Архив за етитет: разказване на истории

Old Town Robbery – мемо игра с разказване на истории в Дивия Запад?

Когато забелязах играта в Boardgamegeek знаех, че трябва да я имам. Игра с разказване на истории в Дивия Запад? И то с шеговит арт? Веднага се влюбих в идеята на тази малка игричка. Прочетох, че в играта има някакъв мемо елемент, но си казах – Meh, с него, без него, пак би трябвало да ми хареса.

Когато говорих с дизайнера, той няколко пъти ми обясняваше и ми натъртваше, че това е лека семейна игра. Да, така е. Такава е. Но… ако беше наблегнато на историите, а не на мемото, играта можеше да става и за забавна настолна вечер с приятели и геймъри.

Малко съм разкъсан за мнението ми за тази игра, но дерзанията ми ще ги обяснява в заключението. Нека преди това ви запознаят с правилата.

Old Town Robbery се развива в две части. Първата част е частта с разказване на истории (и малко мемо елемент), а втората е част е изцяло мемо игра). По време и на двете се печелят точки, но основните точки ще бъдат във втората част.

Историята в играта е следната. В града е станал обир. Играчите влизат в ролята на заместник шерифи и се опитват да разберат какво се е случило. За целта те разпитват хората от града дали са видели крадеца. Един по един всеки ще ви казва – „Аз не го видях, ама еди-кой-си го видя. И така ще ви въртят, докато най-после не стигнете до крадеца. Това е втората част. В първата част играчите ще съставят историята на малкото градче, като представят всеки един от хората в него и нещата, които върви из града. Ето как става това.

Първа част – Разказване на истории

В кръг се нареждат всички локации в града. От тесте започват да се изваждат персонажи от града. Обръща се персонаж и се хвърля зар. Като се започне от конкретно място, колкото показва зара, толкова се движите и където спрете, слагате персонажа с лицето надолу до локацията. След това разказвате история (или както пише в играта – едно изречение) за човека какво прави на локацията, да кажем – зубърчето в местната бръснарница. Може би – „Събира космите под столовете, за да си ги лепи за мустак и да впечатлява мацките.“ Или някоя друга подобна глупост.

Така всички играчи се изреждат. Ето и мемо частта. Всеки път щом играта се завърти през началната локация, един от играчите взема картата от локацията и я слага на друго място, като отново разказва някаква история, например: „След като зубърчето си е залепило мустака, отишло в конюшнята да резне опашка на кон и да си я сложи като перука“. Или друга подобна простотия. Ако обаче другите се усъмнят, могат да предизвикат вот и да гласуват с едни особени карти дали там наистина е зубъра или не. (защото картата е с лицето надолу, а и може вече да се е местила). Ако всички гласуват еднакво (включително и този, който разказва историята), нищо не се случва. Ако има разногласие, хората, които са прави получават точка.

Интересното е, че когато хвърляте зар се броят само локациите, където няма хора. Тоест, с течение на времето, все по-често ще се въртите и все по-често ще размествате хора.

Когато всичко това свърши идва ред на…

Втора част – Къде е крадецът?

След като всички хора в града са с лицето надолу до всяка локация (без една), е време играчите да започнат да търсят крадеца. Това става като отново се отварят карти от тесте с абсолютно същите персонажи. Когато се покаже персонаж, всеки си помисля къде ли се е скрил и всички едновременно посочват избраника си на масата(ала Cash and Guns). Който познае печели точка и верният се обръща отново с лицето надолу. Така, докато новото тесте свърши. Последният персонаж от новото тесте е крадецът и който го познае печели две точки.

Накрая се брои кой има най-много точки и точно така – който има най-много, печели.

Заключение

Old Town Robbery e… особена игра. Смесва разказването на истории и класическа мемо игра. Ако погледнем от добрата гледна точка, всъщност играта се явява като свежа глътка въздух в семейните игри. Дава ни нещо различно и непретенциозно. Артът е повече от чудесен и помага за разказването на историите. О, казах ли, че в играта има персонаж Кактус?

Първата част на играта е изненадващо приятна дори за възрастни. Можете да измисляте всякакви истории, да не говорим, че това разместване на персонажи увеличава удоволствието от измисляне на странни дивотии. Всъщност, тази част е толкова добра, че ако беше доразвита играта можеше да ми бъде Storytelling игра номер 1! Наистина, базата за истории е много конкретна, а в същото време възможностите са крайно отворени. Аз, като човек, който обича да разказва истории и даже така си изкарва хляба бях изключително впечатлен. И… тогава се появи втората част.

Втората част е малко… Бла. На теория звучи поносима и дори окей. Лошото е, че запомнянето е твърде лесно. Да, от време на време се правят грешки, но това е по-скоро изключение.

Добре де, „бла“ е само за възрастни. Ако играта се играе с деца, всъщност мисля, че играта би била страхотна. Но… не много големи деца. Нека не ги подценяваме. Моят голям син на две години и шест месеца вече схващаше принципа на стандартните мемо игри и гарантирам, че до две-три години ще е мастър на на Old Town Robbery. Частта с разказването на истории дори помага за запомнянето. То това е и целта, де.

Хм… не знам. Със сигурност мога да кажа, че играта е повече от подходяща за деца и даже съвсем не лоша игра за родители, които търсят да прекарат време с децата си. Може би съм малко разочарован, защото Clicker Spiele ми предостави две концепции, които страшно обичам (разказване на истории и дивия запад), но в крайна сметка играта не се оказа за мен. Ми… цупя се пък!

ПЛЮСОВЕ:

  • Подходяща за деца и родители с деца
  • Хитра механика за развиване на история.
  • Чудесен комичен арт
  • Кактус каубой!
  • Разказване на истории в дивия запад!!!

МИНУСИ:

  • Мемо частта е лесна
  • Не е подходяща за игра само с възрастни хора
  • Превода на книжката от немски на английски е просто ужасен.

[divider]

Повече за играта можете да откриете, като кликнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.clicker-spiele.de/“ target=“blank“ ]Clicker Spiele[/button]

 

Spell Saga The Highlands – Безплатна игра за принтиране

 

Много се постарах да избягвам соло игрите, фентъзито и игрите с карти. И се справях добре, докато не попаднах на Spell Saga. Съжалявам… но не много. Spell Saga е настолна новела, както я описва дизайнера Todd Rogers. Играта е соло и в нея вие влизате в ролята на Последният Министрел, който обикаля света и търси причината за неговият край. Да, точно така, играта е постапокалиптича. А изведнъж се заинтересувахте така ли? Ами да видим за какво става въпрос тогава.

 

Компоненти

  • 99 карти
  • Маркери за Министрела и спътниците му(които ще трябва сами да си набавите)

 

Как ще протича приключението ви?

 В теглене на карти. Започвате играта сами в Рушащата се Кула, която се състои от три стаи. На всеки свой ход вие трябва да се преместите в различно от настоящето ви местоположение. Това е задължително. След като отидете на ново място, четете какво ви се случва там и изпълнявате. Сега идва ред на няколко интересни механики, които играта използва. Първата е, че по време на хода си теглите по една карта за всеки герой, който имате, НО трябва да изберете дали да я оставите като ресурс пред себе си, с лицето надолу или да я сложите в ръката си. Ако нямате ресурс, не можете да играете карти от ръката си…ха! Изненада. След като сте теглили карти…теглите отново, този път за да видите дали няма да ви се случи още нещо, освен това, което картата „място“ ви казва. Обаче то ще ви се случи, само ако съответното нещо бъде „признато“, а за да е признато трябва да имате толкова карти „истории“, колкото е неговта цена. Историите никога не струват нищо за да се играят от ръката ви и започвате игра с една. Всеки път като играете „история“…знаете ли какво става? Теглите карта, да. Тези карти ще са вашата „броня“ или живот.

По всяко време можете да използвате предмети, които имате или да платите и вкарате в игра, карти, които са „признати“, стига те да не са чудовища. Ако чудовища са „признати“, то нямате избор и трябва да се биете с тях. Единственият ви избор е кога точно по време на хода си да го направите.

Карти, карти, толкова много Карти

Като всеки уважаващ себе си Министрел и вие ще изпълнявате песни. Песните са може би най-силните карти в играта и нямат цена, но могат да бъдат играни, само ако условията написани на тях са изпълнени. Друг вид карти са Предметите, също много важни, тъй като те ще са основния ви начин да се справяте се чудовищата, които ще срещнете. Предметите могат да бъдат използвани, когато си решите, но само по веднъж на ход. Най-интересният вид карти обаче са вероятно „Хората“, които могат да бъдат прекрепяни към „места“ и когато отидете там ще ги срещате. Хората обикновено се превръщат в Предмети, когато ги срещнете. Но освен случайни хора, населяващи вашия постапокалиптичен свят, вие ще срещате и други Герои, които ще ви последват във вашето приключение. Всеки от тях има собствено количество ресурси, което може да има, предмети, които може да носи и знаете ли какво още…за всеки от тях ще теглите карти.

Заключение

Когато за първи път видях Spell Sagа, тя много ми напомни на предишната Print and play, за която ви разказах, а именно The Land of Enin. Само че с някои подобрения. Като например не ви се налага да „фармите“ или да се шматкате безцелно. Вярно това е постигнато с малко бавното развитие на играта, но за всяка добра история трябва време за да достигне кулминацията си. Също така картите изглеждат по-добре, илюстрациите им са хубави и разнообразни. Същото важи и за механиките на играта, които са по-изчистени и добре работещи от тези в Enin. 

Няколко неща, макар и дребни обаче не ми допаднаха. Първо живота ви се казва броня…това няма никакъв смисъл, та вие дори сте Министрел, едва ли носите броня. Второто е това, че повечето „Хора“, които срещате се казват „Folk with някаква си hat“. Сега, разбирам, че това се връзва с тематиката, вие сте в постапокалиптичен свят, не познавате хората и така нататък, но имената им не им дават достатъчно характер, все едно те са част от шапките си, а не обратното… И може би единственото ми сериозно недоволство са неясните правила. В играта има много карти, които „изкривяват“ правилата, но никъде няма пояснения за повечето частни случаи, които възникват заради тях.

Като изключим това играта е приятна и интересна и въпреки, че не съм ползвал сигурно е възможно да се пригоди и за двама души поне. Също така Highlands е само първото тесте за нея и до колкото разбрах е излязло и второ The Forest, а скоро се очаква и третото The Caves. Така че, ако играта ви допада, то определено ще има съдържание, което да поддържа интереса ви.

Линкове:

BoardGameGeek

Официален сайт

Карти за принтиране

Кратко How to за правене на Print n Play

Още Print n Play игри

Co-Mix – игра с разказване на комикси

Работата ми като сценарист на забавно телевизионно предаване изисква някаква доза креативност. Не знам дали се справям добре, но определено ми носи удоволствие да си въобразявам всякакви глупости и те да виждат бял свят.

Досега съм пробвал много малко игри с разказване на история (storytelling), като в това число включвам и ролеви игри като D&D, Ендивал… и едно РПГ, което аз лично съм писал преди няколко години. За мен Once Upon a Time е страхотна игра, която позволява да развихрите гениалните си умотворения и още в мига, в който ги кажете на глас… разбирате, че на ум са звучали по-добре.

За подробно ревю на Once Upon a Time, кликнете на този бутон.[button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/once-upon-a-time-review/“ target=“blank“ ]Once Upon a Time РЕВЮ[/button]

За игрова сесия, кликнете на този бутон.[button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/once-upon-a-time-session-1/“ target=“blank“ ]Сесия[/button]

Co-Mix е игра от Horrible Games, в която ще разказвате истории в комиксов свят! Не съм особен фен на комиксите, въпреки че нямам нищо против тях. Последните такива, които четох онлайн бяха „Наруто“… Да, харесвам Наруто! Гледайте си работата! Преди това имам опит със списания Мики Маус и малко по-зрялото – Дъга. Така и не съм се хващал в манията по супергероите, но това в България не съм сигурен колко е било възможно. С други думи, никога не съм бил сериозен с комиксите, но това не означава, че нямам респект към тях.

Последните две-три години, манията по супергероите и комиксите като цяло се възвръща с досадна сила и както виждам модата навлиза и в света на настолните игри. Само тази година са излезли десетки игри на тази тематика. Не знам дали и на вас това не е започнало да ви омръзва, но ако е так не бързайте да си отивате, защото…

Co-Mix не е само за комикс маниаци!

Нито картинките по картите, нито историите, които ще разказвате ще имат директна зависимост от комиксовия жанр. И за да се аргументирам, ще започна от уникалните илюстрации! Като казвам уникални, имам предвид не просто красиви, а уникални!

В кутията има много карти с илюстрации и всички те са изрисувани от двете страни. Всъщност това са основните компоненти в играта. Освен тях има известно количество токъни, един пясъчен часовник и книжка с правила. Даже книжката с правила е единственото четиво, което ще намерите. По картите няма нито текст, нито символи – само картинки.

Илюстрациите са в хумористичен стил, но изпълнени с шарени цветове и много въображение. Художникът Матео Кремона е уловил много добре както класически, така и драматургични моменти, подходящи за интерпретация. За разлика от Диксит обаче тук картинките не са мрачни импресии, а изображения изпълнени с действия или загатнати напрегнати ситуации. В някои случаи sa много конкретни, в други са много субективни и отворени за превод.

В повечето картинки, когато има нарисуван човек, обикновено се вижда само част от лице, крак, ръка или нещо неконкретно, но понякога ще откриете, че в някои от картинките има повтарящи се персонажи. Това както може да помогне, така може и да ви навреди. Зависи от това как играете играта. Ако играете по-абстрактно, можете да използвате един и същи персонаж на картинката като два различни в историята ви, но ако искате да влезете в историята и да накарате приятелите ви да се потопят в атмосферата, препоръчвам да спазвате илюстрациите. Още повече, че всеки от играчите има определена картинка за аватар и тази картинка може да се срещне в картите. Според мен, това може дори да ви помогне в извратеното ви въображение.

Механиките… тоест играта… тоест историите!

  • В началото на играта, всеки получава по едно табло с различен цвят и шест празни места, където се слагат картите. Това е. Няма никакви илюстрации по самото табло, но … карти малко ли са ви?!
  • Раздават се 12 карти на всеки играч.
  • Всеки разглежда своите 12 карти (24 илюстрации) и решава каква история ще измисли.
  • Всеки се опитва да измисли възможно най-бързо историята си, като съставя измислицата си с картите по хронологичен ред върху игралното си табло.
  • Първият, който постави шестата си карта обръща пясъчния часовник.
  • Всеки, който не успее да завърши историята си докато не изтече времето, получава токън за мудност (който служи единствено за решаване на равни в края на играта) и освен това, трябва на случаен принцип да сложи шестте си карти върху таблото.
  • Всеки по ред разказва история, като трябва да използва всички карти, които е сложил върху таблото си в хронологичен ред.
  • Всички играчи оценяват историите.
  • Играе се нов рунд и така докато някой не събере достатъчно точки.

РАЗКАЗВАНЕТО НА ИСТОРИИ

Тук играта или ще ви спечели или ще ви изгуби тотално. Не пристъпвайте с намерението, че ще ви хареса ако по принцип обичате игри с разказване на истории. Тази е малко по-различна.

Първо – това е много ограничаваща история. Имате конкретни картинки и колкото и да ги интерпретирате, много зависите от тях.

Второ – Точно защото картинките са конкретни и можете да ползвате само шест, историите ви ще бъдат кратки. Което значи, че в една кратка история трябва да вкарате поне някакъв конфликт и развръзка.

Веднага казвам – Аз обожавам тази механика!

Тази система за разказване на истории е предизвикателна и ангажираща. Трябва да мислиш кой ти е протагониста, кой е антагониста, каква композиция ще построиш: Фабулна – всичко протича от начало до край. Или пък фрагментарна – може би с малко флашбек или пък две линии едновременно, които се вливат в една. Какво иска да постигне нашия човек и защо му пречат да го постигне? Как завършва всичко – с хепи енд, с трагичен край или пък със „Следва продължение“? И всичко това само с 6 карти и за супер ограничено време! Уау! като човек, който е учил драматургия, това е все едно да пишеш късометражен филм. Трябва да разгънеш цяла дълбока история, но в много кратко време!

Честно казано понякога дори ми се иска да не завърша на време, за да мога после да мисля история по случайно подредени карти. Обичам предизвикателствата, особено когато става въпрос за разказване на истории. Така че може да се каже, че Co-mix е игра за разказвачи с опит!

ОЦЕНЯВАНЕТО

В игрите с разказване на история, тази част винаги е малко субективна. В Диксит асоциациите понякога са абсурдни, в Once Upon a Time финализирането на историите също може да бъде „да минеш метъра“.  Тази игра не е изключение.

Малко на принципа на „Say Anything”, в Co-mix ще оценявате субективно играта с токъни. Някои от тези токъни са празни. Този, който събере най-много токъни с еднакъв символ (без празните) получава толкова точки, колкото са тези токъни.

Различното в тази игра е, че историите се оценяват по три категории – най-логична история, най-емоционална история и най-оригинална история. Има си токъни за всяка категория.

Когато стане време за оценяване, играчите оценяват всяка история тайно, като на някои места слагат и празни токъни. Когато всичко се обърне – някой ще спечели точки за най-емоционална история, друг за най-логична, трети за най-оригинална, четвърти ще се фръцне обиден.

Тук идва един странен момент – Когато оценяваш, нямаш причина да оцениш своята история зле.

От една страна, ако искаш да спечелиш си длъжен да го правиш. От друга, ще кажете – все пак в тези игри не е важно победителя, а преживяването. Така е. Само, че дори да играеш по този начин идва проблем с Егото. Много хора с по-ниско самочувствие никога не биха си оценили с нищо своята история, но други винаги биха били в конфликт: „Е то е очевидно, че моята е най-оригинална, емоционална и логична! Защо да не мога да сложа и трите токъна тук?!“

Самият дизайнер Лоренцо Силва признава, че съществува този елемент и съветва хората  просто да бъдат честни в този тип игри. Според мен, не само в този тип…

Играта може да се играе с до 10 човека, като ако играете с повече от пет се разделяте на отбори. В този случай обръщате личните табла на другата страна. Там вече има място за 8 карти. Всеки играч от отбора слага половината карти. Тоест играчите имат малко време да се кооперират в обща история. В първия момент си помислих, че това е просто извинение, за да сложиш на кутията гръмкото „До 10 човека“, но в интерес на истината, този вариант звучи доста интригуващо и с удоволствие бих го пробвал като събера повечко хора! Според мен, правилата за отборна игра не трябва да се пренебрегват.

ПРЕПОРЪКА

Жестоко препоръчвам тази игра не само на геймъри, но и на хора, които обичат да се събират просто да се забавляват дори без да играят игри. Смятам, че Co-mix предлага чудесно изживяване и много смехове. НО! Имайте предвид, че това съвсем не е лековата игра. Co-mix e ангажираща и изисква сто процентово внимание в детайлите. Трябва ви последователно и логично мислене, за да можете да построите нормално звучаща история. Забелязах, че историите ни никога не бяха комиксови или такива за супергерои, така че можете да използвате картинките както си искате. Освен това ви препоръчвам вариант, в който всеки път да продължавате историята си от миналия път, или поне историята ви да бъде в този свят, който сте си създали (ако например сте убили протагониста си в предната история). Това ще допринесе за предизвикателството, а и за ангажираността на останалите играчи във вашата история.

Опитайте се да бъдете обективни, за да можете да играете честно. Но от друга страна, това звучи твърде оптимистично. Препоръчвам ви да играете с основна цел да разказвате истории и да не обръщате особено внимание на оценяването. Така няма да ви дразни точкуването.

Любовта на Лоренцо към комиксите си личи и той самият признава, че дълго време си е търсил художник, който да му помогне със създаването на тази игра. Е, намерил си е истински добър илюстратор за тази игра. А в мое лице – истински фен!

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  • Професионални комиксови илюстрации
  • Действени картинки, провокиращи комедия и драма
  • Създаване на истории под напрежение
  • Стимулирано драматургично мислене
  • Предизвикателни правила за отборна игра

 МИНУСИ:

  • Твърде субективно оценяване с възможност да се оценяваш себе си
  • Картите са с ръбове и лесно ще се изтъркат, купете си протектори
  • Някои хора не харесват напрегнатото създаване на истории

 

Once Upon a Time – наръчник на сценариста

Играта е с под заглавие – The Storytelling Card Game. И нека ви кажа – не случайно е „The”! storytelling. Играл съм само няколко различни игри за разказване на истории, но тази ме цапна в десятката и ме скалпира още с първата игра.

Много внимателно и с леко съмнение подходих към игрицата, тъй като такива игри могат да бъдат както много добри, така и пълно дъно. Вече имах опит с втория тип. Веднъж щом разиграхме играта с 5 човека обаче, пред нас се разкриха необятни възможности за генериране на простотии и принизяване на иначе сладките изтънчени клишета от приказките.

OUAT е игра, в която играчите разказват една обща история с помощта на карти. Всеки получава на случаен принцип таен финал на историята, към който да се стреми да доведе историята. Финалите са най-различни. Могат да са щастливи, като: „И така премахнали проклятието и заживели вечно заедно”. Могат да са не толкова щастливи, като: „И така заровили всички в един гроб и цялото кралство плакало за тях”. А може и да са неутрални, като: ”И така кралството се сдобило с необичайното си име”.

В тестето с финали има 55 карти с подобни текстове (всички на английски), така че преиграваемостта ви е гарантирана. Но дори и да ви се пада всеки път един и същи финал, играта излиза толкова извън контрол, че едва ли ще чуете два пъти една и съща история. Особено като се имат предвид и основните карти, които ще използвате за историята.

В играта има около 100 карти с приказна тематика. Всички те имат изобразена картинка и една дума или израз, написана над картинката. Картите могат да са персонажи, места, случки и аспекти. Играчите разказват историята си, базирана на картите, които държат в ръката си.

В играта има още начини на прекъсване, пасуване, теглене на карти и изхвърляне…няма да навлизам в подробности, но това не е важно. Общо взето играта се опира на чистото ви въображение.

Да, тематиката на картите е приказна, но нищо не ви пречи да излезете от там. В последната история, която се получи имахме Волен Сидеров и източване на пари от хазната.

Като човек, който е учил академично как се създават истории и като човек, който професионално се занимава с писане на сценарии, мога да оценя напълно правилата на играта. В книжката е обяснено как когато използваш карта, тя трябва да е тясно свързана с историята. Не можеш просто да кажеш, че принцесата е минала покрай някакъв замък, влязла е в тъмна гора и се е срещнала с пъпчасалия принц. Замъкът трябва да е важен за историята, иначе другите играчи могат да те прекъснат. Това в академията го наричахме УФО. Или по-точно – уникалност, функционалност и органичност. Така че всички карти трябва да са ви УФО в историята. Разбира се, както във всяка една игра, не е задължително да спазвате на сто процента правилата. Все пак това е игра и е важно да се забавлявате. Както казваше един приятел от Дряново. „Кот напрайм!”. Също така и „Ний в Дряново няаме мивки”. Мъдър човек. За жалост се пропи и завърши великотърновския университет с отличен.

Сега да погледнем някои минуси. Това е парти игра, но е само до шест човека. Това води до ситуации, в които искате да съберете повече хора да играете игри като Dixit, Avalon, Mascaradе. Ако сте 6 човека, пак ще си изкарате добре, но всички знаем, че тези игри са много по-добри с повечко народ. Да, можете да пробвате OUAT и с повече от шест, но правилото е, че всеки играч получава карти, равни на 11 минус броя на играчите. Тъй като е важно всеки играч да има повече карти, за да има възможност за по-дълга история – с повече от шест, това се размива.

Друг минус, играта е добра за минимум 4 човека. Защото към колкото повече различни финали се стремят играчите, толкова по-разнообразна и разкъсана става историята. Всеки дърпа към своето и се получават просто гениални простотии. От луди човекоядни летящи блатни гиганти, до загоряла готвачка на име леля Иванка, която разбира от лов и магии.

Това е парти игра. Всички парти игри страдат от едно нещо, наречено хора. Много зависи с кой се събирате да играете игри, които са основани единствено на веселието, защото както се казва – С какъвто се събереш, на такъв му шибваш три цигански шамара, ритник в бъбреците и го гониш от вас, защото нищо не разбира от забавление, келеша му с келеш!

Шегата настрана…но си я дръжте наблизо…ако играете парти игра с човек, който държи на всяка цена да печели или пък вземе да брои картите (баща ми брои картите на Ticket to Ride), тогава просто не започвайте или… вземете неговото егоистично поведение, увийте го в използвана носна кърпичка, счупете го с чук, изгорете го, заровете го, пак го изровете, пак го изгорете, напсувайте го…но учтиво и му заврете тази кърпичка обратно в гърлото, че да не се обяснява много много. Както казваме в офиса: „Ти зна зна, ма недей много зна”.

Сега ще кажете: „Защо така с лошо бе…този…” И ТИ НЕДЕЙ МНОГО ЗНА!

Шегувам се, по принцип съм спокоен човек, просто тези дни съм афектиран от книгата-игра „Цар Калоян”. Истината е, че OUAT или „Имало едно време” е перфектна игра за начинаещи геймъри или за никакви геймъри. Играл съм я дори в офиса с колегите. Винаги е забавно, когато играеш разказвателна игра със сценаристи. Е…бих предпочел да е малко по-цензурна…но рисковете на Жорото.

Плюсове:

  • Развива въображението
  • Прости правила
  • Оказва се, че разказването на приказки не е само за малки деца
  • Чисто и просто…невероятно забавление!

Минуси:

  • Ще ви трябва мъничко английски или поне гугъл преводач наблизо
  • Страда от комплекса на твърде сериозните геймъри
  • Играта е само до шест човека

Вижте пример за това как може да протече една игра на OUAT  [button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/once-upon-a-time-session-1/“ target=“blank“ ]тук[/button]

Once Upon a Time Сесия – Грозният принц и принцесата-мишка

Играта с карти – Once upon a time е игра, в която играчите използват карти, за да разкажат една цяла история. Всеки играч има таен завършек на историята и се опитва да наклони приказката към него. След снощната сесия, нямаше как да не споделя какво се получи!

 

Имало едно време едно кралство. В него живеела една самотна принцеса. Един ден, както всяка една самотна принцеса, отишла на разходка до блатото. И както всяка една самотна принцеса и тази, не щеш ли, имала зла мащеха. Тя отишла да й се кара и да я връща, незнайно защо обратно в кралството. Изведнъж станало ясно защо. Изневиделица се появила малката гад – феята праснала с пръчицата веднъж и превърнала принцесата в мишка и след това изчезнала. Но принцесата не била каквато и да е мишка. Тя била една напълно обикновена мишка.

В същото време кралят на едно далечно кралство, наречено „Някъде далеч” чакал в двореца принцесата за среща.

Мащехата изведнъж разбрала, че не е най-важното нещо на света да си лош с доведената си дъщеря и започнала да скърби за нея и да се чуди как да развали магията.

Паднала нощта. Историята не казва дали принцесата мишка и мащехата се върнели у дома, затова нека предположим, че са били още на блатото.

Щом дочул това, принцът от кралството „Някъде далеч”, който се казвал Смрък и бил ужасно грозен, решил да спаси принцесата, без да знае как, от магията на феята. Затова облякъл бойните си дрехи и тръгнал.

Междувременно кралят на „Някъде далеч” чакал все още за среща.

Докато пътувал към кралството с принцесата, принцът попаднал на капан. Преди да успее да падне в него обаче на помощ дошла готвачката леля Иванка с голям меч, която разбира от оцеляване, магии и оръжия. Завела принц Смрък у тях да си отпочине. Тя живеела в една малка колиба на един етаж с една стая. Щом влезли вътре, принц Смрък разказал за своето кралство „Някъде далеч”, което било опожарено от гигантски драконм сега било в руини и хората се принуждавали да живеят в пещери.

Междувременно един крал чакал за среща.

Леля Иванка слушала и слушала историите на грозния принц Смрък и решила да се отдаде на интимности с него, тъй като била вечно готова за ласки. За жалост той я отхвърлил. В този момент на вратата се почукало.

 Но да се върнем на принцесата мишка. Оказало се, че тя имала доведен брат, син на вече не толкова злата мащеха. Той, както всеки един доведен брат, бил тайно влюбен в принцесата. Лупил пръстен и искал да й предложи брак. Първо обаче решил да я спаси от проклятието на феята. Второ обаче, не знаел как.

 Кой почукал на вратата на къщата на леля Иванка? Един огромен гигант, който се оказал бодигарда на принц Смрък от кралството „Някъде далеч”. Леля Иванка се почувствала щастливка, че точно гигант е отворил вратата, тъй като много си падала по ласки с гиганти. Мигновено забравила за отхвърлянето на грозния принц Смрък и се хвърлила в обятията на гиганта. През това време, принцът огледал внимателно къщата на разбиращата от всичко леля Иванка и отмъкнал една книга със заклинания, в която се криела тайната за спасението на принцесата.

Първоначално гигантът искал просто да вземе принцът със себе си и да го прибере в „Някъде далеч”, защото наоколо дебнали много опасни хора, но след като видял плама в очите на леля Иванка с големия меч решил да се отдаде на девствените си чувства и отмъкнал нея вместо принца…на който просто шибнал един шамар и го пратил в калта.

 А един крал чакал за среща.

 Обърканият принц в калта обаче все пак имал книгата със заклинанията. В този момент, ръка да стане му подал бащата на принцесата. Той също искал да спаси дъщеря си и да арестува феята.

 Гигантът носил на гърба си леля Иванка и нейния голям меч по пътя към дома и също разказвал за руините на „Някъде далеч”. Унесени в историята, не разбрали как един просяк рязко изскочил на пътя. Инстинктивно леля Иванка извадила големия меч и го забил дълбоко в хълбока на просяка. Което било по-добрия вариант от двете неща, които обикновено прави с един мъж, веднага щом го види. Гигантът бил миролоюбиво същество и много се уплашил, че ще ги затворят в някоя пещера на „Някъде далеч”. Тя, някак си по навик, му предложила да скрият трупа. Влезели в най-близката пещера, тъй като вече били близо до „Някъде далеч” и наоколо било пълно с пещери и руини. Когато влачел трупа обаче по стръмните стълби, дали от неловките му огромни пръсти или от дълбоко забития меч в тънкия кръст на просяка, тялото на убития започнало да се раззпочупва и разпада…

 Блатото. Всички се събрали. Мащехата, принцесата- мишка, доведения брат с пръстена за годеж, бащата на принцесата и принц Смрък.

Щом принцът видял доведения инцест и донякъде зоофилия, той не издържал на напрежението, понеже и целия му ден е тръгнал кофти, затова вместо да развали магията решил да приключи цялата тая простотия с камата, която извадил от бойните си дрехи.

 Заклал всички на място и ги заровил в един гроб. След което цялото кралство плакало и плакало за загиналите.

 Къде отиде принц Смрък след това? Остана ли феята ненаказана? Докъде ще стигнат леля Иванка с големия меч и притеснения добър гигант?

 И няма ли някой да каже най-после на кралят от „Някъде далеч” какво се случва, че да не чака като малоумен за среща с принцесата!?

Robinson Crusoe Сесия – разказ за един непрощаващ остров

/по истински събития, които се случиха по време на обичайна игра на Robinson Crusoe The Board Game/

Войниците стъпваха тежко с ботушите из снега и разбутваха с щиковете си останките от един размит лагер. Повечето от тях вече си бяха отишли от всякакви странни обстоятелства, много от които не биха могли дори да обяснят. Имаше нещо много зловещо из мъглите на този проклет остров. Проклет…по-скоро прокълнат. Сега само капитанът и двама млади юнги, които се мъкнаха с него можеха да разрешат странния случай с изчезналата експедиция. За жалост, той вече беше ранен от някакво красиво, но особено животно, което наподобяваше гигантска коза. Не знаеше колко му остава, затова се радваше, че най-после бе намерил следи от лагер. Сега и кораба да си беше на мястото щом се върнеха…А?

Изпод снежната покривка се появи гумен ботуш и ленена наръфана риза. Капитанът нареди строго на юнгите да разкопаят наоколо, защото не можеше да се навежда от раната, а не искаше да сподели това с младоците, които и без това бяха достатъчно изплашени.

Изпод снега, младите намериха тяло на хилав младеж  с кепе на главата. Глупакът поне беше умрял весел. Студът беше смръзнал усмивката на лицето му. Капитанът изведнъж забрави за раната си и хукна да рови из лагера.

Намериха още два трупа. На дебел и брадясал мъж със сатър в ръка и близо до него…Фолър! „По-дяволите” – изпсува капитанът, въпреки че вътрешно знаеше, че няма начин да намери брат си жив. Достатъчно виновно се чувстваше, че зареди него малкото му братче се беше записало във флотилията, а сега и …с прерязано гърло.”По-дяволите” – изрази отново мъката си, по единствения начин който знаеше. „Капитане! Намерихме нещо!” – изкрещя един от юнгите. Войникът, който всички по някаква странна йерархична причина наричаха Капитан, се обърна и видя, че младежът държеше малък тефтер с пръски кръв по него. Войникът го отвори:

„Никога не съм умеел да пиша. Не мисля, че това ще се промени и сега. Особено, когато главата ми тежи толкова много. Знам, че ще ни издирват, знам че и няма да се откажат, докато не ни открият. Хикс би направил същото. Дори и да се опитвах да го разубедя. Затова с последни сили ще се опитам да разкажа историята на един непрощаващ остров.

С Хикс, извинявам се – капитан Хикс се познавахме от 30 години. Завършихме онова извънредно скъпо католическо училище в столицата. Той беше изключително вярващ човек. От моя гледна точка – фанатик. Но знам ли вече какво е фанатизъм…Никога не съм успявал да повярвам в Бог. Колкото и да ми е говорил Хикс, някак си винаги съм предпочитал да си живея весело живота. Той някак си все беше намръщен. Реших, че това е вярата – да си начумерен и да не пиеш. Айде да кажем, първото можех и да го издържа…Не съм се славил с високо чувство за хумор също.

Никога и не успях да стана капитан. Отговорностите не ме влечаха. Но виж хапването и пийването… Дори успях да го превърна в професия. В цялата страна нямаше по-добър готвач от мен. Поне това повтаряше кучето ми…или това, което си мислих, че повтаря. Ех…значи все пак имам някакво чувство за хумор.  Ох, главата ми. Не трябва да се смея.

Не се изненадах, когато Хикс прие мисията с острова. Не се изненадах, когато ме извика да участвам с него. Все пак той нямаше приятели. Винаги е бил прям и странен. Не се изненадах, че се съгласих. Вече започвах да непонасям гласа на майка ми. Жената е на 80 и още крещи като тигър! Не че знам как крещят тигрите. Щях да разбера…

Мисията беше проста. Да покръстим езичниците на едно малко островче сред тихия океан, на което никога не бе стъпвал цивилизован крак. Не знам защо трябваше да занимаваме дребните човечета, но Хикс твърдеше, че небето е за всички. Хареса ми идеята, че може да има по-добро място някъде там – надявах се да не смърди толкова на риба.

Екипът, който събра Хикс се състоеше от още 30-40 човека, сред които бяха няколко свещеника, много общи моряци (които никога не съм знаел какво точно вършат) няколко озъбени войника и един дърворезбар, който познавах от католическото училище. Буун -вечно ухилен и всъщност не толкова кадърен дърворезбар. Веднъж го накарах да ми поправи един стол, после се наложи да използвам стола за маса. Също изключително вярващ, което го правеше изключение от правилото за католиците. Беше ми приятна неговата компания. Не знам защо не сме прекарвали повече време с него. А, да. Защото и той не пиеше!

Плаването беше нормално – морска болест, бой и мъжки ръкодоволствия. Аз си стоях в кухнята и изобщо не се интересувах от тия простотии. Даже успях да доизкусуря най-после рецептата на баба ми…която вече беше моя рецепта. Имаше един младеж, който често идваше в кухнята и ми хвалеше хапването. Харесвах това. Нищо, че съм едър и агресивен, брадат мъж. Обичам да ми харесват манджичките. На младежът му беше първото плаване. Казваше се Дориън, но всички му викаха Дора, заради нежните черти на лицето. Просташки хумор. Все пак какво очаквате от пияни мъже.

Както се досещате, нещата не свършиха добре. Още с наближаването на острова, гъста мъгла обгърна кораба. Хикс знаеше как да постъпи в тази ситуация и самият той застана най-отпред на руля и започна да върти сред силния вятър и мъгла. Като капитан, застана най-отпред и като капитан умря първи. От някъде долетя някакво странно летящо същество и се заби право в сърцето му, като после излезе през тила му. 30 години приятелство…за нищо.

След това настана паника и всеки се разтича на някъде. Не знам къде тичаха на това малко корабче, но така и никой не видя огромната скала, която се вряза централно в кораба.

Събудих се под ударите на Дора. Точно преди да ми направи уста в уста. Харесвах малкия, но…нямах нито желание, нито такова чувство за хумор. Огледах се и видях, че до Дора стоеше Буун. Изглеждаше с 20 години по-стар. Усмивката я нямаше. Мигновено попитах къде е Хикс, но след миг си спомних. Легнах на земята и затворих очи. Дора реши, че припадам и този път успя да ми приложи уста в уста, преди да се усетя. Докато го избутам от себе си, някъде от храстите изкочи един от онези войници. Каза ни да пазим тишина. Островът бил пълен със зверове. Самият той видял няколко. Войникът изглеждаше стабилен мъж с усет за лидерство. Хикс…

Минаха няколко часа от както сме на острова. Проверихме останките от кораба, сред които намерихме малко банани и десетина консерви зелен грах, чук, малко пирони и най-важното – пистолет. Имаше само два патрона, така че трябваше да ги пазим. Решихме, че сме останали само ние четиримата – Аз, Буун, Дора и онзи войник – нещо с Ф.

Времето беше лошо още с пристигането. Успяхме да си накладим нещо като огън, половихме малко риба и почти се наядохме. Войникът не яде. Готин тип.

Буун обаче… нещо тотално му се беше счупило. Не беше онзи усмихнат човек, с който редовно… всъщност нищо не сме правили заедно. Може би не го познавах толкова добре. Именно той каза, че мисията трябва да продължи, независимо от всичко. На мен изобщо не ми пукаше за глупавата мисия. Исках просто да се наспя и утре да измислим начин да се измъкнем. За жалост войникът подкрепи идеята на Буун. Погледнах моя скъп Дора за подкрепа, но той беше твърде развълнуван и искаше все повече да изследва, разглежда и разкрива острова. Харесваше му тук. Ха. Дори – изследователя. Смешно звучи. Добре де, ще се постарая да помогна на екипа. Не искам да мрънкам.

Още същия ден изпратихме Дора да открие какво ни чака на острова. Не знам как другите двама подкрепиха идеята. Младежът изглеждаше толкова неопитен. Но! Ти да видиш, справи се чудесно. Дори открихме едно малко селце от местни. Те бяха приятелски настроени. В смисъл скриха се по дупките и не ни нападнаха. Нямахме свещеници, всички се бяха споминали от сблъсъка, но Буун твърдеше, че знае как да гони демони… въпреки че самият той заприличваше все повече на демон. Не успяхме да покръстим хората този ден, но намерихме няколко съкровища… които може би не трябваше да вземаме. Инстиктивно обрахме всичкото злато, което намерихме, но в момента, в който се върнахме с него край огъня… осъзнахме, че не ни трябва. Защо ни е? Корабът го нямаше, Хикс го нямаше…тогава осъзнахме, че вероятно ще си останем завинаги на този остров. Помълчахме си малко и заспахме.

Не бяхме успяли да съберем достатъчно дърва за да си направим сносен лагер и спахме на земята. На сутринта много ни болеше кръста.

През следващите дни стана, естествено, по-зле. Открихме хубава рекичка, но само часове по-късно тя започна да пресъхва, открихме и хубава плодородна гора, но тя се подпали. А и на всичкото отгоре, мъглата от преди два дена пак се завърна. Този път ни огради плътно. Едва виждахме. Мрачният Буум обаче знаеше как да се справи със ситуацията. Каза ни, че трябва да построим свещена камбана. Сега пък свещена камбана! – казах си аз, но не го споделих, защото очите на Буун се изпълваха едновременно с кървави нишки и бели петна. Не знам какво се случваше с него. Дори работата не си вършеше като хората. Като за дърворезбар да си помислиш, че би се справил с прости конструкции, но уви – не. Заби си ръждив пирон в бедрото докато ковеше нещо по лагера. На останалите ни стана смешно, но Буун беше все по-страшен и не казахме нищо.

Така де, започнахме да събираме дърва за въпросната „свещена камбана”, но за целта ни трябваше и въже. Имахме идея как да го направим и след ден успяхме.  Намерихме и перфектно място за камбаната  – върху изгорилите гори от по-рано. Забихме я и се случи най-полазващото тръпки усещане. Мъглата сякаш изпищя и започна да се отдръпва. Струваше ми се, че мога да чуя тупкането на сърцето й.

Войникът започваше да се чувства ненужен и искаше да върши това, което може – да убива. Решихме, че не е лошо да потрепем някое животно. Намерихме малко козички, диви прасета и дори една боа. Храна и кожа, с които си построихме малко лагерче с покрив в средата на острова. Не беше кой знае какво – нямахме и ограда срещу местни зверове, но вършеше работа. Аз си стоях там и готвих на специално приготвеното от мен огнище. Храних другите със специалната „супа от камъни”. Нарекох я така, защото вътре всичко беше твърдо, не добре сварено – набързо скалъпено, но пък почти не толкова гадно. За толкова ресурси – толкова. За рецептата на баба трябваше по-специални неща.

Междувременно, местните започваха да се показват от дупките си и Буун си вършеше там каквото вършеше. Дори ни караше да събираме дърва да строим кръстове.

И след това, дойде зимата. Рязко! За един ден! Не знам какво се случи, но снегът затрупваше дървата ни за огрев постоянно и трябваше всеки ден да изхвърляме трудно събираните трупи. Всички ме гледаха, сякаш аз съм виновен. Не и Буун. Той почти не гледаше. Едно му око беше почти потънало в червени локви, а другото бе изцяло черно. Не знам как гонеше демоните от тези местни, но явно ги привличаше в себе си. Защото вече не вършеше никаква друга работа освен да строи кръстове и камбани. Притеснявах се за него. Като си спомня какъв весел човек беше… Войникът и Дора го избягваха. Затова реших да си поговоря с него. Едната нощ се приближих до него до огъня и го поразпитах. Оказа се, че не е толкова страшен, колкото си мислих. Истината беше, че самият той се страхува от мрака, който навлизаше в душата му. Чувстваше се депресиран и отчаян. Очите му бяха черни и той вече беше почти ослепял, само защото демоните се бореха да влязат в сърцето му през очите, а той се опитваше да ги спре още на вратата. Реших да му помогна. Следващите вечери стоях плътно до него по няколко часа и си говорихме – за живота на континента, за семействата, за училището, за Хикс…На Буун също му липсваше. Оказа се, че Хикс все пак е имал приятели. Междувременно Дора си беше намерил приятел от местните и заедно обикаляха из острова да търсят нови земи. Един ден реших и аз да отида да видя какво толкова забавно има. Разбира се, щом реших да изляза от кухнята, нещо лошо щеше да се случи. Открих алтар, който беше целия в капани и след това ми трябваха две нощи, за да се излекувам. Освен това някакъв досаден паяк се спусна точно над алтара и ме захапа за врата. Добре, че бях направил специално лекарство, с което предотвратих гангрената на Буум от нараняването с пирона. Използвах лекарството и на мен.

И така минаха още няколко дена в отвратителни и студени снежни нощи. Мравки изпоядоха храната ни, всичко се палеше наоколо, мъглата все повече ни затискаше, нападаха ни маймуни и какво ли още не. Една сутрин дори октрих някакви много странни и огромни следи от лапи на звяр. Не знам дали можехме да се справим с такова нещо ако се беше появило изневиделица.

Всички вече бяхме на ръба. Според мен, Буун беше под ръба. Вече беше напълно ослепял, ходеше с набързо скалъпен бастун, а кожата му беше сбръчкана до неузнаваемост. Войникът беше поел множество рани от зверовете в гората,а аз колкото и да си стоях в лагера, времето ме изтощаваше. Дори спрях да ям. Само Дора се хилеше като идиот и се шматкаше насам-натам. Вече дори не октриваше нови земи. Според мен беше полудял.

Тази сутрин едвам се надигнах от леглото. Имах усещането ,че това щеше да е последния ми ден. Реших да се насладя на него… но после се сетих къде се намирам и се отказах. Погледнах към Буун. Той не мърдаше. Отидох и го бутнах. Пак не помръдна. Изведнъж отвори празното си око и се изправи с пълна увереност, сякаш е отново на двайсет. Сляп, но на двайсет. Тръгна нанякъде като сомнамбул. Питах го къде отива, той само ми каза да направя кръст. Това щеше бъде последният кръст.

Опитах се да извикам на войника да се събуди да помага, но нямах сили. Само изритах някакъв камък, който се заби в хълбока на войничето. Той също едва се надигна. Дора, разбира се беше свеж като краставичка и почти толкова ментално здрав.

Казвам ви – беше тъжно и епично. Издигането на този кръст ни отне всичките сили на света. Всичките ресурси на света. Но успяхме. Буун направи заклинанието и събра всички местни. Проведе страхотна служба, в която проповядваше с такава страст, че по някое време дори се умихна, черните дупки започнаха да се изпълват, а кървавите червеи от ябълките му сякаш изпълзяваха навън. Ето това беше Буун, който познавах от малък. Това ме накара да се усмихна. Погледнах до мен. Там стояха Фоли и Дора. Слушаха с такава неохота и вяра, сякаш всичко беше свършило – неволи, трудности, приключения. В края на проповедта Буун се обърна към мен, усмихна се и ми кимна. Не знам какво значеше това, може би беше усетил намеренията ми.

Нощта беше по-тъмна от всякога. Ние бяхме изпълнили мисията и сега стояхме мълчаливи край огъня. Едвам стояхме и с последни сили направих супата от камъни да си хапнат всички. Този път и аз ядох. Нищо не си казахме.

Първи беше Дора. Клетото момче така и не разбра какво му се случи, затова пък умря с усмивка. След това издъхна Буун. 10 дена приятелство… за всичко.

Войникът погледна към мен и разбра какво съм сложил в супата. Нападна ме и аз инстинктивно се насочих към сатъра. Не исках да му прерязвам гърлото. Не знам защо го направих. Това беше островът! Проклетият остров! Но поне завършихме мисията. Изгонихме демоните. Хикс често говореше за небето. Дали има място и за мен… Бих пийнал по едно вино с него и Буун… О, по-дяволите, те не…”

Капитанът затвори тефтера и се огледа. Трябваше да има още едно тяло. Странно. „Момчета, имаме каквото ни трябва, хайде да си ходим!” Обърна се и срещу лицето му стоеше гигантски звяр, а по ръмжащите му зъби се виждаха остатъцу от ръка и моряшки панталони. „…следи от огромен звяр…” Звярът се нахвърли върху него, но изведнъж се чу: „Стоп”! и звярът се дръпна. Над уплашения капитан се надвеси възрастен мъж с кухини вместо очите. На мястото на главата имаше почти оголен череп, а на врата си носеше огромен кръст. Той посегна към капитана, който изкрещя с най-пискливия и уплашен глас, който имаше. Мъжът издърпа тефтерчето от него, обърна се и простена тихо: „Яж”.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/robinson-crusoe-review/“ target=“blank“ ]Ревю на Robinson Crusoe: Adventure on the Cursed Island[/button]

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/robinson-crusoe-comparison/“ target=“blank“ ]Сравнение между нова и стара версия[/button]