Архив за етитет: cmon

Meeple War – Мийпълите не са това, което са

Все още не съм играл настолна игра, която да е добра симулация на RTS видео игра. И докато Meeple War не е точно това, то по-близо трудно можеше да бъде.

От заглавието можете да се сетите, че става въпрос за мийпълчета, които са в, ами, война. Може това да не са най-вълнуващите идея и заглавие, но поне играта си отговаря концептуално на геймплея.

Често ме питат откъде идва думата мийпъл и кой я използва за пръв път. Поне два пъти! Докато на първия въпрос нямам отговор, то на втория също. Но! Това, което не знаете е, че зад цялата тази работа с мийпълите има тежка и кървава история. Вие може да ги познавате като дървените човечета от леките семейни игри като Каркасон, но тези класически форми всъщност са потопени в трупове на малко по-различните си братя. Ако щете, можете да наречете мийпълите дребни дървени хомофобчета.

Преди да се стигне до масовото производство на познатите стандартни мийпъли са съществували 4 различни племена мийпъли с различни форми. И четирите племена дълго са се борили в свещената война на Лилипутия. Да, историята знае кои са крайните победители, но ако искате да разберете напрежението и сълзите на едно загубено поколение, ви препоръчваме да се върнете назад във времето и да разиграете войната от дървените обувки на малките сладки и кръвожадни мийпълчета.

Добре де, играта изобщо не е толкова кървава, колкото я изкарах, но като се замислите, заради абстрактността на далечното минало, нищо от войните преди векове не ни звучи толкова истински, че да ги преживеем. Така че да – като играете Meeple War ще откриете весели цветове, сладки илюстрации и като цяло семейно усещане, но и черепа на Никифор ви звучи като нещо забавно, нали? А представяте ли си как реално се изготвя чаша от череп. Вече си го представяте!

Meeple War е лека военна игра, като правилата се обясняват бързо и концепциите са лесни за схващане. Геймплеят е елегантен и плавен. Нека тези неща не ви заблуждават, защото играта си е агресивна. Все пак имате думата War в заглавието. Да, строите сградите и изграждате двигател на нещо като икономика, но всичко е с една единствена цел – да унищожавате другите мийпъли и да разбивате сградите им.

Всеки играч започва с десет сгради в резерв, от които ще може да построи само 3-4. Е, ако ви разбият някоя сграда, и ще го правят, ще ви се отвори място в селцето за още някоя.

Сградите са, както казах, двигателят на играта ви. Ако си го построите правилно, увеличавате многократно шансовете си за победа. Ако не успеете да откриете синергията в тайминга и комбинативността между сградите, тогава сте в сериозна тиня.

Започвате да строите сграда, но това отнема няколко хода за завършването й. Освен това всеки ефект на сградите се случва във времето, като обикновено имате и избор между различни неща в сградите. По подобие на RTS игрите, особено като автоматизираното „споунване“ на единици, тук сградите бълват ефекти по програмирано време. Например: Знаете, че на всеки три хода, някоя сграда ще ви праща няколко единици на картата. Ако обаче нямате произведени, тогава ефектът ще се загуби и ще чакате отново няколко хода. И тук се крие синергията, за която говорих. Добре е да изчистилите кога произвеждате единици, кога ги изпращате, или дори когато вземате конкретни бонуси, зареждате катапулти и всякакви други ефекти, при които най-важното нещо е таймингът!

Всичко това е двигателят, но все пак пешаците са тези, които ще ви спечелят играта.

Мийпълите по борда се движат с по едно поле на ход и като влезете в поле с други мийпъли, за всеки един мийпъл от едната страна се маха по един от другата. И ако сте нападател, вземате по една точка по трак за атака, докато ако сте защитник получавате за всеки двама убити по една точка. Както виждате, играта ви стимулира да атакувате. Но вие и без това сте безразсъдни изверги, така че не ви трябва играта да ви казва какво да правите. Когато направите 7 точки по този трак, тогава печелите една от постоянните точки по лична пирамида.Като се качите на пирамидата играта свършва (6 точки). Който има най-много точки печели. Да, може да имате и повече от шест, ако контролирате конкретни точки по картата.

Всъщност картата представя поле за уникални тактически решения. В началото на играта започвате със стандартна, балансирана карта, но в процес на играта вие можете да разкривате нови територии и пътища към другите селца, където да опожарявате сградите, а жените да ги каните на срещи.

Полетата имат някакви бонуси и пътища, които ще ви помогнат за битките, но трябва да се има предвид, че това е единственият случаен елемент в играта и реално може да ви реши играта, ако отворите правилната плочка на правилното място. От друга страна си е поемане на риск, защото всеки загубен ход обикновено е спечелен ход на противниците. Да, толкова са важни решенията.

Основният начин за печелене на точки е опожаряването на сграда. Ако успеете да стигнете до някоя сграда, можете да сложите мийпълчето си на нея. Всяка сграда има определен брой места за мийпъли. Щом те се запълнят, сградата излиза от игра, а всички мийпъли се качват на пирамидата на играчите. Тоест, ако сам счупите сграда, можете да спечелите наведнъж 4-5 точки от общо шестте, от които имате нужда! Но, това е причина в чупенето на сгради да се включват и другите играчи. Ето ви елемент на полукооперативност.

Заключение

Meeple War e една от новите ми любими игри. Играта е лесна за учене и с динамични правила, но предлага толкова дълбоки тактически възможности, че ще чувствате истинско удовлетворение, ако извършите правилно плана си. Освен това е конфликтна игра и има елемент на полукооперативност, което предоставя възможности за дипломация с другите играчи. И да, има момент на „Бой по лидера“, но това не е проблем, тъй като всяко действие придвижва някой до победата. Няма да усещате, че играта цикли, особено когат не е по-дълга от час, час и десет минути.

Това е игра със задвижване на двигател и тук, повече от много подобни игри, двигателят е от критична важност за победата. Ако си направите грешната сграда по грешното време, тогава цялата ви стратегия ще се самопусне в канала. Особено, когато не можете сами да си сменяте сградите.

Стратегия не е особено правилна дума в случая, защото Meeple War е чисто тактическа игра, в която може да изградите „метод“ на игра с ваши сгради, но реално ходовете ви ще зависят от ходовете на другите играчи.

Визията помага за агресивния характер на играта и ще кажа нещо смело. Да, играта е конфликта, но мисля, че можете да мине и за семейна обстановка. Не съм напълно убеден, защото не съм пробвал играта в такава атмосфера, но си струва да се поеме този риск, според мен. Просто не им обяснявайте играта, така както аз започнах това ревю.

ПЛЮСОВЕ:

  • Свежи компоненти
  • Лесни правила и интуитивен геймплей
  • Важни решения всеки ход
  • Огромно разнообразие, заради комбинацията от различните сгради
  • Постоянно взаимодействие… еми, война
  • Усещане за RTS

МИНУСИ:

  • Късметът от тегленето на нови плочки понякога може да бъде решаващ
  • „Бой по лидера“ синдром

Играта можете да откриете в магазина нашите яки партньори от Time2Play.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Meeple War[/button]

 

Massive Darkness – Кеф цена няма!

Massive Darkness… каквото и да кажа няма да е достатъчно за да ви опиша възторга, който изпитвам от тази игра. Тук не става въпрос само за миниатюрите или хубавите рисунки, говорим за един изцяло издържан продукт на високо ниво. Точно за това се нарежда в ТОП-а ми на любимите настолни игри.

Разбира се, Cool mini or not стоят зад това. Както се казва в една реклама „Беше лятото на 2016 и никой не очакваше, това което се случи“. Пуснаха кампанията из невиделица и много хора изтърваха earlybird-a. Но това не беше никакъв проблем, защото стречголовете компенсираха всичко многократно, а ADD-оните помогнаха за тяхното отключване“. Някои от вас ще си кажат – „Край! Денис се побърка тотално“, да ама не. Цялата кампания беше едва началото на това голямо приключение. Трепетът и еуфорията от ежедневното отваряне на стречголове, които бяха освен фигурки и всякакъв допълнителен род компоненти допринасящи за разнообразието на играта, бяха неописуеми.

Това е втората игра от вселената на Zombicide Blackplague. Тук също се използват същите като система теренни плочки, а авторите направиха хитрия ход да пуснат допълнителни карти за свързване на героите и чудовищата от първата към втората игра. Освен, че е доста интересна и сравнително бърза за подобен род игри е и доста масивна. Кашона беше с размер 60 на 40 на 40 см. Това което получихме беше игра с около 200 миниатюри. Ако искате да усетите от второ лице вълнението от отварянето на играта, можете да видите видеото в канала ни в youtube.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.youtube.com/watch?v=FK59-9GOqGQ“ target=“blank“ ]Massive Darkness: Unboxing[/button]

Самата игра е дънджънкроул приключение ставаща както за един (много нацепен, хардкор, ветеран играч) така и за 6 играчи (с не чак толкова мускули и опит), с множество мисии, чудовища, предмети за откриване и различни класове за развиване на героите. Ще се постарая да не се разливам много с ревюто, защото с видеото малко прекалих. Но знаете как е с любимите теми, просто никога не се изчерпват. А това е Massive Darkness, и тя е велика.

Да започнем с това, което движи играта, а именно нейната механика. Тук за разлика, от някои по класически представители на този жанр нямаме дънджън мастър, дънджън лорд или човек, който ръководи лошите и движи играта по време на приключението. Въпреки това почти винаги има един играч, който тегли картите, слага миниатюрите, зарежда интериора на стаите, а останалите просто се грижат за героите си.

Системата е автоматизирана до толкова, че в нея са изчистени почти всички неточности относно кое как се движи и какво и до колко може да го прави. Звучи малко сложно, но реално не е . Всяко приключение е с ясно зададена цел, имате предварително подредена карта, заложени са ви тайните обекти, имате старт, финал и разположение на вратите за различните тъмници в подземието.

От тук на татък започва автоматичното зареждане на вражески единици и местоположението на съкровищата. При нормален ход на играта, няма как да знаете какво ще ви се падне, но ако желаете да се изправите срещу конкретна раса противници, можете да заредите само тях в тестетата(да няколко са, после ще разкажа и за тях).

Имате два типа противници, всеки разделен на две под категории. Едните се активират когато претърсвате дадена „стая“, а другите се появяват изневиделица в зависимост от събитието, което ви се падне в края на всеки рунд. Интересно в случая е залагането на предмет подарък към злодея, който получавате като награда, ако го победите разбира се.

В една от най-любимите ми дънджънкроул игри Heroquest, има случай – когато победите супер силната твар, решите да я претърсите и от нея се появява друго чудовище 😀 😀 😀 – кофти нали, особено ако сте на 1 живот. При MD този проблем е отстранен и слава на Лорда, защото тук някои от враговете ви са доста силни и тежко бронирани. В почти всяка стая има сандъци със съкровища – богата работа. Не се налага много да се напъвате, за да си намерите хубава екипировка. Обмислям идея за открит пазар в края на всяка мисия по мои правила, но за това в друга статия.

Класовата система е една страхотна иновация доразвита от Zombicide BP. Тук вече имаме класове герои с много и разнообразни умения. За разлика от ZBP, където всеки герои имаше няколко умения за отключване на различно ниво от своето развитие, тук героите имат две основни умения и могат да бъдат развити в какъвто клас (всеки клас има много и разнообразни умения за отключване) си пожелаете. Отдолу на всяка карта са ви предложени подходящи класове спрямо типа герой, но не е задължително да го спазвате. Някои от класовете бяха отворени като стреч голове (тази кампания имаше супер много неща като бонуси, а не само безброй герои, с които надали ще успеем да играем) общо 11 на брой.

За да вдигнете левел и да отворите умение в даден клас ви трябват експириънс точки разбира се, които се трупат като елиминирате противници. Има двоен стандарт на тези точки, доста добре измислен. Малък и голям експириънс, като ако просто играете една мисия с приятели вие използвате големия, за по бързо отключване на уменията. Но ако играете историята на всички приключения последователно, то тогава използвате малкия експириънс, където всеки 5 малки точки ви носят една голяма.

Нивата на терена са разделени от 1 до 5 в зависимост от броя плочки и зададеното приключение. Така на всяко ниво отваряте различен левел чудовище, но и теглите различен левел съкровища. Колкото са по силни тварите, толкова е по сладка наградата. Като играем, по някога се случва да намерим по-висок левел оръжие от този на нивото, на което се намираме и трябва да чакаме да преминем на следващото, за да можем да го използваме. Има герои с базови умения, които с подходяща екипировка стават недосегаеми още на второ ниво.

Важното на моята компания е винаги да се забавляваме, без значение какво се случва с героите по време на игра и да се наслаждаваме на развитието на дадената история.

Въпреки че са предварително зададени приключенията, платформата е достатъчно гъвкава, за да ви позволи да доразвиете историята и например да вкарате специален бос или персонаж, който да доокраси и да направи вашето приключение още по-вълнуващо.

Противниците в играта са сбор от всички класически раси характерни за дънджънкроул игрите – орки, гоблини, троглоиди,  джуджета, рептили и мишоци. Всяка раса разполага с по два вида войници, два вида босове и една специална единица наречена агент. Отделно от това има голям набор и големи чудовища – Бродещи, благодарение на стреч головете, те са над 30 броя – тролове, огрета, циклопи, минотаври, абоминейшъни, горгони и дори един бял еднорог, чиито грива и опашка са в цвят дъга.

Усещането от изиграването на една такава кампание е уникално най-вече зареди близкия контакт с хората. За това харесвам и настолните игри като цяло – гледаш човека пред себе си и можеш да усетиш емоцията му. За разлика от компютърния екран, където играете с „приятели“ от цял свят и уж сте ок, а в следващия момент, той е в противниковия отбор, избива отряда ти със скапания си хеликоптер и ти пуска ракета с термовиждане…“приятели“. Настолните игри сплотяват, а ролевите кооперативни настолни разкриват истинската същност на хората. Така разбирате кой е добронамерен, кой е алчен, кой е смел и безразсъден (това съм аз, винаги отпред с по два меча в ръката), и кой би ви оставил да кървите на пода в тъмницата, за да може да спаси себе си до финалната права.

Нека не пропускаме удобството от факта, че можете да вдигнете реална наздравица, след като задружно сте смачкали гигантския паяк на предпоследното ниво. Виждали сте какви ли не варианти на хора играещи този тип игри. Някои дори си правят и косплей парти, докато играят, за да могат да вникнат още по-на дълбоко в същността на героя си. Е ние не сме от тях, но за сметка на това съпреживяваме всичко, което се случва все едно е от първо лице.

Правилата са ясни и точни до толкова, че ако нещо не ви харесва можете винаги да си го промените. Хоумрулз бейби! Аз лично елиминирах няколко неща, които изискват отделно действие и ги направих безплатни в края на хода на играча, за да спестим време (…ще ми искат те на мен отделно действие да си пренаредя екипировката, как ли пък не!). Така или иначе една такава кампания се играе около час и нещо, а сбиването на тези действия не нарушава и не разваля по никакъв начин самата игра и удоволствието от нея. Тук реално героите имат взаимоотношения по между си. Могат да се комбинират като един отряд или да се разделят на екипи в зависимост от уменията си. Разменят си екипировка помежду си и се лекуват взаимно. Това е истинска отборна игра в тези трудни времена на мрак и агония.

Разполагаме с огромен набор от оръжия и екипировка и което е по-характерно за компютърните RPGигри тип Diablo, и тук има комплекти, които ако се съберат дават страхотно преимущество на героя.

Основният проблем на този тип игри е сетинга. Този проблем е основно от две части – време и място. Времето винаги е различно, но с подходящ органайзер бързо може да се сведе до минимум. Докато мястото е по-сложно, защото понякога се налага картата да е по-широка или дълга от масата ви. Това не са игри, които можете да играете в края на борд гейм вечерта след като сте загряли с няколко по-леки филъра. Тези игри, още от времето на D&D от края на 70-те изискват предварителна подготовка. Сега не е чак толкова голяма, като сами да си пишем сюжета и да си мислим героите, но отнема време.

Имаме, както споменах, един куп фигурки, които е добре да са подредени и подготвени по раси, за да може веднага да влязат на терена щом бъдат активирани. Отделно имаме терен за сглобяване, зареждане на карти със съкровища по нива, чудовища пак по нива, бродещи и не леката задача да си изберем герои – кой от кой по интересен. Препоръчвам ви, когато играете MD или която и да е от другите дънджънкроул игри, просто си отделете вечерта само за това. Така ще изпитате максималното удоволствие от приключението и спокойно ще можете да се потопите в атмосферата на фантастичния свят който е пред вас.

Платформата е гъвкава и то не само зареди домашните правила. В кикстартер кампанията пуснаха карти, които ни позволяват да вземем зомбитата и героите (само тези от магазинните версии, без кикстарските) от ZBP и да ги вкараме в света на MD. По този начин ето ни и зомбита в подземията, за къде сме иначе без тях?

Можем да взаимстваме и теренните плочки, което при едно авторско приключение би ни позволило да излезем на повърхността, да отидем до таверната, да ударим по един грог и да се върнем следобед, за да донакажем малките зелени пакостници. Самото „наказване“, което се изразява в битки с помощта на зарчета е доста иновативно, поне за мен.

Създателите на играта са направили зарове с уникални пиктограми специално за MD. Заровете се делят на два типа – атака и защита, и са разделени на две нива, слаби и силни. Друг интересен елемент е контра атаката, която е нещо нормално, поне за мен, но в някои игри става така, че аз удрям орката, после Стефчо я удря и чак в хода на чудовищата или дънджън мастъра орката има шанс да ни атакува. Най-накрая има възмездие за онеправданите орки. Играта стана хит още по време на кампанията. След като си получихме кашоните, най-върлите фенове (тези дето първи си взеха игрите и две седмици не ходиха на работа) създадоха групата Massive Darkness Fanatics (горд „член“ съм) и там света на играта се доразвива всеки ден. Лично аз, защото съм и комикс фен освен всичко останало, си намерих от ebay батман и жокера от ZBP и им направих геройски карти за MD (в групата също ги пробваха и доста се харесаха). За да не бъда в разрез с правилата съм комбинирал оригинални умения от други герои без да ги пресилвам.

…да пак се олях, като гледам текста. В заключение – MD е специфична игра, която за да играете ви трябват поне още трима души, готови да отделят 2-3 часа и да не си гледат телефоните, докато не приключите с куеста. Ако не си съсредоточен играч в приключението и да усетиш атмосферата – то тогава няма смисъл да играеш. Цената, ами да това си е една трета от средната заплата за страната (на мен кикстартера ми излезе почти една цяла средна заплата, но кеф цена няма, както гласи една поговорка). Силно препоръчвам Massive Darkness както за начинаещи, така и за напреднали играчи. Тази игра гарантира часове забавления. А ако не ви се свидят средства  разширенията са много добро допълнение към света на MD, защото освен фигурки на герои и едно голямо чудовище, в тях ще намерите и уникален клас герой характерен само за това разширение и допълнителни карти със съкровища и артефакти. А картите, които комбинират MD и ZBP ще се появят изгодно в ebay.

И не забравяйте  – For the Darkness is Massive, and full of terrors!

  • Речник:
  • ZBP – Zombicide Black Plague
  • MD – Massive Darkness

Ethnos – покорителят на топ класации!

Често говоря за любимата си игра Archipelago и забелязвам, че аз, както и други приятели геймъри изпадат в нещо, което можем да наречем „сакрален комплекс“. Това е, когато една игра ти е била любима толкова дълго време, че не можеш и да допуснеш, че друга може да я замести, дори и да получаваш много по-добри преживявания с нея. Ние често „сакрализираме“ някои игри и ги ограждаме с невидим щит, сякаш ни е страх да приемем, че това не е крайна величина и не е нужно да се определяме като геймъри с едно конкретно заглавие.

От време на време се появяват игри обаче, които толкова силно ни разтърсват, че заплашват да съборят основите, които досега са ни държали в сигурния уют на геймърската ни гордост.

Не казвам, че Ethnos е вече любимата ми игра, но признавам, че ме хвана по бели гащи и ми пресъздаде усещане, което имах в началото на моят опит в хобито – тогава, когато каквото и да играех ми се струваше като най-гениалното нещо.

Не казвам, че и не ми е любимата игра, защото въпреки че имам достатъчно опит с нея за ревю ми се струва, че тази игра е от онези, които влизат под кожата и растат ли растат, докато най-накрая…

Кой сега е номер 1…

С други думи, не знам колко време ми остава, но нищо чудно Ethnos да се намърда сред топ игрите ми, особено при положение, че е толкова лесна за разширения.

Това ревю се превръща в гигантско заключение с една цел. Исках да не ви хвърлям директно в правила и компоненти, защото на визия, а донякъде и на теория, играта не звучи като най-вълнуващото нещо. Искам да кажа… вижте борда!

Когато гледах ревюта на Етнос никога не ги доглеждах, защото играта изглеждаше вяла, скучна и на чист академичен език – „супер спряла“.

Дори със случайни токъни за точки…

След това погледнах компанията, която я е произвела – Cool Mini or Not. Казах си малко wtf, но голямото WTF дойде след като видях другият производител – Spaghetti Western Games, които ни докараха визуалното бижу Arcadia Quest. После видях и дизайнера – Паоло Мори, който за мен е най-известен с Unusual Suspects и Libertalia. Значи Етнос не е случайна игра.

Като се загледате още в компонентите обаче стигате и до тези прекрасни пулчета.

И най-вече до уникално добрия арт по картите, някои от компонентите, както и кутията, изрисуван от Джон Хауи, който е известен с великолепната си работа по редица популярни игри, сред които редица заглавия по LOTR франчайза.

Най-впечатляващото нещо в Ethnos обаче не е арта, нито дори темата, да не говорим за историята. Атмосферата е на класическо фентъзи с всичките ви познати орки, елфи, джуджета и така нататък. Историята е отвяна, а за да има някакъв тематичен смисъл на геймплея ще ви трябва въображение.

Ethnos е изключително механична игра, която не мога да нарека абстрактна, но си личи, че геймплеят е на първо място, а каквото остане отива за там нещо като тема.

Механиките са толкова достъпни, че можете да играете играта дори с хора, които никога не са играли съвременни настолни игри. Даже си мисля, че с малко пипнати козметики и не толкова мрачен арт, играта можеше спокойно да се нареди сред титаните на масовия базов геймър – Ticket to Ride, Small World, 7 Wonders…  Може би точно заради този арт, играта е за препоръчителна възраст 14+. Може би. Аз лично не виждам никакъв проблем да се играе и от десет годишни.

В основата си Ethnos е игра за контрол на теории, но това, което Паоло е успял да направи е да отреже онзи агресивен и брутален елемент в стандартните игри с контрол на територии, който пречупва приятелства. Обикновено в тези игри, който притежава някоя територия взема много точки, а другите да му мислят.

Тук контролът е само един от двата основни начини за събиране на точки, като вторият изцяло зависи само от вас. Разбира се, има и всякакви други методики за акумулиране на точки, но те обикновено са поддържащи.

Ethnos е игра, задвижвана от карти. Всичко в играта се върти около вашия успешен мениджмънт на ръката, заедно със солидна доза „пушурлък“ (изпитай си късмета) и някакъв процент шанс. Шансът обаче не трябва да ви плаши, защото Ethnos е стратегическа и тактическа игра, в която може да задобреете и винаги да печелите, ако знаете какво да правите.

Ходовете ви са много тикет-ту-райдови. По време на хода си или теглите карта от пазар в средата, или играете карти.

Банди…

Всичко се върти около концепцията за „банди“. Всеки път щом играете банда, вие слагате едно от шарените си пулчета на конкретна територия.

Колко и какви карти участват в бандата ви обаче има огромно значение. Вие или играете еднакъв цвят карти за вашата банда, или играете карти с еднакви същества.

Три неща са важните в случая.

  • Броят на картите в бандата
  • Цвета на най-горната карта
  • Съществото на най-горната карта

Броят на картите в бандата е въпросният друг основен начин за печелене на точки. В края на всеки един от трите рунда, в които се играе играта се гледа големината на всяка банда, която сте играли. Колкото е по-голяма, толкова повече точки печелите. Тук говорим за много точки. Толкова много, че понякога може да сте пълният лузър при контрола на територии на основната дъска и пак да спечелите цялата игра.

Цвета на най-горната карта има значение, защото всяка зона на централната дъска има цвят. Какъвто е цвета на тази карта – на това място си слагате само едно пулче. С други думи, за да имате повече пулчета ви трябват доста банди. Но, за да слагате там, където вече имате пулче, трябва играете повече карти, отколкото са ви пулчета в момента на това поле.

Съществото на най-горната карта има най-голямото значение, защото… това е цялата игра. Всяко същество има специално умение, или по-скоро собствени механики, които задвижват всичко в Ethnos. Преди да си излея лигите по тази концепция, искам да спомена едно важно правило, което е толкова различно от познатите ни игри, че често играчите го забравят.

Вие можете да държите доста карти в ръката си, но е важно да знаете, че след като изиграете банда, вие трябва да пуснете всички останали карти на масата, след което те могат да бъдат разграбени от всички други около масата… а като ви дойде вашия ход, дори от вас самите.

Така че дори да имате 10 карти, ако изиграете банда от две карти, язък за осемте хода, в които сте събирали карти напразно. В тази механика има много специфики, тактики, пушурлък и хитрости, но не искам да навлизам в нея, по-добре вие си ги открийте сами и не ме занимавайте!

Така, идваме си на думата. Ethnos пристига с тестета с 12 раси, като всяка игра ще се ползват само 6! Това е поредната игра със Smash Up технология, в която се миксират всякакви елементи, за да се получи различна игра всеки път.

Основната разлика от, да кажем Smash Up, е че тук именно тези раси определят основните механики на играта.

Фракциите се избират, миксират се в едно гигантско тесте и се играе с него. В зависимост коя карта е най-отгоре при изиграването на банда се случват всякакви определящи преживяването ви неща. И това не са някакви си мижитурни неща – не. Тези умения са силни и често комбинативни. Което значи, че самите фракции се комбинират една с друга по такъв начин, че всяка една ще ви бъде напълно различна. Напълно различна, казах!

Някои от тези фракции имат само умение, докато други пристигат с допълнителни плочки токъни и дори карти. Ето ги и 12-те, съвсем набързо:

  • Елфи – позволяват ви да си пазите брой карти в ръката, в зависимост от големината на бандата ви.
  • Магьосници – позволяват ви да теглите брой карти от тестето, в зависимост от големината на бандата ви.
  • Летящите – Позволяват ви да слагате пулче където си искате на борда.
  • Минотаври – Броят се за +1 карта при слагане на пулчета.
  • Джуджета – Броят се за +1 карта при броене на големината на бандите в края на рунда.
  • Скелети – На практика жокери, но в края на рунда се разпадат и не се броят при бандите.
  • Халфлинги – не могат да бъдат най-горната карта, но са 24 на брой, а всички останали фракции са 12. С други думи, ползват се за пълнеж.
  • Гиганти – Всеки път щом някой направи по-голяма гигатнска банда взема токън, който дава точки в края на рунда и печели още 2 точки.
  • Тролове – Любимата ми и според мен, най-силна фракция. Те печелят едни специални токъни, които решават равните при изчисляване на точките за контрол на територии (а равни има кажи-речи винаги).
  • Орки – Пристигат с бордове за всеки играч. Когато някой изиграе банда с определен цвят, борда се пълни и печели точки по хитра „пушурлък“ схема.
  • Водните – Пристигат с голям допълнителен борд, по който се движат играчите и където не само, че печелят точки, но и умението да слагат допълнителни пулчета от време на време.
  • Кентаври – Позволяват ви да играете допълнителна банда този ход. Тази фракция изменя напълно динамиката на играта, защото толерира „хордване“ (събиране) на много карти в ръката и после изиграване на дълги и комбинирани ходове.

Има една противоречива механика, която някои обичат (като мен), а други не толкова. Това е.. внезапното свършване на рунда. В долната половина на основното тесте се разбъркват три дракона и когато се появи третия дракон рунда свършва. Веднага! Тоест, вие сте спокойни, докато не дръпнете първия дракон. Спокойни сте и след като го дръпнете, но после… никога не сте сигурни дали няма да се появят двата останали дракона един след друг. Случвало ни се е.

Драконите…

Очевидно е какво ще ми бъде заключението, но преди да стигна до там, нека поговоря и за бройката играчи.

Ethnos може да се играе с от двама до шест! играчи. Това е рядко срещана лудост. А това, което е още по-рядко е, че дължината на играта е почти еднаква, независимо от броя участници. Това се дължи на еднаквата бройка карти в тестето, което играе и ролята на таймер. Ако играете с двама или трима ще бъде мааалко по-кратко, тъй като влиза една фракция по-малко. И въпреки че някои от ревюърите в нета се изказаха, че играта е еднакво добра с всяка бройка играчи, аз не мога да се съглася напълно. Играл съм я с трима, с четири и с шест. Основната разлика е, че колкото повече хора имате на масата, толкова по-малко ходове ще имате по време на играта. Да, самите ходове са бързи и няма да чакате много, докато дойде вашия ред, но просто няма да можете да направите всичко, което искате и това може да ореже от преживяването ви. Е, няма да е пълно прахосване на време, но няма да е оптималния кеф, който в противен случай бихте имали.

Според мен най-добрият начин да играете играта е с 4 човека. С трима също е много добре, пет вече опира до границите, но пак се издържа. Самата игра трае около час, че дори и по-малко, така че както и да я изиграете, все ще ви докара добра емоция.

Трябва ви нов инсърт…

Заключение

Ethnos се превърна в една от любимите ми игри. Не съм мислил къде в моите топ игри да я включа, но има място сред топ 20. И както вече споменах, тя е моят личен facehugger, така че вероятно скоро ще излезе шумно доста напред.

Играта е с толкова лесни правила, че може да се играе с абсолютно всеки, въпреки че може и да ви е трудно да навиете първоначално хората, заради изключително сухата визия.

Освен това Ethnos е доста абстрактна игра и въпреки, че има тема, сетинга е доста вял и банален, така че ако се опитате да следите някаква история, ще останете разочаровани. Това е механична игра и аз я възприемам като такава… като една от най-добрите такива. По принцип съм тематичен играч, но нещо в пристрастяващото разнообразие и светкавични, но интересни ходове ме хвана на куката и все още не иска да ме пусне.

Не вярвам това да е така нареченият „cult of the new” комплекс, тъй като Ethnos не използва нито козметика, нито някакъв супер оригинален „gimmick” елемент, който да се изтърка.

Най-силната й черта определено е огромното количество комбинации, които могат да се създадат във всяка една игра и подобно на Unfair, тези комбинации не съществуват сами за себе си, а определят цялостната механика на едно изиграване в гладка и ритмична динамика. Просто… велико.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт по картите и кутията
  • Гладки и изчистени механики
  • Почти безгранично разнообразие
  • Съвсем безгранично пристрастяване към геймплея
  • Подходяща е за начинаещи
  • Подходяща е за геймъри, тъй като дава възможност за задобряване

МИНУСИ:

  • Сетингът е банален
  • Геймплеят е абстрактен
  • Основната дъска е с вяли илюстрации
  • Изхвърлете инсърта

Играта може да поръчате от Pikko Games, защото скоро ще я имат в магазина. След предното зареждане с Ethnos, копията свършиха за миг… толкова е добра играта. Сега ви препоръчвам да се свържете с Pikko през сайта им и да си заплюете някоя друга бройка.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Time2Play[/button]

Unfair – Засега една от най-добрите игри за 2017

Една от любимите ми игри по принцип си е Smash Up. Имам почти всички разширения и се скъсвам от кеф всеки път, когато някой изяви желание да я играем… което, за съжаление не се случва толкова често.

Една от любимите ми видео игри по принцип е Roller Coaster Tycoon, въпреки че не съм я играл от стотици години, тя трудно може да се измести от каквато и класация, която бих направил с пистолет до челото. Въпреки, че сблъсъците ми с физически лунапаркове могат да се рамкират с невероятните приключения на двата батута, една пързалка и динозавър с локва в сливенския т. нар. „Мъндиленд“ и злощастния, превръщащ се в призрачен чернобилски лунапарк от 3 квадратни метра „София Ленд“, винаги съм бил привлечен към митовете, които чувам за почти цели градове от лунапаркове и безумни антигравитационни влакчета (по нашенски – „влакчета на ужасите…“ WTF). Разбира се, засега ще се задоволя само с клипчетата от първо лице в Youtube, защото кинти, а и защото вероятността влакчето да се счупи е в пъти по-малка, от тази жена ми да ми счупи гръбнака, ако разбере, че дори се замислям да се кача на такова нещо.

Unfair истински грабва все още неуспешно имплементираната тема на лунапаркове и здраво я грундира в механики, които макар и да нямат нищо общо със Smash Up, то подготовката на игра определено изглежда инспирирана от там.

Промота и части от бъдещи фракции…

Базовата игра пристига с 6 фракции (макар и съвсем безпардонно и „unfair” са сложили промота от бъдещи фракции и разширения, само за да ни дразнят), като всяка игра ще използвате само толкова, колкото са играчите – тоест от 2 до 4. С други думи, комбинациите и вариантите за игра, математически сметнато са точно, гледайте си работата, не съм тук да смятам!

В избора на фракциите има стандартни клишета, но определено се намират и някои не чак толкова популярни избори:

  • Нинджи
  • Пирати
  • Вампири
  • Роботи
  • Ганстери
  • Джунгли

За разлика от Smash Up, тук играчите не играят с конкретни фракции. Вместо това всички тези фракции се избират, отделят се различните видове карти и всяко тесте се бърка по отделно. Това значи, че абсолютно всички механики са напълно уникални и насочени към конкретните фракции.

В кутията има удобно място за фракциите, като дори можете да ги сложите с протектори!

Самите механики не са най-сложното нещо на света. В основата си Unfair е нещо като машина, захранвана от двигател, който вие си направите… донякъде. Unfair е и игра за събиране на комплекти… донякъде. Unfair е и игра с изпълнение на тайни цели… донякъде.

Unfair определено не е най-оригиналната механично игра, защото взема концепции от много други игри. Това не трябва да ви притеснява, защото по този начин ще научите играта лесно, а и искам да ви уверя, че въпреки, че играта си е длъжка (На кутията пише 25 минути на играч?! Да, бе! Пробвайте с 40), ходовете са сравнително бързи, а движението на целия геймплей е плавен. Не открихме никакви „дървени“ механики, които да забавят потока на играта и всички концепции се схващат изключително лесно.

Това е игра, в която вие си строите табло пред себе си с атракциони, персонал и разни други джаджи, които да ви дават някакви облаги по време на ходовете ви или пък чак в края на играта.

Картите се сдобиват от класически пазар в средата на масата, като понякога могат да идват и от ръката ви, където също ще се мярка по някоя друга карта.

 

Дъската е двустранна.
Ако стоите един до друг и ако стоите един срещу друг.

В играта съществуват и карти с цели, ала „билети в Ticket to Ride”, които ако изпълните, ще ви донесат бая точки, но ако се окажете пълен провал, ще ви съсекат и малкото точки, които сте успели да изстържете.

Със сигурност най-интересната и най-тематична част в играта, частта, която лично мен ме привлича всеки път щом се сетя за Unfair е частта с подобренията на атракционите.

По време на играта ще имате максимум 5 атракциона, но ще имате безброй възможности да ги подобрявате. Можете да си направите обикновен „ролър костър“ и да му вкарвате всякакви нови лупинги, преминавания през вода, през джунгла и всякакви други лудории. Можете дори да си сложите обикновено капанче, което да го „пимпнете“ с нови и удобни столове, климатици, готини тоалетни, вендинг машини, нов тематичен външен изглед, пък дори ако щете и знаменце на върха.

Е, когато го правите, вие само ще наслагате нови и нови текстове над оригиналната картинка и няма да виждате как реално се ъпгрейдва любимия ви атракцион, но за мен така е по-добре, защото иначе би било изключително сложно, а и вероятно тегаво. Гарантирам ви, че не се изисква кой знае какво усилие да влезете в темата. И най-бедното въображение се заключва в това вълнуващо приключение безпроблемно.

Е, в играта има и няколко вида атракциони, които се свързват един с друг и съставят панорама, но в базовата игра това няма никакъв геймплей ефект. Просто е яко.

И всичко това щеше да е достатъчно за една прекрасна игра, но като добавите тематичните карти… Пф…

Наистина, всяка фракция се усеща съвсем различно не само визуално, но и като геймплей. Която и фракция да праснете в играта си, тя ще остави силно белега си, дори и да изглежда като само поддържаща.

Казвам поддържаща, защото някои фракции (като джунглата например) се усещат като чист контрол на тестетата и няма кой знае какво силно отношение към парковете, докато други като Нинджите или Гангстерите (любимата ми фракция от шестте) са доста агресивни. За което няма проблем, защото пък пиратите го дават по-защитно.

В играта има и два зара. Дълго се чудихме за какво са, докато открихме, че служат единствено за една карта от тестето на Гангстерите.

Ако познавате играта можете да си съставите каквато искате комбинация, но ако не ви се занимава, Unfair пристига с удобни токъни за „рандомизиране“, което е напълно непонятно отсъстващо от Smash Up (където ползвам изключително удобна апликация).

Един от най-яките маркери за ходове по време на рунда.

В лигавенето си не успях да спомена за покъртително добрият арт по картите, но вие така или иначе сте го забелязали от картинките. Не говорих и за хумористичната книжка с правила, която не само е бриз за четене, но си е и доста ефективна, адекватна и разбираема.

Не. Не обичам да пиша в книжките. Не съм аз!

А, не казах и за няколкото мода, които опресняват играта всеки път… и за които няма да кажа и сега!

И… стигаме до слона в стаята, който вероятно много от вас очакват. Името на играта е Unfair и тези от вас, които са се поинтересували повечко знаят защо играта се нарича така.

В играта има засилен „Take that” („‘земи!“) елемент, който е представен от два вида карти – единият е с глобални събития, които се теглят всеки ход, а другият е с карти със събития, които всички играчи теглят и могат да ги използват с изключителна жестокост срещу иначе „добрите“ си приятели.

Казах, че не съм писал в книжката. Така си пристига. Чессно!

По принцип аз винаги съм ненавиждал „take that” частта в повечето игри, и въпреки че понякога и в Unfair може да бъде unfair (нечестно), с радост мога да ви съобщя, че положението не е чак толкова зле, че да искате да обърнете масата… в повечето случаи.

Всяка карта със събитие, която вие теглите може да се ползва за едно от две неща. Едното е да ви сполети нещо хубаво, а другото е да сполетите нещо нехубаво на опонент. Ние открихме, че в 90 процента от случаите е по-добре вие сами да си помогнете, отколкото да прахосате карта, с която така или иначе не сте се сдобили толкова лесно. Освен това един от модовете, с който можете да изберете да играете е да не се закачате (тоест да не ползвате кофти частите на картите).

Да не говорим, че играенето на тези карти не става през цялото време, а само в първата фаза на рунда, което дава стабилна доза спокоен въздух по време на строенето на парка ви, защото не бихте искали някой от опонентите ви да каже: „Аха!“ и да се припотите.

Да. Има и карти, с които може да спрете атаките срещу вас и те не са толкова малко, в сравнение със стандартните игри тип „кансъл на кансъла“.

Глобалните случки са малко по-досадни, тъй като не влизат всички в игра и ако не сте много запознати със самите карти, могат да ви дойдат изневиделица и да ви потрошат това-онова из парка.

Всъщност, това което най-много може да предизвика вътрешния ви Хълк не е това, че някое друго подобрение или атракцион може да ви даде фира. Не и само по себе си. По-големият проблем на тези кофтинии идва от скапването на тайните ви мисии. Ако трудно, мъчно и със стабилна доза тегавиня сте успели най-после да сложите печата за „супер“ качество на лафката си, за да може да изпълните мисия за 30 точки и изведнъж някой с най-обикновено картче да ви го срине… това не само ще ви отреже 30-те точки, но и даже ще ви отнеме 10!

Ма наистина! Така си пристига!

С други думи – да, случва се да е нечестно, но не е толкова редовно. Том Васъл да си гледа работата!

Не съм… абе, вие така или иначе не ми вярвате…

Заключение

Unfair не е просто чудесна игра. Unfair е страхотна игра и съвсем лесно влезе в моята лична класация като една от най-добрите игри, които съм играл. Unfair няма да ви впечатли с изумителни механики, нито с безпогрешен баланс. Даже от време на време ще си правите мръсотии по крайно неприятен и, най-меко казано, нечестен начин. Това, което превръща Unfair във висококачествен продукт обаче е невероятната тематичност и чистото забавление, които ме карат да се усмихвам през цялата ми игра. Ако играта беше с 30-40 минути по-кратка, определено щеше да влезе дори в моите топ 10. Но както е и сега, не виждам как ще мръдне скоро от колекцията ми.

Нямам търпение за новите фракции. Глупости. Нямам търпение за следващата ми игра!

ПЛЮСОВЕ:

  • Изключителна тематичност
  • Велик арт
  • Разказва и обрисува истории
  • Различни модули
  • Различни фракции и лесна разширяемост
  • Почти безгранична преиграеваемост. Математически погледнато е, вие си го изчислете
  • Ето така се прави книжка с правила!

МИНУСИ:

  • Продължава малко по-дълго, отколкото би ми се искало
  • Наистина понякога е малко нечестна

Играта все още не е напълно официално излязла, но можете да я откриете в сайта на нашите приятели от Pikko Games  в секция преордър. Като гледам цената, мога да ви гарантирам, че количеството и качеството карти, които получавате определено си заслужава!

[button color=“green“ size=“big“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Поръчай: Unfair[/button]

Unusual Suspects (CMON Edition) a.k.a. Расистката игра

По заглавието разбрахте, че има различни версии, затова нека изчистим тази порция още в началото. Първата версия е от 2015 година с издател Cranio Creations, а втората е от 2016 от Cool Mini or Not, или както е по-известна последно време CMON, или както е дори по-политически коректно за играта CMON Limited.

И двете версии са минали през моя дом, така че в края на това кратко ревю ще направя сбито сравнение между тях.

Общата концепция и геймплей и на двете версии е абсолютно една и съща. Unusual Suspects е кооперативна игра, в която един от играчите влиза в ролята на свидетел по време на очна ставка, който се опитва не твърде директно да посочи виновник за някакво престъпление. Останалите играчи се опитват да разберат виновника спрямо следите, които им оставя свидетеля.

На масата се нареждат 12 заподозрени. Свидетелят тегли карта, която му показва кой от тези заподозрени е истинския престъпник (на престъпление, което вие сами можете да си измислите).

След това се обръща карта, която задава общ въпрос свързан с характера на престъпника, на който свидетелят може да отговори само с „Да” или „Не”. Всъщност, за целта се използват карти, защото едно обикновено „Да” може да се каже по твърде много издаващи информацията начини. Въпросите са неща от типа: „Той/тя грижи ли се за колата си?”, „Той/тя посещава ли често родителите си?”, „Учил ли е висше?” и купища още въпроси. Чудите се откъде пък играчът ще знае всички тези неща? О, бейби! Няма си и идея!

Тук идва расистката част от играта. Свидетелят трябва да отовори задължително с „Да” или „Не” единствено по външния вид на престъпника. Казват, че не трябва да съдиш по корицата, но всичко в Unusual Suspects е основано на баш обратното твърдение.

Нека ви кажа, дори илюстрациите няма да ви помогнат да се измъкнете от вътрешните ви демони. Точно обратното! Всички картинки в играта са стереотипизирани и на моменти направо пародиращи – колежанчето с празния поглед и тъпа усмивка, брадясаля дървосекач, намръщената баба тип „вещица”, чернокожия рапър и още много и много.

Няма как да се измъкнете без да направите нещо нерасистко. Не. Нека ви го кажа така – играта иска да бъдете расисти. Затова, аз ви умолявам – бъдете расисти. Откровени расисти. Защото, ако не сте, ще играете по начин, който нарочно да заобикаля стереотипния расизъм… което е дори още по-расистко!!  Да не говорим, че тук важи принципът на Диксит. Не е задължително човека, който всички мислят, че не е ходил в колеж да е престъпника. Важно е какво е всъщност в главата на свидетеля. Така че нещата не са принципни, а индивидуални.

Но да се върнем на геймплея. Както казах, играта е кооперативна. Играе се за добър резултат от точки… който както във всички подобни игри изобщо не е важен.

Когато се обърне въпрос и свидетелят отговори, всички останали играчи започват да обсъждат не кой отговаря на това изискване, а кой не отговаря. Когато се обединят около заподозрян, могат да обърнат картата с лицето надолу. Ако не е престъпника могат да продължат да обръщат карти, докато решат, че не искат да рискуват повече, защото ако вземат, че нацелят престъпника, тогава всички колективно губят. Когато решат да спрат, се обръща нов въпрос, който в повечето случаи стеснява възможностите. Колкото по-бързо откриете престъпника, толкова повече точки ще спечелите по определена схема, в която сега няма да навлизам.

Преди да мина към заключението ще направя малко..

Сравнение между двете версии

Първото издание.

Първата и най-голяма разлика е, че първото (оригинално) издание пристига с бейзболна шапка, която се ползва от свидетеля, за да прикрие погледа му, докато наблюдава заподозрените. С други думи, в Unusual Suspects също съществува проблема, който се наблюдава и при Spyfall – трябва да внимавате как „гледате”, за да не ви разконспирират. Шапката не е с най-доброто качество евър, така че не трябва да ви очарова този, да го наречем, плюс.

Втората разлика е в качеството на компонентите. Тук точките определено отиват към второто издание, тъй като картите със сигурност са с по-добро качество, а листчетата за точките са направени по-ясно и по-функционално.

Илюстрациите на заподозрените са същите и в двете издания с изключение на третата разлика. Във второто издание има много повече заподозрени и няма да ви се налага да гледате едни и същи мутри всеки път.

Дотук всичко накланя към второто издание нали? Всичко щеше да е ясно и чудесно, но моментът, в който това сравнение се првърща в пълна каша е разширението на първата версия, което също се пръкна наскоро. То добавя по много от всичко. И най-вече – добавя още сума ти заподозрени. Ще кажете – голяма работа, ще ги смеся с второто издание. Да, ама не съм много сигурен. Първо, картите в двете издания не са съвсем еднакви и вторият, по-голям и по-странен, проблем е, че някои от картите в разширението вече ги има във второто издание. А други ги няма. Дам.

Така че ако се чудите кое издание да вземете, ще ви препоръчам… или едното или другото. Не помогнах, нали? Добре де – ако си вземете първото, задължително си вземете и разширението. Ако си вземете второто, ще ви излезе по-евтино, но ще имате малко по-малко неща от първото. Айде стига вече по тоя въпрос.

Заключение

Unusual Suspects е една от любимите ми парти игри, които обичам най-вече да играя с роднини. Не казвам, че родителите ми са расисти. Не го казвам. Но… всички ще се съгласим, че има нещо в предишните поколения, което е възпитало хората тогава да не гледат на различните по начина, по който ние разбираме… нормалното възприятие. Да. Да го оставим така.

Играта е елементарна, бърза и може да се играе с колкото си искате хора. Точките са напълно излишни, а смеховете са гарантирани… в повечето случаи.

Добре, сега нека укротя топката. Да, играта е това, което е. Да, можем да я наречем расистка. Но въпросите и илюстрациите са така извъртяни, че ръцете ви са вързани… в добрия смисъл. Отговорите, които ще давате често се опират на поп култура, или поне на това, което е общоприето. Разбира се, ако във вашата средностатистическа компания имате представители на повече от един етнос, бих ви препоръчал да внимавате.

И въпреки това, след нито една игра на Unusual Suspects не съм се чувствал мръсен, или дори останал с горчив вкус на вина в устата, че съм направил нещо нередно… а обичам да се възприемам за човек със сравнително изправен морален компас. С други думи – играта си е игра и тя работи чудесно. Ако я възприемате за средство, с което да се надсмивате над определена група от хора, това си е лично ваше извращение.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила, бърз геймплей
  • Хуморът е основна част от играта
  • Можете да играете колкото си искате хора
  • Можете да играете с всеки. Е…

МИНУСИ:

  • Може да се превърне в расистка кървава баня
  • Разликата между версиите също