Архив за етитет: бързи игри

Qwinto – най-елегантната Roll and Write игра?

Qwinto е очевиден резултат от успеха на вече модерната класика Qwixx. Макар и двете да нямат почти нищо общо, самото заглавие и компоненти носят духа на предходната игра.

Въпреки че Qwixx е изключително елементарна и гладка игра, не можех да я нарека елегантна. Qwinto от друга страна – това е определението за „елегантност“.

Правилата тук са сякаш по-малко дори и от в Qwixx, но дълбочината на изборите и push you luck вълнението са изпипани със стил.

Qwinto пристига отново само с купчина листчета, два зара и, поне тук има, 4 молива.

По време на хода си играчът избира един, два или три зара (избира и цветовете) и има право на едно хвърляне наново, ако не му хареса резултата. След това всеки си записва сбора на своето листче. Ако активният играч не може да си го запише – по подобие на Qwixx – записва грешка. При четири грешки играта свършва и се броят точки.

Както виждате от картинката, тук има само три реда в три различни цвята. Имате свобода да си запишете числото където искате… почти. Ето и ограниченията.

  • Числата винаги трябва да бъдат наредени във възходящ ред (но поредността, в който се записват не е от значение. Тоест, можете първо да запишете 12, после 6, после 8 и така нататък)
  • Цветът на реда, в който се записва числото трябва да отговаря на един от хвърлените зарове

Първият начин за отбелязване на точки е чрез тези редове. Това се случва в края на играта.

  • Ако сте си запълнили напълно целия ред, тогава вземате толкова точки, колкото е стойността на най-високото число там (тоест – числото най-вдясно)
  • Ако не си запълнил реда, тогава вземате по една точка за всяко запълнено пространство.

Вторият начин за отбелязване на точки е чрез колони. На листчето има шест колони, които пресичат трите реда. Във всяка една от тези колони има по един петоъгълник (Qwinto, сеш ли се). Ако сте попълнили и трите числа в колоната, вземате толкова точки, колкото е числото в петоъгълника.

Играта свършва, когато някой играч запълни напълно два реда или направи четири грешки – по-често ще завършвате с грешки. В играта също. 

Заключение

Qwinto e малка гениална игра. Не мога да си кривя душата. Правилата са ясни и изчистени. Моят шест годишен син я играе без проблем, но от друга страна Qwinto е по-геймърска от Qwixx. Тук решенията, които вземате са по-ключови и определено по-вълнуващи. Рядко се играе само за два реда (както е в Qwixx). Вместо това – искате да балансирате между редове и колони, като често ще рискувате с големи числа в началото на редовете, заради тези петоъгълници, но шансът да се падат числа над 10-12 е минимален.

Освен това, тук всеки записва по време на ходовете на другите и активният играч може да избере точно кои цветове ще влязат в хвърлянето, колко зара и дори може да хвърля наново. Това значи, че в тази игра вие влияете много повече на останалите играчи, отколкото в повечето други Roll and Write игри. От друга страна, това значи, че не можете да играете с колкото си искате играчи. Да, на теория нищо не пречи да откъснете повече листчета и да раздадете повече моливи, но понеже важността на активния играч тук е от голямо значение, вие рядко ще бъдете на ход и така контролът ще се изпусне. С други думи – колкото по-малко играчи имате – толкова по-сериозни ще са тактическите ви избори.

Добре де, може би малко прекалих с думи като „взаимодействие“ и „тактика“. Все пак това е филър игра, която трае около 20 минути.

Но ако търсите „терасна“ игра или пък отпускащ филър с малко „пушурлък“ вълнение – Qwinto е една от най-добрите зарохвъргачки в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Бърз геймплей
  • Различни тактически възможности
  • Изненадващо количество взаимодейсвие между играчите

МИНУСИ:

  • Еми… Това игра с моливчета и цифри. Ако не се кефите на жанра – няма да преоткриете смисъла на живота си.

Silly Cow – Хитра носталгична игра

Това е третата игра от труднопроизносимата немска компания, за чиито игри последно време говоря.

Monster Bande е истински хит сред децата, а Nasty 7 се нарежда сред най-добрите, за мен, скоростни игри за наблюдателност.

Silly Cow е в малко по-различна категория. Да, отново може да се нарече детска, но когато я играя ми носи носталгичното усещане на ранните ми тийнейджърски години, когато играехме карти на стълбите по входовете на блоковете.

Тогава не знаехме, че има игри, дори като Уно, затова си цъкахме 3-5-8, белот, дама пика (или само „Пики“), лъженка, че дори и бридж.

Silly Cow е лека картова игра с много случайност и някакъв вид take that (механика, която позволява безконтролно цакане на противниците), но този take that е по-скоро „по-добре на теб, отколкото на мен“, което малко напомня на принципа на Дама пика – игра, в която се опитвате да събирате колкото се може по-малко точки.

Silly Cow се развива в три рунда. Всеки рунд вие или теглите карта или играете една/две карти. Всяка карта извършва различно действие от типа – каране другите да теглят карти и подобни, сещате се – като Uno.

Хитрината на Silly Cow идва тогава, когато играете две еднакви карти.

Всеки вид животно в тестето има аналогична карта с минус точки. Тази карта влиза в момента, в който някой изиграе две еднакви животни от нейния тип. От тук нататък, всеки път щом някой изиграе същия чифт, картата се придвижва между играчите.

В края на рунда (когато някой остане без карти) се гледа къде са всички тези минусови животни и този играч си ги събира. След това се гледа кои играчи имат най-много останали карти в ръка и се раздават още минуси.

След три такива рунда, играта свършва и този с най-малкото минуси пИчели.

Заключение

Silly Cow е забавна игра. Да, реално вие теглите карта или играете карта и зависите от случайността, но ще се учудите на ситуациите, в които ще трябва да вземате рискови решения – дали да си пазите някое животно, или да се отървете от него. Минусовото прасе се доближава до вас и е добре да имате резервен план, за да го избутате от вас. От друга страна имате два коня, които ще мушнете на съседа. Ако го направите обаче има шанс този кон да се върне при вас. Затова не е ли по-добре да изчакате някой друг да вкара коня в игра?

Като казвам всичко това, трябва да имате предвид, че динамиката на играта се променя коренно при различната бройка играчи. С по-малко играчи, картите бързо се завъртат до вас и не можете да сте сигурни кога ще се прецакате. С други думи – играта е много по-параноична с, да кажем, трима.

Ако сте повече обаче, тогава изборите ви са по-сигурни и имате малко повече контрол над ситуация… но малко намаляват непредвидимите обрати.

Както и да го смелим, Silly Cow е любопитна игра. Тя е от онези игри, които няма да ги помните дълго време, но които не е зле да имате за някоя лежерна идиотска геймърска неделна вечер. Препоръчвам.

ПЛЮСОВЕ:

  • Забавен арт
  • Бърз и интуитивен геймплей
  • Възможности за обрати и УАУ моменти

МИНУСИ:

  • Едва ли ще я запомните с нещо изключително оригинално
  • Различната бройка играчи носи различно усещане

Boomerang – 28 карти с изненадваща дълбочина.

Драфтинг игрите не са най-голямата ми страст, но последно време започват да ми влизат под кожата. След гениалното разширение на 7 wonders – Armada, пробата на Bunny Kingdom и първия ми сблъсък със Sushi Go Party, започвам да схващам огромния диапазон от възможности в тази механика, както откъм разнообразие, така и от към вълнение.

За тези, които не са запознати с това какво е „драфтинг“, принципът е следния: Всеки играч има ръка от карти. Избира си една карта от тази ръка и я сваля с лицето надолу пред него. След това взема останалите карти от ръката си и ги подава на играчът до него. Картите с лицето надолу се обръщат, след което всеки взема подадените от съседните играчи карти и повтаря процедурата, докато всички карти свършат.

Boomerang взема тази класическа механика и добавя към нея така популярното за 2018-та – писане върху хартийка с различни таблици, залепено за класическите Roll and Write игри.

В случая няма зарове, така че вместо Roll and Write, можем да наречем Boomerang Draft and Write.

Тематично, вие сте туристи в Австралия и обикаляте… за точки.

Темата няма никакво значение, което важи за повечето драфтинг игри. Това се дължи на чисто механичния принцип на този тип игри, който трудно може да бъде оправдан с някакъв сюжет.

Aко мога да сравня Бумеранг с някоя друга драфтинг игра, това може би била Sushi go, по простата причина, че и двете игри са изчистени от допълнителни месни механики. Тук всичко, което трябва да направите е да сложите по 7 карти (при четири човека) пред себе си, които се комбинират по определен начин за точки, които пък да впишете в листчето пред вас по различни критерии.

След това повтаряте упражнението още четири пъти и смятате финални точки.

Балансът в играта е гарантиран, защото във всяко разиграване влизат абсолютно всички карти. Математиците от вас вероятно вече са сметнали, че в тази малка кутийка има само 28 карти!

Да, Boomerang е игра с 28 карти, четири моливчета и купища хартийки, върху които да пишете. Играта е минималистична, но с изненадваща дълбочина и взаимодействие, което е типично за дизайнера Scott Almes и неговите Tiny Epic игри (на които не съм най-големия фен).

Картите в Boomerang са пълни със символи, които са значими за различните стратегии, които бихте искали да поемате всеки рунд.

Нека анализираме листчето, което виждате пред вас.

Най-очевидното нещо е картата на Австралия и различните зони оцветени в различни цветове. Всяка карта принадлежи към определен цвят и има уникална буква. Когато изиграете карта пред себе си, вие задрасквате буквата. Първият, който завърши определена цветова зона (ала Бинго), взема бонус от зоната. Освен това всяка буква дава по една точка.

В началото на играта вие редовно ще попълвате буквите, но рунд след рунд ще започнете да виждате едни и същи карти, които вече сте попълнили. Такива карти обективно бихте искали да разкарате. Освен…

Ако не ги пазите за символите с растения. Тези символи дават директно точки. От 1 до цели 5. В края на рунда събирате тези точки и си ги записвате в съответната графа. Проблемът идва от това, че ако следващия рунд не направите повече точки от предния, тогава ще запишете нула. Което пък значи, че третият рунд ще се сравнявате с нула. Тази механика не е оригинална и сме я виждали в редица Roll and Write, но работи и е съвсем валидно да си събирате карти с растения. Понякога обаче картите няма да имат растения изобщо. Тогава защо да ги вземате??

Заради символите с животни, разбира се. Сред картите има няколко вида животни, като целта ви е да бъдете мачмейкър и да събирате двойки. За всяка събрана еднаква двойка печелите съответните точки, написани на животните. Някои животни дават малко точки, но се срещат често, докато крокодилите дават цели 9! Проблемът е, че в тестето само два крокодила! В такъв случай може би е добре още първата ви карта да е с крокодил, защото така има шанс вече да си ви подали втория крокодил, преди да са имали възможност да ви „хейт драфтят“.  Но пък цифрата на картата с крокодил може да е твърде голяма и не е добре да я използвате за първа карта. ,

Какви са пък сега тия цифри!? Време е да ви обясня за бумеранг механиката, от която идва и заглавието на играта.

Казах, че всяка карта се поставя с лицето на горе пред вас. Излъгах. Всъщност първата карта, която ще сложите на масата ще си остане с лицето надолу. Тя е вашата малка тайна. Там може да има кенгуру, коала, какаду, някаква друга странна австралийска гад с К и какво, по-дяволите, е дървесно кенгуру?! Както и да е, отплеснах се. Няма да ходя в Австралия.

Идеята на първата карта е, че тя е тясно зависима от последната, която ще дойде при вас на случаен принцип. Целта ви е първата ви карта да е с еднакво или по-ниско число от последната. Ако успеете да постигнете този връх на случайността (понеже последната ви карта не се избира, а просто ви подават остатъка), тогава отбелязвате точките на първата ви карта, които обикновено ще са 2-3, но може и по някаква случайност да мушнете 6-7, което все още очаквам да видя.

Това е единственото нещо, което не харесвам в играта, тъй като тази случайна механика всъщност решава равните в играта. Ще се изненадате в игра, която се печели с над 120 точки, колко често може да се окажете с еднакъв брой точки. Хубавото е, че бумеранговите точки не са кой знае колко. Лично аз винаги ги пренебрегвам и за всички си игри съм имал общо точно 2 точки от там, а почти винаги съм я печелил. Да, казах всичко това, за да се изгъзарея пред вас… понеже най-гъзарските от всички точки идват от най-трудния и рискован начин за печелене на точки (да си имам прехода).

Картите имат още един символ – активности. Вашата цел е да събирате еднакви активности. Колкото повече еднакви активности имате, толкова по-масивни точки ще отбележите. Тук трябва много добре да следите дали останалите играчи събират същите символи, тъй като ако не съберете поне четири активности от един вид, не си струва изобщо да се стараете.

Ако решите да отбележите точки за активност в края на рунда, вие  се ограбвате от възможността да отбележите същата активност следващия път. От друга страна, имате пет рунда и четири активности, така че има известна доза „push your luck”, за да изберете в кой рунд няма да гоните активностите.

Пф… пак се отплеснах в правила. Предполагам това се дължи на чисто механичния характер на играта.

Заключение

Boomerang е отлична малка игра, която се изиграва за 20-30 минути. Тя няма да ви натовари, нито ще ви остави безлични. Тя ви ангажира през цялото време в малкото ви табло, но ако следите останалите играчи, ще имате достатъчно възможности да им разбиете плановете с класическо отнемане на точната карта, която те чакат.

Артът по картите е окей. Не е нещо велико, но е функционален. Символите са ясни и няма да имате нито един въпрос, веднъж щом сте прочели правилата. Геймплеят е динамичен и интуитивен, което го прави подходящ и за нови хора в хобито.

Това не значи, че геймърите няма да открият нещо тук. Напротив – за мен това е един от най-добрите филъри, които съм играл последните няколко месеца.

Имам два негатива, свързани с играта. Първо – задължително трябва да сложите протектори на картите. Те често се плъзгат по масата, бъркат се и се раздават, а качеството им по ръбовете не е отлично. Добрата новина е, че са само 28, така че все ще можете да намерите някакво евтино решение.

Вторият ми негатив е свързан с преиграваемостта. Да, играта е прекрасна и бих я играл отново и отново, но поради ограничения си компонентен характер, мисля, че след десетина разигравания би било редно да й дадете малко почивка, може би месец, преди да посегнете пак към нея, за да не ви омръзне. Това се случи с мен със 7 wonders преди години (когато играта нямаше разширения), заради което реших да я продам. Но ето, години по-късно, аз отново я имам в колекцията и постъпвам мъдро – играя я от време на време, за да не се получи същото.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Бърз, ангажиращ и интуитивен геймплей
  • Голямо разнообразие само в 28 карти
  • Листчетата би трябвало да ви стигнат за много игри.

МИНУСИ:

  • Бумеранг механиката е твърде случайна
  • Трябват протектори за картите
  • Преиграваемостта е под въпрос

Ако ви харесва как звучи това малко джобно сладко нещо, можете да си го поръчате от магазина на нашите партньори от Time2Play.

Tokyo Ghoul – Дори и да не сте гледали анимето…

Игрите по IP в най-честия случай се сгромолясват. Понякога защото играта е бързана, не е създадена от професионални дизайнери или просто защото има друга маркетингова функция. Друг път, защото самата интелектуална собственост не е добре позната.

Tokyo Ghoul е едно от сравнително популярните съвременни анимета, които не бях гледал. Oт няколко години насам бях оставил манга културата на заден план. Не ме разбирайте погрешно, аз съм фен и имам солидна доза опит в четене и гледане от жанра, предимно на по-популярни такива. Последните в уочлиста бяха (и са) One Punch Man и Attack on Titan. Както виждате – също популярни.

И понеже исках да се потопя малко повече в темата, докато пътуваше насам играта, реших да поизгледам няколко епизода. И ако вече не сте разбрали от арта на кутията, това е seinen аниме, което не е подходящо за млада аудитория. С други думи – леят се кръв и черва. Да, анимето не е особено дълбоко, нито ни предлага някакъв социален коментар, но историята е достатъчно интригуваща и използваща познати стереотипи, балансирани с малко оригиналност, че да ни закачи на кукичката.

Ако трябва да се обобщи – Tokyo Ghoul развива нещо като вампирски свят, в който не вампири, а някакви канибалистични същества със свръх сили се движат в тайни общества, хранят се с кръв и месце и същевременно се преструват на обикновени хорица, защото има някакви изроди ловци, които далеч не им правят живота лесен.

В този черно-бял свят се появява едно малко нърдче, в чието тяло след инцидент му вкарват органи на Ghoul. Така той става първият получовек, полуghoul. И сега не е нито за единия, нито за другия свят. Или както казват в анимето – той е И от двата свята. Абе… както виждате, нищо кой знае колко невиждано, но в случая работи.

Настолната версия на Tokyo Ghoul подхожда отлично към материала. От една страна изгражда механики с резерви към сюжета, за да не загуби хората, които не се интересуват от манга и анимета, а от друга – геймплеят е напълно тематичен спрямо концепцията на сериала.

Tokyo Ghoul е социална игра с дедукция, като в случая повече се разчита на дедукцията, отколкото на социалната част.

И понеже пикът на този тип игри беше преди около две години, в момента трябва да предложиш нещо наистина уникално, за да спечелиш фенове. Tokyo Ghoul се справя с тази задача, но „уникалното“ винаги представлява нож с две остриета.

От една страна тук наистина ще откриете свежи механики, които геймърите биха оценили, но от друга, ще ви отнеме известно време, за да можете да схванете напълно как работят правилата, защото на теория звучат като пълна каша, но практика машината е идеално смазана.

Първо! Компонентите в играта са отлични. Да, артът е директно взет от анимето, но качеството на картите, плочките, пластмасовите компоненти, дори инсърта са в десятката. Вие не получавате някаква си игра от някаква си компания. Производството е на високо ниво.

Типично за такъв тип игра, трябва да имате колкото се може повече играчи. Ограничението е от 4 до 8 човека, като по-високата бройка е за предпочитане. НО! Tokyo Ghoul работи и за 4.

Най-големият плюс на тази игра е нейното времетраене. Тя може да продължи максимум 20 минути, но понякога може да свърши и на втората. Има ли сме и двата случая, но най-често игрите ви ще продължават около 15 минути. Не очаквайте дълги и сложни дискусии, в които да си давате време да си засегвате чувствата.

Тук всеки играч получава тайна роля и три карти. Всяка роля има различна цел, но в общия случай целта е свързана със събирането на определен комплект от карти. Ако успеете да съберете нужното – показвате и печелите (спокойно, има сетъп, който пречи на рандъм победителите).

Често играчите имат и втори начин на победа – да са събрали друг, по-лесен комплект от карти, когато е приключила играта.

По време на вашия ход, вие ще се движите по централно табло и ще изпълнявате действия – повечето от които са свързани с размяна на карти. Почти винаги обае ще се налага всеки да издава колко еднакви карти има или каква боя, като взема от средата масата готини пластмасови маркери и ги слага върху личния си борд. Когато тези маркери свършат, свършва и играта.

Другият начин да свърщи всичко е чрез убийство. Някои от персонажите имат за цел да убиват други, конкретни персонажи. Убийствата се извършват от определени места по борда, но дори и да сте този убиец, пак трябва да изпълните някои условия – да имате определени карти или пък този, който искате да убиете да има определен брой маркери.

Казах ви, звучи объркано. Но всъщност правилата са изградени така, че да ви дадат изненадващо количество материал за дедукция. За да сте успешни, вие не само трябва да следите кой какво взема, къде отива по таблото и какви действия предприема. Вие трябва да предполагате коя роля е, за да знаете какви карти да им давате. Освен това, лъжата помага и е добре да не се издавате коя роля сте, защото никога не знаете кой ви е вдигнал мерника.

В кутията има куп персонажи, доста от които имат по-особени цели, но винаги въртящи се около картите в ръката ви.

Освен това, в кутията има и два мода – единият ви предоставя маски, с които да прикривате тайната си информация по-умело, а другият мод ви дава шанс за защита, ако някой иска да ви убие.

Заключение

Tokyo Ghoul е една от добрите социални игри с дедукция, като обръщам сериозно внимание, че дедукцията в случая е в пъти по-важна от сладките ви приказки. Механиките са особени и винаги има шанс да отпишете играта, само защото ви звучи странно. За нещастие, този феновмен на нетърпеливия геймър се среща все по-често. Искаме да играем нови и нови игри, сравняваме всички игри с тези, които сме играли преди това и никога не разглеждаме едно творение като нещо оригинално и… собствено. Не му даваме шанс, още преди да се развие пред нас.

Осъзнавам, че и аз понякога попадам в категорията на предубеден геймър, но мисля че все повече осъзнавам колко различни игри съществуват, че да не ги гледам с насмешката, с която много хора се отнасят към различното.

Tokyo Ghoul е светкавична парти игра, която можете да оцените и без да сте гледали анимето. Всичките ми игри на нея са били с хора, които най-много да са го чували, но в нито един момент нямаха въпроси, свързани със сюжета. Да не говорим, че играта е напълно езиково независима и достъпна.

Ако имате група, с която играете подобни игри, мисля че това е перфектен филър, който да имате на рафта си. Препоръчвам.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични компоненти
  • Тематичен геймплей
  • Светкавично изиграване – от 5 до 20 минути
  • Възможности за хитри ходове, ментални маневри и заблуди
  • Различни модове
  • Напълно езиково независима

МИНУСИ:

  • Темата е по-кървава и не е подходяща за деца
  • Правилата звучат странно… но им дайте шанс!
  • разказва историята на едно малко нърдче, което

Zen Master – Книция, не в най-добрата си форма.

Продължаваме с доктор Райнър Книция и стотиците му дизайни на година. Човекът е създал едни от най-големите хитове, които познаваме, но Стивън Кингския му комплекс е отговорен и за значително количество “meh” заглавия всяка година.

Каквото и да си говорим обаче във всяка негова игра има хитра идея, заради която си казваш „Ха, готино“.

Разбира се, 90 процента от тези идеи се основават на някакви врътки с игри с числа.

В случая с Zen Master, мастърът дори не се е опитал да прикрие това. В класическата кибритена кутия на Helvetiq ще откриете тесте с 50 карти с числа от 1 до 50 и още едно малко тесте с „Дзен карти“. Освен картите, в кутията има купчина бели и черни пръчици, което не е нещо чуждо за тоя формат игри от компанията.

Целта ви в Дзен мастър е да получите баланс между черни и бели пръчици. Всеки път щом получите бяла пръчица я махате заедно с една черна. И обратно. Идеята е да нямате никакви пръчици, защото в края на играта всяка пръчица ви е минус точка.

В основата си играта е елементарна „trick taking” игра. Всеки играч получава по 9 карти. Рундът свършва, когато се изиграят и деветте карти. Играят се толкова рундове, колкото са играчите.

Преди изиграването на карта, първият играч обръща Дзен карта. Тя ви казва колко черни пръчици ще вземе играча дал най-високото число този ход и колко бели пръчици ще вземе играча дал най-ниското число. В идеалния случай вие сте дали число някъде по средата.

Трябва да прецените обаче картите си, защото понякога може да са ви раздали крайни числа и да искате да ги изиграете в правилния момент.

Дзен картите са сравнително предвидими, тъй като са 10 в игра и само една не влиза.

Правилата са прости, но има известна доза тактическо мислене и изхитряване, което е печат за доктора.

НО! В тази игра има едно огромно „но“, което обезсмисля цялата игра. Всичко е супер по време на игра… докато дойде време за последната карта. Не всички карти се раздават, така че дори и да искате да ги следите, това е безсмислено. Така че последната карта, която ви остава е просто чист късмет. Една карта = ще кажете. Да, но точно тази карта може да ви спечели или загуби играта. Не рунда, а цялата игра. Ако до този момент сте били балансирали отлично, то тази последната карта може да ви даде, да кажем, 7 черни пръчки, което ще направи услията ви напразни. Ровехме из правилата, но сме го играли правилно. Ако примерно последната карта е избор от между три, играта пак би имала баланс, но чистата случайност превръща играта в „Да хвърлим по едно зарче и който хвърли най-високо, може да скочи през терасата“.

Заключение

Zen Master няма да остане сред запомнящите се игри в историята. Нещо повече – мисля, че тя ще потъне безславно и то съвсем скоро, ако вече не го е направила. Играта е хитра и има своите моменти, но едно малко правило съсипва цялото преживяване. Признавам, не е много трудно да си измислите малко правило, което да поправи тази грешка в дизайна, но самият факт, че Книция е пропуснал този проблем издава отношението му към този конкретен дизайн.

За съжаление, Zen Master е изпусната възможност и игра, която няма да се задържи при мен. (edit: вече не е при мен).

ПЛЮСОВЕ:

  • Прости правила
  • Хитри идеи

МИНУСИ:

  • Скучна презентация
  • ОГРОМНА дупка в дизайна