Преди всичко, за запознатите с модерните настолни игри, съм длъжен да спомена, че това име е превод от игра, която на английски не е „Mandala”, а „Mandala Stones”. „Mandala” е друга игра, за която също имаме ревю.

Не искам да започвам с имена на други игри, но за да разберете трендовете, няма как да не споменем Azul. Абстрактните игри не са нещо ново. Всъщност те поставят началото на настолните игри. За тях винаги е имало специфична група от фенове и това не се е променило, но… Азул постави една специфична мода – фантастично изглеждащи абстрактни игри с 3д тактилно усещане. Това са игри, обикновено с дебели лакирани пластмасови плочки, които имат „тракащо“ усещане на керамика. И въпреки, че още Руммикуб и Hive пристигаха с някакви подобия преди много години, до преди Азул рядко можеше да срещнете нелуксозно издание на игра с подобни компоненти. Азул направи популярни тактилните компоненти и вече все повече игри ги вкарват в стандартните си версии.

Мандала също се качва на влака с тези компоненти, макар и вече да е назад сред конкурентите си. Но… кой съм аз да се оплаквам от луксозно изглеждащите дебели пулчета. 

В кутията ще откриете 96 „камъка“ (на английски играта е „Mandala Stones) в 4 цвята и в две разновидности, торбичка, няколко тънки табла за играчите, едно табло Мандала и едно централно табло. Освен това имате 4 дървени цилиндъра и малко карти.

В началото на играта подреждате всички 96 камъка на централното поле на означените места по четири в купчинка и всичко на случаен принцип. След това поставяте четирите цилиндъра на означените стартови места. Вземате си по едно табло и теглите по две карти, които ще ви дадат точки, ако изпълните условията им. В края на играта само едната от двете карти ще ви даде точки, така че имате избор да сменяте стратегията си, ако нещо не ви се получава.

По време на играта вие ще местите цилиндрите, които по някаква причина, която бързо ще забравите, са художници. Цилиндрите са от две разновидности. Това са същите разновидности, като плочките, извинете – камъните.
Когато е ваш ход можете да направите едно от две неща. Основното, което ще правите е да движите цилиндър. За целта си избирате цилиндър и го местите на което си изберете място по централното табло. След като го поставите започвате да събирате плочките около него по часовникова стрелка. Вземате само най-горните плочки от всяка колона с две изключения. Нямате право да вземате плочка с разновидност различна от цилиндъра и нямате право да вземате плочка, която се докосва до друг цилиндър. По този начин вземате от нула до четири плочки.

След като вземете плочки, вие трябва да ги поставите на едно от празните места по личното си табло в реда, в който сте ги взели от централното табло. За целта, след като ги съберете от средата вие просто ги обърнете наобратно и ги сложете на вашето си табло, формирайки кула. Внимателно подбирайте плочките си, защото преди да ги махнете напълно от личото си табло, там не можете да поставяте отново плочки.

Вместо да вземате плочки от централното табло или ако всичките места по личното ви табло са запълнени, тогава можете (или трябва) да направите втората опция – Точкуване.
Ако изберете опция точкуване, тогава ви се отварят две възможности:

• Махане на най-горните плочки от колкото желаете кули. Получавате по 1 точка за всяка плочка
•  Избиране на цвят, от който имате поне две видими плочки на таблото си (най-горни плочки от кули). След това отбелязвате  точки спрямо начина на точкуване, написан под кулата (вижте „Точкуване“) После махате плочките и ги слагате върху таблото Мандала. Тук плочките се поставят по ред, като образуват тематична спирала. Ако сложите плочка върху бонус точки, получавате тези точки веднага. Ако сложите плочка върху знака за съответния брой играчи, рунда се завършва (всеки играч трябва да има еднакъв брой ходове) и се броят точки.

Основните точки се отбелязват по време на игра, но бонус мисиите ви дават десетина точки допълнително.
Всички мисии са свързани с това какво има на вашето табло в края на играта, което значи, че каквото и да правите, почти няма смисъл да ги следите в началото на играта. Когато видите, че идва средата обаче е добре да си ги припомните. И въпреки това има мисии, които можете да следвате, като например събирането на конкретен цвят, но има такива, които почти изцяло зависят от ситуацията в последния ход, като например да имате точно конкретен брой плочки в края на играта. Освен това всички мисии са сравнително еднообразни, което е и един от основните проблеми на играта.

Заключение

Мандала е оригинална семейна абстрактна игра с хитри механизми, които се обясняват лесно и които ви позволяват да я играете дори с деца. Взаимодействието между играчите е доста добро, като за такъв тип игра, защото ако следите какво събират другите има начини да оптимизирате ходове тип „И на мен да е добре, И на вуте да му е зле“. Дъската Мандала е страхотен елемент и добавя лек стратегически елемент за това кога да точкувате и кога да изчакате, за да вземете бонусите по нея. Освен това обаче и предоставя вълнуващ „push your luck” момент. Често ще влизате в дилема дали да изчакате още малко, за да си направите хода „Точкуване“ по-добър и оптимален или да бързате и да приключите играта преди опонентите ви да са си точкували огромните си кули. Компонентите са фантастични за цената на играта и първите ви десетина игри ще си изкарате удивително. Проблемът е, че след това Мандала ще започне да губи чара си по една проста причина. Начините на точкуване на плочките са еднакви всяка една игра и въпреки че имате разнообразни начини, по които да стигнете до тях, крайната ви цел ще бъде еднаква. Мисиите също се усещат разнообразни и трудни за калкулиране, което понякога може да създаде и усещане за случайност. А това е странно, защото в Мандала няма нито една капка късмет, освен първоначалното зареждане на дъската. Проблемът с преиграваемостта ще се реши неизненандващо лесно, като се създаде разширение с още поне 10 начина на точкуване. Дано само хората да си запазят играта дотогава.

ПЛЮСОВЕ:

• Удивителни компоненти
• Елегантни и лесни правила
• Бърз геймплей

МИНУСИ:

• Скучни и хаотични мисии за край на играта
• Съмнителна преиграваемост

Играта е преведена и разпространена в България от Black Sea и можете да я закупите от Svetulka.bg, където в момента е на специална намалена цена или на място от магазина на Offline Cafe.

[button color=“green“ size=“big“ link=“https://svetulka.bg/bg-product-details-12.html“ target=“blank“ ]Купи Мандала[/button]

https://svetulka.bg/bg-product-details-12.html

Danger Park е игра, в която играчите управляват масивен увеселителен парк и строят съоръжения от Али Експрес с цел да изкарат едни бързи пари на гърба на умиращи и повръщащи клиенти. Толкова. Много повръщащи клиенти.

Аз може и да не съм посещавал голям увеселителен парк от онези с Roller Coaster-ите и гигантските водни пързалки, но пък съм се возил на лифта в Сливен, където предпазните пръчки са само за морална подкрепа, дъските под теб я са счупени, я ги няма, а когато минаваш през стълбовете или се друса така, че да си изплюеш топките или просто спира тока. Освен това съм се пускал и по онези метални слончета пързалки от комунистическата представа за детско забавление, на които си печеш яйцата на очи щом седнеш върху горещата ламарина, а щом се пуснеш си разпорваш поне два слоя кожа на връзките между ламарините, наподобяващи капачки от консерва. Така че да, знам какво е Danger Park.

Danger Park има странна и доста нелогична тема, но пък е оригинална и не просто работи, но и всички, с които съм я играл успяваха да изключат мозъците си и да влязат в нея по метода, който наричаме „Suspension of Disbelief”. Това е, когато въпреки че нещо е напълно абсурдно и нелогично, ние сме готови да загърбим всяка взаимовръзка, защото атмосферата ни е завладявала в себе си и работи в някакъв добре изпечен балон от микросистеми.

Тук играчите изграждат един общ лунапарк, като строят най-различни съоръжения, които се развалят още на второто им пускане. Сега, трябва да признаем, че вината е не само в създателите на съоръженията. Клиентите също са си виновни. Извинявайте, ама какво очаквате, като се редите на опашка на „Nightmare Kid’s Adventure”, „Fully Randomized Whirl-Swirl”, „Second-hand Swing Ship” или директното „Ticket to Terror”.

По време на играта човечета ще минават през различните съоръжения, като ще се замърсява с боклуци, с газ, буболечки, ще се наводнява и ще се оповръща. Толкова. Много. Оповръщане.

Играта толкова набляга на повръщаното, че има цяла фаза, в която се гледа повръщаното, а човечетата ви могат да стават зелени (има специални малки зелени човечета) и да повръщат навсякъде, където стъпят.

И тук можете да спрете да четете, ако не искате да си разваляте дена с негативна енергия.

Danger Park e невероятно усложнена игра за това, което е. Не ме разбирайте погрешно. Тя в никакъв случай не е твърде сложна, просто от такава гениална (поне за мен) тема, не бихте очаквали да следвате толкова много фази, да следите толкова много неща и да пръскате токъни по картите като невидяли.

Да,  всяко действие, което извършвате спомага за темата и е съвсем логично в този садистичен фентъзи свят на нещо, което доста наподобява лунапарк по време на празника на Видин, който се появява веднъж годишно и усилва чалгата толкова силно, че да не чувате развинтващите се болтове на гондолата и хвърчащите искри от блъскащите колички. НО! Но… Механиките са твърде тромави и не допринасят с нищо ново към жанра на „поставяне на плочки“ към който мога да приспадна Danger Park.

Да, забавлявах се с имената на съоръженията, невероятно добрите илюстрации и като цяло страхотната леко мрачна тема, но хуморът се изчерпва и всичко, което остава е една просто окей игра с хиляди дребни компоненти и токъни, които трябва да местите всеки ход от една карта на съседните и да следите за шестстотин и три неща.

За мен Danger Park има страхотен потенциал, но само темата не може да изнесе един продукт в днешно време. Независимо колко повръщано метнеш върху нея. Толкова. Много. Повръщано.

Ако сте отдавна в хобито със сигурност сте чували за серията Trains, Planes, Automobiles. Това е знакова линия на AEG, която се откроява с deck building механика, а в Automobiles и с bag building. Не съм играл Plains, но Trains e прекрасен дек билдър, а Automobiles е една от любимите ми игри по принцип. Щом прочетох правилата на Cubitos, две неща ми направиха силно впечатление. Първо – тя изненадващо прилича по идея и механики на Automobiles и второ – дизайнерът е различен човек. Всъщност, Trains, Automobiles и Cubitos са си от съвсем различни създатели, но явно духът на AEG обсебва всички в щаба им.

Cubitos е на John D. Clair, който е известен с доста солидни и награждавани игри като Mystic Vale, Space Base, Ecos и Edge of Darkness.

И понеже пичът има много опит в декбилдинга, тук е решил да направи нещо подобно, като заложи много повече на контрол, отколкото на случайно теглене на карти, или в случая зарове. Темата пък тотално прелита от леко мрачните и сериозните фентъзита на Mystic Vale и Edge of Darkness и се приземява в тотално смахнатия горски свят, което е по-скоро типично за друга игра от AEG – Tiny Towns.

Шантавата тема

И понеже заговорихме за темата, нека започна с нея. Първо – илюстрациите са фантастични и грабват вниманието ви веднага с хумористичните си образи и смешни имена. Можете да видите на картинките отдолу.

В Cubitos, всеки играч е кубче-животно, което със състезава в годишно надбягване, като цялата горска кубна гора наблюдава отстрани и вика за своите любимци. Който ме познава знае, че съм фен на шантавите теми, но тук всичко в наратива и атмосферата е толкова изсмукано от пръстите, че още на втория ход ще забравите за темата. Механиките нямат нищо общо с идеята за гората и на места двете неща са толкова несвързани, че се налага в книжката с правила да обясняват кое какво символизирало или пък защо е там. Очевидно е, че темата е дошла много след измислянето на играта и трябва да знаете още преди да започнете, че Cubitos е абстрактна игра с интересно замислен хумористичен свят, който за жалост няма нищо общо със самата игра.

Механиката и духът на Automobiles

Вече споменах, че Automobiles е една от любимите ми игри. В нея, за щастие темата е тясно обвързана с механиките. Cubitos е притеснително близка с Automobiles, като основната и почти единствена разлика в двете игри е в противоречивия контрол на заровете. Обяснявам.

Ако не сте играли bag builder, това в общи линия означава следното: Всеки играч има торбичка с най-различни зарове, като всеки ход тегли определен брой от тях, мята ги и изпълнява уменията им. По време на игра имате възможност да си купувате още зарове и да ги слагате вътре в торбичката, като си увеличавате шансовете за определен вид зарове или пък си пълните торбата най-различни мощни ефекти. Тази механика залага на случайност и пресмятане на вероятностите, но пък и създава незабравими вълнуващи моменти, защото никога не сте сигурни какво точно ще изтеглите.

В Cubitos, дизайнерът е поел по друг начин. Тук вие сами избирате кои зарове да хвърляте всеки ход, като винаги първо трябва да използвате заровете ви в купчинката с готови зарове. Ако те свършат, тогава връщата всички зарове от вече използваните и допълвате заровете за хвърляне от там. И това не е всичко. За да се добави малко вълнение към сухия контрол,  има добавена механика „Push your luck”. Когато определите кои зарове ще хвърляте и ги метнете, гледате колко зара не показват празна страна. Тези зарове ги премествате в АКТИВНИ зарове, които ще ползвате по-късно. Останалите зарове, които показват празна страна си остават при заровете за хвърляне. Можете да ги държите там за по-нататък или пък да ги хвърляте наново. Ако решите да ги хвърлите наново обаче рискувате, защото ако всички страни са празни, тогава гърмите и няма да можете да използвате дори вашите АКТИВНИ зарове. Не можете да гърмите, ако нямате поне три АКТИВНИ зарове, което дава някакъв минимум шанс. Система за каръците пък върши работа за catch up механика. Всеки, който гърми се движи по един, нека го наречен „каръшки“, трак, който дава разни бонуси. В повечето ни игри обаче има толкова начин на контрол за гърменето, че много рядко се движихме по траковете (освен в една от игрите ни, в която играхме с фокус върху този трак).

Ясно ми е, че предния абзац сте го прочели поне шест пъти. За съжаление причината не се крие в тъпия ми начин на писмено обяснение. Тези механики са добре замислени и всичко има смисъл, но са толкова овъртолени в собствения си сос, че повечето хора, с които съм играл играта имаха проблеми с тях през половината от времето, а някои геймъри така и не ги схващаха за цяла игра. Въпреки че Cubitos е подходяща и за деца, при всяка игра с моя голям син се налагаше да му помагам с това как заровете се движат от едното поле в другото, от едната фаза в другата и така нататък. А моят син е геймър и по принцип няма проблем и с по-сложни игри от Cubitos.

Механиката е уникална, позволява ви за по-задълбочен контрол над заровече ви, но лично на мен ми липсва торбичката. Липсва ми вълнението. Това все пак е състезание, а не сухо евро. Самият “push your luck” е също толкова контролиран от възможности да не гърмиш, че заровете на моменти са просто фиктивни. На всичкото отгоре дори и да гръмнеш пак получаваш нещо. Това отнема от абсолютния кеф на риска. Нещо повече, понякога, заради някои комбинации от умения, вие нарочно ще се опитвате да гръмнете, което превръща цялото гърмене понякога в избор, не в шанс.

Всичко, което казах до този момент би ви навело на мисълта, че не харесвам играта. Което не е съвсем така. Харесвам я. За мен тя не е топ, заради нещата, които вече споменах, но я харесвам. И ще ви обясня защо.

Винаги съм обичал игри със състезания. Cubitos представя великолепно механиките със състезанието, като балансира поемането на риск с бързото тичане по начин, наподобяващ една от любимите ми игри – The Quest to El Dorado. В играта има десет различни зарове с десет различни умения, като изключим стартовете два-три вида. По време на играта си подобряването „басейна“ от зарове, като си купувате такива зарове, които ще ви вършат идеалната работа за вашата стратегия. Не всички дават движение обаче. Някои дават повече пари, с които да си купувате по-добри зарове, други пък ви дават контрол над базовите механики. Някои зарове са по-евтини и вършат дребна работа, за да закърпите положението, но ако си вземете от най-скъпите е възможно да се изстреляте напред. В тази игра е напълно възможно да сте много по-назад от останалите, защото примерно сте инвестирали повече в пари. Тези пари обаче биха се изплатили по някое време и за два хода, може да изпреварите всички опоненти.

Cubitos има интересна динамика. В началото ще ви се стори бавна и ще се движите със скоростта на охлюви, но след средата всичко се развива светкавично бързо и рязко от 1-2 полета на ход ще скачате с по 10-20.

Това, с което ме впечатли Cubitos най-много е нейната преигравамост. Играта пристига с цели 4 различни карти, по които ще се състезавате. Това напомня на Тhunder Alley, която също е напълнила кутията си с толкова. По-впечатлително за картите обаче са това, че те са сравнително отворени. Да, има основен път, който трябва да изминете, но има толкова кътчета, които бихте искали да посетите за готини бонуси, или пък кратки пътища, но с висок риск и цена. Това отново ми напомни на The Quest of El Dorado, в която също има един очевиден оптимален път, но ако рискувате да заобиколите, можете да спечелите повече в дългосрочен план.

Всяка карта е напълно преиграваема и предлага различни стратегии, особено ако ги комбинирате със заровете.

И тук идва най-силната част от играта. Cubitos пристига с 10 различни специални зара, но всеки зар има тесте от 5 различни карти (от горе-долу един тип). Всяка игра избирате само 1 карта от вид и един трак, по който да се състезавате. Тези комбинации надвишават математическите ми възможности, така че не мога да ги сметна. В Automobiles беше отново така, но там имате мисля само две писти и по три карти от вид.

Да, можете да си комбинирате заровете и траковете както искате, но аз бих ви препоръчал да използвате някой от специфичните сетъпи, които пристигат в книжката. Те са многобройни и по подобние на игри като Цитадели и Sushi Go Party, в описанието на тези сетъпи пише какъв вид игра ще се получи – може да е high risk, high reward, или пък Combo Heaven. Можете да прецените спрямо групата ви. Мисля, че съм тествал, ако не всички, то почти всички и работят добре, дори с не чак толкова запалени геймъри… ако успеят да схванат омешаната механика с фазите на заровете.

Заключение

Cubitos е отлична игра. Определено не е за всеки и някои от механиките биха могли да бъдат по-чисти и разбираеми, но ако играете с опитни хора, бързо ще се нагласите към сравнително иновативната система на контрол на заровете.

Артът и хуморът по картите може и да са субективни неща, но лично аз бях грабнат от тях, а темата е там колкото за илюстрация. Тя няма никаква роля в изиграването, освен това, че се случва някакво състезание. Това че сте слон във формата на кубче няма никакво значение.

Преиграваемостта е достатъчна, за да не си купувате никакви разширения никога, но това е AEG и очакваме да ни залеят поне с две. Cubitos е сравнително скъпа и заради леката си тема и сравнително бързия геймплей, може и да имате чувството, че не отговаря на цената си, но не бързайте. В тази кутия ще намерите повече съдържание от някои от големите заглавия с тонове миниатюри. Комбинацията между 4 разични трака и 50 различни умения по картите ще ви даде възможност да експериментирате месеци напред.

Играта пристига с едни странни сглобяеми картонени кубчета (А, ама това е името на играта!), които служат както за събиране на компонентите, така и за удобно място за държене на зарчетата по време на игра, но ако не си ги залепите, те постоянно ще се разпадат. Готини са, но ви трябва малко повече крафт от нужното, за да ги задържите за по-дълго.

Не мога да не сравнявам Cubitos с другите от поредицата. Играта носи същото усещане, но предполагам са харесали повече идеята за горски дивотии от да кажем… Boats. Не съм играл Planes, но Cubitos се нарежда на опашката. Първо е Automobiles, после Trains и накрая това заглавие. Cubitos определено има най-голямата преиграваемост, но пък и най-сериозната спънка със свикването на правилата от нови хора. А шарената тема съвсем не подсказва това.

За финал – препоръчвам Cubitos, но на хора, които обичат повече контрол в игрите си и. Ако сте фенове на евро игрите и искате просто малко да се посъстезавате, това е играта за вас.

ПЛЮСОВЕ:

• Отлични компоненти
• Свеж хумор и илюстрации
• Възможност за тактически И стратегически решения
• Безгранична преиграваемост

МИНУСИ:

• Темата е лепната и не се усеща
• Механиката със заровете е сравнително сложна за схващане
• Очаквах малко повече случайност и вълнение от игра с хвърляне на десетки зарове едновременно

Играта се размотава между мен и колегата Денис последните няколко месеца и няма да ви лъжем, никой от нас някак си нямаше огромното желание да я пробва. Все намирахме добри причини да я отхвърлим и да пишем за нещо по-интересно.

Моята причина бяха твърде сложните правила за игра, която на теория изглежда проста. Това все още е една от критиките ми… донякъде.

Последните месеци се интересувам малко повече от политика, заради невероятната способност на тези отгоре да превърнат тъпи политически решения в тенденциозна малоумщина. Освен това наскоро писах и драматургичен проект на тази тема, така че политиката в момента ми е малко по-близка.

А пък и идват избори, къде по-подходяща игра за периода.

Може би тези мои склонности са причината играта да ми допадне и то изненадващо не малко. Така че имайте предвид този субективизъм като четете това ревю.

Zoocracy е игра, занимаваща се изцяло с избори и формиране на кабинет. Не е първата, която се занимава с тази тема. Има купища игри засягащи по някакъв начин изборите, като най-добрите в областта винаги са били GMT. Можете да прочетете ревюто на нашия колега Иван на играта 1960.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/1960-the-making-of-a-president-review/“ target=“blank“ ]1960: The Making of a President[/button]

И докато други компании подхождат със сериозен реализъм към темата, Zoocracy се хвърля в шмекериите на Зоотрополис, – антропоморфни създания отразяват съвсем буквално и дидактично гротескно нашата действителност. Президентът е костенурка, премиерът е лъв, министъра на отбраната е доволно дебел носорог, а по някаква причина министъра на финансите е жираф.

В Zoocracy, играчите управляват животински партии, които хвърлят кебапчета на горските животни, за да гласуват за тях, след което си разпределят местата в кабинета чрез коалиционни разбирателства.

В кутията няма особено много компоненти – някакви карти, токъни и готин централен борд. Илюстрациите на животните политици са феноменално добри. За съжаление, те са не просто илюстрации, но и вършат работа за геймплея. Често уменията по картите са свързани с тази илюстрация. Разглезените геймъри като мен са свикнали да разделят арта от механиките и щеше да ми е много по-интуитивно да се използват някакви символи, вместо да се разсейваме с иначе разкошните картинки.

Първата ви игра ще бъде проблематична или поне леко досадна. От Haas Games са подходили с напълно езиков независим ход и няма да откриете никакви букви по цялата игра, освен тук-там името на играта и буквата „А“ на картите с действия.

Това може и да направи играта уж достъпна за повечето хора, но тук има толкова много събития, умения и действия, че по време на първото разиграване ще има редовно: „Това какво беше?“.

За да се компенсира това неудобство, в кутията има куп референтни карти с всички умения, но те са толкова огромни и фрашкани с текст, че това може да стресне по-плашливите от правила играчи. Знам, че с мен така се случи. Това беше и една от причините толкова време да отбягвам Zoocract. Освен това книжката е 15 страници, което за игра с този шантав арт, предполагащ нещо кежуъл, е доста.

Да не говорим, че на тези референции няма да откриете и картите със събития. Те са илюстрирани и обяснени на гърба на книжката с правила. Виждам опита и борбата на издателите с този „езиков независим“ проблем. Въпреки това, лично аз бих предпочел по картите да има И текст. Нека оставят символите, но нека има и текст. Това със сигурност щеше улесни поне първите ми игри.

И като говорим за тежест в правилата, трябва да знаете, че тази игра има 8 рунда със 7 фази, като всяка фаза е важна и не се случва всеки рунд. Фазите пък имат под фази. За това също са се погрижили – има отделен трак за фазите (който ние изобщо не ползваме) и отделно – фазите са споменати в референциите.  Сега разбирате защо играта е 12+. Трябва да сте доста търпеливи и инатливи, за да играете тази игра. Ще е грешка обаче да не й дадете шанс.

И сега – яката работа.

Zoocracy блести в тематичността си. Всяка една фаза и подфаза е толкова обвързана с реализма на темата за изборите, че ако сте фен на тази идея и обичате да влизате в роля, докато играете – рядко се среща по-добър инструмент за фантастично изкарване на маса. Ако обаче нито ви интересува политиканството, нито добавената стойност в роулплея, тогава чисто механично едва ли ще можете да извадите вълнуващо преживяване.

Целта на играчите в Зоокрация е да спечелят колкото се може повече политически цели. С други думи – победител е този, който успее да си прекара аджендите. Въпросните адженди са абстрактно понятие в играта и механично могат да се трансферират в термина „точки“. Тези точки се получават от изключително малко места, което е и основният ми проблем в играта (за това ще говоря след малко). Има три начина играта да свърши.

• Някой да постигне 8 политически цели. Този играч мигновено печели.
• След края на рунд 8, който има най-много политически цели печели
• Ако се появи картата „Край на играта“, която се намира в едно от най-долните три карти на тестето със събития. Тогава отново се гледат политическите цели.

За да разберете по-добре идеята на играта ще ви опиша накратко фазите всеки рунд:

• Избори за президент. Тази фаза се случва на всеки два хода, освен ако изборите не се провалят. Изборите стават чрез известната LOVE or HATE механика – сляпо наддаване. Валутата в играта е храна и тя може да бъде доста ограничена. Всеки слага тайно в ръката си колко храна би заложил, за да стане президент. След това всички обръщат ръцете си и който е дал най-много печели. Въпреки това обаче всеки губи половината от заложената храна. Защо половината, лично аз не разбирам. Може би идеята е да се предпазят по-неразумните от вас, които биха дали всичко, за да станат президент, а после няма да имат храна за подкупване на избиратели и няма да могат да влязат в парламента. Въпреки това е странно.
• Кампания за избори. Тази фаза е най-познатата за геймърите, тъй като може да я определим като класическата механика – „контрол на територии“. На основната дъска ще откриете различни видове животни, които дават различни гласове, ако успеете да ги подкупите най-добре. Някои животни дават вотове дори и за второ място, което често ще бъде по-изгодно за вас, особено при игра с повече хора. Тук има няколко интересни врътки. Първо – вие подкупвате избирателите си с храна. Слагате храна на тяхното поле, но не можете да слагате повече от три на един вид животни и повече от пет общо за този ход. Тези неща се променят чрез карти и събития. Второ – Тази фаза се случва на всеки два рунда, а и добиването на храна се случва също на всеки два рунда (ако влезете в кабинета), така че е добре да си прецените ресурсите. Трето, в никакъв случай не може да се получи така, че да има еднакъв брой храна от различни играчи. Това напомня на системата във Furnace и смятам, че е чудесен механизъм за справяне със сложни ситуации, като в допълнение създава тактически възможности. Пример: Ако сложите три храна, знаете, че никой не може да ви бие при тези избиратели…. Освен ако премиера не е от тяхната партия, защото той слага допълнителна храна, която черпи от общата хазна, която се плаща от данъкоплатците. Задник.
• Избори. В тази фаза просто се броят вотовете от всяко животно. За всеки спечелен вот, вашата партия получава едно място в парламента. След като всеки получи местата се смята колко е нужно за мнозинство в парламента. Събират се всички места, делят се на две и се добавя едно. Очевидно в горския парламент, депутатите не са фиксиран брой.
• Сформиране на управляваща коалиция. Това е най-тематична част от играта и единственото време, в което свободната дипломация и политиканството вършат чудесна работа. Ако обичате игри, в които можете да правите обещания, далавери и съюзи, ще заобичате тази част. Тук целта е да се сформира мнозинство, за да може да се управлява ефективно гората. Ако не се събере мнозинство и не се разберете за коалиции, парламент няма да има и само дето сте изхарчили парите си за избори. Следващият ход ще има нови избори. Това обаче е трудно да се случи, защото обикновено облагите за управляващите са сладки. Като се започне от партията с най-много депутати, всяка партия предлага коалиция. Тази партия може да избере колкото иска други партии. Това, което може да предложи са следните неща – Премиерски пост, Министерски постове на отбраната и на финансите, както и две обещания за политически адженди. С механичен смисъл – разпределя три специални умения и две точки. Двете точки обаче не се получават сега, а в края на този рунд и в края на следващия. Отбелязват се със специални токъни. След като някой предложи коалиция, всеки гласува тайно. Ако коалицията мине, всеки, който не е бил съгласен минава в опозиция, а играчът в опозиция с най-много места в парламента става Опозиционен лидер и получава доста добро умение.
• Събитие. В тази фаза се тегли карта със събитие, което малко повлиява на играта, а може и да е в повечко. Трябва да внимавате, защото има карти събития, които чупят токъните с обещания. И най-вече – може да е картата с край на играта.
• Вот на недоверие. В някои редки случаи, по време на фазите, някой може да е изиграл брутални карти, които да променят бройките в парламента и управляващата коалиция вече да няма достатъчно места, за да държат мнозинството. В този случай опозиционният лидер има право да предложи нова коалиция. Ако тя мине, обещанията и позициите се разместват и ако вие сте бил човек с обещана политическа адженда, може вече да не ви се случи. Вотът на недоверие се случва изключително рядко, но винаги стои там в единия ъгъл, за да го имате предвид.
• Прогрес. В тази фаза всеки играч в управляващата коалиция тегли карта, а всеки от опозицията тегли по две карти. Тук се получават и точки от обещанията. Понякога има и карти, които ви дават допълнителни точки. За мен е странно обаче, че първо се тегли карта, а после се получават точки. Това означава, че можеш да изтеглиш карта, която директно ти дава точки. Ако фазата беше разменена, тогава планирането и политиканството следващия рунд щеше да бъде по-смислено, и по-малко случайно.

Тези фази се повтарят, като избори за президент и за правителство се случват само през ход.

Преди да премина към заключението, нека спомена и…

Не толкова яката работа

Основният ми проблем с играта е, че политическите цели (а.к.а. точките) идват от твърде малко места и ако си назад в играта, трудно би се върнал. В момента точките идват от президентството, политическите обещания след избори и от случайни карти. В играта се усеща силна липса на още един метод за печелене на точки.

Случайността в събитията е окей, ако обаче беше малко по-добре построена около политическите обещания. Когато правите политически обещания за точки този рунд или следващия, на практика няма никакво значение, защото има събитие, което може да ти попречи да вземеш тази точка. Може да се появи този ход, може да се появи и следващия.

Всеки играч получава страхотен тематичен параван с фантастична илюстрация, но той само определя цвета ви. Не разбирам очевидната липса на специални умения, които бих направили всяка партия по-тематична и по-близка до играчите.

Заключение

Zoocracy има няколко проблема, които я изваждат от топ игра – нишова аудитория, малко по-сложни правила за това, което е, проблем с баланса на точките и липса на специални умения. Въпреки това, ако сте като мен и обичате да влизате в роли, докато играете, Zoocracy ще ви създаде незабравими преживявания. Паралелът между геймплея и реалния живот е толкова директен, че съм сигурен, че бързо ще забравите за антропоморфните си партии и ще започнете да хвърляте реалистични аналогии, особено сега в смутни изборни времена. Да, проблем е, че обикновено този, който е назад трудно би се върнал в игра, но забелязахме, че тук темата е в пъти по-мощна от механиките. Малко по-сложните правила започват да се плъзгат елегантно след като завъртите един рунд и ако сте фенове на идеята за избори, коалиции, сделки и обещания всичко ще ви цъкне много бързо.

Ако обичате да политиканствате, играта дори ви предлага вариант за напреднали, в който обещанията за политически цели не са задължителни да се спазват. Освен това Премиерът трябва да даде на някого една точка в последната фаза на рунда, което благоприятства по-дипломатичните от вас. И най-вече – вотът на недоверие може да се случва всеки ход, дори управляващата коалиция да има мнозинство. Препоръчва ви винаги да играете този вариант, дори и за първа игра.

Трябва да знаете, че Zoocracy работи най-добре с голяма група от хора. Играта е от 2 до 6. Знам, че в момента е трудно да съберете такава компания, но в никакъв случай не препоръчвам да се пробвате дори с под 4 човека.

ПЛЮСОВЕ:

• Изключително тематичен геймплей
• Механики с образователен характер
• Създава незабравими реалистични ситуации
• Предпоставя играчите да влязат в роля
• Фантастични илюстрации

МИНУСИ:

• Проблем с баланса на основните точки
• Очевидна липса на специални умения
• Езиковата независимост тук по-скоро вреди, заради твърде много неща, които трябва редовно да се проверяват

НЕУТРАЛНИ ТОЧКИ:

• Ако не харесвате игри с влизане в роля – стойте далеч
• Ако не харесвате темата – стойте далеч