Архив за етитет: филър игри

Regicide – Така си представям перфектната соло игра

Чувствам се странно да правя ревю на игра, която се играе само с обикновено тесте карти и два жокера, но тя събра близо 35 хиляди евро в Кикстартър и за мен това си е впечатлително. Да, да – не може да се доближава до титаните в Кикстартър, но трябва да разберете – компонентите БУКВАЛНО са обикновено тесте карти. Артът, разбира се, е уникален, но в крайна сметка купувайки Regicide вие не закупувате игра, а единствено подкрепяте създателите й.

Дизайнерите на Regicide са трима – Paul Abrahams, Luke Badger и Andy Richdalе които за пръв път достигат до публикувана настолна игра (според BGG). Казвам „публикувана“, защото според кикстартър страницата, тази весела и задружна компания е играла и „създавала“ настолни игри от 20 години.

Подробните правила на Regicide можете да откриете в интернет. Аз ще се опитам да ви създам усещането за това какво ще получите като преживяване.

В основата си Regicide e пасианс, който може да се играе като кооперативна игра с ограничена комуникация, но върши работа и като страхотно соло запълване на времето.

Аз не съм соло играч. Казвам го веднага. Имам опит с доста соло игри и соло варианти, но никога не е било нещо, което ме привлича. Знам, че огромна част от геймърите обожават соло модовете по най-различни причини, но лично аз не откривам удоволствие в разиграване на голяма настолна игра сам.

И сега 180 градуса. Regicide ме завърна към ретро усещането за старите пасианси, които повечето от моето поколение научиха от Уиндоус 95.

В клишираната фентъзи тема на Regicide, вашата цел е да избиете всички лоши. Лошите са всъщност четирите попа, четирите дами и четирите валета, като се опитвате да преминете първо през валетата, послед през дамите и накрая през поповете.

В началото на играта се разбъркват поповете и се слагат най-отдолу на тестето с врагове. После същото се прави с дамите и накрая с валетата. Обръща се най-горната карта и се вижда какво трябва да победят играчите. Щом успеят, обръщат следващата карта и така докато преминат през всички или докато един от играчите бъде убит.

Всички останали карти (плюс жокерите, ако играете с повече от двама) се разбъркват и определен брой карти се раздават по равно между играчите.

Когато е ваш ход, вие играете една (или повече карти, ако са с еднаква стойност) и сборът е щетите, които правите на врага. Ако не успеете да го убиете, той ви отвръща с определена сила и вие трябва да махнете карти на такава стойност от ръката си. Ако не можете, вие сте убит и играта за целия отбор завършва.

Тук можете да видите живота и силата на всеки от враговете ви.

Всеки път щом изиграете карта (карти) от ръката си, вие активирате цветовете на всички карти, които сте изиграли, като използвате всяко едно от уменията на цветове те върху общия сбор на картите.

  • Спатия – Удвояватe сбора на числата от картите
  • Пика – След като ударите врага, поематe толкова щети по-малко, колкото е сбора на числата от картите
  • Купа – Връщате толкова карти от изхвърлените преди този ход отдолу в тестето колкото е сбора от картите
  • Каро – Теглите толкова карти, колкото е сбора от картите и ги раздавате по равно между играчите.

На пръв поглед играта изглежда лесна… и е сравнително лесна при соло игра, но трябва да се обърне внимание на следното – цвета на враговете дава имунитет срещу картите с този цвят. Това означава, че все още можете да иползвате числото, но не и способността на цвета. Това е особено критично при Карото, защото това е единствения цвят, който ви позволява да теглите карти и може тотално да прецака плановете ви, ако няма да можете да теглите карти.

В играта има два специални вида карти

  • Аса – Действат като единици, но те винаги могат да бъдат играни с всяко число. Обикновено се ползват, за да можете да добавите умение.
  • Жокери – Те са със стойност нула, но премахват имунитета на враговете и освен това дават възможност за смяна на реда на играчите, което може да е от критична важност.

Преди да премина към заключението, има два елемента от Regicide, които й предават вълнуваща интрига.

Целта в играта е да победите всеки враг, като направите повече щети от живота му. Ето и врътката – ако успеете да направите ТОЧНО толкова щети, колкото е живота му, то този враг няма да излезе от игра, а ще го сложите върху тестето ви, което значи, че скоро ще добавите в ръцете си  от най-силните карти в играта. Тези карти ще бъдат най-силното ви оръжие.

Когато играете соло, прекарването е бризовито и отпускащо. Когато с вас има и други играчи обаче нещата са малко по-различни. Вие нямате право на геймплей комуникация и понеже рядко се убива враг с една карта, има голямо значение точно коя картата давате, за да може следващия играч да комбинира правилното число и да се образува перфектния сбор. Да не забравим, че единственият начин за теглене на карти е цвета каро, който дава карти на всички. Проблемът е, че играчите имат максимален размер на ръката, което значи, че има перфектен момент да се играе всяко каро, за да не бъде пропилян добрия шанс.

Заключение

За мен Regicide е перфектната соло игра – бърз сетъп, бързо изиграване, бързо прибиране и ненатоварващо преживяване с някаква трудност, но не твърде голяма. Правилата са така измайсторени, че едва ли ще загубите преди да стигнете до поповете. А и да загубите, подготовката за нова игра не трае повече от 10-15 секунди. Както споменах и в заглавието – точно така си представям идеалната соло игра.

Въпреки това, Regicide е доста повече. Кооперативният вариант предлага вълнуващи ситуации и тръпка в това какво ще изиграят вашите приятели, защото това може да бъде перфектната карта, но може и да доведе до унищожението ви.

Не съм убеден в пълния баланс на цветовете, защото карото е в пъти по-важно от останалите, а умението на купата да връща карти в тестето звучи като механично справяне на проблем, който сякаш е сложен в играта, за да може да оправдае само справяне с него.

Друг проблем, който вероятно ще дойде сравнително бързо е съмнението за преиграваемост. Всяка игра на практика ще бъде една и съща. Модификация на правилата няма. Враговете ще идват почти в един и същи ред. Уменията винаги са същи. Тактиките са горе-долу едни и същи винаги. Единственото, което се усеща като ценно за преиграване е кооперативния елемент.

Въпреки всичко това, може да се каже, че препоръчвам Regicide.

И сега въпроса – Защо да давате около 30 лева за обикновено тесте с карти? Не мога да ви отговоря, защото играта е абстрактна и въпреки че артът е приятен, той не е умопомрачаващо фантастичен. Факт е, че правилата на играта са в официалния сайт на компанията и нищо не пречи да си цъкате ОЩЕ СЕГА. Ако все пак сте колекционери и имате излишни пари можете да си купите не едно, а цели две тестета, защото има дори два вида кутии с различен арт. Арт на кутията, не на картите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бързо разиграване
  • Страхотен соло вариант
  • Предизвикателна трудност при кооперативния вариант

МИНУСИ:

  • Съмнителна преиграваемост
  • Може да бъде играна и с обикновено тесте карти

Captain Bluff – Неуспешна версия на „Лъженка“

Helvetiq са странна компания с love or hate игри. Половината, които съм играл са прекрасни (Bandida например), половината са Meh, а третата половина са пълни с проблеми.

Време е за номер три.

Bluff се базира на истинска история на един прекрасен човек, който разпределял багажи на летище. Този чуден индивид е решил да се позабавлява, като е разхвърлил багажите на пътниците за най-различни градове, вместо за правилните дестинации. Нямаме повече история за този чичко или леля и понеже явно не само на мен, но и на дизайнерът му е любопитно,оt Helvetiq решили да измисли игра, в която да поставят играчите в ролята на хора, които искат да разбъркват багажите и ежедневието на клиентите на самолетна компания.

Сега искам напълно да забравите всичко, което току що прочетохте. В тази игра няма тема – тук има само карти в три цвята с числа от 1 до 17 и няколко други специални карти.

По идея това е блъф игра, в която се опитвате да се освободите от картите. В средата на масата се нареждат няколко карти, обозначаващи различните поточни линии багажи. Играчите слагат по една карта с лицето надолу над различни поточни линии. Цветът на картата определя какви карти могат да се поставят на поточната линия.

Когато е ваш ход можете да направите следното:

  • Да погледнете карта над поточна линия
  • Да размените карта от тези над поточните линия с ваша карта
  • Да поставите нова карта над поточна линия
  • Да изчистите всички карти над и под една поточна линия
  • Да сложите колкото си искате карти (но поредни и от един цвят) под поточна линия от същия цвят на вашите карти като продължение на вече сложените или под поточна линия, която в момента няма карти. Това е най-удачният вариант да се освободите от картите си.

Ето и врътката в играта. Картата над поточната линия указва какъв цвят може да се слага ПОД поточната линия. Тази карта обаче е с лицето надолу и на теория много малко хора знаят каква е тя. След като някой сложи каквото и да е под поточната линия, всеки играч може да каже, че блъфира. В този момент се обръща картата над поточната линия и се вижда дали тя отговаря на цвета под поточната линия. Ако не отговаря, то играчът сложил последните карти взема всички карти от цялата поточна линия. Ако все пак отговаря, тогава играчът, който е обвинил в блъф взема всички карти.

Като добавим няколко специални карти, които дават малко по-силни вариации на базовите действия, това е играта.

Пробвал съм я с различен брой играчи и за съжаление не мисля, че работи по начина, по който би трябвало да работи. Цялата концепция за блъф се спъва още на старта. Самият факт, че можете да поглеждате картите като базово действие почти обезсмисля идеята. Дори и да не можехте да поглеждате обаче, цветовете са само три и рискът не е голям. Всъщност рискът е почти нулев, защото много рядко ще се трупат карти на едно място.

В тази игра няма никакъв смисъл да рискувате, защото винаги има къде да си слагате картите. Дори и да няма, просто можете да изчистите някоя поточна линия. А и вие почти в 100 процента от случаите имате поточна линия, която ВИЕ сте заложили. Това означава, че вие сами сте си заложили място за своите карти. А когато всеки направи това, значи никой няма да слага на чуждите. Да, все пак имате различни карти и ще искате да слагате на другите линии. Но никой никога няма да ви каже, че блъфирате, защото не виждам причина да не слагате карти със същия цвят под поточна линия с цвят, който знаете къде е. Виждам, че замисълът е да блъфирате и нарочно да сложите друг цвят, за да подведете опонентите и те да се изредят, след което да кажете Блъфираш. Но… на практика това са твърде много условности, за да рискувате по този начин. Имате толкова много начини да поглеждате картите или да се уверявате в истинността на ходовете, че почти никой никога не блъфира. А и повтарям – цветовете са само три, което значи, че вие почти винаги ще имате някаква карта да сложите все някъде.

Заключение

Captain Bluff е неуспешна вариация на Лъженка. Всичко тук е толкова очевидно и банално, че за съжаление мога да я нарека скучна версия на Уно. А Уно по принцип не е най-вълнуващата игра. Блъфът, който дори е и в заглавието на играта е само опция и то невалидна. Най-добрият начин да спечелите е… просто да имаш картите и да ги играете на сигурно. Ако искам да съм поне малко простителен, мога да нарека Captain Bluff детска игра за въведение в блъф механики.  За съжаление, това е най-доброто, което мога да кажа.

ПЛЮСОВЕ:

  • Различна тема
  • Добро качество карти

МИНУСИ:

  • Разхвърлена книжка с правила
  • Темата не се усеща
  • Липса на каквото и да е вълнение
  • В игра за блъф, блъф липсва

Tatamokatsu – Игра, в която си режете пръстите

Много ценя минимализма в игрите, ценя и случайността. Tatamokatsu комбинира тези два елемента в много интересен вариант.

Започвайки от външния вид на neo-tokyo цигарена кутия, виждаме че играта е изчистена максимално много като дизайн. Компонентите са три зара със специфична форма, което е и иновативното в случая.

Притесненията ми, що се касае игрите със зарове, винаги са били свързани с физическите параметри на заровете – тежест, плътност, отскок, етц. За момента, доколкото съм играл, заровете имат много приятни тежест и подскок, но според мен можеше да са една идея по-тежки, защото в текущия си вид могат и да избягат от масата, спрямо геймплея. Откъм визуална изработка са перфектни за целта на играта, в точен баланс между лесно четими и трудно четими, какъвто е и състезателния елемент.

При направата на стандартния тест във вода, заровете потъват правилно, и изглеждат балансирани; Така де, с изключение на специалния зар. Може и да е въпрос на плацебо, може и да е въпрос на изработка, но това, което излезе като резултат е че страната, отговаряща за специален action е от по-често падащите се неща. На въпроса „Is it a bug or a feature?“ можем да отговорим само с „да“.

Правилата са написани изчистено и ясно, въпреки че си трябват два прочита за да се схванат напълно. Ако въпреки всичко останат питанки – в youtube създателите са качили доста дълго и описателно видео как се играе, което е предостатъчно за целта.

Играта е с много линейна концепция – всеки брои “точките си живот” на броя на пръстите на едната си ръка, която също така е и ръката, с която хвърля заровете. При загуба на пръст съответно и хвърлянето на зарове става прогресивно по-трудно. При хвърлянето някои играчи губят пръсти, а някои си възстановяват, като състезателния елемент е кой ще успее да забележи и да реагира адекватно на специални стойности. Специалните стойности са съответно измежду трите резултата на заровете, като голямата страна на заровете може да има стойност както 1 така и 10, по избор на играча, от което идва и елемента на тактика и преценка.

На мен ми напомня леко на jungle speed откъм скорост и динамика, но е компактна и малко по-емоционално наситена. Откъм преиграваемост е да, защото не изисква излишно много време или пространство, но не е за всеки тип хора, тъй като динамичността може да омръзне бързо.

Играта е прост и динамичен филър, препоръчително за 2 до 5 човека, схваща се бързо, и е много подхояща за парти атмосфера или състезателно-настроени личности.

 

Thrive – Абстрактна игра за шахчинаещи

Големият ми син е фен на шаха. Чете книги, изучава го и скоро ще е готов да раздава пердах със замах. Един от най-добрите инструменти за шахчинаещи  (начинаещи в шаха) последно време се оказа Thrive. Това е абстрактна игра, която макар и да си е съвсем различно нещо, носи общи принципи на леко пространствено мислене и планиране за следващите два-три хода.

Thrive е сравнително лека абстрактна игра за двама, но понеже информацията е напълно отворена за играчите, ако двама непреклонни стратези се сбият, има шанс Thrive да се окаже инструмент за умствен дуел по-тежък от Хармън срещу Боргов.

Thrive ви представя елементарна, но иновативна концепция. В тази игра, вие сами си строите шаховите фигури, докато играете. Започвате с нещо като пешки и в процеса на играта, всяка пешка може да се превърне в натъпкана със стероиди царица.

Ако трябва да зачекнем темата на играта, а не трябва, в Thrive двама играчи управляват кръвожадни лотуси, които чрез своите листа се опитват да вземат контрол над езерото. Казах ви, че не трябва. В общи линии, Thrive хваща вече старомодната тема за далечния изток, която преди няколко години бълваше подобни игри с лежерна дзен тематика. Е, ако сте изпуснали азиатопотока, можете да го преоткриете с Thrive.

Всеки играч разполага с шест големи пластмасови плочки надупчени на решетка 5 на 5. В средата на всяка плочка слагате по една червена дървена игла, а пред всяка червена игла слагате една неутрална. Неутралната игла ви показва как можете да се движете по полето 6 на 6.  За да разберете по-добре, ето ви и малка схема.

Играчите разполагат своите шест плочки в краищата на таблото. Целта ви е да се изпотрепете, което на геймплей език означава да паркирате своите плочки върху тези на опонента. Първият, който свали плочките на другия до една – печели.

Когато е ваш ход, вие избирате една от плочките си и я движите според едно от правилата, които иглите върху нея определят (в началото на играта можете да движите всяка плочка само с едно поле напред). След това вземате две неутрални игли и ги мушкате където си искате по своите плочки – не е задължително да отидат на плочката, която току що сте играли или дори да са само на една плочка.

Така продължавате, докато някой остане с една фигурка или ако сте останали с две на две фигурки и ви свършат иглите. Ако сте опитни играчи, наистина може да се получи патова ситуация, така че това правило е на място. В нито една от нашите игри не се е стигало до там, но виждам как е възможно.

Правилата са два абзаца и можете да играете Thrive дори с децата си. Въпреки че не е толкова дълбока, колкото повечето абстрактни игри, ще се изненадате oт динамиката и собствената микросистема, която Thrive развива след няколко игри. Има добри ходове, има по-добри ходове, а има и задължителни ходове. На принципа на повечето абстрактни игри, тук също работи максимата – „Големият ми ход е да принудя опонента ми да направи малък ход“. Въпреки това, фактът, че променяте плочките си в края на хода ви дава глътка въздух и възможности за отбрана. Това, разбира се, се вижда и от опонента ви и често играта ще се стига до движение на периферни плочки и подобряване на основните плочки, които пък са застанали в тактически пат с още няколко плочки на опонента. И така ги блъскате с игли, докато най-накрая някой не отключи доминото и направи първата атака. Тогава следва тотален геноцид на плочки в средата на картата. Номерът в Thrive e да планираш така нещата, че след цялата девастация, ти да имаш точно 1 плочка повече от опонента. Защото в тази игра не можете да се разминете без жертви.

И преди да премина към заключението, не мога да подмина компонентите. Играта пристига с много як платнен борд, който за моя голяма изненада не се мачка твърде лесно и благодарение на огромните тежки пластмасови плочки, лесно се изпъва при игра. Просто трябва винаги да играете на идеално гладка маса. Не можете да се разминете с класическото цъкане на табуретка с шахматната дъска размотаваща се от всички краища.

Иглите са готини и за още една изненада, въпреки моите непохватни пръсти, лесно се пъхат и вадят. Да, предполагам, ако сте от хората с наденични накрайници, вероятно ще изпитате лек дискомфорт.

Моята кутия пристигна с разширение, което ви позволява да използвате специални умения и дори да играете до четири човека. Не знам дали и вашата ще е така, но дори и да не е, не се притеснявайте. Нямате нужда от разширението. То просто добавя различни модули, които украсяват леко иначе перфектна игра. Едва ли ще го използвате често така или иначе.

Заключение

Thrive е едно от най-добрите ми попълнения последните месеци. Козметиката и физическото усещане са покъртително добри, правилата са кожа и кости, а геймплеят е подходящ както за малки, така и за големи, дори и за малки плюс големи.

Да, играта не е особено дълбока, но предлага достатъчно хитри врътки в собствената си екосистема, че да се отличи от глутницата абстрактни игри и да ви накара да я играете отново и отново.

В заключение, тук имате страхотен филър за двама, а с разширението дори и за четири. Препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Фантастични компоненти
  • Оригинална концепция
  • Бърз и незатормозяващ геймплей
  • Подходяща е… за всеки.

МИНУСИ:

  • Темата е няма никаква, но това е абстрактна игра, какво очаквате.

 

 

Data Brokers – Някакво ревю на някаква игра

През годините съм играл доста игри с хакерска тематика. Като изключим Netrunner, която е малко по-дълбока тематично от този тип, за който искам да говоря, хакерските изпълнения в настолното хоби не бичат особен успех.

През ръцете ми са минали доста незначителни настолни игри с такава тема, като може би най-открояващата се беше Hat Trick, но дори и тя потъна в забвение в световен мащаб.

За съжаление Data Brokers потъва в същото море от незапомнящи се игри, които сякаш дори не се опитват да бъдат повече от „просто една игра с комплекти“.

Започвам с лошо, защото в тази игра има потенциал и оригинална идея, но както редовно се случва, тя става жертва на под частите си.

Ще започна от книжката с правила. Както вече свикнах с игрите на GDM, преводът от испански на английски е покъртително усложнен и не знам как успяват, но с кратка книжка и малко думи така ме объркаха, че дори след 5 прочитания пак не ми беше ясно всичко. Всъщност, дори след като изиграх първата си игра имах въпроси.

Втората причина за провал е визуалния дизайн на част от картите. В играта има карти със специални умения, които очевидно за спестяване за средства са написани на няколко езика върху самата карта. Това съм го виждал и в други игри (предимно от далечния изток) и… дразни. Изключително дразни. Като изключим неинтуитивния начин, по който гледаш картата, докато откриеш текста, целият дизайн изглежда претъпкан и леко мързелив. Поне не са стигнали до там, че да направят картата двустранна с още езици. Защото и това съм срещал.

Третата и основна причина да ме е яд е, че въпреки хитрите неща в играта, тя така и не посмява да вземе малко по-смели решения, особено откъм въпросните специални умения, за които споменах.

Data Brokers е сравнително бърза игра, която спокойно може да мине за филър. В нея участват до четири човека. Като изключа сравнително хладката тема, за която вече говорих, това си е чисто абстрактна игра със събиране на комплекти.

Всеки играч получава различни числа в различни цветове и една мисия. Целта е в края на играта да имате комбинации от типа – еднакви числа в еднакъв цвят, различни числа в различни цветове, еднакви числа в различни цветове или различни числа в еднакъв цвят. Тези комбинации ви дават 4 точки. Мисията пък ви показва цвят или число, като в края на играта получавате по една точка за всяко едно от събраните неща.

Дотук може да си извъртите очите, защото сте го срещали на стотици места.

Оригиналността на Data Broker се крие в хитрите механики, които може и да не гърмят от мега оригиналност, но ви карат да си кажете „Хъ…“.

Играчите държат числата си с лицето нагоре. В първата част на рунда, всеки краде една от картите на съседа в дясно. Тук не е много ясно поредността, тъй като в книжката пише „едновременно“, но как се случва това без да се създадат множество конфликти не е ясно. Надявам се в оригиналния испански език на книжката да е по-категорично.

И преди да си помислите, че играта е „take that”, ще добавя, че след като си чопнете по една карта от съседчето, вие обръщате две от вашите осем карти с лицето надолу и до края на играта никой не може да ви ги пипа.

В средата на масата ще откриете 16 карти, разпределени в 4х4 схема. Те се разполагат на случаен принцип. Картите са два вида – още от ония мисии, които получавате в началото, а останалите са карти със специални умения, които ако вземете чупете правилата.

Въпреки, че виждате всички карти през цялото време, всеки рунд ще се борите само за 4. Играта е в 4 рунда, и го карате ред за ред всеки рунд.

Над всяка колона е сложено по едно кубче с различен цвят.  Те индикират коя карта на коя колона отговаря. С друг токън (който аз по някаква причина нямах в кутията) отброявата рундовете, като се движите надолу. Той индикира активния ред от карти, за който ще се борите.

Играчите имат кубчета като тези над колоните.  След като играчите са си откраднали по една карта, а след това са си запазили по две, всеки тайно си избира кубче и на принципа на „blind bidding” показва за коя карта се бори.

Ако е сам за карта той си я прибира. Ако се борят повече от един, никой не я взема, но ето и врътката. Дори и да не се вземе картата, ако тя е мисия, мисията ще е валидна за всички играчи в края на играта.

Ако играчът вземе специално умение… пф… нищо. Тези специални умения са лишени от всякаква креативност, според мен. Те вършат толкова дребни и машинно скучни неща, че в повечето случаи дори няма да се занимавате с тях. Те могат да разменят карти, да крадат, да въртят някакви умения в средата на масата и други такива шмекерски джиджили биджили, които стават дори още по-досадни, когато добавите визията им с четири езика.

След като се види кой какво ще взема се преминава на втори рунд. Отново – всеки краде една карта от съседа, след което всеки запазва две карти с лицето надолу и накрая продължавате с избирането на нови мисии и умения. Така четири пъти.

В края на играта смятате точки от мисии и от комплекти.

Играта за двама пък е откровено счупена или поне орязана, защото много от уменията не работят дорбе за двама. Освен това доста от картите с цветни числа за комплекти излизат от игра и доста игри се получават така, че ще получавате основно точки от мисии. Комплектите с поредни числа и цветове ще бъдат рядкост, защото няма да имате избор.

Data Broker има хитри моменти и не бих я нарекъл „тъпа“ игра, но определено не надминава хладкостта на посредствеността. За съжаление.

Candy Lab – Натикайте сладки в гърлото на (не)приятелите си!

Сладките и бонбоните се топят в устата ви. Сладките и бобоните в Candy Lab ще заседнат в гърлото вии ще ви задушат в ужасяваща агония, докато приятелите ви се смеят на нещастието ви.

Нямам предвид, че буквално ще се задавите от сладките в Candy Lab… въпреки че компонентите на играта са достатъчно стабилни да причинят това, ако толкова желаете да гълтате дебела пластмаса.

Candy Lab може е да е дружелюбна откъм правила, но е не само брутално агресивна, но цялостната й концепция се върти около това да натикаш колкото се може по-дълбоко ботуша си в гърлото на вашите добри приятели.

Така както го казах излиза, че играта раздава потискащи шамари и чупи приятелства. Всъщност… по-скоро бих я сравнил с take that игри като Експлодиращи котки и Big Deal, в които понеже всичко е построено на случайност, забава и светкавичен геймплей, рядко има обидени.

За разлика от онези игри тип „Тегли карта – играй карта“, тук шамаросването идва завоалирано под формата на пъзел. Разбира се, този пъзел е фиктивен, защото не е особено сложен.

В кутията на Candy Lab ще откриете купчина пластмасови сладки, които по причини, които вероятно не разбирам, са правоъгълни. Сладките са разделени в няколко цвята, като всеки цвят има едни и същи сладки. Разликата между сладките са точките, които ви дават в края на играта и специалните умения, които ще изсипвате върху (не)приятелите си.

Освен тези сладки, ще имате на разположение и тесте с карти. Картите показват различни схеми.

За да започнете играта, просто раздайте няколко карти на всеки играч, отворете три карти за пазар и наредете всички сладки плътно една до друга.

Когато е вашият ход имате две опции:

  • Играете карта, която отговаря на конкретна схема от редицата на случайно подредените сладки.
  • Ако нямате такава карта, тогава връщате в редицата до три сладки и теглите толкова карти, колкото точки общо показват тези сладки.
  • Ако пък нямате и сладки, тогава просто теглите една карта.

Целта на играта е да вземате сладки. Всяка сладка и всяка изиграна карта ви дават точки в края на играта, а този край настъпва, когато или сладките или картите свършат.

Всеки път щом вземете сладки, вие си ги трупате пред вас без да ги ядете и без, представете си, дори да ги ближете. Вместо това изпълнявате всичките им умения. Уменията са шест, пет от които са за шокане на канчета с неща като дискард, размени и други неприятни ритници в бъбреците. Има само две сладки, които не ви дават инструменти за масово унищожение. Това са сладките, които ви позволяват да теглите карти и тези, които ви дават просто 3 точки.

Играта продължава около 20 минути и въпреки, че изглежда като тотален хаос, в интерес на истината има и тактически възможности, които изискват да отделите половин клетка мисъл. Да, капацитета ви за мисъл, който ще изхабите се равнява на статус от джипка, но все пак не мога да нарека Candy Lab безумие.

Candy Lab е съвсем прилична малка игра, която върши перфектно ролята си на филър (игра, която да играете между други две игри). Да, това е игра, в която цакате приятелчетата си, но все пак има някаква интрига, правилата са елементарни, сетъпа и прибирането са бързи, а геймплеят създава моменти на обрати, които ви ангажират на масата. Ако има някакъв проблем в Candy Lab това е, че този тип игри обикновено минават за парти игри, но тази не може да бъде играна с повече от 4 човека. Разбираемо е защо и не мисля, че трябва да се разширява, но все пак да знаете – ако сте четирима и търсите за нещо покрай биричката, това е вашето преживяване. И без това кво друго да правите, егаси.

 

 

Cutterland – Втората Кръцни/сглоби игра за тази година

Това е втората игра с ножици, която излиза последно време и не знам дали някой от някой се е инспирирал или има някакъв дриймуъркс елемент, обаче двете игри оригинално хващат темата за „унищожение“ на компонентите. За разлика от ClipCut Parks, тук можете да играете играта и със срязаните елементи. От друга страна ClipCut Parks е „Roll and Cut”, така че копирайки жанра Roll and Write, така или иначе компонентите щяха да са за хвърляне.

Cutterland също използва познат жанр, като сменя думичка, за да се получи гимик жанр. Можем да наречем Cutterland “I Cut You Choose” (от I split you choose).

I split you choose е позната механика от игри като New York Slice и Swordcrafters и въпреки, че е сравнително древна, за жалост малко игри я ползват. Основната идея на механиката е следната. Пред един играч стои нещо, което трябва да раздели на толкова части, колкото са играчите. Врътката е, че както и да го раздели, той ще вземе последното парче. С други думи, той ще се опита да го раздели по равно.

В Cutterland всеки играч има 4 големи карти, разделени на полета. Когато е ваш ход, вземате ножица (трябва да си купите, защото не идва с играта) и режете картата на определен брой части. След това играчът във ваше ляво си избира една от частите и после всички останали по часовников ред, докато вие вземете последната останала част.

Като основна идея, Cutterland използва пъзел-тетрисовата идея и събирането на комплекти, като ще си редите тетрисови части пред вас за точки.

Предполагам в играта има някаква тема, защото се намират разни дракони, гоблини и кентаври, но в крайна сметка имате просто 5-6 начина за точкуване и се опитвате да си наредите пъзела оптимално.

Събирането на комплекти не е нещо невиждано, като и тук търсите да имате съседства, големи зони и подобни банални неща. Интересното в Cutterland е фактът, че някои от съществата  като кракена и дракона хапват разни други същества. Понякога е изгодно неща да бъдат изядени, друг път искате да ги предпазите.

Има още няколко полета, които ви дават допълнителни компоненти като кули, които предпазват същества от изяждане, прегради и мостове, които връзват различни зони.

Заключение

Cutterland е чудесна семейна игра. Ако не беше идеята с ножиците, едва ли щеше да ви направи голямо впечатление. Събирането на комплекти е сравнително стандартно и в този случай – доста елементарно и очевидно. Тук няма да се главоблъскате с тежки пъзели. Всичко е лежерно и ви трупа точки. Обикновено е ясно коя е най-добрата част за пъзела ви. Всъщност, в тази игра рядко ще има пъзел част, която да не се впише готино в таблото пред вас. С други думи, хейт драфтът тук почти го няма и едва ли ще си гризете ноктите по време на хода на някой друг в напрежение, че някой видиш ли може да ви вземе нещо, от което имате нужда. 

Да, изрязвате компоненти, но в играта има толкова карти, че са ви гарантирани поне 20 игри. Кой играе повече от 20 пъти една и съща игра днешно време? Освен това, можете да си запазите изрязаните компоненти и да ги сложите в торбичка. След това вместо да режете, просто ще теглите части на случаен принцип. За съжаление, това е само компромисен вариант, защото играта съвсем няма да е балансирана (понеже ще липсва основната идея на разделянето на части).

От друга страна, братята руснаци са приготвили презареждащи пакети с още карти, че и с още механики.

Ако ви попадне тази игра, не бих отвърнал поглед, но не очаквайте нещо грандиозно, особено ако си падате по тежките хардкор игрите. Бих използвал Cutterland за почивка между други игри.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бърз геймплей
  • Готина врътка с рязане на компонентите
  • Подходяща е за всеки, дори за деца

МИНУСИ:

  • Няма особено оригинални елементи в подреждането на пъзел пред вас
  • Играта ще се унищожи след двайсетина игри

Project L – Стилният тетрис!

Най-дългоочакваната ми най-после е тук и не останах разочарован. Ако сте фенове на пъзеловидните тетрисови игри и донякъде харесвате Splendor, Project L може да ви доведе до пълно геймърско възнесение.

Сред моите любими игри са Patchwork, Ubongo, Drop it, Gemblo Q, онези на Уве Розънбърг и онези по-добрите на Уве Розенбърг, които всъщност са на Фил Уоллкър Хардинг.

Project L не се отличава с най-оригиналната идея, защото тук отново ще пъхате тетрисови части в табла в определени форми. Само че тук има няколко оригинални неща.

На първо място това са компонентите. В играта има огромно количество релефни плочки с различни дизайни на издълбани форми. Освен тях ще откриете пълна торба с най-различни пластмасови тетрисови компоненти, които да мушкате в плочките. Не знам какво е това перверзно чувство, но определено носи някакво неописуемо удоволствие от това да нагласяш форми в дупки, докато всичко е точно на мястото си и непомръдва.

Като изключим извратения ми фетиш към тетриса, това, което  би могло да ви спечели не са компонентите, а брутално изчистеният геймплей. Project L е може би една от най-елегантните игри, които съм играл някога.

Елегенатността идва както от минималистичния дизайн по компонентите, така и от само няколкото правила в цялата игра.

Всеки играч получава лично табло, както виждате на снимката.

По време на своя ход, имате право на три действия, които удобно са написани на самото табло.

  • Можете да вземете ниво 1 фигурка (квадратче).
  • Можете да подобрите фигурка в следващо ниво.
  • Можете да вземете плочка с тетрис пъзел.
  • Можете да сложите тетрисова фигурка в един от вашите пъзели.
  • Мастър действие (само веднъж на ход): Можете да сложите в колкото искате пъзели пред вас по една плочка.

Когато завършите пъзел си го слагате в купчинката със завършени пъзели, които в края на играта носят точките, изписани в единия ъгъл. Освен това получавате и бонус тетрисова част, нарисувана в друг ъгъл на същия пъзел.

Ето и най-готиното правило в играта, което превръща Project L в кеф фест. След завършване на пъзел, вие не губите тетрис фигурките си. Напротив – те се връщат във вашия си оборотен куп от плочки. С други думи, с всяко завършване на плочка изсипвате камион от фигурки, готови за работа. Само заради тази механика можем да определим Project L като игра със строене на двигател (engine building game).

Ако има някакъв недостатък в играта, то той е и най-добрата й черта – Мастър действието.  За да сте успешни, вие трябва да мастърнете… Мастър действието.

Това мастър действие ви позволява да сложите до една фигурка във всяка пъзел плочка пред вас. Това означава, че на теория можете да завършите до четири плочки едновременно, след което да плувате в награди и душевнa трансцененция. Трябва обаче да се внимава, защото ако си сложите твърде много фигурки по пъзелите, можете да останете без такива и може да се наложи да похарчите безкрайни празни ходове, за да се набавите с нови. Ако успеете да оптимизирате комбинациите си така, че всеки ход да имате възможност за Мастър действие, тогава ще мачкате. За съжаление, това означава, че има само един начин на победа. Но…

Играта е не просто кристално чиста, тя е и зашеметяващо бърза. Едно разиграване може да свърши за двайсетина минути, а ако сте само двама и имате опит, вероятно ще се справите и за 10-15 минути.

И понеже авторите толкова залагат на бързината, те са измисли чудесен мод за пет и шест играчи, в който двама по двама играете едновременно.

Разбира се, щото нали е модерно, има и мод за един играч, както и обещание за сума ти нови модове онлайн. Помня, че когато ми представяха играта на живо ми показаха мод в реално време. А може и да бъркам, това беше преди цяла корона време.

Заключение

Project L бързо се превърна в една от любимите ми филър игри. Обяснява се за една минута и никога никой няма въпроси за малки правила, освен може би за точкуването на незавършените ви пъзели в края на играта. Компонентите са минималистични и стилни, и се връзват хомогенно с цялата идея и елегантността на механиките.

Темпото на играта е идеално. Започва плавно и малко по малко с развиването на вашия личен двигател се усилва до безметежна скорост. Най-хубавото е, че играта свършва точно тогава, когато трябва, за да се чувствате като успешен гъзар.

Ако имах печати за одобряване бих олепил цялата кутия, но не искам да й развалям стилната визия.

ПЛЮСОВЕ:

  • Стилна визия
  • Елегантен геймплей
  • Динамично времетраене
  • Може да се играе до 6 човека

МИНУСИ:

  • Възможно е да почувствате повтаряемост след десетина игри.

Но….

ЗАДАВА СЕ КИКСТАРТЪР!

Project L е трудно да се открие точно сега, но съвсем скоро – след около две седмици, ще имате възможност да я бекнете, като към нея ще получите и две разширения, които дразнителски са описани в книжката, че дори и по бордовете на играчите.

Препоръчвам ви да посетите кампанията от линка отдолу и да я следите, за да не изпуснете едно от най-елегантните неща, което се е случвало в хобито ни последните години.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.kickstarter.com/projects/boardcubator/project-l-finesse“ target=“blank“ ]BACK ME BABY! [/button]

Solar Draft – Race for the Solar System

Настъпи този момент от годината, когато човек може да поиграе някоя игра с приятели на терасата си, или ако кутията е достатъчно компактна – на някой пикник или хижа. Намирането на игра, която да е достатъчно дълбока, но да не заема много място, както на масата, така и в багажа, обаче не е толкова лесно. Повечето малки игри спадат в категорията filler games, които в повечето случаи са прекалено леки за играчи с по-голям опит или пък не работят добре с всеки брой играчи. Roll-and-Write игрите, които доста нашумяха последните години, донякъде решават този проблем, но поне при нас, само след няколко игри се изчерпват и остават да прашасват в някой шкаф. От известно време активно търся игра, която да е достатъчно предизвикателна откъм трудност и вземане на решение, но и да заема малко място на масата и да идва в компактна кутия. Като тегля чертата, мисля че по-често оставах разочарован, отколкото доволен, но тази година попаднах на едно малка игричка, за която трябва да се говори по-често – Solar Draft (2019).

Solar Draft е игра за 2-5 души, дело на дебютанта в бордовите игри Zach Moore. Играта е сравнително бърза (отнема около 20-тина минути) и основната механика е изграждане на табло от карти. Всеки играч се опитва да изгради собствена звездна система от планети, луни или комети, които са представени от карти. За разлика от повечето игри в жанра (напр. Wingspan) в Solar Draft няма изграждане на т.нар. двигател, няма ресурси и картите нямат цени. Типично за жанра е търсенето на синергия между картите, но в Solar Draft вмето ресурси, тези комбота просто генерират допълнително точки. По-голямата част от картите в играта са планети, които идват в четири различни цвята и три различни размера; има луни, които се закачат за планети, и комети, които често имат еднократни бонуси, но не могат да се играят една след друга.

Всичките 90 карти са уникални и почти всички имат специално умение, което генерира точки в края на играта – някои планети дават точки, ако са на определено място в звездната система, или пък ако са най-голямата/най-малката планета в системата и т.н. Има огромно разнообразие от умения по картите, което пък е гаранция за сериозна преиграваемост. Играта има много приятен, почти анимационен арт – като сините планети са винаги унили, червените винаги ядосани, а кометите са нарисувани като малки животинки. Липсва каквато и да е директна интеракция между играчите, което комбинирано с приятните рисунки, придава енда лежерност на цялата игра.       

Правилата на играта се обясняват буквално за 1 минута. Всеки играч започва с три случайни карти в ръката си и по време на хода си може да извърши едно действие от четири възможни – да сложи карта от ръката си в таблото си, да изтегли карта от пет разкрити (draft), да изтегли една карта на сляпо от тестето (draw), или да замени вече сложена карта с нова от ръката си, което трябва да се „заплати“ с махането на една карта от ръката. Ако играч има 5 карти в ръката си не може да използва уменията за теглене на карти, което може и да не звучи кой знае колко съществено, но всъщност добавя цял един пласт от тактически решения по време на игра. Картите винаги се слагат от ляво надясно и всеки играч може да види каква стратегия за точки гоните, така че моментът на разкриване на конкретна карта може да е ключов. Веднъж за цялата игра, играч може да изчисти петте карти, които са разкрити, и да ги замени с нови пет – доста полезен ход, когато някой търси конкретен вид карта или иска да придвижи играта по-бързо към края й. Тя приключва когато някой играч сложи 8 карта с планета в таблото си или тестето от карти се изчерпа (размерът му зависи от броя играчи). Накрая се броят точките от картите и техните умения. Играчът, който има най-много планети в даден цвят печели допълнително точки.

Сама по себе си, Solar Draft не е нещо невиждано. Всъщност, една от причините толкова много да ми допада е, че комбинира няколко познати механики от различни игри като мисля, че крайната комбинация е изключително сполучлива. Събирането на определени сетове от карти напомня на Fantasy Realms, но в Solar Draft няма негативни точки, което прави играта ненатоварваща. Правилата и структурата на ходовете пък са доста сходни с Ticket to Ride серията, което прави играта подходяща и за начинащи играчи. Solar Draft също така напомня и на Race for the Galaxy, но не заради темата, а заради това сходно чувство на съзтезание и ограничени ходове – да, ако имаш още 4-5 сигурни хода ще направиш много силно комбо, но краят на играта наближава с бързи темпове и трябва всеки следващ ход да ти е добре обмислен. Всъщност, последните няколко хода на Solar Draft са винаги много драматични и всеки е на нокти и следи внимателно какво се случва, защото всякакви обрати са възможни. Резултатът е, че след приключване на играта, често искаш да направиш още една без значение дали си паднал или победил. Причината се крие в многото възможни комбинации от карти и стратегии, бързата игра, възможностите за блъф и тайминга на действията. Лично според мен, съотношението между цена и качество на играта, спокойно може да засрами много от по-големите игри на пазара.

Има и няколко минуса

Разбира се, Solar Draft има и недостатъци, но повечето са по-скоро малки на фона на качествата на играта. Най-големият минус е, че уменията по картите са изписани по такъв начин, че с повече хора на масата, ще е почти невъзможно всеки да вижда добре какво се случва. Играта е страхотна с двама, с малко разместване около масата няма никакъв проблем да се играе с трима, но с повече хора ще е почти невъзможно да върви гладко. Компонентите са на много прилично ниво, но кутията не е достатъчно голяма да побере карти, които са слийвнати.

Също, играта идва и с възможност за Variable powers – всеки играч може да избере едно специално умение, което да използва веднъж за цялата игра, което обикновено е изключително силно и чупи правилата. Проблемът, е че тези умения са доста силни, но някои са твърде ситуитивни. Например, едно от тези умения е цял един допълнителен ход, което към края на играта може без проблем да доведе до обрат от 10-тина точки и да сложи край на играта, с което буквално да тръшнеш вратата в лицето на опонентите си. За сравнение, друго умение ти гарантира един много силен ход, но само ако имаш поне няколко луни или комети в ръката си… проблемът е, че това е доста по-трудно да се направи и не зависи само от уменията на играчите, но и от наличието на тези карти. В двете игри, които сме използвали тези variable power effects, игрите завършваха с огомна разлика в точките и общо взето горчив вкус в устата. Добрата новина е, че играта си е напълно прилична и без тези умения, и няма абсолютно никакъв проблем да се играе без тях. Относно късмета в играта, в Solar Draft разбира се има значение с какви карти ще започнеш и от кои карти ще можеш да избираш. Но като във всяка игра с карти, това е нещо, с което можеш да се справиш чрез подходящите ходове в правилния момент. В най-лошия случай, играч, който няма никакви добри възможности пред себе си, е също толкова труден опонент, защото би играл много по-агресиено с идеята да сложи край на играта по-рано, а това ще извади всички останали от стратегиите им. Така или иначе играта продължава 20-минути, така че не мисля, че късметът е кой знае какъв проблем.

Още две малки забележки, името Solar Draft не е в услуга на играта – механиката draft се асоциира вече с игри като 7 Wonders, вместо с оригиналното си значение – да избереш карта от наличните на масата – което пък се асоциира с игри, подходящи за по-голям брой хора. Solar Draft си е изключително прилична игра с двама и трима, но мисля, че само заради името й, доста играчи, които играят по двойки, биха я пропуснали. Също така, играта няма соло режим, което е по-скоро пропусната възможност, съдейки колко популярен стана соло режима в последно време. Струва ми се, че Solar Draft с нейния светкавичен setup и бърз геймплей ще е доста по-подоходяща за соло игра от други сходни игри на пазара, като Wingspan или Imperial Settlers. 

Solar Draft е за теб, ако:

  • Искаш бърза и предизвикателна игра с огромна преиграваемост, която идва в компактна кутия
  • Искаш да стегнеш бюджета си покрай COVID-19 и се оглеждаш за игри, които биха счупили скалата качество/цена
  • Намираш наличието на късмет в игрите с карти за предизвикателство J

Solar Draft не е за теб, ако:

  • Намираш наличието на късмет в игрите с карти за предизвикателство L          

 

Trails of Tucana – Нищо ново, но по-добро.

Въпреки огромната популярност последните години на жанра „Roll and Write”, аз никога не съм бил толкова пленен от идеята за хвърляне на зарче и писане на листче. Да, много от модерните Roll and Write игри използват различни механики вместо зарове – драфтинг, теглене на карти и други, а някои дори заместват писането с фигурки върху дъската. И въпреки всичко, колкото и да си кривим душата всичко напомня вариации на добрия стар Барбут, или каквото вие сте играли във вашето детство.

Да, харесвам някои от заглавията в жанра, като може би най-открояващо над всички стои Boomerang, но в крайна сметка, като се има предвид неморално огромното количество подобия, мисля че процента не е впечатлителен.

 

Trails of Tucana беше възприета крайно ласкаво от известните ми западни колеги и я качиха на трибуната на победителите в жанра Roll and Write.

Дизайнерът на играта Eilif Svensson не се докосва до пръв път до този тип игри. Trails of Tucana надгражда предшествениците си Doodle City, Avenue и Kokoro, като е широко възприета като по-добра от всички тях взети заедно.

И въпреки някои прилики с въпросните игри, лично аз откривам най-много повторни идеи с друга игра – на друга компания и на друг дизайнер. Играта се нарича Traxx и за мен това беше една от най-чистите и най-достъпни Roll and Write (в случая Draw and Write) игри, която на всичкото отгоре беше и добра.

Преди да ви кажа моето мнение за играта, нека започнем с очевидно най-добрия й коз. Повечето Roll and Write игри са просто няколко зарчета или карти и купчина бледи малки листчета, върху които да пишете. Trails of Tucana влиза смело с бутонките и в кутията ще откриете огромна купчина големи листи, изпълнени с възхитителни цветове, лековат, но пъстър и изпипан арт, пренасящ ни в някаква приключенска джунглова атмосфера, в която се прави най-логичното нещо – събират се точки.

По подобие на Traxx, вашата цел е да свързвате различните полета в играта. В Traxx се теглеше една карта и тя ви казваше точно през кои цветове трябва да преминете . Тук механиката работи по малко по-различен и бих казал по-добър начин. Обръщат се две карти и те ви показват кои две съседни полета да свържете.

В началото на играта се обръщат карти с букви (извинете, градове), които пишете по краищата на таблото ви. Целта ви е да свързвате еднаквите букви и да сте бързи при това, защото първите ще получат бонуси. Тестето със случайно поставяне на тези букви е тотален overkill откъм компоненти, защото то е голямо почти колкото основното тесте в играта, а от него се тегли само една карта и то за разпределение на букви. Разбирам, че това са всички балансирани вариации за сетъп, но все си мисля, че е имало и по-чист вариант за тази цел.

Върху листите ще откриете най-различни чифтове странни животноподобни същества и един дракон. Освен буквите, вие ще се стремите да свързвате всяко животно с буква, защото това ще ви дава ценни точеци. Освен това, ако успеете да свържете и двете животни от вид, то тогава, ще получите бонус действие – свързвате две съседни полета, но които вие си решите, защото никога не излиза проклетото комбо планина с планина!

Ако обърнете таблата ще откриете, че играта има и още една версия, която е по-скоро същата, но малко по-дълга. Не прави играта тегава и дори ви дава възможност за по-дълги по-задоволителни комбинации.

Заключение

Trails of Tucana е естествена еволюция на roll and write жанра. Няма кой знае колко нови и оригинални неща, но старите бръчки в тоя тип игри са изгладени и динамиката тук e толкова чиста, че цялото ви изиграване ще се усеща като бриз. Визията е чудесна, геймплеят е гладък и бърз, и е достатъчно интригуващ както за деца, така и за геймъри.

Като казвам бърз геймплей, тук говорим за 15 минути! По-бавната игра продължава 20-25. Подготовката и прибирането отнемат под минута, а обясненията са също 2-3 минути. Това е идеална филър игра и чудесна за негеймъри, или както ги наричаме – Мъгъли. Не бих могъл да кажа, че с Trails of Tucana ще зарибите нови хора в хобито ни, но играта е приятна почивка.

Препоръчвам. Да, може и да съм се поуморил от този тип игри, но бих могъл смело да кажа, че Trails of Tucanaнаистина стои сред победителите в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт
  • Елегантни механики
  • Пристрастяващ геймплей
  • Една от най-добрите игри в жанра

МИНУСИ:

  • Нищо ново и оригинално