се налага да пролазвате над пътищата, за да поставите плочка.

В никакъв случай не искам да забравям визията – а тя е наистина страхотна! Плочките са пълни с малки, забавни детайли – човечета, коли, пейки, влакове, павилиони за продажба на сладолед – и същевременно изглеждат изчистени и опростени! Детайлите много помагат на чувството за разнообразие и обогатяват играта, без никак да я претрупват.

Rivers, Roads & Rails е наистина чудесна придобивка за всеки дом, детски клуб или класна стая – тя е изключително лесна за започване и научаване, като същевременно поддържа интереса докрай и носи сериозно забавления доста над минималната си възрастова граница. Ще успеете ли да наредите карта с всички плочки? Предизвикателството е отправено!

Make’n’Break – кубчета и кулички!

Make’n’break е бърза и забавна игра, в която и възрастните могат отново да се насладят на славните архитектурни времена, в които дървените кубчета се извисяваха в огромни кули и замъци в детската стая. Е, сега предизвикателствата са нарисувани семпло на карти, а кубчетата са 10 и са цветово кодирани. Трудността е в три нива, а весел хронометър със забавен дизайн маркира началото и края на времето, за което трябва да построите „сградата си“.

Разбира се, този чудесен комплект от компоненти (кубчетата са наистина много хубави и качествени!) може да се използва по няколко начина. Освен класическото бързо построяване, можеш да избереш дизайн за противника си, да се състезавате да строите или да се редувате. Играта е чудесна за семейни вечери и е изключително подходяща и полезна за малки деца.

Ние вкъщи имаме двама млади архитекти, които изключително се забавляват с всякакви конструктори, кубчета и неща за строене. Използвахме компонентите и за самостоятелна игра и „сухи тренировки“ за строене по модел. Картите на Make’n’Brake сами по себе си се оказаха даващи идеи и вдъхновение за строежите на по-големият ни син, а малкият (2.5 г.), именно благодарение на тези карти, се научи да разбира триизмерното изображение на картата и да го повтори с кубчетата. Преди това виждаше картата и редеше кубчетата легнали на масата, но много скоро разбра принципа и много се гордееше с постиженията си. С тези малки стъпки на малките ни откриватели проправихме пътя към истинската игра Make’n’Brake, която, макар и с по-висок праг на минимална възраст на играчите – 8 години – е все пак възможна с доста по-малки деца. Разбира се, за малкият ни играч са подходящи „задачи“ от 1-во и някои от 2-ро ниво на трудност. За почти 5-годишния ни син играта се оказа излкючително подходяща – хем предизвикателство за фината моторика и пространственото мислене, хем не твърде трудна, че да поставя пред него задачи, с които не може да се справи. Напоследък предпочита третото ниво на трудност – там има значение кое кубче кога ще бъде поставено, тъй като някои кубчета трябва да задържат и уравновесят други. Тази задача определено стимулира планирането и дава още едно ниво полезни умения.

Ravensburger отново представят игра, в която мисленето идва на преден план, подкрепено от наистина добри компоненти. А те – компонентите – типично по Равенсбургски не са твърде много, напротив. При това са с много добро качество, едри и удобни за игра. Хронометърът може да бъде настроен за трите нива на трудност и има бутони за начало и край на строенето. Издава приятен бръмчащ звук (необходими са му батерии!), с който децата се забавляват.

Играта не се нуждае от никаква предварителна подготовка (никакво скучно подреждане на елементи), обяснява се за минутка и е много забавна – все качества, които я правят скукоразбивач за дъждовния следобед или уютната съботна вечер у дома! Веднъж, щом малките вкъщи усвоят принципа на строене по изображение, могат да се включат и да са достойни съперници за титлата най-бърз и точен строител!

За повече информация, посетете сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/index.html“ target=“blank“ ]Ravensburger.de[/button]

Colorama – влез в цвят и форма… ако си 2+

Знаете ли, че всъщност мъничките деца обожават да учат? Така сме направени – искаме всичко да разберем, всичко да можем и да знаем. Попиваме знания и информация като гъбки още първата минутка, после се научаваме да я обработваме, класифицираме и вадим заключения от нея…

(Абсолютно осъзнавам факта, че току-що започнах ревю на детска настолна игра с почти клиширани факти и изрази.  Обещавам да видите, че има цел и смисъл!)

Популярната психология и проучванията около ранното детско развитие напоследък дадоха огромен тласък на индустрията, снабдяваща ни с детски играчки. Вече едва ли не всяко дървено камионче или всяка писукаща пластмаска е „Монтесори“, “Hands-on-learning” и ‘”Early development toy”… Ясно, индустрията трябва да продава, а родителите искат всички да знаят как двегодишния Стойчо може да брои до 20 сам-самичък и нарежда пъзел от 12 части. Тук идва едно голямо „Но!“. Истинските играчки са прости. Поставят основа. И те карат да мислиш. Истинските игри често са трудни, понякога се налага да си бърз, да учиш в движение и да действаш!

Colorama на Ravensburger е едно естетично, фино, оптимално предложение за най-малките, което обаче съвсем не може да бъде определено просто като „Игра“. Colorama е и инструмент, и средство за учене и забавление. И макар съвсем да не искам да слагам етикета „Вдъхновено от Монтесори метода“, тук опредлено се отличава развитието на способностите за сортиране по форма/цвят (или и двете), както и чисто сензорното възприемане на формите и контурите им.

Играта идва с голяма основа от два слоя висококачествен картон, като горният слой е с изрязани форми. Освен това имате 2 зара (един с форми и един с цветове), книжка с инструкции и 40 пластмасови форми (4 цвята х 10 броя). Формите влизат перфектно в правилните места по основата, които имат контури в съответния цвят. В книжката има посочени 4 варианта на игра с прогресираща трудност според възрастта на играчите. И макар на кутията да има посочена възраст 3+, спокойно ви препоръчвам играта за 2+ (с малко внимание към мъниците, които все още опитват нещата на вкус). Ползите от качествените компоненти са толкова многобройни, че със сигурност двегодишно дете, навлизащо в етапа на реда и сортирането, ще бъде очаровано от приятните цветове и интуитивността на играта.

Освен посочените 4 варианта на игра, с най-малките играчи можете да опитате още:

  • Сортиране само по форма;
  • Сортиране само по цвят;
  • Намиране на двойки еднакви;
  • Запълване само на 1 цвят от основата;
  • Определяне на формата само чрез допир (с вързани очи или в непрозрачна торбичка)

И накрая – нашият по-малък син (2,5 години) с радост и сериозна концентрация на няколко пъти просто седна да реди формите по основата, без да хвърля зарове – като самостоятелна дейност.

Всички тези варианти – посочените тук и в книжката – със сигурност ще запознаят детето с основните цветове и форми, ще обогатят речниковия му запас, координацията, фината моторика и ще положат една необходима основа за най-ранните стъпки в математиката. Аз, като родител, който смята, че никога не е твърде рано за математика, съм в постоянно търсене на добри решения за онагледяване и учене. А Colorama предоставя чудесен ресурс за учене на няколко нива, плюс гарантираното забавление и винаги чудесното качество на компонентите от Ravensburger.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://comsed.net/contacts“ target=“blank“ ]Поръчай Colorama от Комсед[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/index.html“ target=“blank“ ]Ravensburger[/button]

Spell it out – първите думи на английски

Когато стане въпрос за пъзели се сещам първо за Ravensburger. Първият ми наистина голям и наистина разкошен (светещ в тъмното!!!) пъзел, който съм редила като дете, беше на Ravensburger и оттогава не ме е оставило това приятно очакване, когато видя синьото ъгълче на кутиите им.

Сега вече пъзелите ги редим с децата (добре де, не съвсем винаги), а като родители искаме винаги заниманията да са максимално полезни и същевременно точни за децата ни. “Spell it out”е в десетката – комплект от 16 пъзела (с 3 или 4 части всеки), които могат да се редят, да се играят различни игри и – също особено важно – да се учи английски! Всяка част от пъзелите има участък от картинка и една буква. Подреждайки думата, се получава и картинката. И докато все повече се говори за учене чрез игра и чрез дейности с ръцете, Ravensburger не остават назад и предлагат това чудесно средство, което да въведе първите думички на английски по един забавен и нагледен начин – думичката е правилна, ако се получи правилната картинка. Самокоригиращата система на играта позволява на децата сами да подреждат думите, а трите предложени в инструкциите игри ще Ви помогнат за още варианти за забавление с до 5 участника.

Всичко в кутията… с изключение на грешната книжка с правила, която открих вътре.

Играта е класифицирана като подходяща за деца между 4 и 8 години, но смело мога да кажа, че нашият мъник на 2,5 не се затрудни с пъзелите – разбира се, предлагани един по един и само с частите, необходими за конкретната картинка. Материалът е висококачествен (отново – Ravensburger!), а дизайнът е изчистен, забавен и приятен. Картинките са ясни (детето не се колебае дали на картинката е нарисувано слънце или жълт балон), а самата игра със сигурност ще допринесе към речниковия запас, за развиване на фината моторика, наблюдателността и вниманието към детайла. И със сигурност ще направи ученето такова, каквото то вдействителност трябва да бъде – забавно, шумно и с желание за още и още!

Можете да посетите сайта на Ravensburger за повече информация относно Spell It Out! или да си я поръчате директно от представителите им тук – Комсед.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/index.html“ target=“blank“ ]Ravensburger[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://comsed.net/contacts“ target=“blank“ ]Поръчай: Spell It Out![/button]

Blindes Huhn – история за сляпата кокошка Стефан

Слепите кокошки, куците пилета и гладните мечки

От сега да си кажа – гладни мечки няма да има. Но куци пилета и – най-вече – слепи кокошки – гарантирано! Ще има също така кокошки с плетки, кокошки-готвачки, златни яйца… Въобще – пълна кокошкарска история!

Ако сега отидете в Board Game Geek (само хипотетично говоря, да не си мръднал от тука.), и напишете Blindes Huhn, ще ви излязат минимум три игри със същото заглавие – от 1997-ма, от 2007-ма и от 2015-та. Да, яко репринтове. Но мога да ви гарантирам, че най-новият определено е и най-добрия откъм визия.

А сега за самата игра. Играта е наддаване с блъф елемент с цел да си събереш възможно най-много кокошчици. Има, разбира се, слепи кокошки. Ако си вземеш такава, точките са -3. Но ако се комбинира с карта със златна царевичка, заедно носят 5! Може да няма кой знае каква логика или тематичност, но пък всички ще се бутате за златните царевички, гарантирано.

И така, какво представлява Blindes Huhn? Играта е за от 3 до 5 играча. Имаме дек, от който се тегли подред и се разкриват една или две карти от изтеглените, според предварителната уговорка и броя играчи. Следва наддаване за картите, като всеки плаща от своите карти, за да вземе другите. Самите карти са в няколко цвята и целта е да се събере повече от даден цвят. Съответно картите имат стойност, която се гледа при продажба и точкуване. Всеки си драпа (наддава, де) за неговия цвят или за малко царевичка. Забавното е, че играчът, наддал най-много, плаща с карти от неговите. След това те се завъртат между останалите играчи, които си избират последователно картите, които им трябват. Тоест играчът, който плаща, трябва доста да внимава с какво точно плаща, за да направи особено лоша услуга на себе си и особено добра на опонентите.

Междувременно веднъж при нас се случи нещо много забавно – след като един от играчите събра почти всички карти от лилавия цвят, той рязко се обезцени – никой не искаше да събира лилави, понеже той вече имаше твърде много. Изведнъж лилавите карти станаха средство за наддаване на едро и междувременно за сериозно прехвърляне между играчите. Така залозите станаха много високи, но нещата се компенсираха към края на играта, когато вече наистина беше важно в кой ще има най-много от даден цвят.

А играта е някъде 30-40 минути, но минават като 10. Blindes Huhn е много забавна и динамична, играчите участват и общуват постоянно и ангажирано. Няма твърде много мислене и бавене дори от онзи-тип-играчи-които-не-бива-да-се-назовават. Честно казано, играта много ми хареса. И макар темата да е безумна, безсмислена и  да няма нищо общо с нищо, поне има страшно забавни илюстрации и – внимание! – всяка кокошчица си има уникално име! Забавлението е голямо и със слепите пилета, които обикновено преживяват доста по поътя си в търсенето на златните царевични зрънца. Липсата на тема определено може да се оправдае с простичкото „репринт“ – игричката си има и тати, и дядо. От поколение на поколение явно се е позагубила… но е абсолютно компенсирана от огромното количество забавление, което носи.

Играта е много подходяща и за нови играчи, и за запалени геймъри в почивка между две игри, даже за начало или късен край на гейминг вечер. Определено си заслужава място в колекцията на видните орнитолози, геймъри, фермери от птицеферми и всякакви яйцепроизводители!

В допълнение мога само да кажа – Ко-ко-ко, не взимай сляпо пиле, ако още нямаш царевица!

Играта все още се намира трудно, но можете да я откриете в сайта на производителите:

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://www.ostia-spiele.de/“ target=“blank“ ]Ostia Games[/button]

 

My Happy Farm – или „Трудният живот на свинете-дакели“

Когато вкъщи пристигне игра (а това се случва често!), сценарият обикновено е един и същ. Децата се скупчват около баща си и новата игра, за да разглеждат, а аз кротичко седя в края, следя малкия да не отмъкне някой компонент и бегло хвърлям някой поглед, търсещ нещо по-различно като визия. Обичайно има карти в тъмни тонове. Обичайно има и токъни, които децата обичат да вадят от основата, евентуално понякога има дървени фигурки, които хващат окото. Обаче понякога се случва и да се втрурна към нещо и да разбутам домочадието, да не би тоя път най-сетне да сме получили някоя… „красивичка“ игра!

Наскоро пристигна и “My happy farm”. Сценарият се повтори, но този път веднага забелязах едно хубаво, ярко зелено по картите. И се втурнах! А то… Кравички, зайчета, овчици! Морковки, репички, житце! Еееей как се зарадвах! Сладък, много сладък арт в супер свежи тонове. Много изчестени изображения на картите, като от детска книжка. Всичко е много анимационно и същевременно много чисто, няма и спомен от някаква допълнителна идея, вкарана изпод сладичките физиономийки на животните. Като цяло визията е много лека, свежа, много „хепи“. Всеки има и личен борд с ферма и градина, като при това за всеки различен играч има по нещо мъничко различно, например вратите на фермите за различни, при някой има петел, а при друг – таралеж, при трети – змия… Отново – много сладко. Напомня класическа семейна игра за игране пред камината в зимната вечер…

Ние (играчите) всичките сме весели стопани на весели ферми, в които растат весели зеленчуци (нищо общо с психотропни вещества, моля!!!) и на първо време имаме едни много, много тъжни и гладни – овца, заек, прасе и крава. Те спешно се нуждаят от някаква храна и въпреки всичко са страшни претенции. Искат да им се приготви някое гурме от ряпа, моркови и детелинки. Обаче щом го приготвите, те се усмихват, а коремите им се… удължават:). Това може би е най-смешната част на играта – животните се „угояват“, като визуално това се отбелява с нова карта, която добавя още коремче на животното. Така дори зайците и овците заприличват на изключително сбъркани фермерски дакели!

За да се нахранят животните, ние, съвестните стопани, трябва да преценяваме нещата за в бъдеще и да садим обяда им. На личните бордове всеки си има изобразена градинка с четири вида посеви – детелинки (люцерна?), моркови, ряпа и жито. През пролетта се засява (трябва предварително да се закупят семена от пазара), лятото вече можем да берем от люцерната и морковите, а есента – от всичко. Обаче ако много се загледаме по ултра-мега-интересните нови сезони на бълграските телевизии и леко позабравим събирането на реколтата, тя се разваля фатално (реколтата, не телевизията… май…) и ние я губим. Ако, обаче, сме били с пълния си разсъдък, я прибираме в хамбата и си качваме доволно краката на масичката за кафе.

От хамбара вече пътищата за реколтата са два – към пазара или към гладната паст на добитъка. А той, добитъкът, е много гладен и много претенциозен! На масата пред играчите има избор от няколко „удължения“ за животните, като на всяко има изобразена предпочитаната комбинация зарзавати, необходима за похапването на конкретното животно в конкретния момент. И така – животинките хапват и се угояват, паричките се трупат, времето си минааава…. И въобще – спокоен селски живот! Случва се, обаче, някой комшия нагло да грабне баш картата, която си си харесал. В тези случаи обикновено се налага да преподреждаш хамбара, за да се опиташ да изнамериш поне един крив морков, че да нахраниш тоя озверял заек навън…

Да, играта е сладка, забавна, много приятна и много лека. Много е подходяща за въвеждане на нови хора в хобито с настолни игри, подходяща е и за почивка между две по-тежички игри. Според мен дизайнерите са се презастраховали с условие 8+ за възраст, но според мен играта е подходяща и за доста по-малки деца, или поне може да бъде леко изменена, за да е подходяща и за доста по-малки деца.

Голям плюс на играта (освен очевидният – визията!) е, че е много достъпна – правилата се обясняват за две минути, а играта върви бързо и леко. Накрая всеки стопанин е доволен, просто защото угоените животинки изглеждат супер приятно и оставят едно такова развеселено настроение, каквото определено би трябвало да носят повечко настолни игри.

“My happy farm” е свежо попълнение за всяка колекция, в която трябва да има нещо подходящо, за когато дойдат приятели с деца, прители без история в настолните игри и особено за приятели-вегани!

П.С. Никой никъде не казва защо угояваме животните в таз ферма. Няма страшно. Гледаме си ги и си ги глезим ей така, за да са щастливи. 🙂

Coney Island – когато игрите са направени добре

 Здравейте, мили мои любими хорица, вече свикнали ми (дали?) с мрънкането за какво ли не. Е, това е – ако искате и половинките да се включват в игрите ви и да замерят маникюра за сметка на скорването по трака, тогава просто трябва да се примирите, че ще промрънкваме от време на време – защо тоз трол гледа така лошо, защо трябва да се играе толкова лично и съревновавайки се, не може ли просто да играем заради историята? Или… защо са толкова мрачни тия дънджъни, не можеха ли малко свещи и факли, дизайнче малко… Разбрахте на къде ви водя. И имам право да ви водя натам, защото аз съм жена и понякога вадя тия словоизлияния съвсем от дебрите на душата си. И за какво ламти моята душа в този тъй препълнен вече от заглавия, суров борд-гейм свят? А тъй, знаете си. За темата.

Днес ви представям “Cony Island”- една игра на Argentum Verlag. И – познайте какво! В нея ИМА ТЕМА! И то не просто каква, ами мнооого приятното строене и развиване на лунапарк! От сега мога да кажа – за тая игра не мрънках. И то съвсем не защото съм фен на лунапарковете. Неее. Аз съм от тия жени, които виждат най-ужасяващи опасности и възможно най Стивън-кингови кървави сценарии, свързани със всеки атракцион. За мен лунапарковете са опасно, неприятно и особено крийпи безсмислено забавление (за мен в повечето случаи върховно забавление е плетка с горещ шоколад в събота вечер) и –ако зависи от мен – не бих се доближила до такова място хич.

Миризма на лунапарк.

Но вслучая играта е направена просто чудесно – няма неприятно озъбени кончета на въртележката или интересно скърцащ врат на опулена кукла. Не, в “Cony Island” нещата са много пипнати, елегантни, тематични, но съвсем не натрапчиви. Елементите са дребни по размер, но с фин и подробен арт в много приятен анимационен стил. Играчите получават добро преживяване, включващо усещане за развитие и разтеж, а междувременно дори пряко конфронтационните моменти са някак си не „болезнени“, а по-скоро провокиращи.

В “Cony Island” играчите контролират „семейства“, които държат определени позиции и се стремят към запълване на атракционите в един голяяям празен парк. Първоначално се започва с обикновени пърформъри, които впоследствие биват заменени и се ъпгрейтват в по-добри представления и атракциони, в четири ралични „размера“. Най-мъничките заменят само един работник, докато най-големите заемат цели четири (зона с блъскащи колички, например), като тези четирима може да са и от различни отбори. И така – всички се борим за точки, като междувременно получаваме одобрението на местната полиция, пишат ни по вестниците и взимаме пачки по стотачки:).

Един от дразнителите в играта (защо всяка игра има такива) са странните неопредлени ресурси, които са изобразени от… бяло и червено… кубче. Щото всички знаем, че лунапарковете се строят с бели и червени кубчета. Някъде имаше някакво обяснение к‘во е туй, ама така или иначе – дразнещо е. Знам любовта към кубчетата на всички, които са от нашата си страна на океана. Знам и че елементи с форма на дърво или друг ресурс отива на друг вид игри, но все пак… кубчета. Белички и червенички. Бля.

Мога и да помрънкам за някои мааалко странни подсещанки и надписи, поставени отстрани на оградата на лунапарка, но ще се въздържа, понеже имам смесени чувства там – хем е добра идея, хем някак си не е доизпипано. Ама нищо, ще ми мине.

Играта има няколко различни варианта за финализиране – според свършващи декове. Това прибавя някакво допълнително забързване. Цялата игра е ангажираща в най-добрия възможен смисъл – не чакаш опонента да си довърши наааай-сетне великия ход, няма твърде дълго обмисляне и бавене, а междувременно играта не е елементарна. Просто работи чудесно.

Като плюс мога да добавя и че играта е много приятна и за давама играчи. Предварителната подготовка не е твърде дълга, а самата играе е средно около 60 минути, макар играчите да получават усещането, че е минало по-малко време. Играта е динамична, без да е натоварваща. И същевременно е лека, без да е простовата. Въобще – много добър вариант за прохождащи играчи, за откриване или закриване на гейм вечер или просто за „да цъкнем нещо по-леко“.

 

Като последно впечетление – “Cony Island”е прекрасно попълнение за всяка колекция, понеже е от ония приятни игри, които стават за наистина голям кръг играчи. И ви уверявам, че дори дамите няма да мрънкат (твърде много), просто защото е добре работеща, ТЕМАТИЧНА и приятна за окото. Добре де, ако решите да й взимате работниците – играете на собствена отговорност!