Архив за етитет: игри за привличане на нови хора

Cascadia – втора част от трилогия?!

Това е втората игра от трилогията, започваща от Calico. Говоря за трилогия, която се разбра, че е трилогия, след като се обяви и трета игра от тази трилогия. Всъщност това е доста странна трилогия, защото единствените две неща, които свързват игрите са формата на кутиите и художничката – Beth Sobel.

С други думи, няма какво да се лъжем – никаква трилогия не е това. Calico e страхотна игра, но Cascadia е съвсем друго нещо. Да, можем да кажем, че и двете са достъпни игри със средна тежест и че имат няколко общи букви, но за да е чак трилогия ще е нужно доста маркетингово въображение.

Cascadia е игра с поставяне на плочки, заради което пристига с огромно количество такива. Към тях можем да прибавим торбича със 100 пулчета с животни и нещото, което я продава – карти с графичния дизайн на War Chest и илюстрациите на Бет Собел. Тези илюстрации са наистина зашеметителни, но ако бъдем честни, тук авторите са стиснали малко кесията. В играта има пет вида животни, като от всяко животно има 4 различни карти. Това са 20 карти, но само с 10 различни илюстрации. Две по две картинки на животни се повтарят, като за да изглеждат различни, всички картинки имат копия… но огледални. Това не го приемам за минус, защото така или иначе всяка игра ще играете само с по една карта от животно, но беше нужно да го споделя.

В началото на играта, по подобие на Tiny Towns, играчите избират по една карта от всяко животно и ги слагат на удобно място наблизо. Това са петте основни точкувания в играта. Играчите получават по едно стартово поле с три плочки, а в средата на масата се теглят три плочки. Под тези три плочки се слагат три пулчета с животни на случаен принцип.

Целта на играта е да събирате точки, като го правите по два основни начина. Първо – опитвате се да съединявате зони като вода, планина, гори и така нататък, защото в края на играта ще получите точки за най-големите си зони от всеки вид, както и малък бонус, ако имате най-голямата зона сред играчите. Това сме го виждали стотици пъти и едва ли някой има въпроси.

Второто нещо са тези пулчета с животни, които след като се вземат трябва мигновено да се сложат на някоя от плочките ви. Всяка плочка позволява конкретни видове животни, така че трябва да внимавате да не вземете животно, което да няма къде да позиционирате, защото ще го загубите. Това рядко ще се случи обаче, защото имате редица начини да манипулирате животните на пазара. Когато е ваш ход вземате комплект плочка и животно, като плочката я свързвате където си искате до вашата карта, а животното можете да сложите където си искате, стига да отговаря на изискването на някоя плочка.

Искате да подреждате животните спрямо изискванията на петте големи карти, които сте изтеглили в началото. Всяко животно има определени начини за отбелязване на точки, като вариациите не са толкова големи.

  • Мечките – Всички карти са свързани с това да правите групи от съседни мечки, като групите не могат да се допират
  • Лосове- Всички карти са свързани с конкренти формации
  • Сьомгите – Всички комбинации дават различни точкувания, но винаги ще правите поток от сьомги (редици)
  • Лисиците – Всички комбинации са свързани с това какво има около лисиците
  • Ястребите (любимите ми) – Всички комбинации са свързани с това ястребите да имат поглед един към друг и да не са едни до други

Един по един играчите си дърпат комплекти и си запълват таблото от плочки, като след определен брой плочки играта завършва.

Calico vs Cascadia

Двете игри са напълно различни и ако сте фенове на Calico, не е нужно да харесате Cascadia. Ако не харесвате Calico, не е нужно и да не харесате Cascadia. Като изключим механиките, има една основна разлика между двете игри. Calico е труден пъзел, изстискващ мозъка ви и наказващ грешките ви. Cascadia е точно обратното – каквото и да правите, вие ще трупате точки. Ако все пак тотално сте изпуснали нещо и сте на ръба да направите грешка, играта ви дава такава свобода с механики за контрол, че все ще можете да „изкярите“ с някое комбо от пазара. В Cascadia се състезавате единствено с опонентите ви и едва ли ще сте направили някоя огромна грешка в правенето на пъзела пред вас.

И като говоря за пъзел, не се престаравайте с плочките със зони. Играл съм играта поне 10 пъти. Всеки път плочките със зони са второстепенни. Да, те дават около 1/3 от точките и са важни, но късметът в тегленето на плочки в средата на масата е огромен. Понякога ще има точната плочка за вас, а понякога изобщо няма да е в игра, защото при игра с по-малко от четири играчи не влизат всички.  Сякаш дори дизайнерът ви казва да не му мислите много, защото не е дал нито една форма на контрол на пазара с плочките. За животните е дал няколко, но за плочките нито една. Имаше хора, с които съм играл, които спориха, че могат да се следят зоните и да се играе за мнозинство, но точките за мнозинство са малко, а животните са в пъти по-важни от свързването на зони.

Ако има нещо, което ми липсва в играта, това е трети начин за отбелязване на точки. Дотук има само животни и свързване на точки. Да, и останали малки токъни, за които не говорих, но те дават между 0 и 2 точки в общия случай. Те са по-скоро за решаване на равни.

Calico предлага три почти равностойни начини за отбелязване на точки, а тук имаме само два, които са разпределени 2/3 за животни и 1/3 зони. Според мен един трети начин (expansions much?) ще вдигне играта нива нагоре.

Но… от друга страна, тази лекота и простота може да са фокусът тук.

Заключение

Cascadia е страхотна кежуъл игра, която може да се играе перфектно с нови хора. За геймъри също е добра, защото служи като почивка между други игри. Тя отнема не повече от 30 минути и независимо кой спечели ви оставя с „приятно“ усещане. Не ви натоварва и не изисква нищо от вас. Голямата доза шанс и винаги позитивните ви опции изхвърлят през прозореца тежката състезателност и трай хардване. В Cascadia няма нищо оригинално. Всички механики сме ги срещали и в други игри, а толкова хваления арт на Бет Собел е само по няколко карти, чиито илюстрации, за съжаление, ние пропускаме, защото следим единствено схемите на точкуване. С други думи, всичко сочи, че играта би трябвало да е Meh.

И въпреки това! И въпреки това… динамиката и потокът на игра са толкова плавни и интуитивни, че е нямало и една игра, която да ни устави с усещане за отлично прекарано време и дори желание за следваща игра. Cascadia е пример за това, че няма нужда нещо да е ново и невиждано, за да е добро. И то много добро. Слагам си печата.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни и интуитивни правила
  • Бърз геймплей
  • Изумителните илюстрации на Бет Собел

МИНУСИ:

  • Нищо ново и нечувано в настолните игри
  • Изумителните илюстрации са само на десет карти (и на кутията)

Roll Camera – най-тематичната филмова настолна игра

Много от вас знаят, но за тези, които не знаят – аз съм дългогодишен уеб и телевизионен сценарист, като съм учил кино и телевизионна драматургия в академията. Казвам това, защото към него ще добавя и огромната ми любов към киното и телевизията, като обикновен фен.

Roll Camera хвана окото ми не само с темата, но и с презентацията, с която се продава. От кутията, до последния компонент, всичко е изпипано от хора, които очевидно споделят моята любов към седмото изкуство.

Кутията на играта е във формата на клапа, като капакът се отваря по типичния за клапата начин. Да, очевидно е, че има твърде голям шанс този капак да се скъса съвсем скоро, но не ме интересува. Създателите са се постарали още с първия си поглед към играта, вие да бъдете пленени в тази недостатъчно използвана тема в настолните игри.

Освен основната дъска и книжката с правила, всички останали компоненти са събрани в тематичен органайзер. И като говорим за компоненти, те изобщо не са много, което улеснява подредбата и прибирането на играта. Текстовете по картите са хумористични и представят всички клишета и стереотипи от филмовата индустрия по хитър и интелигентен начин. Артът е субективно нещо, като илюстрациите в тази игра са… специфични. Аз съм окей с бобената стилистика в Roll Camera (компанията се нарича keen bean), защото придава на лекия геймплей комедиен почерк. Освен това тук вие ще нареждате картинки една след друга и всеки път ще се получава забавна, почти случайна, история. В този случай изчистените и стилизирани образи помагат за стимулиране на въображението ни.

Roll Camera е изцяло кооперативна игра, в която играчите започват с определен бюджет и време, и трябва да създадат страхотен филм или толкова тъп, че да велик. С други думи, всичко в средата е боза, защото никой не обича meh.. продукциите, но всеки е чувал за „The Room”.

Геймплеят е семпъл и се основава на механиката „поставяне на зарове като работници“.

В началото на играта се теглят две карти, чиято комбинация от думи ще определи не само заглавието на филма, но и нещо като мисия, която ще даде допълнителни точки в края на играта. Тъжният факт за мен е, че това е единственото нещо, което презентира сценария на филма и сценаристите като цяло в тази индустрия.

Дори сред персонажите, които можете да бъдете в играта липсва професията сценарист. Поснах салза.

И като заговорих за персонажите, всеки от тях е различен и има едно-две уникални умения. Освен тези умения обаче има и  нещо, което се нарича „привилегия“. Всеки персонаж имат мета умение, което няма нищо общо с механиките не играта, но ви позволява да правите сконфузни неща. Например, режисьорът може да изисква от играчите да изразяват емоциите си театрално, а монтажистът може да изисква от играчите да започват да говорят и да спират да говорят, или дори да действат по негова команда. Тези умения са безумни и нямат никаква работа в тази игра. Непонятно е как изобщо са решили да включат нещо типично за парти игра в игра, която дори и да е лека и семейна, в нея няма нищо парти.

Има един компонент, който ми направи силно впечатление. Тракерът за пари и време има малък детайл, който е оригинално измислен. Roll Camera има възможността за различни трудности, които нагласят началните стойности на тракера. Вместо да ровите в книжката обаче, вие можете просто да обърнете тракера и на гърба на спинерите ще видите изрисувани различните трудности. Знам, не е кой знае какво, но всеки, който забеляза този детайл се хвана за челото и си каза – как така никой досега не се е сетил.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато е ваш ход вие хвърляте заровете и ги разпределяте по различните места по дъската. Някои зарове ви позволяват да градите сет, който ви е нужен, за да заснемете сцена. Сцените струват пари и определена форма на сета. След като заснемете сцена я слагате вдясно на дъската. След като заснемете 5 сцени, филмът е готов. В играта ги наричат сцени, но като се има предвид, че в един филм има средно 50 сцени, а тук дори това са ключови драматургични моменти, аз мисля, че картите са по-скоро епизоди от филм в пет актова структура.

Други неща, които можете да извършвате е да презентирате идеите си в брейнсторминг срещи. Идеите са карти с действия, които имате винаги в ръката. Всеки път, щом някой инициира брейнсторминг действието, всеки играч дава по една карта и активният играч избира една карта, която да играе, една която да запази за по-късно и една да отхвърли. Понякога просто искате да хвърлите тъпите си идеи, за да ви се махнат от главата и от ръката, понеже вие винаги имате ръка от четири карти.

Всеки ход ще излизат кофти проблеми, с които ако не се справите веднага ще стават все по-трудни за оправяне в следващите ходове, защото се движат по трак, който ви качва трудността. Самите проблеми са тематични, най-често свързани със своеволията на екипа. Пример – актьорите са решили да говорят шепнейки или пък монтажистите са решили да правят експериментално кино като разместват сцените както си искат. Тестето с проблеми е голямо и няма да видите и половината всяка игра.

Продължавате така играта, докато ви свърши времето, парите или пък успеете да заснемете пет сцени.

Преди да мина към заключението, трябва да спомена и втората миля с гърба на дъската. Там ще откриете огромно табло, което служи за стори борд, на който просто да си нареждате уникалните картинки от сцените и да създавате истории с децата си или пък да го ползвате за инспириране, ако сте влезли в „writer’s block”.

Заключeние

Roll Camera e идеалната кооперативна игра за нови хора. Правилата са елементарни, подготовката и прибирането бързи, а геймплеят е тематичен и с любопитна тема дори за хората извън киното. Roll Camera е сравнително лесна игра за побеждаване, като досега почти с лекота сме побеждавали дори и най-голямата трудност и то по двата начина – със страхотен блокбъстър и с най-тъпия тъп филм на света. Това може би е добре за нови играчи, защото няма да се напрягат много-много.

Геймърите може и да не открият огромно предизвикателство в Roll Camera, като дори може да я открият за доста повтаряема след втората игра. По време на вашия ход нямате много опции и ако разглеждате играта като комбинация от механики, може да ви се стори постна. От друга страна, тематичността е на такова високо ниво, че филмите ви всеки път ще бъдат различни и ще се заливате от смях докато навързвате идиотиите, които сте съставили.

Roll Camera получава огромно одобрение от моя страна и силна препоръка, особено за хората с афинитет към киното и сторителинга.

ПЛЮСОВЕ:

  • Една от най-тематичните игри последно време
  • Елементарни механики
  • Бърза подготовка и бързо прибиране
  • Бърз геймплей

МИНУСИ:

  • Казах елементарни механики, не елегантни

Small Samurai Empires – Самураите са македонци

Братята македонци от Archona Games ни предоставиха малкия компактен римейк на Hey, That’s My Fish – Small Star Empires, но сега, дизайнерът Милан Тасевски е залитнал съвсем към оригиналния и чист съвременен дизайн.

Въпреки, че името на Small Samurai Empires напомня на предната му игра, всъщност двете нямат нищо общо – нито откъм тема, нито откъм геймплей.

Small Samurai Empires пристига отново в същия размер кутия и въпреки, че компонентите са малко И малки, те не са микроскопични. Няма какво да се лъжем.  Това, което Милан се опитва е да създаде напомня на далеч по-добре маркетираната Tiny Epic серия, но Tiny Epic игрите са популярни с това, че са ненужно микроскопични и дори досадни за хора с дебели пръсти. Small Samurai Empires няма такъв проблем. Да, десетките дървени мийпъли на самураи са дребнички и в повечето пъти дори няма да се опитвате да ги държите изправени на картата, но никой от хората, с които съм играл играта не е имал проблем с боравенето на който и да е компонент. Не чух и едно оплакване от типа: „Защо всичко е толкова дребно?!“.  Никой на масата и не е внимавал случайно да не натисне по-силно масата, че да не се разбута всичко.

Напротив. Small Samurai Empires е елегантна игра с миниминалистични и функционални елементи, които отговарят както на идеята на играта, така и на нейния геймплей и времетраене.

Small Samurai Empires е игра за контрол на територии, която използва програмиране на действия, като основна механика. Да, това не е революционна идея, но всъщност хитринките в детайлите създават дълбочина, в която всеки фен на дългосрочните стратегии ще се влюби.

Тук всеки играч управлява самурайски клан, който се опитва да контролира максимален брой провинции в древна Япония, като събира ресурси, пердаши опоненти и строи замъци.

Това се случва в процес на три епохи. Всяка епоха е разделена на две почти идентични части.

В средата на масата се слага една дългичка карта на Япония, която е разделена на няколко провинции. Всяка провинция има няколко региона. Вашата цел е да контролирате колкото се може повече региони, за да контролирате и цялата провинция. Всеки регион обаче носи различни бонуси, като ресурси, точки и бонус действия. Така че разбирането точно кой регион и точно кога искате да завземете ще ви донесе победата. Въпреки че в края на всеки рунд вие получавате автоматично ресурси от регионите с ресурси, в общия случай това не е достатъчно.

В тази игра всичко е изцяло във вашите ръце и нищо не се случва от самосебе си.

Играчите разполагат с купчина самураи, три замъка и дузина токъни с действия, които ще си крият зад паравана. Когато е ваш ход, вие избирате един от токъните и го поставяте до някоя провинция на специално място, забележете – с лицето надолу. Щом всеки играч е сложил 3 или 4 (в зависимост от броя на играчите), токъните започват да се обръщат от южната страна на Япония към северната. Тоест, трябва перфектно да сте планирали действията си, защото последователността е това, което ще направи играта ви успешна.

Когато слагате токън до провинция обаче имате няколко избора, защото освен действието от вашия токън отстрани има още едно действие, което ще изпълните успоредна с вашето. Отново – таймингът е от критично значение. Токъните и действията по картата са едни и същи. Те могат да бъдат:

  • Слагане на още самураи в столицата на провинцията или регион със замък
  • Пречукване на самурай на опонент в регион, където и вие имате самурай
  • Събиране на ресурси от всички региони в провинцията, които контролирате (имате повече самураи от опонентите ви)
  • Движение
  • Движение с кораб (до който и да е регион на картата, стига да се докосва до вода)
  • Строене на замък

Доста от тези действия изискват ресурс – или храна или бушидо. За ресурсите ще говоря към края.

След като се изпълнят всички действия на играчите и всички са се наревали, че са им се прецакали плановете идва втората част на епохата. Нека наречем тези две части рундове. Вторият рунд е още по-критичен и от първия, защото трябва да сте го планирали още в началото на епохата.

Всички действия, които сте сложили на картата ще се изпълнят отново… но в обратен ред. Не от юг към север, а от север към юг. И най-важното, играчите отново ще слагат токъни с действия от ограничения им избор, който е останал зад паравана.

Ако играете само двама души има вероятност да има свободни места за слагане на токъни. Ако обаче сте повече, в тази част непременно ще има търкане. Когато слагате токъни, вие можете да ги слагате напълно безплатно върху вашите, които сте сложили предния рунд. Това обаче не би било оптимално, тъй като искате да използвате всяко възможно действие, което ви се отпуска. В такъв случай, можете да слагате И върху откритите токъни на опонентите, като за целта трябва да заплатите бушидо ресурс.

След като и този рунд завърши си прибирате всички токъни и се преминава към точкуването.

В играта има два основни начини за точки. Първият е стандартен. Получавате точки спрямо това, кой контролира най-много региони във всяка провинция. Вторият обаче създава по-любопитна драма. Тук вие не се състезавате директно с вашите опоненти. Вие просто трябва да контролирате региони. За всеки регион в конкретна провинция се движите по специален трак, който в края на играта ще ви даде доста точки. Как точно става това?

Всеки играч държи три карти с провинции в ръката си. В началото на всяка епоха всеки играе една от тези карти в средата на масата и в края на епохата си запълва ръката. Картите с провинции ще се умножат по умножител, който въпросния трак от провинцията ще ви даде, ако сте се придвижили напред по него. Лично аз бих предпочел да не си запълваме ръката с нова карта, защото ако не го правим бихме имали и елемент на блъф. Ако не си запълваме ръката ние ще трябва да изиграем и трите карти и всяко действие, което правим би било знак към опонентите. Но нищо не ви пречи да пробвате и двата варианта.

Това, което цялата тази система с траковете създава е елиминирането на барикадирането в едни и същи провинции без особен конфликт на интереси. Причината е, че ако твърде много инвестирате само в една провинция, вие много бързо ще се придвижите до края на трака. След това ще трябва мобилизирано и експанзивно да завземането нови територии, което може и да не е чак толкова лесно. Затова моят съвет е да сте разпръснати на поне три провинции и да менажирате контрола по тях през цялото време. Така ще спечлите влияние по повече тракове.

В края на играта получавате точки от въпросните тракове, които се добавят до активните резултати, които се движат от контрола на територии по време на геймплея. Освен всичко, към тези неща добавяте и ресурсите, които са ви останали, като всеки ресурс е 1 точка.

И тук искам да спомена леките ми притеснения относно тези ресурси. Забелязахме, че те са доста нестабилни и важността им се променя изключително при различната бройка играчи.

Ресурси се добиват лесно, а при игра с двама души, борба за тях почти няма. По този начин в края на играта добавяте повече точки от ресурси, колкото сте вземали от контрола на териториите по време на играта.

Дори при игра с повече души, ресурсите се усещат странно. Някои играчи имат твърде много ресурси, на други не им стигат, а всъщност използването им не е чак толкова критично… освен бушидо ресурс за покриване на токън на опонент. Щеше ми се да е малко повече… „зор“.

Като изключим това обаче, нямам нито една друга забележка в играта. Нещо повече – в кутията ще намерите съдържание, с което можете да разнообразявате месеци напред. Има няколко различни модула, като не пречи да използвате дори всички накуп – разбъркани бонус действия, специални умения за всяка провинция, дори още един начин на точкуване с дървени мийпъли на храмове.

Заключение

Small Samurai Empires e пример за съвременен дизайн. Изчистените компоненти са функционални, но са достатъчно добре изработени, че да ви доставят усещане за темата. Механиките са с малко правила, но предлагат възможности за дълбоки решения. Ако играете с трима или четири играчи, конфронтацията е на високо ниво, а разнообразието от модули и рандомизацията на ресурсите в началото на играта може да превърне схватката ви в различно бойно поле всеки път.

Геймплеят е лесен за разбиране дори от деца и хора, които са нови в игрите. Ако те нямат опит в игрите с контрол на територии може и да не се справят отлично, но понеже играта е толкова кратка (под час) те ще усетят плавното развитие и вероятно биха повторили веднага след първата игра.

Small Samurai Empires е в пъти по-добра от която и да е от Tiny Epic игрите, без да има нищо общо нито с поредицата, нито с компанията. Тук размерът има значение и работи в полза за играта, а „epicness”-са е доста по-отчетлив и сполучлив от която и да е от онези заглавия.

ПЛЮСОВЕ:

  • Малко правила – интерактивна дълбочина
  • Хомогенен бленд между програмиране и контрол на територии
  • Подходяща е за геймъри за хора извън хобито
  • Няколко различни модула за разнообразяване

МИНУСИ:

  • С двама играчи е по-скоро обучително дзен преживяване
  • Балансът с ресурсите е леко хаотичен

Ако искате да разберете повече за играта, кликнете на бутона отдолу. Ако четете това през мобилната версия на сайта ни – https://www.archonagames.com/small-samurai-empires/

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.archonagames.com/small-samurai-empires/“ target=“blank“ ]Archona Games[/button]

BANG! The Dice Game – Вече на български

Окей, Bang! The Dice Game e сравнително старичка игра и който е навътре в хобито или я познава до болка, или вече я е надживял. Защо тогава говорим за нея? Пише го в заглавието – Озон ни помолиха.

Шегата настрана, нямам представа защо точно сега са решили на тази стъпка, но е факт, че Bang! The Dice Game е неостаряваща и виждам как в заведението, което държим се играе всеки ден. Е, може би не и през последните няколко дена.

Факт е също, че играта не е съвсем езиково независима, тъй като има купчина роли, които са с текст по картите и всъщност има много повече хора, които не знаят английски, отколкото такива, които са възприели играенето на настолни игри на чужд език за даденост. Така че дали Ozone.bg са закъснели или не, Bang! The Dice Game несъмнено ще бъде хит на нашия пазар.

Ако не сте запознати с играта, може би е добре да знаете, че Bang! The Dice Game е реимплементация на стара игра на компанията Dv Giochi – Bang! Оригиналният „Бум“ (Bang!) се играеше само с карти и можеше да бъде доста тромав и дълъг, което правеше присъствието на масата му нередовно… въпреки феноменалната кутия на куршум, с която пристигаше луксозното издание.

Само няколко месеца след като излезе версията със зарове обаче, хората мигновено забравиха за съществуването на оригиналния Bang!, а в днешно време трябва да пишем статии като тази, за да напомняме на хората колко сме възрастни, да ги бием назидателно по главата с елитарния си бастун и да си повтаряме колко е било хубаво едно време, белким си повярваме.

Bang! The Dice Game е изписала почти целия си геймплей в заглавието. Това е уестърн игра със зарове, която се основава на така популярните по „онова време“ социални игри с дедукция. Въпреки че днешно време този тренд отшумява, все още се намират шумни компании, които обичат да се лъжат. Но забележете – игрите, които тези компании избират са поне от преди 4-5 години – Avalon, Resistance, Върколаци… и Bang! The Dice Game.

Върколаци е преведена на български от години, Resistance и Avalon са на практика една и съща игра с различна тема и е езиково независима. Въпреки това Авалон също беше преведена тази година, така че явно има някакво завръщане към класиките. От вечната челна четворка в жанра остана само една игра, която имаше нужда от превод – Bang! The Dice Game, извинете – Bang! Игра със зарове.

Тук играчите влизат в ролята на:

  • Шериф
  • Заместник шерифи
  • Бандити
  • Ренегати

Ролите са тайни и се раздават на случаен принцип в началото на играта. Единствената открита роля е тази на шерифа. Всички знаят кой е шерифа, но никой не знае кой точно е бандит и кой е заместник шериф. Има нещо очевидно нескопосано в управлението на шерифския отдел в това малко градче в Дивия запад, щом не знае кой работи за него.

След като всеки си е получил ролята, на играчите се раздават (или те си избират) по един персонаж, който на практика му показва две неща – колко живот има и какво му е специалното умение. Играл съм играта безброй пъти и няма човек на този свят, който да ме убеди, че тези умения са балансирани. Някои от тях са очевадно по-добри от други, които пък са крайно ситуационни. От друга страна, на кого му пука – геймплеят е толкова светкавичен, че е възможно дори да забравите и да не си използвате въпросното умение на персонажа.

В играта всяка роля си има цел.

  • Шерифът има за цел да убие всички бандити, защото освен, че управлението му не струва, очевидно и системата за справедливост е доста калпава. Честно казано, не знам с какво Шерифът е по-добър от бандитите.
  • Заместник шерифите имат за цел единствено да опазят шерифа, което нямам представа защо искат да направят, след като тоя тип дори не им знае имената!
  • Бандитите искат да пречукат Шерифа. И с право.
  • Ренегатът… и той не знае кво иска. Този е толкова чалнат в главата, че просто иска всички да умрат. Това не е толкова лесно обаче, защото играта свършва на мига, в който някой си завърши мисията. С други думи, ако умрат всички бандити, Шерифът веднага печели. Ако умре шерифа, баднитите печелят.  На практика това означава, че за да спечели Ренегатът, той трябва в един ход да убие последния бандит и шерифа. Няма нужда да ви казвам, че това е най-трудната роля и през всичките ми години опит с тази игра съм виждал това да се случва под 5 пъти.

Дотук говоря само за убийства, но не и за реален геймплей. Ето как се случва всичко.

Когато е ваш ход вземате петте огромни и качествени зарове с издълбани символи върху тях, и ги мятате. Ако сте запознати с Yahtzee механиката, имате право да хвърлите колкото искате от вече хвърлените зарове до още два пъти. След като сте готови със заровете ги подавате на съседчето отляво и се надявате той да не ви пръсне мозъка, което всъщност е твърде вероятно да се случи.

Ето и какво означават символите на заровете.

Заключение

Bang! Игра на зарове e класика. И има причина това да е така. Правилата са лесни, геймплеят е под 20 минути, а мятането на зарове дава много по-добро тематично вълнуващо усещане за пуцане, отколкото играене на карти. Компонентите са минимални, но са на отлично ниво и вече дори на български. Цената напълно оправдава това, което ще получите в кутията. С други думи, Bang! Игра със зарове е идеалната парти игра.

И понеже споменах това, ето и двата леки проблема, на които ще се натъкнете. Първо, на теория можете да играете и с трима души, но преживяването ще увисне и не ви препоръчвам дори да го пробвате, за да не си развалите усещането от това, което може да бъде паметен кеф. Ако сте четири човека… моооже и да ви е окей, но все още доста от идеите в Bang! Игра със зарове няма да работят. За пълно размазване трябва да сте минимум 5 човека, като както в повечето игри от този тип – колкото повече, толкова по-добре.

Вторият проблем, който не винаги се проявява, но да кажем при едно 70 процента от изиграванията е, че тайните роли доста бързо стават очевидни, особено ако играете с неопитни играчи. Ако сте свикнали на игри тип Мафия и Върколаци, можете и да успеете да залъжете някого каква роля сте, но обикновените хора не обичат да лъжат, представете си. Забелязал съм, че най-сладката роля за ветерани лъжци е Ренегата, защото той е балансьорът на играта – опитва се да държи шерифа жив до последно, за да му тегли той сам куршума накрая.

Bang! Игра със зарове е страхотна игра. Очевидно е, че я харесвам и е очевидно, че се харесва на ветераните в игрите със социална дедукция. Най-очеивдно обаче е, че сега ще стане и любимка на прохождащите в хобито или на хора, които по принцип не играят игри. Bang! Игра със зарове е преведена на български и ако искате да си я закупите кликнете на линка отдолу.

ПЛЮСОВЕ:

  • Чудесни компоненти
  • Тематичен геймплей
  • Бързо разиграване
  • Изцяло преведена на български

МИНУСИ:

  • Липсва баланс в персонажите
  • Често тайните роли стават очевидни в началото на играта
  • Трябват ви минимум 5 човека за оптимално преживяване

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ozone.bg/product/nastolna-igra-bang-igra-sas-zarove-parti/“ target=“blank“ ]Купи: Bang! Игра със зарове[/button]

Thrive – Абстрактна игра за шахчинаещи

Големият ми син е фен на шаха. Чете книги, изучава го и скоро ще е готов да раздава пердах със замах. Един от най-добрите инструменти за шахчинаещи  (начинаещи в шаха) последно време се оказа Thrive. Това е абстрактна игра, която макар и да си е съвсем различно нещо, носи общи принципи на леко пространствено мислене и планиране за следващите два-три хода.

Thrive е сравнително лека абстрактна игра за двама, но понеже информацията е напълно отворена за играчите, ако двама непреклонни стратези се сбият, има шанс Thrive да се окаже инструмент за умствен дуел по-тежък от Хармън срещу Боргов.

Thrive ви представя елементарна, но иновативна концепция. В тази игра, вие сами си строите шаховите фигури, докато играете. Започвате с нещо като пешки и в процеса на играта, всяка пешка може да се превърне в натъпкана със стероиди царица.

Ако трябва да зачекнем темата на играта, а не трябва, в Thrive двама играчи управляват кръвожадни лотуси, които чрез своите листа се опитват да вземат контрол над езерото. Казах ви, че не трябва. В общи линии, Thrive хваща вече старомодната тема за далечния изток, която преди няколко години бълваше подобни игри с лежерна дзен тематика. Е, ако сте изпуснали азиатопотока, можете да го преоткриете с Thrive.

Всеки играч разполага с шест големи пластмасови плочки надупчени на решетка 5 на 5. В средата на всяка плочка слагате по една червена дървена игла, а пред всяка червена игла слагате една неутрална. Неутралната игла ви показва как можете да се движете по полето 6 на 6.  За да разберете по-добре, ето ви и малка схема.

Играчите разполагат своите шест плочки в краищата на таблото. Целта ви е да се изпотрепете, което на геймплей език означава да паркирате своите плочки върху тези на опонента. Първият, който свали плочките на другия до една – печели.

Когато е ваш ход, вие избирате една от плочките си и я движите според едно от правилата, които иглите върху нея определят (в началото на играта можете да движите всяка плочка само с едно поле напред). След това вземате две неутрални игли и ги мушкате където си искате по своите плочки – не е задължително да отидат на плочката, която току що сте играли или дори да са само на една плочка.

Така продължавате, докато някой остане с една фигурка или ако сте останали с две на две фигурки и ви свършат иглите. Ако сте опитни играчи, наистина може да се получи патова ситуация, така че това правило е на място. В нито една от нашите игри не се е стигало до там, но виждам как е възможно.

Правилата са два абзаца и можете да играете Thrive дори с децата си. Въпреки че не е толкова дълбока, колкото повечето абстрактни игри, ще се изненадате oт динамиката и собствената микросистема, която Thrive развива след няколко игри. Има добри ходове, има по-добри ходове, а има и задължителни ходове. На принципа на повечето абстрактни игри, тук също работи максимата – „Големият ми ход е да принудя опонента ми да направи малък ход“. Въпреки това, фактът, че променяте плочките си в края на хода ви дава глътка въздух и възможности за отбрана. Това, разбира се, се вижда и от опонента ви и често играта ще се стига до движение на периферни плочки и подобряване на основните плочки, които пък са застанали в тактически пат с още няколко плочки на опонента. И така ги блъскате с игли, докато най-накрая някой не отключи доминото и направи първата атака. Тогава следва тотален геноцид на плочки в средата на картата. Номерът в Thrive e да планираш така нещата, че след цялата девастация, ти да имаш точно 1 плочка повече от опонента. Защото в тази игра не можете да се разминете без жертви.

И преди да премина към заключението, не мога да подмина компонентите. Играта пристига с много як платнен борд, който за моя голяма изненада не се мачка твърде лесно и благодарение на огромните тежки пластмасови плочки, лесно се изпъва при игра. Просто трябва винаги да играете на идеално гладка маса. Не можете да се разминете с класическото цъкане на табуретка с шахматната дъска размотаваща се от всички краища.

Иглите са готини и за още една изненада, въпреки моите непохватни пръсти, лесно се пъхат и вадят. Да, предполагам, ако сте от хората с наденични накрайници, вероятно ще изпитате лек дискомфорт.

Моята кутия пристигна с разширение, което ви позволява да използвате специални умения и дори да играете до четири човека. Не знам дали и вашата ще е така, но дори и да не е, не се притеснявайте. Нямате нужда от разширението. То просто добавя различни модули, които украсяват леко иначе перфектна игра. Едва ли ще го използвате често така или иначе.

Заключение

Thrive е едно от най-добрите ми попълнения последните месеци. Козметиката и физическото усещане са покъртително добри, правилата са кожа и кости, а геймплеят е подходящ както за малки, така и за големи, дори и за малки плюс големи.

Да, играта не е особено дълбока, но предлага достатъчно хитри врътки в собствената си екосистема, че да се отличи от глутницата абстрактни игри и да ви накара да я играете отново и отново.

В заключение, тук имате страхотен филър за двама, а с разширението дори и за четири. Препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Фантастични компоненти
  • Оригинална концепция
  • Бърз и незатормозяващ геймплей
  • Подходяща е… за всеки.

МИНУСИ:

  • Темата е няма никаква, но това е абстрактна игра, какво очаквате.

 

 

Bandida – Nintendo Hard!

Ако сте чували израза Nintendo Hard, обикновено тoва се свързва със старите класически видео игри, в които трудността е тегава, насилена и не може да се мине с някакви хитри ходове. Вместо това от вас се изисква брутално търпение и „грайнд“, за да преминете някакво тъпо подводно ниво.

Bandida пристига също като старите „дискети“ за Нинтендо – в малка и невинна опаковка с леки и кежуъл правила. Дори началото на играта обещава приятно и лековато преживяване. И само 5 минути по-късно разбирате, че се хващате да мятате копия по контра бос в Meat boy.

Bandida е една от най-елементарните игри, които съм срещал. В средата на масата ще откриете Бандида – престъпничка, която явно е толкова свирепа, че я държат изолирана в затвор, дълбоко заровен под земята. Ето и проблемът. Бандида е избягала от клетката. Има пет изхода, през които е могла да избяга. Целта на играчите е да слагат карти с тунели по изходите, като се опитват да затворят всеки възможен изход.

Дето се вика, Фатката е да я Фанете таа.

Играта е напълно кооперативна и можете да си говорите през цялото време като обсъждате някакви неща „горе-долу“, но никога не можете да си показвате картите. Да, това е от онези кооперативни игри с полу ограничено комуникиране, в което не е много ясно кое е позволено да се каже и кое не. Въпреки това, играта е толкова безлична към надеждите ви, че дори и да играехте с открити карти, пак щяха да се покланяте на окултната воля на дизайнера.

Всеки играч държи три карти през цялото време. Когато е ваш ход, вие просто играете една картите си в ръката и се опитвате да запушите някой изход. Има една мъничка пречка обаче. Всеки път като затваряте един изход, вероятно ще отворите още поне три. Да, понякога имате правилната карта да затворите изход, но в повечето случаи ще имате само ужасии. За съжаление сте ДЛЪЖНИ да играете карта.

Има и едно малко допълнение. Доста от картите имат специални умения. И както се досещате, 90 процента от тях правят още гадории.

Играта продължава, докато затворите всички изходи (ако мамите!) или докато свърши тестето.

Ако смятате, че ви е твърде лесно (СТЕ МАШИНИ!), но и играта ви предлага опции да си сложите още тухли на главата, като например започнете с повече начални изходи. По този начин тематично към Бадида, добавяте и адаша БанДИДО. Има дори и още няколко мода, в които помагате на бандидковците, но играта ще се усеща горе-долу по същия начин, така че не разнообразяват толкова.

Заключение

Ако не сте разбрали вече, Bandida е трудна. Но е и… пристрастяваща. Нинтендо хард игрите имат сериозната склонност да ви откажат. Bandida обаче е различна, защото всеки нов ритник, който тя ви поднася някак си ви надъхва да пробвате отново и отново.

Играта е бърза за подготовка, бърза за игра и бърза за прибиране. Тя създава интересна крива на геймплея, в която в началото ви се струва твърде лесна, след средата всичко става отчаяйващо, а към края понякога има дори надежда. Разбира се, аз нито веднъж не съм я печелил, но е възможно! Вярвам, че е възможно, защото съм виждал да бъде спечелвана. Веднъж! Но е възможно. Надъхан съм! Пък и кутията е толкова компактна, че ако имах социален живот, дори бих я носил навсякъде с мен. Силно препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактна опаковка
  • Изненадващо прости правила
  • Пристрастяващ и унищожителен душавата ви геймплей

МИНУСИ:

  • Ако не сте мазохисти, може и да загубите желаение да падате отново и отново след няколко игри
  • Въпреки малката си опаковка, играта заема доста място на масата

Project L – Стилният тетрис!

Най-дългоочакваната ми най-после е тук и не останах разочарован. Ако сте фенове на пъзеловидните тетрисови игри и донякъде харесвате Splendor, Project L може да ви доведе до пълно геймърско възнесение.

Сред моите любими игри са Patchwork, Ubongo, Drop it, Gemblo Q, онези на Уве Розънбърг и онези по-добрите на Уве Розенбърг, които всъщност са на Фил Уоллкър Хардинг.

Project L не се отличава с най-оригиналната идея, защото тук отново ще пъхате тетрисови части в табла в определени форми. Само че тук има няколко оригинални неща.

На първо място това са компонентите. В играта има огромно количество релефни плочки с различни дизайни на издълбани форми. Освен тях ще откриете пълна торба с най-различни пластмасови тетрисови компоненти, които да мушкате в плочките. Не знам какво е това перверзно чувство, но определено носи някакво неописуемо удоволствие от това да нагласяш форми в дупки, докато всичко е точно на мястото си и непомръдва.

Като изключим извратения ми фетиш към тетриса, това, което  би могло да ви спечели не са компонентите, а брутално изчистеният геймплей. Project L е може би една от най-елегантните игри, които съм играл някога.

Елегенатността идва както от минималистичния дизайн по компонентите, така и от само няколкото правила в цялата игра.

Всеки играч получава лично табло, както виждате на снимката.

По време на своя ход, имате право на три действия, които удобно са написани на самото табло.

  • Можете да вземете ниво 1 фигурка (квадратче).
  • Можете да подобрите фигурка в следващо ниво.
  • Можете да вземете плочка с тетрис пъзел.
  • Можете да сложите тетрисова фигурка в един от вашите пъзели.
  • Мастър действие (само веднъж на ход): Можете да сложите в колкото искате пъзели пред вас по една плочка.

Когато завършите пъзел си го слагате в купчинката със завършени пъзели, които в края на играта носят точките, изписани в единия ъгъл. Освен това получавате и бонус тетрисова част, нарисувана в друг ъгъл на същия пъзел.

Ето и най-готиното правило в играта, което превръща Project L в кеф фест. След завършване на пъзел, вие не губите тетрис фигурките си. Напротив – те се връщат във вашия си оборотен куп от плочки. С други думи, с всяко завършване на плочка изсипвате камион от фигурки, готови за работа. Само заради тази механика можем да определим Project L като игра със строене на двигател (engine building game).

Ако има някакъв недостатък в играта, то той е и най-добрата й черта – Мастър действието.  За да сте успешни, вие трябва да мастърнете… Мастър действието.

Това мастър действие ви позволява да сложите до една фигурка във всяка пъзел плочка пред вас. Това означава, че на теория можете да завършите до четири плочки едновременно, след което да плувате в награди и душевнa трансцененция. Трябва обаче да се внимава, защото ако си сложите твърде много фигурки по пъзелите, можете да останете без такива и може да се наложи да похарчите безкрайни празни ходове, за да се набавите с нови. Ако успеете да оптимизирате комбинациите си така, че всеки ход да имате възможност за Мастър действие, тогава ще мачкате. За съжаление, това означава, че има само един начин на победа. Но…

Играта е не просто кристално чиста, тя е и зашеметяващо бърза. Едно разиграване може да свърши за двайсетина минути, а ако сте само двама и имате опит, вероятно ще се справите и за 10-15 минути.

И понеже авторите толкова залагат на бързината, те са измисли чудесен мод за пет и шест играчи, в който двама по двама играете едновременно.

Разбира се, щото нали е модерно, има и мод за един играч, както и обещание за сума ти нови модове онлайн. Помня, че когато ми представяха играта на живо ми показаха мод в реално време. А може и да бъркам, това беше преди цяла корона време.

Заключение

Project L бързо се превърна в една от любимите ми филър игри. Обяснява се за една минута и никога никой няма въпроси за малки правила, освен може би за точкуването на незавършените ви пъзели в края на играта. Компонентите са минималистични и стилни, и се връзват хомогенно с цялата идея и елегантността на механиките.

Темпото на играта е идеално. Започва плавно и малко по малко с развиването на вашия личен двигател се усилва до безметежна скорост. Най-хубавото е, че играта свършва точно тогава, когато трябва, за да се чувствате като успешен гъзар.

Ако имах печати за одобряване бих олепил цялата кутия, но не искам да й развалям стилната визия.

ПЛЮСОВЕ:

  • Стилна визия
  • Елегантен геймплей
  • Динамично времетраене
  • Може да се играе до 6 човека

МИНУСИ:

  • Възможно е да почувствате повтаряемост след десетина игри.

Но….

ЗАДАВА СЕ КИКСТАРТЪР!

Project L е трудно да се открие точно сега, но съвсем скоро – след около две седмици, ще имате възможност да я бекнете, като към нея ще получите и две разширения, които дразнителски са описани в книжката, че дори и по бордовете на играчите.

Препоръчвам ви да посетите кампанията от линка отдолу и да я следите, за да не изпуснете едно от най-елегантните неща, което се е случвало в хобито ни последните години.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.kickstarter.com/projects/boardcubator/project-l-finesse“ target=“blank“ ]BACK ME BABY! [/button]

Point Salad – айляшката игра

Въпреки директната връзка между името на играта и нейната тема, можем да бъдем на сто процента сигурни, че дизайнерите не са започнали от геймплея, а са изградили цялата си игра около едното име. За незапознатите „Point salad” има двойно значение. Освен очевидното буквално значение, хората малко навътре в хобито знаят, че израза „Point salad” се използва за игри, които са толкова либерални в системите си, че ви забъркват сочна мешана салата от малки механики, всяка от които би могла да ви изкара много точки. С други думи, каквото и да боднете, все ще получите точки.

Верни на идеята, цели три дизайнера са се впуснали в преследване на рошавата гарга от милиони начини за точки. Смея да кажа, че въпреки стотиците опции, главата ви няма да се завърти в отчаян опит да избяга от твърде нагорещелия си мозък, защото всъщност Point Salad е една от най-леките и интуитивни игри, които можете да откриете на пазара. Явно вече е практика най-простите игри да са композиция не на един, а на цяла група от дизайнери (ала Draftosaurus).

Всичко, което ще получите в играта е голямо количество зелено, изразяващо се само в шест вида зеленчуци:

Чушки, зеле, лук, марули, моркови и каквото там по-дяволите е домата.

Врътката в играта обаче ще се избистри, в момента, в който обърнете тези карти с гръб и ще осъзнаете, че в тестето от 108 карти, всеки гръб е различен и дава опции за най-различни точкувания. В този случай, може би всъщност…  зеленчуците са истинския гръб на картите, a не точкуванията?

Идеята на играта е по-проста и от моя хумор. Целта ви е да събирате карти със зеленчуци и карти с точкувания за конкретни комплекти от зеленчуци. Пример за карти за точкуване: „За всеки домат 2 точки“, „За комплект от чушка и лук 5 точки“, „Ако имаш най-малко зелки 7 точки“, „ако имаш най-голям морков всички точки“ и така нататък.

За целта в средата на масата се подреждат три горе-долу еднакви тестета. Да, така пише в книжката – „горе-долу“. Играта е толкова айляк с правилата, че дори не й пука. Пич.

От тези тестета се обръщат по две карти и така има три горе-долу некви си тестета с гърба нагоре, или лицето, на кой пука… а под тези тестета ще се открият шест зеленчука, които вероятно виждате за пръв път под форма различна от цаца и пържоли.

Когато е ваш ход, имате две опции:

  • Вземате с погнуса два зеленчука от обърнатите, повтаряйки си с ужас, че това е само игра
  • Теглите една от горните карти с точкувания, които ще наречем по очевидния начин, странно пропуснат в правилата – рецепти за салати.

Играта свършва, когато всички карти на масата изчезнат и когато вече сте умрели от срам, защото за последните двайсет минути сте повтаряли силно на глас пред околните „вземам тези два домата, имам три чушки, вземам точки за моркови“ и всякакви други веган простотии накърняващи тестостеронното ви достойнство. Последно се чувствах по подобен начин, когато играх мъжкарската игра за романтични взаимоотношения  Fog of Love с мой приятел също мъжкар и… разрешавахме любовните си межделения.

Но нека да предположим теоретично, че на хората им пука за зеленчуците. В Point Salad това няма никакво значние, защото темата тук е сравнително абстрактна, като всичко, което правите е почти машинално и математическо. Вашата цел е да събирате правилните зеленчуци и оптималните точкувания в правилния момент.  Аз падам всеки път, защото с математиката съм по-скаран отколкото с моя приятел мъжкаря.

Въпреки това…

Заключение

Point Salad е една от най-добрите „филър“ игри, които някога съм пробвал. Тя е бърза, лесна за разбиране, обяснява се за една минута и можете да играете с всеки. Играл съм я с геймъри, с кежуъл играчи и със сина ми, който естествено ме анихилира.

Всичко, което ще откриете в кутията е едно просто тесте с малко зеленчуци и някакви точкувания, като правилата са по-малко от дизайнерите на играта . Откривам Point Salad за тотално пристатяваща и въпреки липсата на дълбоки стратегически решения, понякога всичко, което искаме е машинално и светкавично да… трупаме точки. Просто да трупаме точки. Има нещо странно сладко, позитивно и задоволяващо да се полееш с купчина точки и да  чувстваш, че най-накрая си постигнал нещо смислено с живота си.

Играта започната като просто една смешка всъщност носи качества на световно ниво и заслужава да бъде на всяка геймърска секция, защото са малко непретенциозните бижута, които осъзнават идеята и целта си, и ги следват до края.

Препорък.

ПЛЮСОВЕ:

  • Кажи-речи две правила
  • Интуитивен геймплей
  • Подходяща за геймъри, нови в хобито и дори деца
  • Яжте си зеленчуците

МИНУСИ:

  • Не обичам зеленчуци

 

Ако и вие искате нещо, което да играете между сериозните, тежки и „месни“ игри, мисля, че не е лошо да заредите и с нещо полезно. Както винаги, можете да откриете играта в сайта на нашите партньори от Time2Play.

 

 

Detective Club – Най-достъпната парти игра. По принцип.

Често наричат Detective Club – „По-добрият Dixit “ и докато това не значи нищо за мен, понеже за мен почти всяка игра е по-добра Dixit, то бях длъжен да проверя каква е цялата тая врява.

Името на играта не е най-силната й черта, нека си го признаем. Това е една от онези игри, сякаш създадени от генератор, който смесва две банални думи в отчаян опит да създаде нещо запомнящо се. Detective Club звучи като 20 други игри, които без никога да съм ги чувал, имам чувството, че съм чувал.

И все пак, като прескочим очевидния недостатък, още щом отворите кутията ще откриете познатите огромни „Диксит тип“ карти с изумителени и шантави илюстрации. Артът не е чак толкова инспириран от инжектиране на течни гъби като в Dixit, което донякъде различава стилът и драматургията на картите и със своя мъъъничко го доближава до този на When I Dream. С други думи, илюстрациите са изпълнени отново с доста откачени идеи  детайли, но са доста по-конкретни от извратеното въображение на Dixit игрите. Това не е нито плюс, нито минус, но го има и е добре да го знаете.

И докато други игри с асоциации се опитват да приличат на Dixit, като Artbox например, Detective Club напълно зарязва тази идея и залита към блъфа в геймплея, които е почти на 100 процента взаимстван от Spyfall и A Fake Artist goes to New York.

Всеки играч има няколко карти със смахнати картини. Един от вас е „Разказвачът“. Той взема няколко тефтерчета, като на всяко тефтерче БЕЗ ЕДНО пише измислена от него дума. След това разбърква тефтерчетата и така всички ще видят думата БЕЗ ЕДИН. Този играч е конспираторът. Неговата цел е да заблуди останалите, че знае думата, а целта на останалите е да го открият.

Всичко това се случва не с въпроси и отговори, както е в Spyfall, нито с рисуване, както е в A Fake Artist goes to New York. Тук се изисква въображение и блъф.

Разказвачът взема една от картите си я поставя пред себе си. Това означава, че тази карта е обвързана с думата, която е измислил. След това следващият играч прави същото. Всичко се повтаря, докато всички играчи са поставили по две карти пред себе си. Сещате се, че конспираторът трябва да е доста изобретателен и най-вече наблюдателен, за да следва усещането на останалите карти. Другите играчи пък се опитват да не са твърде очевидни, за да не ги надуши конспираторът.

Най-интересната част в играта идва след това поставяне на картите. Разказвачът открито признава каква е думата и след това всеки играч, започвайки от ляво надясно трябва да защити картите си. Трябва да обясни защо е избрал точно тези две карти, като най-честото оправдание, което съм виждал е „Ми щото нямах други“. Понякога минава, почти винаги – Не.

Тук се изисква въображение „на място“ и ако не сте готови да импровизирате политически, след като очевидно са ви хванали в лъжа, може би тази игра не е за вас. Лично аз намирам Detective Club за предизвикателна, защото в почти всяка игра ще откриете, че всяка всички лъжат!  

След като всеки се е изредил в глупостите си е време за гласуване. Можете да играете с обсъждане и обвиняване преди гласуването, но играта ви позволява и да си го спестите, ако не се кефите на сочене на пръсти. Това е препоръчителен елемент в играта с непознати, защото може и да има обидени.

Гласуването се извършва отново по часовникова стрелка. Всеки гласува с токън, който поставя върху този играч, който смята, че е конспиратора. След като всеки е гласувал е моментът на разкритие, в който Конспираторът си признава. След като преминат шокът и изненадата, защото наистина твърде често ще се случва, се вижда дали и кой ще получи точки. Всеки, който е познал конспиратора получава по точки. Конспирaторът получава точки, ако никой или до двама са го посочили, а Разказвачът получава точки, ако Конспираторът е бил успешен. С други думи Разказвачът иска да помогне на незнайния от него Конспиратор, като му измисли не твърде сложна дума.

Заключение

Detective Club е вече първата игра, към която прибягвам, когато имам нужда от парти игра в заведението. Това е идеалната първа игра за нови хора или за кежуъл играчи. Това не значи, че не е за геймъри. Detective Club предлага достатъчно хитрини и малки вратички в правилата, за да завъртите интриги и да използвате правилата за вашите долни схеми. Да, това не е Avalon, Върколаци и подобни, в които ще се скъсвате от лъгане и обвинения, така че ако си падате по този по-агресивен подход на социалните игри, тази игра не е за вас. Detective Club е приятелска, добронамерена и макар също да изисква доза блъф и лъжа, то това няма да се отрази върху отношенията ви с хората около масата, тъй като игрите са бързи, а и всеки е за себе си.

ПЛЮСОВЕ:

  • Зашеметителни илюстрации
  • Достъпен геймплей, подходящ за всяка компания
  • Изисква въображие и блъф

МИНУСИ:

  • Тефтерчетата свършват светкавично и трябва да си намерите заместители.
  • Като игра за въображение, името й е изненадващо скучно

Както винаги, играта може да се открие в магазина нашите партньори от Time2Play.  Препоръчват сега да купувате онлайн.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

ARTBOX – Dixit с рисуване?

Както вече съм споменавал, 2019 година беше годината на парти игрите с рисуване. С векове закъсняло ревю ще ви разкажа защо Artbox e изключителния хит сред всички тези игри.

Щото прилича на Диксит и всички се кефят на Диксит. Казах го.

След това описание няма нужда от повече обяснения, но все пак, за тези, които не са запознати с най-популярната игра на асоциации, ето ви малко повече инфо.

Artbox е кутия пълна с лъжи, защото вътре няма никакъв арт. Това е кутия пълна с бяло. Бяло, което вие ще запълвате всяка игра.

Концепцията е следната: В началото на всеки рунд играчите ще получават карти с думи, които трябва да нарисуват на листчета тайно зад параван.

За да ги нарисуват обаче имат условие. Хвърлят се четири зара, които показват базови геометрични форми.

  • Кръг (Можете да рисувате всякаква овална форма)
  • Квадрат (Можете да рисувате всякаква правоъгълна форма)
  • Триъгълник (Можете да рисувате всякакъв тригълник)
  • Линия. (Линия)

След като се хвърлят заровете, вие трябва да използвате точно тези форми – точно четири и точно тези. Можете да правите с тях каквото искате и да ги ползвате във всякаква големина, но как ще нарисувате пони с две линии и два триъгълника си е плод чисто на вашето въображение.

След като някой е готов си взема малък токън с числото 1 и си поставя картината около централно табло (наподобяващо това на Dixit Odyssey. Вторият готов си взема 2 и така нататък.

Във втората фаза на рунда всеки играч използва второ листче, на което ще гласува коя картина на кого е. Преди това обаче картите с думите на играчите се събират, евентуално се добавят още няколкото от тестето на случаен принцип и всички се разбъркват. След това се обръщат с лицето нагоре. Сега играчите записват на своето листче коя дума на кой номер от централното табло отговаря. Първият който е готов със записките си обръща пясъчен часовник и останалите имат толкова време да си допишат.

След това всичко се разкрива. Раздават се две точки за целия рунд, като не може един и същи играч да вземе и двете. Едната точка отива за този, който е познал най-много, а другата при този, чиято картина са познали най-често. Равенствата отиват при играчите с токъни с по-ниска стойност.

Има и по-сложен вариант за точкуване, но както е и при Диксит – точките в тези игри нямат никакво значение и дори и веднъж не съм играл по-комплицираната версия.

Така. Никога не съм бил фен Dixit. Dixit беше една от първите ми игри и съм я играл безброй пъти, но самият факт, че забавлението идва само при правилна компания в правилното настроение често ми е убивал кефа. Обичам парти игри, но Dixit се отплаща само, ако играете с познати и само с такива, които са в настроение за изтрещяване и креативна глупощевина. За нещастие, повечето от игрите ми със случайни хора на Dixit са изпадали в тъмна, мрачна и скучна дупка изградена от тъпо, която да ме накара да се замисля, че може би Експлодиращите котки не е толкова лоша игра. А дори не съм играл Експлодиращите котки.

НО!

Въпреки очевидните прилики в механиките между Dixit и Artbox, Artbox няма да ви изостави сами в пустинята, съзерцавайки невероятното въображение на група, която обяснява всяка карта в Диксит с изрази като „Цветове“, „Животни“ или „Надежда“, след което на картинките са хора с протегнати ръце.

Artbox ви предоставя възможност да бъдете креативни. Artbox ИЗИСКВА от вас да бъдете креативни. Ако пред вас има четири квадрата и вие трябва да нарисувате еднорог, то вие все пак ще трябва да се почешете малко под черепа.

Разбира се, това означава, че доста хора ще се чувстват фрустрирани от неочакваният натиск на останалите, които отдавна са измислили как да креатират.

Заключение

Artbox е идеална парти игра, която създава постоянни непринудени ситуации на истерични смехове и изненадващо изпростяване, без да се преминават някои неморални граници, което често е ситуацията с Dixit – другата крайност на безсилната липса на креативност.

Очевидно е, че Artbox и Dixit си приличат, но това не значи, че ако харесвате едната, ще харесате и другата. Пример съм аз. Не харесвам Dixit, но Artbox е една от първите игри, към които посягам за забавление в компания.

В тази игра ще се наложи да сте поне малко креативни без изобщо да имате опит в рисуването. Тук въображението ще е най-голямата ви сила, така че все пак ще трябва да се ангажирате малко повече отколкото в Dixit.

От десетките игри зад гърба ми с Artbox, както и още два пъти по толкова на хора в заведението ми съм забелязал, че веднъж на всеки две игри се намира някой, който да „рейдж куитне“ още след първия рунд, защото се чувства притиснат. Така че имайте предвид и този факт.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елементартни и познати правила
  • Хилежи под масата
  • Изискване за креативност

МИНУСИ:

  • Понякога изискването за креативност създава усещане за натиск при някои хора

Ако сте готови за малко предизвикателна креативност, вие препоръчвам да се насочите към сайта на нашите партньори от Time2Play.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com