Архив за етитет: хаотични игри

Psycho Killer – Група тийнейджъри объркват пътя…

„Take that” игрите са най-лесното нещо, което може един прохождащ дизайнер да измисли. И като казвам „лесно“, имам предвид първосигнално и ограничено. Повечето take that игри са създадени от хора, които не са играли кой знае колко игри, защото няма нужда да си преминал през половината boardgamegeek, за да се сетиш как направиш игра тип „Играеш карта – теглиш карта“. „Играеш добри карти пред себе си“ и „Играеш лоши карти на другите“. За да поясна още повече – Take that игри наричаме такива, които обикновено са с едно тесте от карти, от което всеки ход се тегли и играеш каквото ти се падне или го играеш срещу някой друг на масата и му правиш „хаха“ щета. Това са обикновено „глуповати“ игри, къде за лошо, къде за добро, и наистина не се изисква огромен дизайнерски акъл да измислиш нещо подобно.

Казах „повечето“ take that игри са лесни, защото всъщност има доста хитри и оригинални заглавия от жанра, които се кефя да играя до ден днешен. Най-добрите идиотщини от този тип за мен  са „Grandpa Becket’s Cover your Assets (или Big Deal)” и съвсем леко по-софтицираната Truck Off.

Сигурно забелязахте, че минаха вече два абзаца и не съм споменал царят на take that игрите, или поне най-популярната сред тях – Експлодиращи котки. Не го направих, защото… не съм я играл. В моя защита ще кажа, че съм много добре запознат с правилата, защото я имам в колекцията от много време. Тази игра се играе всеки ден не само от клиентите на Offline Café, но и от целия свят, заради популярността й в кикстартър, известния Oathmeal арт и, разбира се, достъпният геймплей.

Експлодиращите котки не са първата игра в жанра, но заложиха израза „Поредното копие на експлодиращи котки“. След цялото това интро – Psycho Killer поредното копие на експлодиращи котки ли е? Ами… да.

НО! Но… Това, което може да продаде игра с банален и твърде познат геймплей е изкупителният елемент – темата. Psycho Killer има оригинална, или поне подходяща тема, за този тип игра и лично аз съм върл фен на B-Movie стил филмите тип „Група тийнейджъри се изгубват в гората…“.

Захапах темата и цялото това ревю ще го разглеждам от субективната гледна точка на заклет фен на guilty pleasure фен.

Презентацията на Psycho Killer грабва още от кутията, която е във формата на стилистиката на добрите стари VHS касети, върху които презаписвахме стотици пъти филми с лошо качество на английски с руски дублаж и немски субтитри. Всички компоненти в играта са просто едно тесте от карти, но доколкото разбирам от това, те са с доста прилично качество.

Артът по картите е по-скоро маркиращ. Той е минималистичен, но ясен, функционален и допълнен с отличен графичен дизайн.

Геймплеят е стандартният, който очаквате от такъв тип игра. Започвате със седем карти. По време на хода си играете колко искате карти, но в края на хода задължително трябва да теглите карта. Има добри карти, има лоши карти, има и такива, които щом изтеглите сте задължени да играете веднага.

Целта на играта е да имате най-малко наказателни точки. Наказателните точки идват от редицата оръжия, които ще са забити по тялото ви. С други думи, пред вас постоянно ще има табло от негативни карти (тези с оръжията) и ще можете да си ги разменяте или премахвате с различни ефекти.

В ръката си ще имате редовно червени карти с оръжия. Тези карти представляват потенциална опасност. Ако някой играч изтегли експлодираща… извинете, психо килър от тестето, то всеки играч е длъжен да свали всичките си червени карти пред себе си. Да, това е от онези игри, които разчитат на тотална честност.

Освен психо маниака обаче, в тестето има и други карти (с черен цвят), които трябва веднага да играете, ако изтеглите… освен ако сте толкова зле, че на психо маниака не му пука за вас. Има механика, която ви казва, че ако имате 10 или повече негативни точки, то вие сте „left for dead” и по-кофти не може да стане. Тоест можете да си задържате кофти картите. Дори можете да ги разменяте с другите играчи, чрез ефекти, защото ако другите получат тези карти, то те трябва да ги играят веднага.

Има редица ефекти сред картите, които се играят под най-различни условия и които променят тотално начина на игра всеки ход. Когато се появи седмият Psycho Killer, играта приключва и който има най-малко наказателни точки, печели.

Bloody Mary Expansion

 

Това разширение превръща Pcycho Killer в drinking game, като замества психо килърите с духа на Bloody Mary, а оръжията с най-различни неща, с които можете да се напиете. На практика играта е същата, но с различна тема и опцията да играете физически на дринкинг игра, всеки път щом изтегилте карта с пиене. Всъщност има едно ново нещо и това са ролите. По време на играта можете да изтеглите роля, като отчето или футболиста, които да ви вкарат мета игра. Например „Духът“ има умението, ако хванете някой да ви поглежда, тогава той трябва да вземе пиене (в играта и ако решите физическо).

 

Заключение

Psycho Killer е това, което е. Без претенции, без големи очаквания – брутално откровена и изключително смахната. Играта е тотално хаотична и ако си падате по котките, има голяма вероятно да си паднете и по убиеца. Отговарям направо – да, това е поредната „take that” игра без почти нищо оригинално. Единственото нещо, с което може да се отличи от глутницата е нейната тема. Аз съм привлечен от нея и не бих отказал да я играя всеки път щом някой предложи. Не отнема дълго време и върви с пиене. Бих ли я предложил аз, ако някой се чуди какво да играе? Малко вероятно, защото има по-добри от жанра. Въпреки това добрият графичен дизайн, оригиналната презентация и неангажираността по време на игра я праввръща в добро попълнение за заведение от моя тип, в което идват предимно хора без опит в настолните игри. За гемърите, или поне тези хора, които имат богат опит с игрите, не мисля, че има нещо за вас тук, освен ако и вие не сте фенове на B-Movie жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Тематична козметика
  • Свежа тема
  • Лесни правила

МИНУСИ:

  • Нищо ново или оригинално

 

Vampire the Masquerade: Vendetta – Шантава игра

Последната година изпонадизлизаха купища настолни игри в света на Vampire: The Masquerade. Вампирите винаги са ми били безкрайно скучна тема във всякакъв вид медия, но си признавам, че Bloodlines беше изключително пленителна видео игра.

Светът на маскарада е дълбок и многопластово богат. Няма да навлизам в кастите на аристократичния нощен живот, защото има хора, които ще ми изпият кръвчицата, ако кажа нещо грешно.

Vendetta е игра с карти за контрол на територии, наподобяваща Smash Up. Играчите се борят за определени зони, които носят точки. След три рунда и не повече от 30 минути всичко приключва и броите точки.

Компонентите в играта са просто купчина карти, няколко плочки и разни токъни. Кутията пристига в непретенциозен малък и лилав формат, а илюстрациите са доста добри, доколкото разбирам от илюстрации и изобщо от вкус.

В началото на играта се нареждат няколко кръгли плочки в средата на масата, изобразяващи вампирски квартални общности. Всеки рунд там се появяват съюзници вампири или хора, които ще се опитвате да привлечете на ваша страна, защото освен уменията им, те ще ви сипват точки в края на играта.

Vendetta пристига със 7 клана, всеки тотално асиметричен от останалите. Тестето на всеки играч е само 9 карти и дори няма да използвате всички, дори и да играете с един и същи клан.

Една от основните механики е „Hand Building”. Това ще рече, че вие си строите не тесте, а „ръка“, докато играете. В първи рунд ще играете само 2 карти от ръка с 3. Във втори рунд ще играете 3 карти от ръка с 4. В трети – четири от ръка с 5. НО! Във всеки рунд ще използвате предходните карти плюс само още една. Това означава, че всяка игра ще имате на разположение 5 карти (освен ако нямате някакво специално умение), което си е горе-долу половината от вашите общо 9 карти.

5 карти може и да не ви звучи като много, но тук ще разчитате на блъф, позициониране и тайминг.

Всяка карта има сила и умение. Когато е ваш ход вие слагате карта на една от плочките в средата на масата с лицето нагоре или с лицето надолу. Ако я сложите надолу, трябва да платите допълнително кръв, което си е и вашия живот. Картите се активират по различно време и уменията им са тотално счупени до толкова, че винаги ще мислите, че другите имат с пъти по-силни умения от вашите.

Освен картите обаче, можете да слагате и кръв на всяка зона за контрол, което ви дава повече мощ, но и увеличава риска да ви вкарат във Frenzy. Ако ви свърши кръвта, вие не излизате от игра. Вместо това трябва спешно да изядете някой от съюзниците ви, които иначе си ги държите, колкото да си ги точите малко по малко. И понеже сте полудели от глад, ако сте във Frenzy, ще трябва даизядете някой на случаен принцип, което може да е съвсем стабилен проблемитет.

Стандартните съюзници. Зуумнете, за да им разгледате имената. Нещо познато виждате ли?

Ако по този начин хапнете без да искате друг вампир, това е най-сериозният грях, който можете да извършите в света на Маскарада и се нарича Diablerie. В този случай получавате Diablerie токън, който ви е бонус всеки рунд, но ако получите трети излизате от игра.

След като всеки играч сложи всичките си карти една по една на която зона прецени, започват битките за зоните, като те се случват в определен ред. Преди всяка битка играчите могат да преценят дали да останат или да избягат. Ако останат, дори и да загубят битката, все пак могат да се вредят за награда на второ място, което също може да е вкусно. Ако обаче избягат, това може да не е подвиване на опашка, а тактическо решение, защото избягалите отиват винаги на последната зона. По този начин винаги най-мощният сблъсък е на последната зона – Haven. Там освен бонусите, получавате и правото да бъдете първия играч в следващия рунд, което си е добро предимство.

Самите битки са доста ясни и очевидни. Просто сравнявате цифри на сила и разни умения в последователсност.

След три рунда в битки за зоните играта приключва и се смятат точките от съюзниците и натрупаните бонуси по време на игра. Който има най-много пичели.

Мод за специални умения на локациите.
Мод със специални артифакти с умения.

Заключение

Vendetta пристигна под радара и въпреки, че я тествах преди 2 години още в Есен, нямах големи надежди, нито очаквания. Приличаше ми на просто поредния клонинг на Smash Up. С голям кеф мога да ви уверя, че това не е така. Играта се държи стабилно дори с всеки брой играчи. Тествали сме я с всички – от 3 до 6. Да, с 6 понякога става каша с 50 умения и тумба карти наслагащи се една върху друга, но играта е достаъчно кратка, че да преминете бързо през бъркотията. Освен това, оставам с впечатлението, че Vendetta не се приема насериозно, което важи и за повечето игри на Horrible Guild. Тази компания се издига все повече в очите ми и вече е сред топ 3 любими издатели, които ни предоставят всеки път все по-различна и шантава игра. Защото тази игра е шантава, хора. Да, механиките са стандартни, но балансът е толкова извънземно счупен, че ако не я приемете за шантава ще си остане просто счупена. А тя не е. Шантава е.

ПЛЮСОВЕ:

  • Добре представена тема
  • Бърз геймплей
  • Вълнуващи умения
  • Работи отлично  и с трима и с 6 човека
  • Има възможност за отборна игра
  • Огромно разнообразие и преиграваемост

МИНУСИ:

  • Понякога става каша от карти и умения

Danger Park – Толкова. Много. Повръщано. 

Danger Park е игра, в която играчите управляват масивен увеселителен парк и строят съоръжения от Али Експрес с цел да изкарат едни бързи пари на гърба на умиращи и повръщащи клиенти. Толкова. Много повръщащи клиенти.

Аз може и да не съм посещавал голям увеселителен парк от онези с Roller Coaster-ите и гигантските водни пързалки, но пък съм се возил на лифта в Сливен, където предпазните пръчки са само за морална подкрепа, дъските под теб я са счупени, я ги няма, а когато минаваш през стълбовете или се друса така, че да си изплюеш топките или просто спира тока. Освен това съм се пускал и по онези метални слончета пързалки от комунистическата представа за детско забавление, на които си печеш яйцата на очи щом седнеш върху горещата ламарина, а щом се пуснеш си разпорваш поне два слоя кожа на връзките между ламарините, наподобяващи капачки от консерва. Така че да, знам какво е Danger Park.

Danger Park има странна и доста нелогична тема, но пък е оригинална и не просто работи, но и всички, с които съм я играл успяваха да изключат мозъците си и да влязат в нея по метода, който наричаме „Suspension of Disbelief”. Това е, когато въпреки че нещо е напълно абсурдно и нелогично, ние сме готови да загърбим всяка взаимовръзка, защото атмосферата ни е завладявала в себе си и работи в някакъв добре изпечен балон от микросистеми.

Тук играчите изграждат един общ лунапарк, като строят най-различни съоръжения, които се развалят още на второто им пускане. Сега, трябва да признаем, че вината е не само в създателите на съоръженията. Клиентите също са си виновни. Извинявайте, ама какво очаквате, като се редите на опашка на „Nightmare Kid’s Adventure”, „Fully Randomized Whirl-Swirl”, „Second-hand Swing Ship” или директното „Ticket to Terror”.

По време на играта човечета ще минават през различните съоръжения, като ще се замърсява с боклуци, с газ, буболечки, ще се наводнява и ще се оповръща. Толкова. Много. Оповръщане.

Играта толкова набляга на повръщаното, че има цяла фаза, в която се гледа повръщаното, а човечетата ви могат да стават зелени (има специални малки зелени човечета) и да повръщат навсякъде, където стъпят.

И тук можете да спрете да четете, ако не искате да си разваляте дена с негативна енергия.

Danger Park e невероятно усложнена игра за това, което е. Не ме разбирайте погрешно. Тя в никакъв случай не е твърде сложна, просто от такава гениална (поне за мен) тема, не бихте очаквали да следвате толкова много фази, да следите толкова много неща и да пръскате токъни по картите като невидяли.

Да,  всяко действие, което извършвате спомага за темата и е съвсем логично в този садистичен фентъзи свят на нещо, което доста наподобява лунапарк по време на празника на Видин, който се появява веднъж годишно и усилва чалгата толкова силно, че да не чувате развинтващите се болтове на гондолата и хвърчащите искри от блъскащите колички. НО! Но… Механиките са твърде тромави и не допринасят с нищо ново към жанра на „поставяне на плочки“ към който мога да приспадна Danger Park.

В играта има и значително количество случайност.

Да, забавлявах се с имената на съоръженията, невероятно добрите илюстрации и като цяло страхотната леко мрачна тема, но хуморът се изчерпва и всичко, което остава е една просто окей игра с хиляди дребни компоненти и токъни, които трябва да местите всеки ход от една карта на съседните и да следите за шестстотин и три неща.

За мен Danger Park има страхотен потенциал, но само темата не може да изнесе един продукт в днешно време. Независимо колко повръщано метнеш върху нея. Толкова. Много. Повръщано.

Малките зелени човечета

Unicorn Fever – игра за фентъзи мутри

Horrible Guild са един от любимите ми издатели, защото никога не се страхуват да изследват странни територии, както откъм гейплей, така и откъм теми. Dungeon Fighter е една от най-шантавите игри, излизали някога и затова я обичам. Dragon Castle захваща идеята за смесване на Mahjong и геймръски елементи, и някак си работи. Alone пък се опита да промени цялостно концепцията за dungeon crawl и въпреки, че не беше огромния хит, който се очакваше, идеите определено бяха иновативни. Дори Kings Dilemma е едно от най-тематичните легасита, които съществуват.

Изобщо, излезе ли нещо от тия пичове, ви препоръчвам най-малкото да го разгледате, защото игрите им са далеч от клишето. Това важи и за Unicorn Fever.

Unicorn Fever е ремейк на игра от далечната 2009-та година от компанията Cranio Creations. В онзи момент собственика на Horrible Guild  (Lorenzo Silva) е бил само дизайнер там и заедно с  Lorenzo Tucci създават Horse Fever, която все още държи високи оценки в Boardgamegeek. Не съм играл оригинала и не възнамерявам да правя никакви сравнения между двете освен очевидното – темата.

Horse Fever е игра за залагания върху състезания с коне. В Unicorn Fever обаче ще скочите отново в обичайните напушени теми на Horrible Guild и ще залагате върху редовните състезания на еднорози тичащи по тъгата към гърнетата със злато.

Първото, което ще забележите още от корицата на играта е шантавия арт изпълнен с качествено надрусан хумор от изключителната Giulia Ghigini, която е художник както на оригиналната Horse Fever, но също и на дори по-смахнатата Dungeon Fighter.

Дотук говорих за шантавости, смахнатости и гърнета пълни с гъби. С огромна радост мога да ви заявя, че геймплея отговаря на темата, поне от гледна точка на смехове и чисто забавление.

Тук е моментът да отбележа, че въпреки лековатата визия, Unicorn Fever не е особено подходяща за деца. Правилата са малко повечко и играта продължава над час. Така че една стабилна възраст от 10+ (както е отбелязано и общността на boardgamegeek) е препоръчителна.

Шанс срещу стратегия

В Unicorn Fever играчите наблюдават известното явление, което се вижда след всеки дъжд – еднорози тичат по дъга. Не ми казвайте, че и на вас не ви е любимо. Разликата е, че в тази игра вие го играете фентъзи мутри и ще залагате на еднорозите. Всеки еднорог има различен шанс да спечели и ако заложите на най-необичайния състезател, пък той вземе да спечели, вероятно ще спечелите милиарди пари. Парите обаче не са целта ви. В играта също.

Тук се борите за слава. Да, в края на играта можете да си купите слава с останалите си пари, но понякога и без много пари можете да спечелите, защото те се разменят с 20 към 1.  Е… винаги може да се случи и това…

Въпреки, че играчът беше на последно място през цялата игра, в края заложи всичко, което имаше на еднорога с най-малък шанс и спечли сума, за която нямаше дори достатъчно токъни в кутията. Няма нужда да ви казвам, но той спечели. С малко… но спечели.

В Unicorn са заложени доста от познатите ни механики – action selection, card play, bluff, dice rolling.  Играта се развива в две основни фази. В първата фаза, играчите основно залагат, като по подобие на рулетка – ако заложите на малко по-сигурно, отплатата ще е малка, а ако заложите на тоталния риск – отплатата ще ви удуши от мангизи.

Казах тотален риск, но и това не е съвсем точно. По време на тази първата фаза, вие имате възможност така да… „подкокоросате“ малко еднорогчетата. С други думи, вие можете да влияете на представянето на състезателите.

В играта има голямо тесте от Action Cards, което е сравнително балансирано, защото няма чак толкова много голямо разнообразие в него. В случая това е добре, защото прави играта по-интуитивна.

Карти се играят само по време на първата фаза и има различни начини да го правите. Когато успеете, вие слагате картата под конкретен състезател с лицето на долу. Когато започне състезанието, тогава ще обърнете картата, както и всички останали карти. Всеки може да слага навсякъде и не сте напълно сигурни дали картата е добра или не… поне не и докато играчът, който я сложи не заложи на определен еднорог.

Cool dice!

Динамиката на първия рунд е следната. Всеки има право на три действия, като след всяко действие се сменя играча. Трябва много добре да следите какво правят другите играчи, за да можете да прецените как да действате. Ако видите, че някой залага на определен еднорог, може и да не е толкова лошо вие също да заложите на него, защото няколко човека ще играят за него. От друга страна, залогът за ПЪРВО място на този еднорог може да се извърши само веднъж, така че ситуацията е – Който пръв завари. Тоест, може да искате първо да заложите на еднорог.

Но…. Това също не е винаги добра стратегия. Понякога искате да изчакате, защото ако заложите веднага на еднорог, всички ще слагат вероятно негативни карти върху вашия състезател.

Интересна тактика е да не бързате със залозите, а първо да слагате карти, които да влияят върху еднорозите. Така другите няма да знаят дали картите са добри или лоши и ще трябва да рискуват, когато играят за този състезател.

Всяко действие, което използвате обаче ще оскъпи последващото му ползване или ще го направи по-слабо. Обикновено, ако първи направиш определен вид действие, ти ще получиш най-много.

Това води до напрегната първа част на всеки рунд, която доста прилича на класическо евро поставяне на работници.

Едно от нещата, които можете да направите в тази първа част от рунда е да си вземете договор – това са специални умения, които ще ви вършат работа по време на играта. Тези специални умения правят играта разнообразна, но е възможно да спечелите и без тях. Лично аз винаги първо посягам към тях, защото дават различни начини за печелене на слава. Има хора обаче, които искат просто да играят хазарт и не ги интересуват някакви си там странни диверсивни методи!

След като прескочите частта с надлъгването идва време за вълнуващото състезание!

Първо се обръщат всички карти под еднорозите, за да се види как те повлияват на състезанието. Някои се случват веднага, други се изпълняват при определени условия по време на надбягването. Тези неща мога да бъдат  от типа – състезателят започва с едно поле напред в началото, или пък спринтира две допълнителни полета след като финишира. Любимото  ми е Ако хвърлиш чифт от този цвят той директно финишира първи или пък последен, зависи от картата.

Картите дават значителен трамплин, но те са само 10 процента от реалното състезание. Самото състезание се развива с огромна доза късмет и известна доза пресмятане на вероятности.

Всеки еднорог има различен шанс за печалба. Това се определя в началото на играта, с някои карти, както и от местата им на завършване след всеки рунд.

Във втората фаза на рунда се прави следното:

  • Обръща се карта, която показва кой еднорог с колко се движи (обикновено тези с по-добрите шансове се движат по-бързо… но НЕ ВИНАГИ)
  • Хвърлят се два зара с цветовете на еднорозите, които показват кои ще се движат с още едно.

Това продължава така, докато еднорозите финишират. Гарантирам ви, че дори и най-големите темерути ще викат за техните фаворите в този момент. Тичането на еднорозите е истинско преживяване и носи усещането на всичко или нищо.

Имали сме не веднъж случаи, в които някой е заложил цялото си състояние на един състезател, с което ясно осъзнава, че ако загуби вероятно е аут, но ако спечели ще получи пфффффф.

Така играта продължава четири рунда, след което се смята победител. И тук идва един любопитен момент, на който аз съм фен, но за някои може да прозвучи странно. Независимо колко слава имаш на финала, ако имаш неизплатен заем (тук можеш да вземаш заеми) не можеш да спечелиш. С други думи – в Unicorn Fever печели играчът без заеми (трябва да се пази репутация на мутра все пак). Ако няколко човека нямат заеми, тогава чак се гледа славата.

Има още доста малки детайли, които не споменах и които правят Unicorn Fever бижуто, което е. Ето и някои от тях:

  • Еднорозите имат специални умения, но само еднорога с най-малък шанс да спечели има право да го ползва.
  • Картите, които се играят върху еднорозите са интуитивни и дизайнерите са сложили хитра система, с която позитивните и негативните се самоизключват още преди дори да сте им прочели уменията.
  • Договорите със специални умения могат да са различни всяка игра. Кутията пристига с пет различни тестета договори, а всяка игра избирате само два от видовете и правите тематично тесте с тях. Някои договори наблягат на специални умения с пари, а други за залози. Различни са и макар да не афектират чак толкова играта добавят вкус, който да направи преживяването ви по-сладко.

Заключение

Гледайте какво,  Unicorn Fever е хазартна игра. Би трябвало да ви е ясно, че ако не си падате по тези игри, тази няма да ви промени мнението, особено когато късметът играе толкова ОГРОМНА роля. Да, съществуват редица подобни игри, като една от най-известните в жанра е семейната игра Camel Up, която е в пъти по-проста, но и в пъти по-бързо омръзва.

Unicorn Fever предлага уникално преживяване за геймъри, което смесва не просто залагане, но и тактически възможности да повлияеш на състезателите. Заради сравнителната си сложност, играта е насочена към геймъри, което може и да обърка много от вас, понеже розовата кутия и шантавия арт могат да ви насочат към мисълта, че това е детска игра. Съвсем не е.

Unicorn Fever бързо се превърна в една от любимите ми игри, което се дължи не само на механиките, но и на цялостната презентация и уникална тема. Благодаря ви, Horrible Guild. Черпете ме от вашите гъби.

ПЛЮСОВЕ:

  • Уникална и оригинална тема
  • Тематичен геймплей
  • Възможност за тактически и някои стратегически решения
  • Вълнуващи състезания и обрати

МИНУСИ:

  • Продължава по-дълго, отколкото бихте очаквали от такъв тип игра
  • Шансът играе по-голяма роля, отколкото планирането и това дразни някои (мен не)

Candy Lab – Натикайте сладки в гърлото на (не)приятелите си!

Сладките и бонбоните се топят в устата ви. Сладките и бобоните в Candy Lab ще заседнат в гърлото вии ще ви задушат в ужасяваща агония, докато приятелите ви се смеят на нещастието ви.

Нямам предвид, че буквално ще се задавите от сладките в Candy Lab… въпреки че компонентите на играта са достатъчно стабилни да причинят това, ако толкова желаете да гълтате дебела пластмаса.

Candy Lab може е да е дружелюбна откъм правила, но е не само брутално агресивна, но цялостната й концепция се върти около това да натикаш колкото се може по-дълбоко ботуша си в гърлото на вашите добри приятели.

Така както го казах излиза, че играта раздава потискащи шамари и чупи приятелства. Всъщност… по-скоро бих я сравнил с take that игри като Експлодиращи котки и Big Deal, в които понеже всичко е построено на случайност, забава и светкавичен геймплей, рядко има обидени.

За разлика от онези игри тип „Тегли карта – играй карта“, тук шамаросването идва завоалирано под формата на пъзел. Разбира се, този пъзел е фиктивен, защото не е особено сложен.

В кутията на Candy Lab ще откриете купчина пластмасови сладки, които по причини, които вероятно не разбирам, са правоъгълни. Сладките са разделени в няколко цвята, като всеки цвят има едни и същи сладки. Разликата между сладките са точките, които ви дават в края на играта и специалните умения, които ще изсипвате върху (не)приятелите си.

Освен тези сладки, ще имате на разположение и тесте с карти. Картите показват различни схеми.

За да започнете играта, просто раздайте няколко карти на всеки играч, отворете три карти за пазар и наредете всички сладки плътно една до друга.

Когато е вашият ход имате две опции:

  • Играете карта, която отговаря на конкретна схема от редицата на случайно подредените сладки.
  • Ако нямате такава карта, тогава връщате в редицата до три сладки и теглите толкова карти, колкото точки общо показват тези сладки.
  • Ако пък нямате и сладки, тогава просто теглите една карта.

Целта на играта е да вземате сладки. Всяка сладка и всяка изиграна карта ви дават точки в края на играта, а този край настъпва, когато или сладките или картите свършат.

Всеки път щом вземете сладки, вие си ги трупате пред вас без да ги ядете и без, представете си, дори да ги ближете. Вместо това изпълнявате всичките им умения. Уменията са шест, пет от които са за шокане на канчета с неща като дискард, размени и други неприятни ритници в бъбреците. Има само две сладки, които не ви дават инструменти за масово унищожение. Това са сладките, които ви позволяват да теглите карти и тези, които ви дават просто 3 точки.

Играта продължава около 20 минути и въпреки, че изглежда като тотален хаос, в интерес на истината има и тактически възможности, които изискват да отделите половин клетка мисъл. Да, капацитета ви за мисъл, който ще изхабите се равнява на статус от джипка, но все пак не мога да нарека Candy Lab безумие.

Candy Lab е съвсем прилична малка игра, която върши перфектно ролята си на филър (игра, която да играете между други две игри). Да, това е игра, в която цакате приятелчетата си, но все пак има някаква интрига, правилата са елементарни, сетъпа и прибирането са бързи, а геймплеят създава моменти на обрати, които ви ангажират на масата. Ако има някакъв проблем в Candy Lab това е, че този тип игри обикновено минават за парти игри, но тази не може да бъде играна с повече от 4 човека. Разбираемо е защо и не мисля, че трябва да се разширява, но все пак да знаете – ако сте четирима и търсите за нещо покрай биричката, това е вашето преживяване. И без това кво друго да правите, егаси.

 

 

RUSH M.D. – Too Soon?

Rush MD е пророческата версия на Kitchen Rush, за която ситуацията с Covid изглежда като рекламна кампания. Миналата година, която все повече започвам да забравям, присъствах на най-големия фестивал за настолни игри в света в Есен, Германия. Там стотици хиляди хора се блъскаха един в друг в продължение на четири дни. Нали? Ще разказвам на децата ми, че и такива времена е имало. Та на този фестивал Artipia Games откраднаха сцената и обикаляха из всички халета с докторски облекла, носилки, пациенти и спешни операции. Беше истинско шоу, което имаше за цел да промотира Rush MD, или както сега е по-известна – 2020.

Не съм играл Kitchen Rush, но доколкото знам от създателите на двете игри, Rush MD е по-скоро инспирирана от Kitchen Rush, като използва само основната идея, но не и механиките.

Както се досещате от заглавието и от снимките, Rush MD е докторска настолна игра, в която лекувате пациенти. И понеже това не е брутално състезание, както да кажем в Bad Doctor, тук играете заедно и се опитвате да излекувате колкото се може повече пациенти или каквато ви е точно мисията, с която започвате всяка игра.

Кутията на Rush MD е ФРАШКАНА с компоненти, което може и да изглежда като сила, но аз намирам за недостатък. Тук има толкова много и толкова различни компоненти, че сетъпа ще ви отнеме едни солидни 10 минути (ако имате кутийки или други инсърти, може и да стигне до 6-7). Това може и да не ви звучи много, но трябва да имате нещо предвид. Целият геймплей на играта трае не повече от 20 минути. За да бъдем точни – 16 минути, плюс административно време между рундовете.

7 days….

Rush MD е игра с поставяне на работници в реално време, в която докторите и сестрите са пясъчни часовници. Te вършат всяко едно действие определено време (докато им изтече пясъка). Това не е нова идея, тъй като сме я виждали и в една странно защо не толкова известна игра – A Tale of Pirates. Там играчитe пуцат и маневрират, докато тук мушкат и боцкат.

Всеки играч има собствен часовник, който олицетворява доктор и който само той може да движи. Освен докторите има и сестри, които всеки който иска може да пипа. В играта също.

Играта е разделена на 4 рунда, като всеки рунд е по 4 минути. Всеки рунд вие ще откривате нови пациенти и ще се опитвате да ги лекувате. И понеже сте частна болница, сами ще избирате какви пациенти ще приемате. Щом решите какво ще правите пускате часовник и можете да теглите от два вида тестета – по-леки пациенти или такива с по-сериозни травми и болести. Тук все пак целта ви не е генерално да помагате на хората, а да трупате престиж за болницата. Защото все пак вие сте докторите и носите отговорността. Ако някой умре в ръцете ви, той ще го преживее, но вие ще си загубите работата.

След като изтеглите пациент вие виждате какви са проблемите му.  В най-честите случаи пациентите се нуждаят от малко хапчета и боцкане. За целта вие просто грабвате хапчета от аптеката, вземате яките реалистични спринцовки и пъхате вътре малки цилиндърчета, олицетворяващи лекарство. Да, не е трудно, но отнема време, а вие все пак се борите за такова. Освен това понякога няма лекарства в аптеката и трябва да пращате сестри да зареждат.

Не всичко се лекува обаче с хапчета, понякога трябва да приемете и пациенти на легло, след което да ги диагностицирате. И тук идва основната кукичка на играта.

Диагностицирането става посредством 4 мини игри. В зависимост от болежките на пациента, вие го пращате на различни изследвания. MRI, Скенер, Кръвни изследвания и Инфекциозна диагностика. За да откриете какво му има на човека трябва или да търсите нещо малко сред купчина, или да сте наблюдателни сред скрити букви, понякога трябва да балансирате неща, а най-трудно (според мен) са кръвните изследвания, за които пренареждате малки цилиндърчета с пинцети.  Пинцетите в играта се използват за множество неща, като често ще трябва да мъкнете с тях и органи, като бъбреци, дробове и сърце. Не знам за вас, ама да пренасяш сърце с пинцети не е най-лесната задача.

И докато правите тези мини игрички трябва да имате предвид, че това е само началото. Щом откриете какво му има на човека вероятно ще започне операция, за която ще трябва да трябват още сума ти неща, за които ще използвате отново пинцети.

И ако това не ви е достатъчно, пациентите могат да вземат и да прихванат някаква болест, която даже да зарази всички останали в отделението.

В края на всеки четири минути вие трябва да сте излекували всички пациенти, защото в противен случайсъстоянието им ще се влоши. А понякога може и да си замине от Covid.

Преди да премина към заключението ми, трябва да отбележа и няколко проблеми. За един от тях вече говорих – тягостното подреждане на картата и още по-досадното прибиране отнемат от преживяването на една иначе светкавичната игра.

Артът е субективен, но специално на този аз не съм фен. По принцип харесвам комендийните, анимационните и шантави илюстрации, но в тази игра, въпреки че има опит за подобен стил, ми се струва че образите са скучни, цветовете са убити и като цяло всичко изглежда като безплатна фейсбук игра с ниска резолюция. Отново – артът изцяло клони към лично предпочитание.

Това, което е проблем обаче са разминаващите се цветове на моменти и решенията за дизайн на конкретни неща. На места едно и също нещо е отбелязано с два различни елемента (икона и картинка),  а на други – символите някак си се размиват с арта отзад. Това създаваше някакво объркване първата игра и въпреки, че се свиква с него, смятам че е досаден елемент.

Заключение

Играта е луда, бърза и създава множество забавни и хаотични моменти. Тя постига всичко, за което се стреми. Всеки крещи на другите, но в същото време се опитва да си свърши своята мини игра и псува защо, по-дяволите, всеки път проклетата кръвна картина се пада баш на него.

Всичко в играта е сравнително лесно (освен сърцето в пинцетите), но когато комбинирате малкото време с количеството неща, които трябва да свършите, ще се поизмъчите.

Играта пристига с най-различни цели. В началото на играта си избирате конкретна цел, която трябва да постигнете. Да, всички са почти едни и същи, но няма лошо да има поне мъничко разнообразие. Освен това, можете да играете на две различни трудности. Нормалната трудност е сравнително лесна и е почти сигурно, че ще се справите с нея, но HARD трудността си е HARD. Победима е, и въпреки че не е Robinson Crusoe, все пак шансът да победите е по-малък, отколкото да спечелите.

Изключително се забавлявах с Rush MD нея и бих я играл всеки път… ако някой друг я приготви, преди да му дойда на гости. Звучи като дребнаво заяждане, но повярвайте ми, за филър игра (за каквато се усеща), сетъпа е убийствено дълъг. С други думи, наумете си едно пътуване до Джъмбо за кутийки, иначе още на втория сетъп ще ви умре желанието за изваждане и прибиране.

Артът не ми е по-вкуса, но като се има предвид семейния характер и темата е очевидно защо са подходили така. Освен това, Rush MD е езиково независима, така че стига някой да знае правилата, можете да я играете с всеки.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Оригинална и актуална тема
  • Изключително тематичен геймплей
  • Бързо разиграване
  • Вариации в целите на игра
  • Подходяща е за всеки. Дори и за деца

МИНУСИ:

  • Артът не е по вкуса ми
  • Тук там досадни малки решения във визуалния дизайн
  • Сетъпа и прибирането са изтезание

 

Dungeon Mayhem – поредната безсмислена игра или?

Take that игрите с карти са най-популярния жанр за младши дизайнери. Обикновено хората, които не са вещи в хобито се хвърлят да правят такива игри, защото са елементарни и в 90 процента от случаите са копия една на друга. Семплостта на тези игри (теглиш карта играеш карта) ги превръщат в най-подходящите занимания за мъгълите в настолните игри.

Да, 90 процента от заглавията в този жанр обикновено се считат за тотална глупост от опитните геймъри дори без да бъдат пробвани. Аз също се вписвам към тази група и съответно е много трудно да ме накарате да седна и да играя подобно нещо.

Най-голямото изключение от жанра Тегли карта, играй карти за мен е Grandpa Becket Cover your Assets (или както е другото й име – Big Deal). Тази игра дори имаше скоро и успешен кикстартър с нова версия.

Dungeon Mayhem дълго време стоеше на рафтовете на магазините и изобщо не можеше да привлече вниманието ми. След като отворих заведение с настолни игри обаче накупих редица подобни заглавия с единствената цел да са подходящи за хора, които никога не са играли игри. Само че… играта се оказа една от най-играните от мен последно време и дори в момента е в моя дом.

Dungeon Mayhem е картова игра в света на Dungeons and Dragons, която продължава не повече от 15 минути! Тази игра спазва заглавието, като случайността й я превръща в пълен хаос. Но! Фокусът тук не е в случайното теглене на счупени карти, а в дипломатичните ви умения.

В началото на играта всеки играч си избира собствен герой, който идва със специфично тесте. Тестата са уникални за всеки герой, като има няколко общи неща, но сред тестетата ще откриете и специални умения само за конкретните герои.

Принципът на играта е следния. Всеки играч започва с три карти от собственото тесте. В началото на хода, активният играч тегли една карта и играе една карта. След това е следващият играч. Това е. Целта е да останете последен жив.

Картите могат да бъдат директни атаки – избирате си опонент и му зашивате толкова щети, колкото пише на картата. Някои карти имат пазачи, които работят на същия принцип като в игри от типа на Star Realms (първо трябва да нашамарите тях, преди да преминете към играчите). Има и разни други умения като лекуване, като дори камикадзета и даже размяна на животи. Не се притеснявайте, това не залита към Мънчкин, защото играта приключва за минути.

Осъзнавам, че геймплеят не звучи вълнуващо, но ХАХА моментите в това кой кога да наритате са забавни и дори да ви девастират на втората минута, вероятността за отмъщение само след 5 минути е огромна.

Не мога да нарека Dungeon Mayhem дори и бегло тактическа или стратегическа, но за игра от този жанр работи отлично. Тя не се приема насериозно и си личи. Уважавам, когато дизайнът е напълно ясно със себе си.

Тук всичко се свежда до „Аре стига вече по мене, гледай Гошо, той е на 10 кръв!“. И наистина. В тази игра е може би по-добре да се биете по-равно, вместо да изкарате един играч за два хода. Въпреки това, понякога някой просто не ви кефи и просто го анихилирате. Обикновено такива игри водят до фрустриране, но не и тази. Тя е толкова светкавична, че е по-вероятно да ви мотивира за жажда за кръв следващия рунд, отколкото да ви ядоса.

Единственият проблем, който открих в Dungeon Mayhem е играта за двама. Тогава няма никаква дипломация и играта се превръща във Война със специални умения. Със сигурност няма да е най-великото ви преживяване, но вкъщи дори и това работи, когато играя с големия ми син. По някаква странна причина, той много обича игри, в които може да ме прецаква. Не знам откъде го е научил…

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен анимационен арт
  • Елементарен и светкавичен геймплей
  • Подходяща е за всеки
  • Една от най-чистите и най-добрите игри от този жанр

МИНУСИ:

  • Каквото и да е, все пак това си е игра „Тегли карта, играй карта и кот такоа“

Ако смятате, че това е вашата игра, трябва да знаете, че дори цената й е привлекателна. Можете да си я купите от магазина на нашите партньори от Time2Play.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Tiny Epic Mechs – кратко ревю

Като се има предвид историята на повечето Tiny Epic игри, някак естествено се породи шегата Tiny Epic Mehs още преди да сме я играли. И въпреки, че това не е напълно честно да се каже, защото играта има своите позитиви, трябва да се има предвид, че все още Gamelyn Games не могат да излязат с топ игра от този франчайз… с изключение, може би, на Galaxies.

Tiny Epic Mechs вълнува с идеята на биткаджийска игра с мекове. Адреналинното иху-аху се изпаравя обаче още щом прочетете правилата и осъзнаете, че това всъщност е Robo Rally с уж тактически сухи битки.

Първо – компонентите са типични за последните няколко игри на Tiny Epic серията. В кутията ще откриете отново Itemeeple-и. Тоест – човечета, върху които закачате предмети и оръжия. За пръв път видях това в Tiny Epic Zombies, а после и в Tiny Epic Quest. Все още смятам, че това е просто, но гениално решение и се надявам и други игри да подхванат идеята.

Освен тези неща, тук отново имате (като и в останалите им игри) микроскопични уникални дървени токъни. Да, трудно е да играете с тях, ако сте с дебели пръсти, но това не е минус, тъй като сме свикнали вече да работим с микроскоп в поредицата.

Картите са с добро качество, а илюстрациите създават тематично и вълнуващо усещане.

С други думи – компонентите са на високо ниво!

Геймплеят също е изчистен и се обяснява сравнително бързо, което е голям плюс и напредък в Tiny Epic игрите. За жалост, подредбата на играта е леко досадна по простата причина, че трябва сами да си подредите полето за игра. От това няма спасение, тъй като в тази малка кутийка няма как да се сгъне цяла дъска.

Концепцията на играта е очевидна. Всеки играч влиза в ролята на оператор на механичен костюм, като целта му е да намлати другите играчи.

И понеже това е „америтраш“ игра, в която мразите приятелите си, в идеята е вкарана и контрол на територии. Играта се печели с точки. Точките идват от контрола на териториите и от шамарите над приятелите ви.

Tiny Epic Mechs използва два ресурса, като менажирането на териториите ви дават доход на тези ресурси. С тях пък си купувате подобрения и оръжия, които да закачате за костюма си.

Ако пък искате да сте мега гъзари, можете да поемете контрол на УЛТРА МЕКА, който стои и ви чака сластно в средата на картата.

Геймплеят се върти около програмиране на действия. В началото на всеки рунд, вие ще програмирате четири действия, които са придружени с движения. Действията са събиране на ресурси, поставяне на стационарни оръдия, мини, купуване на подобрения и подобни.

Ако по време на изпълнението на програмирането се засечете с друг играч, квото било-било. Време е за ритници в зъбите. Звучи вълнуващо, нали? Ама не е.

По принцип не съм най-големия фен на случайността на заровете в много от игрите, но в жанр като този – зарът не би бил излишен. За жалост, тук са решили да направят битките предвидими, леко шахови и дори почти „евро“, защото цялата информация е видима през цялото време.

Принципът е камък-ножица-хартия. Не е нещо невиждано. Но е малко нетипично за жанра. Нападателят първи изразходва оръжие (ако е „скочил“ със специално действие върху противника може да използва по-силното умение на оръжието). След това защитникът използва едно от оръжията си. Ако това оръжие е по-силно от това на нападателя (спрямо схема тип камък-ножица-хартия), тогава защитникът използва по-силното умение. След това отговаря отново нападателят с изразходване на второ оръжие, което ако е по-силно от това на защитника – прави по-силното действие. И така, докато играчите изразходват оръжията си.

Битките са предвидими и не е нужно да сте умели тактик, за да прецените каквки оръжия да си купите. Тоест, очевидно е кой ще спечели при битка между двама души. Номерът тук е кой ще нападне пръв и кога ще се сгащите.

Въпреки че всички тези системи работят, аз съм леко разочарован от липсата на живец в битките, а биткаджийска игра с меланхолични битки афектират цялото преживяване на иначе една от най-изчистените игри в поредицата Tiny Epic.

Заключение

Tiny Epic Mechs не е най-лошата игра от поредицата. Всъщност е една от най-добрите. За съжаление, всичко останало след Galaxies за мен е почти на едно ниво (признавам, не съм играл Defenders и все още Tactics). Концепцията на Mechs е добра, правилата са изчистени и можете лесно да играете играта дори с нови хора. За жалост, най-важната част от играта – битките, могат да се сравнят с бенетарско литературно четене на описанието на хобитските градинки в първата част на Властелина на Пръстените. Това ме отказа да дочета книгата. Това ме отказа и да играя повече Tiny Epic Mechs.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични компоненти
  • Лесни за научаване правила
  • Itemeeple-ите никога не са били по-яки!

МИНУСИ:

  • Микроскопичен шрифт по уменията на картите
  • Zzzz битки

Growl – Абе не баш

Въпреки че Growl изпусна вълната с масовите върколашки игри, той се опитва да навакса със съдържание и визия. Опитите се оказват успешни, защото Growl пристига с привлекателна кутия, която можете да пъхнете в плюшено чудовище. Едното око на моето чудовище изчезна, но пък така е по-автентично.

Тouch the furry wall!

Като изключим външната изолация, всъщност цялостната презентация на играта крещи от удоволствие. Илюстрациите изкачат със силни цветове и свеж хумористичен стил, а кутията е удобна, за да подредите всички разширения, които значително подобряват цялостното преживяване.

Growl не бяга от темата за върколаците, за да могат играчите да се чувстват в познати води. За съжаление, ако не сте вещ с други подобни заглавия, а сте от онези хора, които не могат да ги вдигнат и с настоятелен кран от 758 поредни игри на върколаци, резистънс и авалон и които никога не са тествали нищо по-различно от „всички затварят очите“ тип игра… вероятно ще останете разочаровани. Да, това изречение беше дълго. Пак си го прочетете.

Ако сте играли Stay Away, Leaders of Euphoria, Good Cop Bad Cop и други подобни игри от social deduction жанра ще откриете, че Growl е по-скоро по-близка до тях.

Играл съм Growl вече доста пъти с различни компании и съм обяснявал играта в Offline Cafe. Това е игра, която се приема със смесени реакции, като повечето от тях са негативни, заради неправилното очакване към идеята на преживяването.

Growl е по-случайна от Avalon, но със сигурност не по-случайна от One Night Werewolf. Growl използва постоянно подаване на карти между играчите, но със сигурност не с толкова оплетени правила като в Stay Away.

Въпреки това, основните оплаквания от играта са първо от случайността и на още по-важно място – комплексността.

От сега да го кажа – аз не съм от хората, които не харесват Growl. Напротив, аз я откривам за чаровна и смятам, че изпълнява на сто процента това, което цели.

Всеки играч получава няколко карти, които определят дали е върколак или не (ала Good Cop Bad Cop). Всичко в играта се върти около едно тесте в средата на масата. Играчите имат ходове, в които теглят най-горната карта и решават на кого да я предадат. Картите за предаване са злато (което служи единствено за точкуване между различните игри), правене на рани (тук има елиминация), лекуване на рани, предпазване от ухапване и ухапване. Ако ви ухапят три пъти, вие ставате върколак… но тайно. И тук играта придобива вид мааалко на Stay Away.

В играта има три евента, които се бъркат в тестето в началото на играта. След като се обърне първия евент, тогава навлизате в нощна фаза. Тук всеки играч предава по една карта на играча вляво и този вдясно. Ако сте човек, нямате право да предавате ухапвания.

Така по време на играта ще си раздавате ухапвания и рани, докато измрете или докато свърши тестето. Тогава се проверява кой печели.

Това е най-забавната част от играта.

Оригиналният върколак (този, който е започнал като върколак играта) започва да вие. След него започват да вият всички останали върколаци, които са станали такива по време на играта. Ако всички около масата вият, значи върколаците печелят. Ако има дори един останал човек, то тогава хората печелят.

Още след първата игра ще осъзнаете, че тази игра обръща везните, в сравнение с другите върколашки заглавия. Тук е много по-страшно за хората, понеже за тях тази игра е по-скоро сървайвъл, отколкото – да запалим факлите и да намерим вещиците/върколаците. Докато в другите подобни игри манипулативните разговори около масата са „Аз съм добър, и аз съм добър, всички сме добри“, в Growl всеки човек се прикрива и се прави на върколак.

Базовата игра е окей и е забавна за няколко игри, но това, което прави Growl прекрасна парти игра са мини разширенията. Ако сте се сдобили с тях, това ви гарантира стотици часове преиграваемост.

Можете да вкарвате специални карти, специални умения, модове, дори зомбита. Можете да играете по толкова много начини, че зъби ще ви порастат.

Една от най-уникалните черти на Growl е, че играта е изненадващо тематична. Всяко действие и всяка карта някак си добиват тематично оправдание, особено от малките разширения.

Най-големият негатив на играта е очевидната случайност, с която е залят целия геймплей. Да, в началото няма никаква представа за това кой какъв е. Освен това теглите на случайно от случайно тесте. НО! Фокусът за мен тук е друг. Играта е брутално смахната и ако играете с идеята да роулплейвате и да се хейтите просто ей така, мисля, че ще имате тайма на вашия лайф с Growl.

Заключение

Growl е особена игра и това е една от причините толкова да я харесвам. И въпреки, че открих съмишленици в идеята на това свежо върколашко приключение, повечето хора около мен не можаха да изкопаят за себе си дори една причина, поради която да се върнат отново към това хаотично, но чаровно хейт-о-преживяване.

С други думи, ако сте с правилната настройка и правилната компания, това е тотален хит. Ако обаче не обичате да хвърляте зарове когато си избирате игри, не знам дали си струва да рискувате. Странно е.

Да, харесвам играта, но навлизането в нея и разбирането й изисква правилната доза очакване. Което обективно погледнато не говори добре за дизайна.

ПЛЮСОВЕ:

  • Свежи илюстрации и оригинална презентация
  • Бърз геймплей
  • Огромно разнообразие

МИНУСИ:

  • Нищо ново като концепция
  • Трудно се схваща от нови играчи
  • Старите играчи също трябва да са в правилната настройка, за да я оценят

Peruke – Хвърляш зар и кот такоа

Не знам какво общо има играта с перуки, но от друга страна няма кой знае и колко общо с модерните настолни игри. Започвам с лошо, за да си знаете от рано – това не е добра игра.

А сега нещо хубаво – Peruke има брилянтни хенд мейд компоненти – стилно обработени и лазерно изрязани, побрани по готин начин в малка метална кутийка.

Вътре ще откриете и три зара с отлично качество.

До тук с хубавите неща. Това няма да е дълго ревю, защото самата игра се представя почти като продукт, който да стои на масата ви за кафе и да изглежда хубаво. Самият геймплей е простоват, но не по онзи елегантен начин, с който сме свикнали от про дизайнери. Тук правилата напомнят на детска игра тип „Не се сърди човече“, в която хвърляте зарове и се надявате нещо хубаво да се случи в тоя живот и жена ви да се върне обратно при вас с децата, но знаете, че това няма да се случи, защото вие нямате деца, а ако имахте, вероятно щяха да са от Данчо от седмия етаж.

В Peruke всеки играч разполага с няколко кръга с числа, като по време на вашия ход хвърляте трите зара. Вие можете или да откраднете незащитен кръг на опонента или да защитите ваш. Да защитите, на практика, означава да му дадете още живот. На още една практика, това означава, че не само играта е случайна, но може и да се проточи, ако хвърляте едни и същи зарове.

В играта има още няколко правила, но основната концепция е тази – хвърляте зарове и кот – такоа.

Заключение

Не обичам да пиша негативни ревюта. Особено когато играта впечатлява с изключително елегантни компоненти. Аз силно се впечатлявам от различната презентация, като рядко могат някакви ултра мега миниатюри да ми направят някакво кой знае какво впечатление. В Peruke са изпипали до детайли презентацията, но геймплея… още дори не са го започнали. Това изглежда като компоненти за игра, която вие самите можете да си измислите.

С други думи – ако ви трябва нещо яко да си го ползвате като реквизит за игра или пък дори само за снимки, Peruke e за вас. А ако пък търсите… нали… игра, не знам какво правите тук.

ПЛЮС:

  • Мега елегантните компоненти

МИНУС:

  • Мега безумния геймплей