понеделник, май 22, 2017
Заглавна страница » КНИГИ ИГРИ » Окото на Бога – на един дъх
Окото на Бога – на един дъх

Окото на Бога – на един дъх

BigBoxToro

BigBoxToro

В свободното си време най-често пише, чете, издава и коментира книги-игри, така че вероятно с това ще ви занимава. Играе и създава също и настолни, и ролеви такива, та не се чудете, ако го видите да се прави на всезнайко и по тези теми. Иначе програмира машини и обикаля из планините, ама това е една друга история…
BigBoxToro

 

окотоАвтор: Кристофър Макдоуел

Издател: ИК Плеяда

Жанр: научна фантастика

Година: 1997

Страници: 144

Епизоди: 250

Илюстрации: Ивайло Иванчев (вътрешни), Димитър Стоянов (корица)

 

През 1997-ма година Елена Павлова, позната още като Върджил Дриймънд, прави своето завръщане в света на „Ледено безмълвие”, като тук научната фантастика не е просто опаковка на друг сетинг, а същината на книгата. В „Окото на Бога” ще поемете ролята на богаташкото синче Кели Хардрайт, което е принудено да се справи със сложната загадка на чичо си. Дали ще я разплете, откривайки безкрайни богатства, или ще се пропие от мъка покрай нерадостните новини, че като наследство от баща си ще получи… ами, идиотска статуетка на Куртландър, третостепенно божество на културата Флипер? Пред вас ще се разкрие цяла една галактика, в която хората (и, естествено, кучетата) успешно са се разсели навсякъде. Ще имате възможността, а на места просто ще ви се наложи, да обиколите дузина „светове”, някои съвсем напреднали технологично, други поддържани като резервати, пресъздаващи дадено място и ера (подобно на „Ледено безмълвие”), а на трети дори ви очакват най-различни гадини, готови да ви оглозгат за секунди, барабар с кораба ви.

 

Книгата

В „Окото на Бога” Върджил успява да съчетае научната фантастика с комедията така, че нито едното да не се натрапва прекалено за тези, които не биха го харесали. Не знам дали по-изразени фантастични елементи биха зарадвали читателите, но мен ме грабнаха и бих прочел повече за огромните кораби, изпратени в миналото да колонизират планети, в последствие технологично остарели и застигнати от новите; а на деградиралите им пътници се гледа като на „индианци”. Бих чел още и за някой от по-интригуващите светове, същества, култури, но дали заради ограничение във време, обем или друго, авторът не товари книгата в тази посока и повечето от фантастичните елементи остават само заченати или фонови.

Комедийният елемент се усеща почти навсякъде – от лековатия приятелски изказ през комичното развитие на сюжета, та чак до глуповатия, бордови, “comic relief” компютър, който не пропуска да ви измърмори нещо идиотско във всяка ситуация. Не очаквайте да се смеете с глас на всеки абзац сякаш четете „Седмото пътешествие” на Лем, тук хуморът е по-скоро подправка и прави книгата-игра забавна и свежа, а не смешна. Дали се получава? По-скоро да, тъй като е добре дозиран и не е натрапчив.

Сюжетът представлява съвкупност от сцени на различните планети, повечето свързани с един-два персонажа, като бързото им предаване създава усещане за динамика, но пък лишени от описания тези образи и действия не разгръщат пълния си потенциал. Мистериозният мотив, който Върдж внася в началото на книгата със загадката от чичото пък сработва добре и поддържа интереса на читателя, прилежно захранван периодично с малки парченца от пъзела.

Както за скицираните странични персонажи, за главния също не може да се каже кой знае какво, освен че вижда околните като „мургави красавци”, „русокос красавец” и когато срещне жени се впечатлява най-вече от… облеклото им. Не знам какво мислите вие, но лично аз се почувствах леко неловко в ролята на Кели (дори името му е женско), но пък ако го броим за първия гей-главен герой в книга-игра, това си е събитие за жанра, нали така? Но с това новостите тук не се изчерпват.

 

Играта

Не съм убеден какво има предвид Върджил, обявявайки това като първата „симулационна книга-игра”, сякаш това е написано в период, в който всяка книга-игра се опитва да не е книга-игра, а нещо радикално ново, защото има някое малко по ново правило.

Факт е обаче, че тук за първи път виждаме една нова механика, която определено грабва вниманието. Това са така наречените „плаващи кодировки”, които реализират следното: разполагате с карта с даден брой полета, като можете да отидете само на тези, за които знаете и представляват някакъв интерес (получавате код = номер на епизод); в последствие кодът ви за дадено място може да се промени, например когато получите нова информация/цел/решение на проблем за това място.

Въпреки, че това води до известно разхищение на епизоди, всъщност е една доста елегантна, същевременно мощна механика, която дава точно толкова свобода на читателя, колкото е необходимо, не му позволява да мами или бърка и позволява реализирането на комплексен сюжет, без да се налага да се записват 20-тина кодови думи за целта. Наистина е жалко, че идеята не е използвана в последствие, но не се учудвайте ако скоро я видите имплементирана в нещо ново. Би била много подходяща за нещо с крими/разследващи мотиви (ала „Падението на Мрак, „Спасението на Аврея”, „Хуаранг и Кумихо”).

Самият геймплей бих определил като една разходка, изучаване, разглеждане на света. Въпреки свободата на системата, до голяма степен е предопределено как ще се развият нещата и ако мога да кажа за някоя книга-игра, че тя „играе” мен, а не аз нея – това е тази. Логически избори почти няма, а в началото “dues ex machinа”-та е толкова мощна, че приключвате играта при решения от сорта на „ще се разходя, вместо да се напия”. В последствие повечето разклонения са от вида „искаш ли да научиш повече”, „ще се довериш ли на компютъра”, „ще бъдеш ли тактичен в разговора” и най-вече – “току що научи нещо ново за полето от картата X, сега избери по картата къде ще отидеш”.

За да не оставя погрешно впечатление ще кажа, че всъщност „разходката” ми беше приятна въпреки малкото игра, най-вече заради атмосферата и стила на „Окото на Бога”. Дори бих отишъл по-далеч – Елена разработва наглед целенасочено това, което в игралната индустрия се нарича “casual gaming”, все още слабо популярно като насока по онова време.  Случайно или не, тя е спазила/уцелила изискванията в десетката – лек стил, липса на наказания, липса на правила и дори липса на фатални краища. Последните са толкова позитивни, че просто няма как да се почувствате зле:

 

„Да се пребориш с всички трудности и капани в началото само за да завършиш играта безславен и беден… Бива ли така! Я се върни на 48 и разгледай хартийката! Веднага!”

 

Останалите игрални елементи са под всякаква критика, но нямат особена тежест:

– „пари”, зле употребени, или нямаш, или не можеш да ги изхарчиш и просто пишеш цифри; дори не знаеш кога да пишеш и кога не;

–  „кодови думи”, обяснени погрешно като „кодови думи няма”, последвано от „ако си говорил с брата на Елинър иди на…”; по-чисто щеше да си ги има, така читателят може да забави, а на едно място дори се зачудих кое е по-коректно да отговоря;

– шанс, който поне аз срещнах само на едно място – „хвърли зар или посочи число от някоя (?!) таблица”; по-добре да беше просто „избери един от тези три епизода”, като ще се ползва веднъж, или въобще да няма – кощунство е да се кара читателя да търси зар/таблица за едно хвърляне, а и прави механиката нехомогенна;

 

Оформление

Илюстрациите на Иванчев, макар не много на брой, са се получили качествени и креативни. Правилата можеха да се структурират по-добре и не виждам причина мини-дневникът да е в средата на книгата, заедно с картата. Тя пък от своя страна прилича на засъхнали пръски от кисело мляко върху черна покривка и поне на мен не ми помогна особено – може би нещо по-стилизирано би било по-приятно за окото. Като плюс мога да кажа, че книгата е стегната, без никаква плява вътре – 99% от нея си е историята и играта и в тези 144 страници ще получите повече, отколкото в други по-обемни книги-игри, особено от 98-ма, 99-та. Личи си, че в края нещата са преждевременно приключени – повечето от последните локации остават празни, точно в противовес с думите на автора, че това е едно от нещата, които се избягват с кодировките.

В заключение

„Окото на Бога” е книга-игра, чийто сюжет, атмосфера и стил ще грабнат повечето от вас и ще ви накарат, също като мен, да я изчетете на един дъх. На играта в тази фантастична новела може да гледаме повече като на украса. Върджил ни предлага повече „разходка” в своя свят, една неангажираща, ненатоварваща книжка, която би могла да грабне мнозина, които не се смятат за „геймъри”. Това за мен е голямото откритие тук, неангажиращата игра, макар да ми допадат и „плаващите кодировки”. Като минус бих посочил най-вече това, което забелязвам и в други книги-игри на Елена (че и в романа й Номад) – тя има толкова много идеи и персонажи в главата си, че препуска през тях, за да ни ги покаже всичките и не оползотворява максимално потенциала им.

Препоръчвам книгата на любителите на леката проза, на научната фантастика и на всеки почитател на интерактивния жанр, който не държи на огромни дневници, бойни системи и ситуации и напрежение при всеки избор, а може да се наслади на разходка из една забавна, фантастична галактика.

Лека книга-игра с една много интересна механика.

Преглед на статията

Оценка

Накратко: Моля подкрепете ни като дадете оценка, харесате и споделите това ревю! Ако се чувствате разговорливи можете да ни оставите и коментар. Уверяваме ви, четем всички коментари!

Потребителска оценка: 4.68 ( 2 гласове)
0

За BigBoxToro

BigBoxToro
В свободното си време най-често пише, чете, издава и коментира книги-игри, така че вероятно с това ще ви занимава. Играе и създава също и настолни, и ролеви такива, та не се чудете, ако го видите да се прави на всезнайко и по тези теми. Иначе програмира машини и обикаля из планините, ама това е една друга история…

Отговори

Няма да публикуваме електронната ти поща. Задължителните полета са маркирани *

*