- Blood on the Clocktower – Събитие в социалните игри - март 27, 2023
- Страната на чудесата – Българският Dixit? - декември 14, 2022
- Tabannusi: Builders of Ur – За феновете на екселски таблици - януари 24, 2022
От време на време сам си натрисам проблеми на главата. Ровя из нета и откривам игри, за които никой не чувал и от които никой не се интересува. Казвам си – аз съм ревюър – #thisismyjob. Да, понякога игрите са страхотни, друг път са ужасни. Valhal е от един трети тип. Той е от тези игри, за които аз горко съжалявам, че някога съм ги подхващал. И то не е защото играта е глупава. Твърде възможно е да не е. Проблемът е, че е толкова добре криптирана в правилата си, че ми трябва руски шпионин с 30 годишна практика, за да разбера къде, по дяволите, е проблемът!
Така. Има два стандартни начина да подхвана такава игра. Първият е да прехвърля играта към колега от сайта, но това би било ужасно… особено, когато направих такова нещо с друга игра (която скоро ще видите от Денис). Вторият начин е просто да не пиша нищо за тази игра. Честно казано ми се струва нередно. Все още не съм Том Васъл, че да получавам ежедневно кашони с игри и да отбирам. В моят случай 90 процента от игрите, които получавам, аз сам съм питал за тях.
Valhal има и друг проблем. Правилата са ужасни, така е. Само че, по-голямото ми притеснение е, че мисля, че съм ги разбрал. И даже съм играл с тях. И болеше. Болеше сериозно.
Знам, че скоро се задава второ издание на играта с подобрени правила и се надявам те да са кардинално различни, но аз ще съдя за това, което е вкъщи. И няма да съм твърде строг. Няма да говоря дълго, нито ще залея създателите с гнилоч и сарказъм.
Ще ви брифирам основната идея и ще ви оставя ей така. Без заключение, без сериозно мнение. Просто така – на милостта на течението, да се носите ефирно без да сте сигурни къде се намирате – точно както аз се чувствах, докато играх Valhal.
Във Valhal, всеки от вас си ръководи собствено викингско селце, което ще развива, като му строи нови по-добри сгради и купува малко по-добри единици.
Сградите са всъщност само 4 и всяка една е задължителна. Въпросът е в какъв ред ги построите… което е горе-долу ясно, тъй като едната сграда ви позволява да си строите другите три сгради по-бързо. Единиците, които си купувате са само един вид и ако имате едната сграда ще можете да си ги подобрите в малко по-добра версия. Лодките също са един вид.
Ресурсите се събират на случаен принцип (в повечето случаи), след като се биете с гадове.
Битките са… битките… Казах, че няма да сипя гнилоч. Битките са тегави. Нека го кажем така. Те отнемат много време и хвърляте зарове, като добавяте статистики. Всичко е на случаен принцип, но за сметка на това е скучно. След като победите гаодвете теглите награда на случаен принцип.
Освен това, в града можете да си купите добра поличба на случаен принцип, но пък можете да хвърлите гадна поличба на другите по избор. Шегувам се. На случаен принцип. Смейте се.
Някои от картите имат поносим арт, други от картите нямат никакъв. За сметка на това наградите варират от глупави ресурси до победни точки.
В тази игра се печели, ако спечелите боговете на ваша страна. Това става бавно, но за сметка на това мъчително, когато се биете и след определен брой битки можете да си купите една точка. След шест такива точки евентуално ще спечелите. И сега погледнете пак горния абзац – от обикновена битка можете да спечелите точка (една от шестте), с което да спестите половин час мъки в битки. Какво се казва – случаен принцип.
В играта има множество карти и токъни и изглежда като да има разнообразие и преиграваемост, но това е фалшиво, защото всяка игра ще играете по абсолютно един и същ начин, просто ще теглите различни карти от големия куп, накратко наречен – „случаен принцип“. Но пък… играта продължава около два часа.
Точка.
[Рязък край на статия]
Източник на снимките: Boardgamegeek.com