Архив за етитет: nsv

Silver and Gold – търкай, търкай!

От огромният куп Roll and Write игри на NSV, които се изсипаха преди две-три седмици, остана само една. Исках да оставя Silver and Gold за последна, защото тази игра се различава най-много от всички останали, за които говорих напоследък. Различава се най-много с едно нещо – дизайнерът.

За пръв път в NSV се появява голямо име. Това е майсторът на леките към средни игри, MC-то на елегантния геймплей, Увето на Уве Розенбърг – големият Phill Walker-Harding.

Игрите, с които дизайнерът е най-известен са Sushi Go, Cacao, Gizmos и Imhotep. Лично за мен обаче, фаворит сред работите на мистър Фил е Barenpark. Както не веднъж съм казвал – за мен, Barenpark е най-добрата тетрисова игра на пазара. Поради тази причина се зарадвах, когато разбрах, че Фил отново е решил да ни тетрисира с механиките на Silver and Gold, като този път е смесил това пъзелно нагласяне на класически форми с roll and write. Не е първата игра, която прави нещо такова, няма и да е последната.

Въпреки това, разчитам на гъзарско лекия изчистен геймплей, който знам че мастър Хардинг може да достави. А дали? Да.

Silver and Gold е бърза филър игра, в която всеки рунд си задрасквате различни квадратчета по определена схема, като целта ви е да си запълвате островчета… Нещо, като микро Feast for Odin.

Всеки играч има два острова през цялото време, а като запълни всички полета на един от островите, тогава си взема нов остров от пазар в средата на масата. Всеки остров носи точки спрямо трудността му и като цяло – който попълни най-много „скъпи“ острови ще спечели… въпреки че има някои специфики и допълнителни малки механички, които биха могли да ви дадат още точици. Като например бонуси за определени острови и състезание за събиране на монетки (съкровища), които дават малко, но „кеф-ти-прай“ количество точки. Освен това можете да спечелите и точки от палми, които са предимно случайни, но предлагат тук-там тактически възможности.

Принципът на запълване е следният: В играта има тесте от осем карти с тетрис форми. Две от формите се намират два пъти, тъй като са най-ценни в играта. Това тесте се разбърква и се тегли карта. Всеки се опитва да запълни тази форма в един от двата си острова. Ако няма как – винаги може да попълни просто едно единствено поленце. Ако пък запълни поле с „х“, това значи, че автоматично може да попълни още едно поле където си иска – дори това да е друг „х“, което ще предизвика верижна реакция.

Тестето с форми е от осем карти, но всеки рунд се теглят само седем. Това създава прекрасни напрегнати моменти, тъй като вие винаги ще чакате конкретни форми, които могат да излязат, могат и да не излязат, а най-неприятно е да излязат в неподходящ за вас ред.

Островите, върху които ще попълвате са в най-различни чудати образи и е добре да балансирате двата си острова така че да могат вътре да се поберат всички възможни форми. Обикновено обаче ще играете само с два вида острови (два цвята), защото е вероятно да имате бонуси за тези цветове.

Компонентите в кутията са качествени. Маркерите са Faber Castell – не са от ония малките сухи маркери, които сме свикнали да откриваме в подобни игри и които в повечето случаи не работят още преди първата ни игра. Картите също са високо качество и можете да триете маркера дори с пръсти без да остава черно по картите… в повечето случаи. А ако така се случи, че маркера засъхне върху тях, можете да ползвате мокра кърпичка. Само едно нещо. Бихте искали да играете върху покривка, защото картите залепват, а търкането на този вид гланцирани карти върху грапава или просто твърда повърхност ще ги нарани.

Заключение

Silver and Gold е толкова елегантна, колкото и останалите игри на модерния и последно време нашумял дизайнер. И въпреки че тази игра далеч не е най-гениалното му произведение, тя не се приема на сериозно и успява да ви ангажира за едни 20 минути, като ви предлага не само смислени избори, но и вълнуващи „push your luck” моменти. Компонентите са отлични, дизайнът е в десятката и заради лекия си изчистен характер, Silver and Gold е подходяща както за геймъри, така и за нови хора. Поради тази причина, твърдо я забивам в колекцията си.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични компоненти
  • Елегантни правила
  • Бърз геймплей
  • Задоволителни ходове и решения

МИНУСИ:

  • Не пристига с кърпички, така че ще трябва да търкате с пръсти

Illusion – Очевидно е бяла със златни ивици!

В интернет все още е фрашкано с хиляди мемета и картинки, базиращи се на зрителни измами. До ден днешен никой не може да каже онази скапана рокля какъв цвят е. Човешкото зрение е нещо тотално счупено и небалансирано и не трябва да му се вярваме на сто процента. И докато в реалния живот, за щастие, имаме и други сетива, в Illusion вие ще трябва да се доверите на изключително подвеждащите си очи.

Очевидно е, че Illusion ще създаде проблеми за хората, които имат затруднения с различаване на цветове. Но дори и да играят с вас, не е сигурно, че няма да ви победят, просто защото е нямало игра, в която и най-доверените на очите си играчи да не бъркат. И то често.

Illusion пристига с 98 карти с най-различни абстрактни форми – овални, триъгълни, квадратни и във всякакви други шантави образования. Всяка карта има четири основни цвята, които са разпределени по различен начин в проценти. Примерно – на една карта синьото може да е 23 процента, зеленото 12, червеното 46 и жълтото… колкото е там остатъка до 100. Проблемът е, че вие не знаете тези проценти, защото те са изписани на гърба на картата. Може да сте сигурни, че ги виждате, но първо – не, и второ – със сигурност не. Често самоувереността ни ще ни подвежда, защото както казах – Illusion  се крепи на зрителната измама и въпросните абстрактни форми са изработени с трикове, които да ви заблудят.

Знаех си, че има грешка.

Ако сте запознати с Timeline, Cardline и подобни, тук концепцията е почти същата. Illusion се развива в 12 рунда. Всеки рунд ще се обръща карта от едно малко тесте с цветни стрелки. Посоката на стрелката няма почти никакво значение. Това, което е важно е цветът. Този цвят е нещото, w което трябва да се съсредоточите този рунд. Обръща се карта от тестето s форми и след това е наред първия играч. Той обръща нова карта от тестето и решава дали въпросният цвят на рунда върху тази карта е в по-голям или по-малък процент от цвета върху вече обърнатата карта. Ако реши, че е по-малък я слага преди картата. Ако реши, че е по-голям я слага след картата.

Знаех си, че има грешка.

Следващият играч е наред. Той тегли нова карта. Сега трябва да реши къде точно да я постави – най-вляво (има най-нисък процент от този цвят), най-вдясно или пък някъде в средата.

И така всеки играч тегли и слага карти в редицата, докато някой не реши, че все някъде нещо някой е объркал. В този момент всички карти се обръщат и се проверява дали са наредени в правилен възходящ ред, като се гледа цвета на рунда. Ако наистина някой нещо е объркал, предизвикалият играч печели картата със стрелката като точка. Ако пък, не дай си Боже, всичко е наред, тогава играчът преди него взема картата (независимо кой е направил грешката).

Играта продължава така, докато свършат всички 12 стрелки, което е средно 20 минути и се брои кой е събрал най-много точки.

Заключение

Illusion на теория е страхотна филър игра, подходяща за всякакви хора и всякакви ситуации. И това донякъде е така. Да, можете да я носите дори в дома на баба си и дядо си и да я играете на масата след кюфтетата и твърде жилавите карначета. И да – всички ще я разберат и вероятно ще я харесат. С други думи – подходяща е за всеки, дори и за геймъри. Прекрасна е за филър.

Но! Но… Illusion не трябва да се играе твърде често. И това не е защото ще запомните картите и процентите. Не. Няма да ги запомните. Никога. Проблемът тук е, че играта се износва. Цялата идея за зрителната измама е готина и впечатлява всички, които срещнат Illusion за пръв път. Обаче това е „one trick pony”. Цялата концепция се върти около това колко сте уверен в преценката си. След 2-3 игри ще осъзнаете, че не сте. И това е. Тук няма развитие, не начуавате нищо ново (като в Timeline), нито ще има кой знае колко големи изненади при разкриване на линията от карти. Всъщност, в играта съществува много странна предвидима динамика. Всеки рунд, никой няма да казва, че има грешка първите 3-4 карти. Но винаги някой ще каже, че има грешка след петата или шестата карта. Просто рискът е много по-малък и грешка има в 90 процента от случаите. А ако няма грешка… тогава играчът, който е преди вас взема точката… което е странна шансова механика, която превръща победителя в случайност.

Така! Това не означава, че играта е лоша. Напротив – дори мисля да си я запазя в колекцията (този път… защото я имам за втори път). Illusion е игра, която бих вадил всеки път щом играя с нови хора или дори с геймъри, които не са я виждали. Така винаги работи. Но не бих злоупотребявал дълго време с нея. Щом дори на моя шест годишен син му писна след третата игра, значи е по-добре да паля и изгасям по-често свеща отколкото да я оставям да изгори.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинална концепция
  • Лесни правила
  • Подходяща за нови хора
  • Чудесен филър (за няколко пъти)

МИНУСИ:

  • Концепцията бързо писва, ако играете твърде често

The Game: Face to Face – Не просто версия за двама

The Game беше една от онези безизвестни малки немски игри, за които никой не е чувал, преди изненадващо да бъдат номинирани за игра на годината.

Минаха вече няколко години и все пак The Game се наложи като отлична семейна игра. Дори ние имаме съвсем позитивно ревю.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/the-game-review/“ target=“blank“ ]Ревю: The Game[/button]

През годините излязоха няколко версии на The Game, но тях засега няма да ги разглеждаме, тъй като са твърде близки до оригиналната игра.

The Game: Face to Face обаче е повече от версия за игра, която така или иначе беше най-добра за двама (според мен). Това всъщност е една напълно нова и различна игра, която взаимства основната концепция на The Game и добавя нови механики, като я превръща в, забележете, състезателна игра.

Да, повечето от вас, които са запознати с оригинала вероятно, заради спецификата на The Game са очаквали това тук също да е кооперативна игра, но не – NSV изненадаха дори мен.

В тази дуелна игра, всеки от играчите ще разполагат с тесте от 58 карти с числата от 2 до 59. Който пръв успее да се освободи от тестето си – печели играта. Или… ако някой не може повече да слага карти, тогава той губи.

Всеки ще строи пред себе си две купчини – една, която ще се строи във възходящ ред – от 1 нагоре и една, която ще се реди в низходящ ред – от 60 надолу.

Ако сте запознати с базовите правила на The Game, тук са механиките, които се пресичат.

Когато слагате карта в някоя от купчините, тя винаги трябва да е по-малка от най-високото число в едната купчина и по-висока от най-ниското число в другата купчина. Единственият начин да върнете назад купчината си е да играете число, което е с точно 10 по-малко или по-голямо в обратната посока.

Пример: В момента най-горната карта в купчината ви във възходящ ред е 49 и сте доста близо до блокиране. За щастие сте изтеглили числата 39 и 29. В този случай можете да ги сложите точно в този ред и да позакърпите положението.

Дотук с приличията с The Game.

В The Game: Face to Face всеки разполага с ръка от шест карти. Когато е ваш ход, вие ТРЯБВА да играете поне две карти. Ако не можете – горите. Независимо от това колко играете върху вашите купчинки обаче, вие в края на хода ще теглите само две карти.

Ето и моментът, който прави играта „Игра“ игра.

По време на вашия ход вие можете да играете ТОЧНО една карта върху някоя от купчините на опонента. Единственото условие е тази карта да „помага“. С други думи да е в обратен ред. Защо бихте помагали? Ами защото, ако сте го направили, в края на вашия ход вие няма да теглите само две карти, а ще допълнете цялата си ръка обратно до шест.

Това може и да звучи като изкуствена механика, която не предлага много избори, но всъщност ще се учудите на множеството й приложения. На първо време – ако няма смисъл да теглите повече от две карти, не бихте искали да помагате, нали? Но… не. Често ще искате да слагате върху купчините на опонента, просто защото ако сложите картата върху вашите купчини, тя повече би ви навредила. Освен това, вие можете дори да сте прескочили това число и в двете ви купчини, което ви дава идеален шанс да се освободите от трудна ръка. От друга страна… не бихте искали да бъдете твъъърде добри. Идеалната „помагаща“ карта би била възможно най-близка до купчините. С други думи – кога и как слагате може и да е лесно… но не е много лесно.

Заключение

The Game: Face to Face е великолепна сладка игра за двама и особено за двойки. Да, тук може и да има някаква конфронтация и доза „прецакване“, но то никога не е самоцелно. Играта свършва за около 15 минути и решенията, които вземате дават удовлетворителни резултати. Има известна случайност – все пак тук теглите на сляпо от тесте, но вземането на рискове и изборите, които правите донякъде компенсират шанса.

Ако трябва да сравня тази игра с онази The Game, бих казал, че тази е малко по-отпускаща, за разлика от напрягащата донякъде трудна The Game. Тази е малко по-малко ангажираща, което може и да е добре за релаксиращ филър. Според мен вашата колекция може да се възползва и от двете, без да си пречат. Лично аз прeпоръчвам. И двете.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Бърз и пристрастяващ геймплей
  • Достатъчно различна от The Game, за да имате и двете

МИНУСИ:

  • Темата и арта продължават да са все толкова странни

 

Knaster – Празна визия. Пълна игра.

Опитах се да намеря значението на заглавието на тази игра, но стигнах единствено до „evil-smelling tobacco”…. Какво, по дяволите, е evil-smelling tobacco?!

Както и да е. Knaster е суха roll and write игра, наследник на сходно звучащата „Knister”, за чието име дори няма да се ровя.

Казвам „суха“, защото за разлика от Qwixx и Qwinto на същата компания, тук цветовете са изхвърлени през терасата.

Всеки играч отново получава листче и моливче, но на листчето ще забележите само една схема от квадратчета и няколко числа около тях.

Не бягайте далеч обаче, защото считам, че това е една от най-добрите Roll and write игри и със сигурност любимата ми соло игра.

Не, това не е игра само за един човек, но вариантът за един е толкова, бърз, изчистен и интуитивен, че бие сутрешното судоку с кафето.

Да се върнем на стандартната игра (която на практика е същата като соло играта… но с повече хора).

Knaster е „отворена“ roll and write игра, в която един играч хвърля два зара и всеки има опция или да запише число някъде на листчето си или да огради вече написано число, ако числото е същото като сбора на заровете.

Играта свършва, когато някой играч си е запълнил цялото листче.

Нямате абсолютно никакви ограничения в това къде ще си запишете числото. Разбира се, ще искате да сте максимално оптимални.

В играта се печелят точки по два начина.

  • Всяко оградено число в края на играта е една точка
  • Всеки спечелен бонус по редовете, колоните и диагоналите носи съответните точки, които ги пише в квадратчето

Цялата битка в Knaster се върти около печеленето на тези бонуси. А за това има само един начин – трябва реда, колоната или диагонала водещ до колоната да бъде запълнен И всяко число да бъде оградено.

Вече споменах един начин да оградите число – ако просто вече го имате на листа и хвърлите отново същото число. Но… това е несигурен, случаен и нерантабилен метод, който ще използвате само в краен случай.

Основната игра се върти около покер комбинации. Ако след завършването на реда/колоната/диагонала имате някоя от класическите покер комбинации (3 еднакви, 4 еднакви, 5 еднакви 2х2 еднакви, фул, стрейт), тогава ще получите право да оградите едно, две или три числа от този ред/колона/диагонал.

И тук идва главоблъсканицата – Поставянето на всяко число влияе на две или три комбинации, а всеки изминал ход става все по-труден и по-критичен. Винаги ще трябва да жертвате някой ред и да рискувате друг. С други думи – тук отново има push your luck механика, но изграждането на вашето мозъчносмачкващо судоку изцяло зависи от вас, понеже всеки получава същите числа. Освен това, понеже числата се покриват в различни комбинации, трябва да прецените няколко хода по-рано как ще ги заграждате. Когато получите опцията да заградите две числа, например, вие искате да използвате тази възможност и да оградите числата, които се пресичат в неизпълнима за комбинации колона/ред/ диагонал освен ако не сте се отказал напълно от нея (което е съвсем валидно решение). От друга страна съм имал доста ситуации, в които получавам правото да ограждам три числа, но аз вече съм оградил четири от тях и така профуквам идеална възможност. Леле, този абзац беше по-сух и от арта на Knaster.

Когато играете повече хора, няма да завършвате по едно и също време, тъй като някои ще ограждат, други ще пишат. Тоест – много е важно да следите кой какво прави.

Когато играете соло – вие определяте сам темпото и въпреки че отново ще имате трудни решения, нямате напрегнатото усещане, че някой друг ще ви прецака. Соло играта се играе за рекорди. Приятна е и препоръчвам.

Заключение

Knaster e страхотна филър игра и определено е една от най-дълбоките дребни Roll and Write игри, които съм срещал. Разбира се, изключвам неща като SteamRollers. Тук говорим за Qwixx мащаб.

Визията на Knaster напълно осъзнава минимализма си, защото всичко, което тук има е… добър дизайн. Само механики. Но добри механики. Струващи си механики.

Хора, Knaster е жестока. Препоръчвам я.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила, изненадващо дълбок геймплей
  • Всеки избор е от критично значение
  • Подходяща е за соло игра

МИНУСИ:

  • Не е най-приятната визуално игра на пазара

 

Qwinto – най-елегантната Roll and Write игра?

Qwinto е очевиден резултат от успеха на вече модерната класика Qwixx. Макар и двете да нямат почти нищо общо, самото заглавие и компоненти носят духа на предходната игра.

Въпреки че Qwixx е изключително елементарна и гладка игра, не можех да я нарека елегантна. Qwinto от друга страна – това е определението за „елегантност“.

Правилата тук са сякаш по-малко дори и от в Qwixx, но дълбочината на изборите и push you luck вълнението са изпипани със стил.

Qwinto пристига отново само с купчина листчета, два зара и, поне тук има, 4 молива.

По време на хода си играчът избира един, два или три зара (избира и цветовете) и има право на едно хвърляне наново, ако не му хареса резултата. След това всеки си записва сбора на своето листче. Ако активният играч не може да си го запише – по подобие на Qwixx – записва грешка. При четири грешки играта свършва и се броят точки.

Както виждате от картинката, тук има само три реда в три различни цвята. Имате свобода да си запишете числото където искате… почти. Ето и ограниченията.

  • Числата винаги трябва да бъдат наредени във възходящ ред (но поредността, в който се записват не е от значение. Тоест, можете първо да запишете 12, после 6, после 8 и така нататък)
  • Цветът на реда, в който се записва числото трябва да отговаря на един от хвърлените зарове

Първият начин за отбелязване на точки е чрез тези редове. Това се случва в края на играта.

  • Ако сте си запълнили напълно целия ред, тогава вземате толкова точки, колкото е стойността на най-високото число там (тоест – числото най-вдясно)
  • Ако не си запълнил реда, тогава вземате по една точка за всяко запълнено пространство.

Вторият начин за отбелязване на точки е чрез колони. На листчето има шест колони, които пресичат трите реда. Във всяка една от тези колони има по един петоъгълник (Qwinto, сеш ли се). Ако сте попълнили и трите числа в колоната, вземате толкова точки, колкото е числото в петоъгълника.

Играта свършва, когато някой играч запълни напълно два реда или направи четири грешки – по-често ще завършвате с грешки. В играта също. 

Заключение

Qwinto e малка гениална игра. Не мога да си кривя душата. Правилата са ясни и изчистени. Моят шест годишен син я играе без проблем, но от друга страна Qwinto е по-геймърска от Qwixx. Тук решенията, които вземате са по-ключови и определено по-вълнуващи. Рядко се играе само за два реда (както е в Qwixx). Вместо това – искате да балансирате между редове и колони, като често ще рискувате с големи числа в началото на редовете, заради тези петоъгълници, но шансът да се падат числа над 10-12 е минимален.

Освен това, тук всеки записва по време на ходовете на другите и активният играч може да избере точно кои цветове ще влязат в хвърлянето, колко зара и дори може да хвърля наново. Това значи, че в тази игра вие влияете много повече на останалите играчи, отколкото в повечето други Roll and Write игри. От друга страна, това значи, че не можете да играете с колкото си искате играчи. Да, на теория нищо не пречи да откъснете повече листчета и да раздадете повече моливи, но понеже важността на активния играч тук е от голямо значение, вие рядко ще бъдете на ход и така контролът ще се изпусне. С други думи – колкото по-малко играчи имате – толкова по-сериозни ще са тактическите ви избори.

Добре де, може би малко прекалих с думи като „взаимодействие“ и „тактика“. Все пак това е филър игра, която трае около 20 минути.

Но ако търсите „терасна“ игра или пък отпускащ филър с малко „пушурлък“ вълнение – Qwinto е една от най-добрите зарохвъргачки в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Бърз геймплей
  • Различни тактически възможности
  • Изненадващо количество взаимодейсвие между играчите

МИНУСИ:

  • Еми… Това игра с моливчета и цифри. Ако не се кефите на жанра – няма да преоткриете смисъла на живота си.

Qwixx Connected – двойно разширение

За разлика от Qwixx Characters, тук има повече месо и все пак ще се нуждаете от физическо копие на разширението.

Лошото е, че това разширение не пристига с кутийка. Това са просто още два вида кочана с листи, които за жалост не се събират в базовата кутия. Доколкото съм виждал, има различни версии на Qwixx през годините и ако имате Qwixx Deluxe, може да съберете вътре де що имате за играта. Аз едва побрах персонажите в мъничката базова кутийка, а за това тук не може и да става въпрос.

Преди да продължа ви препоръчвам да прочетете ревюто на базовата игра, за да не се обясняваме после, а-у.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/qwixx-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Qwixx[/button]

Qwixx Connected пристига с два нови модула.

Модул 1

Правилата са точно като на базовата игра с едно малко допълнение. Виждате, че някои от квадратчетата са с по-дебели очертания. Тези очертания ефективно създават още един ред и така редовете стават пет. По този начин ще имате още едно на ум, когато запълвате числа. Вече няма да се концентрирате основно в два ред, както е в базовата игра. Модулът не усложнява кой знае колко геймплея и като нищо можете да предложите на нови хора този вариант, без да казвате, че изобщо е разширение. Изглежда си като част от играта. Честно казано… май винаги бих го предпочел пред базовата игра.

Модул 2

Тук нещата са мааалко по-връткави. Точкуването е отново като в базовата игра, но този път нямате допълнителен ред. Вместо това част от числата са свързани вертикално. Всеки път щом задраскате число, вие сте длъжни да задраскате и числото свързано с него на друг ред. Това означава две неща – от една страна ви дава шанс да задраскате число, което вече сте подминали, което е супер, но от друга, ако все още сте в началото на реда, това число ще ви изстреля към края, което е пръчка в спиците. С други думи – този модул отново добавя елемент на „пушурлък“ и размишления, но леееко променя усещането на играта, което значи, че не винаги бих го използвал.

Заключение

Двата модула в Qwixx Connected са просто повече от същото, но в леко изменен вид. Смятам, че от nsv са подходили точно както трябва, защото тази лека игра, чийто чар се крие в елементарността няма нужда от усложнения. Това, от което имаше нужда е малко повече разнообразие и ей ви на воала – два нови начина на игра.

Чудесно разширение. Одобрявам!

Qwixx Characters – разширение за Qwixx

Ако не сте прочели ревюто ми на Qwixx ви препоръчвам да цъкнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/qwixx-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Qwixx[/button]

Qwixx Charaters е мини… направо микро разширение за основната игра на Qwixx, от което имате нужда, но и нямате нужда.

Ще го кажа така – това разширение е от пет плочки с персонажи с умения. Уменията ги има в Boardgamegeek и освен ако не се кефите на арта и факта, че си имате готини плочки в играта – нищо не ви пречи да си ползвате самите умения, тъй като не ви трябват компоненти за тях.

Уменията са следните:

  • Chris Cross – Когато сте вие на ход, можете да използвате и трета комбинация (отново с бял зар и цветен зар), което ви позволява да задрасквате по три числа на ход.
  • Double Dutch – Когато сте на ход ви позволява да хвърлите наново всички или част от заровете.
  • Miss Take – Когато правите грешка, вместо да задрасквате полето с грешки, вие задрасквате едно от полетата с числа (но без последните на ред).
  • Tina Turner – Можете да обръщате тройките в четворки и четворките в тройки.
  • Magic Mike – Когато задраскате число, което е точно през едно на друго число, задрасквате това и в средата.

Заключение

Уменията са готини и… „счупени“, което прави играта с пъти по-забавна. Аз винаги бих играл с тях, въпреки че не съм убеден, че са напълно балансирани. Засега ми се струва, че Magic Mike, Chris Cross и Miss Take са твърде силни… но това е игра на случайност, така че може и просто да ми е вързало с тях.

Както казах – нищо не пречи да си играете с тези умения и дори да си измислите още без да си купувате кутийката.

Според мен тук има пропусната възможност. Ако персонажите бяха не 5, а поне 20 – преиграваемостта щеше да скочи в пъти, а и хората тогава щяха да имат по-силна мотивация да си купят физическото копие. Не се оплаквам. Просто искам още!

 

Qwixx – класиката, дефинираща Roll and Write жанра

2018-та година прероди забравения жанр на Roll and Write игрите. За да си обясним този феномен, предлагам да се върнем в началото на хайпа.

Qwixx е една от най-големите класики в модерните Roll and Write игрите и макар да не е първата (Всъшност е далеч от първата), за много хора през 2012 тя „дефинира“ един много специфичен отрасъла „листче и моливче“.

Мога смело да кажа, че имам сериозен опит с този тип игри, но никога не се бях докосвал до Qwixx. Ако и вие сте като мен, бих се радвал да останете с това кратко ревю, за да видите как тази класика зададе стандарт за бъдещи творения.

Qwixx е номинирана за игра на годината, когато излиза, но макар, че не взема приза, тя печели редица награди след това.

 

Искам да наблегна на класическия елемент в Qwixx, защото ако я разглеждате от днешна гледна точка може и да ви се стори твърде постна за сегашните стандарти на Roll and Write игрите.

Поради тази причина за играта съществуват редица разширения, за някои от които ще говорим скоро.

В Qwixx всеки играч получава листче с четири различни реда с числа.

В кутията ще откриете четири стандартни зара с цветовете на редове на листчетата, както и два бели зара.

Когато е ваш ход вие хвърляте всички шест зара. Всеки има възможност да задраска числото на сбора от двата бели зара в която си реши колона. Ако някой не иска или не може не е проблем. Просто не го прави. Ако обаче в момента вие сте на ход – вие сте длъжни да запишете нещо (имате и втора възможност) – ако не можете, си отбелязвате хиксче на специално място. Всяко такова хиксче е минус 5 точки в края на играта. Ако напишете четири хиксчета – играта свършва.

След като всеки си задраска числото на сбора, тогава активният играч има шанс да задраска още едно число  – той може да използва всеки един от цветните зарове, като го комбинира с един от белите зарове.

Целта ви е да задраскате колкото се може повече числа на ред. Ако успеете да задраскате последното число на ред (можете да го направите само ако преди това сте задраскали поне пет други от този ред), тогава целия ред се блокира за останалите играчи и те повече не могат да задраскват там. А и вие получавате малко бонусче.

Играта свършва или когато някой не може да задраска число четири  пъти или когато два от редовете са блокирани. Обикновено това се случва след около 15 минути.

Всеки ред дава точки спрямо броя на задрасканите числа и бонуси. Добавяте си ги, вадите хиксчетата от грепките и ей ви резултатът.

Заключение

Qwixx e класика и си личи. Всичките й механики са обрани до минимум и когато тя е излязла на пазара ние все още сме нямали съвременни хвъргачки като Railroad Inc, Ganz Schon Clever и подобни. Това, което искам да кажа е, че да – играта е добра, но може и да омръзне бързо за тези от вас, които са играли вече по-нови Roll and Write. От друга страна, ако търсите нещо елементарно и почти механично, което да си цъкате на терасата за 5 минутки, мисля че Qwixx може и да работи. Освен това, ако тепърва навлизате в жанра, мисля, че има какво да вземете от тук. Ако искате пък, може и да изчакате следващите дни, когато ще говоря за прекрасните игри, до които NSV стигнаха благодарение на дедо си Qwixx.

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактна
  • Лесна за научаване
  • Бърза
  • Създаде цяла линия отлични игри (за които ще говорим скоро)

МИНУСИ:

  • Вече има много по-добри игри от този вид на пазара
  • Пристига без моливи (което е странно)

The Mind: The Sound Experiment – Какво точно е това?

Преди да продължите, сериозно ви съветвам да прочетете ревюто ми на оригиналната игра – The Mind.


Скоро в интернет се появи нещо с името: The Mind: The Sound Experiment. Аз съм един от големите фенове на The Mind и разбира се, че трябваше да го имам. Дори не порових сериозно, за да видя какво точно е това преди да получа играта.

Ако вие вече сте разгледали форумите, знаете. Точно заради това и не мисля да правя ревю. The Mind: The Sound Experiment е просто играта The Mind в по-голяма кутия и с диск със саундтрак.

Всъщност, в книжката с правила е добавено правило, което ви позволява да използвате саундтрака за нещо повече от обикновен фон, който да ви създаде атмосфера. Можете да използвате музиката за таймер.

На диска ще откриете два трака. Стилът им ми е познат, тъй като по цял ден слушам подобни звуци за концентрация и за отнемане на странични досадни шумове от типа на… хора, които се опитват да ми говорят. В момента популярни хитове са ми: „Study Music Alpha Waves: Relaxing Studying Music, Brain Power, Focus Concentration Music, 0161“ и „Music for Deep Focus and Concentration with Binaural Beats, Brainwave Music for Studying“

Единият от двата трака в кутията е подобен мозъчно напушен допинг с джунглов оттенък, докато другият вкарва неоновото усещане, че гледате „Ченгето от Бевърли Хилс“

Сега… големият въпрос идва – Струва ли си да издирвате това копие, ако вече имате The Mind? Ами… по-скоро не. А ако нямате The Mind – кое трябва да си вземете?

Има две особености, които могат да решат дилемата ви.

  • В това издание няма никакъв текст по картите. Повечето от нас вероятно са намерили The Mind от немски сайтове и макар текстовете по картите да са изцяло „флейвър“ и да нямат никакво значение за самата игра, може би бихте предпочели изчистените карти, без никакво разсейване от немски философски мисли. Или пък, ако се кефите на малко добавена тема в така или иначе безтемната игра, бихте искали да има текст.
  • По-сериозната разлика е в размера на кутията. От една страна, оригиналният The Mind идва в малка кутийка, която можете да разнасяте навсякъде, но от друга – ако сложите протектори на картите, те вече няма да се събират в нея. В голямата кутия на The Mind има място за поне още три копия на The Mind, така че ако ще си предпазвате картите, или пък ще слагате вътре няколко малки картови игри – бих ви препоръчал The Sound Experiment.

Не мисля, че саундтракът е решаващ. Да, странно е, че са избрали да го сложат на диск, вместо да използват апликация или просто да го пуснат в нета за малко пари (нали… понеже не сме 98-ма), но този саундтрак, колкото и да е приятен (а той е приятен, наистина) може да се замести с всякакви подобия на атмосфера в youtube, така че изобщо не е задължителен.

С едно изречение – ако имате The Mind, нямате нужда от The Sound Experiment. Ако нямате The Mind, но искате да си сложите протектори на картите – бих ви го препоръчал само заради мястото, което предлага кутията на The Sound Experiment.

The Mind – играта без правила

Преди няколко години една игра рязко се номинира за игра на годината и това сериозно раздразни геймърите. Играта се наричаше The Game и всъщност беше отлична семейна игра, работеща най-добре с двойки.

Няколко години по-късно, от компанията NSV пускат съмнително наподобяваща визуално игра и на теория близка до концепцията на The Game. Даже новата игра също беше номинирана за игра на годината. The Mind обаче е на друг дизайнер (Wolfgang Warsch), който имаше силна 2018-та година. Освен хита The Mind, пичът изкара и Quacks of Quedlinburg.

The Mind e играта с най-безумната концепция, която някога съм срещал. Тук липсата на правила така ще ви накарат да си чешете объркана кроманьонска физиономия, докато четете книжката, че дори се е наложило дизайнера да се намеси в правилата с изречението – „Знам, че ви звучи като да няма игра тук, но спокойно – играйте една-две игри и ще видите, че не е така!“

И е прав. В The Mind има повече игра, от колкото някои сериозни и тежки хитове на пазара.

Да, голяма част от геймплея се базира на мета преживяване, но ако изтърпите едно-две разигравания ще започнете да осъзнавате заглавието – The Mind.

Колкото и да е странно, тук вие наистина трябва, а и ЩЕ, започнете да разчитате другите какво си мислят само 10-15 минути след първото раздаване на картите.

The Mind пристига в малка кутийка, която има няколко допълнителни карти, но основата се крепи около тесте от 100 карти с номера от 1 до 100. Играчите се опитват кооперативно да подредят случайно раздадените им карти във възходящ ред. В първия рунд всеки получава по една карта, втория по две и така до около 10 рунда, в зависимост от броя на играчите.

Ето и къде се крие магията.

  • Всеки си държи картите тайно
  • Нямате право на никакво подсказване. Нито дори на знаци и други подобни.
  • Няма никакъв ред по какъвто да слагате картите си на масата

В общи линии – всеки решава сам кога ще сложи картата на масата без да има никаква информация за числата в ръцете на другите играчи. Чудите си – WTF?! Това не е ли пълна случайност? Ами… не съвсем. Фокусът в The Mind е да играете извън играта. Тук трябва да можете да прецените колко уверени са другите играчи в картите си.

С други думи – след едно-две разигравания вероятно ще сте научили кой колко смее да рискува, как мисли и колко е уверен в себе си.

Често играта се свежда до двама човека, които бавно бутат карти с лицето надолу към средата и се гледат в очите. Не. Не е нужно да мълчите. Тук свободно можете да говорите неща от типа – Аз съм следващия. Сигурен ли си? Не. А ти? И аз. По-скоро съм аз. Не… май не съм. Бам! Трети се намесва.

В играта има няколко право на грешки преди да изгубите напълно, като през няколко рунда ще получавате нови животи.

Освен това ще имате и тук-там жокери, които можете да ползвате. Жокерите позволяват всички да изхвърлят най-ниската си карта, което не само, че чисти голяма част от рунда, но и ви дава солидна информация за ръката на съотборниците ви.

Има правило, което казва, че не можеш да играеш която и да е карта от ръката. Трябва винаги да даваш най-ниската. Това помага срещу чийтове, защото когато някой сгреши – всички играчи изхвърлят по-ниските карти от току що изиграната.

Понякога, ако имате само високи карти не е лошо нарочно да загубите живот, така че има някакво „геймване“ на системата.

Но не прекалявайте с геймърството. Защото… The Mind тотално се чупи, когато подходите към нея като геймъри. Виждал съм всякакви опити за „изгеймване“ на системата – Подсказване с кодови думи, намигания, знаци, че чак до безумната система за броене на ум, за която не само съм чел в нета, но разбрах, че и мои приятели използват. Абе, я да ви питам всички вас големите геймъри – Кого точно лъжете? Кого тарикатствате? Играете заедно срещу играта. И кво – заедно й въртите някакви номера? Лично аз не бих се чувствал победител, ако мамих безмълвна картонена кутийка.

The Game е създадена с определена цел и ако за вас това е да спечелите на всяка цена, за мен е да се създаде атмосфера на четене на мислите на съотборниците с напрегнат, но пресметнат риск.

Какво вълнение и какъв риск има в това да си програмирате действията? Това е все едно да хвърлиш зар, чиито всички стени показват шестици и да се надяваш на шестица. Единственият начин да загубите е да ви се падне калъч. Вълнуващо!

Заключение

The Mind е събитие в хобито. Играта е успешен експеримент, който ни показва, че не само с малко, но на практика с почти никакви правила, може да се извади ангажираща и вълнуваща игра с безкрайни обрати и УАУ моменти.

В тази малка кутийка се крие дълбока мета игра, която ще ви сближи с хората около масата до такава степен, че ще започнете наистина да си четете мислите. Така че ако имате нещо в мазето, за което другите не искат да знаят, по-добре си играйте сам.

Ако обаче осъзнаете в какво се забърквате, ще се счупите от кеф.

Трябва да имате предвид, че това не е геймърска игра и не е създадена, за да могат геймърите да се гаврят с условията й, като си добавят системи и правила.

Ако не понасяте семплия факт, че тук целта е да се впуснете непреубедено в едно изпразнено от игра събитие е по-добре да избягвате това бижу.

Лично аз играя The Mind единствено в семейна атмосфера или с хора, които не са играли много игри. Тогава те наистина се потапят в атмосферата и идеята на играта.

ПЛЮСОВЕ:

  • Изненадващо много игра без правила
  • Вълнуващи моменти
  • С тази игра опознавате хората около масата
  • Бърз геймплей… но никога няма да играете само една игра на събиране. Гарантирано!
  • МИНУСИ:
  • Ако се опитвате да измамите играта, преживяването ви се превръща в скучна програмирана победа