Архив за етитет: парти игри

BANG! The Dice Game – Вече на български

Окей, Bang! The Dice Game e сравнително старичка игра и който е навътре в хобито или я познава до болка, или вече я е надживял. Защо тогава говорим за нея? Пише го в заглавието – Озон ни помолиха.

Шегата настрана, нямам представа защо точно сега са решили на тази стъпка, но е факт, че Bang! The Dice Game е неостаряваща и виждам как в заведението, което държим се играе всеки ден. Е, може би не и през последните няколко дена.

Факт е също, че играта не е съвсем езиково независима, тъй като има купчина роли, които са с текст по картите и всъщност има много повече хора, които не знаят английски, отколкото такива, които са възприели играенето на настолни игри на чужд език за даденост. Така че дали Ozone.bg са закъснели или не, Bang! The Dice Game несъмнено ще бъде хит на нашия пазар.

Ако не сте запознати с играта, може би е добре да знаете, че Bang! The Dice Game е реимплементация на стара игра на компанията Dv Giochi – Bang! Оригиналният „Бум“ (Bang!) се играеше само с карти и можеше да бъде доста тромав и дълъг, което правеше присъствието на масата му нередовно… въпреки феноменалната кутия на куршум, с която пристигаше луксозното издание.

Само няколко месеца след като излезе версията със зарове обаче, хората мигновено забравиха за съществуването на оригиналния Bang!, а в днешно време трябва да пишем статии като тази, за да напомняме на хората колко сме възрастни, да ги бием назидателно по главата с елитарния си бастун и да си повтаряме колко е било хубаво едно време, белким си повярваме.

Bang! The Dice Game е изписала почти целия си геймплей в заглавието. Това е уестърн игра със зарове, която се основава на така популярните по „онова време“ социални игри с дедукция. Въпреки че днешно време този тренд отшумява, все още се намират шумни компании, които обичат да се лъжат. Но забележете – игрите, които тези компании избират са поне от преди 4-5 години – Avalon, Resistance, Върколаци… и Bang! The Dice Game.

Върколаци е преведена на български от години, Resistance и Avalon са на практика една и съща игра с различна тема и е езиково независима. Въпреки това Авалон също беше преведена тази година, така че явно има някакво завръщане към класиките. От вечната челна четворка в жанра остана само една игра, която имаше нужда от превод – Bang! The Dice Game, извинете – Bang! Игра със зарове.

Тук играчите влизат в ролята на:

  • Шериф
  • Заместник шерифи
  • Бандити
  • Ренегати

Ролите са тайни и се раздават на случаен принцип в началото на играта. Единствената открита роля е тази на шерифа. Всички знаят кой е шерифа, но никой не знае кой точно е бандит и кой е заместник шериф. Има нещо очевидно нескопосано в управлението на шерифския отдел в това малко градче в Дивия запад, щом не знае кой работи за него.

След като всеки си е получил ролята, на играчите се раздават (или те си избират) по един персонаж, който на практика му показва две неща – колко живот има и какво му е специалното умение. Играл съм играта безброй пъти и няма човек на този свят, който да ме убеди, че тези умения са балансирани. Някои от тях са очевадно по-добри от други, които пък са крайно ситуационни. От друга страна, на кого му пука – геймплеят е толкова светкавичен, че е възможно дори да забравите и да не си използвате въпросното умение на персонажа.

В играта всяка роля си има цел.

  • Шерифът има за цел да убие всички бандити, защото освен, че управлението му не струва, очевидно и системата за справедливост е доста калпава. Честно казано, не знам с какво Шерифът е по-добър от бандитите.
  • Заместник шерифите имат за цел единствено да опазят шерифа, което нямам представа защо искат да направят, след като тоя тип дори не им знае имената!
  • Бандитите искат да пречукат Шерифа. И с право.
  • Ренегатът… и той не знае кво иска. Този е толкова чалнат в главата, че просто иска всички да умрат. Това не е толкова лесно обаче, защото играта свършва на мига, в който някой си завърши мисията. С други думи, ако умрат всички бандити, Шерифът веднага печели. Ако умре шерифа, баднитите печелят.  На практика това означава, че за да спечели Ренегатът, той трябва в един ход да убие последния бандит и шерифа. Няма нужда да ви казвам, че това е най-трудната роля и през всичките ми години опит с тази игра съм виждал това да се случва под 5 пъти.

Дотук говоря само за убийства, но не и за реален геймплей. Ето как се случва всичко.

Когато е ваш ход вземате петте огромни и качествени зарове с издълбани символи върху тях, и ги мятате. Ако сте запознати с Yahtzee механиката, имате право да хвърлите колкото искате от вече хвърлените зарове до още два пъти. След като сте готови със заровете ги подавате на съседчето отляво и се надявате той да не ви пръсне мозъка, което всъщност е твърде вероятно да се случи.

Ето и какво означават символите на заровете.

Заключение

Bang! Игра на зарове e класика. И има причина това да е така. Правилата са лесни, геймплеят е под 20 минути, а мятането на зарове дава много по-добро тематично вълнуващо усещане за пуцане, отколкото играене на карти. Компонентите са минимални, но са на отлично ниво и вече дори на български. Цената напълно оправдава това, което ще получите в кутията. С други думи, Bang! Игра със зарове е идеалната парти игра.

И понеже споменах това, ето и двата леки проблема, на които ще се натъкнете. Първо, на теория можете да играете и с трима души, но преживяването ще увисне и не ви препоръчвам дори да го пробвате, за да не си развалите усещането от това, което може да бъде паметен кеф. Ако сте четири човека… моооже и да ви е окей, но все още доста от идеите в Bang! Игра със зарове няма да работят. За пълно размазване трябва да сте минимум 5 човека, като както в повечето игри от този тип – колкото повече, толкова по-добре.

Вторият проблем, който не винаги се проявява, но да кажем при едно 70 процента от изиграванията е, че тайните роли доста бързо стават очевидни, особено ако играете с неопитни играчи. Ако сте свикнали на игри тип Мафия и Върколаци, можете и да успеете да залъжете някого каква роля сте, но обикновените хора не обичат да лъжат, представете си. Забелязал съм, че най-сладката роля за ветерани лъжци е Ренегата, защото той е балансьорът на играта – опитва се да държи шерифа жив до последно, за да му тегли той сам куршума накрая.

Bang! Игра със зарове е страхотна игра. Очевидно е, че я харесвам и е очевидно, че се харесва на ветераните в игрите със социална дедукция. Най-очеивдно обаче е, че сега ще стане и любимка на прохождащите в хобито или на хора, които по принцип не играят игри. Bang! Игра със зарове е преведена на български и ако искате да си я закупите кликнете на линка отдолу.

ПЛЮСОВЕ:

  • Чудесни компоненти
  • Тематичен геймплей
  • Бързо разиграване
  • Изцяло преведена на български

МИНУСИ:

  • Липсва баланс в персонажите
  • Често тайните роли стават очевидни в началото на играта
  • Трябват ви минимум 5 човека за оптимално преживяване

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ozone.bg/product/nastolna-igra-bang-igra-sas-zarove-parti/“ target=“blank“ ]Купи: Bang! Игра със зарове[/button]

Tatamokatsu – Игра, в която си режете пръстите

Много ценя минимализма в игрите, ценя и случайността. Tatamokatsu комбинира тези два елемента в много интересен вариант.

Започвайки от външния вид на neo-tokyo цигарена кутия, виждаме че играта е изчистена максимално много като дизайн. Компонентите са три зара със специфична форма, което е и иновативното в случая.

Притесненията ми, що се касае игрите със зарове, винаги са били свързани с физическите параметри на заровете – тежест, плътност, отскок, етц. За момента, доколкото съм играл, заровете имат много приятни тежест и подскок, но според мен можеше да са една идея по-тежки, защото в текущия си вид могат и да избягат от масата, спрямо геймплея. Откъм визуална изработка са перфектни за целта на играта, в точен баланс между лесно четими и трудно четими, какъвто е и състезателния елемент.

При направата на стандартния тест във вода, заровете потъват правилно, и изглеждат балансирани; Така де, с изключение на специалния зар. Може и да е въпрос на плацебо, може и да е въпрос на изработка, но това, което излезе като резултат е че страната, отговаряща за специален action е от по-често падащите се неща. На въпроса „Is it a bug or a feature?“ можем да отговорим само с „да“.

Правилата са написани изчистено и ясно, въпреки че си трябват два прочита за да се схванат напълно. Ако въпреки всичко останат питанки – в youtube създателите са качили доста дълго и описателно видео как се играе, което е предостатъчно за целта.

Играта е с много линейна концепция – всеки брои “точките си живот” на броя на пръстите на едната си ръка, която също така е и ръката, с която хвърля заровете. При загуба на пръст съответно и хвърлянето на зарове става прогресивно по-трудно. При хвърлянето някои играчи губят пръсти, а някои си възстановяват, като състезателния елемент е кой ще успее да забележи и да реагира адекватно на специални стойности. Специалните стойности са съответно измежду трите резултата на заровете, като голямата страна на заровете може да има стойност както 1 така и 10, по избор на играча, от което идва и елемента на тактика и преценка.

На мен ми напомня леко на jungle speed откъм скорост и динамика, но е компактна и малко по-емоционално наситена. Откъм преиграваемост е да, защото не изисква излишно много време или пространство, но не е за всеки тип хора, тъй като динамичността може да омръзне бързо.

Играта е прост и динамичен филър, препоръчително за 2 до 5 човека, схваща се бързо, и е много подхояща за парти атмосфера или състезателно-настроени личности.

 

Spycon – Не. Няма нищо общо със SpyFall

Игрите с асоциации са пренаситили пазара толкова, че ми се повдига дори и без маска. В Offline Café имаме над 20 подобни и отдавна вече не е оригинално да казвам „Като Диксит, ама по-добро“. За мое мазохистично нещастие, хората си ги обичат и са номер 1 търсен жанр.

Това е първата причина да не се учудвам, че Hobby World излязоха с нова игра от този тип. Втората причина е, че SpyFall 1 и 2 бяха екстра успешни. Затова издателите са решили да източат още малко от франчайза с ново заглавие – SpyCon. С тази разлика, че… освен името, SpyFall и SpyCon нямат нищо общо.

Ако трябва да доближа SpyCon до позната игра, то това би било Словесни Клопки (Trap Words). Самите Словесни Клопки са нов вариант на Taboo, така че не мога да обвиня никой в кражба на идеи. Или мога. Но няма, защото просто не ми пука. Уморен съм от тези игри.

Въпреки това, SpyCon се опитва да вкара свежест в тотално изтощен жанр.

Началната концепция е банална – Разделяте се на два отбора. Играта се развиват в рундове, като всеки рунд един подсказва на неговия си отбор. Общо взето всичко е тотално същото, като всяка друга подобна игра, просто инструментите са различни.

Играта пристига с два комплекта персонажи и два комплекта специални думи. Всяка игра си избирате единия комплект персонажи и единия комплект думи.

В началото на всеки рунд един играч от един отбор тегли персонаж. Неговата цел е да подскаже персонажа на своя отбор. Подсказващият започва да подсказва в стил Словесни клопки, като има определено време да говори каквото си иска. Ето и врътката обаче. Противниковият отбор също се опитва да познае персонажа. Всеки път щом някой се чувства готов да познае се спира времето. Независимо кой е този някой, и двата отбора имат право на един опит за познаване. И забележете – винаги е пръв противниковият отбор. Да обобщим. Разказвачът тегли персонаж и за определено време си приказва каквото иска с цел да накара отбора му да познае. Когато някой е готов да познае може да спре таймера и тогава противниците имат право на пръв опит.

Добре, чакай… как… какво…

Ето и това, с което играта основно се отличава от останалите подобни игри. Освен персонаж, разказвачът тегли и карта със специална дума. Той поглежда думата и я дава на неговия отбор. По този начин, когато подсказва, може да използва тази дума като отпорна точка на подсказките му. Но и това не е особено лесно, защото противниците имат списък с всички специални думи и могат с дедукция и логика да пресеят коя би могла да е специалната дума и връзката й с персонажа.

O, Да. Това е положението с арта.

Пример. Играчът е изтеглил Клеопатра като персонаж и Колело като дума. За да подскаже, може да каже че… че…. И това е един от проблемите на играта. Въпреки, че в повечето случаи се изисква креативност и ще си провокирате отдавна забравените мозъчни клетки за оригиналничене, често ще изпадате в ситуация, в която връзката между двете неща е толкова безумна, че дори и най-големите простаци като мен не биха могли да измислят каквато и да е нехигиенична асоциация.

И все пак играта ви дава инструменти за справяне с мозъчния ви запек. Всеки отбор разполага с ламинирани списъци и категории на различните специални думи и персонажи. Там могат да се отбелязват с маркери дедуктивните ви съждения. А ако и това не отключва задръстената ви фрустрация, можете да ползвате някои от специалните карти с умения, които ще ви улеснят живота. Например подсказващият може да задраска някои от категориите или пък можете да получите право на два опита за познаване.

Последният елемент, с който играта крещи – „Вижте ме, аз не съм като другите!“ е самият трак, по който се движат фигурките ви. В зависимост от това от кой опит сте познали персонажа, получавате различен брой точки, които се измерват с движение по символичен трак, съставен от редица карти със събития. Всеки път щом стъпите на събитие, вие го изпълнявате. Събитията променят малко правилата, дават  допълнителни точки или изменят принципите на точкуване. Можеше и без това, но лично за мен е окей. Дава малко разнообразие.

И преди да преминем към заключението, нека оставим тези снимки, да приемем, че просто сме 2020 и нека не коментираме.

Заключение

Като изключим изперкалия арт, по-смел и от този на Барбария (от същите издатели), и за който не мога да коментирам, щото съм ту олд фор дис шит, тук има игра.

SpyCon е поредният туист в отборните игри с асоциации. Въпреки, че се отличава със своите странности, той очевидно навява Trapwords усещане.

Цялата идея за свободно обясняване на дума с внимателни ограничения на начина на изразяване, тук се отличава с едно единствено нещо – следа, която само единия отбор знае. Цялата врътка в играта е усвояването на ПРАВИЛНИЯ начин на игра. След като сте изиграли една-две игри ще разберете кое как става и бихте осъзнали, че това всъщност не е някакво странно франкещирано копие на подобия в жанра. Проблемът е, че днешно време хората нямат търпение и ако не получат добро преживяване на първата игра, ще преминат към друга кутия. Нека ви уверя – Първата ви игра ще бъде със сигурност разучителна и най-вероятно ще бъде счупена от някой, който не е разбрал правилата. Всъщност, SpyCon страда от същия проблем, от който страда и SpyFall. Ако има някой неразбрал , разсеян или просто тулуп, попаднал на масата ви по случайност, играта ще се счупи. Тук всеки трябва да внимава и да мисли по определен начин.

Това, разбира се, е минус, но е и плюс. Тук трябва да си „изчанчите“ клишетата и посоката на мислене и да се насочите към определени методи на подредба на мисли. Странна игра за странни хора. Аз съм странен.

Ако дадете шанс на SpyCon и поне няколко разигравания, светът й ще се разгърне пред вас. И въпреки това, нека да си го кажем директно – Да, SpyCon е различна. Да, SpyCon е приятна. Но ще потъне ли в забвение сред купища от подобия в жанра? Давам й месец-два.

ПЛЮСОВЕ

  • Свеж нов поглед на игрите с асоциации
  • Провокира оригинална креативност
  • Артът?

МИНУСИ:

  • Артът?
  • За някои от комбинациите между ключова дума и персонаж никаква креативност няма да ви помогне
  • Свежест не е достатъчна, за да застанеш над повърхността

Wavelength – Смело с бутонките в жанра „парти игри“!

Според физиката, дължината на вълната е разстоянието между две последователни точки на дадена вълна с еднаква фаза. Копи пейстнах това от гугъл, но дори и след като гледах различни графики, пак не можах да направя директната връзка между идеята на играта и нейното име.

Wavelength е парти игра с асоциации – един претрупан жанр от хиляди игри, който все още е доминиран от Dixit и за щастие, наближаващия детронатор – Just One (вече и на български).

Управлявам заведение с настолни игри и водещите игри там са именно игрите с асоциации. Имам над 20 подобия на Dixit и някак си успявам да покажа на хората, че маркетинга не е всичко.

Wavelength привлича окото на всеки със загадъчната си шарена кутия, в която ако се вгледате или ще ви заболи главата или ще се пренесете в трансцедентен свят, управляван от перверзните художници от Dixit.

Вторият удар в привличането на презадоволените парти геймъри са компонентите на играта. Щом отворите кутията ще откриете гигантско устройство наподобяващо тези от детските игри от Джъмбо.

За щастие, устройството е стабилно и с отлично качество. Така че не очаквайте да ви се разпадне в ръцете на втория час. Тази игра се играе всеки ден при нас, а както знаем ние сме животни с чуждото… и въпреки това устройство все още е в перфектна форма.

Концепцията на играта започва по стандартния начин – разделяте се на два отбора. Всеки рунд ще има един човек, който подсказва нещо на своя отбор.

Подсказващият взема устройството пред себе си и тегли карта, която показва две противоположни определения. Например: „Красиво и грозно“, „Странно или обичайно“ или „Секси или несекси животно“. Слага картата на специално място пред устройството, завърта нещо, което можем да наречем колелото на късмета и отваря капачето пред това колело. Сега върху колелото ще се види диапазон от точки на определено място. Целта на играчa е да измисли нещо, което да влиза в този диапазон, като спази определенията. Примерно, ако диапазонът е в левия края, а наляво сочи „красиво“, играчът може просто да каже – Дидо. Щото нали… това е обективна информация.

След това играчът затваря капачето и обръща устройството към останалите. Сега те виждат определениeто „Красиво и грозно“ и са чули, че сте им казали Дидо (чудесен избор, между другото!). Сега отборът трябва колективно да се сети къде ли се намира този диапазон. За целта, играчите си помагат с червен индикатор. След като отборът е готов, се отваря капачето и се разбира, че Дидо и неговите съотборници очевидно имат различно мнение за Дидо. Ако все пак са уцелили диапазона, получават точките, които червеният индикатор би показал.

И те така до 10 точки.

Заключение

Wavelength е идеална парти игра за големи компании, но работи добре дори и с четири човека. Правилата се обясняват за по-малко от 5 минути,  а принципът е толкова чист, че ако дядо ви знаеше английски, вероятно бихте могли да играете и с целия му шах клуб.  Концепцията се разбира и от деца и ако сте около тях, можете да помагате с чуждите думи. Трябва да имате предвид, че някои от определенията може и да са им чужди, а други бихте искали дори да извадите от тестето.

Не е толкова лесно да се измисли очевидна асоциация и въпреки, че това налага малко мозъчен стимул, все пак е огромен плюс за играта.

Въпреки че аз съм се наситил на този тип игри и тази не би могла да промени това, смятам, че Wavelength е една от най-чистите и добри игри жанра и със сигурност помита с мощна сила по-голямата част от конкуренцията си в областта.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинални компоненти
  • Изчистени правила
  • Предизвикателен геймплей
  • Може да се играе от всякакви компании във всякакъв размер

МИНУСИ:

  • Ако не харесвате игри с асоциации, тази няма да ви промени мнението

Ако си падате по такива парти игри, мястото е вече известно – Time2Play

Detective Club – Най-достъпната парти игра. По принцип.

Често наричат Detective Club – „По-добрият Dixit “ и докато това не значи нищо за мен, понеже за мен почти всяка игра е по-добра Dixit, то бях длъжен да проверя каква е цялата тая врява.

Името на играта не е най-силната й черта, нека си го признаем. Това е една от онези игри, сякаш създадени от генератор, който смесва две банални думи в отчаян опит да създаде нещо запомнящо се. Detective Club звучи като 20 други игри, които без никога да съм ги чувал, имам чувството, че съм чувал.

И все пак, като прескочим очевидния недостатък, още щом отворите кутията ще откриете познатите огромни „Диксит тип“ карти с изумителени и шантави илюстрации. Артът не е чак толкова инспириран от инжектиране на течни гъби като в Dixit, което донякъде различава стилът и драматургията на картите и със своя мъъъничко го доближава до този на When I Dream. С други думи, илюстрациите са изпълнени отново с доста откачени идеи  детайли, но са доста по-конкретни от извратеното въображение на Dixit игрите. Това не е нито плюс, нито минус, но го има и е добре да го знаете.

И докато други игри с асоциации се опитват да приличат на Dixit, като Artbox например, Detective Club напълно зарязва тази идея и залита към блъфа в геймплея, които е почти на 100 процента взаимстван от Spyfall и A Fake Artist goes to New York.

Всеки играч има няколко карти със смахнати картини. Един от вас е „Разказвачът“. Той взема няколко тефтерчета, като на всяко тефтерче БЕЗ ЕДНО пише измислена от него дума. След това разбърква тефтерчетата и така всички ще видят думата БЕЗ ЕДИН. Този играч е конспираторът. Неговата цел е да заблуди останалите, че знае думата, а целта на останалите е да го открият.

Всичко това се случва не с въпроси и отговори, както е в Spyfall, нито с рисуване, както е в A Fake Artist goes to New York. Тук се изисква въображение и блъф.

Разказвачът взема една от картите си я поставя пред себе си. Това означава, че тази карта е обвързана с думата, която е измислил. След това следващият играч прави същото. Всичко се повтаря, докато всички играчи са поставили по две карти пред себе си. Сещате се, че конспираторът трябва да е доста изобретателен и най-вече наблюдателен, за да следва усещането на останалите карти. Другите играчи пък се опитват да не са твърде очевидни, за да не ги надуши конспираторът.

Най-интересната част в играта идва след това поставяне на картите. Разказвачът открито признава каква е думата и след това всеки играч, започвайки от ляво надясно трябва да защити картите си. Трябва да обясни защо е избрал точно тези две карти, като най-честото оправдание, което съм виждал е „Ми щото нямах други“. Понякога минава, почти винаги – Не.

Тук се изисква въображение „на място“ и ако не сте готови да импровизирате политически, след като очевидно са ви хванали в лъжа, може би тази игра не е за вас. Лично аз намирам Detective Club за предизвикателна, защото в почти всяка игра ще откриете, че всяка всички лъжат!  

След като всеки се е изредил в глупостите си е време за гласуване. Можете да играете с обсъждане и обвиняване преди гласуването, но играта ви позволява и да си го спестите, ако не се кефите на сочене на пръсти. Това е препоръчителен елемент в играта с непознати, защото може и да има обидени.

Гласуването се извършва отново по часовникова стрелка. Всеки гласува с токън, който поставя върху този играч, който смята, че е конспиратора. След като всеки е гласувал е моментът на разкритие, в който Конспираторът си признава. След като преминат шокът и изненадата, защото наистина твърде често ще се случва, се вижда дали и кой ще получи точки. Всеки, който е познал конспиратора получава по точки. Конспирaторът получава точки, ако никой или до двама са го посочили, а Разказвачът получава точки, ако Конспираторът е бил успешен. С други думи Разказвачът иска да помогне на незнайния от него Конспиратор, като му измисли не твърде сложна дума.

Заключение

Detective Club е вече първата игра, към която прибягвам, когато имам нужда от парти игра в заведението. Това е идеалната първа игра за нови хора или за кежуъл играчи. Това не значи, че не е за геймъри. Detective Club предлага достатъчно хитрини и малки вратички в правилата, за да завъртите интриги и да използвате правилата за вашите долни схеми. Да, това не е Avalon, Върколаци и подобни, в които ще се скъсвате от лъгане и обвинения, така че ако си падате по този по-агресивен подход на социалните игри, тази игра не е за вас. Detective Club е приятелска, добронамерена и макар също да изисква доза блъф и лъжа, то това няма да се отрази върху отношенията ви с хората около масата, тъй като игрите са бързи, а и всеки е за себе си.

ПЛЮСОВЕ:

  • Зашеметителни илюстрации
  • Достъпен геймплей, подходящ за всяка компания
  • Изисква въображие и блъф

МИНУСИ:

  • Тефтерчетата свършват светкавично и трябва да си намерите заместители.
  • Като игра за въображение, името й е изненадващо скучно

Както винаги, играта може да се открие в магазина нашите партньори от Time2Play.  Препоръчват сега да купувате онлайн.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

ARTBOX – Dixit с рисуване?

Както вече съм споменавал, 2019 година беше годината на парти игрите с рисуване. С векове закъсняло ревю ще ви разкажа защо Artbox e изключителния хит сред всички тези игри.

Щото прилича на Диксит и всички се кефят на Диксит. Казах го.

След това описание няма нужда от повече обяснения, но все пак, за тези, които не са запознати с най-популярната игра на асоциации, ето ви малко повече инфо.

Artbox е кутия пълна с лъжи, защото вътре няма никакъв арт. Това е кутия пълна с бяло. Бяло, което вие ще запълвате всяка игра.

Концепцията е следната: В началото на всеки рунд играчите ще получават карти с думи, които трябва да нарисуват на листчета тайно зад параван.

За да ги нарисуват обаче имат условие. Хвърлят се четири зара, които показват базови геометрични форми.

  • Кръг (Можете да рисувате всякаква овална форма)
  • Квадрат (Можете да рисувате всякаква правоъгълна форма)
  • Триъгълник (Можете да рисувате всякакъв тригълник)
  • Линия. (Линия)

След като се хвърлят заровете, вие трябва да използвате точно тези форми – точно четири и точно тези. Можете да правите с тях каквото искате и да ги ползвате във всякаква големина, но как ще нарисувате пони с две линии и два триъгълника си е плод чисто на вашето въображение.

След като някой е готов си взема малък токън с числото 1 и си поставя картината около централно табло (наподобяващо това на Dixit Odyssey. Вторият готов си взема 2 и така нататък.

Във втората фаза на рунда всеки играч използва второ листче, на което ще гласува коя картина на кого е. Преди това обаче картите с думите на играчите се събират, евентуално се добавят още няколкото от тестето на случаен принцип и всички се разбъркват. След това се обръщат с лицето нагоре. Сега играчите записват на своето листче коя дума на кой номер от централното табло отговаря. Първият който е готов със записките си обръща пясъчен часовник и останалите имат толкова време да си допишат.

След това всичко се разкрива. Раздават се две точки за целия рунд, като не може един и същи играч да вземе и двете. Едната точка отива за този, който е познал най-много, а другата при този, чиято картина са познали най-често. Равенствата отиват при играчите с токъни с по-ниска стойност.

Има и по-сложен вариант за точкуване, но както е и при Диксит – точките в тези игри нямат никакво значение и дори и веднъж не съм играл по-комплицираната версия.

Така. Никога не съм бил фен Dixit. Dixit беше една от първите ми игри и съм я играл безброй пъти, но самият факт, че забавлението идва само при правилна компания в правилното настроение често ми е убивал кефа. Обичам парти игри, но Dixit се отплаща само, ако играете с познати и само с такива, които са в настроение за изтрещяване и креативна глупощевина. За нещастие, повечето от игрите ми със случайни хора на Dixit са изпадали в тъмна, мрачна и скучна дупка изградена от тъпо, която да ме накара да се замисля, че може би Експлодиращите котки не е толкова лоша игра. А дори не съм играл Експлодиращите котки.

НО!

Въпреки очевидните прилики в механиките между Dixit и Artbox, Artbox няма да ви изостави сами в пустинята, съзерцавайки невероятното въображение на група, която обяснява всяка карта в Диксит с изрази като „Цветове“, „Животни“ или „Надежда“, след което на картинките са хора с протегнати ръце.

Artbox ви предоставя възможност да бъдете креативни. Artbox ИЗИСКВА от вас да бъдете креативни. Ако пред вас има четири квадрата и вие трябва да нарисувате еднорог, то вие все пак ще трябва да се почешете малко под черепа.

Разбира се, това означава, че доста хора ще се чувстват фрустрирани от неочакваният натиск на останалите, които отдавна са измислили как да креатират.

Заключение

Artbox е идеална парти игра, която създава постоянни непринудени ситуации на истерични смехове и изненадващо изпростяване, без да се преминават някои неморални граници, което често е ситуацията с Dixit – другата крайност на безсилната липса на креативност.

Очевидно е, че Artbox и Dixit си приличат, но това не значи, че ако харесвате едната, ще харесате и другата. Пример съм аз. Не харесвам Dixit, но Artbox е една от първите игри, към които посягам за забавление в компания.

В тази игра ще се наложи да сте поне малко креативни без изобщо да имате опит в рисуването. Тук въображението ще е най-голямата ви сила, така че все пак ще трябва да се ангажирате малко повече отколкото в Dixit.

От десетките игри зад гърба ми с Artbox, както и още два пъти по толкова на хора в заведението ми съм забелязал, че веднъж на всеки две игри се намира някой, който да „рейдж куитне“ още след първия рунд, защото се чувства притиснат. Така че имайте предвид и този факт.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елементартни и познати правила
  • Хилежи под масата
  • Изискване за креативност

МИНУСИ:

  • Понякога изискването за креативност създава усещане за натиск при някои хора

Ако сте готови за малко предизвикателна креативност, вие препоръчвам да се насочите към сайта на нашите партньори от Time2Play.

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Similio – ревю на система

Преди години на пазара се появи прекрасна парти игра с името Unusual Suspects. Тя беше подходяща за всякакви хора, от всякакви възрасти и с всякакъв опит в настолните игри. Единственият й „проблем“ (кавичките са, защото за повечето хора не е проблем) беше, че тя беше твърде… расистка. Основната идея на играта се състоеше в това, че един от играчите е свидетел, който се опитва да подскаже на останалите играчи кой е извършителя на дадено престъпление от група картинки със заподозрени, без да го прави очевидно, като отговаря на въпроси тип „Той притежава ли котка?“, „Живее ли с майка си?“ и други подобни. Целта на останалите беше да елиминира всички, които не са престъпника, докато стигне до него.

Similio e подобна (similar – бр-брм-чшш!).

Similio е елиминирала провокативната част с въпросите и оставила в кутията единствено карти с картинки, което я превръща в напълно езиково независима.

Картинките са с удивителен, леко анимационен и като цяло – чудесен арт.

Тук е момента да поясня, че Similio се продава в два варианта – Similio Fables (приказни герои) и Similio History (с исторически персонажи). Независимо кой вариант си изберете, играта е идентична. Ако имате и двете, можете да ги комбинирате в една обща игра, по-надолу ще ви обясня как.

Окей, да кажем сте си купили по-популярното тесте с приказките.

Similio е кооперативна игра. Един от играчите тегли карта и вижда кой персонаж трябва да подскаже на останалите. Това може да бъде Големият лош вълк, Алиса или дори Пепеляшка. След това играчът тегли още 11 карти. Размесва всички 12 и ги нарежда на масата.

 

За да подскаже, играчът тегли пет карти и чрез прилики или разлики с тези карти, той ще се опита да даде субективни указания на съотборниците си за правилната карта. Играчът сваля една от тези пет карти – ако я сложи под определен ъгъл означава, че тази карта ИМА нещо общо с търсената карта в средата на масата. Ако я сложи под друг ъгъл означава, че НЯМА нищо още с търсената карта. Целта на останалите играчи сега е не да намерят търсената карта, а да елиминират такава, която НЕ отговаря на критериите. Ако успеят, продължават напред. Във втори рунд, подсказващият си допълва до пет карти и отново прави същото. Вече има две указания, но понеже е втори рунд, останалите играчи трябва да елиминират ДВЕ карти. И така се продължава, докато се открие правилната. Ако по някое време се елиминира правилната, всички губят заедно.

Ако искате да играете с двете тестета, тогава използвате едното за картите със „заподозрените“, а другото за подсказване. Играта става по… различна. Определено е по-предизвикателна и трудна, но тестетата са достатъчно евтини, за да си разнообразите живота, за да не превърнете домашния си арест в „The Shining”. Йес! Успях да вкарам актуалност.

Заключение

Similio е перфектно семейно предложение за бърза и достъпна игра, която се обяснява за две минути и може да бъде разбрана от всички, дори от деца. Субективността на изборите я превръща в истинско парти преживяване, което може да предизвика спорове, които са по-скоро забавни, отколкото напрягащи. Геймплеят не е повече от 15-20 минути и нищо не пречи да изиграете няколко бързи игри. Ако сте маниак историк, може би ще предпочетете историческото тесте и можете да ограничите вашите аналогии за прилики и разлики до тематичност, вместо само по визия. Изобщо, Similio e гъвкава и достъпна. Освен това е само едно тесте, което можете да си мъкнете навсякъде. Не че има значение точно сега.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични илюстрации
  • Елементарни правила
  • Бърз геймплей
  • Компактна опаковка
  • Провокира смехове и забавни спорове
  • Съществуват две различни тематични версии, които даже могат да се комбинират

МИНУСИ:

  • Кризисният щаб

Ако ви кефи как звучи, играта се продава в магазина на нашите партньори от Time2Play и можете да си я поръчате онлайн.

Източник на снимките: boardgamegeek.com

Paranormal Detectives – Ако Уиджа беше настолна игра

Black Stories е една от най-популярните игри… по принцип. Дори и да не сте чували името, вероятно сте я играли като деца. В нея един играч знае цяла криминална история, а всички останали му задават въпроси, на които знаещият отговаря само с Да или Не. Първият, който познае цялата история – печели.

Paranormal Detectives използва същата концепция, но я обръща наопаки – Всички питат въпроси, на които не може да се отговори само с Да или Не. Как тогава да отговори знаещият, за да не е твърде лесно? Ами… с играта.

Темата на играта сте я срещали в Mysterium. Един от играчите е призрак, който подсказва на паранормалните детективи как е умрял колкото се може по-ясно, но понеже е призрак… има някакви ограничения между нашия свят и неговия. Понякога ще издава едва-едва някакви нечленоразделни звуци, друг път ще докосва детективите, а ако детективите знаят какво правят, може да се включи в класическата Уиджа дъска.

Paranormal Detectives пристига с читави компоненти, като в кутията има 28 случая за разгадаване. Ако ви се струват малко, можете да си изтеглите апликация на телефона (това са Lucky Duck, все пак) и да играете още доволно количество постоянно увеличаващи се случаи.

Сравних играта с Black Stories. За разлика от елементарната бърза игра обаче, Paranormal Detectives си е голяма и ангажираща игра с достатъчно количество мислене и дедукция.

Тук всеки играч разполага с дъска, върху която с маркер ще си води записки и параван, илюстриран с неговия персонаж (всички персонажи са базирани на известни образи от киното, телевизията и поп културата). Освен дъската, играчите разполагат и с комплект карти, които просто показват различни начини за комуникиране с призрака. Когато е ход на някой, той използва една от картите си, задава какъвто иска въпрос (на който не може да се отговори с просто да или не) и тогава призракът отговаря с условието изразено на конкретната карта.

Ако картите на играчите свършат, тогава детективите могат само да се пробват да познаят как точно е умрял призрака. Ако два пъти сгрешат, тогава излизат от игра. Не се притеснявайте, това обикновено е към края на играта. Освен това при всеки сгрешен избор, призракът има право да подскаже с негови собствени механики.

А призракът иска да помага. Той търси своя мир, като някой просто разбере истината за неговата смърт. Призракът печели с играча, който познае всичко…

Упс.

Какво е това „всичко“? Тук идва единственият и не малък проблем на играта. Случаите със смърт обикновено са интересни и са така измислени, че подсказките да дават двойно значение. Тези случаи често имат забавни истории и интригуващи детайли. За жалост те нямат никакво значение, защото детективите трябва да познаят просто пет неща – Кой? Защо? Къде? Как? И Оръжие? Играчите могат да познаят думи, които отговарят на всички тези въпроси и въпреки че за тях те нямат никаква връзка пак ще спечелят играта. Тук, за разлика от Black Stories и повечето игри с разследване,  познаването на врътливата история няма никакво значение. Вие просто трябва да уцелите петте думи. А това често може да е доста разочароващ и blah финал.

Заключение

Paranormal Detectives е отлична добавка в жанра с разследващи игри. Тук се изисква сериозна доза мислене и дедукция, за да сте успешни. Играта предлага изключителна интерактивен и изобретателен геймплей, който ще провокира фантазия и въображение. Трябва да връзвате въженца, да нареждате букви, да решавате пъзели и понякога дори да се чувствате неудобно в това да пишете по гърба на някого или да се изразявате в пантомима. Всичко обаче добива тематичен смисъл в контекста на играта и успява да ви вкара в атмосферата на историята. За съжаление, играта има проблем, който отново е свързан с тематичността. Тук можете да сте победител без изобщо да сте разбрал за какво става въпрос, просто защото сте познал думите, които призрака ви е подсказал. Ако обаче заложите малко повече на историята и наистина влезете в духа… на духа, ще си изкарате страхотно. Просто имайте предвид, че Paranormal Detectives е поляризираща игра – Или ще получите страхотно изживяване, или играта ви ще увисне. Среден вариант не съм срещал.

ПЛЮСОВЕ:

  • Тематичен геймплей
  • Изисква въображение
  • Може да се играе от двама до шест човека

МИНУСИ:

  • Понякога финалът на играта увисва

Ако ви харесва как звучи всичко това, ви препоръчвам направо да скачате на линка отдолу и да си я поръчате от нашите партньори от Time2Play

 

Bilder – парти игра на годината

Правилно сте прочели – Bilder. Не е изпуснато „U”. Нарочно е изписана думата с грешка, заради част от геймплея. А и в интерес на истината от гугъл гледна точка е доста хитро.

Bilder е парти игра, която се финансира едва-едва в Кикстартър, което е доста тъжно, защото тази игра заслужава повече любов. Много повече любов.

Последните две-три години наизлязоха десетки, или може би стотици, игри с асоциации. Някои с думи, други с картинки, трети с рисуване, а четвърти с пантомима. Има редица странни начини да показваш тайни думи на съотборниците си, както ще разберем скоро в бъдещото ми ревю на Paranormal Detectives.

Bilder поема друг подход.  Използват се купчина дървени фигурки, с които не само ще строят. Играчите ще ги използват за раздвижени истории, тип анимации. Тук има едно много важно условие, което трудно се спазва от хора свикнали с игри като класическата игра на Асоциации или Активити. В Bilder нямате право да правите мимики, пантомима, да издавате звуци или дори да ползвате нещата около вас. Тук вие стриктно трябва да използвате единствено дървените фигурки, които ви е предоставила играта.

Най-оригиналната част в Bilder са компонентите – дървените фигурки не са абстрактни кубчета и пулчета. Разбира се, има такива – за да можете да си помогнете в подсказките. Повечето фигурки обаче са доста специфични – пълно е с човечета (мийпъли), дървета, коли, нещо като животни и подобни. Бихте си помислили, че тази специфика по-скоро би попречила на креативността. Ще се изненадате обаче колко добре всяка фигурка се връзва с повечето други фигурки в комплекта. Някои от тях можете да ги „снаждате“ една в друга и да получавате съвсем различен резултат. Така че това не са просто купчина фигурки, които едни типове са си издялкали за играчки и просто са събрани в комплект. Това са внимателно подбрани компоненти, които да вършат работа за дизайна на играта.

А как работи играта? Тук определено има няколко пропуска, които се оправят лесно, но за жалост с предположения и домашни правила.

За да се създаде усещане за симплицираност и за да може играта просто да тръгне бързо, в книжката са използвали точно един абзац с правила, които би трябвало да са достатъчни, за да ви подкара преживяването.

Принципът е следния. Имате едно голямо тесте от карти. Върху всяка карта ще откриете две неща (може да има име, филм, събитие, персонаж, или каквото и да е всъщност). Вие си избирате едно от нещата и съобщавате буквата до „нещото“. Буквата обозначава категорията, в която се намира въпросното нещо. Все пак така малко ще насочите останалите играчи към идеята на вашето безумно обяснение.

Категориите са 5:

  • Beings (същества)
  • Imagined (несъществуващи неща)
  • Locations (локации)
  • Devices (устройства)
  • Events (събития)
  • Rest (всичко, което не е в горните 4 категории)

Сега виждате защо няма „U”. Опитвали са се да опростят играта като хомогенизират идеята й с името. Според мен нямаше нужда от това уеднаквяване и тогава категориите биха били още по-адекватни. Категорията Rest е феноменално трудна за познаване, защото когато предполагате какво има предвид подсказващия, вие трябва да вземате предвид предните 4 категории и да отмятате нещата, които биха са вписали в тях. С други думи – определено няма баланс между буквите.

Но… това е дребно заяждане. Всъщност, така и така съм започнал със заяждането…

След като играч изтегли карта и си избере какво да подказва, той съобщава буквата на останалите и има 2 минути (във варианта за напреднали), в които той ще използва фигурките на масата. През това време всеки ще се надвиква, докато нацели правилната дума. Който пръв успее, печели картата с буквата.

Ако някой събере букви „B.I.L.D.E.R.” печели бонус три точки и играта приключва. Всяка спечелена карта е една точка.

Чакай малко… Какъв е стимулът на подсказващия, ако той нищо не печели? А, де?!

Ако отгърнете една страничка нататък в книжката ще откриете „Advance mode”, който балансира донякъде подсказващия.

В игра се вкарват затрудняващи карти, отново с букви. Когато е ваш ред да подсказвате си избирате една карта от „пазар“ с три. Тези карти могат да ви помагат или да пречат. Те са неща от типа „Имате не 2 минути, а 90 секунди за подсказването“. „Трябва да подсказвате със затворени очи“ и подобни. Има няколко странни карти, които гласят неща от типа – един от другите играчи може да ви разрушава структурата на всеки 10 секунди. Това е странна и безсмислена карта, защото никой от играчите няма стимул да ви пречи, като самия той може да спечли картата от подсказващия.

След като активният играч успешно е подсказал думата, този който я е познал си прибира картата, а подсказващият си прибира картата с трудност, която също е с буква.

Но! Ако всички виждат кой какви букви прибира, тогава когато някой би спечелил последната буква с подксазване, с която ще стане победител… просто никой не би искал да познава. Кво прайм? А, де!

И тук на помощ идва домашното правило, което забелязахме, че са измислили едни от нашите клиенти в кафенето ни. Когато вземате буквите, просто ги дръжте с лицето надолу. Да, вкарва се елемент на запомняне, но все пак балансира донякъде играта.

Да, да – това е парти игра и точките не са от значение, но това не значи, че все пак не трябва да има някаква цел. Мисля си, че тази част не е доизмислена.

И въпреки всичко това…

Заключение

Bilder създава едно от най-забавните преживявания, които бихте очаквали от настолна игра. Правилата са лесни (макар и с мънички проблеми), а геймплеят е познат, но с врътка, която е гениална, просто защото е очевидна. Ами да – защо да не играем на асоциации с играчки? Просто ще си правим филмчета с фигурките на децата и ще си познаваме думи.

Компонентите са с отлично качество, а фигурките са изрязани в перфектно връзващи се една в друга форми, така че да можете да оразувате каквото си пожелаете, стига да вложите въображение.

Думите по картите варират от елементарни за обяснение, до ужасно специфични личности и събития, които си мислите, че никога не бихте познали, но ще се изненадате от себе си.

Аз разполагам и с разширението с по…сложни за познаване думи, но за мен това са просто още от същите и не мисля, че кой знае колко променят трудността. Препоръчвам ви, ако успеете да си намерите играта, да си я вземете направо с този допълнителен сет от карти и просто да смесите всичко, защото колкото и да е странно, колкото и да е голямо тестето е възможно да попаднете на едни и същи карти и да ги познаете бързо, защото са толкова специфични.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елементарни правила
  • Оригинално изработени дървени фигурки
  • Изисква и награждава въображението
  • Непрестанен смях

МИНУСИ:

  • Проблеми и пропуски с правилата, колкото и да е странно за един абзац правила

Growl – Абе не баш

Въпреки че Growl изпусна вълната с масовите върколашки игри, той се опитва да навакса със съдържание и визия. Опитите се оказват успешни, защото Growl пристига с привлекателна кутия, която можете да пъхнете в плюшено чудовище. Едното око на моето чудовище изчезна, но пък така е по-автентично.

Тouch the furry wall!

Като изключим външната изолация, всъщност цялостната презентация на играта крещи от удоволствие. Илюстрациите изкачат със силни цветове и свеж хумористичен стил, а кутията е удобна, за да подредите всички разширения, които значително подобряват цялостното преживяване.

Growl не бяга от темата за върколаците, за да могат играчите да се чувстват в познати води. За съжаление, ако не сте вещ с други подобни заглавия, а сте от онези хора, които не могат да ги вдигнат и с настоятелен кран от 758 поредни игри на върколаци, резистънс и авалон и които никога не са тествали нищо по-различно от „всички затварят очите“ тип игра… вероятно ще останете разочаровани. Да, това изречение беше дълго. Пак си го прочетете.

Ако сте играли Stay Away, Leaders of Euphoria, Good Cop Bad Cop и други подобни игри от social deduction жанра ще откриете, че Growl е по-скоро по-близка до тях.

Играл съм Growl вече доста пъти с различни компании и съм обяснявал играта в Offline Cafe. Това е игра, която се приема със смесени реакции, като повечето от тях са негативни, заради неправилното очакване към идеята на преживяването.

Growl е по-случайна от Avalon, но със сигурност не по-случайна от One Night Werewolf. Growl използва постоянно подаване на карти между играчите, но със сигурност не с толкова оплетени правила като в Stay Away.

Въпреки това, основните оплаквания от играта са първо от случайността и на още по-важно място – комплексността.

От сега да го кажа – аз не съм от хората, които не харесват Growl. Напротив, аз я откривам за чаровна и смятам, че изпълнява на сто процента това, което цели.

Всеки играч получава няколко карти, които определят дали е върколак или не (ала Good Cop Bad Cop). Всичко в играта се върти около едно тесте в средата на масата. Играчите имат ходове, в които теглят най-горната карта и решават на кого да я предадат. Картите за предаване са злато (което служи единствено за точкуване между различните игри), правене на рани (тук има елиминация), лекуване на рани, предпазване от ухапване и ухапване. Ако ви ухапят три пъти, вие ставате върколак… но тайно. И тук играта придобива вид мааалко на Stay Away.

В играта има три евента, които се бъркат в тестето в началото на играта. След като се обърне първия евент, тогава навлизате в нощна фаза. Тук всеки играч предава по една карта на играча вляво и този вдясно. Ако сте човек, нямате право да предавате ухапвания.

Така по време на играта ще си раздавате ухапвания и рани, докато измрете или докато свърши тестето. Тогава се проверява кой печели.

Това е най-забавната част от играта.

Оригиналният върколак (този, който е започнал като върколак играта) започва да вие. След него започват да вият всички останали върколаци, които са станали такива по време на играта. Ако всички около масата вият, значи върколаците печелят. Ако има дори един останал човек, то тогава хората печелят.

Още след първата игра ще осъзнаете, че тази игра обръща везните, в сравнение с другите върколашки заглавия. Тук е много по-страшно за хората, понеже за тях тази игра е по-скоро сървайвъл, отколкото – да запалим факлите и да намерим вещиците/върколаците. Докато в другите подобни игри манипулативните разговори около масата са „Аз съм добър, и аз съм добър, всички сме добри“, в Growl всеки човек се прикрива и се прави на върколак.

Базовата игра е окей и е забавна за няколко игри, но това, което прави Growl прекрасна парти игра са мини разширенията. Ако сте се сдобили с тях, това ви гарантира стотици часове преиграваемост.

Можете да вкарвате специални карти, специални умения, модове, дори зомбита. Можете да играете по толкова много начини, че зъби ще ви порастат.

Една от най-уникалните черти на Growl е, че играта е изненадващо тематична. Всяко действие и всяка карта някак си добиват тематично оправдание, особено от малките разширения.

Най-големият негатив на играта е очевидната случайност, с която е залят целия геймплей. Да, в началото няма никаква представа за това кой какъв е. Освен това теглите на случайно от случайно тесте. НО! Фокусът за мен тук е друг. Играта е брутално смахната и ако играете с идеята да роулплейвате и да се хейтите просто ей така, мисля, че ще имате тайма на вашия лайф с Growl.

Заключение

Growl е особена игра и това е една от причините толкова да я харесвам. И въпреки, че открих съмишленици в идеята на това свежо върколашко приключение, повечето хора около мен не можаха да изкопаят за себе си дори една причина, поради която да се върнат отново към това хаотично, но чаровно хейт-о-преживяване.

С други думи, ако сте с правилната настройка и правилната компания, това е тотален хит. Ако обаче не обичате да хвърляте зарове когато си избирате игри, не знам дали си струва да рискувате. Странно е.

Да, харесвам играта, но навлизането в нея и разбирането й изисква правилната доза очакване. Което обективно погледнато не говори добре за дизайна.

ПЛЮСОВЕ:

  • Свежи илюстрации и оригинална презентация
  • Бърз геймплей
  • Огромно разнообразие

МИНУСИ:

  • Нищо ново като концепция
  • Трудно се схваща от нови играчи
  • Старите играчи също трябва да са в правилната настройка, за да я оценят