Архив за етитет: trick taking

Dubbe – Тръмп е минус

Trick taking игрите си държат сериозно място в сърцето ми, като се започне от класическите 3-5-8, бридж, Oh – Hell, че дори и белот, до най-добрата съвременна игра от този вид (за мен) – Sponsio.

Така че аз никога не отказвам да пробвам нещо ново в този жанр.

Dubbe е нечувана игра от нечуван издател с чудата кутия, безумен арт и тъпи смешки, достигнала до мен благодарение на една баба от летището, което автоматично значи, че… това определено е мой тип игра!

Щом видите странната и никъде побираща се кутия на Dubbe веднага ще познаете, че в играта ще говорим за бира. Само че, разбира се – не става въпрос за бира, защото нищо в тази игра не е това, което си мислите.

В Dubbe става въпрос за сайдер, който е смесица от газирана вода и вино, както се вижда от най-безумния скоринг трак, който някога съм виждал.

Двете бутилки, които се слагат на масата отбелязват минуси и плюс точки, като траковите стигат до 14, а имате токън, с който можете да си отбележите, когато имате десетица. Тоест, ако искате да отбележите, че сте на 22 точки, слагате токън 10 под пулчето, което трябва да е на 12. Защото защо не.

Объркахте ли се? Щe се объркате още повече от кутията. Да, връщам ви на кутията. Кутията, освен, че е с безумна(но тематична) форма, тя се отваря безумно – отдолу със слайдер, който на всичкото отгоре не се задържа добре. С други думи – ако я държите по някакъв чудотворен начин вертикална, в мига в щом я извадите от рафта, всичко ще се разпадне на пода.

Готови ли сте за арта? Ето го и него.

Да. В играта има Доналд Тръмп. Защо? Ами защото зарчето, което определя коза се слага върху него. Сега проверете как е коз на английски. Да. Смешки.

Цялата тая хаховщина звучи ли ви като тъпа игра?

Жалко. Защото играта е страхотна! Сори, издавам, но всъщност Dubbe се нарежда в почетните топ 3 trick taking игри, които някога съм играл.

Геймплеят всъщност е оригинален и изчистен. В играта има няколко поставки за чаши, които обаче работят като поставки за зарове. Заровете не се хвърлят, а се ползват единствено за тракери.

Ако сте играли стандартни Trick Taking игри, знаете какво да очаквате от основата на играта. Има няколко цвята карти, като когато някой хвърли определен цвят, вие трябва да следвате цвета. Ако нямате от този цвят можете да хвърлите която си искате карта или да цакате с коза.

Ето първият оригинален момент – тук картите не се прибират при играчите. Вместо това – се раздават точки по следния начин.

Първият, който тръгне за пръв път на определен цвят взема следващата поред поставка и слага зара, който отговаря на цвета на изиграния цвят карта. Зарът се поставя на единица и спечелелият ръката прибира при себе си поставката със зара. Следващият път, когато някой спечели ръка на този цвят краде поставката от играча, който я държи в момента и вдига стойността на зара. Предишният собственик обаче отбелязва моментните точки.

Ето и врътката. Някои поставки носят минус точки. Тоест е добре да пресметнете кога да тръгнете на някой цвят и кога да печелите цвят.

Освен това, козът играя основна роля. Още в началото на рунда, един от играчите определя коза и слага зар със съответния цвят върху Тръмп. Тръмп е минус. В играта също. С други думи изглежда логично да изберете коз, от който имате малко, нали? Не. Всъщност е ценно да имате козове, защото както вече казах – отбелязват се точките на цвета, на който е тръгнала ръката. С други думи, ако не тръгвате на коз, а го използвате само за цакане е добре. И винаги е полезно да имате ниски козове.

Има още едно специално правило, което идва от една от поставките. Тя не дава точки по време на рунда, но играчът, който държи поставката в края на рунда взема три точки. По време на рунда обаче играчът, който я държи вече не е длъжен да отговаря на цветовете, освен на този цвят, чийто зар се мота на поставката.

Осъзнавам, че всичко това звучи объркващо, но играчите, които се кефят на trick taking вероятно схващат интригата.

И преди да премина към заключението ще спомена един мод, в който се вкарва още един зар. Това е вариант, в който вкарвате най-мега-мета-абсурдното правило. Помните, че споменах, че в тази игра няма „ръце“, или както е термина им – взятки. Тук вместо това се раздават зарове с точки. След всяко изиграване на карти, картите се изхвърлят настрани. Е… за дълбоките фенове на този тип игри, ветераните, които са свикнали да играят с мозъка на костите си – ето и правилото. В началото на всеки рунд се избира играч, който винаги да изхвърля картите от средата на масата. Ако случайно, някой без да иска, ей така по стар навик, вземе че прибере картите при себе си, защото евентуално е спечелил ръка – и това не е обозначения изхвърляч на карти, то тогава това объркано нещастниче ще вземе черния зар и негативните точки. И така – зарът ще се раздава.

Правилото е абсурдно и твърде мета, но ви казвам от опит, че дори при нашите изигравания, ние постоянно се бъркахме и си прибирахме спечелените ръце. Така че, ако смятате, че вече сте достатъчно пияни, нищо не пречи да го използвате. Ако не сте като мен и имате капчица разум – вероятно не само правилото, но и играта няма да ви хареса.

Заключение

Dubbe e отлична trick taking игра с напушени дизайнерски решения – както откъм геймплей, така и откъм външен вид.

За хардкор геймърите, Dubbe вероятно няма да се представи добре на пръв поглед, но мисля, че тази игра спада към категорията на слепите кокошки (Blindes huhn) – това всъщност е изненадващо солидна и дълбока игра, която ви се натриса като махмурлийска химера, създадена от надрусан алхимик. Ако сте с отворено съзнание и приемете, че вие сте същия изрод, мисля, че това може да бъде едно прекрасно семейно събиране за празниците.

Не знам за какво говорих, но Dubbe е страхотна игра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Безумна игра, която не се приема на сериозно
  • Сериозна и дълбока игра, която се представя по безумен начин

МИНУСИ:

  • Същото като отгоре.

Spring Rally – състезание с пружинки

Аз имам две момчета на около 5 години и вкъщи е мазало от колички. Всякакви – от пищящи, светещи, електрически и механични до дървени, пластмасови, счупени, полусчупени и такива, които не е много ясно дали изобщо някога са били колички или парче забравен салам зад дивана.

Източник на тази снимка: Boardgamegeek,com

Вече не са модерни количките с навиващ се ключ на покрива, просто защото има по-практични методи за извършване на същата функция, но има нещо винттидж и почти носталгичен реалистичен стиймпънк в този вид колички и звук от навиването на пружина.

Това усещане са целили да докарат приятелите ни корейци с темата, двузначно наречена Spring Rally.

В играта ще получите голяма двустранна карта, като цветовете са шарени и „пролетни“, а една страна е малко по… „лоша“ към играчите.

В кутията има колички мийпълчета с израстък на покрива, който наподобява навиваща се пружинка. Освен това всеки играч получава кръг с различни стойности, както и 3Д ключ, който да върти картонена пластинка вътре в този кръг. Въпреки че идеята на тези компоненти е страхотна, самите те са с лошо качество и/или не работят добре. Кръговете са леко извити и имат нужда от изправяне, а щом мушнете картонения ключ за навиване, той едва върти пластинката и ако използвате повече сила, има голяма възможност да го скъсате.

Въпреки това, функционално всичко си работи.

В основата си, Spring Rally е trick taking игра с три цвята, като победителят от всяка ръка се движи с най-ниската изиграна карта.

Тук няма козове, но сте длъжни да отговаряте на цвета. Ако нямате – давате друг цвят. Последният играч дал различен цвят печели ръката (или играчът дал най-висока карта, ако всички са дали еднакъв цвят). След това победителят се движи, както вече казах, – с най-ниската избрана карта. Това предоставя интересни избори относно това кога да дадете висока карта и кога ниска. Със сигурност, последният, който изиграе карта има най-голям контрол върху това кой и как ще се движи.

Когато се движите, вие използвате числото на картата, но можете да добавите още движение, ако преди това сте си завъртяли „пружината“ пред вас. Можете да я отпуснете напълно и да добавите натрупаното напрежение. Ако ключът е леко навит има много малко бонус движение, но стойностите стават рязко все по-големи. Ако е твърде навит има шанс и да успеете да направите почти една обиколка за един ход.

Причината е, че колите се прескачат, като местата им по картата се броят за нула, а отделно по самата карта има хълмове, които да ви избутат дори по-напред.

Как се навиват пружинките? Всеки път щом не успеете да спечелите взятка, вие си навивате с една степен пружинката. В края на рунда всички отпускат на макс пружинките си и се движат един по един.

В играта има три рунда, като всеки рунд ще имате все повече карти, което означава, че рундовете ще са по-дълги, което пък от своя страна означава, че пружините ще бъдат все по-обтегнати.

Играта продължава или три рунда, или (което е по-вероятно) докато някой не направи две обиколки.

Децата се забавляват

Заключение

Spring Rally е великолепна детска игра за деца около 7-8 годишна възраст, която не продължава повече от 20 минути. Играта създава напрежение, без да напряга твърде много и предоставя множество възможности за задоволителни ходове, УАУ моменти и велики обрати. Дори ние възрастните се забавлявахме, докато я играем като филър игра, но не ви препоръчвам да си я купувате с тази цел, защото има по-добри от жанра.

Ако знаете за кого е обаче, мисля, че това е един от най-добрите подаръци, които можете да направите на деца под тийнейджърска възраст. Препоръчвам ви я изключително!

ПЛЮСОВЕ:

  • Прекрасен арт
  • Интересни избори
  • Бърз геймплей
  • Възможности за обрати и УАУ моменти
  • Две различни писти

МИНУСИ:

  • Някои от компонентите не са добре изработени
  • Понякога случайността може да е твърде голяма… но нека не забравяме, че това е детска игра

Linko – съвременна класика сред „Trick Taking“ игрите

Креймър и Кийслинг или правят сериозни евро игри или малки картови творения с малко правила, но с оригинални „врътки“. Е… правят и Memory: The Board Game, но за това утре.

Linko, или Abluxxen, е игра на няколко години и по жанр може да се определи като „trick taking” (игра със събиране на взятки). По принцип съм фен на този тип игри (Sponsio е една от любимите ми игри), но Linko се оказа различно животно.

Вярно е, пак се събират карти в куп пред вас, но на съвсем друг принцип, който леко наподобява „Big Deal”, като Linko е далеч-далеч по-стратегическа от онази, иначе забавна, напълно хаотична „кикотица“.

Преди да преминем към механиките, трябва да имате предвид, че Linko е абстрактна игра, в която единствено са важни числата на картите (и жокерите), като цветовете помагат само за по-доброто различаване на различните цифри. Не бива да очаквате шедьоври сред илюстрациите. На всички карти са нарисувани лисици в различен цвят, но тези лисици са едни и същи, така че арт в Linko има… просто е един.

Убийте ме с възглавница, не мога да ви кажа каква е идеята с лисицата. Най-близкото ми предположение е, че лисиците са хитри, съответно и хората трябва да са хитри, за да победят опонентите си. Някаква такава простотия.

Както и да е. Това дори не е минус, защото не съществува като претенция в играта.

Целта ви е да събирате карти в купчинка пред вас и колкото се може по-бързо да се освободите от картите в ръцете, защото в края на играта (когато някой си изхвърли всичките карти) всички карти на масата са ви по една точка, а всички в ръката по минус една.

В началото се слага пазар от няколко карти в средата на масата и се раздават около 13 карти на всеки играч. Когато вие сте на ход можете да сложите пред вас една карта или колкото искате, но с еднакво число. Вие слагате тези карти върху старите си карти от предния ход, така че (в Big Deal фашОн) ако някой иска да въздейства на ваши карти, трябва да започне от най-горните.

Винаги когато сложите определена бройка карти, гледате дали всички около масата имат най-отгоре на купчинките си същия брой карти от един вид. Ако има такива и вашият вид карти е с по-голямо число, тогава имате избор.

  • Можете да има вземете картите в ръката (изгодно е, ако имате още от този вид, съответно трудно биха ви направили нещо, ако имате твърде много карти върху купчинката)
  • Можете да им дадете опция или те да си ги вземат обратно в ръката, или да ги изхвърлят.

При всички положения, картите, които сте победили няма да останат върху купчинката. Победеният играч трябва да си изтегли толкова карти или от пазара или от тестето в средата на масата.

Звучи объркащо, знам. Но повярвайте ми, книжката звучи три пъти по-объркващо. Щом изиграх първата си игра обаче веднага хванах принципа и започнах да виждам множеството тактически врътки, които могат да ме накарат да се чувствам като нагъл тарикат.

Играл съм Linko с двама, играл съм я и с пълния брой играчи – пет. Въпреки че това е игра, която е най-добра с повечко, заради вграденото взаимодействие, мога смело да кажа, че и с двама работи отлично.

Заключение

Linko е прекрасна игра. Не мога да кажа, че е най-добрата „trick taking” игра, но определено никога не бих я отказал, ако някой я предложи. Правилата са интуитивни и само след ход-два ще започнете да кроите готини тактически ходове. Геймплеят е бърз и ненатоварващ, като едно изиграване трае около 15 минути. Вероятно ще записвате резултати и ще играете няколко игри, защото наистина играта свършва светкавично. Linko работи с всичките варианти на брой играчи, но е най-добра с четири или пет. Единственият проблем, който открихме в нея е, че понякога финалът й може да бъде антиклиматичен, защото няколко врътки преди финала може да е видно кой ще е победител, понеже има една-две карти в ръка, а купчината пред него не е малка. Това, разбира се, не е всеки път, но съществува като опция.

ПЛЮСОВЕ:

  • Интуитивни правила
  • Бързи ходове
  • Бърз геймплей
  • Възможност да се чувствате като тарикати!

МИНУСИ:

  • Арт няма. Лисицата не се брои!
  • Книжката прави правилата да звучат объркващи. Не са.
  • Краят на играта може да е леко антиклиматичен. Има такава дума, проверих.

Можете да посетите сайта на Ravensburger за повече информация относно Linko или да си я поръчате директно от представителите им тук – Комсед.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/index.html“ target=“blank“ ]Ravensburger[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://comsed.net/contacts“ target=“blank“ ]Поръчай: Linko[/button]

Eternity – “Oh, Heaven”

Да, да. Още една малка картова игричка. Не знам, започнаха да ми влизат под кожата и все повече да ме привличат. Не мога да повярвам, че ще го кажа, но често тези малки игрички ме вълнуват много повече от големите мазни и бляскави тежкотии. Но… това е тема, за която и друг път съм говорил и не смятам да навлизам в нея.

Eternity е trick-taking игра (игра за събиране на взятки). Айде, загубих и малкото останали читатели. Всъщност, очаквах доста от играта, защото използва познати принципи свързани с една от любимите ми класически картови игри – Oh, hell. Засега, любимата ми игра с такава система и по принцип една от любимите ми игри си остава Sponsio.

Дали Eternity има шанс да задниме… НЕ. Дори няма смисъл да довършвам изречението. Това не значи, че играта е отвратителна. Това дори не значи, че играта е лоша. За мен обаче е… плаха.

Да започнем обаче от качествата й. Със сигурност, номер едно са илюстрациите! Eternity има страхотно топло и богато излъчване, благодарение на изумителния арт. Да, няма твърде много уникални илюстрации, но дори това, което е вътре е достатъчно, за да усетите приятния „аромат“ от игра на нещо гладко и отнесено.

Казвам отнесено, защото освен „напушения“ арт, дизайнерите са се опитали да вкарат тема. Опитали са се с всички сили да вкарат тема, въпреки че това е обикновена trick-taking игра и кому е нужно. НО! В играта има известна доза тематични механизми, които оправдават „туй-унуй“ от иначе дървопрегръщащата тематика.

В тази игра, играчите се стремят да събират клонки и да ги засяват, но с някакъв… японски дзен, почти вишнев символизъм.

Споменах, че това е поредния Oh, hell вариант. Този обаче, определено е най-различния от всички, които съм играл. Защото в нормалните вариации на Oh, hell, залозите се правят предварително. Тук, те се случват по време на играта. И не само това, дори козът се сменя по време на играта.

В играта има само три цвята, но всеки цвят е с числа от 1 до 14. В началото на играта се нареждат три символични борда на масата. Раздават се всички карти между играчите, колкото всеки да има по еднакъв брой. Останалите две карти се обръщат и се слагат под съответните бордове. Тези бордове определят коза. Под който борд има повече карти, това е козът. Ако има равни се гледа по-левият.

По време на играта играчите разиграват стандартно картите. Най-високата печели, а ако някой няма от дадена боя се „цака“.

Само че! Тук идва най-интересната и различна част. Един от играчите (като изключим този, който дава първата карта) може вместо да даде карта за тази ръка, да свали една от своите карти и да я използва за ресурсите, които пише на нея (0,1 или 2 дървета).

Това е залог, който прави играчът, защото именно тези дървета са точките, които играчите отбелязват за победа  (почти всички точки).

Освен това, когато сложите карта по този начин, след като ръката бъде събрана, тази карта се добавя под съответния борд и има голяма възможност да смени коза – още на следващото разиграване!

Това допринася уникална динамика и решения, които се сменят редовно само в едно изиграване на картите. Въпреки това, решенията не са толкова трудни, че да забавят геймплея с тежък анализ или дори въпроси към правилата.

След като всички карти се изиграят се гледат дали дърветата, които играчите имат съответстват на техните хванати ръце. Ако дърветата са повече, отколкото ръцете, играчите не вземат никакви точки. Ако дърветата са по-малко, тогава играчите отбелязват точки за всяко дърво. Ако пък дърветата и ръцете са еднакъв брой, тогава играчите получават бонус точки, които са различни спрямо един от трите рунда, в които играта се развива.

Всъщност, тези бонус точки, в повечето случаи са повече от дърветата, които ще отбележите. С други думи, ако не се борите за „Еквилибриум“ нямате никакъв шанс за победа.

Заключение

Eternity е лека игра за събиране на взятки с полу-японовишнево и полу-тракимайкаприродово тематично усещане, което за някои може и да е плюс (не и за мен), тъй като тези неща очевидно са модерни.

Въпреки това, темата може да се остави напълно настрани, защото това игра за събиране на ръце.

Eternity е във вените на Oh, hell и добавя нови, свежи и напълно оригинални врътки към вече познатите хитрини, които толкова обичаме… или поне аз. За сметка на тях обаче (и тук е моментът, в който играта се чупи за мен) играта орязва абсолютно всичко останало.

Като казах лека игра, имах предвид наистина лека! Дори на правила изглеждаше по-провокираща, отколкото се оказа на масата. Изборите в повечето случаи се основават на чист „пушурлък“ (изпробване на късмет), отколкото на реални тактически, камо ли стратегически решения. Липсата на хитрина и блъф, които се срещат в останалите игри от този тип се дължи на факта, че в Eternity са само три цвята и 14 от всяка боя. В тази игра рядко ще „цакате“.

Но дори това не е най-големия ми проблем. Това, което разделя Eternity от добрата класическа „Oh, hell” е фактът, че нищо не пречи всеки от вас да си прави винаги ръцете. Няма механика, която да върши това, нито такава, която да ви дава възможности за прецакване. Да, да, разбирам, че това е до самите играчи, но в нашия опит, всеки винаги си правеше ръцете и никога не рискуваше да взема повече от три-четири дървета на ход, защото… ами защото лесно можете да предвидите всичко и едва ли ще се случват големи изненади.

Не знам… може би проблемът ми е, че сравнявам Eternity с този жанр. Ако вие не го правите, или пък не сте играли никога подобни игри, ви гарантирам, че това далеч не е лош избор. Напротив. Eternity е чудесна игра за вкарване на хората в подобен жанр. Може би, защото е и най-приятелската. Както вече казах – “Oh, Heaven”

ПЛЮСОВЕ:

  • Страхотен арт
  • Някакъв, дори и бегъл, усет за тема, което е рядкост в такъв тип игри
  • Оригинални механики
  • Бърз геймплей
  • Подходяща за нови хора

МИНУСИ:

  • Оригинални, но твърде малко механики
  • Липса на възможности за прецакване
  • Носи усещане на „Oh, hell“, но остава далеч зад сянката й

Играта можете да откриете в сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://www.blackrockgames.fr/jeux.html“ target=“blank“ ]Blackrock Editions[/button]

Sponsio – „Прецакай другарче“ на стимуланти!

Вече съм години навътре в нашето обичано хоби с настолни игри и се наслаждавам на все по-съвременни, нови и иновативни игри, които продължават да излизат година след година. Съществува вътовъртеж, който вкарва геймърите в спирала на еднo „тичане”, в което всичко, което не е в крак с модата ни се струва ретроградно, в най-лошия смисъл на думата.

Когато бях съвсем малко дете и цъкахме кент-купе и „гледай си работата”, белотът ни дойде като нещо супер оригинално. После открих 3-5-8 и Румб, които бяха върха на гениалността. Да не говорим за Бридж.

Монополи? Уау! Монополито е отнело стотици часове от детството ми, във всичките му форми и вариации(най-много игра е изял „Тони бизнесмена”).

Сега? Белот? Чуваш ли се?! Да не сме деветдесетте?!! 3-5-8? Кхх.. Анатема!! Монополи? Ха! Явно не си чел ревюто ми.

Май трябва да започна да уважавам повече онези игри.  Сега, това не са просто празни приказки тип „Така е, братя”. Казвам го, защото дълго време не бях оставял вратичка за старите неща. Последната година обаче успях да открия няколко заглавия, които не просто ме върнаха в онези години, но използваха нови механизми, които успяха да слеят носталгията с модерността.

Sponsio е най-добрата игра, която успява да образува хомогенна смес между стар и познат геймплей и нови и хитри механики.

Бях силно привлечен от играта поради две основни причини. Първо, това е геймърска версия на „Прецакай другарче” (Oh, Hell) и второ, дизайнерът е Jozsef Dorsonczky (съжалявам, не знам как се пише на български). Това е дизайнерът на две от най-дълбоките тактически игри, които съм играл – Six MaKing и Hack Trick.

Вече съществуват доста вариации на Oh,hell, като дори съм писал ревю на една такава – Skull King the Dice Game. Разликата тук обаче е, че Sponsio взема основата на обикновената игра, в която залагате предварително колко ръце ще хванете и я изстисква до такъв максимум, че почти я превръща в Бридж. Ха… явно това е подписа на Jozsef. Стари игри по нов начин.

Sponsio е trick-taking игра и след това изказване вероятно повечето от вас вече са затворили прозореца, изгорили компютъра, излезли от стаята и са си хванали влак за Сибир, където цял живот ще играя модифициран чилик с сталактити в неизследвана пещера в опит да избият от главата си и последния помен от съществуването на такъв тип игри.

Ако все пак има останали „търпители”, гарантирам ви, че Sponsio e игра за истински ценители… и геймъри. Да, това не е кежуъл игра, която да разцъкате между други игри. Не се залъгвайте от краткия геймплей. Ако не се концентрирате, не прецените всичко и най-вече – не броите картите, забравете да имате шанс за победа.

Целта в Sponsio е да се събират точки. Първият, който стигне до 30 печели. След всяко раздаване се печелят някакви точки, а една играе трае средно между 1 и 5 раздавания. Да, 1. Още първата ми игра спечелих от първия рунд. Ще стигнем и до там.

Всеки рунд се развива в две части. Втората част е изиграването на ръцете на играчите. Има няколко комплекта (в зависимост от броя карти) със стойности от едно до девет. Когато се играе карта, другите трябва да отговарят на цвета. Който е с най-висока карта печели. Това е.

Истинската игра и големият кеф идва от първата част – залозите!

В средата на масата има голям набор от различни вероятни залози. Например – колко ръце точно ще хванете, колко ръце горе-долу ще хванете, колко карти от определен цвят ще бъдат най-накрая у вас, дали ще хванете последната ръка или не и други подобни. Всеки залог има различна разплата.

Освен тези залози, има и 4 токъна с различни специални действия:

  • Да започнете първи
  • Да смените залог
  • Да удвоите залог
  • Да добавите 3 фиктивни точки за бонуса в края на рунда (после за това)

В началото на рунда се раздават по осем карти на играч и останалите се нареждат с лицето нагоре на масата. Всички ги виждат, правят стратегия спрямо тях и дори могат да си ги вземат в този рунд.

Всеки играч има точно 4 шанса да заложи, да вземе токън (като плати цена) или да смени карта от ръката си с карта от масата. Ето още една хитринка, която задълбочава тактическото мислене.

В обикновения Oh, Hell, самото залагане дава информация на другите играчи какви карти горе-долу имате вие. Е, тук тази част е засилена даже още. Когато правите залог, вие поставяте една от картите си с лицето нагоре до личното ви табло. Така влияението на шанса в играта се смалява почти до минимум.

Разбира се, можете да не заложите нищо, но това само по себе си е залог, защото в такъв случай, според правилата на играта, вие се превръщате в „трол”, който се надява другите да загубят облозите си, с което вие самите ще спечелите.

В края на рунда се гледа кой е спечелил най-много точки от залози. Този човек печели две допълнителни точки. Към това пресмятане се брои токънът, за който говорих.

Ако пък сте спечелили всичките си облози, тогава се движите по специален трак на личното ви табло. Ако не сте спечелили всичките – тогава си занулявате този трак. Ако се случи така, че стигнете до края на трака, тогава автоматично печелите играта… едва ли ще ви се случи. Другият позитив на този трак е, че по всяко време можете да се занулите по ваше желание и да спечелите точките, които зависят от мястото, където се намирате в момента.

В тази игра е изключително важно да следите опонентите си и не само да печелите вашите „взятки” (невероятна дума!), но и да пречите на останалите.

На теория е възожно да спечелите толкова точки още първия рунд, че да спечелите цялата игра. При мен това се случи, защото другите играчи не следяха какво целя и ме изпуснаха.

И… понеже се старая да съм разхвърлен колкото се може повече, време е да ви кажа и каква е темата. Вие залагате пари за гладиаторски битки. Точка.

Заключение

Sponsio е най-добрата “trick taking” игра, която съм играл. Всъщност, това e една от най-добрите игри с карти, които са минавали през мен.

Осъзнавам, че това се дължи основно на дългогодишната ми любов към класическите „trick taking” игри и отдавам повече емоция и носталгия, отколкото разум. От друга страна, дизайнерът е доказал се творец, който не само съставя дълбокотактически игри, но и е активен геймър… който ме е размазвал онлайн на неговата си Six MaKing. Така че не можем напълно да отхвърлим моето лигаво мнение.

Освен това ако играете с различен брой играчи, играта е малко по-различна. С колкото по-малко играете толкова по-стратегическа и по-главоблъскаща игра става. Дори самият дизайнер ми я препоръча за трима. Лично аз намирам играта с 4 за малко по-забавна, но с трима определено беше крайно тактическа.

Трябва да отбележа, че не всеки от моята група точи лиги по играта. Основната причина за това е, че всъщност познавам крайно малко играчи, които харесват trick taking жанра. Защото нека ви предупредя – това е не просто trick taking игра – това е trick taking на стимуланти. С други думи – ако не харесвате такъв тип игри, вероятно ще намразите тази. Но ако вие сте от онова старо поколение, което се е разцепвало на игри тип блато, „прецакай другарче”, бридж, че дори белот, мисля че ще откриете една сериозна провокация, и то от хубавите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Стара идея със съвременен подход
  • Напрегната първа част с наддаване (напомняща леко на бридж)
  • Огромно разнообразие от избори
  • Почти никакъв късмет

МИНУСИ:

  • Ако не харесвате trick taking игри, няма да харесате и тази

Играта официално се появява на пазара тази есен в Есен, така че се надявам да можете да я откриете тогава. Засега можете да поцъкате из сайта на производителите, за да поразгледате какво още предлагат.

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://www.mind-fitness.ro/sponsio/“ target=“blank“ ]Mind Fitness[/button]

Pi mal Pflaumen – Сливи за смет

Някои дизайнери на настолни игри си заслужава да бъдат следени. Ако сте фен на америтраша вероятно в списъка са ви дизайнери като Кори Кониечка и Ерик Ланг. Аз като фен на модерните евро игри сред топ дизайнерите са ми Стефан Фелд, Симоне Лучани и Даниеле Тачини (дизайнерите на Tzolkin, Marco Polo) и Витал Лачерда. Веднага след тях се нареждат дизайнери, чиито игри обикновено са уникални и интересни – Маркус и Инка Бранд, Влада Хватил, Александър Пфайстер, Рудигер Дорн и Матиас Крамер. Игра на последния от изброените е дори в моя Топ 3.

Друга интересна игра на М. Крамер – Helvetia

Матиас Крамер определено заслужава внимание. Игрите му Glen More, Rokoko и Lancaster определено са много изпипани и всяка от тях използва по няколко интересни механизми като добавя нещо иновативно в тях. Glen More съчетава времеви трак, поставяне на плочки, динамичен пазар, и активиране на съседни плочки. Rokoko включва дек билдинг и контрол на територии. Lancaster е най-интересната му игра за мен, в която има поставяне на работници с „избутване“, гласуване на закони и „наддаване“ за битки. Изброените игри също така са сравнително доста тематични като за евро игри и темите им не са толкова клиширани.

Pi mau Pflaumen залага също на формулата – да се започне от добре позната механика и да се надгражда. Този път механиката е trick taking (вземане на ръце). Тоест играчите играят карти един след друг и накрая играча играл най-високата карта печели ръката. Тази механика е много стара и като цяло проста, но има много игри, които я преизползват като добавят интересни промени в нея. Такива са Tichu, Wizard, Diamonds, Release.

Maria Sibylla Merian

Най-странното в играта е темата. През 18-ти век Леонард Ойлер открива числото Пи и прави други важни открития в областта на математиката. Мария Сибила Мериан пък е не само изследовател и пътешественик но и художник, позната за нейния стил на рисуване на природата. Всичко това няма нищо общо с играта освен с илюстрациите на картите. Което е и първото разочарование предвид тематичноста на другите игри на Матиас… но пък илюстрациите са доста красиви и дизайнът на картите е интересен. А и името на играта е интересно, означава някаква игра на думи с израз на немски, в който са включени думите пи и слива. Ако Български дизайнер реши да направи нещо такова ще има карти със сливи и със смет.

Играта се играе 3 кръга, във всеки от които играчите получават по няколко карти от отделно тесте за кръга. Първият изиграва една от тях, след което играе следващия по часовниковата стрелка и така до последния. Играчът, който е играл най-силна карта (картите са със сила от 1 до 25) първи има право да вземе една от изиграните карти, след това този, който е играл втората по сила и т.н. Когато вземе карта играча изпълнява специалното действие на картата, ако има такова, и я слага в таблото пред себе си.

Някои карти

Картите, освен сила, имат и вид плод (или боя), както и евентуално специално умение или начин за точкуване. Уменията не са много – получаване на 3 карти Пи, крадене на карта от таблото на друг играч или получаване на кучето пазач, което предпазва играча, при който е от кражба. Картите Пи може да се играят заедно със стандартна карта, за да увеличат силата на картата с 3.14 (поради което не може да има равенство). Картите за точкуване показват например AAABB 8 – което значи, че трябва да имате 3 плода от един вид и 2 плода от друг, за да получите 8 точки, след което губите използваните плодове и картата за точкуване, която може да е един от точкуваните плодове. Това е единственият начин за точкуване и след третото раздаване (в което картите за точкуване са по-трудни за изпълнение, но пък дават повече точки) играчът с най-много печели.

Финални мисли

Правилата са прости и се обясняват бързо. На пръв поглед е малко разочароващо, че при играене на картата, боята (или вида плод) няма никакво значение. Но пък интересно е, че който спечели трика/взятката/ръката печели само правото да избере пръв една от играните карти. Така и второто място има значение. А пък последният поне получава като компенсация една слива – плод който почти не се среща в останалите стандартни карти.

Но… хубавите неща, които мога да кажа за играта се изчерпват до тук. Когато играеш първи и втори не можеш да планираш особено коя карта да играеш, тъй като нямаш идея колко силни и какъв вид карти ще играят играчите след теб, та ти остава само да се отърваваш от слабите си карти. Това какви карти имаш определя в голяма степен какво можеш да направиш и ако имаш лош късмет и само ниски карти, то винаги ще вземаш последен и за теб ще остават слаби карти, които не дават възможност за точкуване или специални умения.

играта

И ако това не е достатъчно, картите за кражба са огромен плесник по играча, срещу който са насочени, а и дават огромно предимство за играча, който ги вземе. Крадящият играч си избира най-подходяща за него карта за точкуване от картите на всички играчи, а усилията на играча, от който е открадната и който почти е бил събрал плодовете за микса за точкуване, отиват по дяволите. Кучето не помага много, понеже дори и да е в теб, в един рунд един играч може да ти го вземе, а следващият да ти открадне карта (на мен ми се случи точно това). Да кажем хубаво – лека хаотична игра тип Уно – просто ще хвърляме карти, ще се наслаждаваме на илюстрациите и който спечели – спечели. Но останалите механики на играта предразполагат към анализ и определено има повече дълбочина от простите take-that игри. Дори ни се случи и малко анализ-парализа и играта отне над 1 час, което е твърде много за нея. Много разочароващо предвид репутацията на дизайнера.

Плюсове:

  • Красиви илюстрации и дизайн на картите
  • Интересна механика на разпределяне на картите от ръката

Минуси:

  • Странна тема
  • Огромно количество късмет за игра с известна дълбочина
  • Много прецакваща take-that механика на кражба на карти
  • Няма кой-знае какво ново
  • Може да продължи по-дълго от колкото трябва, анализ-парализа

Източник на снимките: boardgamegeek.com

Vampire Queen – и големите дизайнери правят такива игри

Trick-taking (събиране на взятки) е жанр, който съм се скъсвал да играя като дете, но никога не съм знаел, че се нарича така. Всъщност, когато съм играел стандартните игри с карти, дори не съм знаел, че съществуват жанрове по принцип.

Години по-късно, вече брутално агресивно навлезлите модерни настолни игри дадоха живот на стотици видове и жанрове, което се превърна в своеобразна хипстър бомба в мозъка ми.

Не мога да отрека, че съм се забавлявал като дете с класическите игри, но новоразкрилият се всеобхватен настолен свят ме отдалечи от един вид, който за мен се усеща като остарял. Не твърдя, че е такъв, просто самата носталгична аналогия автоматично ме запраща години назад.

С малко думи, обобщавам горната графоманска изплющетина – не съм голям фен на trick-taking вид игрите. С малки изключения.

За съжаление, Vampire Queen не е от тези изключения. Дизайнерът на играта е Wolfgang Kramer, който е изобретил десетки хитове (El Grande, The Princes of Florance, Tikal, Colosseum и много други).  Тази вампирска игра обаче изглежда като нещо, което му е хрумнало и дори завършило дизайнерската си структура по време на телефонен разговор, докато светне зеленото на светофар.

Тематично, Vampire Queen поставя играчите в ролята на вампири, които се опитват да се скрият в скривалищата си… или нещо такова.

Нетематично, това е една изключително проста и изчистена класическа trick-taking игра, в която всеки дава по-висока стойност карта/карти от предния играч и така докато изхвърли всичките си карти. Когато един играч е направил това, останалите броят стойностите на картите в ръката си и това са отрицателни точки.

Току що ви разказах половината правила. Останалите правила са написани твърде надълго насложно в малкото памфлетче, което идва с играта. Гарантирам ви обаче, не са.

Когато е ваш ред можете да дадете колкото искате карти от ръката си, но те трябва да имат една и съща стойност. След това ходът се завърта и всеки следващ играч може да даде същия брой карти като първия, но със стойност по-висока от предния. След като всеки е минал хода си, картите се изхвърлят.

Освен това в играта има две специални карти, които ако в края на рунда са във вас ви дават доста минус точки. Тези карти могат да се играят само като първа карта и променят условието на игра. Всяка една може да се играе само като отделна карта. В този случай, всеки играч след този, който я е играл дава също само една карта и играчът дал най-висока стойност карта прибира всички карти от масата, кофти картата включително.

Без може би едно-две малки пояснения, това е играта. Основният проблем на играта според мен идва от сравнителната липса на избор. В 90 процента от случаите вие ще искате да давате колкото се може повече комплекти карти и да изхвърляте при всяка възможност. Изборът идва само от два елемента. Първият е „изпитай си късмета“. Дали да изхвърля сега тези карти или да ги запазя, за да мога да ги изхвърля в правилен момент, когато никой друг няма да може да ме качи, или пък когато имам по-добър сет? Вторият момент идва от специалните карти. Понякога вие искате да съберете картите, които са се събрали със специалната, защото с тях вие образувате готини сетове. Трябва да се внимава обаче, защото докато събирате, на някой може да му свършат картите и вие да си запишете десетки и десетки минуси.

Може да звучи като интресен избор, но не е точно така, защото се случва рядко и обикновено е очевидно какво трябва да направите.

Заключение

Vampire Queen е една от възможно на-изчистените trick-taking игри. Толкова е изчистена и опростена, че напомня на старите класически игри със стандартни карти, ала Сърца. Като се замисля обаче, Сърца е доста по-сложна.

Това, че е една игра е проста не я прави лоша. Това, което я прави скучна обаче е автоматизираният геймплей и липса на вълнуващи обрати. В играта има малко избор, така е, но в повечето случаи той е очевиден и не особено интригуващ.

И докато не мразя геймплея, аз го намирам за сравнителна загуба на време, особено като се има предвид другите големи хитове за мен на компанията Schmidt.

Дизайнерът на играта е голямо име, но творението му за мен е далеч от голямо. И буквално и метафорично.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бързи ходове
  • Приятен арт

МИНУСИ:

  • Скучноват геймплей
  • Липса на избори

[divider]

Ако искате да видите повече информация за играта, както и да разгледате другите, доста по-интересни заглавия, според мен, посетете сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“big“ link=“https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&ved=0ahUKEwjC9Ojy8_nLAhULjCwKHVKOATcQFggeMAA&url=http%3A%2F%2Fwww.schmidtspiele.de%2Fprodukt-detail%2Fproduct%2Fvampire-queen-75036.html&usg=AFQjCNHlnZ0E5fqzul1z0Zs-x80PZ-4e_g&sig2=wFnQRfl4eHdKtAUFyP352g&cad=rjt“ target=“blank“ ]Schmidt Spiele[/button]

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Black Hat – Хакерска смес от механики

Тези дни си говорех с един приятел за това колко интересно е да се правят игри с комбиниране на няколко механики – например хвърляне на зарове и драфтинг, програмиране на ходовете и поставяне на работници, такива неща. Звучи много готино наистина, но за да се получи, комбинирането на тези механики трябва да се направи изключително  внимателно. Затова, когато се срещнах в Ессен с Тимо Мултимаки, дизайнер на играта Black Hat и той ми предложи да направя ревю на играта, бях много ентусиазиран. 

Какво представлява Black Hat?

В общи линии, Black Hat е една смесица между „Не се сърди човече“ и игра на карти с малко усложнени правила. За да се постигне това чудо, всеки играч има по двама хакери (две пионки), които се опитват да пробият системата на хитрата корпорация (да се движат по борда) чрез игра на карти, докато играта се старае да възпрепятства това действие по всички възможни начини (поне чисто тематично, реално няма почти никакви подобни елементи). За да постигнете нещо в играта, трябва да се движите по борда и да се стараете да оставате без карти в края на всеки рунд, за да не трупате лоши точки. Няма хубави точки, само лоши. Ще се стремите да имате минимално количество точки на края на играта (малко е объркващо, знам). Имате и допълнителни варианти на игра, плочки за заместване на части от борда и подпомагане на евентуалната преиграваемост, но това са екстри, а в случая не екстрите са важни.

Най-важното нещо в играта са картите. Те ви помагат да се движите или да прецаквате другарчето, като го махате от удобни за него позиции. Също така ви дават „лоши“ точки на края на всеки рунд. Всичко това се случва с помощта на така наречения „trick-taking“ механизъм, или на български – взимане на ръце (като ръцете в бриджа (взятки), не като истински човешки ръце). В тестето има няколко специални карти, които добавят още малко правила, най-важната от които е Black Hat картата. Преди да стигна до нея обаче, да обясним какво правите с всичките си карти. Много е просто – печелите ръце чрез играене на няколко еднакви карти (например 5 десетки), като се стремите да имате най-силната комбинация от еднакви карти (5 десетки са по силни от 5 деветки и т.н.). За да е по-забавно, в играта има и жокери с максимална стойност (14). Когато ги играете с други, не-жокер карти, те променят стойността си (все едно пък на знаете как работи жокера). Ето тук вече се намесва Black Hat картата.

Black Hat картата също е един вид жокер, но има доста по-значима роля от него. Докато в повечето случаи ще се стремите да играете по-високи карти и комбинации от такива, за да спечелите ръка, давайки Black Hat картата, трябва да имате най-ниската комбинация от карти. Това обръща стандартното правило с главата надолу, така да се каже, и ако някой след вас иска да спечели, то той трябва да ви „подцака“ (добре ми се получи, нали). Не само това, ами ако спечелите си я взимате пак и дори можете да вземете всичките карти, които току що сте изиграли! Странно, а? Естествено, лош вариант е картата да остане у вас в края на рунда, така че трябва по някакъв начин да се оттървете от нея.

След това изморително и дълго обяснение на правилата на играта, време е да ви кажа какво мисля за различните съставни части от нея.

Компоненти

Компонентите определено ме изненадаха приятно – качествена изработка, шарени и ярки цветове. Вярно, не са много и не са кой знае колко масивни и релефни, но играта е така замислена. Шапчиците са много готини и бяха най-впечатляващия елемент за мен в играта, но плочките и борда също ми дадоха приятно усещане за нещо весело и интересно, което предстои. Като цяло, изглежда като една чудесна игра за гледане, с чудесни компоненти за игра и подмятане насам-натам. Какво повече ви трябва? Геймплей?

Геймплей

Имах доста високи очаквания за тази игра. Преди да чета правилата, преди да я пробваме, преди да видя дори компонентите си казах „Ей, това ще е много готино нещо“! До момента, в който започнахме да я играем бях с едно такова приятно заблуждение в главата си. След това изиграване обаче, мисълта, която имах за играта сякаш магически се изпари и започнах да се чудя дали не сме играли грешно, дали не сме комбинирали нещо грешно, защото не ми хареса. Питах Тимо, за да съм сигурен и се оказа, че всичко е наред, а това значеше, че определено нещо не е наред със самата игра. То да беше само едно нещо…

Нека започна с това, че след едно изиграване няколко дни се шегувахме за двата часа игра. Разбира се, това би било нормално, ако играта е по идея двучасова. На кутията обаче пише 30-45 минути? Всяка ръка, всеки рунд някак ставаха все по-мъчителни, все по-постни и безинтересни за играчите на масата. Това доведе до едно голямо проточване на играта и нежелание на играчите да я пробват пак. Беше разочароващо, меко казано. Като допълнение към това, тази Black Hat карта, която беше единственият малко по-раздвижен елемент в играта, беше нож с две остриета. Почти всеки път човекът, който я вземеше, не можеше да се оттърве от нея до края на рунда. Moже да кажете, че това е добре,  защото той е спечелил много, но не е така. В тази игра не се печели. Дори е лошо да печелиш много, защото се залостваш в някой трап на картата и не можеш да мърдаш с тази пионка до края на играта. Какво става като попаднат две пионки на две такива места? Ами… играеш за спорта, нищо друго не ти остава да правиш. Играеш, за да пречиш на другите и да им оставиш повече карти в ръцете, което фактически не зависи много от теб и е абсолютно на произволен принцип. Няма почти никаква стратегия, всичко е толкова хаотично и случайно!

Като заговорихме за стратегия… намерихме един начин, по който съвсем да убиете и малкото настроение в играта и той е да имате Black Hat картата и няколко карти със стойност 0. С тези невероятни карти можете да спечелите 5-6 пъти и да не дадете шанс на другите да направят абсолютно нищо. Не само това, ами като печелите можете и да ги прецаквате доста сериозно. Ние играхме със специалния Tracer режим, в който има проследяващ механизъм. След като той бъде задействан, „ловец“ започва да заловява всички пионки по пътя си и да ги слага в затвора. В края на всеки рунд взимате по 5 „лоши“ точки за вашата пионка в затвора. Затворените пионки седят там до края на играта, освен ако не играете с някои от специалните плочки. Представете си сега как човекът, който движи механизма, има Black Hat картата и няколко карти със стойност 0. Ясно ви е какво прави тази комбинация, нали? Нямам какво повече да кажа за геймплея. Да видим темата.

Тема

Определено темата е едно ниво над геймплея като качество на реализация. Въпреки че Black Hat е от типа абстрактни игри, на които можете да сложите каквато и да е тема, мога да кажа, че настоящата теама пасва до определена степен. Не е най-тематичната игра, която съм играл, но върши работа и дори би се харесала на някои бъдещи, настоящи и вече пенсионирани хакери. Можеше да бъде поне с малко по-задълбочен геймплей и по-застъпена тема, но това са по-скоро лични предпочитания и препоръки за бъдещето на такъв тип игри, отколкото критики към самата игра.

Тъй като всички обвинения и защити приключиха, време е да пристъпим към финалната присъда.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Не съм специалист по игри с взимане на ръце (trick-taking), но за мен те трябва да са максимално опростени и лесни, бързи и забавни. От всичките тези неща, Black Hat е… ами, нито едно. Въпреки че идеята за такава комбинация от механики много ми харесва, за мен играта е усложнена до такава степен, че вече не е толкова забавна като за проста игра. В същото време играта не е достатъчно дълбока и даваща възможности за действия и развитие като за сложна игра. При темата важи същото – Black Hat e нито прекалено абстрактна, нито прекалено тематична и това прави темата такава, че да не предизвиква много внимание върху себе си.

Дори тази умереност във всичко да ви звучи добре, моето мнение е следното – това положение в средата лишава играта от каквато и да е острота. Компонентите не са достатъчни, за да задържат вниманието през цялата игра, а посредствения и на моменти странен геймплей по-скоро би отказал хората от играта, отколкото да ги накара да обмислят стратегии да предотвратят нещо за в бъдеще. 

Заради всичко описано горе, моята финална присъда е… добър опит и нищо повече. Успех на Тимо със следващите начинания, дано следващите му идеи бъдат по-успешни и по-завладяващи от тази! В крайна сметка, при всяка нова идея има грешки, нали?

В моята класация НАЙ играта се нарежда на следните първи места:

  1. Най-разочаровала ме игра
  2. Най-бавна бърза игра
  3. Игра с най-прецакваща непробиваема стратегия
  4. Игра с най-шарени компоненти
  5. Игра с най-скучен геймплей

Ако случайно сте играли Black Hat и присъства във вашата класация НАЙ, моля, напишете ни един-два реда в коментарите 🙂
[divider]
Ако ви е харесала тази статия и като цяло нашия сайт, моля да ни подкрепите! А ние ще ви благодарим с подарък – игра!
[button color=“pink“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/donation/“ target=“blank“ ]Дарение за сайта[/button]