Архив за етитет: Bezier Games

One Night Ultimate Vampire – Усеща се умора

Вече съм писал за системата One Night, която обичам много повече от поредицата на Resistance. Можете да прочетете по-подробно тук:

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/one-night-ultimate-werewolf-review/“ target=“blank“ ]Ревю: One Night Ultimate Werwolf[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/one-night-ultimate-werewolf-daybreak-review/“ target=“blank“ ]Ревю:One Night Ultimate Werewolf: Daybreak[/button]

Както всички One night-и, и този може да се играе самостоятелно или да се комбинира с другите от поредицата.

Разликата е, че понеже вампирите са нови злодеи, ако използвате селяни и върколаци, вече ще имате и трети отбор, което може а усложни (и без това усложнената от самите вампири) игра.

Ролите във вампирската версия използват токъни – „маркиране“. Вампирите маркират другите роли и могат да ги превръщат във вампири, но има роли, които манипулират тези токъни и добавят хаос, което е нормално за тази игра.

Вместо да описва подробно ролите, ето ви и кратко описание на английски.

Заключение

Ако трябва да го сравнявам с другите два сета, смятам, че този е най-слабият. Причината е само една – вампирите вкарват нов елемент, който изисква допълнително движение и усложнение по време на нощта. И въпреки че простотата на играта винаги е била нейния чар, не са толкова страшни добавените правила, колкото идеята, че трябва да правите дори още действия през нощта. И без това преди трябваше нарочно да си говорим и да движим разни неща пред себе си, за да създадем звук с надеждата да не се издадем… сега ще се налага и хоро да играем. Всъщност, с това темпо, нищо чудно скоро това да е и част от геймплея.

Добре де… Ако One Night Ultimate Vampire беше единствената версия до този момент, щеше да е уникална и вълнуваща игра. За съжаление, ако притежавате която и да е от другите две версии, не виждам причина да си усложнявате живота и с тази.

От друга страна, не пречи да я пробвате. Не знам. Окей е, но само това.

 

Between Two Castles of Mad King Ludwig – геймърски филър

Заглавието си казва всичко. Ако сте играли и двете игри няма какво да се обяснявам. Това наистина Е милото чадо на тези две игри, като комбинира комплицирания характер на майка си – Castles of Mad King Ludwig и лековатите черти на съседа – Between Two Cities.

Ако не сте чели ревютата ни на тези две игри, ви препоръчвам да кликнете на бутоните отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“Between Two Castles of Mad King Ludwig – геймърски филър“ target=“blank“ ]Ревю: Between Two Cities[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/castles-of-mad-king-ludwig-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Castles of Mad King Ludwig[/button]

Символ на добър дизайн е когато нова игра, базирана на стара (в случая на две стари) успява да се наложи като стабилен съвременен хит без да отменя заслугите на другите две. С това искам да кажа, че трите игри са толкова различни, че нищо не пречи да ги имате и трите.

Играта взема основните механики на  Between Two Cities – строенето на два замъка – един с играча от ляво и един с играча от дясно, като всеки рунд ще се разменят плочки на принципа на драфт (ала 7 Wonders). След като всички са избрали две плочки (по една за всеки замък), плочките се обръщат и започва обсъждане със съседите къде би било най-добре да се сложи плочката.

Това да избереш къде се слагат плочките не е най-лесното нещо, защото точкуването е взето от сложността на Castles of Mad King Ludwig и дори е усложнено още, като са добавени още опции и възможности. Всъщност точкуването е толкова сложно, че отнема почти толкова време, колкото самата игра.

 

И сега, съвсем хаотично, обратно към началото – компонентите.

Компонентите са нож с две остриета. От една страна всяко издание на играта изглежда почти луксозно, защото пристига със специални кутийки за всички компоненти, които не само, че прибират идеално всичко, но и помагат значително за геймплея. Трябва повече игри да правят това. Аман от баналните Fantasy Flight кутии.

Другото, по-тъпото острие, е размерът на самите плочки. Ако си спомняте Between Two Cities, там плочките са големи и различими. А по тях дори нямаше кой знае колко символи.

Тук обаче… не стига, че самите плочки са с малък размер, но и символите са микроскопични. Това може да превърне преживяването ви, особено по време на първите игри, в мъка. С няколко разигравания всичко може и да стане по-интуитивно.

Казвам „няколко изигравания“, защото Between Two Castles of Mad King Ludwig” е геймърска игра и освен класическото „сложи тази плочка до онази плочка и в края на играта двете плочки ще отбележат триста хиляди точки за четвърта плочка и осма по диагонал отляво надолу“, в играта има и стандартните бонуси, идващи и от правилата на Castles of Mad King Ludwid – ако построите трета от вид, тогава получавате еди какъв си бонус, а ако построите пета от вид получавате 17-ти бонус.

С други думи, тук се опитвате да строите плочки по най-оптималния за ситуацията ви начин, като пространственото мислене би помогнало за запалване на генератора ви за точки.

Казах, че всеки кооперативно строи два замъка – с играча от ляво и този от дясно. Вашата цел е да ги построите максимално близки откъм точки, защото в края на играта ще отбележите този, който ви дава по-малко точки. Така че, независимо, че ви плащат на час, ще се стараете да изправите малко стената на 90 градуса. Аман от бозаво ново строителство.

Заключение

Between Two Castles of Mad King Ludwig e различна игра от родителите си. И въпреки това, тя носи по-скоро усещането на Between Two Cities с прибавено сложно точкуване. Всъщност, точно това ми липсваше в Between Two Cities. За мен играта беше окей, но бързо се изчерпа. Тази е толкова дълбока, че никога няма да можете да изпълните всичко, което искате. Най-странното е, че самият геймплей е толкова бърз, колкото и Between Two Cities. С други думи ще повторя заглавието – Between Two Castles of Mad King Ludwig е един  от най-добрите геймърски филъри, които можете да откриете на пазара.

ПЛЮСОВЕ:

  • Феноменален инсърт
  • Отличен арт
  • Бърз геймплей
  • Инутитивна и оригинална концепция
  • Огромно разнообразие

МИНУСИ:

  • Иконографията е микроскопична
  • Точкуването отнема поти толкова време, колкото самото изиграване

Ако разбрахте нещо от това смотано ревю, ви препоръчвам да посетите сайта на съвсем читавите Pikko Games и да си купите един от хитовете за 2018!

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Between Two Castles of Mad King Ludwig[/button]

 

Whistle Stop – Мозъчна инквизиция с влакчета

Какво би станало, ако Tsuro срещне Мартин Уолъс? Едно несъмнено осиновено дете гений. И то не защото дизайнерът на играта се казва всъщност Скот Капуто, а защото Whistle Stop минава и двете игри откъм оригиналност в геймплея, дълбочина на изборите и като цяло със своята експлозивна, стимулативна и предизвикателна трудност на вземане на решения.

За да играете Whistle Stop ви препоръчвам да си направите пластична операция за увеличаване на мозъчните клетки, но не защото играта е трудна. Напротив – правилата са обяснени в много малко странички, но това което ще ви принуди да си присадите капака на Mojo Jojo е отвореният характер на играта.

В основата си Whistle Stop е игра с влакчета тип „Вземи и занеси“, в която ще събирате кубчета от едни полета и ще ги занасяте в други полета, за да получите точки. Въпросът е, че всеки играч разполага с няколко влакчета, с няколко плочки в ръка и ортонасейт възможности за движение на ход. Е да, трябва да се прецени и че има огромно значение накъде ще поемете отначало, защото финалните плочки, които ви дават титаничните точки не са малко и са на стабилно разстояние една от друга. Освен това, другите играчи не просто могат да ви пречат, но могат тотално да ви скапят плановете. А, да! Ако стъпите на плочка, която изисква ресурс, за да ви даде точки, а вие поради своята глупава природа, наречена „да бъда нормален човек“, не сте си мин-макснали предните няколко хода, то не само, че няма да получите точките, но дори и ще ви се отнемат.

Разбира се, по дъската има още доста специални места, които ви дават разни умения, така че не можете по случайност да вземете да спечелите играта. Whistle Stop награждава добре изградените планове и още по-добре изпипаните гадории, които ще правите върху другите играчи.

Играта използва така обичаните шестоъгълни плочки на Bezier Games, като артът отново е сравнително убит и леко безличен, макар и не чак като на една от любимите ми игри – Suburbia.

Всеки играч има в ръката си три плочки, като по време на хода си движи едно от влакчетата в пъзел от железопътни мрежи, докато това влакче не спре в поле с действие (може да събира ресурс, да дава ресурс срещу точки, или да получи някакъв бонус). Ако влакчето излезе от очертанията, играчът слага една от плочките си по пътя. Ако отново излезе – слага и втора. Не може да сложи повече от три, все ще има плочка с поле, за да се спре тоя наглец.

Не е добре обаче да бързате много напред, защото по правило нямате право да се връщате назад. Ако сте изпуснали важен ресурс, който ви е нужен за урагана от точки на финала, ту бед, мое мило тъпо мече.

Но! По време на хода си нямате просто едно действие. Вие можете да имате макс 4 действия, като всяко едно ви изисква или въглища, за да запалите локомотива, или свирка, за да не навлизам в тоя тип хумор. Но да, има свирки, и те са по-добри от въглищата. Точка.

Трябва добре да менажирате тези два ресурса, за да имате винаги добър набор от полезни действия. И… да си управлявате сносно специалните умения, които можете да купувате с кубчетата, които иначе биха ви служили за точки. Можете да харчите кубчета, за да си купувате до две специални умения на ход, като дори можете да крадете уменията на вашите приятели, което е силно препоръчително. Не защото е чак толкова изгодно,а защото са дошли в 20:15, като изрично сте им казали да не закъсняват, за да не ги чакате на студа!

Всяка игра влизат няколко умения от набора, с който пристига играта, така че дори само това ви дава повод да смятате, че играта е разнообразна. Начинът, по който се строи инфраструктурата също придава преиграваемост. Това да ви е притеснението.

Не трябва да мислите, че и играта продължава дълго – според мен, можете да забиете нормална игра за около час, макар, че бих избягвал редовна игра с мислители и мъдреци, освен ако не искате да си тествате нервите, понеже не е най-якото нещо да си карате хода за 1 минута и да чакате останалите да се завъртят за 15.

Заключение

Whistle Stop е игра за тактици и мислители. Тя се шмугна през пазара почти незабележимо покрай всички останали хитове тази година, но всъщност играта е повече от сносна. Да, не бих казал, че ми влиза в топ 10 за 2017, но трябва да се има предвид, че и 2017-та от една страна е изключително силна година и от друга, аз бях доста активен последните месеци в тестването на почти всичко ново.

Играта е много повече от окей и ако търсите нещо, с което да провокирате заспалите си мозъчни клетки, ви препоръчвам да си забодете една силна доза Whistle Stop директно през черепа.

Трябва да се има предвид, че ходовете могат да бъдат доста дълги, поради огромния избор, който се открива пред вас, особено при положение, че много неща могат да се променят, докато всички се завъртят.

Въпреки това, правилата са лесни за научаване и можете да ги набиете в главите на почти всеки за нула време. Времетраенето е в десятката за такъв тип игра и компонентите са отлични. Препорък!

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Огромно взаимодействие
  • Разнообразие и преиграваемост да искаш
  • Дължината на геймплея е точно толкова, колкото трябва
  • Влакчетата приличат на малки бонбончета

МИНУСИ:

  • Предизвиква солидна аналитична парализа
  • Артът е леко безличен
  • Влакчетата не могат да се ядат

Ако ви кефи как звучи, можете да си поръчате играта от сайта на нашите партньори от Time2Play.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Whistle Stop[/button]

New York Slice – не играйте на гладно!

Преди няколко месеца говорих за играта с най-тематичната мета козметика, която бях срещал в настолна игра – Hit Z Road. New York Slice може и да не изпреварва оригиналната зомби игра в тази категория, но определено е състезател за челното място.

Както се досещате от заглавието, а вероятно и от картинката горе, това е игра за пици на парче. Артът и компонентите очевидно са огромна част от сетинга на играта. Те са толкова реалистични, че е по-добре да не играете играта на гладен стомах, защото после ще акате картон.

Всичко в играта е тематично – от дебелите плочки на парчетата пица, през още по-дебелите плочки със специлитети, че чак до книжката с правила направена като меню, листчетата за точки под формата на сметки и самата кутия на играта във формата на кутия за пица.

Кхъ…кхъ…

Компонентите може да ви звучат малко, но на практика, след като ги фраснете в кутията всичко ще изглежда ето така!

За какво ти е инсърт, когато дори няма място за него

Кутията е толкова напълнена догоре, че ще трябва да я тръскате наляво надясно, за да можете само да я затворите след като сте прибрали всичко обратно.

Като изключим оригиналната визия, тук сякаш има и не лоша игра. Всъщност, цялата тази втора миля, която са изминали Bezier Games е с цел да замаскира иначе напълно абстрактния геймплей.

Bezier за втори път подхождат със стратегията да вземат стара лачена, но забравена игра, да я преиздадат с малко добавен ботокс и силикон и отделно да й вкарат мъничко повече акъл, колкото да не ви писне след първата среща.

Наскоро направиха така с To Court the King и Favor of the Pharaoh, а сега вършат същото с Piece of Cake, който аналогично се превърна в героя на деня – New York Slice. Аз може и да не съм играл Piece of Cake, но не съм съвсем непознат с основната механика “I split, you choose”.

До скоро притежавах горд представител на механиката, в който играчите влизаха в ролята на съперници на Ной и се опитваха да събират животни за собствените си ковчези. Animals on Board използва I split you choose за разделяне на животни и въпреки че арта и идеята хвърляха играта основно към детския жанр, мисля че New York Slice движи въпросната механика в много по-чиста и ясна форма.

В началото на играта подготвяте 6 купчинки парчета пици с лицето надолу, което не е нещо, което ви препоръчвам да правите извън играта. Върху тези купчинки слагате по един специалитет и сте готови да започнете.

Всяка купчинка е от 11 парчета, защото очевидно перфектно разрязаната пица е с толкова парчета, но и защото 11 е неделимо число, а в тази игра в деленето на парчета се крие ключа към победата.

Играчът на ход взема една от купчинките и подрежда пицата или по часовникова стрелка или обратно, важното е, че не може да си избира как да подрежда сам всички парчета – както излязат – така.

След това следва най-важната и най-тежка част – разделянето. Играчът, който е подредил пицата трябва да раздели пицата на толкова парчета, колкото са играчите, като върху едно от парчетата (или като отделно парче), слага специалитета на деня (в случая хода). Специалитетите са специални умения, точки или допълнителни начини за печелене на точки, които имат за целта да направят някое от парчетата по-привлекателно или точно обратното – парче пица от средностатистически подлез.

Това е и основният елемент, който разделя New York Slice от Piece of Cake

Играчът, който реже ще се опита така да среже пицата, че да остане нещо вкусно и за него, защото всъщност той прибира това, което другите му оставят. Първо е следващият играч, после след него и така всички по часовниковата стрелка, докато накрая „Резачът си взема останалото“. Това е прекрасна механика, която не само че работи добре в игри, но трябва да се използва и в живота винаги, когато има спор за разделяне на каквото и да е.

Или така.

Какво прави парчетата пици вкусни?

Почти всяко парче има число, като числото означава две неща:

  • Колко парчета има от този вид в играта (три парчета винаги излизат от игра)
  • Колкото точки ще ви даде, ако имате най-много от този вид.

С други думи, New York Slice е игра за събиране на комплекти и отбелязване на мнозинство.

Трябва обаче да се пазите от аншоата в пиците, защото очевидно дизайнерът не я обича много. В края на играта за всяка рибка върху някоя от пиците ви, вие губите по една точка.

Разбира се, не всеки обича да колекционира пици. Някои хора, някакви много странни при това, разбираш ли, обичат и да я ядат.

Само едно парче…Какво толкова? Играта и без това пристига с тонове от тях…

Ако решите, че няма смисъл да събирате определен вид пици, можете просто да ги изядете, когато ги прибирате. И както всеки самоуважаващ се пицеяд знае, най-вкусното нещо в една пица е салама!

Всяко пеперони върху пицата е една точка, която в края на играта се отбелязва. Колкото повече нагъвате салам, толкова повече директни точки ще правите, но губите шанс да се състезавате с това парче за мнозинство в края на играта. Така че, за да сте успешни в New York Slice, добре е да ви сече… пепето или поне да сте пълни с… ТЕСТОстерон! Тиби-ди-ди Джиш! Ех, хумор.

Така горе-долу ще изглеждат събраните от вас пици в края на играта.

New York Slice се играе от двама до шест човека и всъщност различната бройка играчи носи различно усещане, тъй като винаги играете с едни и същи пици. С малко играчи се борите за мнозинство в доста области, докато с повече играчи вероятно ще спечелите две, максимум три. Това пък означава, че с повече играчи ще имате много ненужни парчета. А отново, пицеядите знаят, че едно парче е по-добре да се изяде, отколкото да се изхвърли. Проблемът с яденето е, че е яко, ама скучно. Можете да ме цитирате.

Заключение

New York Slice е идеален филър с чисти правила и гладък геймплей. Обяснява се бързо. Играе се бързо. Прибира се бързо… малко калпаво, но бързо.

Казвам филър, защото играта едва ли ще продължи повече от 30 минути, но въпреки това не очаквайте нещо съвсем безумно, тип No thanks. New York Slice е от по-месните филъри, които знаят как да ви постържат малко лилавите клетки.

Механиките не са нещо невиждано, а самият абстрактен геймплей, колкото и да е „елегантен“, не най-оригиналното и запомнящо се нещо. Предимството на New York Slice е в нейната козметика, която не просто обогатява играта, но я издига в нещо, което често ще се озове на масата. Въпроса е на коя – на геймърската, или на кухненската…

Must. Resist.

ПЛЮСОВЕ:

  • Изумителен и тематичен визуален дизайн и компоненти
  • Лесни и достъпни правила
  • Идеално времетраене за това, което е
  • Вегетарианските парчета дават най-малко точки! Като в живота.

МИНУСИ:

  • Компонентите може да са тематични, но играта е абстрактна
  • Всички парчета в кутията се подреждат под формация тип „патаклама“

Играта можете да откриете в магазина на нашите приятели и партньори от Time2Play. Магазинът се намира на удобно място в центъра на София, но ако не ви се мърда до там, винаги можете да си поръчате от тях и онлайн.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: New York Slice[/button]

Castles of Mad King Ludwig – Лудият гений си знае работата!

Ако сте чели вчерашното ми ревю, Castles of Mad King Ludwig отново попада в категорията „Отдавна избягвах тази игрa, защото…“. Причината тук е отново сравняването й с друга игра, но този път хората я сравняват не с игра, която не харесвам, а напротив – игра, която е в личния ми топ 10 на всички времена – Suburbia. Castles of Mad King Ludwig изглеждаше като копие на Suburbia, но не чак толкова добро… Казвам изглеждаше… Но не е.

Замъците на лудия крал може и да носи някои подобни тръпки тук и там, но определено си е своя бира. Ще подходя към това ревю с предположението, че не сте играли Suburbia, въпреки че ще се опитам накрая да кажа няколко думи за сравнение между двете игри.

Концепцията на Замъците е страхотна! Всеки строи собствен замък, като добавя най-различни помещения в чудати форми и теми.

Всеки играч започва с едно обикновено фоайе и от там се разгъва, като добавя коридори, гостни, спални, стаи за пиано, складове и още десетки и десетки помещения. В края на играта вашият личен замък ще изглежда наистина все едно някакъв луд крал го е строил. В архитектурата му вероятно няма да има никаква логика, а в подредбата на стаите ще цари хаос, и въпреки това… ще изглежда умопомрачително!

Всеки ход в играта има пазар за най-различни стаи, като по стандартен модел, най-задните стаи са най-скъпи. Има две големи разлики с всяка една стандартна игра обаче.

Първата ОГРОМНА разлика е и центърът на играта, която я прави отличителна и оригинална.

Всеки ход един от играчите е Главен Архитект. Когато излязат всички плочки, главният архитект ги нарежда както иска на реда с плочки. С други думи – той определя цената им. След това всеки друг играч има шанс да купи стая на съответната цена, докато последен остава главния архитект. Така че той може да си хареса стая, но ако я сложи евтина, тогава вероятно някой ще я грабне преди него. Ако я сложи с висока цена, може да се охарчи твърде много без другите да са имали особено голям интерес. НО! Има едно голямо НО. Когато другите играчи купуват стаи, парите не отиват в банката, а в авоарите на главния архитект. Това придава вълнуваща динамика на играта, както и плахо взаимодействие, което за такъв тип игра си е направо изключение. Когато главният архитект определя цените, той трябва да има предвид какво желаят другите играчи и да им го изкара през носа, защото не само, че ще ги накара да платят много, но и това много ще дойде при него!

Втората разлика от стандартните игри с подобен пазар е това, че всяка незакупена стая остава за продан и за следващия път, но върху нея слагате пари. Така всеки ход ще имате все по-голям стимул да я купите. Да, виждали сме подобна механика в Smallworld, но самият факт, че всеки път размествате плочките както си искате придава на Замъците гъвкавост.

Всеки играч има някакви тайни цели за определен тип стаи, които ще му дадат точки в края на играта, но освен това стаите се комбинират една с друга. Някоя стая ви дава бонус, ако е до определена друга. Друга пък ви дава минус точки, ако до нея е сложена конкретна. Например – ако до спалнята ви имате стая с орган… очевидно няма да ви е комфортно.

Освен това, в Замъците има механика за „завършване“ на стая. Когато успеете да затворите напълно дадена стая (да запушите вратите й с други врати), тогава получавате бонус, който е конкретен за съответния цвят стая. Някои бонуси ви дават пари, други точки, трети бонус действия и така нататък.

С други думи, когато правите замъците си, вие винаги ще се стремите да гоните общи цели, които се обръщат в началото на играта, вашите тайни цели, които теглите по време на играта, както и да свързвате оптимално стаите си за хитри комбинации.

И така, каква е разликата от Suburbia и ако имам Suburbia, защо бих си взел Castles of Mad King Ludwig?

Всъщност, разликата е огромна. Да, и в двете игри строите плочки една до друга и се активират специални умения, но Suburbia е по… стратегическата част от фамилията, докато Castles of Mad King Ludwig е готиния пиян чичо, който се появява само на семейни събирания и разказва свежи измислени истории, на които никой не вярва, но пък развеселяват настроението.

Замъците е визуално по-приятна игра от Suburbia, но целта тук е да направите нещо красивичко, като междувременно и само евентуално се опитате да докопате някакви точки. В играта има твъъърде много случайност, която може да попречи на плановете ви. Бонус картите с тайни цели, които теглите са на случаен принцип и плочките, които теглите са на случаен принцип (Да, в Suburbia е също така, но в Suburbia виждате почти всички плочки и знаете какво да очаквате, докато тук играта може да свърши преди да са излезли и половината стаи). А това са двата основни начина да печелите точки!

Това може да се определи като негатив на играта, но въпреки това мисля, че фокусът тук не е в гениалните ви стратегически планове. Вие просто искате да построите колкото се може по налудничав замък. С други думи – да, напълно си заслужава да вземете Castles of Mad King Ludwig, ако имате вече Suburbia, защото двете игри чешат различни пъпки. Ако обаче имате пари само за едната, не мога да си кривя душата. Suburbia е моето бебче!

Заключение

Castles of Mad King Ludwig е уникална игра, която въпреки че стои в сянката на бате си Suburbia, успява да наложи характера си и да се освободи като нещо независимо. Всъщност, ако играта не беше излязла от компанията Bezier Games, вероятно нямаше да се стига и до това сравняване.

Да, Замъците са изпълнени със случайност, която понякога излиза толкова извън контрол, че може да унищожи амбициите и на най-непретенциозните от вас. Точно заради това препоръчвам да не подхождате с очакване за дълбока стратегия. Ако извадите играта, за да се позабавлявате на чудатите замъци, които всеки един от вас би направил гарантирам сигурно забавление.

Базовите правила на Castles of Mad King Ludwig може и да изглеждат много, но реално в играта няма кой знае какви сложни комбинации или изключения, така че като нищо може да бутнете това заглавие и на мъгъли в хобито. Е… не е Kingdomino, но все пак, ако имат желание, биха се научили бързо.

ПЛЮСОВЕ:

  • Всяка стая напълно уникална
  • Правилата са сравнително лесни и за нови играчи
  • Нови и оригинални врътки сред вече познати механики
  • Завършените замъци изглеждат прекрасно!
  • Няма причина да нямате и тази игра и Suburbia в колекцията си

МИНУСИ:

  • Твърде много случайност за такъв тип игра
  • Може би трябваше да е една идея по-кратка

 

Favor of the Pharaoh – най-рошавото Yahtzee

Обичам зарове! Обичам специални зарове. Обичам концепцията за игрите, основани на зарове. За нещастие, повечето от този тип игри звучат много добре на концепция и след една-две игри… омръзват. Единствената игра от този тип, която засега се е задържала в колекцията е Viva Java Dice Game.

Favor of the Pharaoh е репринт на стара игра, наречена „To Court the King” с друга тема и подобрен геймплей… не че съм играл оригинала.

Винаги съм казвал, че игрите трябва да са смели. Че като правиш нещо, трябва да го направиш НАЙ-ДОБРОТО от този вид. Е… Favor of the Pharaoh използва класическия Yahtzee механизъм, като го издига до това, че можем да наречем играта „The ultimate yahtzee” игра. С други думи – ако обичате yahtzee вземете си тази и не се занимавайте с други.

Добре де, тук не хвърляте два пъти заровете. Тук използвате другия известен принцип на този тип игри – хвърляте зарове, запазвате поне един и хвърляте пак, докато не запазите всички.

След това гледате комбинацията на зарове, купувате си нещо от пазара с тази комбинация и е наред следващия играч. Така, докато един играч успее да хвърли поне 7 еднакви зара и за един рунд никой да не успее да хвърли повече еднакви зарове или пък 7 еднакви, но с по-голяма стойност.

И… вече нямате нужда от повече обяснение. Това са всички правила. Наистина. Това са всички правила.

Всичко останало са умения, с които манипулирате заровете. И за разлика от други игри, в които можете да добавяте и изваждате по някое число, Favor of the Pharaoh използва абсолютно всички манипулации на зарове, за които се сещате… и ги умножите по 10!

Играчите започват само с три нормални шест стенни зара. По време на хода си играч ги хвърля и след всяко хвърляне запазва поне един, като ги „заключва“ в една изцяло козметична пирамидка. След като е готов, гледа огромно табло с множество плочки и проверява какво може да си купи с тази комбинация.

Комбинациите са типично „покерджийски“ (тип 2 еднакви, 3 еднакви, 3 еднакви и 2 еднакви, поредни и така нататък), но освен тях има още най-различни, като „само четни, само нечетни, повече от 20 сбор, повече от 30 и още много и много“. Всъщност, толкова много, че всяка игра ще ползвате само половината от тези опции за комбинация на зарове.

И това са само комбинациите. Уменията също са модулни. Всяка игра ще ползвате сигурно една трета от тях!

Освен, че ви позволяват да манипулирате заровете, тези умения ще ви дават и нови зарове.

Но тия зарове, не са като ония зарове… Някои от допълнителните зарове са стандартни шест стенни с числа от 1 до 6, но в играта има още количество уникални зарове. Всички от тях са шест стенни, но освен цветовете, страните са уникални. Някои показват повече шестици, други повече единици, трети пък са с напълно различни символи.

И гледайте сега, доста от тези зарове няма и да ги видите първите си игри, защото, както вече споменах, всяка игра играете с около една трета от всички умения. О, да – бройката пък на играчите модулира допълнително колко плочки от всеки вид има в игра, за да може да има все пак „прецакани“. То игра ли е без да има „прецакани“…

Значи така – модулни плочки, модулни умения, модулни комбинации. Това е прекрасно – безкрайна комбинация! Но знаете ли какво друго значи? БЕЗКРАЕН СЕТЪП!

Да, сетъпа на играта е чудовищно дълъг. Прибирането също. Въпреки, че кутията на играта е с разделения, всеки път трябва да пребърквате, да избирате, да броите плочки за всяко едно от уменията в играта. Като казвам безкрайно дълъг, имам предвид – почти колкото самата игра.

Тъй като самата игра не е по-дълга от 15-30 минути, сетъп от поне 10 минути е направо убийствен. И за жалост, това не е просто досадно – това ви кара да пуфкате с досада всеки път щом погледнете към рафта си за нещо бързо и леко. Това е абсолютно същия проблем, който имах и със Zombie 15. И знаете ли какво? Продадох Zombie 15.

Заключение

Favor of the Pharaoh е една от най-добрите Yahtzee игри от „чист“ вид. Правилата са изключително ясни и познати. Най-голямата сила на играта определено е разнообразието. Защото въпреки, че щом започнете да играете FotP имате усещането, че сякаш „вече сте го играл това“, само след ход-два ще осъзнаете, че това е най-богатата „проста“ игра, която някога сте виждали. Изборите ви изглеждат почти безкрайни, но не до степен на зацикляне, защото влизате в граница, която вие самите се вкарвате в началото на играта. И казах „безкрайни“, защото винаги, имам предвид – абсолютно винаги!, имате какво да направите със заровете си. В моите игри не съм имал нито един незадоволителен ход. Освен това с всяко едно умение имах усещане за развитие, та чак до самия финал!

Казах „имах“, защото играта вече не може да се открие на моята секция. Защо?

Проста причина – играта е добра, но просто не си заслужава тягостния сетъп. За съжаление, той не просто заби последния пирон в ковчега й. Той изработи ковчега, мушна я вътре, заби всички пирони и я зарина.

Единственият начин да играя отново е да отида на гости и някой вече да е приготвил играта. И след това да играем поне няколко игри, защото… не си струва. Наистина странен проблем, но ако назовем нещата с истинските им имена – какво бихте избрали за филър игра – нещо, което ще извадите и просто ще разцъкате или нещо, което е малко по-добро, но приготовленията отнемат почти толкова, а понякога и толкова време колкото самата игра? Жалко… може би някой някога ще измисли някакъв вариант, в който цялата тази „логистика“ да е по-милостива към играчите. Засега… продължаваме напред (абсолютно неактуална и не на място препратка, но показваща опит за оригиналничене, включително с коментарът в скобите)

ПЛЮСОВЕ:

  • Разкошни компоненти
  • Разкошен геймплей
  • Разкошно разнообразие

МИНУСИ:

  • Кошмарен сетъп

 

Suburbia – най-играната игра в нашия дом

Най-играната игра не значи и най-любимата, но всяко нещо по реда си.

За Suburbia бях чувал много преди да си я купя, но играта изобщо не ме привличаше, основно заради графичните решения. Къде ми е била тъпата глава обаче нямам идея. Защото Suburbia е не само красива на външен вид, но… и има добър характер.

Казвал съм го и преди, но преди време аз бях много запален видео геймър. Играх предимно шутъри, но от време на време разнообразявах тайно с разни соло стратегийки, което не споделях на моите приятели геймъри от срам. Такива стратегийки бяха Sims (не ме съдете!), Movies и доста игрички за строене на градове от типа Sim City. Още първия път, когато играхме Suburbia, спомените от този период се върнаха и ме досрамя, че в този момент не кампя зад някой кашон в Call of Duty. После осъзнах, че искам да си запазя нервите здрави и се върнах в играта. Вече много хора са го казвали, но е факт, че Suburbia е Sim City the Board Game.

Темата

Ако не знаете изобщо за какво става въпрос в тази игра, Suburbia (Предградиево) е игра, в която играчите влизат в ролята на управители на квартали от един голям общ град. Целта е да развиете квартала по ваш вкус и стратегия и в края на играта да сте привлекли най-много хора. С други думи, играта представлява борба между общините на голям град.

“Макар и да е малко абстрактна откъм визия, е много, много добра и неслучайно е избрана от Менса – наистина развива качества в играчите.

BigBoxTea

В процеса на играта, всеки от вас ще строи жилищни комплекси, имения, търговски сгради, общински декорации, административни отделения и тежки индустриални фабрики. Но трябва да внимавате дали няма да замърсите околните паркове или да не мине магистралата покрай жилищните квартали, защото хората ви няма да са доволни и може да напуснат този хаос, който вие наричате квартал!

От друга страна, можете да направите чудесен бизнес парк с перфектна инфраструктура, хубав жилищен комплекс с достатъчно забавления за хората в него – стадиони, музеи, магазини и гъзарски ресторанти, които да привличат хората от съседните квартали.

„Игра в която ресторантите като МакДоналдс са ви от някаква полза.“

BigBoxTyr

Освен това, далеч отвъд парковете и езерата, извън града можете да сложите шумните и токсични фабрики. Ето това е град за чудо и приказ…но пак може да завършите на последно място. Защо?

 Геймплей

Всеки играч разполага със собствено табло, от където започва да строи квартала си. Всички има стартово вече построени по едни предградия, един парк и една фабрика. Сградите представляват шестоъгълни плочки с добро качество и приятна рисунка.

Върху таблото има две скали. Една за вашия доход, една за вашата репутация. От дохода ви зависи…ами парите, а от репутация зависи редовното нарастване на популацията във вашия квартал. Има и други начини да вземате пари и хора, но това е основният. В началото на играта е добре да развиете здрава икономическа система под формата на стабилен доход, а в последствие да мислите за репутацията си. Това, освен че е тематично си го пише направо в книжката с правилата като съвет. Ако побързате с репутацията преди дохода,може да се случи така, че да идват твърде много хора, а вие да нямате как да отговорите на нуждите им и да дестабилизирате и малкото, което сте изградили до този момент. Така си го обяснявам тематично. От страна на геймплей, това е контролирано с интересна механика, в която няма да навлизам сега.

„Suburbia e страхотна игра, защото винаги печеля на нея… Е, има и някои други положителни качества, като например, че е супер тематична, върви лесно и най-важното – е изключително забавна!“

BigBoxGeek

В началото на играта се откриват няколко открити цели, които играчите да гонят. Също така, всеки играч получава по една собствена, която само той може да постигне. Това не е иновативна механика, но работи много добре в Suburbia, защото предава почти безкрайна преиграваемост. Целите могат да бъдат от „милионер“ – да имаш най-много пари, през „Номад“ – да имаш най-малко сгради, до „Безделник“ (не съм сигурен дали така се казваше, но звучи правдиво) – да имаш най-лоша репутация.

Източник: Boardgamegeek.com

Как се строи сграда? В средата на масата има пазар за недвижими имоти, със сгради, чиито цени падат с времето. По време на вашия ход можете или да си купите сграда или да си вземете безплатно сграда и да я направите на езеро (един от начините да прецакваш играчите). След като си купиш сграда, трябва да я поставиш плътно до някоя друга, вече построена, твоя сграда. В този момент се случват най-различни неща, като понякога става и верижна реакция. Нека направим дисекция на една плочка.

Източник: Boardgamegeek.com

Вижте местното летище. Вляво виждате цената – това не е 11 долара, а 11 милиона долара. В зависимост къде се е намирало на пазара за недвижими имоти, летището е струвало минимум 11 милиона. Летището е в жълт цвят – значи е индустриална сграда. Горе вдясно виждате едно кръгче с „1“. Това означава, че ви се вдигат доходите с 1 милион на ход. Вдясно виждате символ на самолетче. Това обозначава вида сграда, в случая – летище. След това вижте ефекта отдолу. +1 в квадратче означава, че ви се вдига репутацията. В случая +1 репутация за всяко летище. Важно! За всяко летище не означава само за всяко летище във вашия квартал, а изобщо в града. Тоест и в кварталите на другите играчи. След това виждате квадратче с -1. Тоест ви пада репутацията с 1 за всяка съседна на летището жилищна сграда. Съвсем тематично.

Летището е един добър пример затова как една игра,която на пръв поглед изглежда твърде соло се превръща в доста интерактивно преживяване. Защото всичко, което правите може да афектира чуждите квартали.

Ако не искате да купувате сграда, можете да инвестирате във вече построена такава като просто платите отново цената й и изпълните още веднъж действието й. Освен това от тук нататък, сградата ще ви носи двойно облаги.

Разширението

Suburbia inc излезе година след базовата игра и добавя някои нови елементи като бонуси, предизвикателства и мощни и скъпи граници на града (като планини, военни бази и увеселителни паркове). Интересни малки добавки, но най-интересното в разширението са новите сгради. Защото тези сгради засилват интеракцията между играчите и добавят малко агрсивност. Според мен, това разширение не е задължително, но ЗА мен – Е! Ако не играете твърде редовно, съвсем спокойно можете да си откарате само с базовата игра. Гарантирам, че няма скоро да ви доскучее. В нашите дом обаче, както споменахме – това е ВИП игра!

За съжаление с разширението се засилва и проблема, който съществуваше и в базовата игра. Твърде много сгради означава, че твърде малко от тях ще се използват в играта. Това може да направи някоя от целите безполезна. В една от игрите ни имах за цел – най-много летища. В играта не се появи нито едно. Разбира се, в книжката пише как може да се контролира това – като се извадят някои сгради предварително от играта. Но, честно казано, не ни се занимава с това, а и Suburbia почти винаги е последната игра за вечерта и обикновено не ни пука дали ще спечелим или загубим.

В началото написах, че играта не е любимата ни. Няма този „Уоу“ ефект, за който спомена BigBoxGeek в последната си статия. Но! Има едно лежерно усещане за спокойна, но състезателна игра с тематичен привкус и малко математическо мислене, което да ви поддържа свеж. Едно изиграване трае около час, което е рядкост за средно тежка игра. Побира се добре в една вечер на настолните игри, дори да не е основната игра. Освен това, играта е подходяща и за хора, които са нови в хобито. Не напълно нови, но да кажем са играли 1-2 игри и са свикнали с този начин на мислене. Освен всичко останало, Suburbia имa два варианта за соло игра. Напоследък това е мода в игрите и може би скоро ще напиша статия по този въпрос. По принцип не играя игри соло, но два пъти съм пробвал Събърбия с бота Дейл. (което не се брои соло! …а по-скоро шизофренично). Геймплеят се свежда до пъзелово мислене, което е най-добрата механика за за соло игри.

„Събърбия е най-добрата икономическа игра която съм играл, перфектна както за сам така и за повече хора.“

BigBoxTroll

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  • Средно тежка икономическа стратегия, подходяща и за нови хора
  • Елегантен и изчистен геймплей
  • Една от най-тематичните игри на пазара
  • Безкрайна преиграваемост

 МИНУСИ:

  • Заради много сгради, случайност може да ви прецака плановете (особено с разширението)
  • Недиректна конфронтация, което може да липсва на някои