понеделник, май 22, 2017
Заглавна страница » КНИГИ ИГРИ » Седемте живота на Мая – от жена към жена
Седемте живота на Мая – от жена към жена

Седемте живота на Мая – от жена към жена

Отложих с цял месец писането на това ревю. И това не е от несериозност, прекалена ангажираност или организаторски неспособности, а най-вече защото исках впечетленията ми да се уталожат. И да се опитам да изкажа мнението си с максимално много любов.

Първо си мислех, че аз съм тотално погрешния читател за тази книга. По-късно ще ви разкажа защо. После реших, че аз все пак съм читател и като такъв имам право да изкажа мнението си. И макар написаното досега рязко да накланя в отрицателна посока, държа да заявя, че абсолютно адмирирам всяко усилие да се напише книга. И понеже знам (като свидетел, а не като автор) колко усилия, мислене, труд и желание са нужни, за да се напише интерактивен роман, искам да кажа на Красимира Стоева – браво! Браво за усилията, браво за работата, браво за труда, вдъхновението, намерението, идеята.

Идеята е страхотна. Имаме протагониската ни Мая, която по време на двадесет и петия си рожден ден решава да прави екзистенциални избори. И ние, читателите, следваме Мая в изборите й, понякога даже ние ги правим, а в повечето случаи ставаме наблюдатели на развитието на конкретно решение. До тук – добре!

Другото, кеото определено заслужава адмирации, е стилът. Авторката категорично има много ясен, спокоен, конкретен стил, води леко историята и чудесно поставя наративната структура на разказа. Друг е въпросът, че откъм достоверност на диалога, нещата куцат. Да, в литературата можем да си позволим диалог, включващ изречение от типа „Тъкмо имам нужда от насока и подкрепа. В последно време се чувствам объркана и… някак празна“. Повярвайте ми, ако някой ми каже нещо такова наживо, ще впрегна всичките си сили да остана сериозна. Никой не говори така наживо. И ако в действителност можем да си позволим такова изречение в литературата, то в модерната литература бих го отписала категорично. Сега, когато „вкусния“ диалог е 80% от прозата, да се описват цели абзаци какво си мислела персонажката ми се вижда архаично и ненужно. И лесно. Не издребнявам. Това не е единствената подобна реплика. В огромен процент от случаите персонажите говорят литературно и напълно недостоверно. А още повече, че персонажите е добре да се саморазкриват, а не описват. Но това вече е въпрос на друг стил.

197265_b

И така, стигаме до тежката тема – съдържанието. Много мислих и наистина се чудих дали не съм супер сбъркана като личност и затова темата и развитието да не ми допадат. Няма как да не обвържа това си впечетление с личността си, затова първо ще ви спомена няколко думи за мен. Аз съм на 27 (две години по-голяма от Мая), имам две малки деца и прекрасен съпруг. Завършила съм Драматургия в НАТФИЗ и дълги години се занимавах с писане. За година и половина имах собствен бизнес – търговия с ръчно изработени неща и шивашки материали. И най-важното, преди всичко – определям себе си като вярваща и действаща християнка. Защо написах всичко това? За да ви се похваля? Не. Повечето хора сега биха ме определили като „домакиня“ и „майка“, стояща си вкъщи, „не правеща нищо“. Друга ми е идеята. Протагонистката в романа – Мая – има да избира именно между неща, които на мен са ми изключително близки и ясни. За авторката, обаче, не съм съвсем сигурна, че това е така. Мая е художничка, която много иска да влезе в арт-средите. Не тръбя, че съм  била в тия среди и съвсем не ме блазни идеята да се връщам там. Но в романа има едно такова детско-наивистично-любовно отношение към ГОЛЯМОТО изкуство и позабравената идея, че някой, който е супер-мега-талантлив артист, рано или късно ще бъде прославен за ВЕЛИКИТЕ си способности. Много ми хареса, че Мая е родена с някаква способност, която й позволява да вижда емоции в цветове. Но пресилено-романтичното описание на всички тия цветове из книгата седят малко странни. В някои от вариантите на развитие на книгата Мая е супер велик художник, в други – не. Но дали е реалистичен супервелик художник? Също не.

Защо ви казах, че съм имала собствен бизнес? За да ви споделя, че Мая също се чудеше дали да не кривне по пътя към по-добрата финансова стабилност, учеше неща, дето не са й интересни и ние много и състрадавахме по пътя на скучните учебници в скучното висше учебно заведение. Да не говорим какво послание дава цялото това наслагване на скучното учене.

О, като казах наслагване. Едно от нещата, които ми направиха лошо впечетление, беше буквалното преписване на абзаци. Открих няколко такива случая в книгата. Буквално, с „копи“ и „пейст“ (ще ме прощавате за грозния израз, но ако бях написала „изрежи“ и „залепи“, никой нямаше да ме разбере). Не знам дали авторката се е надявала някой да не забележи, или пък не е бил допусан вариант човек да прочете и други развития на историята. Любимото ми беше „Весели семейни обеди и скучни вечери пред телевизора“. Има го същото три пъти! И понеже това е изречението, с което се описва най-точно вариантът „семейство“, директно минавам към тази тема.

Идеята за семейството като ценност е толкова странно представена в този роман, че за малко да се откажа да пиша това ревю именно заради нея. Не ме разбирайте погрешно – отново, моля ви! Аз не съм вкопчена в семейството си истеричка или майка-квачка, която седи вкъщи с ролки и зяпа турски сериали. Аз никога не съм имала „скучни вечери пред телевизора“. Аз никога не съм имала „скучни вечери“ въобще. Ако не вярвате – заповядайте у дома. Всеки, който ни познава, не би свързал семейството ни със „скука“ по какъвто и да било начин. И отново – не се хваля, просто са такива нещата. Аз НЕ познавам скучни семейства. Наистина. Не познавам семейство, което да не води ежедневна борба за по-добри взаимоотношения, което не се бори със страх, недоимък, съмнения, усилия, стрес, работа. Скука? Едва ли. Всяко семейство има своят свят на празници, тъги, притеснения, надежди. Да се обяви семейният живот за скучен, би означавало едно стремглаво юрване по нанадолнището на целия прогрес на обществен живот, морални устои и психологическа стабилност. Няма да ви вадя статистики какво става с децата, отгледани в дом с един родител, но ми се струва, че точно сега, ОСОБЕНО сега е изключително важно за семействата да се говори с насърчение и любов. Всичко друго ми се струва лекомислено, повърхностно и най-вече егоистично. А, да ви призная, Мая доста често е изпечен егоист.

В романа няма един персонаж, който да стои твърдо в добри семейни взаимоотношения. Свилен (изгората на Мая) е безчувствен темерут, майката на Мая е като извадена от виц за тъщи/свекърви, а брат й е изгубената овца на някоя банда само с черни такива. Не тръбя за задължителна достоверност на персонажите. Но би било хубаво.

В няколко от вариантите Мая отива в щатите, за да стане велика. Не искам да съм излишно негативна, но там реалистиността клони към нулата. А когато в историята се включва ексцентричен мегабогаташ и неговият приятел-гей, нещата определено минават в отрицателната посока на реализма. Нямам против, но тези два персонажа седят така „насадени“, както сега „насаждат“ гей-двойка във всеки американски ситком. За да ни видите, колко сме широко скроени и как можем свободно да говорим за тия неща! Браво. И не, не ме обявявайте за хомофоб. Нито за хейтър. Просто самата история съвсем не успява да носи толкова тежки теми, а мислите на Мая клонят в изключително повърхностна и забързана насока, което просто свидетелства за недостатъчно познаване на темата.

И накрая – защо ви споделих, че съм християнка. Романът започва с „в началото беше словото и в началото словото създаваше свят…“ Няма дори да споменавам, че ако ще се прави препратка с Библията, е добре най-малкото „Словото“ да е с голяма буква, ако не и да се цитира дословно. Но няма да издребнявам. Интересното е, че мъничко след това начало на Мая й подаряват медальон с Богородица. Това е твърдо насочване към християнската символика и ценности. Много ме зарадва и зачетох нататък с хъс и желание. Уви. Мая така и не успя да надскочи себе си, а когато беше близо до това да успее да заживее над егоизма си, беше безмилостно помитана от „съдбата“ си. Тоест, такива закони като причинно-следствени връзки тук не важат. От което, повярвайте ми, книгата страда.

Последно – фалшивите избори. Знам колко е трудно да се напише книга-игра без фалшиви избори. И все пак те разочароват. Мая няма 7 живота, а дори и да има, вие трябва сами да си ги измислите.

„Седемте живота на Мая“ е обявена за интерактивен роман за жени. Е, мила моя Мая, да беше отишла в мола, да избираме заедно подаръци за колегите… Но не такива избори и екзистенции… Няма как 100-200 страници да избистрят идеята за екзистенциалните избори между работа, изкуство, семейство или призвание. Или ако въобще е възможно, то би трябвало да стане на друго, много по-дълбоко ниво.

Ако в книгата се преработят няколко неща, тя определено би била подходяща за млада публика, може би за четящите чиклит и розови разкази.

Не съм тук, за да ви чета морал или да плюя по нечий труд, отново искам да изкажа истинските си адмирации за толкова обемен труд. Но самата аз, като читател, с моите си ценности и моят мироглед, намирам за трудна идентификацията си с Мая. А това, в крайна сметка, е основна цел на всеки автор. Благодаря на авторката и издателите, че ми подариха това интересно и иновативно изживяване, което ми донесе „Седемте живота на Мая“. Продължавайте! Това е огромна крачка и вярвам, че много скоро ще намерим една наистина работеща формула за добра и конкурентноспособна българска проза!

Ако все пак на вас ви звучи интересно, можете да закупите книгата от нашите приятели от Legacy of Kreya!

Legacy of Kreya

За Диляна Георгиева 'BigBoxTea'

Диляна Георгиева 'BigBoxTea'

Отговори

Няма да публикуваме електронната ти поща. Задължителните полета са маркирани *

*