Безсмислено е да ви говоря за успеха на играта, защото предизвика фурор в Кикстартър, особено като е базирана на едноименната супер успешна видео игра.
По време на кампанията, аз написах едно крайно позитивно превю, което пък беше мъничък фурор в нашия сайт. Твърдях, че This War of Mine има потенциала да стане любимата ми игра. Можете да прочетете подробно превюто ми:
Е… успя ли? Не съвсем. В никакъв случай не останах разочарован, напротив – мисля че This War of Mine е амбициозен и уникален проект, който има силно място в хобито ни.
Ако търсите информация за правилата ви препоръчвам да се насочите към превюто ми, тъй като не са се променили твърде много от там насам. В това ревю няма да навлизам в механики.
Темата е най-открояващата част на играта. Тя превръща This War of Mine в спорен проект, който за някои работи, за втори не, а трети направо го ненавиждат.
Не е „component drop“, но…
Играта симулира обсадата на Сараево от деветдесетте години, като е изцяло вдъхновена, но не използва никаква фактология или директни връзки с истинските събития. Още от тук разбирате, че темата е твърде сериозна и всякакъв намек за шега или пародия в играта би бил меко казано неуместен.
Това е и фокусът на играта. От вас се очаква да бъдете съпричастни със случващото се във войната и да влезете колкото се може по-навътре в темата. В This War of Mine играчите управляват група от обикновени цивилни, които просто се опитват да оцелеят по време на окупацията, докато не дойдат войските да ги освободят. Персонажите са учители, лекари, журналисти… Персонажите не е точната дума, защото това са по-скоро личности, които ако възприемете като такива, ще можете да им съчувствате. И това е една от точките, които могат да направят или счупят играта.
Във видео играта определено се усеща натегната атмосфера на отчаяние. Видео игрите обаче са друг инструмент за влияние. Музиката, анимацията и светлина позволяват за по-силно внушение. Но дори и да си създадете такава атмосфера в гейм стаята, най-големият проблем в придаването на тежка сериозност идва от факта, че за разлика от видео играта, тук вие не играете сами.
Много е трудно да влезете в дълбокия свят на войната, ако сте се събрали група „дружки“. Не казвам, че е невъзможно. Казвам само, че подходяща компания е нужна и правилна настройка, ако искате да преживеете това, което This War of Mine цели.
Дъската е огромна!
А играта цели създаване на емоции. Вярно е, иска да ви накара и да се замислите, но тя най-вече иска да достигне сърцето ви. Това е нещо, което видео играта успя да постигне с мен.
От геймплей гледна точка, играта постоянно ви хвърля удар след удар и ви кара да се чувствате безпомощни, но ако я разглеждате като поредната трудна кооперативна игра, няма да откриете твърде оригинални неща. This War of Mine е пълна със случайност (Сляпо теглене на карти, хвърляне на зарове) ежесекундно. Играта е фрашкана с фази, различни тестета и сума ти малки и големи правила, които да следите.
Миниатюрите са чудесни. (тук са и допълнителните от KS изданието).
Чисто механично, може и да ви изглежда като пълна каша. Един от дизайнерите е Майкъл Оракс и не му е присъщо да прави толкова „разхвърлени“ игри. Той е майстор на обраните тактически игри все пак (Neuroshima Hex, Theseus). Да, може и да ви изглежда като каша, но всъщност не е. Целта на механиките This War of Mine е изцяло да ви принесат в темата. На места са тромави, но това е пример за игра, която изцяло е готова да направи всякакви компромиси на геймплея, за да може историята да оживее.
Това отново е спорна тема – кое е по-важно – темата или геймплея. Верният отговор би бил очевидния – баланса между двете.
В This War of Mine няма баланс. Темата. Темата! ТЕМАТА! Не съм играл Tales of Arabian Nights и новата й шпионска версия, но съм доста убеден, че има връзка, макар и тънка, между части от целите на двата франчайза.
В This War of Mine ще срещате история на всяка крачка. Всичко, което правите е тематично и макар да не управлявате ваш личен персонаж (както в повечето подобни игри), вие решавате нищожните съдби на тъжни хора, които вероятно ще умрат от глад, от болести или просто няма да издържат психически.
Когато механиките спрат да разказват истории, се намества най-силният и агресивен инструмент за постигането на драматургия – книжката с над 1900 епизода.
Част от популярността на играта се дължи и на факта, че This War of Mine използва „книга-игра“ механика, в която почти всяко действие може да ви накара да четете от книжка с епизоди и малки истории с избори.
Тази книжка има един огромен плюс и един огромен минус.
Имах притеснението, че епизодите ще са сухи, безинтересни, дълги и написани претенциозно. С радост мога да ви заявя, че това са най-балансираните и отлично написани художествени текстове. Кратки са и дори английския да не ви е основен език са разбираеми и действени, без да ви насилват с епитети и преувеличени метафори. Не места те звучат почти документално, което само усилва реализма и въздействието на безличието във войната. Въпреки това, играта не подхранва свободния избор на негативни решения. Ако решите да направите зло на някого, персонажите ви няма да се чувстват добре и в някои случаи ще има последици от геймплей гледна точка. В други… няма да има, което може би е и по-страшно.
Инсърта е за изхвърляне, въпреки препоръките в книжката. Купете си кутийки.
И тук идва нещо, което изцяло разбирам защо е по този начин, но си мисля, че ако трябваше да се прави компромис за каквото и да е, би трябвало да е именно то.
Във видео играта често намирате бележки и надписи по стените, които само спомагат за отчаяността на атмосферата. Както споменах обаче – това е съвсем различно изразно средство.
В настолните игри очаквате да има геймификация за всеки малък детайл. Когато ви отнеме време да търсите епизода в книжката и ви отнеме още време да го прочетете на всички, все пак бихте искали освен тематичната обосновка, да има и геймплей последица за използваното физическо време.
This War of Mine ще ви подхвърля множество бележки и кратки истории, които нямат никакъв геймплей ефект, и които дори нямат разклонения с избори. Дори и да имат такива разклонения, често независимо от избора, ще доведат до чисто тематично задоволение.
Признавам, много от историите са силни и запомнящи се (все още помня в детайли малката потискаща история със сервитьорката и войниците на бара). Но е разочараващо в игра с толкова механики да няма нещо физическо, което дори и да не повлияе на геймплея, поне да остане като „трофей“ от това, че сме прочели дадена история.
За пример – в последната ни игра посетихме малка порутена къща и срещнахме възрастен човек без ръце, който се опитваше да се обеси. Преди войната той е бил музикант. Компанията реши да му даде „милост“ ( GoT стайл) и той самият ни каза, че можем да вземем цигулката му. Това обаче беше само в текста. Всички очакваха да намерят токън, но така и не откриха. Това беше чисто тематично.
С други думи – харесвам стила, харесвам историите, но не харесвам, че те не са обвързани по никакъв начин с геймплея. Това прекъсва връзката „Играч“ – игра. Все пак нека не забравяме, че This War of Mine E игра.
Друго нещо, което някои хора откриха за голям минус в съпричастността на играчите към персонажите е това, че никой играч не играе с конкретен персонаж, с когото да се идентифицира. Всички играчи заедно решават кой персонаж къде ще отиде. Това създава идеална Drop in, Drop out система, но от друга страна превръща преживяването в соло игра за наблюдатели. Тук може един играч да следи и да играе, докато другите мълчат и нищо не правят. Същият този момент се среща и в Sherlock Holmes: Consulting Detective, но основните разлики с онази игра са двe.
Първо – Sherlock Holmes е игра за интензивно мислене и е добре повече от един акъл да се търкат един в друг през цялото време, за да се стигне до правилно решение. This War of Mine е по-скоро преживяване на филм, отколкото игра. Често ще усещате, че играта се играе сама, заради огромната доза шанс. С други думи, в This War of Mine бихте се спуснали, ако желаете да проследите дълъг и тежък филм с вероятно трагичен финал.
Натъртвам на дълъг.
В прототипното ми копие нямах много епизоди от книжката, така че проблемът с незадоволителните епизоди го нямаше. Също така, продължителността на играта беше значително по-малка, може би основно заради липсващите все още неща.
Заради твърде успешната кампания в Кикстартър, играта има различни модове и сценарии, които я правят по-кратка, но основният начин е „Кампания“, която трае 7-8 часа. Може и по-малко, ако не ви се получат нещата.
Има и други игри, които са толкова дълги, знам. Но тази… сякаш няма нужда да е чак толкова дълга. След средата на играта, вие вече сте достатъчно запознати с вашите персонажи, че да имате нужда от по-дълбоко познаване. Историите, свързани с персонажите започват да се изчерпват и като че ли бих предпочел да започна нова игра, в която да видя какво би се случило отначало, може би на друга комбинация от хора.
Играта предоставя система за запазване на развитието и можете да продължите от там, докъдето сте стигнали предната сесия. За мен геймплеят дължее за това, което е, тъй като действията, които ще правите са горе-долу едни и същи всеки ход, като всичко просто става по-трудно. Освен това, This War of Mine е игра на деградация, а не на развитие. Всичко става по-зле и по-зле, което може и да е тематично, но отново – остава лош вкус от „геймърска“ гледна точка. Дори нещата, които строите в къщата си няма да са толкова много. Има толкова много неприятности, за които да се грижите, че нямате време да мислите за развитие. Подобно усещане ни носеше In the Year of the Dragon.
И сега, въпреки тези два основни негатива, най-силната черта на играта е нейната способност да създава истории без дори да се опитва. Това е нещо, което не бях срещал в такова високо ниво от Robinson Crusoe насам. Всичко, което правите остава отпечатък в наратив, който се помни със седмици напред.
В последната ни игра имаше дискусия дали да приемем нов човек сред нас. В крайна сметка той се оказа болен и зарази всички, без Цвета (по-популярна като „Цецка“) Цецка пък беше толкова емпатична, че не можеше да понесе нещата, които виждаха персонажите по време на пътуванията и затова я оставяхме да пази къщата с пушка. В крайна сметка, някои умряха от глад, други от куршуми, но Цецка… Цецка преживя войната… макар и счупена морално.
Това е най-малкият пример. Играл съм играта вече няколко пъти и нито веднъж не съм печелил, но истории винаги е имало.
Лошата страна обаче е (както виждате), че истории като тази не предизвикаха у нас съжаление, а хумор… което ме кара да се чувствам виновно и омърсено. Ние сякаш сме садисти, които си играят с жалката съдба на хората. Не е така. Ние наистина искаме тези хора да успеят да преживеят войната, но пак стигаме до емоционалната връзка, която се губи, защото просто не сме свикнали игрите да носят подобна емоция.
Не съм сигурен, че и ако всеки играч играеше с конкретен персонаж щеше да помогне.
С други думи, истории има, но възприемането им зависи от това с каква настройка започвате играта.
Ако играете This War of Mine соло, може би ще имате по-силна връзка. Аз не играя така игрите, така че нямам опит, но като цяло This War of Mine си е соло игра с колкото искате хора около масата, така че самостоятелната игра не е просто валидна, но си е направо сериозен начин на игра.
Моята версия е Кикстартърската, която пристига с много допълнителни неща. За разлика от доста подобни кампании, тук допълненията не са просто някакви си още карти и фигурки, а цели разширения със собствени правила.
Алтернативната дъска.
Heart of the City е разширение, което добавя още една локация със собствена книжка с епизоди. Можете да ходите редовно в центъра на града и да ви се случват всякакви потискащи неща. Според мен, това обогатява наратива, но отново е с познатия проблем – много от епизодите са чиста история, без геймплей ефект.
Сираците на войната беше нещо, което се чудих дали да играя. По същия начин се чудих дали да си инсталирам разширението на видео играта, но така и не го направих. Причината беше, че имам деца и съм изключително податлив към рев, когато стане въпрос за гадости с деца. Все пак пробвахме разширението в настолната игра и за мое щастие, децата не умират. Най-много да избягат от вас, защото не умеете да се грижите за тях. При нас така избягаха и всички останали се съсипаха морално.
Тактическата карта.
Каналите са разширение за опитни играчи, което ви позволява да… използвате канализацията. Там има нови приключения и нови епизоди в книжка, както и цяла нова механика за напреднали. Аз не съм пробвал това разширение, защото и без него играта е достатъчно богата.
Тактиките е дело на Оракс, нямам съмнения. Ето тук той се е изявил като майстор на тактическите минималистични игри. Ако използвате Тактиките, битките ви вече ще бъдат на отделен борд, където много по-тематично (и близко до видео играта) ще използвате маневри и хитрости да се справите (или избягате) с противниците без много случайност. Да, това забавя битките, но това е игра, в която няма да имате кой знае колко конфронтации. Най-много една-две.
Един от двата допълнителни сценария.
Освен тези неща, ще откриете разширения с фермери, домашни любимци, алтернативни стартови предмети в къщата, „Крайни мерки“ (които помагат в трудни времена), алтернативна дъска (за по-голяма трудност) както дори и тайни цели – за хора, които искат малко състезателност в игрите си. Според мен няма нужда от тайните цели, но биха ви разнообразили, ако ви е писнало да поемате шамари кооперативно. За всички останали малки разширения, няма никакъв проблем да ги хвърлите в играта наведнъж.
В TWM има и сценарии за различен начин на игра, както и два пакета – един, когато решите, че е станало твърде тежко и един, който се отваря след първата ви победа. Както се досещате, аз съм отворил само първия.
Edit: Отворих го с цел ревю и… това прави победата ви още по-сладка.
Заключeние
This War of Mine e събитие. Знам, ревюто е източително, но играта е дори повече. Това е много повече от игра. TWM е амбициозно и емоционално изпитание за тези, които искат да преживеят нещо истинско. За жалост, атмосферата успява да докара документално съчувствие, но не и емоционално съпреживяване със съдбата на персонажите, с които играете, ако не се настроите предварително на правилната за играта вълна.
Не можете да започнете This War of Mine неподготвени. Иначе рискувате да я оцените като игра с механики, които трябва да задоволят геймърските ви нужди. Не такъв е случая. This War of Mine е преживяване, което си струва само, ако сте готови да се потопите в него.
В против случай се превръща в поредната трудна кооперативна игра с много късмет.
Не си позволих да използвам хумор в това ревю, защото ми се струва, че не е уместно. Много неща, които ще изпитате по време на играта са неуместни. This War of Mine ще ви накара да се чувствате неудобно. Дали защото трудно ще възприемете тежката съдба на обикновения човек по време на обсада, или защото не можете да влезете в темата и вината ви яде.
Със сигурност обаче, не можете да останете безразлични.
ПЛЮСОВЕ:
- Смела и реалистична тема
- Дълбока атмосфера
- Всичко в играта създава истории
- Препратка към старите книги-игри
- Можете да играете соло
МИНУСИ:
- За някои, може би твърде реалистична тема
- Продължава около 7 часа
- За да преживеете емоционалната връзка ви трябва предварителна настройка
Можете да откриете играта в магазина на нашите партньори от Pikko Games, но имайте предвид, че това ще е нормалната версия, без всички допълнения, за които говорих в края на ревюто… въпреки че като нищо ще се появят скоро под формата на разширение.
