сряда, октомври 16, 2024
Заглавна страница » Настолни игри » Revenge of the Dictators – Да живее другарят Мънчкин!
Revenge of the Dictators – Да живее другарят Мънчкин!

Revenge of the Dictators – Да живее другарят Мънчкин!

Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Вдигна се малко шум покрай тази игра преди известно време, предимно около кикстартър проекта. Малко, но все пак шум. Обикновено този „шум” се вдига около епичните игри с миниатюри, Star Wars тематичните игри или какво там ново излезе от The Oathmeal.

Тук, това, което спечели званието “иху-аху” се подразбира от името, а именно – актуалната и пародийна тема.

pic3137230_lg

В Revenge of the Dictators, играчите влизат в ролята на класически диктатори от цял свят, които очевидно си джиткат в някакъв таен, но фенси клуб на свтовните диктатори. Един ден, ей така от скука, или пък от известен брой психотропни и алкохолни вещества, те решават да завземат Америка. Просто защото. Как ще го направят? Под формата на състезание, разбира се. Всеки добър дитатор знае това! Всички тръгват от Хавай и се стремят да стигнат до Вашингтон, за да „убедят” президента да им даде властта. Поне на един от тях де. Разбира се, има някакъв мъничък мизерен шансец той да не се съгласи (колкото и да е чудно), заради което диктаторите трябва да се застраховат, че на президента няма да му дойдат някои лоши идеи. Диктаторите имат вътрешна информация за няколко зони с ядрени ракети, които са предназначение за тяхната „собствена” държава. Ако успеят да ги обезвредят, тогава президентът ще има малко по-малко „доводи” в този политически „дебат”, които да наведат на налудничавата идея – да не се съгласи да отдаде властта си на някой си опасен диктатор.

Трябва да си призная, че имах известни опасения с темата… и донякъде все още имам (макар и по-малки), но определено мога да оценя правилния подход, с който са решили да действат готините пичове от Black Box Adventures. Да, в играта са използвани реални личности от историята… и настоящето, но те са под формата на краен и пародиен хумор. Като казвам краен, имам предвид ето това…

Да. Краен.

Да. Краен.

Освен това, цветовете и арт дизайна в играта са подходящи – шарени, силни и ярки цветове, с които хумора и лекотата изпъкват на преден пан.

Геймплеят също разчита предимно на хумор, отколкото на… геймплей. Дори и създателите си продават играта по „глуповат” начин.

Да. Глуповат. Но начин.

Да. Глуповат. Но начин.

Илюстрациите? О! В играта има „билюк” количество карти, и артът е не просто професионален, но и оригинално забавен. Всъщност, не само илюстрациите са отлични, но и хумористичните заглавия и текст по картите придават смехове.

Ако мислите да си вземете играта заради тези неща, по-добре спрете с ревюто до тук и да се посмеете на хипстър Хитлер върху колело. 

pic2872832_lg

 

 

 

О. Още сте тук.  В такъв случай, играта.. е…е… По-лесно ми е да го кажа така – Играта е не особено добра. И това го казвам само, заради частта преди това. Ако онези неща липсваха по начина, по който са направени, Revenge of the Dictators би се превърнала в „тотална простотия”. Не че сега не е „простотия”. Напротив – RotD е пълна простотия… но почти в добрия смисъл. Казах почти.

Има толкова много неща, които са присъщи на лошите игри, че това почти превръща играта в нещо забавно тип „Бира и солети”.

15151569_10209471366353779_1857254718_n

Да започнем от козметиката. Играта пристига с много различни токъни и мийпълчета и, както е популярно последно време – със стикери за всяка една част. Не стига, че сам по себе си, целият този труд с лепенето е адски досаден, но производството е стигнало до там, че качеството да е скапано. Под скапано имам предвид точно едно нещо – стикерите са по-големи от частите, за които трябва да се лепят. Това води до постоянно отлепване и стърчене (съответно залепване по масата). Трябва да сте истински Чи майстор на дзен спокойствие, за да можете да издържите подрязване с малко ножче. Не ме разбрахте май. Искам да кажа – има Миниатюрни токънчета, които трябва да подрежите! Сега разбрахте ли? Добре. В такъв случай изобщо недейте да слагате стикерите… Само дето и това не можете, защото някои стикери са задължителни и влияят на геймплея. Поне ви съветвам да си спестите мъката с мийпълите.

Това е малкото главоболие. Истинската мигрена идва от хаотичния геймплей, който напълно обезсмисля цялото ви преживяване. Знаех, че играта ще е случайна. Но чак пък толкова случайна… За двете най-важни неща в играта се хвърля зар – обезвреждане на ядрена ракета, както и за убеждаване на президента. Това, което превръща играта обаче в безкрайна хаотевина и случайственост са картите!

Тези мили карти, които са с толкова добър арт правят играта. Всичко се върти около тях. Играете карти по време на хода си за действие, за предмети и помощни средства, за кофти евенти, за други кофти евенти, за атака по други играчи и защита от други играчи.

15209240_10209471366313778_340352082_n

Усетихте ли какво казах току що? Атака по други играчи и защита от други играчи. Опитните геймъри познаваме този метод на игра под темина „Кансъл на кансъла“. Или по-точно следния формат: „Аз играя това, за да те прецакам! Аз пък играя кансъл! Аз пък играя кансъл на кансъла! И аз се включвам с още един кансъл!”

Добрите карти са трудни за изиграване, но кофти картите по другите играчи са направо безплатни. А когато теглите карти, вие си ги теглите абсолютно на сляпо. Да не говорим, че има очевидни карти, които трябва да изиграете. С други думи – изборът по време на хода ви се довежда между „нулев” и абослютен йок.

О. Споменах ли, че има и евенти, които са толкова ужасни, че има само няколко в цялото тесте? И споменах ли, че тези евенти касаят само вас? Да. Може да възприеме това като „пушурлък” елемент, който по принцип аз обичам, но тук ти сте длъжни да теглите карти (не е ваш избор), защото това ви е основата на цялата игра, така че просто по някое време ще си го получите.

В тестето има и допълнителни карти, които придвижват играта към финал, ако твърде много се забавите. Те движат токънче по трак, който прави играта трудна за всички, а ако стигне до края – всички губят. Да, това е състезание, в което всички могат да загубят. И вероятно така ще завършват повечето ви игри, защото…

Ако всичкия този „лък фест” се търпи, само заради смехотерапията, която е неизбежна първия половин час, то финалната част на играта толкова се закучва, че убива и последната доза „фън”, която сте могли да изкарате от диктаторската си същност.

Играта е състезание и не се стига толкова трудно до Вашингтон. А когато някой стигне до там, той трябва отново да тегли карти – ново тесте, братче. Това тесте отново е случайно, защото президентът дори може да не е на работа точно в този момент. Ако не е , тогава ще си седите и ще чакате да дойде. Мислете му, ако избяга в друг щат. Тогава играта ще се забави дори повече.

pic3137247_lg

Забавянето не идва от тегленето на карти обаче. И от това де, но то е само блед отенък на това, за което ще говоря. Щом един играч стигне до Вашингтон, Revenge of the Dictators се превръща от тематично състезание в абсолютен Munchkin. Не, не се шегувам. Не, играта не просто прилича на Munchkin. Тя направо се въплащава в класическата „противоречива” игра. В момент, в който някой е близо до победата, всеки оставя всичките си планове и тръгва към Вашингтон, като междувременно праска само негативни карти върху диктатора във Вашингтон. След това цялото внимание се прехвърля върху нова цел и така, докато… докато играта не свърши и всички загубят. Картите с гадории са не просто безплатни, но и могат да се играят извън хода ви! Това познато ли ви е?  Хм… ако само се смени арта на тази игра към смешни човечета… и без това Munchkin има десетки и десетки теми… само такава тема е нямал… СТИГА!

Не искам да мисля за това, защото всеки път щом се сетя за Munchkin си спомням протяжните игри от 3-4 часа…

Правя тази препратка, защото Revenge of the Dictators страда от същия комплекс. Играта е със забавна тема и лесен геймплей, носи смехове и върви с бира… но продължава твърде много. Твърде АДСКИ много! Такава игра не трябва да продължава повече от 30-40 минути. Два часа геймплей е не просто тягостен. Той е съдбоносен и достоен за гилдията. Но от онези гилдии, неприятните.

pic3137250_lg

Заключение

Revenge of the Dictators влиза в категорията – хвърлете по зар преди да започнете играта и който хвърли най-високо число печели.  Това трябва да се знае преди да се каже каквото и да е било друго. Да, артът е страхотен, да препратките са там и да – играта не е безчувствителна към тъкия лед, върху който е основала темата си (Въпреки, че въртя кутията на рафта си по начин, по който всеки път като поглеждам към рафта си да не да не срещам погледите Хитлер и Сталин, та били те и хипстъри), но като цяло, играта просто издиша дори по непретенциозните си параметри, които е задала.

Разбирам напълно, че играта не трябва да се приема насериозно. Това е такава игра, която и да ти направят най-мръсния номер, който не очакваш, ти няма как да се разсърдиш, защото следващия ход ще направиш три пъти по-голяма гадория.

Цялата трагедия, която срива хаотичната забавляшка се крие в Munchkin ефекта в края, който забавя играта до точка на забиване и крайно зацикляне.

Сякаш всичко върви добре първия половин час и в момента, в който някой трябва просто да завърши и спечели… играта продължава още един час.

Предполагам цялото това приключение е забавно за веднъж-два пъти, но от гледна точка на времето се превръща просто в забавен спомен, който с всеки изминал ден се слива с тегобата на онази отвратително бавна игра на Munchkin от 3-4 часа. 3-4 часа?! Никога повече няма да играя Munchkin! Или беше Revenge of the Dictators. Вече не знам…

ПЛЮСОВЕ:

  • Страхотен арт
  • Оригинална тема
  • Внимателен и разумен подход към темата
  • Забавни първи 30 минути

МИНУСИ:

  • Проблем с някои от компонентите
  • Пълен хаос и тотална липса на решения
  • Тягостно дълъг геймплей, като за такава игра
  • Съмнителна преиграваемост
  • Munchkin ефект

Все пак може и да не съм прав. Често се случва. Но често и не се случва. Заотва казах може. Но може и да не може. Може ли да знае човек? Така че разгледайте повече за грата в сайта на производителите и си преценете сами.

Black Box Adventures

Facebooktwitteryoutubeinstagram

За Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Собственик съм на кафене с настолни игри насочено към хората без опит в игрите. Стремя се да играя всички модерни и актуални настолни игри, но се опитвам да давам светлина основно на по-странните, по-отритнатите, по-апокрифните и тези игри, които рядко се появяват под прожекторите. Имам дългогодишен опит като сценарист в телевизията, предимно на комедийни предавания и затова от време на време пускам неуместен и несъдържателен хумор, който понякога е толкова тъп, че са налага да го обяснявам.
Big Box Gamers