- Blood on the Clocktower – Събитие в социалните игри - март 27, 2023
- Страната на чудесата – Българският Dixit? - декември 14, 2022
- Tabannusi: Builders of Ur – За феновете на екселски таблици - януари 24, 2022
Често игрите слагат странни изисквания за възраст, като подценяват децата ни. Все още не мога да разбера защо Gizmos и Cat Lady са 14+. Понякога обаче има и обратна зависимост. „Турга“ се 8+ на неща, които са трудни и за големите.
Такъв е случая с Magia Cum Laude. Проблемът не е в това, че правилата са супер комплицирани. Те не са. Просто са толкова особени и… много (като за такъв тип игра), че не само обърква закоравелите геймъри, но и се забравят минутата след като приберете играта.
Компонентите в кутията са добри. Ще откриете пионки, кристалчета и карти с готино качество и приличен арт.
Концепцията също не е толкова сложна. Вървите с пионките из картата, събирате конкретни кристалчета и изпълнявате изисквания. Тематично вие сте студенти в някакъв магически университет (The Academy of Babas) и се борите… за оценки предполагам. Изпитващият професор се мота из университета и ви изпитва, ако ви хване. Вие бягате от него, но понякога тайно го откривате. Тоест, това е някакъв странен ню ейдж университет, в който се изпитва с „гоненка“ модел. Не ги разбирам аз тия хипстарии. Другото е, че тук има няколко пионки със студенти, но играчите не са тези пионки. Вие всъщност сте магьосници, които помагат на въпросните студенти (чираци).
Всичко в играта се върти около абстрактното използване на карти за движение. Картите могат да се ползват по различен начин. Или за цвят на пионка, или за цвят на стена, към която да се насочите. По тях има и специални умения. Тук определено се забелязва дух на ранен Книция, но дори и в неговите апокрифни проекти правилата са по-гладки.
Системата с картите ще води до обърквания първата ви игра и макар това да не е случая след втората и третата, в днешно време геймърите консумират най-много в първите пет минути и ако не им предложиш нещо хубаво, глезеният им характер ще отхвърли произведението ти.
Точкуването също не е особено балансирано. На теория има два основни начина за печелене на точки – изпълняване на тайните ви мисии и изпълняването на мисиите на студентите, които са видни за всички, но вие тайно точкувате само двама от тези студенти. Открихме, че личните мисии са в пъти по-силни, макар и края на играта да зависи от другите (което уж може да води до „ръш“ стратегии).
Обикновено е ясно след два-три хода кой за какво се бори. Тази система тип „няколко човека си помагат за еднаква цел, но се различават във втора“ може да се открие и в други игри – като например Banjooli Xeet, но там отново – всичко е изключително чисто и ясно отначало.
Най-големият проблем в геймплея на играта обаче е „прецакаването“. Да, трябва да има някакво взаимодействие между играчите, но тук прецакването е досадно и само бави играта. Окей, дори и това твърде олдскуул крадене на карти един от друг да е поносимо, това, което дразни е отмъкването на кристали от мисии, които едва почти сте завършили, както и бутане на кристали върху мисиите на другите играчи (защото за тайните мисии всеки трябва да има точна бройка конкретни кристали).
В играта има още множество малки правила като движението на изпитващия и какво се случва когато вземате кристал, който няма къде да сложите, но не мисля да навлизам в тях, защото имам чувството, че вече съм ги забравил.
Заключение
Magia Cum Laude не идва с големи очаквания и обещания, но можеше да бъде много повече от това, което е. Играта носи усещане на класическо абстрактно филър бижу, но цялата концепция прави преживяването ви протяжно, мудно и с липса на развитие в геймплея.
В нито един момент няма да усетите вълнение от ходовете си, нито ще решите, че сте спечелили, благодарение на гениалните си решения.
Засипващите усложнения в правилата превръщат Magia Cum Laude в тегавиня, която няма как да препоръчам.
ПЛЮСОВЕ:
- Приличен арт и компоненти
МИНУСИ:
- Нищо ново и грабващо
- Твърде много непростителен и насилен Take That
- Твърде усложнени правила като за това, което е