Архив за етитет: декбилдинг

INTO THE ECHOSIDE – или „как се прави“ рекламна игра!

ITE както се вижда още от заглавието е типичена декбилдинг игра. И тук  разбира се си правите тесте от разнородни, както по функция така и по визия, карти пез цялото време докато играете.

…но какво е по-различното от другите подобни игри? Кое е това, което я прави „уникална“, а не поредната напудрена имитация? Ще разберете веднага след рекламите!

Шегувам се, много мразя рекламите докато гледам нещо.

…та за играта. Продуцирана от щатския лейбъл „PR“, ITE ми направи впечатление със страхотния си неопоп арт използван за фон на кутията, съчетаващ визията на „B-movie“-тата от 80-те с лек хорър елемент, примесен със съвременния дигитален арт. Забелязах, че двата клоуна страшно напомнят на персонажите от „31“, последния филм на Роб Зомби (силно препоръчвам на феновете).

Играта има и уж следва собствена „сюжетна линия“. Историята разказва за подземен свят наречен Нидървойд, обитаван от безкрайното зло – данъчни, инкасатори, катаджии, контрольори и всякаква административна сган. Та обитателите на този свят – ДА, искат да превземат нашия. От части хубавото на така наречените Б-филми е, че във всеки един момент можем да предвидим какво може да се случи, но това си е нож с две остриета, защото не винаги това което се случва е това, което ни харесва да виждаме.

ITE има лесен и сравнително бърз сетинг. Органайзерът на кутията предлага съхранение на готово подредените тестета от карти, така само я отваряте, разпъвате дъската и слагате всяко тесте на мястото му по терена – не повече от 2-3 минути за подготовка. Правилата  и механиката са сравнително прости за научаване и запомняне. Както и самите ходове протичат бързо.

В играта всеки играч започва със стартово тесте от карти, а тестето се сглобява през цялото време на игра, подобно на класически декбилдър. Победител е този, който е събрал най-много точки като карти, а не този който е разгромил противника си. Играе се до изчерпване на наличните за събиране карти от дъската.

Има няколко основни типа карти.

  • Стартови – биват нинджи и фенове, това са основните единици с които започвате играта.
  • Членове на банда или предмет, които заедно правят Главния дек, от където си пазарувате карти за вашето тесте.
  • Епични карти – представляват скъпи карти със специални умения важни за хода на играта и за създаването на по-добра стратегия.
  • Флейвър карти, които са като евент карти – тяхната функция се изиграва веднага и представлява или ефект за вас или за противниците ви. В някои случай разрешава да завъртите колелото на съдбата, за което ще спомена после.
  • И не на последно място Джъгало картите, изветни у нас като „дай ми 3, на ти 2“, защото струват 3 точки всяка, а по време на игра ви осигуряват 2 точки.

Има разбира се и картонче с опростени правила за още по-голямо улеснение на играчите.

Като цяло дизайнът на играта е доста приятен. Визията е основно насочена към по-млада аудитория между 12 -17 годишна възраст. Съдя за това по преобладаващото количество гангстери, изроди, клоуни психопати и оскъдно облечени гимназистки – всичко от което един тинейджър има нужда. Интересен е момента със срещата ми и с познати изпълнители и групи като Three six mafia, Vanilla Ice и Dope DOD. Връзката на картинките с историята и геймплея – лично за мен няма такава, но това не прави графичното оформление лошо. Дори приспадам играта към тенденцията от последните 5 години – Over the top, добре съчетан мишмаш от извесни НЕЩА. Харесва ми начина, по който са решили да промотират изпълнителите в лейбъла, като ги сложат на карти в декбилдинг игра.

Но да се върна на геймплея, ITE предлага възможност за играене от двама до четиримама играчи, както и няколко мода на ига. Реално няма дуели в ходовете, а чиста форма пазаруване. Има и момент на прецакване, когато можете да блокирате дадена карта на противников играч като я „стъпчете“, освен ако дадената карта не е защитена от „настъпване“. В главния дек има два основни типа карти – банди и предмети. Бандите са три класа, като разбира се картите от един и същи клас комуникират по между си и носят допълнителни бонуси на играча по време на неговия ход. Предметите дават предимство в някои ситуации, а някои от тях дори остават активни за по голям период от време (няколко хода). По всяко време на  своя ход играча също може да получи бонус ако е събрал три карти от една фракция. Както споменах по-горе има момент, в който ви се позволява да завъртите колелото на съдбата.

За жалост не въртим истинско колело ала „Риск печели, риск губи“, а хвърляме 12 стенен зар, от обратната страна на картата с опростените правила има списък от 1 до 12 какво ви казва съдбата. Основен недостатък на механиката е повтарянето на едно и също нещо всеки ход, без каквато и да е динамика. Липсва баланс между броя на картите на основния дек и тези в епичния, както и на съотношението притежавани средства (за ход) – цена на дадена карта. Казвам недостатък, защото ако се затлачите с ненужни карти, или никой не купува карти играта може да се играе повече от час. След което на дали някой ще иска да повтори или да отвори кутията следващите седмици. Решението на това е, да си определяте брой карти в главния дек в зависимост от броя на играчите. Най-добре като баланс между време и интерактивност се получава при игра с четирима души. За двама и трима играчи ще трябва да намалите броя на картите в тестето.

ITE е изчистена от към всякакъв вид усложнения и добавки, които биха я утежнили като геймплей. Авторите й са създали декбилдинг, който е подходящ както за филър на напредналите играчи, така и за стартов вариант за начинаещите. Солидната кутия съдържа лек и непретенциозен продукт, който ако беше с други изображения щеше да бъде и чудесна семейна игра.

 

Concordia – Префектната игра

Въпреки, че моето издание на играта е от 2017, аз ще ви върна в 2014-та година, когато всъщност Concordia се появи на пазара и беше немалък хит сред геймърите. Казвам „сред геймърите“ не защото играта е сложна или твърде геймърска, но защото външният й вид… не е особено очарователен. Това беше и причината да си остане като не толкова популярната подгласничка на Istanbul за наградата Kennerspiel 2014.

Ако Concordia имаше поне малко от шарената визия или сексизма в Истанбул, играта можеше и да е по-популярна.

Е, аз играх Истанбул. Не ми хареса. Играх и Concordia. Хареса ми. Много ми хареса. Но няма смисъл да сравнявам двете игри (понеже и нямат нищо общо), а само ще ви кажа защо бихте искали да си вземете Concordia, а не Истанбул. Добре де, стига толкова хейт.

Първото, което ще забележите в Concordia е чутовно голямата и крайно непрактична кутия на играта, която може единствено да се сравнява с безумието на AvP: The Hunt Begins. За тази игра ви трябва специално място, защото както и да си я слагате на рафта, все ще стърчи. А и кутията е по-скоро дълга и широка, отколкото дълбока. Да не кажа, направо си е плоска.

Като я отворите идва и разочарованието, защото всъщност в играта няма кой знае колко компоненти. Разни карти и дървени фигурки. Да, има и голяма дъска и понеже тя не е свита по стандартен начин, изпъва и изпълва цялата кутия.

Компонентите

Когато разгледате скучната дъска с разделения на Европа, веднага бихте очаквали купчина кубчета, което би било нормално за такава евро игра. За голяма изненада обаче ще откриете, че ресурсите в играта не са кубчета, а са във формата на самият ресурс.

Темата е Рим и целта ви е чрез събиране и продаване на ресурси да печелите пари, като с пари и ресурси да си строите търговски центрове в различните градове, като движите своите хора наляво-надясно. Тези центрове ви носят още ресурси и в най-добрия случай точки. В още по-най-добрия случай – МНОГО точки. Казвам това, защото Concordia е игра, в която доброто планиране и стратегия се отплащат изобилно. И точно това „отплащане“ за мен е огнището, което разпали любовта ми към играта. Concordia притежава едно от най-вълнуващите точкувания, които някога съм срещал.

На горе-долу случаен принцип се нареждат градове с ресурси из картата на Европа, след което се наглася пазар, откъде могат да се вземат ресурси.

Concordia е нещо като дек билдър, като по време на хода си играете просто карта от ръката и изпълнявате действието й. След това същото прави следващия играч. И така продължавате, докато решите да си върнете картите от масата с помощта на специална карта.

От пазар с карти можете да си купувате още карти с действия, като всъщност действията са същите, но често малко по-силни. Всъщност, вие по-скоро ще купувате картите от пазара с друга цел. Картите ви са единственият начин за печелене на точки. Всяка карта носи точки за определено нещо. Например – точки за пари, точки за хора по картата, точки за къщи в определени градове, точки за конкретни контролирани ресурси и други подобни.

И така, може и да не сте се разпростирали кой знае колко из картата, нито да имате много пари, нито много ресурси, и като цяло да приличате на най-големият геймърски клошар и провал на вашето семейно дърво, но въпреки това да спечелите, защото сте накупили правилните карти от пазара.

Точно това е най-вълнуващата част от играта. До последния момент вероятно ще мислите, че другите се справят много по-добре от вас, но накрая да имате двойно повече точки от тях. Не искам това да ви звучи като нещо напълно случайно. Точно обратното. Това, което прави това точкуване толкова вълнуващо е това, че точките винаги се усещат като лично постижение и отплата за нещо, което вие сте измислили.

Взаимодействието между играчите в Concordia е отлично като за евро игра, защото в повечето случаи се свежда до надпревара. Тук няма директна конфронтация, но ако някой ви е изпреварил в нещо, вие или трябва да платите двойна цена да го ползвате, или ще трябва да изчакате по-удобен случай.

Ако искате по-трудна карта, можете да обърнете дъската и от другата страна ще откриете картата на Италия, която е доста по-тясна. Тя е за от 2-4 играчи, а картата на Европа 2-5. Играл съм и двете карти и мога да потвърдя, че може и да се получават различни игри, но усещането и на двете е страхотно.

Заключение

Concordia e изумителна игра. В нея няма никаква случайност (освен отчасти сетъпа) и ако планирате добре играта си, винаги ще се справите добре. Ако играете срещу опитни опоненти обаче, те ще знаят как могат да ви попречат и едновременно с това да си помогнат на себе си, така че внимавайте.

Правилата са точно две страници и можете да ги обясните на почти всеки. Гениалността на играта идва от почти безграничната дълбочина, с която ще ви изненада. Вероятно първата игра ще се чувствате неориентирани, защото има известен „sandbox” елемент, но ако й отдадете нужното внимание ще откриете възможности, които ви „блоунат майнда“. Мисля, че името на играта, в превод – Хармония, е в десятката заради баланса между възможните стратегии в играта, но все пак трябва да знаете какво правите, за да се засипете от точки и разкош.

Ако трябва да мушна Concordia в някаква категория, определено мисля да оглавя с нея класацията „Елегантни“ игри.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Дълбок геймплей
  • Множество стратегии
  • Страхотно усещане за постижение в края на играта

МИНУСИ:

  • Безумно голяма кутия
  • Скучно изглеждаща дъска
  • Отнема доста повече време, отколкото пише на кутията
  • Първата ви игра ще се чувствате объркани

Можете да откриете Concordia на рафтовете в Pikko Games в София, Неофит Рилски 31, или можете да цъкнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Concordia[/button]

Hero Realms Character Packs – Естествените и почти задължителни мини пакети

След големия удар на малката, но крайно пристрастяваща Hero realms се очакваше отзвук от създателите White Wizard Games. Появиха се не едно, а цели пет мини разширения, а скоро се очаква и едно огромно кооперативно, но за него като му дойде времето.

Преди да преминем към ревюто, ви препоръчвам да прочетете какво мисля за базовата игра.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/hero-realms-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Hero Realms[/button]

Казах пет мини разширения, но всъщност трябва да ги разглеждате като едно цяло, защото не съм много съгласен с цялостната концепция на маркетирането им.

Всъщност тук говорим за пет героя, които пристигат със своите си специфики – специални умения и карти, но ако сте тръгнали да си купувате един е малко странно да спрете само до там.

Characer Pack-овете се продават в малки затворени пакети и въпреки че на пръв поглед изглеждат като класически бустери като за игри като Magic или Yu-Gi-Oh, всъщност тук си получавате конкретни и гарантирани неща.

Това, което прави всеки пакет е да ви персонифицира и „уникализира“ играта с помощта на специално умение, което можете да ползвате всеки ход срещу две пари, още едно супер умение, което можете да ползвате веднъж в играта, както и стартово тесте с карти насочени към начина на игра на съответния герой. Разбира се, всеки герой си пристига и със собствени карти за отбелязване на живота, както и двустранна картинка на самия герой (момченце или момиченце).

Всеки герой принадлежи към класически стереотипен фентъзи клас, с който сме запознати от всеки вид поп култура. Класовете са следните:

  • Fighter
  • Wizard
  • Ranger
  • Cleric
  • Thief

Въпреки че не съм играл още с всички съм виждал всеки един от героите в действие.

Fighter

Прави това, което и очаквате – Бой, бой, само бой. Всичко в уменията му е свързано с производство на атаки. Вероятно това е най-„ръш“ ролята, която с правилното тесте можете много бързо да изнесете противника. Но не е задължително.

Ranger

Това е роля, свързана с контрол на тестето ви, като можете да подреждате в определен ред най-горните си карти, както и да теглите карти, ако се изпълнят определени условия.

Cleric

Свързан е основно с шампиони, като изкарвате много пред вас и можете да им вдигате защитите, както и да се лекувате. С други думи – яко защита.

Thief

Това е най-„досадната“ роля, защото е свързана с директно пипане на тестето на противника. Можете да вземате от дискарда му, както и да го карате да изхвърля карти от ръката.

Wizard

Любимата ми роля. Това е герой, който е насочен към екшъните и тегленето на карти. Така той може в един ход да направи верига от различни действия и ако използва супер умението си да удари наведнъж всички шампиони на опонента, барабар с него самия.

Сега…

Ако сте си сложили протектори на картите вече сте разбрали, че те трудно се побират в малката кутийка. Ако добавите и тези карти от пакетите, нещата вече загрубяват. За щастие, от компанията пускат скоро на пазара нова кутия, която да събира всички разширения, която работи отлично дори ако сте си сложили протектори на картите. В кутията даже са включени всички нужни за целта протектори. Нямам търпение да се сдобия с това чудо, защото засега съм ей така.

 

Дори инсърта е полезен за „защипване“ на картите
Капакът е надигнат, но дори и да си държите кутията настрани, той няма да се отвори, гарантирам. Картите стоят изненадващо стабилно.

Заключение

Героите от Hero Realms си заслужават. Ето, казвам го директно. Без никакви съмнения ще направят играта ви по-богата, по-комбинативна и значително по-добра. Използването на героите е интуитивно и веднъж щом влязат в играта ви няма никаква причина да ги изваждате от там, дори и с нови играчи. Те не усложняват геймплея, а се вписват по начин, който сякаш е бил замислен предварително… което вероятно не е далеч от истината. За баланс не мога да говоря напълно открито, защото всички умения са ситуационни и са свързани с картите, които ще купувате по време на играта си. И тук идва най-страхотното нещо, свързано с тези разширенийца.

Нито един от героите не ви бута в дадена посока. Да, някои са добри в лекуване, други в боя, но няма да откриете умения с конкретни икони, което значи, че каквото и тесте да си направите, то би могло да работи с вашия герой. С други думи, ако ви харесва да сте агресивен Cleric – защо не? Ако искате да сте самолекуващ се бияч – кой ви спира? Комбинациите са толкова много, че какъвто и път да изберете, вероятно вашия герой ще се свързва добре с него.

Hero Realms Character Packs са естествената опашка на Hero Realms, без която базовия малък звяр не изглежда завършен.

Да, доскоро и аз не осъзнавах, че ми трябва опашка, но сега като знам, че съществува… как да я отрежа!

ПЛЮСОВЕ:

  • Героите изглеждат като естествена част от играта
  • Не усложняват геймплея
  • Увеличават възможностите и комбинациите
  • Всеки герой се усеща напълно различно
  • Нито един герой не ви тласка в определена стратегия

МИНУСИ:

  • Странно решение за отделни пакети, вместо едно голямо разширение
  • Трябва да сте изобретателни с кутията, за да поберете всичко вътре (дори и без протектори)
  • Цената – всяка карта ви излиза почти левче

Pikko Games са помислили за последния ми минус, защото са пуснали пакетни цени за всички герои, както и за базовата игра плюс героите.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: 5 Characters Packs с отстъпка![/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Hero Realms Base Game + 5 Character Packs с отстъпка![/button]

Dale of Merchants 2 – повече от същото

Преди повече от година пуснахме ревю на изненадващо добрия малък декбилдър Dale of Merchants. Тук нито основната идея, нито механики са промени. Dale of Merchants 2 на практика е втора базова игра, която може да се ползва и за разширение, защото и двете версии са идентични. Просто всяка кутия пристига с 6 различни фракции, от които използвате в игра максимум 5. С други думи – най-добре е да имате и двете. Опа, малко издадох заключението.

Вместо наново да обяснявам играта, ето ви бутон към ревюто на първата кутия и после ще отделя няколко думи за втората.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/dale-of-merchants-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Dale of Merchants[/button]

След като сте запознати с основната концепция на Dale of Merchants, съвсем резонно е да ви запозная и с шестте нови фракции.

  • Птицечовките са фракция, която е фокусирана в контролирането на тестето ви и пазара, така че играят предимно поддържаща роля.Виждали сме подобна в първата игра (Папагали)

  • Крокодилите са фракция, която директно се конфронтира с другите играчи и краде карти от останалите. Виждали сме подобна в първата игра. (Миещите мечки)

  • Порчетата разчитат на зар и могат да правят всякакви щуротии от типа на вземането на карти от пазара, продължаване на хода ви и дори контрол на тестето. Доста уникална фракция за играта и не мога да я сравня с някоя от старите. Да, отново разчита на късмет, като оцелотите, но този път ефектите са свързани с вас, а не с опонентите ви.

  • Ленивците имат едни от най-силните карти, но тематично им трябва време. Тези ефекти се случват чак на следващия ви ход.

  • Совите са нов вид карти – реакции. Ако опонентите ви направят нещо, то тогава ги активирате. Никога не съм бил фен на този тип механика в настолните игри, така че meh…

  • Лисиците са отново една от онези фракции, с които спирате играта, за да разменяте карти наляво-надясно. Концепцията им е свързана с това, че уж помагате на другите, но помагате и на себе си. Наблягам отново на „уж“. По принцип не съм фен на цялата идея на този тип фракции. Както на тази, така и на крокодилите, особено на оцелотите от първата, но ако ви харесва агресивния хаос в играта, можете да си ги сложите, просто не ме канете на гости да играя с вас. Ако ме поканите на кафе с кебапчета може. Обичам кебабчета. Личи ми.

Заключение

Това е то. Ако вече имате Dale of Merchant, Dale of Merchant 2 няма с какво да ви изненада. Нито картите са кой знае колко по-сложни, нито има промени в правилата. Просто още шест раси. Да, някои от фракциите не са особено по-различни от старите, но играта е на толкова ниска цена, че ако вземате едната базова кутия, защо да не си купите и втората. Най-големият плюс е точно в това, че можете да миксирате фракциите и да си направите комбинация точно като за вас. Лично аз не харесвам поне 3-4 от обшо 12-те фракции и ако имах само едното копие, нямаше да мога да направя идеалната за мен игра.

Ако все пак сте с малък бюджет и наистина искате да се сдобиете с Dale of Merchant, коя бих ви препоръчал? Ами… и двете са добри от гледна точка на баланс. Лично аз предпочитам първата, но отново – няма нищо лошо и във втората. Това са просто два комплекта от по шест фракции.

ПЛЮСОВЕ:

  • Артът отново е великолепен
  • Геймплеят отново е гладък
  • Новите механики не затормозяват динамиката

МИНУСИ:

  • Нищо кой знае колко различно от Dale of Merchants 1
  • Мааалко повече накланям везните към първата, въпреки че това е чиста проява на личен вкус

Понеже е трудно да се намери на родния пазар и след проверка я няма сред дистрибутoрите на нашите партньори от Pikko Games, ви препоръчвам да влезе в сайта на производителите и да си решите на място дали ще менкате карти.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://snowdaledesign.fi/boardgames/dale-of-merchants/“ target=“blank“ ]Snowdale Design[/button]

RONE – поредният Magic клонинг или нещо повече?

Никога не съм бил всмукван в манията Magic, въпреки че съм горе-долу запознат със системата, защото съм цъкал веднъж-два пъти във формат видео игра. Yu-gi-oh съм играл като малък много, отново на компютър.

Rone е класическа „бойна“ игра за двама и днес ще я разгледам като човек, който не е в света на този тип игри, така че ще мога да ви дам ясна представа дали това е класическа нърдщина или е подходяща за всякакви хора.

Една от маркетинг точките, по която се ждролят създателите и някои от пичовете с ревютата е темата и за втори път (след Bright Future) се учудвам как може да наричаш една преизползвана тема (поне в поп културата) оригинална. Не ме разбирайте погрешно, аз съм фен на постапокалитичните теми във филми, видео игри, настолни игри и други, но не мисля, че радиацията, мутантите и противогазите са нещо кой знае колко невиждано.

Както и да е, темата е приятна, просто не е нищо оригинално, както и историята, описана в книжката.

Илюстрациите са окей, въпреки че са малко в по-тъмния сектор, което ги прави леко убити и не им се обръща много внимание. Производителите са забелязали това (чак сега?) и във второто издание, което сега върви в Кикстартър са наблегнали доста повече на цветовете.

И като заговорихме на променена козметика… В моето издание (което си е напълно завършено първо издание), гърба на всички карти е един и същ, което е доста голяма досада, защото има няколко различни вида карти и разделянето е кофти. Новото издание пристига и с по-голяма кутия, защото в старата кутия не могат да се поберат разширения, да не говорим, ако решите да си сложите протектори (а в такъв тип игра си е направо задължително).

Едвам се побира всичко… и това е без разширението.

Rone е предимно дуелна игра, но и за отборният вариант с 4 човека ще поговоря в края на това ревю. Сега нека отделя няколко думи за основната идея.

Въпреки, че Rone има някои прилики с Magic, като въображаемото тесте с карти и изпълняването на действия отзад напред (което е доста неинтуитивно, според мен, но да не навлизам там), играта всъщност предлага две оригинални концепции, които сме виждали под една или друга форма в други игри, но тук някак си работят хомогенно и гладко.

Първата готина концепция е, че картите в ръката и тестето са точките живот на играчите и всеки удар не само, че ви приближава до победата, но и нанася сериозна вреда на другия… в повечето случаи.

Втората свежа добавка е системата за въртене на картите. В Rone отново слагате бойни единици пред вас и хвърляте тупаници срещу други единици или директно опонента, ако той няма защита в момента. Тук обаче картите работят специфично. Когато атакувате, защитавате се, или дори само използвате някоя карта, вие я въртите определен брой пъти по часовниковата стрелка. Колкото е по-мощно умението, толкова повече въртите картата. Често по-евтините единици също са „бавни“ и се въртят повече.

В края на хода на играча, всички карти се изправят с една стъпка. С други думи, системата за въртене е един вид часовник, който активира различни единици в различно време. Има доста начини, с които можете да манипулирате това въртене, така че дизайнерът Стефчо (Stepan Stefanik) се е постарал да изстиска де що може от идеята, за което има моите, както казваше Черното Влечуго (Blackadder), “комплеадмирации”.

В играта всеки играч разполага с герой, което не е толкова нетипично за подобен тип игра. Това, което е сравнително ново обаче е, че героите могат да бъдат подобрявани два пъти, което от една страна засилва уменията, но от втора (и което е по-важно) ви позволява да използвате по-силни карти от тестето ви, които ви изискват минимум ниво на героя.

Героите

В играта има немалко количество герои и всеки си има някаква насоченост, която може и да е малка, но е фокусирана в комбинативност с определени карти. Забелязахме, че картите сами по себе си не се комбинират толкова често една с друга, колкото с героя.

За да вкарате единица на полето пред себе си можете да платите с ресурса, с който се сдобивате в играта – вода (стандарт за постапокалитичен свят). Вторият начин да си сложите карта на полето (или да я играете директно, ако е екшън карта) е да я „рециклирате“. И тук идва още една оригинална механика (Хм, станаха малко повече от две) (май прекалих със скобите). Когато някоя карта ви бъде утЕпана от бойното поле, или когато изиграете екшън карта от ръката, тя отива в личен „дискард“ (куп с изхвърлени от вас карти)… но не завинаги. Можете да извадите карта от там (но само най-горната), ако платите цена за рециклиране. Цената се плаща, като изхвърлите толкова карти от дискарда, колкото пише на картата, която рециклирате. След това картата ви влиза на бойното поле, но завъртяна два пъти, така че ще отнеме време да влезе в бойна готовност.

И тъй като споменах картите, време е да поговорим за тях, защото те са както възхода, така и „низхода“ на Rone. От една страна, базовата игра пристига с тонове и тонове карти, като всяка игра ще използвате само определена част от тях. Ако сте достатъчно запознати с играта силно ви препоръчвам да не използвате случайни карти, а да си построите собствени тестета, както и да си изберете специални карти с технологии, които ще ви насочат в дадена стратегия. С други думи – преиграваемост и разнообразие има в огромно количество.

Ако играете със случайни тестета не се притеснявайте, играта е балансирана. Твърде балансирана. Което е и най-големия ми проблем с Rone. Проблем, който не знам дали мога да превъзмогна. Знам. Не мога.

Ако следите моите ревюта, знаете, че аз обичам силните, вълнуващи и счупени умения – смели решения, които са първо в полза на „Уау“ ефект, и чак после на баланс. В Rone са заложили на сигурно и трудно можете да откриете счупена карта или дори умение, след прочитането на което да можете да кажете „Малииии!“ И като казвам трудно, имам предвид незвъзможно.

Всички карти са със слаби, дребни, минималистични и, да си го кажем в прав текст, скучни умения. Бихте очаквали трето ниво карти да бъдат с някакви блестящи „Аха!“ текстове, но вместо това, те са просто с малко повече живот, малко повече атака или просто с по-добро отношение – атака-скорост-цена.

Искам да наблегна отново на нещо, което казах в началото. Това ревю е на база играч, който не играе по принцип такива игри. Абсолютно мога да оценя „турнирните“ качества на Rone и отличния баланс между картите, защото в нито един момент не съм се усещал безпомощен, докато играя, но от друга страна не съм се изпълвал с изненади. Липсва ми „пляскането на коз на масата“, липсва ми „вярвай в душата на картите“, липсва ми „синеокият бял дракон“. Вместо това, картите стават мааалко по-добри с изминаване на геймплея, но нямате възможност да направите верига от комбинативни действия, които в крайна сметка да доведат до правенето на гениален ход. Всичко, което можете да направите е да събирате повече ресурси, за да вадите по-добри карти и от време на време да си грухате „буустове“ по другите карти.

Един от големите плюсове на Rone e възможността да играете 4 човека, което е рядкост в подобни игри. За целта, съотборниците делят общо тесте, общ дискард и общо бойно поле. Има и няколко допълнителни правила, но като цяло това не е просто лепнат мод, а вариант, по който е мислено и според мен работи добре. Разбира се, ще ви трябват няколко сесии да свикнете, но според мен дизайнът на играта се е развивал винаги и с мисълта за отборна игра.

Карти… имате.

Заключение

Rone е отлична игра… за хората, които си падат по такива игри. Тя постига всички цели, които си поставя. Използва познати системи от подобни игри, но ги надгражда със съвременни концепции. Механиката с въртенето на картите, рециклирането, героите и принципът, че животът ви е вашето тесте отличават Rone като сериозен претендент за място сред хитовите дуелни картови игри. Друго предимство, с което Rone се отличава е простият начин, по който се продава – игра с едно-две разширения. Това не е CCG, TCG, LCG, GGG, GPS и други.

Rone е напълно балансирана, независимо от огромната бройка карти, с които пристига дори само базовата игра. Това позволява честна и турнирна битка, така че виждам как може да се превърне в гийк ценност.

За съжаление обаче не мога да кажа, че играта е за по… „диверсивните“ играчи, които обичат да цъкат най-различни игри, или дори такива, които играят от време на време. Правилата може и да са лесни (въпреки ужасната книжка), но твърде големия баланс може да отблъсне бързо преминаващите, които са дошли за едно бързо забавление.

Rone е за ценители, които ще се отдадат на играта и търсят средство, с което могат да премерят сили равноправно. За съжаление, за мен „уау“ ефекта липсва.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинални механики
  • Надграждане на позната територия
  • Не е CCG или TCG
  • Пълен баланс
  • Добре измислен вариант за 4 човека

МИНУСИ:

  • Твърде големия баланс обира картите от вълнуващи умения
  • Ужасна книжка (но подобрена в новото издание)
  • Убити цветове на картите (но подобрени в новото издание)
  • Малка кутия и еднакъв гръб на различните видове карти (отново – подобрени в новото издание)

Ако смятате, че тази игра е за вас, вижте как се развива кикстартър проекта на компанията за второто издание и можете да подкрепите кампанията.

[button color=“green“ size=“small“ link=“https://www.kickstarter.com/projects/bonjour/rone-races-of-new-era-2nd-edition-new-forces-expan“ target=“blank“ ]Rone 2nd Edition в Kickstarter[/button]

Hero Realms – пристрастяващо елегантно бижу!

Който е играл Star Realms вероятно е припознал заглавието. Hero Realms е кажи-речи претапицирана версия на Star Realms с едно-две нови неща. Сега обаче мисля изобщо да не наблягам на приликите и разликите, въпреки че на финала може и да мушна някое друго изречение по темата.

Hero Realms е класически „дек билдър“ и под „класически“ имам предвид, че спазва всички стандарти на това, което можете да очаквате от „дек билдър“ и надгражда с много малко механики, което в този, а и в повечето, случаи е чудесно. За тези от вас, които не са запознати с термина „дек билдър“, това е игра, в която всички играчи започват с еднакво тесте и по време на играта се сдобиват с нови карти, така че към края всеки ще има напълно различно тесте с напълно различен „двигател“.

Ако сте запознат с това какво е „дек билдър“, тогава вие можете да навлезете в Hero Realms за по-малко от 5 минути! Правилата са изключително изчистени и спокойно мога да вкарам играта в така клишираната категория „елегантни игри“.

Hero Realms е дуелна игра, в която играчите трябва да се пребият до нула кръв и като такава, тя е замислена основно за двама играчи. Въпреки, че работи най-добре с тази бройка, нищо не ви пречи да цъкнете и трима, а защо не и четирима (има дори и отборен вариант). Не, не си го измислям аз – в книжката ви го пише. Признавам си, все още не съм пробвал тези варианти, но на теория, всичко, което ще се измени е времетраенето и „скочи на ушите на лидера“ ситуация.

И като заговорих за времетраене… Приятели, тук говорим за 15-20 минути, макс – 30 минути! Hero Realms е светкавична игра и въпреки това нямате усещането, че тъкмо сте започнали и е свършила. Напротив – играта продължава точно толкова, колкото трябва. Причината се дължи в силните и вълнуващи умения на самите карти. Всяка карта е изключително мощна и ако се комбинира с други ваши карти може да се случи така, че играта да свърши за нула време.

Основният принцип е следния – всеки играч започва с няколко карти, които му дават пари и няколко, които му дават мощ. В средата на масата винаги има пазар от пет карти, откъдето можете да купувате с парите си. По време на хода си играете колкото искате карти, но така или иначе в края на хода изхвърляте всички.

С парите си купувате нови карти от пазара и си ги слагате в купчината с изхвърлените (която доста бързо ще се върне в игра), а с биткаджийските карти (тези с мощ) правите щети на опонента си.

И така всичко продължава, докато някой не изяде достатъчно обилни и окончателни шамари. Никога обаче не трябва да се отказвате, защото в играта има и начини да се лекувате. Дори в една от игрите ми се случи аз да остана на 1 кръв, а опонента ми да е на около 20 и да обърна битката, след което да унизя отсрещния задоволително… Ицо.

Да, в играта има и единици, които могат да ви предпазват, както и такива които да ръгат противника, екшън карти за оригинални и еднократни умения и всякакви други вкусотийки, но най-оригиналната част на играта е комбинативността между картите.

Почти всяка карта е съставена от две умения. Едно базово умение и още едно, което се активира, ако този ход изиграете определен вид/цвят карта. По този начин играчите се профилират, като събират конкретни карти малко по малко и палят двигател, който само за няколко хода може да опуши тъжното лице на опонента им.

Преди да мина към заключението съм длъжен да вметна и едно-две изречения за приликите и разликите със Star Realms. Основната разлика, разбира се, е темата. Честно казано, и двете теми са банални и стандартни, но лично за мен фентъзи тематиката ми е малко по-приятна и по… подходяща от пиу-пиу космосрлъците.

Друга разлика е в качеството на илюстрациите, което е в пъти по-добро от „бля“ арта на Star Realms. И последната разлика е в различните модове за повече от двама играчи, които до колкото ми е известно, не работят добре в Star Realms. Ако имате две копия на Hero Realms можете дори да играете още един оригинален мод, в който няма да навлизаме сега.

Заключение

Hero Realms е един от най-добрите дек билдъри, които съм играл, което не се дължи нито на оригинална тема, нито на иновативни механики. Точно обратното. White Wizards Games са изчистили всичко, което може да усложни или удължи играта и са я превърнали в елегантно бижу, което можете да разцъкате за 15-20 минути без да се натоварвате, но което ще ви създаде достатъчно удовлетворително усещане, че да искате веднага да изиграете още една игра… и още една игра… и още една игра.

Освен това Hero Realms е портативна и можете да я носите навсякъде. Правилата се обясняват за минути и можете да играете с повече от двама играчи, което е най-големия плюс на Hero Realms пред Star Realms.

Цената, която ще платите за базовата игра си заслужава, защото ще получите много живот в тази малка кутийка, като трябва да се има предвид, че вече съществуват разширения, а и се очакват още.

Единственото ми мрънкане за Hero Realms е свързано с начина, по който се отбелязват точките живот. Това се прави с две карти, които се налагат една върху друга и е точно толкова дървено, колкото си представяте. Твърде е вероятно да разбутате картите и е още по-вероятно да сте забравили на колко живот сте били преди това. Препоръчвам ви да използвате някакви токъни или зарове да следите живота си.

Но това е малък проблем. Не. Това е единственият проблем.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт
  • Познати, но елегантни механики
  • Светкавичен, но задоволителен геймплей
  • Варианти за повече от двама играчи

МИНУСИ:

  • Нищо твърде различно от Star Realms
  • Начинът за отбелязване за живот е пословично дървен

Играта можете да откриете както в сайта нашите приятели от Pikko Games, така и във физическия им магазин на ул. Неофит Рилски №31  Или просто можете да цъкнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Hero Realms[/button]

Motion Pictures: Movies out of Cardboard – Адибаса на настолните игри

От много време се чудя как да имплементирам в сайта ревюта на филми и сериали, за които имам такъв сърбеж за писане, че се опъпчвам от чудеж! Е, най-после се появи игра, която ми дава подобна възможност, та макар и изобщо да не е подобна тая възможност.

Motion Pictures е лека игра с карти, в която играчите изграждат свои филмови студиа през няколко епохи. Събират си творчески и технически екип, след което снимат филми, сериали и реклами. Но не какви да е филми и сериали… Тук говорим за реални, съществуващи филми и сериали. Не. Не пародии. Истински филми и сериали. В играта има филми като Казабланка, Шофьор на такси, Седем, Матрицата, Властелинът на пръстените и сериали като The Walking Dead, Game of Thrones, The Big Bang Theory… и още много.

И преди да питате как са се справили с правата… не са. Поне така мисля. В играта няма нито едно име, или дори „флейвър”, свързан с конкретен филм или сериал. Всичко, което имате под картинката е … Thriler Movie, Comedy Movie, Tv Series и подобни.  И въпреки това, под този надпис има едно голямо и удобно празно място, където можете да си напишете каквото искате. Никой не ви е казал да го правите, но определено някой ви намига. И за да си подсигурят още повече „некражбата”, създателите не са сложили нито една снимка. Всичко в играта са авторски илюстрации, които са хванали знакови моменти от филмите и сериалите. И отново, това не са пародийни илютрации. Всъщност, въпросните илюстрации са толкова добри, че почти приличат на снимки… На теория няма нищо, което уж да изисква купуване на авторски права. На теория…

Самата игра е нещо между декбилдър и управление на ръка. По време на игра наемате най-различни хора, които ви тябват за производство – сценаристи, режисьори, оператори, технически екипи, дори племенници на режисьори (забелязахте ли как сложих „сценаристи” на първо място, а? 😉 ). Това са всъщност картите, които ще използвате през цялото време, за да произвеждате най-различни проекти.

Някои от проектите. Така известните филми „Семейство… Хадамс“ и „Шизо“

Едно от най-оригиналните неща в играта е, че всеки играч има пряка конкуренция с играчите отляво и отдясно. За целта, между всеки двама играчи се нарежда колонка от три проекта (филм, сериал, реклама, филмова награда).  Всеки проект има изискване от различни иконки (като различните видове имат и различна собствена механика на изискване), които трябва да се подредят до самите проекти. Който пръв от двамата играчи от двете страни на картата сложи иконките, той ще вземе проекта. Проектите са за края на играта, като дават различни точки, спрямо други карти, комплекти или условия, които пише на самите карти. Има и други начини на точки, като работа по съвместна трилогия и бонуси-цели по време и след играта, които са открити през цялото време.

Играта продължава така около 40 минути, след което се събират точките и победителят печели правото да бъде спечелил.

Разбира се, има много повече неща по механиките, като например огромното тесте със стафове, който можете да наемете и как всеки един има умение и най-различни иконки, как работи декбилд механиката и още купища неща, но всички тези неща нямам намерение да ви ги обяснявам, защото и без това ми отнемат време да го правя на живо. Това, от което имате нужда е да знаете, че играта може и да е лека, но отнема време, за да я научите. Това основно се дължи на факта, че почти всяка карта има въпросното умение, което трябва да понаучите, понеже е с количествено обяснение. С други думи, Motion Pictures е фрашкана с текст.

Още нещо, което задължително трябва да имате предвид е, че въпреки неимоверните ви усилия да си изградите нещо като двигател, цели и стратегия, играта ще ви съсипе от случайност.

Източник на снимката: Boardgamegeek.com

Често проектите, от които имате нужда за целите ви ще се озовават в срещуположния край, до който нямате достъп (защото вие имате достъп само до две колонки – отляво и отдясно). Друг път, някои проекти, които искате изобщо няма да влязат в игра, защото в началото на играта, на случаен принцип се вадят карти. Трети път пък някой ще се окаже, че има точната карта за някой проект и само от един ход ще го спечели, преди дори вие да сте имали възможност за реакция.

Източник на снимката: Boardgamegeek,com

Да не говорим за Стафа, който си наемате. Излизат напълно случайни стафове и често не тези, които ви трябват. Всъщност… вие не знаете точно какви ви трябват, тъй като не знаете какви проекти ще се появят. Обикновено вие ще се стремите да имате просто колкото се може повече различни иконки и различен цвят карти, за да можете да се подсигурите. Е, ако успеете да изградите тесто от карти, в което всяка карта да си взаимодейства една от друга, супер. Ако не, маята ви не струва. Не, не беше печатна грешка.

Източникна снимката: Carrrrol! … o, и Boardgamegeek.com

Заключение

Motion Pictures е смела и оригинална игра. Смела е, защото използва реални филми и сериали без особено много да й пука за последствията.На мен пък какво ми пука? Щом играта е стигнала до мен, нищо не ми пречи да се правя на интелигентен и знаещ, всеки път щом се изтъквам пред хората, че знам всяка карта към какво е референция… като преди това съм прекарал три часа в Гугъл, разбира се.

Оригналността на играта се проявява в множеството хитри методи, с които надгражда стандартните игри с карти и декбилдъри.

Първите няколко хода винаги ще ви се струват особени и сравнително тегави, защото има много четене и втренчване във всичко на масата. Но след това всичко ще върви светкавично. И като казвам светкавично, имам предвид, че в играта има дълъг момент, в който всеки гледа да си строи ръката и тестето и не се бори за спечелването на проектите. Въпросът е, че веднага щом един човек започне, всички останали се включват, защото проектите свършват изключително бързо. Само след два-три хода и ерата е свършила. Така че в Motion Pictures има доза „пушурлък” спрямо другите играчи.

Освен това трябва да знаете, че MP отнема доста място на масата. Да, това е малка игра с карти, но ще ви разцепи от отделни места за всеки вид карти – бонуси, проекти, стафове, дискарди, лични полета… Така че, няма да сгрешите, ако си помислите че играта е леко тромава. Добавете и огромната доза случайност и можете да стигнете до извод, че играта не става… за което няма да сте прави.

Играта всъщност е прекрасна. След няколкото ми разигравания установих, че огромното тесте със стафове придава изключително разнообразие. Освен това, ако сте фенове на филмите и сериалите, няма как да не изпитате тематично удоволствие всеки път, щом успеете да заснемете Титаник само с един режисьор и без дори един кьорав сценарист, който да скалъпи нещо гледаемо. Не че нещо…

ПЛЮСОВЕ:

  • Тематичен геймплей
  • Оригинални механики
  • Огромно разнообразие
  • Реални и съвременни директни препратки

МИНУСИ:

  • Тромав сетъп
  • Безобразно количество случайност
  • Понякога свършва твърде внезапно

Играта все още се намира трудно, но можете да поразгледате сайта на производителите, защото там има немалко хубости.

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://www.drawlab.com/“ target=“blank“ ]Drawlab Entertainment[/button]

Hands in the Sea – за сериозни играчи!

Ей, как ме е яд, че не можах да играя играта поне още веднъж преди да напиша статията с най-добрите игри за 2016! Защото тази определено се вписва сред големите отличници!

Hands in the Sea е успешен кикстартър на доказалата се компания, особено с двете си солидни заглавия за тази година – Knight Works.

Hands in the Sea е една от най-тежките игри, на които сте ме виждали да правя ревюта последните месеци, но причината основно се дължи на факта, че 2016-та беше годината на средно тежките семейни игри.

Това ще бъде едно от онези мои ревюта, в които имам да точна толкова много лиги, че не знам от къде да започна. Особено, когато под падналото ми чене се е позиционирало „чудовище“ като Hands in the Sea.

„Любовниците“ на древната история могат да открият романтика в темата, въпреки че за мен римската атмосфера започва вече да ми се слива с тази на зомбитата и викингите, било то и пуническите войни. В Hands in the Sea двама играчи влизат в ролята на Рим и Картаген в тясна, напрегната и почти асиметрична битка за контрол на територии.

Като казвам „контрол на територии“ не искам това да ви звучи като нещо праволинейно. Значи по-далеч от истината е единствено жалкия опит на Теди Москов да върне „Улицата“ с „Пресечката“ преди два дни. В играта има няколко начина на победа и ортохиляди начини да завърши играта, след което се броят точки.

Hands in the Sea е CDG – игра, задвижвана от карти. Освен това е един доста дълбок декбилдър. Освен това е и стратегическа военна игра. Освен това е и игра с контрол на територии. Освен това е и игра с управление на ресурси. Освен това е и… основана на класиката на Мартин Уолъс – A Few Acres of Snow.

Аз така и не съм играл играл A Few Acres of Snow, но съм сравнително запознат, особено покрай нашумялата счупена стратегия. Поради липсата ми на опит с уолъското произведение не мога и да направя паралелен анализ между двете игри, но в интернет можете да откриете достатъчно мнения по този въпрос. Аз ще разгледам играта като самостоятелно чудо. Защото за мен си е чудо.

Мога да определя Hands in the Sea като тежка геймърска военна игра. Не, не си представяйте GMT и техните стотици мънички изключенийца (и тук има такива, но са далеч от мастърите на ситните букви). Тежестта на Hands in the Sea идва основно от абсолютно отворените възможности, които имате всеки ход и важността на всеки ваш избор.

Играта дори пристига с огромен двустранен лист с всички възможни действия, които можете да направите по време на хода си. След една игра всичко ще ви се стори интуитивно, но въпреки това, ако направите пауза за повече от месец ще има неща, които са ви излезли от главата.

В средата на масата има огромна карта с различни зони и неутрални градове, както и градове на Рим и Картаген. Основната цел ще ви е да се разширявате и да трепете противниковите градове, след което да се заселвате с ваши. Разбира се, покрай това има и други неща, като – развиване на градове, вдигане на крепости, рейдване, плячкосване, морски битки, създаване на транспортна мрежа, прекъсване на чужда транспортна мрежа, подкупване, случайни събития и куп други неща. Да си призная, много от тези неща почти не сме ги ползвали. В първата ни игра ние дори не ползвахме корабите! …докато не открихме абсолютната им полза във втората.

В играта има най-различни тракове, които са свързани с битките, плячкосването и като цяло точките, които печелите в играта. Различни действия влияят на различни тракове, а всеки трак влияе по различен на начин на цялостната игра.

Споделих, че това е декбилдинг и игра, задвижвана от карти. Всеки играч започва със стартови карти, като всяка зона, която притежавате има собствена карта, която трябва да е в тестето ви (както и в Mythotopia, а предполагам и в A Few Acres of Snow). Освен картите със зоните, имате и карти с единици и специални такива, които ви помагат за вашия двигател.

Всеки път щом вземете зона, вие вземате и картата от зоната и си я слагате в тестето, а ако я вземете от опонента си, директно си му я крадете. Тези зони обаче, както ви помагат, така и могат да ви навредят, защото ако им се пресече транспортната връзка на доставките (тоест, не са свързани с основен град), тогава не само, че зоните ви стават беззащитни, но и техните карти са ви мъртъв товар в тестето.

Когато купувате пък карти, вие не купувате от малък и ограничен пазар. О, не! Вие разполагате с всички възможни карти за купуване през цялото време, както от вашата фракция, така и от малко тесте с неутрални карти.

С какво купувате? С пари, естествено!

Парите в играта са тясно ограничени и се ползват за много неща. Винаги ще имате нужда от тях и дори в някой момент да ви се стори, че сте натрупал богатство и изобщо не трябва да ги мислите… помислете отново, изчезват неочаквано бързо! Особено, когато искате да контролирате по-добре тестето си.

Когато купувате карта, плащате цената й и си я слагате в изхвърлените карти – както обикновен декбилдър. Ако обаче искате да я имате още следващия ход и да я сложите върху най-горната карта от тестето – тогава плащате двойна цена – а това е баш бая скъпотевина.

В края на хода си винаги допълвате до пет карти, но никога не изхвърляте от ръката си автоматично. За целта трябва да хабите действия и пари. Така че ненужните карти са съдбоносни.

Като казах действия – по време на хода си вие имате право само на две действия. Повечето от действията се извършват с помощта на картите, но има няколко, които нямате нужда от карти, за да ги правите – като например движението на флотата и купуването на нови карти.

Картите са със символи (от 1 до 4 различни символа на карта), като всеки символ се използва за различни неща. И както се досещате, можете да ползвате картата само за един от тези символи, или в някои случаи – комбинирате няколко символа.

Символите са:

  • Пари
  • Вино (което отново е за пари, ако имате търговец),
  • Каручка за път по земя
  • Корабче за път по вода (и подкрепления по вода)
  • Меч за битки
  • Заселник за заселване на град, подобрение на град, строене на кораби.

Завземането на територии става по тематичен начин. Играете карта с определена територия, след това играете друга карта с каручка, с две каручки – ако пътят е черен, или с кораб – ако вашия кораб е в определената зона. След това просто вземате града, до който сте стигнал, като слагате ваша фигурка. Ако града е от по-големиШките, тогава трябва да играете и заселник, за да го заселите. Ако пък града е на другия играч, или Сиракуза (там има допълнителни правила, в които ама хич не възнамерявам да навлизам), тогава трябва да играете поне един меч, за да започнете битка.

Битките определено са една от най-интересните механики в играта. Всеки играч може да бъде атакуващ само в една битка по едно и също време, но не пречи да се водят паралелно две битки (една като атакуващ и една като защитник)… което е съсипващо откъм ресурси и за двата лагера.

Всеки играч има собствен трак за битки. Всяка битка започва с автоматично „1“ за защитника. Целта е по време на хода си да сложите символи с мечове, че да дръпнете трака към себе си (тип „tug of war”- дърпане на въже). Ако в началото на ваш ход (независимо дали сте атакуващ или защитник) кубчето (в случая цилиндърчето) на трака е във ваша полза, вие печелите битката.

Битката обаче трае ограничено време и ако след определен брой ходове (4 без крепост или 6 с крепост), кубчето е в неутралната зона, тогава никой не печели, но атаката е неуспешна. Не, не означава, че защитникът печели, защото победителят се движи по трак за спечелени битки, който дава автоматична победа, ако се стигне до неговия край от някой играч.

Освен това има жертви за загубилия, за които отново има правила, зависещи от това кой е имал повече кавалерия. В битките има и бонуси, ако се играе определена комбинация от военни единици, в която да… отново няма да навлизам. В битките има и лидери, за които няма да говоря, както и специални умения, за които… сещате се. А да, има и кораби, които ако са наблизо помагат.

Важното е, че докато траят битките, единиците ви са „заключени“ за тези битки и ако играете с опитен противник, той може да се възползва, за да ви „изтощи“ ресурсите. Понеже след битката, единиците отиват в изхвърлените карти, тогава е идеален момент за нова битка, в която играчът изразходил много единици няма да може да се включи. Така че е добре да не бъдете безразсъдни и да не хвърляте каквото ви падне.

Играта се развива в рундове. Но кога даден рунд свършва се контролира основно от играчът с картагенците. Рундът свършва, когато картагенецът „циклира“ тестето си – тоест, когато изтегли всички карти. Тогава се случват няколко неща.

  • Тегли се случайно събитие, което афектира единият или другият играч, понякога и двамата (хвърля се зар)
  • Всеки играч събира пари за всеки развит град (да, и за това няма да говоря)
  • Всеки играч печели точки за всеки неутрален град или такъв на опонента (точките са написани в или до града)
  • Най-крайната карта „Стратегия“ се изхвърля и се заменя с нова.

И стигнахме до поредната страхотна част от играта – стратегическите карти, или карти „Стратегия“.

Това са карти, които ви дават счупени умения и които можете да си купувате за едно действие и съответната цена на пазара за тези карти. Можете да имате максимално една такава карта и е много важно да си изберете правилната, защото тя не може да се сменя. Ако искате, можете да си премахнете старата, което ви струва цяло действие и за още едно цяло действие да си вземете нова – и хоп – ето ви целия ход отлетял.

Освен това тези стратегически карти изискват поддръжка – определена цена, която трябва да се плаща всеки ход. Ако не успеете да я платите, картата се чупи, но си остава на борда ви и пак ви трябва цяло действие, за да се махне.

Мини разширенийце от стреч гоуловете на кикстартър кампанията вкарва и допълнително правило, което смятам, че си е направо задължително. След като платите поддръжката на картата, вие й качвате цената и така всеки ход става все по-скъпа, докато по някое време определено няма да си струва.

Смятам, че е задължително, защото първата ни игра ние изобщо не си сменяхме стратегически карти. Открихме си добри такива и въпреки, че имаше нови – по-апетитни на пазара, не си струваше цялата хамалогия.

Има още две малки неща, които вкарва разширенийцето, които смятам, че е добре да си се включат във всяка игра. Първото е „Deus Ex Machina”. Всеки играч получава по едно силно тайно умение, което може да се ползва веднъж в играта, но срещу много пари или малко по-малко точки. Не е кой знае какво, но не пречи.

Другото малко нещо обаче е по-нужно. Това са няколко събития, които заместват няколко от оригиналните. Проблемът на събитията е, че са твърде случайни и още повече – твърде опустошителни понякога, особено за тежко стратегическа военна игра. Новите събития олекотяват последствията, но въпреки това… все още не съм много убеден за нуждата от тези събития. В последната ни игра едно такова събитие ми загуби цяла битка, която все още смятам, че ми беше в кърпа вързана… Разбирам, че те представляват надежда за играча, който е по-назад, но за мен Hands in the Sea  има толкова различни начини на игра и методи за спечелване, че сякаш никога не знаете кой ще спечели до последния момент. Не знам. От друга страна винаги има някакво вълнение при тегленето на ново събитие… пак не знам. За това казах, че не съм убеден за тези събития.

Ох, това е толкова дълбока и комплексна игра, че не засегнах и една десета от нея. Дори не говорих за корабите и битките по вода, които са съвсем друга бира със собствена механика и зарове. Не говорих и за лидерите, нито за контрола на дековете. Не говорих за рейдовете, върху които може да се изгради цялостна стратегия. Не говорих дори за централните градове с транспортни мрежи, както и плячкосването. Но… ако трябва да се сумира всичко още преди заключението, ви е достатъчно да знаете – лиги, лиги, сложни лиги, кеф и лиги.

Заключение

Hands in the Sea е сериозна игра за сериозна аудитория. Това е един от най-добрите декбилдъри, които съм играл и определено една от най-добрите игри за двама, които съм срещал.

Като казвам сериозна, имам предвид, че това си е тежка игра с тежки, а понякога и агонизиращо трудни, решения, а свободата, която притежавате ви дава отговорността за победата във вашите ръце, като не ви отпуска дори гък за извинения… пък даже и да са ви напляскали малко случайните събития.

Като казвам „свобода“ обаче, имайте предвид, че това е военна игра „от близко разстояние“. С други думи, сюжетът директно ще ви хвърли между шамарите и нямате време за спокойно развитие. През цялото време вие трябва да си нагласявате стратегията си спрямо действията на опонента си.

Тоест, огромна част от решенията ви ще се крепят на реакция. Въпросът е да вземете надмощие и вие да започнете да диктувате правилата. Ако например един играч развие кораби, другият е абсолютно длъжен да направи поне няколко кораба, защото корабите са лесен и евтин начин за прекъсване на транспортните връзки между островите. Ако един играч направи определен вид бойни единици, другият е добре да направи такива, които са добри точно срещу тези. Ако някой направи укрепления, другият трябва да мисли за съоръжения срещу укрепления. Ако пък не бързате да вземате нови територии, тогава другият може да дойде и да ви отмъкне близките ви зони под носа.

Както виждате, това си е агресивна, не просто тактическа, но и стратегическа игра, в която ще си взаимодействате през цялото време. Е… с под два часа на игра едва ли ще се измъкнете, а първата ви игра ще отнеме и повече. Гарантирам ви обаче, че ще сте ангажирани през цялото време! Ех, защо наистина си направих класацията за 2016, преди да бях играл отново Hands in the Sea…

ПЛЮСОВЕ:

  • Огромно взаимодействие
  • Изумително количество набор от валидни и тематични действия
  • Дълбока и свободна дек билдинг механика
  • Фракциите са балансирани
  • Битките са вълнуващи и оригинални
  • Различни начини за победа

МИНУСИ:

  • Времетраенето може да е между два и три часа
  • Правилата са доста и обясняването им отнема време
  • Опитните играчи ще размажат новаците
  • Не съм убеден за нуждата от случайни събития

Надявам се скоро играта да се появи и по българските магазини. Докато настъпи този момент обаче, можете да посетите сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://www.knightworksgames.com/“ target=“blank“ ]Knight Works Games[/button]

 

 

Mystic Vale – Следващо поколение deckbuilder

Добре де, заглавието може и да е малко пресилено, но в Mystic Vale има наистина оригинална механика. За това обаче след малко, за да има някаква логика в това ревю.

За разлика от много хора на сайта аз рядко пиша за игри, които са излезли наскоро, защото рядко се хвърлям на новите игри без да съм чул нещо за тях и да съм ги пробвал по възможност. По стечение на обстоятелствата обаче имах шанс да изиграя няколко пъти Mystic Vale, която излезе тази година на Gen Con. Дизайнер на играта е John D. Clair и е публикувана от Alderac Entertainment Group, по-известни като AEG. 

Компоненти

  • 80 стартови карти
  • 96 карти с ъпгрейди(advancements)
  • 18 карти с плодородна почва
  • 36 Vale карти
  • 4 мана токени
  • 14 токена за точки(със стойност 1 и 5)
  • книжка с правила
  • протектори за картите

Както обича да казва един приятел „Най-якото на тая игра е, че си идва с протектори“, защото както знаем, игра с карти задължително води със себе си инвестиция за протектори. Е, тук няма да ви се наложи. Защо картите идват с протектори? Не, не е защото от AEG са много готини, а защото… ще разберете в следващата секция.
За самите компоненти мога да кажа, че са с чудесно качество. Картите, дори и без протекторите, не са прекалено тънки, пластмасовите карти също са добре направени. Рисунките по картите са красиви и си пасват отлично с темата.

В Мистичната Долина…

В Mystic Vales вие сте друиди, които трябва да прочистят земята от мръсотиите, които са я затлачили. От сега трябва да кажа, че темата е малко позашита. В този смисъл, че между механиките и темата няма никаква връзка почти. Визуално темата се връзва с картите, но до там. Което е малко тъжно, защото темата ми допада… но от друга страна може би не би се получила толкова добре, ако се бяха опитали да вържат всичко тематично. 

Какво представлява Mystic Vale? Това е deckbuilder с няколко интересни хрумвания, които го отличават от другите игри в жанра.
На първо място, причината да си позволя да я нарека „следващо поколение“, е възможността освен собственото тесте да си правите и самите карти. Как? Ами много просто (това е причината картите да идват с протектори) – картите, които си купувате са прозрачни и пластмасови. На тях има място за три картинки – една най-горе, една в средата и една най-долу. В стартовото ви тесте всички карти имат протектори, в които да пъхате картите, които си купувате, като ги напасвате така, че картинките им да не се покриват една друга. По този начин вие си „билдвате“ уменията на картите.

Другото много важно нещо, което произтича от тази механика е, че за разлика от в други игри от жанра, тук тестето ви практически не увеличава своя размер, а винаги си остава едно и също. Това премахва доста досадния момент на „изтъняване“ на тестето, който почти задължително присъства в deckbuilder-те. 

Третата механика, която всъщност не е хич уникална, е „пушурлък“(push your luck). Преди да можете да си купите карти, вие трябва да знаете с какъв ресурс разполагате за тях. Това разбирате, като започнете да обръщате карти от тестето си. Върху картите ви, с времето ще се натрупат добро количество иконки, но в момента ви интересуват само две – за мана и за „поквара“. Всяка карта с мана, която обърнете ви добавя толкова мана, за този ход, колкото символа… мана има на нея. Когато обърнете три символа „поквара“ обаче трябва добре да помислите дали искате да продължите, защото, ако обърнете четвърти, то губите всички карти, които сте обърнали до сега. Това звучи като доста опряна на късмет част от играта, но всъщност вие доста лесно можете да си броите картите и да знаете какъв е шанса да уцелите някое от неприятните червени кръгчета.

Освен картите, които си правите за тестето си има и втори вид карти – Vales, които не се купуват с мана, а с другите символи, които ще ви дават някои от картите, които си купувате с мана. И които ви позволяват да кажете три пъти които в едно изречение…които.  Vales обикновено са карти, които изкривяват правилата и ви позволяват да си купувате повече карти, дават ви допълнително мана, неутрализират символи „поквара“, конвертират едни символи в други или просто ви дават точки накрая на играта. Vales картите са съществена част от играта и ако решите да ги игнорирате ще загубите.

 

Точки, точки! Всичко е за точките!

Mystic Vale се играе за точки, като броят им за победа зависи от броя играчи. Има три начини да си набавяте точки. На всеки ход от картите, които сте си направили (за тези получавате токъни всеки път), накрая на играта от картите, които сте си направили (за тези не получавате токъни) и от Vales карти. Когато предопределеният брой токъни с точки се изчерпи, то започва края на играта, който се изразява в това, че рунда се довършва и се смята крайният брой точки, който имате като токъни и точки от карти. Един вид – токъните за точки са „времето“, което имате до края на играта и в зависимост от това колко бързо ги събирате, толкова бързо ще приключи играта.

Може би тук е мястото да кажа и за стратегиите на игра, тъй като те са пряко свързани с точките. Ами доста са всъщност. Можете да си направите няколко „дебели“ карти, които ви дават много мана и да гледате да си въртите по-бързо тестето, за да ви идват по-бързо. Може да имате много карти с мана, които обаче всеки ход да ви дават мана, макар и в по-малки количества. Може да заложите на карти, които на всеки няколко хода да ви дават точки по време на играта или на такива, които дават накрая, и така нататък. Каквото и да избере обаче ще трябва някак си в стратегията си да вплетете Vales картите, защото няма да стане без тях, повярвайте ми.

Не всичко е птички и цветя

Първо искам да кажа, че на мен Mystic Vale ми хареса много. По принцип харесвам игри с карти, а CCG-та и deckbuilder-и са ми сред любимите. Обаче, за да е ревю, като ревю, не мога да не кажа и няколкото негативни страни на играта. 

Първият, и най-голям проблем, й е липсата на интеракция между играчите. Няма… никаква! Ама никаква, нито грам, нула, нищо. Да вземете на някого картата, която иска не го броим. Липсата на взаимодействие малко убива играта и въпреки че тя върви сравнително бързо, особено в началото, след като си изтеглите картите за следващия ви ход, то няма много какво да правите освен да гледате другите. А към края…това ни води към втория голям минус на играта за мен, а имено…

…играта става бавна след средата. МНОГО бавна. Представете си четирима души, които са построили тестетата си и вадят по 10-15 карти. Всичко, което сте строили досега си щраква на мястото. От което следва, че и трябва да разгледат всичко, което се случва по картите и да решат какво да си купят. Което изобщо не е лесно, камо ли бързо, когато могат да си позволят всичко. О, да, ще има такива моменти, ако сте играли правилно. На мен лично ми се е случвало при пълно комбо от картите ми да вадя по 15-16 мана, което е много в тази игра.

Тук искам да вметна и нещо, което може би не стана много ясно и което за някои хора е плюс, за други минус, а за трети (като мен) им е все тая, стига играта да е добра. Mystic Vale e семейна игра. Да, така е, не ме гледайте по този начин. Играта е проста, обяснява се бързо, правилата са интуитивни и буквално след едно изиграване вече ще сте наясно какво трябва да направите следващия път и какво сте сгрешили предния.

Какво? И заключение ли ви трябва? Мързела на някои хора просто… добре, добре!

Заключение

Mystic Vale е deckbuilder, в който не само си правите тесте, но и самите карти за това тесте, като по прост, но оригинален начин си комбинирате картите в една, с до три умения. Тази механика ви позволява не само всеки път да играете с различни карти, но и запазва тестето ви с един и същи размер през цялата игра, което елеминира някои досадни характеристики на deckbuilder-ите. 

Другата изненада е, че въпреки очакванията на много хора, Mystic Vale всъщност се оказа приятна семейна игра, а не тежък геймърски deckbuilder. 

Играта за жалост си има и някои проблеми, като липсата на интеракция между играчите и способността си да става доста бавна към края, особено с четирима играчи. 

Въпреки това обаче смея да твърдя, че тази игра е един от хитовете на годината и се надявам скоро да се сдобия с нейно копие, за да мога да й се радвам всеки път, когато поискам.

О, о! Вече има дори и експанжън за играта, който има за цел, ако са ви поомръзнали картите, да внесе малко разнообразие, с нови карти.

[divider]

Източник на снимките: Boardgamegeek.com 

Airborne Commander – Тематичен соло дек билдър

Рядко играя настолни игри сам, но дори и когато го правя е предимно за тест на игра, която по принцип е за повече хора. Разбира се, наясно съм, че съществуват десетки известни заглавия игри за сам човек, но просто никога не съм се интересувал чак толкова. Airborne Commander ми грабна вниманието с факта, че е финансирана игра в кикстартър. Да, знам, това не е нищо особено тези дни, но за мен е интересно, че соло игра може да си намери толкова „подкрепители“.

Ще започна от там, че аз никога не съм разбирал, или по-скоро приемал, концепцията за соло настолни игри, защото за мен хобито ни е именно обратното – едно от най-социалните преживявания, които човек може да изпита.

Има дълги и сериозни игри с тежък дизайн само за един човек, което лично за моята представа е необяснимо и донякъде тъжно. Винаги съм мислил, че ако ще играеш такъв тип игра е по-добре да си цъкнеш нещо на компа или на конзолата.

Преди да извадите факлите, искам да кажа, че има един друг тип соло игри, с които не само, че нямам проблем, но могат да бъдат и готин времеубивач. Това са малките картови игрички тип едновремешните пасианси, които съм се скъсвал да праскам като дете.

Airborne Commander е точно такава игра. Не бих казал филър, защото се надявам, че няма да ви е филър между две големи соло игри, но може да ви запълни времето, докато чакате гостите или… както е в моят случай… докато е ред на жената да приспи децата и чакам в хола.

Това е бърза декбилдинг игра с тема Втората световна война. Вие играете с „добрите“ съюзници срещу Оста. Механиките не са нещо крайно иновативно, но работят динамично и движат играта елегантно.

Като класически декбилдър, вие ще имате ръка от определен брой карти, ще купувате от пазар и ще хвърляте в дискарда купеното, ще получавате задръстващи карти и ще разбърквате, като ви свърши тестето.

Играта е изключително трудна, което е много важно за всяка кооперативна или соло игра с изкуствен интелект. Има два начина да победите – ако в даден момент сте събрали 12 точки или ако минете цялото тесте с гадове. Тогава броите колко сте спечелили и ще се стараете да си подобрявате рекорда.  Има и два начина да загубите. Ако тестето със „срамните“ карти влезе напълно във вашето тесте, или ако задръстите бойното поле с бази.

Всеки ход ще нареждате ред от противници и целта ви е да трепете тези противници, или поне да се защитавате. Ако в края на хода ви не сте сложили някоя от вашите единици срещу единица на противник, тогава получавате „срамна“ карта, която ще ви задръсти тестето. Разбира се, ако сложите може да загубите някоя единица… което, колкото и тематично ужасно може да звучи, може и да не е толкова зле. Както всеки декбилдър, все пак, вие искате да се освобождавате от слабите си карти и както всеки себеуважаващ се тиранин, това се случва с жертване на единици – да ги наречем герои.

Освен единици обаче, в реда, който нареждате може да се появят терени, които модифицират битките (в повечето случаи във ваша вреда), бази и цели. Базите са един от начините, по които можете да загубите играта. Когато се появява нова база, тя се слага директно върху вече съществуваща база. Ако в даден момент се натрупат 4 бази, вие губите веднага играта. Така че искате да трепете колкото се може по-бързо тези така неприятни базички… и съвсем няма да ви е лесно.

Целите пък са основния начин на печелене на точки. Всяка цел ви дава 2 точки и за да я вземете, в повечето случаи просто трябва да си сложите човек пред нея. Ето и тънката врътка. За да вземете цел, трябва да сте се конфронтирали с всички гадове на оста в този момент… което си е бая отговорно.

Гадовете и базите дават малко точки, целите малко повече, но пък срамните ви изваждат точки, така че… абе не е толкова лесно.

Пазарът е интересна част от играта, защото отново – не е чак толкова лесно да купувате. Първо, не всяка единица ви дава валута за купуване и второ – ако купувате, тогава тази единица няма да може да се бие в битките. Все пак вие имате ръка от пет карти, а на полето може да има 4 единици гадове (които често имат нужда от повече от просто 4 карти от вашите). Освен това новите единици от пазара са бая скъпички.

Осъзнах, че си струва някой ход да похарчиш много единици за купуване и да се жертваш с повечко „срамни“ карти, но да вземеш някоя „МЕГА“ мощна карта като бомбардиращия самолет, например, защото, както и в живота, всеки бомбардиращ самолет прави живота ви по-лесен.

В общия линии това са основните принципи на геймплея, като разбира се не говорих за отделните умения на картите, бронираните единици, разбира се – битките (които са просто сравняване на статистики) и куп други детайли, които украсяват иначе изчистената и гладка игра.

Има два начина на игра. Стандартният и предпочитан за първи игри начин е, ако подредите картите с гадове по определен ред и така се появяват пред вас. Така играта е доста балансирана, но както се досещате, след време ще загубите вълнението от обръщането на нова карта. Другият вариант е като просто да разбъркате картите и да ги обръщате една по една. Това, от една страна добавя напрегнато усещане, но от друга засилва случайността до неузнаваемост. Бъдете сигурни, че сте разбъркали добре тестето с гадове, защото може още първия ход да ви се паднат 4 бази и играта приключва.

Това, което ми направи силно впечатление беше уникалният арт, който вече сте видели от снимките. За мен е доста стилен и цялото „картинно“ усещане, като нарисувано с бои, донася някакво „героично“ и носталгично чувство към старите американски твърде патриотични военни филми… въпреки че осъзнавам, че за доста от вас това е минус.  За подсилване на темата, всяка от вашите единици си има име, и когато загубите единица, част от вашия отряд остава без определена личност. Добре де, играта не е чак толкова дълбока, но ако това е ВАШАТА тема, мисля че можете да влезете в нещо като някаква евентуално мини реалистична история.

Заключение

Airborne Commander е най-добрата соло игра, която съм играл, което може и да означава нещо, може и да не означава нищо, защото почти не съм играл соло игри. Механиките са гладки, а геймплеят върви бързо. Цялото изиграване едва ли ще ви отнеме повече от 20 минути, но… поне сте ангажирани през цялото време, благодарение на иновативното справяне с най-големия проблем на класическите декбилдъри – времето за изчакване, наречено още „липса на други играчи“.

Артът и персонофицираните детайли спомагат за усещане на атмосфера, което е рядкост в подобни игри.

Играта е трудна. Играта е баш бая трудна! Това е огромен плюс, защото трудността не идва единствено от случайността, а от понякога трудните решения, които трябва да вземате. Все пак, случайността може и да дойде твърде много, но като за бърза соло игра не е проблем, защото можете веднага да започнете нова игра или… да погледнете настрани, докато без ваше знание, ей така случайно някоя карта с гадове всъщност се оказва, че не се е появила точно сега, а някак си се е самомушнала отдолу на тестето с гадове. Как се случват тия работи, ти да видиш!

ПЛЮСОВЕ:

  • Уникален „картинен“ арт
  • Бърз и интуитивен геймплей
  • Усещане за атмосфера, което е рядкост за такъв тип игри
  • Няма нужда от обясняване на правила

МИНУСИ:

  • Нищо чак толкова оригинално
  • Голяма доза случайност
  • Обичам да обяснявам правила!

Играта си е откритие и ви препоръчвам да се мушнете в сайта и да се завиете с нещо топло, защото ще си откарате доста време там, докато разгледате всичките им игри. 

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://stratamaxgames.com/buy-airborne-commander/“ target=“blank“ ]Stratamax Games[/button]