събота, февруари 24, 2018
Заглавна страница » Настолни игри » Robinson Crusoe Сесия – разказ за един непрощаващ остров
Robinson Crusoe  Сесия – разказ за един непрощаващ остров

Robinson Crusoe Сесия – разказ за един непрощаващ остров

Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Името ми е Деян. Считам се за вярващ християнин и като такъв очевидно държа на някаква ценностна система, но освен това и на хората. Хората, според мен са центъра при играенето на настолни игри.Вярвам в семейните ценности и често погледът ми над игрите е завъртян по този начин, тъй като самият аз съм семеен с прекрасна съпруга и две деца.От години работя като сценарист в телевизията, предимно на комедийни предавания и затова от време на време пускам неуместен и несъдържателен хумор, който понякога е толкова тъп, че са налага да го обяснявам.
Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

IMAG1059

 

 

 

 

 

 

 

 

Войниците стъпваха тежко с ботушите из снега и разбутваха с щиковете си останките от един размит лагер. Повечето от тях вече си бяха отишли от всякакви странни обстоятелства, много от които не биха могли дори да обяснят. Сякаш имаше нещо много зловещо из мъглите на този проклет остров. Проклет…по-скоро прокълнат. Сега само той и двама млади юнги, които се мъкнаха с него можеха да разрешат странния случай с изчезналата експедиция. За жалост, той вече беше ранен от някакво красиво, но особено животно, което наподобяваше гигантска коза. Не знаеше колко му остава, затова се радваше, че най-после бе намерил следи от лагер. Сега и кораба да си беше на мястото щом се върнеха…А?

Изпод снежната покривка се появи гумен ботуш и една наръфана риза. Той нареди строго на юнгите да разкопаят, защото не можеше да се навежда от раната, а не искаше да сподели това с младоците, които и без това бяха достатъчно изплашени.

Изпод снега, младите намериха тяло на хилав младеж  с кепе на главата. Глупакът поне беше умрял весел. Студът беше замръзнал усмивката на лицето му. Войникът изведнъж забрави за раната си и хукна да рови из лагера.

Намериха още два трупа. На един дебел и брадясал мъж със сатър в ръка и близо до него…Фолър! „По-дяволите” – изпсува войникът, въпреки че вътрешно знаеше, че няма начин да намери брат си жив. Достатъчно виновно се чувстваше, че зареди него малкото му братче се беше записало във флотилията, а сега и …с прерязано гърло.”По-дяволите” – изрази отново мъката си, по единствения начин който знаеше. „Капитане! Намерихме нещо!” – изкрещя един от юнгите. Войникът се обърна и видя, че младежът държеше малък тефтер с пръски кръв по него. Войникът го отвори:

„Никога не съм умеел да пиша. Не мисля, че това ще се промени и сега. Особено, когато главата ми тежи толкова много. Знам, че ще ни издирват, знам че и няма да се откажат, докато не ни открият. Хикс би направил същото. Дори и да се опитвах да го разубедя. Затова с последни сили ще се опитам да разкажа историята на един непрощаващ остров.

С Хикс, извинявам се – капитан Хикс се познавахме от 30 години. Завършихме онова извънредно скъпо католическо училище в столицата. Той беше изключително вярващ човек. От моя гледна точка – фанатик. Но знам ли вече какво е фанатизъм…Никога не съм успявал да повярвам в Бог. Колкото и да ми е говорил Хикс, някак си винаги съм предпочитал да си живея весело живота. Той някак си все беше намръщен. Реших, че това е вярата – да си начумерен и да не пиеш. Айде да кажем, първото можех и да го издържа…Не съм се славил с високо чувство за хумор също.

Никога и не успях да стана капитан. Отговорностите не ме влечаха. Но виж хапването и пийването… Дори успях да го превърна в професия. В цялата страна нямаше по-добър готвач от мен. Поне това повтаряше кучето ми…или това, което си мислих, че повтаря. Ех…значи все пак имам някакво чувство за хумор.  Ох, главата ми. Не трябва да се смея.

Не се изненадах, когато Хикс прие мисията с острова. Не се изненадах, когато извика мен да участвам с него. Все пак той нямаше приятели. Винаги е бил прям и странен. Не се изненадах, че се съгласих. Вече започвах да непонасям гласа на майка ми. Жената е на 80 и още крещи като тигър! Не че знам как крещят тигрите. Щях да разбера…

Мисията беше проста. Да покръстим езичниците на едно малко островче, сред тихия океан, на което никога не бе стъпвал цивилизован крак. Не знам защо трябваше да занимаваме дребните човечета, но Хикс твърдеше, че небето е за всички, не само за нас. Хареса ми идеята, че може да има едно по-добро място някъде там – надявам се да не смърди толкова на риба.

Екипът, който събра Хикс се състоеше от още 30-40 човека, сред които бяха няколко свещеника, много общи моряци(които никога не съм знаел какво точно вършат) няколко озъбени войника и един дърворезбар, който познавах от католическото училище. Буун. Един вечно ухилен и всъщност не толкова кадърен дърворезбар. Веднъж го накарах да ми поправи един стол, после се наложи да използвам стола за маса. Също изключително вярващ, което го правеше изключение от правилото за католиците. Беше ми приятна неговата компания. Не знам защо не сме прекарвали повече време с него. А, да. Защото и той не пиеше!

Плаването беше нормално – морска болест, бой и мъжки ръкодоволствия. Аз си стоях в кухнята и изобщо не се интересувах от тия простотии. Даже успях да доизкусуря най-после рецептата на баба ми…която вече беше моя рецепта. Имаше един младеж, който често идваше в кухнята и ми хвалеше хапването. Харесвах това. Нищо, че съм едър и агресивен, брадат мъж. Обичам да ми харесват манджичките. На младежът му беше първото плаване. Казваше се Дориън, но всички му викаха Дора, заради нежните черти на лицето. Просташки хумор. Все пак какво очаквате от пияни мъже.

Както се досещате, нещата не свършиха добре. Още с наближаването на острова, гъста мъгла обгърна кораба. Хикс знаеше как да постъпи в тази ситуация и самият той застана най-отпред на руля и започна да върти сред силния вятър и мъгла. Като капитан, застана най-отпред и като капитан умря първи. От някъде долетя някакво странно летящо същество и се заби право в сърцето му, като после излезе през тила му. 30 години приятелство…за нищо.

След това настана паника и всеки се разтича на някъде. Не знам къде тичаха на това малко корабче, но така и никой не видя огромната скала, която се вряза централно в кораба.

Събудих се под ударите на Дора. Точно преди да ми направи уста в уста. Харесвах малкия, но…нямах нито желания, нито такова чувство за хумор. Огледах се и видях, че до Дора, стоеше Буун. Изглеждаше с 20 години по-стар. Усмивката я нямаше. Мигновено попитах къде е Хикс, но след миг си спомних. Легнах на земята и затворих очи. Дора реши, че припадам и този път успя да приложи уста в уста, преди да се усетя. Докато го избутам от себе си, някъде от храстите изкочи един от онези войници. Каза ни да пазим тишина. Островът бил пълен със зверове. Самият той видял няколко. Войникът изглеждаше стабилен мъж с усет за лидерство. Хикс…

Минаха няколко часа от както сме на острова. Проверихме останките от кораба, сред които намерихме малко банани и десетина консерви зелен грах, чук, малко пирони и най-важното – пистолет. Имаше само два патрона, така че трябваше да ги пазим. Решихме, че сме останали само ние четиримата – Аз, Буун, Дора и онзи войник – нещо с Ф.

Време беше лошо още с пристигането. Успяхме да си накладим нещо като огън, половихме малко риба и почти се наядохме. Войникът не яде. Готин тип.

Буун обаче…нещо тотално му се беше случило. Не беше онзи усмихнат човек, с който редовно…всъщност нищо не сме правили заедно. Може би не го познавах толкова добре. Именно той каза, че мисията трябва да продължи, независимо от всичко. На мен изобщо не ми пукаше за глупавата мисия. Исках просто да се наспя и утре да измислим начин да се измъкнем. За жалост войникът подкрепи идеята на Буун. Погледнах моят скъп Дора за подкрепа, но той беше твърде развълнуван и искаше все повече да изследва, разглежда и открива острова. Харесваше му тук. Ха. Дори – изследователя. Смешно звучи. Добре де, ще се постарая да помогна на екипа. Не искам да мрънкам.

Още същия ден изпратихме Дора да открие какво ни чака на острова. Не знам как другите двама подкрепиха идеята. Младежът изглеждаше толкова неопитен. Но! Ти да видиш, справи се чудесно. Дори открихме едно малко селце от местни. Те бяха приятелски настроени. В смисъл скриха се по дупките и не ни нападнаха. Нямахме свещеници, всички се бяха споминали от сблъсъка, но Буун твърдеше, че знае как да гони демони. Въпреки, че самият той заприличваше все повече на демон. Не успяхме да покръстим хората този ден, но намерихме няколко съкровища…които може би не трябваше да вземаме. Инстиктивно обрахме всичкото злато, което намерихме, но в момента, в който се върнахме с него край огъня…осъзнахме, че не ни трябва. Защо ни е? Кораба го няма, Хикс го няма…тогава осъзнахме, че вероятно ще си останем завинаги на този остров. Помълчахме си малко и заспахме.

Не бяхме успяли да съберем достатъчно дърва за да си направим сносен лагер и спахме на земята. На сутринта много ни болеше кръста.

През следващите дни стана, естествено по-зле. Открихме хубава рекичка, но само часове по-късно тя започна да пресъхва, открихме и хубава

IMAG1060плодородна гора, но тя се подпали. А и на всичкото отгоре, мъглата от преди два дена пак се завърна. Този път огради нас на острова. Едвам виждахме. Мрачният Буум обаче знаеше как да се справи със ситуацията. Каза ни, че трябва да построим свещена камбана. Сега пък свещена кампана! – казах си аз, но не го споделих, защото очите на Буун се изпълваха едновременно с кървави нишки и бели петна. Не знам какво се случваше с него. Дори работата не вършеше като хората. Като за дърворезбар да си помислиш, че би се справил с прости конструкции, но уви – не. Дори си заби един пирон в бедрото докато ковеше нещо по лагера. На останалите ни стана смешно, но Буун ставаше все по-страшен и не казахме нищо.

Така де, започнахме да събираме дърва за въпросната „свещена камбана”, но за целта ни трябваше и въже. Имахме идея как да го направим и след ден успяхме.  Намерихме и перфектно място за нея  – върху изгорилите гори от по-рано. Забихме я и се случи най-полазващото тръпки усещане. Мъглата сякаш изпищя и с започна да се отдръпва. Струваше ми се, че мога да чуя тупкането на сърцето й.

Войникът започваше да се чувства ненужен и искаше да върши това, което може – да убива. Решихме, че не е лошо да потрепем някое животно. Намерихме малко козички, диви прасета и дори една боа. Храна и кожа, с които си построихме малко лагерче с покрив посредата на острова. Не беше кой знае какво – нямахме и ограда срещу местни зверове, но вършеше работа. Аз си стоях там и готвих на специално приготвеното от мен огнище. Храних ги със специалната „супа от камъни”. Нарекох я така, защото вътре всичко беше твърдо не добре сварено – набързо скалъпено, но почти не толкова гадно. За толкова ресурси – толкова. За рецептата на баба трябваше по-специални неща.

Междувременно, местните започваха да се показват от дупките си и Буун си вършеше там каквото вършеше. Дори ни караше да събираме дърва да строим кръстове.

И след това, дойде зимата. Рязко! За един ден! Не знам какво се случи, но снегът затрупваше дървата ни за огрев постоянно и трябваше всеки ден да изхвърляме трудно събираните трупи. Всички ме гледаха, сякаш аз съм виновен. Не и Буун. Той почти не гледаше. Едно му око беше почти потънало в червени локви, а другото бе изцяло черно. Не знам как гонеше демоните от тези местни, но явно ги привличаше в себе си. Защото вече не вършеше никаква друга работа освен да строи кръстове и камбани. Притеснявах се за него. Като си спомня какъв весел човек беше… Войникът и Дора го избягваха. Затова реших да си поговоря с него. Едната нощ се приближих до него до огъня и го поразпитах. Оказа се, че не е толкова страшен, колкото си мислих. Истината беше, че самият той се страхува от мракът, който навлизаше в душата му. Чувстваше се депресиран и отчаян. Очите му бяха черни и той вече беше почти ослепял, само защото демоните се бореха да влязат в сърцето му през очите, а той се опитваше да ги спре още на вратата. Реших да му помогна. Следващите вечери стоях плътно до него по няколко часа и си говорихме – за живота на континента, за семействата, за училището, за Хикс…На Буун също му липсваше. Оказа се, че Хикс все пак е имал приятели. Междувременно Дора си беше намерил приятел от местните и заедно обикаляха из острова да търсят нови земи. Един ден реших и аз да отида да видя какво толкова забавно има. Разбира се, щом реших да изляза от кухнята, нещо лошо щеше да се случи. Открих един алтар, който беше целият в капани и ми трябваха две нощи, за да се излекувам после. Освен това някакъв досаден паяк се спусна точно над алтара и ме захапа за врата. Добре, че бях направил специално лекарство, с което предотвратих гангрената на Буум от нараняването с пирона. Използвах лекарството и на мен.

И така минаха още няколко дена в отвратителни и студени снежни нощи. Мравки изпоядоха храната ни, всичко се палеше наоколо, мъглата все повече ни затискаше, нападаха ни маймуни и какво ли още не. Една сутрин дори октрих някакви много странни и огромни следи от лапи на звяр. Не знам дали можехме да се справим с него ако се беше появил.

Всички вече бяхме на ръба. Според мен, Буун беше под ръба. Вече беше напълно ослепял, ходеше с набързо скалъпен бастун, а кожата му беше сбръчкана до неузнаваемост. Войникът беше поел множество рани от зверовете в гората,а аз колкото и да си стоях в лагера – времето ме изтощаваше. Дори спрях да ям. Само Дора се хилеше като идиот и се шматкаше насам-натам. Вече дори не октриваше нови земи. Според мен беше полудял.

Тази сутрин едвам се надигнах от леглото. Имах усещането ,че това е последния ми ден. Реших да се насладя на него…но после се сетих къде се намирам и се отказах. Погледнах към Буун. Той не мърдаше. Отидох и го бутнах. Пак не помръдна. Изведнъж отвори празното си око и се изправи с пълна увереност, сякаш е отново на двайсет. Сляп, но на двайсет. Тръгна на някъде като сомнамбул. Питах го къде отива, той само ми каза да направя кръст. Това ще бъде последния кръст.

Опитах се да извикам на войника да се събуди да помага, но нямах сили. Само изритах някакъв камък, който се заби в хълбока на войничето. Той също едва се надигна. Дора, разбира се беше свеж като краставичка и почти толкова ментално здрав.

Казвам ви – беше тъжно и епично. Издигането на този кръст ни отне всичките сили на света. Всичките ресурси на света. Но успяхме. Буун направи заклинанието и събра всички местни. Проведе една страхотна служба, в която проповядва с такава страст, че по някое време дори се умихна, черните дупки започнаха да се изпълват, а кървавите червеи от ябълките му сякаш изпълзяха навън. Ето това беше Буун, който познавах от малък. Това накара и мен да се усмихна. Погледнах до мен. Там стояха Фоли и Дора. Слушаха с такава неохота и вяра, сякаш всичко беше свършило – неволи, трудности, приключения. Накрая на проповедта, Буун се обърна към мен, усмихна се и ми кимна. Не знам какво значеше това, може би беше усетил намеренията ми.

Нощта беше по-тъмна от всякога. Ние бяхме изпълнили мисията и сега стояхме мълчаливи край огъня. Едвам стояхме и с последни сили направих супата от камъни да си хапнат всички. Този път и аз ядох. Нищо не си казахме.

Първи беше Дора. Клетото момче така и не разбра какво му се случи, затова пък умря с усмивка. След това издъхна Буун. 10 дена приятелство…за всичко.

Войникът погледна към мен и разбра какво съм сложил в супата. Нападна ме и аз инстинктивно се насочих към сатъра. Не исках да му прерязвам гърлото. Не знам защо го направих. Това е островът! Проклетият остров! Но поне завършихме мисията. Изгонихме демоните. Хикс често говореше за небето. Дали има място и за мен…Бих пийнал по едно вино с него и Буун…О, по-дяволите, те не…”

Капитанът затвори тефтера и се огледа. Трябваше да има още едно тяло. Странно. „Момчета, имаме каквото ни трябва, хайде да си ходим!” Обърна се и срещу лицето му стоеше гигантски звяр, а по ръмжащите му зъби се виждаха остатъцу от ръка и моряшки панталони. „…следи от огромен звяр…” Звярът се нахвърли върху него, но изведнъж се чу: „Стоп”! и звярът се дръпна. Над уплашения капитан се надвеси възрастен мъж с кухини вместо очите. На мястото на главата имаше почти оголен череп, а на врата си носеше огромен кръст. Той посегна към капитана, който изкрещя с най-пискливия и уплашен глас, който имаше. Мъжът издърпа тефтерчето от него и обърна се и простена тихо: „Яж”.

 

Така протече първата ни игра, на страхотната Robinson Crusoe: Adventure on the Cursed Island!

Преглед на статията

Оценка

Накратко: Моля подкрепете ни като дадете оценка, харесате и споделите това ревю! Ако се чувствате разговорливи можете да ни оставите и коментар. Уверяваме ви, четем всички коментари!

Потребителска оценка: Бъди първи!
0
Магазинът, в който се тества.

За Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Деян Георгиев 'BigBoxGamer'
Името ми е Деян. Считам се за вярващ християнин и като такъв очевидно държа на някаква ценностна система, но освен това и на хората. Хората, според мен са центъра при играенето на настолни игри. Вярвам в семейните ценности и често погледът ми над игрите е завъртян по този начин, тъй като самият аз съм семеен с прекрасна съпруга и две деца. От години работя като сценарист в телевизията, предимно на комедийни предавания и затова от време на време пускам неуместен и несъдържателен хумор, който понякога е толкова тъп, че са налага да го обяснявам.