Архив за етитет: пристрастяващи игри

Bandida – Nintendo Hard!

Ако сте чували израза Nintendo Hard, обикновено тoва се свързва със старите класически видео игри, в които трудността е тегава, насилена и не може да се мине с някакви хитри ходове. Вместо това от вас се изисква брутално търпение и „грайнд“, за да преминете някакво тъпо подводно ниво.

Bandida пристига също като старите „дискети“ за Нинтендо – в малка и невинна опаковка с леки и кежуъл правила. Дори началото на играта обещава приятно и лековато преживяване. И само 5 минути по-късно разбирате, че се хващате да мятате копия по контра бос в Meat boy.

Bandida е една от най-елементарните игри, които съм срещал. В средата на масата ще откриете Бандида – престъпничка, която явно е толкова свирепа, че я държат изолирана в затвор, дълбоко заровен под земята. Ето и проблемът. Бандида е избягала от клетката. Има пет изхода, през които е могла да избяга. Целта на играчите е да слагат карти с тунели по изходите, като се опитват да затворят всеки възможен изход.

Дето се вика, Фатката е да я Фанете таа.

Играта е напълно кооперативна и можете да си говорите през цялото време като обсъждате някакви неща „горе-долу“, но никога не можете да си показвате картите. Да, това е от онези кооперативни игри с полу ограничено комуникиране, в което не е много ясно кое е позволено да се каже и кое не. Въпреки това, играта е толкова безлична към надеждите ви, че дори и да играехте с открити карти, пак щяха да се покланяте на окултната воля на дизайнера.

Всеки играч държи три карти през цялото време. Когато е ваш ход, вие просто играете една картите си в ръката и се опитвате да запушите някой изход. Има една мъничка пречка обаче. Всеки път като затваряте един изход, вероятно ще отворите още поне три. Да, понякога имате правилната карта да затворите изход, но в повечето случаи ще имате само ужасии. За съжаление сте ДЛЪЖНИ да играете карта.

Има и едно малко допълнение. Доста от картите имат специални умения. И както се досещате, 90 процента от тях правят още гадории.

Играта продължава, докато затворите всички изходи (ако мамите!) или докато свърши тестето.

Ако смятате, че ви е твърде лесно (СТЕ МАШИНИ!), но и играта ви предлага опции да си сложите още тухли на главата, като например започнете с повече начални изходи. По този начин тематично към Бадида, добавяте и адаша БанДИДО. Има дори и още няколко мода, в които помагате на бандидковците, но играта ще се усеща горе-долу по същия начин, така че не разнообразяват толкова.

Заключение

Ако не сте разбрали вече, Bandida е трудна. Но е и… пристрастяваща. Нинтендо хард игрите имат сериозната склонност да ви откажат. Bandida обаче е различна, защото всеки нов ритник, който тя ви поднася някак си ви надъхва да пробвате отново и отново.

Играта е бърза за подготовка, бърза за игра и бърза за прибиране. Тя създава интересна крива на геймплея, в която в началото ви се струва твърде лесна, след средата всичко става отчаяйващо, а към края понякога има дори надежда. Разбира се, аз нито веднъж не съм я печелил, но е възможно! Вярвам, че е възможно, защото съм виждал да бъде спечелвана. Веднъж! Но е възможно. Надъхан съм! Пък и кутията е толкова компактна, че ако имах социален живот, дори бих я носил навсякъде с мен. Силно препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактна опаковка
  • Изненадващо прости правила
  • Пристрастяващ и унищожителен душавата ви геймплей

МИНУСИ:

  • Ако не сте мазохисти, може и да загубите желаение да падате отново и отново след няколко игри
  • Въпреки малката си опаковка, играта заема доста място на масата

Point Salad – айляшката игра

Въпреки директната връзка между името на играта и нейната тема, можем да бъдем на сто процента сигурни, че дизайнерите не са започнали от геймплея, а са изградили цялата си игра около едното име. За незапознатите „Point salad” има двойно значение. Освен очевидното буквално значение, хората малко навътре в хобито знаят, че израза „Point salad” се използва за игри, които са толкова либерални в системите си, че ви забъркват сочна мешана салата от малки механики, всяка от които би могла да ви изкара много точки. С други думи, каквото и да боднете, все ще получите точки.

Верни на идеята, цели три дизайнера са се впуснали в преследване на рошавата гарга от милиони начини за точки. Смея да кажа, че въпреки стотиците опции, главата ви няма да се завърти в отчаян опит да избяга от твърде нагорещелия си мозък, защото всъщност Point Salad е една от най-леките и интуитивни игри, които можете да откриете на пазара. Явно вече е практика най-простите игри да са композиция не на един, а на цяла група от дизайнери (ала Draftosaurus).

Всичко, което ще получите в играта е голямо количество зелено, изразяващо се само в шест вида зеленчуци:

Чушки, зеле, лук, марули, моркови и каквото там по-дяволите е домата.

Врътката в играта обаче ще се избистри, в момента, в който обърнете тези карти с гръб и ще осъзнаете, че в тестето от 108 карти, всеки гръб е различен и дава опции за най-различни точкувания. В този случай, може би всъщност…  зеленчуците са истинския гръб на картите, a не точкуванията?

Идеята на играта е по-проста и от моя хумор. Целта ви е да събирате карти със зеленчуци и карти с точкувания за конкретни комплекти от зеленчуци. Пример за карти за точкуване: „За всеки домат 2 точки“, „За комплект от чушка и лук 5 точки“, „Ако имаш най-малко зелки 7 точки“, „ако имаш най-голям морков всички точки“ и така нататък.

За целта в средата на масата се подреждат три горе-долу еднакви тестета. Да, така пише в книжката – „горе-долу“. Играта е толкова айляк с правилата, че дори не й пука. Пич.

От тези тестета се обръщат по две карти и така има три горе-долу некви си тестета с гърба нагоре, или лицето, на кой пука… а под тези тестета ще се открият шест зеленчука, които вероятно виждате за пръв път под форма различна от цаца и пържоли.

Когато е ваш ход, имате две опции:

  • Вземате с погнуса два зеленчука от обърнатите, повтаряйки си с ужас, че това е само игра
  • Теглите една от горните карти с точкувания, които ще наречем по очевидния начин, странно пропуснат в правилата – рецепти за салати.

Играта свършва, когато всички карти на масата изчезнат и когато вече сте умрели от срам, защото за последните двайсет минути сте повтаряли силно на глас пред околните „вземам тези два домата, имам три чушки, вземам точки за моркови“ и всякакви други веган простотии накърняващи тестостеронното ви достойнство. Последно се чувствах по подобен начин, когато играх мъжкарската игра за романтични взаимоотношения  Fog of Love с мой приятел също мъжкар и… разрешавахме любовните си межделения.

Но нека да предположим теоретично, че на хората им пука за зеленчуците. В Point Salad това няма никакво значние, защото темата тук е сравнително абстрактна, като всичко, което правите е почти машинално и математическо. Вашата цел е да събирате правилните зеленчуци и оптималните точкувания в правилния момент.  Аз падам всеки път, защото с математиката съм по-скаран отколкото с моя приятел мъжкаря.

Въпреки това…

Заключение

Point Salad е една от най-добрите „филър“ игри, които някога съм пробвал. Тя е бърза, лесна за разбиране, обяснява се за една минута и можете да играете с всеки. Играл съм я с геймъри, с кежуъл играчи и със сина ми, който естествено ме анихилира.

Всичко, което ще откриете в кутията е едно просто тесте с малко зеленчуци и някакви точкувания, като правилата са по-малко от дизайнерите на играта . Откривам Point Salad за тотално пристатяваща и въпреки липсата на дълбоки стратегически решения, понякога всичко, което искаме е машинално и светкавично да… трупаме точки. Просто да трупаме точки. Има нещо странно сладко, позитивно и задоволяващо да се полееш с купчина точки и да  чувстваш, че най-накрая си постигнал нещо смислено с живота си.

Играта започната като просто една смешка всъщност носи качества на световно ниво и заслужава да бъде на всяка геймърска секция, защото са малко непретенциозните бижута, които осъзнават идеята и целта си, и ги следват до края.

Препорък.

ПЛЮСОВЕ:

  • Кажи-речи две правила
  • Интуитивен геймплей
  • Подходяща за геймъри, нови в хобито и дори деца
  • Яжте си зеленчуците

МИНУСИ:

  • Не обичам зеленчуци

 

Ако и вие искате нещо, което да играете между сериозните, тежки и „месни“ игри, мисля, че не е лошо да заредите и с нещо полезно. Както винаги, можете да откриете играта в сайта на нашите партньори от Time2Play.

 

 

Blitzkrieg!: World War Two in 20 Minutes

Покрай тежката криза, заради управляващите… тоест заради Covid 19… реших, че е добре да наблегна на добрите игри, за да четете малко хубави неща и да не се ядосвате толкова.

Blitzkrieg е необичайна игра за издателите. PSG е крайно жанрова компания, насочена специфично към феновете на определен тип военни игри. Тези фенове използват настолната версия на теорията „suspension of disbelief”, която гласи, че хората са склонни да не обръщат внимание на кофти продукцията, за да получат определен тип преживяване. Същите тези фенове обожават и 90 процента от игрите на GMT – компания, която за щастие вече не е толкова консистентна в ужасните си компоненти.

Необичайното на Blitzkrieg обаче не са компонентите, защото те все още не са нищо особено. Тук дизайнът е отличителен със своята чистота и „мейн стрийм“ усещане. Можем да благодарим за това на привлеченият дизайнер Paolo Mori, който е известен със своите семпли правила, създаващи изненадваща дълбочина (една от любимите ми игри е негово дело – Ethnos).

Слогъна на Blitzkrieg – World War 2 in 20 minutes е абсолютно точен. Заради това не съм си правил и труда да измислям заглавие на ревюто. Това е дуелна игра за влияние на различни части от света, като единият играч управлява съюзниците, другият нацистите.

Геймърите от вас ще познаят някои очевидни прилики със системата на Twilight Struggle, само че тук всичко е в минималистични размери.

За разлика от TS, Blitzkrieg не използва тесте от случайни карти, а торбичка пълна с токъни. По подобие на Samurai, всеки играч има собствен параван, зад който държи 3 токъна. По време на хода си играчът избира един от своите токъни и го поставя на табло между двамата играчи. В края на хода, играчът си тегли един нов токън от торбата си. Ако така се случи, че играч няма токън в началото на хода си, играта приключва и този играч губи. Другият начин за победа е достигането на 25 точки. И двата варианта са валидни и от моя опит, процентното отношение победа точки/свършване на токъни е 60 на 40. Това не са слочаени цифри!

Централното табло съдържа континентите на света, които в играта са наречени „Theaters of War”. Всеки континент съдържа няколко реда от полета за поставяне на токъни. Вашата цел е да запълвате редовете. В момента, в който даден ред се запълни, играчът, който е наклпнил везните в негова полза на този континент ще получи определен брой точки.

Всеки токън има стойност, която след поставяне подсилва силата на континента в негова полза.

Освен това… и тук идва допаминската част на играта… почти всяко поле на картата съдържа умение, което вие получавате веднага след поставяне на токъна. Уменията са следните:

  • +Определена сила, която се добавя към силата ви в този континент
  • +Определена сила, която се добавя към силата ви в друг континент
  • Просто точки
  • Унищожение на плочка на противника (това не е много изяснено в книжката как се избира, затова ние просто изхвърляме случайна плочка обратно в торбичката)
  • Теглене на нова плочка от торбичката
  • Теглене на случайна плочка от купчина с общодостъпни плочки с още по-силни умения, която слагате в торбичката си и се надявате да я изтеглите нататък, НО НИКОГА НЕ ГО ПРАВИТЕ!!
  • Комбинации или малки девиации от предходните умения

Заключение

Blitzkrieg е бърза и пристрастяваща игра за двама, чиято достъпност е запазена марка на дизайнера. Тази игра може да се играе както от геймъри, които искат да запълнят малко времето си, така и от деца. Аз я играя с моя 7 годишен син (основният ми опонент тези седмици) и той се справя отлично. Бих стигнал до там, че да кажа – Blitzkrieg би могла да се продава във всяка книжарница, защото е подходяща за абсолютно всеки. Дори за тези, които никога не са играли игри.

Скоро ме питаха за ангажиращо занимание за възрастен човек с физически проблеми, за когото търсят занимавки, подобни на шах. Е, тук няма чак такава дълбочина като шаха, но Blitzkrieg, за разлика от шаха ви носи удоволствие и бриз от вълнение, заради добавения шанс и лекота. Тук липсва напрегнатостта от твърде състезателния дух и мисля, че това е само плюс.

Визията на играта няма да счупи рекорди, но геймплеят е толкова изпипан, че илюстрациите губят значение. Това е игра със случайност, но добрите тактически решения винаги биха спечелили дори срещу най-големия късметлия. За щастие, всичко завършва толкова бързо, че можете веднага да изиграете поне още една игра. През моя опит с играта не съм срещал фрустриран играч на Blitzkrieg и нито един намръщен мрънкач, който да дудне за лошия си късмет.

ПЛЮСОВЕ:

  • Достъпни правила
  • Бърз геймплей
  • Всеки ход е вълнуващ
  • Отличен соло вариант

МИНУСИ:

  • Визията е по-скоро функционална, отколкото впечатлителна

 

Ако ви харесва как звучи играта, можете да си я поръчате от сайта на нашите партньори – Time2Play.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Dungeon Mayhem – поредната безсмислена игра или?

Take that игрите с карти са най-популярния жанр за младши дизайнери. Обикновено хората, които не са вещи в хобито се хвърлят да правят такива игри, защото са елементарни и в 90 процента от случаите са копия една на друга. Семплостта на тези игри (теглиш карта играеш карта) ги превръщат в най-подходящите занимания за мъгълите в настолните игри.

Да, 90 процента от заглавията в този жанр обикновено се считат за тотална глупост от опитните геймъри дори без да бъдат пробвани. Аз също се вписвам към тази група и съответно е много трудно да ме накарате да седна и да играя подобно нещо.

Най-голямото изключение от жанра Тегли карта, играй карти за мен е Grandpa Becket Cover your Assets (или както е другото й име – Big Deal). Тази игра дори имаше скоро и успешен кикстартър с нова версия.

Dungeon Mayhem дълго време стоеше на рафтовете на магазините и изобщо не можеше да привлече вниманието ми. След като отворих заведение с настолни игри обаче накупих редица подобни заглавия с единствената цел да са подходящи за хора, които никога не са играли игри. Само че… играта се оказа една от най-играните от мен последно време и дори в момента е в моя дом.

Dungeon Mayhem е картова игра в света на Dungeons and Dragons, която продължава не повече от 15 минути! Тази игра спазва заглавието, като случайността й я превръща в пълен хаос. Но! Фокусът тук не е в случайното теглене на счупени карти, а в дипломатичните ви умения.

В началото на играта всеки играч си избира собствен герой, който идва със специфично тесте. Тестата са уникални за всеки герой, като има няколко общи неща, но сред тестетата ще откриете и специални умения само за конкретните герои.

Принципът на играта е следния. Всеки играч започва с три карти от собственото тесте. В началото на хода, активният играч тегли една карта и играе една карта. След това е следващият играч. Това е. Целта е да останете последен жив.

Картите могат да бъдат директни атаки – избирате си опонент и му зашивате толкова щети, колкото пише на картата. Някои карти имат пазачи, които работят на същия принцип като в игри от типа на Star Realms (първо трябва да нашамарите тях, преди да преминете към играчите). Има и разни други умения като лекуване, като дори камикадзета и даже размяна на животи. Не се притеснявайте, това не залита към Мънчкин, защото играта приключва за минути.

Осъзнавам, че геймплеят не звучи вълнуващо, но ХАХА моментите в това кой кога да наритате са забавни и дори да ви девастират на втората минута, вероятността за отмъщение само след 5 минути е огромна.

Не мога да нарека Dungeon Mayhem дори и бегло тактическа или стратегическа, но за игра от този жанр работи отлично. Тя не се приема насериозно и си личи. Уважавам, когато дизайнът е напълно ясно със себе си.

Тук всичко се свежда до „Аре стига вече по мене, гледай Гошо, той е на 10 кръв!“. И наистина. В тази игра е може би по-добре да се биете по-равно, вместо да изкарате един играч за два хода. Въпреки това, понякога някой просто не ви кефи и просто го анихилирате. Обикновено такива игри водят до фрустриране, но не и тази. Тя е толкова светкавична, че е по-вероятно да ви мотивира за жажда за кръв следващия рунд, отколкото да ви ядоса.

Единственият проблем, който открих в Dungeon Mayhem е играта за двама. Тогава няма никаква дипломация и играта се превръща във Война със специални умения. Със сигурност няма да е най-великото ви преживяване, но вкъщи дори и това работи, когато играя с големия ми син. По някаква странна причина, той много обича игри, в които може да ме прецаква. Не знам откъде го е научил…

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен анимационен арт
  • Елементарен и светкавичен геймплей
  • Подходяща е за всеки
  • Една от най-чистите и най-добрите игри от този жанр

МИНУСИ:

  • Каквото и да е, все пак това си е игра „Тегли карта, играй карта и кот такоа“

Ако смятате, че това е вашата игра, трябва да знаете, че дори цената й е привлекателна. Можете да си я купите от магазина на нашите партньори от Time2Play.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Tapestry – Ръчно оцветения слон в стаята

Избягвам Tapestry дълго време, защото първо – не съм отявлен Stonemaier Fan Boy (въпреки че съм играл всичките им игри досега) и второ – по всичко изглеждаше, че това не е мой тип игра. Дори пускам=х поредната си тъпа шега, като я наричах Тъпестри.

След като ми предложиха прес копие обаче реших да й дам шанс и в крайна сметка за пореден път се оказах тъпак. Tapestry не просто не е глупава игра, но влезе в моят топ 20 изключително бързо.

Имам играта от около три седмици и вече съм я играл 5-6 пъти, което за изостанал с игрите ревюър с ограничено време си е направо много.

Имах едно огромно притеснение с Tapestry и то се припокриваше с мненията на ревюърите. В играта има тесте с карти с умения, от което се тегли на сляпо. Подобна механика имаше във Viticulture и точно заради нея отдавна продадох копието си, въпреки че харесвах всичко останало във винарската игра.

За мое щастие, тук случайността не е толкова голяма и е сравнително контролируема, въпреки че да – понякога може да се случи да изтеглиш просто точната карта, която се комбинира с вашата цивилизация.

Но да започнем отначало. Tapestry е цивилизационна игра на теория, но на практика това са пълни глупости. Tapestry е сравнително абстрактна стратегическа игра с евро механизми и възможности за строене на ефективен двигател.

Ако искате да изкопчите и най-малката тема, може и да се вникнете в темата на картите, защото те са неща от типа – Социализъм, икономика и подобни, а развиването на вашите технологии са писане, интернет и всякакви такива неща. Всички сме играли цивилизационни игри, в които можете да построите Статуята на свободата в древен Египет или пък пирамидите в Лондон. Това и тук го има, но на безкрайна степен. Цивилизационната тематика е толкова абсурдна, че можете да сте отишли в космоса без да знаете как да пишете или дори да ловувате.

С други думи, ако сте готови да загърбите темата и сте склонни да се потопите в един отличен Engine Builder, това е вашата игра.

На теория, правилата са елементарни. Дори книжката с правила е само 4 страници.

Върху централното табло ще откриете карта, върху която ще завземате територии, а в ъгъла на картата има 4 трака.  В началото на играта всеки играч поставя кубче в началото на всеки трак. Цялата игра се върти около тези тракове.

Когато е ваш ход вие правите едно от две неща:

  • Плащате нужната цена и се движите по трак
  • Преминавате в следваща епоха (получава доходи, бонуси и слагате Tapesty карта)

След като някой премине през всичките си 5 епохи и няма повече ходове, играта за него свършва и той може да ходи да пие кафе(ала Everdell). Тоест, на теория, можете 4 хода поред да преминавате в следващ епоха и на десетата минута да сте аут. Не съм най-големия фен на тази механика, но тук работи по-добре, отколкото в Евърдел, защoто не съм видял досега игра, в която времето между първия готов и последния да е повече от 10-15 минути, докато в Everdell това време може да е 30-40 минути.

Причината за това се крие в светкавичните ходове. Всеки ваш ход, с изключение на преминаването в нова епоха, не продължава повече от минута, въпреки че изборите не винаги са толкова очевидни.

Споменах, че правилата са само 4 страници. Въпреки това обяснението на играта не е най-лесната работа. Все пак това е сериозна стратегическа игра и играчите трябва да знаят опциите си. Под опции разбирайте всички места по всички възможни тракове. Да, всеки трак е специализиран в конкретни неща, но хомогенността между четирите трака трябва да е пределно ясна в началото.

Няма да е ясна.

Tapestry e oт онези игри, в които първата игра няма да имате идея какво правите. Ако обаче ви харесва идеята за мин-максване, строене на двигателна система и оптимизиране на точки, това е вашата игра. Аз лично нямам влечение към  математическите сметки в игрите, но Tapestry ми залепна с горещ силикон. Засега съм печелил всяка игра, като всеки път го правя по различен начин (почти). Това говори за многобройните начини, по които играта може да ви подхранва различните стратегии.

Tapestry пристига с 14 цивилизации, към които е подходено плахо абстрактно. Технологиите и политическите режими в играта са реалистични, но цивилизациите са крайно безлични тематично – Militans, Futurist, Alchemist… Те повече прилягат на някоя фентъзи игра, отколкото на исторически цивилизационна. От друга страна, уменията на тези фракции са крайно различни (в повечето случаи) и е много по-лесно да ги фокусираш спрямо една тяхна черта, отколкото да ги оправдаваш с исторически държави и формации.

Не мога да говоря за баланс твърде много, но по форумите се обсъждаха най-различни счупени стратегии с определени фракции. Твърде е възможно феновете да са прави, защото Джейми Стегмайер (дизайнерът на играта) се наложи да пусне Errata, в която поправя баланса на някои от фракциите.

За тези пет игри успях да видя всички фракции и въпреки че те дават солидно предимство в дадена област, не ви насочват в тунелна стратегия, в която да се усещате, че нямате избор.

Най-допаминната част в играта за мен е личният пъзел и въпросният двигател, който си изграждате пред вас. По време на играта ще имате възможност да строите къщички от вашето табло и да си ги слагате като в пъзел на друго табло. Ако успеете да закриете дадени места ще получите ресурс или купчина точки. В играта има и монументално огромни сгради (за които след малко ще поговоря), които запълват по-солидна част от таблото ви и въпреки, че ми доставя удоволствие, не мога да отрека, че ми остава все още непочесан гъдел от изпуснатата възможност всички тези сгради да са в тетрис форми.

По-готината част в поставянето на сгради е, че вземайки от вашето табло малките фигурки, вие си освобождавате поле, което ви дава бонуси – или ресурси или специфичен начин на точкуване. Тези специфични точкувания са свързани и с траковете.

В играта има още куп малки механики като картите с технологии, които се развиват спрямо вас и съседите ви, състезанието за конкретни ачийвмънти, както и тапестри карти с умения, които ви овъртат мозъка в конкретен стил на игра. Не съм говорил и за тоновете действия, които траковете ви позволяват и не искам… с изключение на това, че последните места на всеки от траковете са крайно разочароващи.

С всяка крачка по траковете вие получавате все по-добри бонуси и бихте очаквали последните места да ви залеят с мек и топъл точков кеф. Вместо това имам чувството, че цяла игра съм купувал скъпи чипсове с „Опитайте отново“, за да получа най-накрая награда „Печелите още един чипс“.

И сега… време е да поговорим за ръчно оцветения слон в стаята. В основата си Tapestry прилича на много добра евро игра с ограничени компоненти и вливаща се в ценовия диапазон  70-80 лв. Само че историята е друга.

Цялата игра е създадена заради срещата на Джейми Стегмайер с дизайнер на ръчно изработени и оцветени фигурки. Джейми толкова се е изкефил на тези фигурки, че е искал да им измисли подходящ дом. И така се е родила Tapestry. Големината на кутията и безумно високата й цена се дължат на тези огромни фигурки със сгради, които са колкото красиви, толкова и безсмислени.

Тези фигурки имат единствената цел да заемат място върху вашето табло. Те нямат специални умения, нито дори се връзват адекватно тематично с играта. Вместо това, те са просто… големи. Най-лошото е, че дори не пасват идеално на върху разграфеното ви таблото.

Заключение

Tapestry e феноменално пристрастяваща игра. На теория тук няма нищо особено и оригинално. Виждали сме почти всички механики в други игри, а тези, които са нови, не са най-иновативните на света. И въпреки това, всеки един малък детайл в играта е толкова динамично свързан с всеки друг, че Tapestry се превръща в идеално полирана машина за безкраен геймърски мозъчен мазохизъм. Въпреки че случайността на Tapestry картите може да ви отклони първоначалните идеи към малко по-тактически решения, все пак крайното стратегическо планиране е задължително, за да можете да разбиете конкуренцията.

Да, играта има проблеми с баланса, но лично аз все още не съм стигал до фрустриращ момент, въпреки че съм виждал хора около масата, които да се ядосват на късмета си. Разбирам случайността като пречка в стратегическите игри, но не мисля че в Tapestry е чак толкова тежко колкото в други игри (за адекватно сравнение – Viticulture).

Някои места по трака имат нужда от малко повече ентусиазъм и не съм най-големия фен на цялата механика с „trap“ картите, които носят полъх на тейк дат игри, но въпреки това геймплеят замита всичко това под килима и докато точно този килим е толкова пъстър и хипнотизиращ, не мисля че другите неща имат значение за мен.

Основната пречка повече хора да имат и да говорят за играта е нейната цена, която носи разочарование, защото повечето неща в кутията има усещане за нещо доста по-обрано. Така че… въпреки че Tapestry e вече една от любимите ми игри, не мога с две ръце да ви убеждавам, че ТРЯБВА да си я купите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Огромни и красиви ръчно изработени фигурки
  • Пристрастяващ и динамичен геймплей
  • Разнообразие от различни стратегии
  • Светкавични ходове

МИНУСИ:

  • Огромни и красиви ръчно изработени фигурки, от които играта няма нужда
  • Огромни и красиви ръчно изработени фигурки, които правят играта безбожно скъпа
  • Малки проблеми с баланса
  • Играта просто няма тема

Ако все още имате съмнения, можете просто да отскочите до магазина на нашите партноьри от Time2Play, като кликнете на бутона отдолу:

 

Enchanters – Евро картова игра с безкрайна преиграваемост

Това е стара игра, но разпространението й беше толкова апокрифно, че не много хора успяха да се доберат до успешния хит от Кикстартър.

Enchanters върви вече в комплект – базов Enchanters, Overlords Expansion и Odyssey Expansion – всеки от които вкарва не просто още от същото, но и напълно нови механики, които превръщат играта в чудото, което е в момента.

И като говорим за момента, причината да пиша това ревю сега е, че докато четете ревюто, кикстартърът на поредното разширение почти е приключил, така че имате само часове да се включите.

Ако държите на подробна информация и това ви носи някакво извратено удоволствие, може би ще ви е интересен факта, че оригиналната игра и разширенията й са на Gindi, а правата на играта и съответно новия кикстартър вече са под логото на Mythic Games, които по принцип са по-известни с големите им милионни игри с миниатюри. За да напомнят на хората това, в новото разширение можете да откриете кикстартър ексклузив – Mythic Deck.

Enchanters пристига с елементарна и далеч от претенциозна концепция с банална „Smash Up”–ова идея и дори тема. В този свят се сблъскват отново Ангели, Немъртви, Бандити, Пирати и още десетки поп културни и фентъзи фракции, от които всяка игра ще влизат само няколко.

Ако трябва да направя по-точно сравнение, Enchanters прилича повече на Unfair, отколкото на Smash Up, защото вие не управлявате своя конкретна фракция. Вместо това, в началото на играта се смесват няколко фракции и се образува общо тесте, което ще задвижи двигателите на цялата игра.

И за да направя последно сравнение между Enchanters и Smash Up ще кажа следното. Докато Smash Up става все по-тромава и недостъпна с всяко ново разширение, Enchanters в нито един момент не изменя структурата и галантността си. Вместо това, разликите в различните тестета са така балансирани, че винаги ще играете различни игри спрямо комбинациите, но няма да се натоварите с твърде много текст, странични механики и сложни галимации за следене.

От тук нататък потвърждавам, че Enchanters си е собствено животно с опитомен и мек характер, което може да преживява в дома на всеки, дори и този човек да не е виждал никога такива животни преди това.

С други думи – Enchanters е лека и бих могъл да кажа „семейна“ игра, стига да разбирате поне малко английски, защото въпреки че не е наблъскана с тонове текст по картите, то трябва да четете поне по някое изречение тук и там. Освен това, козметиката на играта е част от геймплей изживяването.

По време на играта вие ще събирате точно три купчинки от карти. Една от тях е с убитите чудовища, а другите две са вашите оръжия (или по-точно оръжие и магически предмет). Тези две „оръжия“ се комбинират тематично, като освен, че имената им съставят общо име на оръжието, също така дори тематичния им текст в ситни букви може да ви пресъздаде готина фентъзи поговорка.

Механиката е простичка. В началото на играта се смесват няколко фракции и ако искате да си направите по-кратък геймплей е добре да си изкарате поне 5 карти от всяко тесте.

След това тестето започва да бълва карти в нещо, което наричаме „пазар“. Когато е ваш ход вие имате избор от две неща – или да си починете и да вземете малко пари и живот или да вземете карта от пазара. Картите от пазара се плащат с пари, в зависимост от мястото им на самия пазар.

В общия случай картите са два вида – или оръжия или чудовища. Оръжията се наслагват едно над друго, като от закритото оръжие си показва само долната част. Всяка карта има долна и горна част. Обикновено уменията са в горната част и се закриват, когато върху картата сложите нова карта. Понякога обаче ще имате умения и в долната част, които ще си останат до края на играта. В повечето случаи това няма да са умения, а различни неща за точкуване. Примерно – по една точка за всяко чудовище.

За чудовищата от пазара отново трябва да платите пари, но освен това трябва да имате и нужната атака, за да ги победите. Ако успеете да ги биете си ги вземате в отделна купчинка, където отново ще трупате умения. Понякога чудовищата ще ви отвръщат и ще ви дават рани. Вие нямате конкретно количество живот. Просто всяка рана е минус точка в края на играта.

Освен това, всеки път щом получите десет рани ги заменяте за карта от тесте с рани. Тези карти намаляват малко минусите, но често ви дават негативен ефект, който трябва да спазвате, докато успеете да се отървете от тях.

Това съвсем не е всичко! В началото на играта ще изберете едно „село“ от огромна купчина от села и то ще ви дава насоченост за точки и различни бонуси, които да можете да използвате по време на играта. Всяко село ще ви насочва в различни стратегии.

Освен селото, ако желаете и имате разширението Overlords, силно ви препоръчвам да използвате Overlord карта отново от огромно тесте. Всеки Overlord влияе по различен начин на играта и отново дава бонуси, ако го биете. По принцип не е нужно изобщо да се занимавате с този Overlord, освен ако не играете мода за напреднали, който ви казва, че ако не го победите до края на играта – никой не печели.

Това пак не е всичко!

В разширението Odyssey има дори кооперативен мод, в който можете да използвате Overlord-овете като босове с живот и тесте с изкуствен интелект.

От всичко това, вероятно играта ви звучи като биткаджийска и едва ли бихте я предложили на приятелката си, която обича да дои крави и да разменя овце за жито в игрите си.

Наистина някои от тестетата предлагат директна конфронтация с другите играчи, но в общия случай, Enchanters е просто игра за събиране на комплекти, защото почти всички карти в играта дават някакви точки, а доста от тях пък превръща точки от конкретни комплекти и начини на игра.

Открихме, че някои от тестетета са силно засилени към точките, втори към парите, трети към конфронтацията, четвърти към лекуването и като цяло комбинацията от всички тези фракции правят играта безкрайно преиграваема.

В новото разширение, което аз вече бекнах, можете да откриете както шест нови фракции, овърлорди и села, така и нова механика с „Quest”-ове, която засилва още повече точкуванията.

Заключение

Enchanters е богата игра. Има толкова много компоненти и идеи (за драконите дори не говорих), че на теория би трябвало механиките й да работят изключително дървено. Факт е обаче, че геймплеят върви гладко, а правилата се обясняват за 5 минути. За да научите уменията на всяка от фракциите не е нужно повече от две минути, разделянето на тестетата става за секунди, а прибирането… е малко досадничко, но е търпимо. Един от пърковете на новото разширение е, че идва с голяма и разделена на сегменти кутия, която да прибира всичко като хората.

Enchanters е с доста клиширана фентъзи тематика и това може да ограничи аудиторията си, но ако гледаме чисто механиките, можем да наречем това бижу… картова евро игра…?  Тук вие си правите табло и двигател за точки, така че въпреки боя на гадове, всичко се свежда до оптимизация и тук-там мин-максване. Няма да ви заболи глава от тежки решения, но всяко едно действие ви придвижва напред и ви оставя задоволително чувство.

Препоръчвам с осем ръце играта и ако имате възможност, скачайте на кикстартъра. Заслужава си.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт и компоненти
  • Лесни правила
  • Динамичен и достъпен геймплей
  • Пристрастяващи евро механики в иначе чисто картова игра
  • Безкрайна преиграемост

МИНУСИ:

  • Кутията не побира добре всичко, въпреки опитите си (но това се оправя с разширението в КС)
  • Темата би могла да отблъсне хора, които биха харесали механиките

Ако ви кефи как звучи това, хури-хури към кикстартъра

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.kickstarter.com/projects/1162110258/enchanters-east-quest/description“ target=“blank“ ]Enchanters: East Quest – Последни часове! [/button]

Feelinks: Revelations – Легнете на кушетката

Последните две-три години се мотаеше една игра Feelinks из общността, но тя така и не откри пътя си сред хитовете. Когато тази година ми предложиха да погледна Feelinks: Revelations аз помислих, че това е просто разширение за онази и не ме вълнуваше изобщо.

Само един бърз тест на фестивала в Есен ми беше достатъчен, за да разбера обаче, че това ще е хит не само за мен, но и за заведението, което държа.

Оказах се прав – Feelinks е една от най-играните игри в Offline Cafe, въпреки основния проблем – изискването на познание на английски език.

Feelinks, или както вече е по-известна – „играта с чувствата за възрастни“ е игра за възрастни… с чувства. Това е социална игра, която надминава рамките на играта и създава атмосфера на разговори и понякога дебати на пиперливи тематики.

Във Feelinks имате шест чувства в средата на масата. Някой тегли карта с три възможни ситуации, след което същият този някой избира една от трите ситуации и я чете на глас. Сега всеки играч тайно трябва да сложи карта, която кореспондира с едно от чувствата в средата на масата пред него с лицето надолу. Важно е да се осъзнае, че това е задължително да бъде искреното чувство на играча в реалната ситуация.

Пример: Ако картата ви каже – „Баща ти излиза с бившата ти приятелка“, ти трябва реално да си представиш как това прекрасно нещо се случва.

Както забелязвате, въпросите минават някои рамки, и ако си мислите, че това е в повече, трябва да знаете, че почти върху всяка карта има сексуално съдържание. Понякога ще имате и по-сериозни ситуации с политическа некоректност и расизъм. Въпреки това, в нито един момент няма да обвините играта, че е вулгарна или обидна. Това не е „Cards against humanity”. Напротив – тук хуморът и ситуациите няма да изкарат мръсотията от вас, а по-скоро ще ви накарат да се замислите над някои аспекти и дори да се чувствате тук-там неудобно (особено ако играете с приятели и близки) е необходимо да играете искрено, за да се получи играта. Е… тук там играта ще предизвика нещо леко мръсничко, но не съм виждал това да избива в тотална простотия. 

Feelinks е напълно кооперативна игра и тук имате цел. Не трябва просто да говорите за чувствата си. Тук вие трябва да познаете кой как е гласувал, за да можете да продължите напред. Понякога отговорите на другите са очевидни, друг път ще се изненадвате от тайния живот на хората около вас. Във всеки случай, няма да има нито един момент, в който да сте безразлични както към играта, така и към хората на масата.

Feelinks пристига в сравнително малка кутия, която можете да носите навсякъде и въпреки че илюстрациите са отлични, има две неща, които може и да не дразнят, но определено са странни. Първо – думата „excitation” е странен избор за чувство, което е по-известно като excitement. Да, excitation не е грешна дума, просто е неизползваeма.

Второ – играта пристига с едно „устройство“, което ние захвърлихме още след първата игра. Всеки играч има токъни, с които всеки рунд гласува. По правило, вие слагате тези токъни в една плоска кутийка, в края на рунда която обръщате и се виждат лицата на всички токъни. Ние открихме, че е много по-малко занимавка просто да… слагаме токъните пред нас и да ги обръщаме после нагоре.

Въпреки всичко, това не мисля, че е оплакване. И аз не знам какво е, но май не трябва да му обръщате внимание.

Заключение

Feelinks се оказа един от изненадващите хитове за мен. Играта е лесна за разбиране, лесна за обяснение и дълбочината, която създава е човешка, а не механична. Това е парти игра, която работи еднакво добре както с трима, така и с осем. Като почти всяка кооперативна игра, тази е трудна да бъде победена и след всяка игра ви оставя чувство на… „Следващият път ще се справим по-добре“. Следващият път обаче е веднага след първата игра, защото не съм виждал нито веднъж тази игра да се играе само веднъж и да се върне на секцията. Feelinks е пристрастяваща игра, която създава непрестанно теми за разговори около масата, които топят ледове за секунди.

В началото си мислих, че това би била чудесна игра за добри приятели, които се познават, но се оказа, че Feelinks работи добре, ако не дори и по-добре с непознати. Само след една-две игри с хора, които срещате за пръв път ще ви накарат да опознаете както тяхното не толкова чисто подсъзнание, така и отношениятата му със семейството.

Feelinks получава жестока препоръка от мен.

ПЛЮСОВЕ:

  • Изчистени и ясни правила
  • Създава постоянни теми за разговори, които надскачат настолните игри
  • Събаря стени между хората като малко други игри
  • Работи отлично както с трима, така и с осем

МИНУСИ:

  • Изисква английски език и въпреки че винаги може някой да ви помогне, заради кооперативността… е добре да го имате предвид

The Genius Square – перфектната соло „терасна игра“

Заглавието казва всичко. Изразът „терасна игра“ се отнася за всички онези настолни игри, които не само са компактни и се събират на масичка на терасата, но са подходящи за следобедно разпускане на тишина без напрягане или пък за сутрешно кафе с вестник. Кой чете вестник? Купете си вестник! Какво е вестник?

Класическият лъжлив Деян е време да си признае нещо. Всъщност The Genius Square не е соло игра. Това е игра за двама и ако мога да я сравня с подобно нещо, бих могъл да посоча Maze Racers.

Компонентите в The Genius Square са обрани, но с отлично качество. В играта има две пластмасови дъски, няколко зара и два комплекта големи дървени тетрис пъзел парчета, които да се опитвате да наредите на таблото си.

В началото на играта, един играч хвърля всички зарове. Заровете показват на кои места по бордовете да се слагат пречки – няколко дървени пулчета.

След като си е сложил пречките, всеки се опитва да си запълни дъската колкото се може по-бързо Ubongo стайл. Първият, който успее печели.

За разлика от Убонго, тук обикновено пъзелът е лесен. Рундът свършва между 1 минута и… 15 секунди.

Не се стряскайте, това не прави играта лоша. Напротив – както казах, това е чудесна игра за разпускане, защото има нещо изключително удовлетворително в това да усещаш и да чуваш кликващия звук от правилно наместващите се дървени парчета.

Играта е подходяща за деца, но нищо не пречи да я играят и възрастни, да кажем – 26 рунда поред.

Ако играете твърде дълго, вероятно ще откриете зависимост – първо се слагат определени трудни части, а накрая най-лесните. Освен това, визуално често някои неща са очевидни, макар и понякога това да е подвеждащо.

Не се притеснявайте, както пише на кутията, едва ли ще повторите един и същи пъзел два пъти. Както пише на кутията – вариантите са 62 208.

The Genius Square може и да ви звучи помпозно, но всъщност е напълно точно заглавие. Причината е, че всъщност седемте зара в играта не са еднакви и комбинациите между тях са така измислени, че поставянето на пулчетата пречки да прави пъзела възможен всеки път.

Пробвахме да играем играта и без зарове – ние да си избираме къде да слагаме пулчетата. И в 95 процента от случаите това работи… но понякога се получава странна ситуация, която просто няма решение.

Така че заровете са брилянтно инженирани. Е, когато искате, винаги можете просто да си извадите дъската и да си нареждате на случаен принцип пулчетата и просто да си решавате задачките. Да, не винаги ще се получава, но когато използвате играта за соло почивка, това няма значение.

Заключение

The Genius Square е прекрасна детска игра, с която можете да се забавлявате и вие. Компонентите са разкошни и усещането от слагането на последното парче от пъзела е крайно задоволително. Ако имам негатив относно компонентите на играта, това е ужасната кутия. Това не е стандартната кутия с капак, с която ние разглезените геймъри сме свикнали. Вместо това ще откриете класическа кутия на евтина игра от магазинче по левче, която се отваря от едната страна. Тези кутии лесно се износват и капаците им се развалят. За игра като тази бихте искали сетъпа да е светкавичен. За съжаление това не е напълно така, заради кутията и заради досадния органейзер вътре, който за жалост е по-добре да си го държите, за да не ви се смачка така или иначе гадничката кутия.

Тук няма да откриете нещо дълбоко или кой знае колко оригинално, но мога да кажа, че съм повече от доволен. The Genius Square e разтоварващо преживяване, което обичам да си цъкам дори сам.

С други думи – това не е класическа игра, а по-скоро отпускащ лесенпъзел, който можете да играете в състезателен режим за двама.

ПЛЮСОВЕ:

  • Страхотни компоненти
  • Е-ле-ментарни механики
  • Светкавично изиграване (под минута)
  • Отпускащ геймплей
  • Чудесна соло игра
  • Работи отлично с деца

МИНУСИ:

  • Кутията е ужасна
  • Няма особено дълбочина, ако търсите това

 

 

The Game: Face to Face – Не просто версия за двама

The Game беше една от онези безизвестни малки немски игри, за които никой не е чувал, преди изненадващо да бъдат номинирани за игра на годината.

Минаха вече няколко години и все пак The Game се наложи като отлична семейна игра. Дори ние имаме съвсем позитивно ревю.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/the-game-review/“ target=“blank“ ]Ревю: The Game[/button]

През годините излязоха няколко версии на The Game, но тях засега няма да ги разглеждаме, тъй като са твърде близки до оригиналната игра.

The Game: Face to Face обаче е повече от версия за игра, която така или иначе беше най-добра за двама (според мен). Това всъщност е една напълно нова и различна игра, която взаимства основната концепция на The Game и добавя нови механики, като я превръща в, забележете, състезателна игра.

Да, повечето от вас, които са запознати с оригинала вероятно, заради спецификата на The Game са очаквали това тук също да е кооперативна игра, но не – NSV изненадаха дори мен.

В тази дуелна игра, всеки от играчите ще разполагат с тесте от 58 карти с числата от 2 до 59. Който пръв успее да се освободи от тестето си – печели играта. Или… ако някой не може повече да слага карти, тогава той губи.

Всеки ще строи пред себе си две купчини – една, която ще се строи във възходящ ред – от 1 нагоре и една, която ще се реди в низходящ ред – от 60 надолу.

Ако сте запознати с базовите правила на The Game, тук са механиките, които се пресичат.

Когато слагате карта в някоя от купчините, тя винаги трябва да е по-малка от най-високото число в едната купчина и по-висока от най-ниското число в другата купчина. Единственият начин да върнете назад купчината си е да играете число, което е с точно 10 по-малко или по-голямо в обратната посока.

Пример: В момента най-горната карта в купчината ви във възходящ ред е 49 и сте доста близо до блокиране. За щастие сте изтеглили числата 39 и 29. В този случай можете да ги сложите точно в този ред и да позакърпите положението.

Дотук с приличията с The Game.

В The Game: Face to Face всеки разполага с ръка от шест карти. Когато е ваш ход, вие ТРЯБВА да играете поне две карти. Ако не можете – горите. Независимо от това колко играете върху вашите купчинки обаче, вие в края на хода ще теглите само две карти.

Ето и моментът, който прави играта „Игра“ игра.

По време на вашия ход вие можете да играете ТОЧНО една карта върху някоя от купчините на опонента. Единственото условие е тази карта да „помага“. С други думи да е в обратен ред. Защо бихте помагали? Ами защото, ако сте го направили, в края на вашия ход вие няма да теглите само две карти, а ще допълнете цялата си ръка обратно до шест.

Това може и да звучи като изкуствена механика, която не предлага много избори, но всъщност ще се учудите на множеството й приложения. На първо време – ако няма смисъл да теглите повече от две карти, не бихте искали да помагате, нали? Но… не. Често ще искате да слагате върху купчините на опонента, просто защото ако сложите картата върху вашите купчини, тя повече би ви навредила. Освен това, вие можете дори да сте прескочили това число и в двете ви купчини, което ви дава идеален шанс да се освободите от трудна ръка. От друга страна… не бихте искали да бъдете твъъърде добри. Идеалната „помагаща“ карта би била възможно най-близка до купчините. С други думи – кога и как слагате може и да е лесно… но не е много лесно.

Заключение

The Game: Face to Face е великолепна сладка игра за двама и особено за двойки. Да, тук може и да има някаква конфронтация и доза „прецакване“, но то никога не е самоцелно. Играта свършва за около 15 минути и решенията, които вземате дават удовлетворителни резултати. Има известна случайност – все пак тук теглите на сляпо от тесте, но вземането на рискове и изборите, които правите донякъде компенсират шанса.

Ако трябва да сравня тази игра с онази The Game, бих казал, че тази е малко по-отпускаща, за разлика от напрягащата донякъде трудна The Game. Тази е малко по-малко ангажираща, което може и да е добре за релаксиращ филър. Според мен вашата колекция може да се възползва и от двете, без да си пречат. Лично аз прeпоръчвам. И двете.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Бърз и пристрастяващ геймплей
  • Достатъчно различна от The Game, за да имате и двете

МИНУСИ:

  • Темата и арта продължават да са все толкова странни

 

Qwinto – най-елегантната Roll and Write игра?

Qwinto е очевиден резултат от успеха на вече модерната класика Qwixx. Макар и двете да нямат почти нищо общо, самото заглавие и компоненти носят духа на предходната игра.

Въпреки че Qwixx е изключително елементарна и гладка игра, не можех да я нарека елегантна. Qwinto от друга страна – това е определението за „елегантност“.

Правилата тук са сякаш по-малко дори и от в Qwixx, но дълбочината на изборите и push you luck вълнението са изпипани със стил.

Qwinto пристига отново само с купчина листчета, два зара и, поне тук има, 4 молива.

По време на хода си играчът избира един, два или три зара (избира и цветовете) и има право на едно хвърляне наново, ако не му хареса резултата. След това всеки си записва сбора на своето листче. Ако активният играч не може да си го запише – по подобие на Qwixx – записва грешка. При четири грешки играта свършва и се броят точки.

Както виждате от картинката, тук има само три реда в три различни цвята. Имате свобода да си запишете числото където искате… почти. Ето и ограниченията.

  • Числата винаги трябва да бъдат наредени във възходящ ред (но поредността, в който се записват не е от значение. Тоест, можете първо да запишете 12, после 6, после 8 и така нататък)
  • Цветът на реда, в който се записва числото трябва да отговаря на един от хвърлените зарове

Първият начин за отбелязване на точки е чрез тези редове. Това се случва в края на играта.

  • Ако сте си запълнили напълно целия ред, тогава вземате толкова точки, колкото е стойността на най-високото число там (тоест – числото най-вдясно)
  • Ако не си запълнил реда, тогава вземате по една точка за всяко запълнено пространство.

Вторият начин за отбелязване на точки е чрез колони. На листчето има шест колони, които пресичат трите реда. Във всяка една от тези колони има по един петоъгълник (Qwinto, сеш ли се). Ако сте попълнили и трите числа в колоната, вземате толкова точки, колкото е числото в петоъгълника.

Играта свършва, когато някой играч запълни напълно два реда или направи четири грешки – по-често ще завършвате с грешки. В играта също. 

Заключение

Qwinto e малка гениална игра. Не мога да си кривя душата. Правилата са ясни и изчистени. Моят шест годишен син я играе без проблем, но от друга страна Qwinto е по-геймърска от Qwixx. Тук решенията, които вземате са по-ключови и определено по-вълнуващи. Рядко се играе само за два реда (както е в Qwixx). Вместо това – искате да балансирате между редове и колони, като често ще рискувате с големи числа в началото на редовете, заради тези петоъгълници, но шансът да се падат числа над 10-12 е минимален.

Освен това, тук всеки записва по време на ходовете на другите и активният играч може да избере точно кои цветове ще влязат в хвърлянето, колко зара и дори може да хвърля наново. Това значи, че в тази игра вие влияете много повече на останалите играчи, отколкото в повечето други Roll and Write игри. От друга страна, това значи, че не можете да играете с колкото си искате играчи. Да, на теория нищо не пречи да откъснете повече листчета и да раздадете повече моливи, но понеже важността на активния играч тук е от голямо значение, вие рядко ще бъдете на ход и така контролът ще се изпусне. С други думи – колкото по-малко играчи имате – толкова по-сериозни ще са тактическите ви избори.

Добре де, може би малко прекалих с думи като „взаимодействие“ и „тактика“. Все пак това е филър игра, която трае около 20 минути.

Но ако търсите „терасна“ игра или пък отпускащ филър с малко „пушурлък“ вълнение – Qwinto е една от най-добрите зарохвъргачки в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Бърз геймплей
  • Различни тактически възможности
  • Изненадващо количество взаимодейсвие между играчите

МИНУСИ:

  • Еми… Това игра с моливчета и цифри. Ако не се кефите на жанра – няма да преоткриете смисъла на живота си.