Архив за етитет: пъзел игри

Regicide – Така си представям перфектната соло игра

Чувствам се странно да правя ревю на игра, която се играе само с обикновено тесте карти и два жокера, но тя събра близо 35 хиляди евро в Кикстартър и за мен това си е впечатлително. Да, да – не може да се доближава до титаните в Кикстартър, но трябва да разберете – компонентите БУКВАЛНО са обикновено тесте карти. Артът, разбира се, е уникален, но в крайна сметка купувайки Regicide вие не закупувате игра, а единствено подкрепяте създателите й.

Дизайнерите на Regicide са трима – Paul Abrahams, Luke Badger и Andy Richdalе които за пръв път достигат до публикувана настолна игра (според BGG). Казвам „публикувана“, защото според кикстартър страницата, тази весела и задружна компания е играла и „създавала“ настолни игри от 20 години.

Подробните правила на Regicide можете да откриете в интернет. Аз ще се опитам да ви създам усещането за това какво ще получите като преживяване.

В основата си Regicide e пасианс, който може да се играе като кооперативна игра с ограничена комуникация, но върши работа и като страхотно соло запълване на времето.

Аз не съм соло играч. Казвам го веднага. Имам опит с доста соло игри и соло варианти, но никога не е било нещо, което ме привлича. Знам, че огромна част от геймърите обожават соло модовете по най-различни причини, но лично аз не откривам удоволствие в разиграване на голяма настолна игра сам.

И сега 180 градуса. Regicide ме завърна към ретро усещането за старите пасианси, които повечето от моето поколение научиха от Уиндоус 95.

В клишираната фентъзи тема на Regicide, вашата цел е да избиете всички лоши. Лошите са всъщност четирите попа, четирите дами и четирите валета, като се опитвате да преминете първо през валетата, послед през дамите и накрая през поповете.

В началото на играта се разбъркват поповете и се слагат най-отдолу на тестето с врагове. После същото се прави с дамите и накрая с валетата. Обръща се най-горната карта и се вижда какво трябва да победят играчите. Щом успеят, обръщат следващата карта и така докато преминат през всички или докато един от играчите бъде убит.

Всички останали карти (плюс жокерите, ако играете с повече от двама) се разбъркват и определен брой карти се раздават по равно между играчите.

Когато е ваш ход, вие играете една (или повече карти, ако са с еднаква стойност) и сборът е щетите, които правите на врага. Ако не успеете да го убиете, той ви отвръща с определена сила и вие трябва да махнете карти на такава стойност от ръката си. Ако не можете, вие сте убит и играта за целия отбор завършва.

Тук можете да видите живота и силата на всеки от враговете ви.

Всеки път щом изиграете карта (карти) от ръката си, вие активирате цветовете на всички карти, които сте изиграли, като използвате всяко едно от уменията на цветове те върху общия сбор на картите.

  • Спатия – Удвояватe сбора на числата от картите
  • Пика – След като ударите врага, поематe толкова щети по-малко, колкото е сбора на числата от картите
  • Купа – Връщате толкова карти от изхвърлените преди този ход отдолу в тестето колкото е сбора от картите
  • Каро – Теглите толкова карти, колкото е сбора от картите и ги раздавате по равно между играчите.

На пръв поглед играта изглежда лесна… и е сравнително лесна при соло игра, но трябва да се обърне внимание на следното – цвета на враговете дава имунитет срещу картите с този цвят. Това означава, че все още можете да иползвате числото, но не и способността на цвета. Това е особено критично при Карото, защото това е единствения цвят, който ви позволява да теглите карти и може тотално да прецака плановете ви, ако няма да можете да теглите карти.

В играта има два специални вида карти

  • Аса – Действат като единици, но те винаги могат да бъдат играни с всяко число. Обикновено се ползват, за да можете да добавите умение.
  • Жокери – Те са със стойност нула, но премахват имунитета на враговете и освен това дават възможност за смяна на реда на играчите, което може да е от критична важност.

Преди да премина към заключението, има два елемента от Regicide, които й предават вълнуваща интрига.

Целта в играта е да победите всеки враг, като направите повече щети от живота му. Ето и врътката – ако успеете да направите ТОЧНО толкова щети, колкото е живота му, то този враг няма да излезе от игра, а ще го сложите върху тестето ви, което значи, че скоро ще добавите в ръцете си  от най-силните карти в играта. Тези карти ще бъдат най-силното ви оръжие.

Когато играете соло, прекарването е бризовито и отпускащо. Когато с вас има и други играчи обаче нещата са малко по-различни. Вие нямате право на геймплей комуникация и понеже рядко се убива враг с една карта, има голямо значение точно коя картата давате, за да може следващия играч да комбинира правилното число и да се образува перфектния сбор. Да не забравим, че единственият начин за теглене на карти е цвета каро, който дава карти на всички. Проблемът е, че играчите имат максимален размер на ръката, което значи, че има перфектен момент да се играе всяко каро, за да не бъде пропилян добрия шанс.

Заключение

За мен Regicide е перфектната соло игра – бърз сетъп, бързо изиграване, бързо прибиране и ненатоварващо преживяване с някаква трудност, но не твърде голяма. Правилата са така измайсторени, че едва ли ще загубите преди да стигнете до поповете. А и да загубите, подготовката за нова игра не трае повече от 10-15 секунди. Както споменах и в заглавието – точно така си представям идеалната соло игра.

Въпреки това, Regicide е доста повече. Кооперативният вариант предлага вълнуващи ситуации и тръпка в това какво ще изиграят вашите приятели, защото това може да бъде перфектната карта, но може и да доведе до унищожението ви.

Не съм убеден в пълния баланс на цветовете, защото карото е в пъти по-важно от останалите, а умението на купата да връща карти в тестето звучи като механично справяне на проблем, който сякаш е сложен в играта, за да може да оправдае само справяне с него.

Друг проблем, който вероятно ще дойде сравнително бързо е съмнението за преиграваемост. Всяка игра на практика ще бъде една и съща. Модификация на правилата няма. Враговете ще идват почти в един и същи ред. Уменията винаги са същи. Тактиките са горе-долу едни и същи винаги. Единственото, което се усеща като ценно за преиграване е кооперативния елемент.

Въпреки всичко това, може да се каже, че препоръчвам Regicide.

И сега въпроса – Защо да давате около 30 лева за обикновено тесте с карти? Не мога да ви отговоря, защото играта е абстрактна и въпреки че артът е приятен, той не е умопомрачаващо фантастичен. Факт е, че правилата на играта са в официалния сайт на компанията и нищо не пречи да си цъкате ОЩЕ СЕГА. Ако все пак сте колекционери и имате излишни пари можете да си купите не едно, а цели две тестета, защото има дори два вида кутии с различен арт. Арт на кутията, не на картите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бързо разиграване
  • Страхотен соло вариант
  • Предизвикателна трудност при кооперативния вариант

МИНУСИ:

  • Съмнителна преиграваемост
  • Може да бъде играна и с обикновено тесте карти

Furnace – Понякога темата само пречи

Безсмислено интро, което можете да прескочите

Пътят на съвременните игри завършва в опростяването и елегантността. И това не е само заради мъгълите в настолните игри. Дори геймърите сме се разглезили и ако игра ни предложи 1 или 2 правила в повече вдигаме белия флаг и казваме „Това аз мога по-добре да го измисля“.

И понеже сме почнали с геймърски претенции, мисълта „Как не се сетих за това“ е най-добрият комплимент, който една игра може да спечели. Често най-запомнящите се настолни игри използват нещо, което сякаш е съществувало, но всъщност не е.

Не съм сигурен, че Furnace попада в тази категория, но определено е орязана до толкова тънки кости откъм правила, че ми дава усещането на нещо, което би трябвало вече да съм играл… но не съм.

Тук има точно две концепции, които са силно познати на геймърите – наддаване и строене на табло. Всичко друго е било толкова излишно в дизайна, че дори сякаш нарочно са поставили толкова скучна и банална тема и идея.

хоп

Ако трябва да разкажете на някого за какво става въпрос във Furnace, вероятно ще му кажете нещо такова: „Ми… менкаш едни ресурси в други, другите в трети, третите в точки“ И ако този някого все още не ви е затворил телефона, можете да добавите: „Ама пък има много яки комбота и оригинален бидинг“.

И понеже съм играл играта доста пъти, момент да проверя кутията отново каква точно е темата…

Мда. Капиталисти от 19ти век размянят ресурси за пари. А парите са точки. Започвам да си мисля, че нарочно лепват най-безумните клишета  на евро игрите.

Артът на играта е отличен, но сравнително рядък. За мен тук е пропилян  таланта на добър художник (по-скоро шест художника!), които са имали задачата да рисуват индустриални фабрики просто в различни форми и цветове.

Гледате голяма кутия, шест художника и строене на табло. Бихте си казали ,че това е голяма евро игра. На практика, Furnace е почти микро игра, тъй като пристига с изненадващо оскъдни компоненти. Парички, няколко вида ресурси и едно малко тесте от 36 карти с дори повтарящ се арт. Окей, има и малко дискчета, токъни и карти със специални умения, но в никакъв случай играта не отговаря на размера на кутията си.

Ууу, врътче.

Доколко разбирам от руските ни агенти в общността, играта е започнала като микро продукция, но по една или друга причина се е изродила в маркетинг на по-голяма игра, отколкото е. Има различни теории за това. От една страна производствени цени, от друга психологически фактори. Не знам и не искам да спекулирам, за да не тръгнат хората да прескачат оградите на Hobby World.

Но… вече ми пресъхна устата от плюене, защото от тук нататък всичко е шестица!

Furnace  е игра, в която тяхно величество механиките са на почест и нищо друго няма значение.

Играта се развива в 4 рунда, като всеки рунд е разделен на две части:

  • Наддаване за сгради и умения
  • Задвижване на двигателя

Който ме познава знае, че аз съм брутален фен на наддаването в игрите. И честно да ви кажа, въпреки приятното строене на табло и двигател, ако не беше системата с наддаването, едва ли Фурната (окей де, Пещта) щеше да се задържи при мен.

Furnаce предлага едно от най-оригиналните и ангажиращи наддавания, които съм срещал. А съм играл почти всяка игра на доктор Книция.

Всеки играч има 4 различни диска с 4 различни стойности. За удобство, те са направени в различни размери, което няма никаква друга функция, освен по-доброто визуализиране.

На масата ще има няколко различни карти в определен ред. Всяка карта има умение, което ще се задейства всеки път във втората фаза, ако спечелите наддаването и си вземете картата преди това. Ето откъде идва и мозъчната ми ерекция. Същите тези карти имат и още едно умение, което се активира САМО ако НЕ спечелите картата. Пояснявам.

Когато е ваш ход си избирате един от дисковете и го поставяте на която искате карта, стига вече там да нямате диск или да няма друг диск със същата стойност. След като всеки е сложил и четирите си диска картите в средата се активират една по една. Първо играчите с по-ниски от победителя стойности си вземат бонуса на картата УМНОЖЕН по стойността на диска. Чак след това играчът с най-висока стойност си прибира картата и я поставя или най-отдясно или най-отляво на двигателя си. За това след малко. Чакайте да се върнем малко назад и да екстазираме още малко на системата с наддаването.

В тази проста система има толкова дълбочина, че е по-добре да не осъзнавате последствията, защото иначе бихте навлезли в умствена имплозия. Нека аз бъда този, който ще ви я причини.

Значи. Ако сложите веднага диск с четворка, това означава, че печелите мигновено картата, нали? Да, но… ако го направите е сто процента сигурно, че други ще се накачулят на метеното и веднага ще си сложат дисковете с тройки, за да вземат бонуса умножен по три. А тези бонуси понякога са по-добри от самите сгради. Да не говорим, че в играта има четири рунда  и вие така или иначе никога няма да използвате сграда повече от четири пъти.

Ако пък първо сложите тройка върху сграда, то тогава могат да ви оставят нарочно да си я спечелите, за да не вземете мазния бонус. Окей… но вие може точно това да искате, защото ако спечелите с тройка, вие имате сободна четворка и със сигурност ще спечелите поне две сгради. Тогава ще си кажете – ми най-сигурно е да сложа двойка като първи диск. Хубаво… но КЪДЕ?!

Както вече казах, в края на тази фаза, сградите се активират една по една в точно определен ред, което означава, че трябва много добре да планирате какво ще спечелите и какво ще източите. За да ви направя сивата мъка още по-голяма, ще спомена и че сградите имат основно две функции – да ви дават ресурси и да ви обменят ресурси. С други думи, вие първо искате да вземете ресурси и после да ги обмените. Освен ако нямате ресурси от предния ход, тогава може и да го направите обратно. Но все пак трябва така да си сметнете нещата, че след тази машина от 8 поредни действия, вие да сте взели достатъчно и точните ресурси, които да ви вършат работа за следващата част от рунда!

Строене на индустриалното табло

Във фурната има два начина на игра – нормален и за напреднали. В нормалния вариант вие можете да изпълните действията на сградите пред вас в какъвто искате ред. В този за напреднали – ги изпълнявате в специфичен ред – отляво надясно. Не забравяйте, че щом си купите карта вие винаги я слагате или най-отляво или най-отдясно. Ако не сте констипирани достатъчно, има и още нещо! Сградите могат да се подобряват. Но… само една карта (стартовата) ви позволява да го правите. Да, можете да подобрите колкото си искате карти в един ход, но само ако имате нужните ресурси. И както споменах, рундовете са четири, така че оптимизацията е важен фактор.

Ако все пак сте мазохисти като мен, бихте метнали и специалните умения, които ще ви позволят да счупите едно-две правила. За съжаление, те са само пет, но променят напълно начина ви на мислене. За пример – има умение, което ви позволява да пренебрегнете почти всичко, което ви казах за наддаването и да можете да слагате дискове, където ви падне. Не съм убеден, че уменията са балансирани, защото някои ми се струват в пъти по-полезни от други крайно ситуационни.

Картите с умения са само с илюстрации и липсата на имена е още една следа, оставена от дизайнерското решение да плюе върху идеята една игра да има тема.

Заключение

Furnace предлага на играчите истински геймърски оргазъм от механики с брилянтен баланс между елегантност на правилата и дълбочина на изборите. Компонентите са минималистични, геймплеят е изчистен, а времетраенето е под час.

Въпреки нелошите компоненти и съвсем приличните илюстрации, авторът се е предал напълно откъм творческа енергия за измисляне на по-добра тема. Играта е напълно абстрактна и сухите евро механики, стъргащи ви мозъка по най-мазохистичния начин можеха да бъдат лепнати на всичко. Вместо това Лашин ни е лашнал в индустриалната ера, което ми звучи по-скоро като майтап, но какво разбирам аз от руски маркетинг.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален бленд между наддаване и строене на табло
  • Елегантни правила
  • Идеално времетраене (под час)
  • Ангажиращи и агонизиращи решения
  • Отличен арт

МИНУСИ:

  • Скучна тема
  • Липса на достатъчно различни умения и сгради

Bandida – Nintendo Hard!

Ако сте чували израза Nintendo Hard, обикновено тoва се свързва със старите класически видео игри, в които трудността е тегава, насилена и не може да се мине с някакви хитри ходове. Вместо това от вас се изисква брутално търпение и „грайнд“, за да преминете някакво тъпо подводно ниво.

Bandida пристига също като старите „дискети“ за Нинтендо – в малка и невинна опаковка с леки и кежуъл правила. Дори началото на играта обещава приятно и лековато преживяване. И само 5 минути по-късно разбирате, че се хващате да мятате копия по контра бос в Meat boy.

Bandida е една от най-елементарните игри, които съм срещал. В средата на масата ще откриете Бандида – престъпничка, която явно е толкова свирепа, че я държат изолирана в затвор, дълбоко заровен под земята. Ето и проблемът. Бандида е избягала от клетката. Има пет изхода, през които е могла да избяга. Целта на играчите е да слагат карти с тунели по изходите, като се опитват да затворят всеки възможен изход.

Дето се вика, Фатката е да я Фанете таа.

Играта е напълно кооперативна и можете да си говорите през цялото време като обсъждате някакви неща „горе-долу“, но никога не можете да си показвате картите. Да, това е от онези кооперативни игри с полу ограничено комуникиране, в което не е много ясно кое е позволено да се каже и кое не. Въпреки това, играта е толкова безлична към надеждите ви, че дори и да играехте с открити карти, пак щяха да се покланяте на окултната воля на дизайнера.

Всеки играч държи три карти през цялото време. Когато е ваш ход, вие просто играете една картите си в ръката и се опитвате да запушите някой изход. Има една мъничка пречка обаче. Всеки път като затваряте един изход, вероятно ще отворите още поне три. Да, понякога имате правилната карта да затворите изход, но в повечето случаи ще имате само ужасии. За съжаление сте ДЛЪЖНИ да играете карта.

Има и едно малко допълнение. Доста от картите имат специални умения. И както се досещате, 90 процента от тях правят още гадории.

Играта продължава, докато затворите всички изходи (ако мамите!) или докато свърши тестето.

Ако смятате, че ви е твърде лесно (СТЕ МАШИНИ!), но и играта ви предлага опции да си сложите още тухли на главата, като например започнете с повече начални изходи. По този начин тематично към Бадида, добавяте и адаша БанДИДО. Има дори и още няколко мода, в които помагате на бандидковците, но играта ще се усеща горе-долу по същия начин, така че не разнообразяват толкова.

Заключение

Ако не сте разбрали вече, Bandida е трудна. Но е и… пристрастяваща. Нинтендо хард игрите имат сериозната склонност да ви откажат. Bandida обаче е различна, защото всеки нов ритник, който тя ви поднася някак си ви надъхва да пробвате отново и отново.

Играта е бърза за подготовка, бърза за игра и бърза за прибиране. Тя създава интересна крива на геймплея, в която в началото ви се струва твърде лесна, след средата всичко става отчаяйващо, а към края понякога има дори надежда. Разбира се, аз нито веднъж не съм я печелил, но е възможно! Вярвам, че е възможно, защото съм виждал да бъде спечелвана. Веднъж! Но е възможно. Надъхан съм! Пък и кутията е толкова компактна, че ако имах социален живот, дори бих я носил навсякъде с мен. Силно препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактна опаковка
  • Изненадващо прости правила
  • Пристрастяващ и унищожителен душавата ви геймплей

МИНУСИ:

  • Ако не сте мазохисти, може и да загубите желаение да падате отново и отново след няколко игри
  • Въпреки малката си опаковка, играта заема доста място на масата

Data Brokers – Някакво ревю на някаква игра

През годините съм играл доста игри с хакерска тематика. Като изключим Netrunner, която е малко по-дълбока тематично от този тип, за който искам да говоря, хакерските изпълнения в настолното хоби не бичат особен успех.

През ръцете ми са минали доста незначителни настолни игри с такава тема, като може би най-открояващата се беше Hat Trick, но дори и тя потъна в забвение в световен мащаб.

За съжаление Data Brokers потъва в същото море от незапомнящи се игри, които сякаш дори не се опитват да бъдат повече от „просто една игра с комплекти“.

Започвам с лошо, защото в тази игра има потенциал и оригинална идея, но както редовно се случва, тя става жертва на под частите си.

Ще започна от книжката с правила. Както вече свикнах с игрите на GDM, преводът от испански на английски е покъртително усложнен и не знам как успяват, но с кратка книжка и малко думи така ме объркаха, че дори след 5 прочитания пак не ми беше ясно всичко. Всъщност, дори след като изиграх първата си игра имах въпроси.

Втората причина за провал е визуалния дизайн на част от картите. В играта има карти със специални умения, които очевидно за спестяване за средства са написани на няколко езика върху самата карта. Това съм го виждал и в други игри (предимно от далечния изток) и… дразни. Изключително дразни. Като изключим неинтуитивния начин, по който гледаш картата, докато откриеш текста, целият дизайн изглежда претъпкан и леко мързелив. Поне не са стигнали до там, че да направят картата двустранна с още езици. Защото и това съм срещал.

Третата и основна причина да ме е яд е, че въпреки хитрите неща в играта, тя така и не посмява да вземе малко по-смели решения, особено откъм въпросните специални умения, за които споменах.

Data Brokers е сравнително бърза игра, която спокойно може да мине за филър. В нея участват до четири човека. Като изключа сравнително хладката тема, за която вече говорих, това си е чисто абстрактна игра със събиране на комплекти.

Всеки играч получава различни числа в различни цветове и една мисия. Целта е в края на играта да имате комбинации от типа – еднакви числа в еднакъв цвят, различни числа в различни цветове, еднакви числа в различни цветове или различни числа в еднакъв цвят. Тези комбинации ви дават 4 точки. Мисията пък ви показва цвят или число, като в края на играта получавате по една точка за всяко едно от събраните неща.

Дотук може да си извъртите очите, защото сте го срещали на стотици места.

Оригиналността на Data Broker се крие в хитрите механики, които може и да не гърмят от мега оригиналност, но ви карат да си кажете „Хъ…“.

Играчите държат числата си с лицето нагоре. В първата част на рунда, всеки краде една от картите на съседа в дясно. Тук не е много ясно поредността, тъй като в книжката пише „едновременно“, но как се случва това без да се създадат множество конфликти не е ясно. Надявам се в оригиналния испански език на книжката да е по-категорично.

И преди да си помислите, че играта е „take that”, ще добавя, че след като си чопнете по една карта от съседчето, вие обръщате две от вашите осем карти с лицето надолу и до края на играта никой не може да ви ги пипа.

В средата на масата ще откриете 16 карти, разпределени в 4х4 схема. Те се разполагат на случаен принцип. Картите са два вида – още от ония мисии, които получавате в началото, а останалите са карти със специални умения, които ако вземете чупете правилата.

Въпреки, че виждате всички карти през цялото време, всеки рунд ще се борите само за 4. Играта е в 4 рунда, и го карате ред за ред всеки рунд.

Над всяка колона е сложено по едно кубче с различен цвят.  Те индикират коя карта на коя колона отговаря. С друг токън (който аз по някаква причина нямах в кутията) отброявата рундовете, като се движите надолу. Той индикира активния ред от карти, за който ще се борите.

Играчите имат кубчета като тези над колоните.  След като играчите са си откраднали по една карта, а след това са си запазили по две, всеки тайно си избира кубче и на принципа на „blind bidding” показва за коя карта се бори.

Ако е сам за карта той си я прибира. Ако се борят повече от един, никой не я взема, но ето и врътката. Дори и да не се вземе картата, ако тя е мисия, мисията ще е валидна за всички играчи в края на играта.

Ако играчът вземе специално умение… пф… нищо. Тези специални умения са лишени от всякаква креативност, според мен. Те вършат толкова дребни и машинно скучни неща, че в повечето случаи дори няма да се занимавате с тях. Те могат да разменят карти, да крадат, да въртят някакви умения в средата на масата и други такива шмекерски джиджили биджили, които стават дори още по-досадни, когато добавите визията им с четири езика.

След като се види кой какво ще взема се преминава на втори рунд. Отново – всеки краде една карта от съседа, след което всеки запазва две карти с лицето надолу и накрая продължавате с избирането на нови мисии и умения. Така четири пъти.

В края на играта смятате точки от мисии и от комплекти.

Играта за двама пък е откровено счупена или поне орязана, защото много от уменията не работят дорбе за двама. Освен това доста от картите с цветни числа за комплекти излизат от игра и доста игри се получават така, че ще получавате основно точки от мисии. Комплектите с поредни числа и цветове ще бъдат рядкост, защото няма да имате избор.

Data Broker има хитри моменти и не бих я нарекъл „тъпа“ игра, но определено не надминава хладкостта на посредствеността. За съжаление.

Candy Lab – Натикайте сладки в гърлото на (не)приятелите си!

Сладките и бонбоните се топят в устата ви. Сладките и бобоните в Candy Lab ще заседнат в гърлото вии ще ви задушат в ужасяваща агония, докато приятелите ви се смеят на нещастието ви.

Нямам предвид, че буквално ще се задавите от сладките в Candy Lab… въпреки че компонентите на играта са достатъчно стабилни да причинят това, ако толкова желаете да гълтате дебела пластмаса.

Candy Lab може е да е дружелюбна откъм правила, но е не само брутално агресивна, но цялостната й концепция се върти около това да натикаш колкото се може по-дълбоко ботуша си в гърлото на вашите добри приятели.

Така както го казах излиза, че играта раздава потискащи шамари и чупи приятелства. Всъщност… по-скоро бих я сравнил с take that игри като Експлодиращи котки и Big Deal, в които понеже всичко е построено на случайност, забава и светкавичен геймплей, рядко има обидени.

За разлика от онези игри тип „Тегли карта – играй карта“, тук шамаросването идва завоалирано под формата на пъзел. Разбира се, този пъзел е фиктивен, защото не е особено сложен.

В кутията на Candy Lab ще откриете купчина пластмасови сладки, които по причини, които вероятно не разбирам, са правоъгълни. Сладките са разделени в няколко цвята, като всеки цвят има едни и същи сладки. Разликата между сладките са точките, които ви дават в края на играта и специалните умения, които ще изсипвате върху (не)приятелите си.

Освен тези сладки, ще имате на разположение и тесте с карти. Картите показват различни схеми.

За да започнете играта, просто раздайте няколко карти на всеки играч, отворете три карти за пазар и наредете всички сладки плътно една до друга.

Когато е вашият ход имате две опции:

  • Играете карта, която отговаря на конкретна схема от редицата на случайно подредените сладки.
  • Ако нямате такава карта, тогава връщате в редицата до три сладки и теглите толкова карти, колкото точки общо показват тези сладки.
  • Ако пък нямате и сладки, тогава просто теглите една карта.

Целта на играта е да вземате сладки. Всяка сладка и всяка изиграна карта ви дават точки в края на играта, а този край настъпва, когато или сладките или картите свършат.

Всеки път щом вземете сладки, вие си ги трупате пред вас без да ги ядете и без, представете си, дори да ги ближете. Вместо това изпълнявате всичките им умения. Уменията са шест, пет от които са за шокане на канчета с неща като дискард, размени и други неприятни ритници в бъбреците. Има само две сладки, които не ви дават инструменти за масово унищожение. Това са сладките, които ви позволяват да теглите карти и тези, които ви дават просто 3 точки.

Играта продължава около 20 минути и въпреки, че изглежда като тотален хаос, в интерес на истината има и тактически възможности, които изискват да отделите половин клетка мисъл. Да, капацитета ви за мисъл, който ще изхабите се равнява на статус от джипка, но все пак не мога да нарека Candy Lab безумие.

Candy Lab е съвсем прилична малка игра, която върши перфектно ролята си на филър (игра, която да играете между други две игри). Да, това е игра, в която цакате приятелчетата си, но все пак има някаква интрига, правилата са елементарни, сетъпа и прибирането са бързи, а геймплеят създава моменти на обрати, които ви ангажират на масата. Ако има някакъв проблем в Candy Lab това е, че този тип игри обикновено минават за парти игри, но тази не може да бъде играна с повече от 4 човека. Разбираемо е защо и не мисля, че трябва да се разширява, но все пак да знаете – ако сте четирима и търсите за нещо покрай биричката, това е вашето преживяване. И без това кво друго да правите, егаси.

 

 

Cutterland – Втората Кръцни/сглоби игра за тази година

Това е втората игра с ножици, която излиза последно време и не знам дали някой от някой се е инспирирал или има някакъв дриймуъркс елемент, обаче двете игри оригинално хващат темата за „унищожение“ на компонентите. За разлика от ClipCut Parks, тук можете да играете играта и със срязаните елементи. От друга страна ClipCut Parks е „Roll and Cut”, така че копирайки жанра Roll and Write, така или иначе компонентите щяха да са за хвърляне.

Cutterland също използва познат жанр, като сменя думичка, за да се получи гимик жанр. Можем да наречем Cutterland “I Cut You Choose” (от I split you choose).

I split you choose е позната механика от игри като New York Slice и Swordcrafters и въпреки, че е сравнително древна, за жалост малко игри я ползват. Основната идея на механиката е следната. Пред един играч стои нещо, което трябва да раздели на толкова части, колкото са играчите. Врътката е, че както и да го раздели, той ще вземе последното парче. С други думи, той ще се опита да го раздели по равно.

В Cutterland всеки играч има 4 големи карти, разделени на полета. Когато е ваш ход, вземате ножица (трябва да си купите, защото не идва с играта) и режете картата на определен брой части. След това играчът във ваше ляво си избира една от частите и после всички останали по часовников ред, докато вие вземете последната останала част.

Като основна идея, Cutterland използва пъзел-тетрисовата идея и събирането на комплекти, като ще си редите тетрисови части пред вас за точки.

Предполагам в играта има някаква тема, защото се намират разни дракони, гоблини и кентаври, но в крайна сметка имате просто 5-6 начина за точкуване и се опитвате да си наредите пъзела оптимално.

Събирането на комплекти не е нещо невиждано, като и тук търсите да имате съседства, големи зони и подобни банални неща. Интересното в Cutterland е фактът, че някои от съществата  като кракена и дракона хапват разни други същества. Понякога е изгодно неща да бъдат изядени, друг път искате да ги предпазите.

Има още няколко полета, които ви дават допълнителни компоненти като кули, които предпазват същества от изяждане, прегради и мостове, които връзват различни зони.

Заключение

Cutterland е чудесна семейна игра. Ако не беше идеята с ножиците, едва ли щеше да ви направи голямо впечатление. Събирането на комплекти е сравнително стандартно и в този случай – доста елементарно и очевидно. Тук няма да се главоблъскате с тежки пъзели. Всичко е лежерно и ви трупа точки. Обикновено е ясно коя е най-добрата част за пъзела ви. Всъщност, в тази игра рядко ще има пъзел част, която да не се впише готино в таблото пред вас. С други думи, хейт драфтът тук почти го няма и едва ли ще си гризете ноктите по време на хода на някой друг в напрежение, че някой видиш ли може да ви вземе нещо, от което имате нужда. 

Да, изрязвате компоненти, но в играта има толкова карти, че са ви гарантирани поне 20 игри. Кой играе повече от 20 пъти една и съща игра днешно време? Освен това, можете да си запазите изрязаните компоненти и да ги сложите в торбичка. След това вместо да режете, просто ще теглите части на случаен принцип. За съжаление, това е само компромисен вариант, защото играта съвсем няма да е балансирана (понеже ще липсва основната идея на разделянето на части).

От друга страна, братята руснаци са приготвили презареждащи пакети с още карти, че и с още механики.

Ако ви попадне тази игра, не бих отвърнал поглед, но не очаквайте нещо грандиозно, особено ако си падате по тежките хардкор игрите. Бих използвал Cutterland за почивка между други игри.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бърз геймплей
  • Готина врътка с рязане на компонентите
  • Подходяща е за всеки, дори за деца

МИНУСИ:

  • Няма особено оригинални елементи в подреждането на пъзел пред вас
  • Играта ще се унищожи след двайсетина игри

Project L – Стилният тетрис!

Най-дългоочакваната ми най-после е тук и не останах разочарован. Ако сте фенове на пъзеловидните тетрисови игри и донякъде харесвате Splendor, Project L може да ви доведе до пълно геймърско възнесение.

Сред моите любими игри са Patchwork, Ubongo, Drop it, Gemblo Q, онези на Уве Розънбърг и онези по-добрите на Уве Розенбърг, които всъщност са на Фил Уоллкър Хардинг.

Project L не се отличава с най-оригиналната идея, защото тук отново ще пъхате тетрисови части в табла в определени форми. Само че тук има няколко оригинални неща.

На първо място това са компонентите. В играта има огромно количество релефни плочки с различни дизайни на издълбани форми. Освен тях ще откриете пълна торба с най-различни пластмасови тетрисови компоненти, които да мушкате в плочките. Не знам какво е това перверзно чувство, но определено носи някакво неописуемо удоволствие от това да нагласяш форми в дупки, докато всичко е точно на мястото си и непомръдва.

Като изключим извратения ми фетиш към тетриса, това, което  би могло да ви спечели не са компонентите, а брутално изчистеният геймплей. Project L е може би една от най-елегантните игри, които съм играл някога.

Елегенатността идва както от минималистичния дизайн по компонентите, така и от само няколкото правила в цялата игра.

Всеки играч получава лично табло, както виждате на снимката.

По време на своя ход, имате право на три действия, които удобно са написани на самото табло.

  • Можете да вземете ниво 1 фигурка (квадратче).
  • Можете да подобрите фигурка в следващо ниво.
  • Можете да вземете плочка с тетрис пъзел.
  • Можете да сложите тетрисова фигурка в един от вашите пъзели.
  • Мастър действие (само веднъж на ход): Можете да сложите в колкото искате пъзели пред вас по една плочка.

Когато завършите пъзел си го слагате в купчинката със завършени пъзели, които в края на играта носят точките, изписани в единия ъгъл. Освен това получавате и бонус тетрисова част, нарисувана в друг ъгъл на същия пъзел.

Ето и най-готиното правило в играта, което превръща Project L в кеф фест. След завършване на пъзел, вие не губите тетрис фигурките си. Напротив – те се връщат във вашия си оборотен куп от плочки. С други думи, с всяко завършване на плочка изсипвате камион от фигурки, готови за работа. Само заради тази механика можем да определим Project L като игра със строене на двигател (engine building game).

Ако има някакъв недостатък в играта, то той е и най-добрата й черта – Мастър действието.  За да сте успешни, вие трябва да мастърнете… Мастър действието.

Това мастър действие ви позволява да сложите до една фигурка във всяка пъзел плочка пред вас. Това означава, че на теория можете да завършите до четири плочки едновременно, след което да плувате в награди и душевнa трансцененция. Трябва обаче да се внимава, защото ако си сложите твърде много фигурки по пъзелите, можете да останете без такива и може да се наложи да похарчите безкрайни празни ходове, за да се набавите с нови. Ако успеете да оптимизирате комбинациите си така, че всеки ход да имате възможност за Мастър действие, тогава ще мачкате. За съжаление, това означава, че има само един начин на победа. Но…

Играта е не просто кристално чиста, тя е и зашеметяващо бърза. Едно разиграване може да свърши за двайсетина минути, а ако сте само двама и имате опит, вероятно ще се справите и за 10-15 минути.

И понеже авторите толкова залагат на бързината, те са измисли чудесен мод за пет и шест играчи, в който двама по двама играете едновременно.

Разбира се, щото нали е модерно, има и мод за един играч, както и обещание за сума ти нови модове онлайн. Помня, че когато ми представяха играта на живо ми показаха мод в реално време. А може и да бъркам, това беше преди цяла корона време.

Заключение

Project L бързо се превърна в една от любимите ми филър игри. Обяснява се за една минута и никога никой няма въпроси за малки правила, освен може би за точкуването на незавършените ви пъзели в края на играта. Компонентите са минималистични и стилни, и се връзват хомогенно с цялата идея и елегантността на механиките.

Темпото на играта е идеално. Започва плавно и малко по малко с развиването на вашия личен двигател се усилва до безметежна скорост. Най-хубавото е, че играта свършва точно тогава, когато трябва, за да се чувствате като успешен гъзар.

Ако имах печати за одобряване бих олепил цялата кутия, но не искам да й развалям стилната визия.

ПЛЮСОВЕ:

  • Стилна визия
  • Елегантен геймплей
  • Динамично времетраене
  • Може да се играе до 6 човека

МИНУСИ:

  • Възможно е да почувствате повтаряемост след десетина игри.

Но….

ЗАДАВА СЕ КИКСТАРТЪР!

Project L е трудно да се открие точно сега, но съвсем скоро – след около две седмици, ще имате възможност да я бекнете, като към нея ще получите и две разширения, които дразнителски са описани в книжката, че дори и по бордовете на играчите.

Препоръчвам ви да посетите кампанията от линка отдолу и да я следите, за да не изпуснете едно от най-елегантните неща, което се е случвало в хобито ни последните години.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.kickstarter.com/projects/boardcubator/project-l-finesse“ target=“blank“ ]BACK ME BABY! [/button]

Trails of Tucana – Нищо ново, но по-добро.

Въпреки огромната популярност последните години на жанра „Roll and Write”, аз никога не съм бил толкова пленен от идеята за хвърляне на зарче и писане на листче. Да, много от модерните Roll and Write игри използват различни механики вместо зарове – драфтинг, теглене на карти и други, а някои дори заместват писането с фигурки върху дъската. И въпреки всичко, колкото и да си кривим душата всичко напомня вариации на добрия стар Барбут, или каквото вие сте играли във вашето детство.

Да, харесвам някои от заглавията в жанра, като може би най-открояващо над всички стои Boomerang, но в крайна сметка, като се има предвид неморално огромното количество подобия, мисля че процента не е впечатлителен.

 

Trails of Tucana беше възприета крайно ласкаво от известните ми западни колеги и я качиха на трибуната на победителите в жанра Roll and Write.

Дизайнерът на играта Eilif Svensson не се докосва до пръв път до този тип игри. Trails of Tucana надгражда предшествениците си Doodle City, Avenue и Kokoro, като е широко възприета като по-добра от всички тях взети заедно.

И въпреки някои прилики с въпросните игри, лично аз откривам най-много повторни идеи с друга игра – на друга компания и на друг дизайнер. Играта се нарича Traxx и за мен това беше една от най-чистите и най-достъпни Roll and Write (в случая Draw and Write) игри, която на всичкото отгоре беше и добра.

Преди да ви кажа моето мнение за играта, нека започнем с очевидно най-добрия й коз. Повечето Roll and Write игри са просто няколко зарчета или карти и купчина бледи малки листчета, върху които да пишете. Trails of Tucana влиза смело с бутонките и в кутията ще откриете огромна купчина големи листи, изпълнени с възхитителни цветове, лековат, но пъстър и изпипан арт, пренасящ ни в някаква приключенска джунглова атмосфера, в която се прави най-логичното нещо – събират се точки.

По подобие на Traxx, вашата цел е да свързвате различните полета в играта. В Traxx се теглеше една карта и тя ви казваше точно през кои цветове трябва да преминете . Тук механиката работи по малко по-различен и бих казал по-добър начин. Обръщат се две карти и те ви показват кои две съседни полета да свържете.

В началото на играта се обръщат карти с букви (извинете, градове), които пишете по краищата на таблото ви. Целта ви е да свързвате еднаквите букви и да сте бързи при това, защото първите ще получат бонуси. Тестето със случайно поставяне на тези букви е тотален overkill откъм компоненти, защото то е голямо почти колкото основното тесте в играта, а от него се тегли само една карта и то за разпределение на букви. Разбирам, че това са всички балансирани вариации за сетъп, но все си мисля, че е имало и по-чист вариант за тази цел.

Върху листите ще откриете най-различни чифтове странни животноподобни същества и един дракон. Освен буквите, вие ще се стремите да свързвате всяко животно с буква, защото това ще ви дава ценни точеци. Освен това, ако успеете да свържете и двете животни от вид, то тогава, ще получите бонус действие – свързвате две съседни полета, но които вие си решите, защото никога не излиза проклетото комбо планина с планина!

Ако обърнете таблата ще откриете, че играта има и още една версия, която е по-скоро същата, но малко по-дълга. Не прави играта тегава и дори ви дава възможност за по-дълги по-задоволителни комбинации.

Заключение

Trails of Tucana е естествена еволюция на roll and write жанра. Няма кой знае колко нови и оригинални неща, но старите бръчки в тоя тип игри са изгладени и динамиката тук e толкова чиста, че цялото ви изиграване ще се усеща като бриз. Визията е чудесна, геймплеят е гладък и бърз, и е достатъчно интригуващ както за деца, така и за геймъри.

Като казвам бърз геймплей, тук говорим за 15 минути! По-бавната игра продължава 20-25. Подготовката и прибирането отнемат под минута, а обясненията са също 2-3 минути. Това е идеална филър игра и чудесна за негеймъри, или както ги наричаме – Мъгъли. Не бих могъл да кажа, че с Trails of Tucana ще зарибите нови хора в хобито ни, но играта е приятна почивка.

Препоръчвам. Да, може и да съм се поуморил от този тип игри, но бих могъл смело да кажа, че Trails of Tucanaнаистина стои сред победителите в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт
  • Елегантни механики
  • Пристрастяващ геймплей
  • Една от най-добрите игри в жанра

МИНУСИ:

  • Нищо ново и оригинално

 

Нефтопукльовците – част от отлична образователна система

Пукльовците са измислени същества, на които им пука! Тяхната мисия е да превърнат нашите деца в истински „Пукльовци“ – хора, на които също им пука. За другите, за природата, за света. Защото вярваме, че само в свят, в който хората не са безразлични и им „пука“, може да има положителна промяна. А за да бъде устойчива тази промяна – трябва да сме заедно. Ето защо Пукльовците учат децата ни да работят в екип, да си помагат един друг и да се подкрепят взаимно.

Това ще прочетете щом влезете в сайта на пукльовците (thepoppals.com). Не знам защо чак сега откривам тези пукльовци! Те се оказаха страхотно интерактивно средство за учене на математика и литература за деца. Въпреки че децата ми са влюбени в книгите, все още учебната класическа литература не е в кръвта им и не знам каква част ще бъде по принцип, така че не мога да коментирам това. Големият ми син обаче е с развита математическа мисъл и спокойно решава задачи за втори-трети клас.

Децата ми са свикнали с образователни интерактивни платформи като Reading eggs, Уча се, Math seeds, Teach your monster to read и други подобни. И понеже чувам крясъците ви със зомбиращите теории ще кажа следното. Следното.

Нефтопукльовците е първата настолна игра от The Poppals и Ставрос Ставру, като тя напълно хваща духа на всички други пукльовци от сайта на производителите, където можете да откриете всякакви задачи за деца, покрити със социално ангажиращата тема за опазването на природата.

Честно казано, по улицата се спъвам от образователни инициативи, но от едни ме боли главата, а други заобикалям с писъци и покривам очите на децата ми, защото са твърде малки за ужаса и тъпотията на общоприетото образование. Да, аз съм един от онези хора.

Пукльовците ме грабнаха с ясната си насоченост и  баланс между това какво интересува децата и това какво реално им е полезно. Защото ако не хванеш средата, или ще превърнеш математиката в шестчасово детско, което хипнотизира децата ти и ги превръща в Пес патрул илюминати, или пък ще се потиш в опити да налееш цифри в ушите им със запушена фуния.

Окей, очевидно е, че сайтът и програмата им работи, но това вероятно вече го знаете. Относно настолната игра и качеството й като такава:

Нефтопукльовците не е първата игра, която се опитва да отмъкне парите ви с нуждата от образование. Има различни подобни компании на българския пазар, като най-открояващата се за мен е Efficiency. Играта, която най-много се доближава до идеята на Нефтопукльовците от Efficiency е Diceculus или „Залгебра“, но там нещата са много по-тясно насочени към един конкретен таргет от тийнейджъри, които просто обичат да смятат сложни алгебрични уравнения за кеф, по-известни с научния термин „зубъри“.

Нефтопукльовците таргетира малко по-малките деца, като според думите на автора това са второкласниците и може би третокласниците. Моят син влиза в тази категория, въпреки че не го определям с условия като „първокласник“, „второкласник“ и други, просто защото тези неща за него не важат. Да. Аз съм И от онези хора.

Темата на играта се издава от главоблъсканицата в заглавието. Тук ще чистите океаните от разливи. Не съм сигурен дали тази тема не е все още далечна на децата на тази възраст, но така или иначе тук история няма, а темата е просто претекст да събирате и изваждате числа.

Ще оставя компонентите на играта за края на това ревю, защото не искам да започвам с лошо.

Правилата на играта са написани чудесно. Пълно е с примери и илюстрации, и като изключим липсата на едно единствено правило, за което ние трябваше да се досещаме, всичко останало е на професионално ниво.

Освен книжката с правила, в кутията ще откриете още един огромен сгънат лист, който е по-скоро тематично обоснован, отколкото има реална нужда от него. Върху него са описани различни нефтени разливи в историята на човечеството, като всеки разлив представлява различна трудност на игра. Това напомня на картата на света в Codenames Duet, която работеше по същия начин. Откривам този исторически детайл за пипнат с отношение, което допринася за цялостното преживяване на играта.

Нефтопукльовците, която от тук нататък ще наричам НП, за да си спестя мъките, е чисто кооперативна игра, в която трябва да решавате прости математически уравнения в реално време.

В средата на масата се подрежда карта като пъзел, която отново служи по-скоро за естетически нужди. Целта ви е да изчистите определен брой разливи, като броят зависи от трудността, която сте си избрали предварително. Независимо от този брой обаче винаги имате точно 15 минути, в които да се справите със задачата.

В играта се използва тесте с числата от 1 до 100. Хубаво трябва да разбъркате това тесте, защото ако теглите поредни числа, можете да счупите играта. Бъркането ще ви бъде тегаво, но затова ще поговорим после.

След като се постараете в разбъркването и, за Бога не използвате розетка!, тогава раздавате определен брой карти на всеки играч.

След това на таблото в средата на масата се обръщат още две карти с числа. По-малкото е отляво, а по-голямото отдясно. Целта ви е да играете карти в диапазона между тези две числа. И ако това бяха правилата, дори така можехте да играете играта с 4 годишни деца.

Но понеже говорим за първокласни второкласници, ще се наложи да посмятате. Хвърля се зар, който може да покаже +, -, или каквото си изберете.  Целта ви е да слагате карти, които като се съберат или извадят да образуват число, което да се мушне в диапазона между обърнатите карти в началото. Колкото повече карти използвате, толкова повече разливи ще чистите.

Всеки може да играе колкото си иска карти и няма условие, което да ви забравни да си казвате картите на глас. Нямате право единствено да си ги показвате. Хейтърите на кооперативните игри биха открили веднага „алфа синдром“ в тази механика, но както може и да се казва, може и да не се казва в научния доклад на Анимационерите преди години – „Хейтърите да мрат“. В НП алфа синдрома, в който един играч напътства останалите е огромен плюс, защото това позволява на родител да играе с по-малки деца и да им помага. Казах да помага. Не да ги командори.

В играта има още няколко опции, които можете да използвате, ако искате да си напръскате преживяването с разнообразие. Можете да добавите тесте със събития, от което да теглите ограничен брой пъти по време на играта. Това тесте може да ви помогне, но може и да ви навреди. По принцип не съм фен на събития които могат да бъдат И добри И лоши, но тук геймплей ефектът е друг. Тук ВИЕ решавате дали да теглите или не. Тоест, може да се каже, че има известна доза „push your luck”, или както го наричаме побългарено „пушурлък“. Освен това картите в това тесте са много малко на вид с повече копия, така че див шанс не може да се очаква. Да не говорим, че и всеки играч разполаха с една карта „къща“, която да ви предпази, ако не можете да решите уравнението.

В книжката са написани шансовете, които да изразят вероятността от нерешимост на задачите. Аз не разбирам от проценти. Аз и от математика не разбирам, така докато сме почнали да си признаваме. Въпреки това още в първата ни игра имахме 4 поредни нерешими задачи, просто защото излизаха две поредни числа на таблото или пък всичките карти в ръцете ни са само големи или само малки, а долу са точно обратните.

Мисля, че това се дължеше именно на това, че беше първата ни игра и картите не бяха достатъчно разбъркани. И ето, че идва момента за лошото.

Компонентите са създадени от рециклирана хартия. Това е напълно похвално и в духа на играта, но… е възможно да унищожи цялото ви преживяване. Не само. Възможно е да унищожи цялата ви игра.

Материалът на картите е не просто изнервящо неудобен за разбъркване. Той създава предпоставки за изтъркване и изхабяване на картите. Още след първата игра вече имахме щети.

За щастие, има възможност за справяне със ситуацията – протектори за карти.

За нещастие, има два проблема в това. Първият е очевиден – хубавите протектори за карти са скъпи и един комплект няма да ви стигне, така че ще трябва да хвърлите поне още 15-20 лв.

Вторият проблем обаче е по-сериозен. Хубаво е, че създателите са решили играта да бъде компактна и да съберат всичко сгънато и наблъскано. Така играта е лесно преносваема. НО!

Ако ме послушате за протекторите (А трябва, защото няма да имате игра след 10 невнимателни изигравания), трябва да знаете, че протекторите увеличават значително обема на картите и със сигурност картите няма да се съберат обратно в кутията. Тоест – ще трябва да си измислите друга кутия.

Всичко е едва натъпкано обратно.

Така или иначе авторите са използвали сравнително стандартно опаковане с лого отпред, така че с малко крафтинг, ще можете да научите децата си и на още едно нещо – как да сглобяват кашони и да бъдат полезни вкъщи с повече умения. Нещо по-известно още с името „Така де, за какво иначе сме ги правили тия деца“.

Заключение

Нефтопукльовците е прекрасна образователна игра, която на всичкото отгоре е и българска. Тя си е поставила ясната цел да развие не само акъла на децата ви, но и техните способности за работа в екип. Мога с радост да ви споделя, че успява на сто процента. Да, моят син се затруднява понякога в задачите, основно заради натиска във времето, но именно това го стимулира да бъде по-активен в екипността и по-концентриран в конкретната задача.

Не знам физически какво точно представляват пукльовците, но знам че всичко създадено с кауза преуспява. Може и да не се продадат десетки хиляди копия по целия свят, но виждам динамичния успех в образователната полза на играта. Отличен пример за качество пред количество.

Нефтопукльовците е игра с идеална хармония между увлекателното и полезното, като в нито един момент едното не взема превес над другото.

Това е детска игра с отлични качества, носещи духа на Hanabi и една друга еко френдли игра – Mini DiverCity, но добавя дъвкане на цифри в приятна форма.

Ако детето ви е фен  на настолните игри, но не се кефи на математиката,гарантирам, че пукльовците, независимо дали настолната или видео версията, ще му вкара така нужните алгебрични витамини в системата. Ако пък сте семейство математици или по някаква извратена случайност всички просто обичате да си смятате за кеф, Нефтопукльовците ще ви допаминира ежедневието.

Само си вземете протектори за картите… и нова кутия. Инвестиция, без която за съжаление, е невъзможно да минете.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен баланс между полезно и приятно
  • Различни трудности на игра
  • Допълнителни модули
  • Чисти и ясни правила, символ на добър дизайн
  • Цяла допълнителна пукльовска система онлайн

МИНУСИ:

  • Компонентите са с много лошо качество и бързо трябва да измислите решение за опазването им

За повече информация ви препоръчвам да посетите сайта на производителите.

 [button color=“green“ size=“medium“ link=“https://thepoppals.com/“ target=“blank“ ]Пукльовците[/button]

 

 

Oh, Fox – Програмиране и покер?

Очевидната смешка в заглавието не е случайна. Това е игра с програмиране и по дефиниция тези игри често ще те карат да казваш „Лепи му малката!“ Или както е на английски – Oh, Fox.

И понеже това да се застреляш сам в крака е забавно, но все пак трябва да има тема, авторите са решили да му сложат забавна горска и защо пък не – детска тема.

Към темата са закрепили и лек почти отново детски арт, а компонентите наподобяват тези на Не се сърди, човече.

Мерси.

После аз трябва постоянно да обяснявам – Не се притеснявайте, това не е детска игра. Ама наистина, не е детска.

Причината не е в сложността на правилата, а в това, че Oh, Fox блендира както програмиране, така и надлъгване. Не знам как са вашите деца със „сошъл дедъкшъна“, но за моите, макар и геймъри, това все още е мътна каша.

Принципът на игра е следният: В началото на играта се избират 3 горски животни и 2 хищника върху пет малки квадратни картички. Всички пет големи карти с умения на тези животни се слагат на масата, за да ги видят всички. След това се маха една от малките картички с хищници и сега играчите остават с 4 карти – 3 вегeтарианци и един Пържолец.

Тези 4 картички тайно се раздават между играчите. Който е хищника си признава, но не си показва ролята. И така всеки е животно, но никой не е сигурен кое точно. Това има значение, основно за хищника, защото…

Ролите в играта са два вида – нормалните животни трябва да ядат тяхната си любима храна, а хищника – нормалните животни.

За целта се поставя карта в средата на масата и всеки поставя пионките си в тяхна къщичка, която е на определено място.

От тук нататък тези пионки ще се движат… чак в края на играта.

Идва ред на програмирането.

Всеки играч има куп карти в ръката. Картите са няколко вида:

  • Единична стрелка
  • Двойна стрелка
  • Единична стрелка и стоп
  • Само стоп
  • Стрелка със специално умение

От всяка карта има различен брой копия.

В тази част на играта всеки играч слага карта с лицето надолу. След това я обръща и всички я виждат. Това се случва 8 пъти.

След това всички едновременно се движат спрямо стрелките. Стопът означава хранене на обикновено животно. При хищника си е просто стоп.

И ако си мислите, че движенията са очевидни, ето къде се крие врътката.

Специалните умения са свързани с движения. Те могат да означават стрелка в обратната посока или пък стоп. Могат да означават всичко. И понеже вие не сте сигурен кой кой е, тогава трябва само да предполагате. Ако сте достатъчно опитен с играта и умеете да следите всички, може и да измайсторите правилна теория за играчите.

Ако сте обикновен горски тип, на вас целия този майнд гейм ви е през фокса, бихте си помислили. Но и това не е точно така. Вие трябва да следите хищника и както помните, на масата има две карти с хищници, а не сте сигурен коя точно е активната. Вие искате да бягате от хищника, защото ако той ви хване, не само, че той ще спечели точка, но и вие ще изгубите такава.

Трябва и добре да се прикривате, защото в края на играта ако хищника разбере кой кой е, той ще вземе още точки.

В играта има още няколко неща, като специални мисии, обиколки до вкъщи, модове и така нататък, но ако идеята ви кефи, всичко останало също ще ви кефи.

Заключение

Oh, Fox е прекрасна филър игра за хората, които обичат програмиране. Да, дедукцията и блъфа са неотменна част от нея, но програмирането натежава и въпреки, че ще се послъгвате, ако сте фен на върколаци, но не се кефите на планиране, едва ли това ще е вашата игра.

Oh, Fox е лека игра и сравнително бърза за обяснение. На теория може да се играе от двама, трима и четирима, но опитът ми показва, че е значително най-добра с четирима. Ако сте по-малко хора ви препоръчвам нещо друго. Във всеки случай, това е малка, компакта и не толкова скъпа игра, така че и без това няма какво друго да правите в момента, защо не излъжете баба си и дядовците. Спокойно, те са свикнали.

ПЛЮСОВЕ:

  • Минималистични компоненти
  • Лесни правила
  • Бърз геймплей
  • Оригинален микс междускрити роли и програмиране
  • Предизвиква смехове и обрати

МИНУСИ:

  • Подвеждаща тема
  • Ако не се кефите на програмиране, тази игра няма да ви промени мнението