Архив за етитет: кооперативни игри

Regicide – Така си представям перфектната соло игра

Чувствам се странно да правя ревю на игра, която се играе само с обикновено тесте карти и два жокера, но тя събра близо 35 хиляди евро в Кикстартър и за мен това си е впечатлително. Да, да – не може да се доближава до титаните в Кикстартър, но трябва да разберете – компонентите БУКВАЛНО са обикновено тесте карти. Артът, разбира се, е уникален, но в крайна сметка купувайки Regicide вие не закупувате игра, а единствено подкрепяте създателите й.

Дизайнерите на Regicide са трима – Paul Abrahams, Luke Badger и Andy Richdalе които за пръв път достигат до публикувана настолна игра (според BGG). Казвам „публикувана“, защото според кикстартър страницата, тази весела и задружна компания е играла и „създавала“ настолни игри от 20 години.

Подробните правила на Regicide можете да откриете в интернет. Аз ще се опитам да ви създам усещането за това какво ще получите като преживяване.

В основата си Regicide e пасианс, който може да се играе като кооперативна игра с ограничена комуникация, но върши работа и като страхотно соло запълване на времето.

Аз не съм соло играч. Казвам го веднага. Имам опит с доста соло игри и соло варианти, но никога не е било нещо, което ме привлича. Знам, че огромна част от геймърите обожават соло модовете по най-различни причини, но лично аз не откривам удоволствие в разиграване на голяма настолна игра сам.

И сега 180 градуса. Regicide ме завърна към ретро усещането за старите пасианси, които повечето от моето поколение научиха от Уиндоус 95.

В клишираната фентъзи тема на Regicide, вашата цел е да избиете всички лоши. Лошите са всъщност четирите попа, четирите дами и четирите валета, като се опитвате да преминете първо през валетата, послед през дамите и накрая през поповете.

В началото на играта се разбъркват поповете и се слагат най-отдолу на тестето с врагове. После същото се прави с дамите и накрая с валетата. Обръща се най-горната карта и се вижда какво трябва да победят играчите. Щом успеят, обръщат следващата карта и така докато преминат през всички или докато един от играчите бъде убит.

Всички останали карти (плюс жокерите, ако играете с повече от двама) се разбъркват и определен брой карти се раздават по равно между играчите.

Когато е ваш ход, вие играете една (или повече карти, ако са с еднаква стойност) и сборът е щетите, които правите на врага. Ако не успеете да го убиете, той ви отвръща с определена сила и вие трябва да махнете карти на такава стойност от ръката си. Ако не можете, вие сте убит и играта за целия отбор завършва.

Тук можете да видите живота и силата на всеки от враговете ви.

Всеки път щом изиграете карта (карти) от ръката си, вие активирате цветовете на всички карти, които сте изиграли, като използвате всяко едно от уменията на цветове те върху общия сбор на картите.

  • Спатия – Удвояватe сбора на числата от картите
  • Пика – След като ударите врага, поематe толкова щети по-малко, колкото е сбора на числата от картите
  • Купа – Връщате толкова карти от изхвърлените преди този ход отдолу в тестето колкото е сбора от картите
  • Каро – Теглите толкова карти, колкото е сбора от картите и ги раздавате по равно между играчите.

На пръв поглед играта изглежда лесна… и е сравнително лесна при соло игра, но трябва да се обърне внимание на следното – цвета на враговете дава имунитет срещу картите с този цвят. Това означава, че все още можете да иползвате числото, но не и способността на цвета. Това е особено критично при Карото, защото това е единствения цвят, който ви позволява да теглите карти и може тотално да прецака плановете ви, ако няма да можете да теглите карти.

В играта има два специални вида карти

  • Аса – Действат като единици, но те винаги могат да бъдат играни с всяко число. Обикновено се ползват, за да можете да добавите умение.
  • Жокери – Те са със стойност нула, но премахват имунитета на враговете и освен това дават възможност за смяна на реда на играчите, което може да е от критична важност.

Преди да премина към заключението, има два елемента от Regicide, които й предават вълнуваща интрига.

Целта в играта е да победите всеки враг, като направите повече щети от живота му. Ето и врътката – ако успеете да направите ТОЧНО толкова щети, колкото е живота му, то този враг няма да излезе от игра, а ще го сложите върху тестето ви, което значи, че скоро ще добавите в ръцете си  от най-силните карти в играта. Тези карти ще бъдат най-силното ви оръжие.

Когато играете соло, прекарването е бризовито и отпускащо. Когато с вас има и други играчи обаче нещата са малко по-различни. Вие нямате право на геймплей комуникация и понеже рядко се убива враг с една карта, има голямо значение точно коя картата давате, за да може следващия играч да комбинира правилното число и да се образува перфектния сбор. Да не забравим, че единственият начин за теглене на карти е цвета каро, който дава карти на всички. Проблемът е, че играчите имат максимален размер на ръката, което значи, че има перфектен момент да се играе всяко каро, за да не бъде пропилян добрия шанс.

Заключение

За мен Regicide е перфектната соло игра – бърз сетъп, бързо изиграване, бързо прибиране и ненатоварващо преживяване с някаква трудност, но не твърде голяма. Правилата са така измайсторени, че едва ли ще загубите преди да стигнете до поповете. А и да загубите, подготовката за нова игра не трае повече от 10-15 секунди. Както споменах и в заглавието – точно така си представям идеалната соло игра.

Въпреки това, Regicide е доста повече. Кооперативният вариант предлага вълнуващи ситуации и тръпка в това какво ще изиграят вашите приятели, защото това може да бъде перфектната карта, но може и да доведе до унищожението ви.

Не съм убеден в пълния баланс на цветовете, защото карото е в пъти по-важно от останалите, а умението на купата да връща карти в тестето звучи като механично справяне на проблем, който сякаш е сложен в играта, за да може да оправдае само справяне с него.

Друг проблем, който вероятно ще дойде сравнително бързо е съмнението за преиграваемост. Всяка игра на практика ще бъде една и съща. Модификация на правилата няма. Враговете ще идват почти в един и същи ред. Уменията винаги са същи. Тактиките са горе-долу едни и същи винаги. Единственото, което се усеща като ценно за преиграване е кооперативния елемент.

Въпреки всичко това, може да се каже, че препоръчвам Regicide.

И сега въпроса – Защо да давате около 30 лева за обикновено тесте с карти? Не мога да ви отговоря, защото играта е абстрактна и въпреки че артът е приятен, той не е умопомрачаващо фантастичен. Факт е, че правилата на играта са в официалния сайт на компанията и нищо не пречи да си цъкате ОЩЕ СЕГА. Ако все пак сте колекционери и имате излишни пари можете да си купите не едно, а цели две тестета, защото има дори два вида кутии с различен арт. Арт на кутията, не на картите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Бързо разиграване
  • Страхотен соло вариант
  • Предизвикателна трудност при кооперативния вариант

МИНУСИ:

  • Съмнителна преиграваемост
  • Може да бъде играна и с обикновено тесте карти

Bandida – Nintendo Hard!

Ако сте чували израза Nintendo Hard, обикновено тoва се свързва със старите класически видео игри, в които трудността е тегава, насилена и не може да се мине с някакви хитри ходове. Вместо това от вас се изисква брутално търпение и „грайнд“, за да преминете някакво тъпо подводно ниво.

Bandida пристига също като старите „дискети“ за Нинтендо – в малка и невинна опаковка с леки и кежуъл правила. Дори началото на играта обещава приятно и лековато преживяване. И само 5 минути по-късно разбирате, че се хващате да мятате копия по контра бос в Meat boy.

Bandida е една от най-елементарните игри, които съм срещал. В средата на масата ще откриете Бандида – престъпничка, която явно е толкова свирепа, че я държат изолирана в затвор, дълбоко заровен под земята. Ето и проблемът. Бандида е избягала от клетката. Има пет изхода, през които е могла да избяга. Целта на играчите е да слагат карти с тунели по изходите, като се опитват да затворят всеки възможен изход.

Дето се вика, Фатката е да я Фанете таа.

Играта е напълно кооперативна и можете да си говорите през цялото време като обсъждате някакви неща „горе-долу“, но никога не можете да си показвате картите. Да, това е от онези кооперативни игри с полу ограничено комуникиране, в което не е много ясно кое е позволено да се каже и кое не. Въпреки това, играта е толкова безлична към надеждите ви, че дори и да играехте с открити карти, пак щяха да се покланяте на окултната воля на дизайнера.

Всеки играч държи три карти през цялото време. Когато е ваш ход, вие просто играете една картите си в ръката и се опитвате да запушите някой изход. Има една мъничка пречка обаче. Всеки път като затваряте един изход, вероятно ще отворите още поне три. Да, понякога имате правилната карта да затворите изход, но в повечето случаи ще имате само ужасии. За съжаление сте ДЛЪЖНИ да играете карта.

Има и едно малко допълнение. Доста от картите имат специални умения. И както се досещате, 90 процента от тях правят още гадории.

Играта продължава, докато затворите всички изходи (ако мамите!) или докато свърши тестето.

Ако смятате, че ви е твърде лесно (СТЕ МАШИНИ!), но и играта ви предлага опции да си сложите още тухли на главата, като например започнете с повече начални изходи. По този начин тематично към Бадида, добавяте и адаша БанДИДО. Има дори и още няколко мода, в които помагате на бандидковците, но играта ще се усеща горе-долу по същия начин, така че не разнообразяват толкова.

Заключение

Ако не сте разбрали вече, Bandida е трудна. Но е и… пристрастяваща. Нинтендо хард игрите имат сериозната склонност да ви откажат. Bandida обаче е различна, защото всеки нов ритник, който тя ви поднася някак си ви надъхва да пробвате отново и отново.

Играта е бърза за подготовка, бърза за игра и бърза за прибиране. Тя създава интересна крива на геймплея, в която в началото ви се струва твърде лесна, след средата всичко става отчаяйващо, а към края понякога има дори надежда. Разбира се, аз нито веднъж не съм я печелил, но е възможно! Вярвам, че е възможно, защото съм виждал да бъде спечелвана. Веднъж! Но е възможно. Надъхан съм! Пък и кутията е толкова компактна, че ако имах социален живот, дори бих я носил навсякъде с мен. Силно препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактна опаковка
  • Изненадващо прости правила
  • Пристрастяващ и унищожителен душавата ви геймплей

МИНУСИ:

  • Ако не сте мазохисти, може и да загубите желаение да падате отново и отново след няколко игри
  • Въпреки малката си опаковка, играта заема доста място на масата

RUSH M.D. – Too Soon?

Rush MD е пророческата версия на Kitchen Rush, за която ситуацията с Covid изглежда като рекламна кампания. Миналата година, която все повече започвам да забравям, присъствах на най-големия фестивал за настолни игри в света в Есен, Германия. Там стотици хиляди хора се блъскаха един в друг в продължение на четири дни. Нали? Ще разказвам на децата ми, че и такива времена е имало. Та на този фестивал Artipia Games откраднаха сцената и обикаляха из всички халета с докторски облекла, носилки, пациенти и спешни операции. Беше истинско шоу, което имаше за цел да промотира Rush MD, или както сега е по-известна – 2020.

Не съм играл Kitchen Rush, но доколкото знам от създателите на двете игри, Rush MD е по-скоро инспирирана от Kitchen Rush, като използва само основната идея, но не и механиките.

Както се досещате от заглавието и от снимките, Rush MD е докторска настолна игра, в която лекувате пациенти. И понеже това не е брутално състезание, както да кажем в Bad Doctor, тук играете заедно и се опитвате да излекувате колкото се може повече пациенти или каквато ви е точно мисията, с която започвате всяка игра.

Кутията на Rush MD е ФРАШКАНА с компоненти, което може и да изглежда като сила, но аз намирам за недостатък. Тук има толкова много и толкова различни компоненти, че сетъпа ще ви отнеме едни солидни 10 минути (ако имате кутийки или други инсърти, може и да стигне до 6-7). Това може и да не ви звучи много, но трябва да имате нещо предвид. Целият геймплей на играта трае не повече от 20 минути. За да бъдем точни – 16 минути, плюс административно време между рундовете.

7 days….

Rush MD е игра с поставяне на работници в реално време, в която докторите и сестрите са пясъчни часовници. Te вършат всяко едно действие определено време (докато им изтече пясъка). Това не е нова идея, тъй като сме я виждали и в една странно защо не толкова известна игра – A Tale of Pirates. Там играчитe пуцат и маневрират, докато тук мушкат и боцкат.

Всеки играч има собствен часовник, който олицетворява доктор и който само той може да движи. Освен докторите има и сестри, които всеки който иска може да пипа. В играта също.

Играта е разделена на 4 рунда, като всеки рунд е по 4 минути. Всеки рунд вие ще откривате нови пациенти и ще се опитвате да ги лекувате. И понеже сте частна болница, сами ще избирате какви пациенти ще приемате. Щом решите какво ще правите пускате часовник и можете да теглите от два вида тестета – по-леки пациенти или такива с по-сериозни травми и болести. Тук все пак целта ви не е генерално да помагате на хората, а да трупате престиж за болницата. Защото все пак вие сте докторите и носите отговорността. Ако някой умре в ръцете ви, той ще го преживее, но вие ще си загубите работата.

След като изтеглите пациент вие виждате какви са проблемите му.  В най-честите случаи пациентите се нуждаят от малко хапчета и боцкане. За целта вие просто грабвате хапчета от аптеката, вземате яките реалистични спринцовки и пъхате вътре малки цилиндърчета, олицетворяващи лекарство. Да, не е трудно, но отнема време, а вие все пак се борите за такова. Освен това понякога няма лекарства в аптеката и трябва да пращате сестри да зареждат.

Не всичко се лекува обаче с хапчета, понякога трябва да приемете и пациенти на легло, след което да ги диагностицирате. И тук идва основната кукичка на играта.

Диагностицирането става посредством 4 мини игри. В зависимост от болежките на пациента, вие го пращате на различни изследвания. MRI, Скенер, Кръвни изследвания и Инфекциозна диагностика. За да откриете какво му има на човека трябва или да търсите нещо малко сред купчина, или да сте наблюдателни сред скрити букви, понякога трябва да балансирате неща, а най-трудно (според мен) са кръвните изследвания, за които пренареждате малки цилиндърчета с пинцети.  Пинцетите в играта се използват за множество неща, като често ще трябва да мъкнете с тях и органи, като бъбреци, дробове и сърце. Не знам за вас, ама да пренасяш сърце с пинцети не е най-лесната задача.

И докато правите тези мини игрички трябва да имате предвид, че това е само началото. Щом откриете какво му има на човека вероятно ще започне операция, за която ще трябва да трябват още сума ти неща, за които ще използвате отново пинцети.

И ако това не ви е достатъчно, пациентите могат да вземат и да прихванат някаква болест, която даже да зарази всички останали в отделението.

В края на всеки четири минути вие трябва да сте излекували всички пациенти, защото в противен случайсъстоянието им ще се влоши. А понякога може и да си замине от Covid.

Преди да премина към заключението ми, трябва да отбележа и няколко проблеми. За един от тях вече говорих – тягостното подреждане на картата и още по-досадното прибиране отнемат от преживяването на една иначе светкавичната игра.

Артът е субективен, но специално на този аз не съм фен. По принцип харесвам комендийните, анимационните и шантави илюстрации, но в тази игра, въпреки че има опит за подобен стил, ми се струва че образите са скучни, цветовете са убити и като цяло всичко изглежда като безплатна фейсбук игра с ниска резолюция. Отново – артът изцяло клони към лично предпочитание.

Това, което е проблем обаче са разминаващите се цветове на моменти и решенията за дизайн на конкретни неща. На места едно и също нещо е отбелязано с два различни елемента (икона и картинка),  а на други – символите някак си се размиват с арта отзад. Това създаваше някакво объркване първата игра и въпреки, че се свиква с него, смятам че е досаден елемент.

Заключение

Играта е луда, бърза и създава множество забавни и хаотични моменти. Тя постига всичко, за което се стреми. Всеки крещи на другите, но в същото време се опитва да си свърши своята мини игра и псува защо, по-дяволите, всеки път проклетата кръвна картина се пада баш на него.

Всичко в играта е сравнително лесно (освен сърцето в пинцетите), но когато комбинирате малкото време с количеството неща, които трябва да свършите, ще се поизмъчите.

Играта пристига с най-различни цели. В началото на играта си избирате конкретна цел, която трябва да постигнете. Да, всички са почти едни и същи, но няма лошо да има поне мъничко разнообразие. Освен това, можете да играете на две различни трудности. Нормалната трудност е сравнително лесна и е почти сигурно, че ще се справите с нея, но HARD трудността си е HARD. Победима е, и въпреки че не е Robinson Crusoe, все пак шансът да победите е по-малък, отколкото да спечелите.

Изключително се забавлявах с Rush MD нея и бих я играл всеки път… ако някой друг я приготви, преди да му дойда на гости. Звучи като дребнаво заяждане, но повярвайте ми, за филър игра (за каквато се усеща), сетъпа е убийствено дълъг. С други думи, наумете си едно пътуване до Джъмбо за кутийки, иначе още на втория сетъп ще ви умре желанието за изваждане и прибиране.

Артът не ми е по-вкуса, но като се има предвид семейния характер и темата е очевидно защо са подходили така. Освен това, Rush MD е езиково независима, така че стига някой да знае правилата, можете да я играете с всеки.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Оригинална и актуална тема
  • Изключително тематичен геймплей
  • Бързо разиграване
  • Вариации в целите на игра
  • Подходяща е за всеки. Дори и за деца

МИНУСИ:

  • Артът не е по вкуса ми
  • Тук там досадни малки решения във визуалния дизайн
  • Сетъпа и прибирането са изтезание

 

Нефтопукльовците – част от отлична образователна система

Пукльовците са измислени същества, на които им пука! Тяхната мисия е да превърнат нашите деца в истински „Пукльовци“ – хора, на които също им пука. За другите, за природата, за света. Защото вярваме, че само в свят, в който хората не са безразлични и им „пука“, може да има положителна промяна. А за да бъде устойчива тази промяна – трябва да сме заедно. Ето защо Пукльовците учат децата ни да работят в екип, да си помагат един друг и да се подкрепят взаимно.

Това ще прочетете щом влезете в сайта на пукльовците (thepoppals.com). Не знам защо чак сега откривам тези пукльовци! Те се оказаха страхотно интерактивно средство за учене на математика и литература за деца. Въпреки че децата ми са влюбени в книгите, все още учебната класическа литература не е в кръвта им и не знам каква част ще бъде по принцип, така че не мога да коментирам това. Големият ми син обаче е с развита математическа мисъл и спокойно решава задачи за втори-трети клас.

Децата ми са свикнали с образователни интерактивни платформи като Reading eggs, Уча се, Math seeds, Teach your monster to read и други подобни. И понеже чувам крясъците ви със зомбиращите теории ще кажа следното. Следното.

Нефтопукльовците е първата настолна игра от The Poppals и Ставрос Ставру, като тя напълно хваща духа на всички други пукльовци от сайта на производителите, където можете да откриете всякакви задачи за деца, покрити със социално ангажиращата тема за опазването на природата.

Честно казано, по улицата се спъвам от образователни инициативи, но от едни ме боли главата, а други заобикалям с писъци и покривам очите на децата ми, защото са твърде малки за ужаса и тъпотията на общоприетото образование. Да, аз съм един от онези хора.

Пукльовците ме грабнаха с ясната си насоченост и  баланс между това какво интересува децата и това какво реално им е полезно. Защото ако не хванеш средата, или ще превърнеш математиката в шестчасово детско, което хипнотизира децата ти и ги превръща в Пес патрул илюминати, или пък ще се потиш в опити да налееш цифри в ушите им със запушена фуния.

Окей, очевидно е, че сайтът и програмата им работи, но това вероятно вече го знаете. Относно настолната игра и качеството й като такава:

Нефтопукльовците не е първата игра, която се опитва да отмъкне парите ви с нуждата от образование. Има различни подобни компании на българския пазар, като най-открояващата се за мен е Efficiency. Играта, която най-много се доближава до идеята на Нефтопукльовците от Efficiency е Diceculus или „Залгебра“, но там нещата са много по-тясно насочени към един конкретен таргет от тийнейджъри, които просто обичат да смятат сложни алгебрични уравнения за кеф, по-известни с научния термин „зубъри“.

Нефтопукльовците таргетира малко по-малките деца, като според думите на автора това са второкласниците и може би третокласниците. Моят син влиза в тази категория, въпреки че не го определям с условия като „първокласник“, „второкласник“ и други, просто защото тези неща за него не важат. Да. Аз съм И от онези хора.

Темата на играта се издава от главоблъсканицата в заглавието. Тук ще чистите океаните от разливи. Не съм сигурен дали тази тема не е все още далечна на децата на тази възраст, но така или иначе тук история няма, а темата е просто претекст да събирате и изваждате числа.

Ще оставя компонентите на играта за края на това ревю, защото не искам да започвам с лошо.

Правилата на играта са написани чудесно. Пълно е с примери и илюстрации, и като изключим липсата на едно единствено правило, за което ние трябваше да се досещаме, всичко останало е на професионално ниво.

Освен книжката с правила, в кутията ще откриете още един огромен сгънат лист, който е по-скоро тематично обоснован, отколкото има реална нужда от него. Върху него са описани различни нефтени разливи в историята на човечеството, като всеки разлив представлява различна трудност на игра. Това напомня на картата на света в Codenames Duet, която работеше по същия начин. Откривам този исторически детайл за пипнат с отношение, което допринася за цялостното преживяване на играта.

Нефтопукльовците, която от тук нататък ще наричам НП, за да си спестя мъките, е чисто кооперативна игра, в която трябва да решавате прости математически уравнения в реално време.

В средата на масата се подрежда карта като пъзел, която отново служи по-скоро за естетически нужди. Целта ви е да изчистите определен брой разливи, като броят зависи от трудността, която сте си избрали предварително. Независимо от този брой обаче винаги имате точно 15 минути, в които да се справите със задачата.

В играта се използва тесте с числата от 1 до 100. Хубаво трябва да разбъркате това тесте, защото ако теглите поредни числа, можете да счупите играта. Бъркането ще ви бъде тегаво, но затова ще поговорим после.

След като се постараете в разбъркването и, за Бога не използвате розетка!, тогава раздавате определен брой карти на всеки играч.

След това на таблото в средата на масата се обръщат още две карти с числа. По-малкото е отляво, а по-голямото отдясно. Целта ви е да играете карти в диапазона между тези две числа. И ако това бяха правилата, дори така можехте да играете играта с 4 годишни деца.

Но понеже говорим за първокласни второкласници, ще се наложи да посмятате. Хвърля се зар, който може да покаже +, -, или каквото си изберете.  Целта ви е да слагате карти, които като се съберат или извадят да образуват число, което да се мушне в диапазона между обърнатите карти в началото. Колкото повече карти използвате, толкова повече разливи ще чистите.

Всеки може да играе колкото си иска карти и няма условие, което да ви забравни да си казвате картите на глас. Нямате право единствено да си ги показвате. Хейтърите на кооперативните игри биха открили веднага „алфа синдром“ в тази механика, но както може и да се казва, може и да не се казва в научния доклад на Анимационерите преди години – „Хейтърите да мрат“. В НП алфа синдрома, в който един играч напътства останалите е огромен плюс, защото това позволява на родител да играе с по-малки деца и да им помага. Казах да помага. Не да ги командори.

В играта има още няколко опции, които можете да използвате, ако искате да си напръскате преживяването с разнообразие. Можете да добавите тесте със събития, от което да теглите ограничен брой пъти по време на играта. Това тесте може да ви помогне, но може и да ви навреди. По принцип не съм фен на събития които могат да бъдат И добри И лоши, но тук геймплей ефектът е друг. Тук ВИЕ решавате дали да теглите или не. Тоест, може да се каже, че има известна доза „push your luck”, или както го наричаме побългарено „пушурлък“. Освен това картите в това тесте са много малко на вид с повече копия, така че див шанс не може да се очаква. Да не говорим, че и всеки играч разполаха с една карта „къща“, която да ви предпази, ако не можете да решите уравнението.

В книжката са написани шансовете, които да изразят вероятността от нерешимост на задачите. Аз не разбирам от проценти. Аз и от математика не разбирам, така докато сме почнали да си признаваме. Въпреки това още в първата ни игра имахме 4 поредни нерешими задачи, просто защото излизаха две поредни числа на таблото или пък всичките карти в ръцете ни са само големи или само малки, а долу са точно обратните.

Мисля, че това се дължеше именно на това, че беше първата ни игра и картите не бяха достатъчно разбъркани. И ето, че идва момента за лошото.

Компонентите са създадени от рециклирана хартия. Това е напълно похвално и в духа на играта, но… е възможно да унищожи цялото ви преживяване. Не само. Възможно е да унищожи цялата ви игра.

Материалът на картите е не просто изнервящо неудобен за разбъркване. Той създава предпоставки за изтъркване и изхабяване на картите. Още след първата игра вече имахме щети.

За щастие, има възможност за справяне със ситуацията – протектори за карти.

За нещастие, има два проблема в това. Първият е очевиден – хубавите протектори за карти са скъпи и един комплект няма да ви стигне, така че ще трябва да хвърлите поне още 15-20 лв.

Вторият проблем обаче е по-сериозен. Хубаво е, че създателите са решили играта да бъде компактна и да съберат всичко сгънато и наблъскано. Така играта е лесно преносваема. НО!

Ако ме послушате за протекторите (А трябва, защото няма да имате игра след 10 невнимателни изигравания), трябва да знаете, че протекторите увеличават значително обема на картите и със сигурност картите няма да се съберат обратно в кутията. Тоест – ще трябва да си измислите друга кутия.

Всичко е едва натъпкано обратно.

Така или иначе авторите са използвали сравнително стандартно опаковане с лого отпред, така че с малко крафтинг, ще можете да научите децата си и на още едно нещо – как да сглобяват кашони и да бъдат полезни вкъщи с повече умения. Нещо по-известно още с името „Така де, за какво иначе сме ги правили тия деца“.

Заключение

Нефтопукльовците е прекрасна образователна игра, която на всичкото отгоре е и българска. Тя си е поставила ясната цел да развие не само акъла на децата ви, но и техните способности за работа в екип. Мога с радост да ви споделя, че успява на сто процента. Да, моят син се затруднява понякога в задачите, основно заради натиска във времето, но именно това го стимулира да бъде по-активен в екипността и по-концентриран в конкретната задача.

Не знам физически какво точно представляват пукльовците, но знам че всичко създадено с кауза преуспява. Може и да не се продадат десетки хиляди копия по целия свят, но виждам динамичния успех в образователната полза на играта. Отличен пример за качество пред количество.

Нефтопукльовците е игра с идеална хармония между увлекателното и полезното, като в нито един момент едното не взема превес над другото.

Това е детска игра с отлични качества, носещи духа на Hanabi и една друга еко френдли игра – Mini DiverCity, но добавя дъвкане на цифри в приятна форма.

Ако детето ви е фен  на настолните игри, но не се кефи на математиката,гарантирам, че пукльовците, независимо дали настолната или видео версията, ще му вкара така нужните алгебрични витамини в системата. Ако пък сте семейство математици или по някаква извратена случайност всички просто обичате да си смятате за кеф, Нефтопукльовците ще ви допаминира ежедневието.

Само си вземете протектори за картите… и нова кутия. Инвестиция, без която за съжаление, е невъзможно да минете.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен баланс между полезно и приятно
  • Различни трудности на игра
  • Допълнителни модули
  • Чисти и ясни правила, символ на добър дизайн
  • Цяла допълнителна пукльовска система онлайн

МИНУСИ:

  • Компонентите са с много лошо качество и бързо трябва да измислите решение за опазването им

За повече информация ви препоръчвам да посетите сайта на производителите.

 [button color=“green“ size=“medium“ link=“https://thepoppals.com/“ target=“blank“ ]Пукльовците[/button]

 

 

Similio – ревю на система

Преди години на пазара се появи прекрасна парти игра с името Unusual Suspects. Тя беше подходяща за всякакви хора, от всякакви възрасти и с всякакъв опит в настолните игри. Единственият й „проблем“ (кавичките са, защото за повечето хора не е проблем) беше, че тя беше твърде… расистка. Основната идея на играта се състоеше в това, че един от играчите е свидетел, който се опитва да подскаже на останалите играчи кой е извършителя на дадено престъпление от група картинки със заподозрени, без да го прави очевидно, като отговаря на въпроси тип „Той притежава ли котка?“, „Живее ли с майка си?“ и други подобни. Целта на останалите беше да елиминира всички, които не са престъпника, докато стигне до него.

Similio e подобна (similar – бр-брм-чшш!).

Similio е елиминирала провокативната част с въпросите и оставила в кутията единствено карти с картинки, което я превръща в напълно езиково независима.

Картинките са с удивителен, леко анимационен и като цяло – чудесен арт.

Тук е момента да поясня, че Similio се продава в два варианта – Similio Fables (приказни герои) и Similio History (с исторически персонажи). Независимо кой вариант си изберете, играта е идентична. Ако имате и двете, можете да ги комбинирате в една обща игра, по-надолу ще ви обясня как.

Окей, да кажем сте си купили по-популярното тесте с приказките.

Similio е кооперативна игра. Един от играчите тегли карта и вижда кой персонаж трябва да подскаже на останалите. Това може да бъде Големият лош вълк, Алиса или дори Пепеляшка. След това играчът тегли още 11 карти. Размесва всички 12 и ги нарежда на масата.

 

За да подскаже, играчът тегли пет карти и чрез прилики или разлики с тези карти, той ще се опита да даде субективни указания на съотборниците си за правилната карта. Играчът сваля една от тези пет карти – ако я сложи под определен ъгъл означава, че тази карта ИМА нещо общо с търсената карта в средата на масата. Ако я сложи под друг ъгъл означава, че НЯМА нищо още с търсената карта. Целта на останалите играчи сега е не да намерят търсената карта, а да елиминират такава, която НЕ отговаря на критериите. Ако успеят, продължават напред. Във втори рунд, подсказващият си допълва до пет карти и отново прави същото. Вече има две указания, но понеже е втори рунд, останалите играчи трябва да елиминират ДВЕ карти. И така се продължава, докато се открие правилната. Ако по някое време се елиминира правилната, всички губят заедно.

Ако искате да играете с двете тестета, тогава използвате едното за картите със „заподозрените“, а другото за подсказване. Играта става по… различна. Определено е по-предизвикателна и трудна, но тестетата са достатъчно евтини, за да си разнообразите живота, за да не превърнете домашния си арест в „The Shining”. Йес! Успях да вкарам актуалност.

Заключение

Similio е перфектно семейно предложение за бърза и достъпна игра, която се обяснява за две минути и може да бъде разбрана от всички, дори от деца. Субективността на изборите я превръща в истинско парти преживяване, което може да предизвика спорове, които са по-скоро забавни, отколкото напрягащи. Геймплеят не е повече от 15-20 минути и нищо не пречи да изиграете няколко бързи игри. Ако сте маниак историк, може би ще предпочетете историческото тесте и можете да ограничите вашите аналогии за прилики и разлики до тематичност, вместо само по визия. Изобщо, Similio e гъвкава и достъпна. Освен това е само едно тесте, което можете да си мъкнете навсякъде. Не че има значение точно сега.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични илюстрации
  • Елементарни правила
  • Бърз геймплей
  • Компактна опаковка
  • Провокира смехове и забавни спорове
  • Съществуват две различни тематични версии, които даже могат да се комбинират

МИНУСИ:

  • Кризисният щаб

Ако ви кефи как звучи, играта се продава в магазина на нашите партньори от Time2Play и можете да си я поръчате онлайн.

Източник на снимките: boardgamegeek.com

Zoo break – Правозащитниците да не четат!

Семейните игри, които можете да играете с децата си (и даже да се забавлявате) са изключителна рядкост. Радвам се, че огледах геймър, който играе игри за много по-възрастни от него и вече няма нужда да се престрелвам през кокалчетата всеки път щом играем „Змии и стълби“.

Zoo break е модерна кооперативна игра с изчистен дизайн (както визуално, така и откъм геймплей), в която спокойно можете да се изкефите, докато си цъкате с пет годишните деца.

High Five!

Самият факт, че това е кооперативна игра ви дава свобода в подхода с детето, като то няма нужда да се чувства притиснато от сложни правила, които можете да му спестите.

Zoo break е достъпна не само с лесните си правила, но и с темата. Да, за някои правозащитни организации може и да е странна и обидна, но за децата няма нищо по-нормално от това да върне обратно в клетките избягалите животни от зоопарка.

И преди да скочите срещу цялата агресия срещу животниките… си сядайте обратно.

Zoo break е приятна визуално игра със забавни картинки и приятелски асоциации. Единствената агресия от гледна точка на човек – животно са упоителните стрелички. Но дори и тогава, вие пренасяте животното в клетката внимателно и на носилка. Даже обратното – има опасни животни, като лъвове, змии, носорог и по някаква причина – слонове, които могат да ви наранят.

Стадо сурикати на фонтана.

Концепцията на Zoo Break е „пандемична“. Всеки, който е играл Пандемия, може да се досети – има разпръснати проблеми из картата и вашата цел е да се справите с тях и да ги неутрализирате.

Приликата с Пандемия не е случайна, тъй като и тук освен, че ще трябва да прибирате животните обратно в клетките, вие ще трябва да откривате ключовете за тези клетки и да ги използвате в момент, в който всички животни са по местата си.

В играта има специални предмети, които ви помагат срещу конкретни животни, но имате ограничени места в инвентара си, така че е от жизнено значение да се координирате със съотборниците си, за да можете да носите оптимално нужните за вас съоръжения и да ги използвате в точното време.

Тук всяко животно се движи по различен начин, а AI системата е една от най-чистите, които можете да срещнете в кооперативните игри. Всяко животно си има определена пътека, по която ходи и вие (подобно на Tower Defense) ако не можете да спрете животното, то можете да сложите блокади, които да накарат бегълците да заобикалят.

Освен движенията, животните имат и различни специфики:

  • Носорогът тича от клетката ръга всичко де що свари и после се връща
  • Змиите са различни и никога не знаеш дали няма да попаднеш на опасна
  • Тигрите са опасни и хапят
  • Маймуните могат да ви крадат предмети, пущинките
  • Сурикатите… те просто са много и са твърде бързи!

Има един особен момент в Zoo Break, който се отличава от повечето кооперативни игри и не съм сигурен, че лично аз съм му фен, въпреки че разбирам защо съществува.

Повечето кооперативни игри започват леко и с всяка минута стават все по-трудни. Тук е обратно. Започвате с всички клетки отключени и малко по малко ги заключвате, което значи, че спирате да се притеснявате от определен вид животни в процеса на играта. С други думи – в началото е трудно, а след средата е изключително лесно.

Това помага за удоволствието при децата, тъй като няма да се чувстват напрегнати. Ако вие търсите отпускаща се игра – Zoo Break ви предоставя такова леко усещане. Ако искате предизвикателство обаче, вземете си Робинзон Крузо. Тук няма да откриете такова.

Заключение

Zoo Break е прекрасна семейна игра, която можете да играете с децата си. Тя е с удивителни компоненти, напомнящи детски играчки, а визията, макар и в началото да ви се вижда суха, ще разберете колко е удобна, щом картата се претрупа с всякакви животни.

Правилата са лесни и понеже играта е кооперативна и няма скрита информация – вие можете да помагате на децата си.

Спецификата тук е, че вместо играта да става по-трудна с всеки ход, тя всъщност става много, много по-лесна. Това действа отлично при моя шест годишен син, тъй като го кара да се чувства добре и винаги победител, но ако играете само с възрастни, мисля че Zoo Break няма да ви донесе удоволствие от предизвикателство, което ние ненаялите се задръстеняци постоянно търсим.

Оценявам Zoo Break за това, което е и мисля, че е достойна игра за всяка семейна колекция. Препоръчвам!

ПЛЮСОВЕ:

  • Страхотни компоненти
  • Лесни правила
  • Изненадващи бърз геймплей
  • Възможност на нагласяне на трудността

МИНУСИ:

  • Дори и на най-голямата трудност, играта е сравнително лесна
  • Има много текст на английски, но понеже информацията е открита, можете да превеждате на децата си (аз така правя)

Heroes of Tenefyr – повече от декбилдър

Декбилдърите очевидно не умират, но смело мога да кажа, че еволюират. Най-успешните от тях осъзнават, че добрият декбилдър трябва да остави назад корените си и да се впише хомогенно в цялостта на играта като обикновена механика. С други думи – модерните декбилдъри използват само идеята за декбилдинга и смесват механиката в нещо по-голямо или по-оригинално.

За тези, които не са запознати, „декбилдинг“ механиката в класическия си вариант (затвърден от Доминион) работи по следния начин – всеки играч започва с тесте от карти, като всеки ход тегли от него на сляпо и играе карти. По време на хода си може да купува още карти, които да смесва с тестето си и така с всеки изминал ход решенията ви ще стават по-стратегически насочени спрямо това, което слагате в тестето си.

Heroes of Tenefyr използва клишираната идея на декбилдинга и добавя банално, скучно и още по-клиширано фентъзи като своя тема, така че на теория, играта би трябвало да потъне в забрава някъде сред океана от безлични декбилдинг клонинги.

За щастие, дизайнът на играта е пипнат със смелост и позволява на играчите да имат вълнуващи и динамични решения.

Играта пристига с доволно количество карти, от които влизат по-малко от половината, което създава отлична преиграваемост. Тези карти пристигат в твърде голяма кутия за това, което има в нея. Създателите са решили да вкарат разделители за различните тестета, което не е нечувано за игрите с карти. Проблемът е, че картите са толкова малко, че дори и с разделителите няма как да задържите картите подредени. Има два варианта. Първият е да сложите всичко в пликчета, като нормален човек, на който не му се занимава с глупости. Вторият е да ползвате оплътнители, които да ви позволят все пак да държите картите в кутията по начина,  по който създателите са предвидили. Лично аз използвам два дунапренени уплътнителя, които ми бяха излишни от Smash Up. Размерът не беше перфектен, но някак си кутията се затваря с тях.

Отделих толкова внимание на кутията, защото подредбата й е важна за сетъпа. Подготовката за игра би могла да отнеме значително време, ако просто нахвърлите картите несортирани в кутията.

На масата се слагат десет подземия (тестета) с по четири карти във всяко. Под всяко подземие се слага по една награда. Трябва да намерите един от четирите боса и неговите карти, след което да ги поставите някъде в страни. Освен това всеки герой започва със специфични 12 карти.

Heroes of Tenefyr е кооперативна декбилдинг игра, която симулира мачкане на гадове в подземия, или както е по-известен този жанр – „dungeon crawl”.

Целта на играчите е да бият големия бос, но преди това да преминат през редица малки гадчета и да получават сериозни бонуси от това.

Как ще подходите към играта зависи изцяло от вас. Пред играчите ще се видят 10 подземия от 5 различни нива, като от всяко подземие се вижда по един гад, с който първо трябва да се справите.

Ако решите, вие можете да скочите направо в подземие от пето ниво и ако успеете да го минете (а няма) да получите отлични награди!

Ако пък ви скимне, можете изобщо да не влизате в подземията и направо да се хвърлите на боса. Очевидно е какво ще се случи с вас.

В Heroes of Tenefyr има две основни механики – декбилдинг и „пушурлък“ (push your luck).

Играчите избират едно от подземията и се опитват да се справят с колкото се може повече гадове от там. Всеки гад има определена сила (която зависи от броя играчи) и играчите трябва заедно да я преминат.

Когато е ваш ход вие теглите точно три карти от вашето тесте. Ако не си харесвате ръката, можете да я изхвърлите и да теглите други три карти. Можете да правите това колкото искате пъти. Тук идва „пушурлък“ моментът. Да, ако не сте доволни от ръката си, бързо можете да прециклите тестето си, но ако то свърши, вие не си връщате моментално изхвърлените карти. Вместо това излизате от битката, докато приятелите ви решат да излязат от подземието или бъдат изритани (което е по-вероятно, защото шансовете им ще бъдат много по-малки без вас).

Картите в базовото тесте на всеки играч са шест карти с „1“ и шест карти с „0“… плюс мощна карта, която е тематично свързана с класа на вашия фентъзи герой.

Ако гадът има сила 6, не се притеснявайте, че сте изкарали само сбор от две. Може би приятелите ви ще помогнат. Всеки играч има възможност да обърне по три карти. На теория винаги е по-добре да биете гадовете с възможно най-малко ходове, но на практика, понякога трябва да забавите темпото, за да може правилния човек да получи правилната награда, понеже е нанесъл финалния удар.

Ето една от основните врътки в играта. Всеки гад има сила и умение, с които трябва да се справите, но щом го победите, вие вземате картата му, обръщате я на 180 градуса, четете умението, което тя ви дава и я слагате във вашето тесте.

Ако успеете да се справите с всички 4 карти от подземието, тогава всички ще получат мощен бонус, който ще ви помогне за по-нататък. Най-често този бонус е чистене на излишни карти от тестето ви или раздаване на карти от един играч на друг.

В тази игра има доста разменяне на карти и това не е хаотичен и безсмислен момент. Всъщност – това е може би най-важната механика в играта.

Такаа… тук идват двата единствени проблема, които аз имам с Heroes of Tenefyr.

Първият се оправя автоматично след няколко изигравания, но трябва да имате предвид, че това е игра с много текст. Всеки гад има умение, а освен това под всеки гад има второ умение, което всъщност ще влезе в тестето ви. В началото на играта обръщате 10 карти с различни умения, като половината ще са с лицето надолу. Под всяко подземие пък има карта с награди. Дори босът е тесте с една от картите с лицето нагоре. Ако играете играта за пръв път, цялата тази информация ще ви дойде нагорно и вероятно първата ви игра ще ви се струва крайно случайна. След няколко изигравания мога спокойно да кажа обаче, че гадовете и уменията лесно се запомнят, а и не всяка карта е напълно уникална, което в този случай е плюс. Уменията са интуитивни, и което прави играта повече от добра – в повечето случаи те са вълнуващи и се комбинират едно с друго, така че можете да си направите прекрасно тесте от брилянтно смесващи механики… или не.

Тук идва вторият ми проблем. Дори и да знаете наизуст всяка карта, играчът, който получава бонуса е същият, който нанесе решителния удар над гада. И понеже това е пушурлък игра, вие никога не сте сигурни кой точно ще вземе наградата. Това може да е много важно, защото в Heroes of Tenfyr, за да сте успешни, трябва да балансирате тестетата между играчите. Тук стратегията един играч да има супер силно тесте за сметка на останалите не работи, защото теглите само три карти на ход и трудно можете да направите много щети. Да, много от уменията дават допълнително теглене, но това само означава, че бързо ще ви свърши тестето и излизате от битката.

В играта има и карти, които са специфично свързани с класовете на героите и стават почти безсмислени в ръцете на останалите. С други думи, на вас ви трябват много конкретни карти в конкретни тестета, а случайността може да създаде странни ситуации.

В HoT има редица умения за размяна на карти, но тези умения изглеждат като пришити, само за да оправят проблем, който не би трябвало да съществува на първо място. Според мен щеше да е много по-чисто просто играчите да решават в чие тесте да отива спечелената карта, вместо да се правят извънкласни изчислителни техники за това кой да довърши гада. И понеже много от играта е концентрирана в това случайно меле, едно домашно правило би развалило баланса.

Не казваm, че играта е счупена, а че просто е имало по-добър и по-чист подход към „декбилдинга“, според мен.

Всъщност има още едно нещо, което ще усетите странно в тази игра. Това е играта с различната бройка играчи. Тук уменията на героите са специфични и ако играете с по-малко играчи, да кажем с трима, тогава един от тях няма да участва. Тук не може да има случайно изтегляне на стартови герои. Според мен барда и клерика винаги трябва да участват. Те са съпорт персонажи, но уменията са им твърде силни за пропускане – те подсилват щетите, които нанасяте или ви връщат карти обратно в ръцете.

От друга страна, те не са достатъчно силни, ако играете с по-малко играчи. Да, ако сте двама, ще играете с по два персонажа в тесте, но това пак създава странни ситуации, които не съществуват в играта с четири човека, например.

Най-ужасният начин да играете Heroes of Tenefyr е соло. По принцип не съм соло играч, но имах рядкото нещастие да пробвам тази сам. Ако играете соло, вие не просто смесвате два персонажа в едно тесте. Вие добавяте двойно повече начални карти – 12 единици и 12 нули. Когато имате ход вие обръщате два пъти по три карти. Проблемът е, че така разпределено тестето, то става ТВЪРДЕ ТВЪРДЕ случайно и контролът е почти нулев. Освен това всяка една спечелена карта влиза в това тесте и то ще стане масивно само няколко хода по-късно. Всеки любител на такива игри знае, че това е недопустимо за печеливша стратегия.

В играта има и Achievements :

Заключение

Heroes of Tenefyr е оригинално допълнение към колекцията на всеки фен на декбилдърите и любителите на фентъзи dungeon crawl жанра. Тя предлага оригинални механики и тематично усещане. Първите ви игри ще бъдат странни и случайни, но след това ще познавате картите само от пръв поглед и ще знаете какво да правите. Уменията на картите са вълнуващи, а комбинациите за тестето ви са почти безкрайни. Push your luck елементът създава УАУ моменти, а битките често са непредвидими. Играта не е извънредно трудна, но това не означава, че няма да се озорите, за да я победите.

Всичко изглежда балансирано с изключение на две неща – случайно наградения победител и… този проклет Chaos Dragon! В кутията има четири боса и един от тях е Chaos Dragon. Едно от уменията му е да събере тестетата на всичките ви, да ги разбърка и да ви ги раздаде случайно и по равно. Да, тематично е, но обезсмисля цялото ви строене на тесте.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален геймплей
  • Вълнуващи умения и комбинации
  • Огромна преиграваемост

МИНУСИ:

  • Декбилдинг частта може да бъде доста случайна
  • Соло играта не струва
  • Изгорете картите „Chaos Dragon“

The Mind: The Sound Experiment – Какво точно е това?

Преди да продължите, сериозно ви съветвам да прочетете ревюто ми на оригиналната игра – The Mind.


Скоро в интернет се появи нещо с името: The Mind: The Sound Experiment. Аз съм един от големите фенове на The Mind и разбира се, че трябваше да го имам. Дори не порових сериозно, за да видя какво точно е това преди да получа играта.

Ако вие вече сте разгледали форумите, знаете. Точно заради това и не мисля да правя ревю. The Mind: The Sound Experiment е просто играта The Mind в по-голяма кутия и с диск със саундтрак.

Всъщност, в книжката с правила е добавено правило, което ви позволява да използвате саундтрака за нещо повече от обикновен фон, който да ви създаде атмосфера. Можете да използвате музиката за таймер.

На диска ще откриете два трака. Стилът им ми е познат, тъй като по цял ден слушам подобни звуци за концентрация и за отнемане на странични досадни шумове от типа на… хора, които се опитват да ми говорят. В момента популярни хитове са ми: „Study Music Alpha Waves: Relaxing Studying Music, Brain Power, Focus Concentration Music, 0161“ и „Music for Deep Focus and Concentration with Binaural Beats, Brainwave Music for Studying“

Единият от двата трака в кутията е подобен мозъчно напушен допинг с джунглов оттенък, докато другият вкарва неоновото усещане, че гледате „Ченгето от Бевърли Хилс“

Сега… големият въпрос идва – Струва ли си да издирвате това копие, ако вече имате The Mind? Ами… по-скоро не. А ако нямате The Mind – кое трябва да си вземете?

Има две особености, които могат да решат дилемата ви.

  • В това издание няма никакъв текст по картите. Повечето от нас вероятно са намерили The Mind от немски сайтове и макар текстовете по картите да са изцяло „флейвър“ и да нямат никакво значение за самата игра, може би бихте предпочели изчистените карти, без никакво разсейване от немски философски мисли. Или пък, ако се кефите на малко добавена тема в така или иначе безтемната игра, бихте искали да има текст.
  • По-сериозната разлика е в размера на кутията. От една страна, оригиналният The Mind идва в малка кутийка, която можете да разнасяте навсякъде, но от друга – ако сложите протектори на картите, те вече няма да се събират в нея. В голямата кутия на The Mind има място за поне още три копия на The Mind, така че ако ще си предпазвате картите, или пък ще слагате вътре няколко малки картови игри – бих ви препоръчал The Sound Experiment.

Не мисля, че саундтракът е решаващ. Да, странно е, че са избрали да го сложат на диск, вместо да използват апликация или просто да го пуснат в нета за малко пари (нали… понеже не сме 98-ма), но този саундтрак, колкото и да е приятен (а той е приятен, наистина) може да се замести с всякакви подобия на атмосфера в youtube, така че изобщо не е задължителен.

С едно изречение – ако имате The Mind, нямате нужда от The Sound Experiment. Ако нямате The Mind, но искате да си сложите протектори на картите – бих ви го препоръчал само заради мястото, което предлага кутията на The Sound Experiment.

Crisis at Steamfall – твърде много за твърде малко

Assault on Doomrock е една от най-оригиналните игри, които някога съм играл и дълго време се въртеше в моите топ 10 любими игри. Тя имаше собствените странности, които аз обичах, но така и не намирах хора, с които редовно да вижда масата.

Crisis at Steamfall е отново на Том Стасиак и Beautiful Disaster Games. За съжаление, този път играта изпада в името на компанията. Играта е красива и на теория дори прекрасна, но на практика се оказва катастрофа.

Първият признак, че нещо не работи са множеството продукционни грешки, които са допуснати в компонентите. Липсват символи по картите, липсват обясняния, много правила са неправилно изписани, а най-странното (поне за мен) е, че играта пристига с пет героя с различни цветове, но само с 4 комплекта цветове. Това не е проблем, тъй като играта е за 4 човека и вероятно се дължи на стреч гоулове и подобни кикстартър шашми, но изглежда непрофесионално.

Другото неприятно нещо откъм продукционна гледна точка е липсата на конкретно описание на компонентите. Това не е първата компания, която подценява тази част, но заради този пропуск ние изпаднахме в неприятна ситуация. Всеки герой в играта започва с различни токъни и да – лесно можете да ги разделите по цветове, но понеже стартовите компоненти не са еднаква бройка за различните герои, ако сте загубили някоя част, няма как да разберете дали нарочно липсва нещо, заради баланс или вие нещо сте сгафили. Това беше поредното нещо, за което трябваше да ровим по форумите.

Всички тези неща са грешки, които вече са изчистени онлайн и ако гледате по-отгоре, ще преглътнете недоразуменията. Геймплеят е това, заради което сте тук.

В играта има два основни мода с малки вариации и модулчета.

Можете да играете състезателно – за събиране на точки или Кооперативно – да се борите срещу механичните зомбита в града.

Тематично играта работи – Steamfall е стиймпънк град, в който се появяват множество странни извънземни технологии. В състезателният мод вие разследвате вълнуващите артефакти, а в кооперативния мод оправяте бакиите на разследващите вагабонти, които не са си имали работа, ами са се намесвали в неща, които не разбират и са пуснали на свобода злото.

Мислих си, че състезателния мод ще бъде моята игра, но се оказа, че той е пълен с проблеми. Кооперативният мод е малко по-поносим, но и той страда от основен проблем.

Компонентите в играта са отлични, илюстрациите са чудесни, а базовите механики на теория звучат повече от вълнуващо. Да, геймплеят е интуитивен и правилата се обясняват изненадващо бързо.

Crisis at Steamfall е игра на комбинации. За цялата игра имате само десетина хода, но всеки един ход можете да изиграете безобразно много действия.

Играта използва оригинална система за действия. Всеки играч има табло на герой. Всяко табло има четири места, под едно от които всеки ход ще се слага ново действие. След като сте си сложили действие си избирате едно от тези места, под които има действия и изпълнявате всичките дейстивя в какъвто искате ред. По този начин вие си изграждате стил на игра и двигател на своя герой. Типично за игри с двигател, ако сбъркате нещо в началото, вероятно няма да постигнете нищо.

По-готините действия заемат повече място, а едно от четирите места не може да се селектира. То се изпълнява автоматично в края на рунда. С други думи – вие трябва идеално да планирате действията си, за да сте ефективни.

Да, системата е изключително наказваща и масово ще се изпозастрелвате в крака първите ви игри, но на мен това ми харесва. Дава ми усещане за развитие и причина да се връщам към играта.

В Steamfall има най-различни тестета пълни със счупени предмети и подсилващи джаджи. Джаджите можете да ги прикрепвате към предметите и да получавате забавни имена по модел, популярен преди години (и който се използваше в Assault on Doomrock). Освен основните дейстивя, вие можете да използвате вашите предмети като свободни действия и да правите зашеметително брилянтни комбинации, които да ви карат да се чувствате като истински стиймпънк гений… почти. След малко за това.

Картата в средата на масата също е изпълнена с възможности за действия и понякога дори само движението по нея може да отключи верига от комбота. Както виждате, всичко се крепи на това безкрайно навързване от действия, които подхранват следващи действия и така нататък.

Проблем номер едно идва от факта, че след цялото това хитро комбиниране на действията оставате с пръст в устата.Ако играете състезателната игра след 10 минутен ход, в който вие правите безкрайно изиграване на верига от действия… може и да вземете точка, но понякога няма дори такава награда няма да имате. И започвате да си задавате въпроса… ЗАЩО? Отплатата в готините действия е никаква или поне толкова малка, че значението й потъва в разочарование, а понякога и във фрустрация. В кооперативния мод има малко повече логика, защото там не събирате точки, а се борите срещу гадове и като цяло имате повече цели от това да търсите рандъм отбелязване на точки.

И като казвам рандъм, имам предвид „яко рандъм“. Единственият проблем, който открих в Assault on Doomrock съществува и тук – сляпото теглене на карти. Тъй като често търсите конкретни умения и карти, за да задействате личния си двигател, сляпото теглене на карти създава по-скоро случайна динамика на игра, която граничи с тактически вид реакционна игра, отколкото със стратегическа, каквато очевидно Crisis at Steamfall цели да е с всичкото си планиране от ход едно.

Това, от което страда състезателният мод най-много обаче е… смисъл. Да, на теория просто разследвате, но дори и в 7th Continent, където тази незадоволителна концепция на „просто разследване“ граничеше със съмнение, по някое време започваше да се изплаща. Тук, в нито един момоент няма да усетите, че играта се изплаща. Даже напротив – количеството усилия и вложената мисъл в комбота и изграждане на двигател ще ви награди с 3-4 точки финален скоринг. Балансът определено не е постигнат.

Кооперативният мод от друга страна работи. Той е труден, макар и не чак толкова труден, колкото невъзможния Assault on Doomrock и определено са положени усилия в това да се балансира отчаянието с лъча надежда, което е много трудно за който и да е дизайнер на кооперативни игри.

Заключение

Crisis at Steamfall ме разочарова. Летвата беше високо вдигната от дизайнера, тъй като Assault on Doomrock за мен продължава да е гениална игра. Crisis at Steamfall е… твърде много за твърде малко. В играта имате привидно огромен набор от възможности, но твърде малко време да направите перфектен план. Всяка грешка, ще ви ухапе отзад по някое време и това би било окей наказание, ако отплатата за другата крайност – перфектно изпълнения план – беше добра. Вместо това, играта сякаш и за това ви наказва. Тук се изисква сериозен грайнд от комбо действия, за да можете едва да си покажете носа над водата. С други думи, тук няма удоволствие от игра, а по-скоро напрегната работа за отвратителен български шеф на потъваща компания, който си изкарва домашните проблеми върху служителите си.

Кооперативният мод е търпим и с идеална трудност, но дори и при него след като завършите играта ще останете с чувството „И какво от това“. Причината се крие, и няма да се уморя да го повтарям – в усещането на твърде много усилия за твърде малко отплата.

Преиграваемостта на играта е окей, тъй като има различни модове и модули, но се притеснявам, че няма много смисъл да играете с един и същи персонаж повече от два пъти, тъй като всеки един е тясно свързан с една конкретна стратегия и играта не само ви окуръжава, но направо ви задължава да я следвате. Времетраенето е добро – около час, час и половина, но заради стресът, който тежките избори ще ви наложат, може и да се усети като повече.

Компонентите поне са чук… поне тези, които не са част от проблемите с продукцията.

ПЛЮСОВЕ:

  • Темата е готина и работи
  • Илюстрациите са отлични
  • Компонентите в общия случай са окей
  • Оригинална концепция за ходове
  • Балансиран кооперативен мод

МИНУСИ:

  • Сериозни пропуски в продукцията
  • Сляпо теглене на карти, което не се връзва с тежките стратегически избори
  • Твърде много усилия за твърде малко отплата
  • Състезателният мод изглежда безсмислен

Tiny Epic Zombies – Имам само един проблем…

Значи… квото и да говорят хората, зомбитата винаги ще са си хит и клише-неклише никога няма да ми писнат като тема. Харесвам си и B-Movie-тата със зомбита и новите простотии със зомбита. Дори и не съм се отказал от прогресивно деградивния The Walking Dead.

По същия начин и съм с игрите със зомбита. Не само че нямам нищо против тях, но и дори изпитвам кеф от атмосферата. Last Night on Earth все още е една от любимите ми игри. Виж, викинги и самураи? Meh…

Tiny Epic Zombies вече получи куп позитивни ревюта в интернет и на теория всичко звучеше толкова добре, че вече бях резервирал, изчистил, измел и декорирал специално място на секцията ми за този бъдещ постоянен жител в моя дом.

Добре че не предплатих твърде много наеми напред…

Стойте с мен. Играта не е лоша. Просто не е това, което исках от нея.

На първо място (и това важи за всички от последните Tiny Epic игри) – играта е ненужно малка. Разбирам, че това е маркетинговата продажна точка на поредицата, но от гледна точка на заемане на място на масата ви, че дори и откъм геймплей, в това няма никакъв смисъл.

Сетъпа на Tiny Epic Zombies е тегав, тъй като трябва да се разделят сума ти неща и да се поставят изнервящо дребни токъни къде ли не. След като наредите всичко обаче, ще осъзнаете, че тази игра си заема място. С други думи, ако скриете кутията, гостите ви никога не биха познали, че това е Tiny Epic нещо си, може би освен по микроскопичните компоненти… които са страхотни между другото.

Това е една от двете игри на компанията засега, които използват системата с Itemeeples. Те са малко по-големи от стандартните мийпълчета, но с дупки под мишниците. Там се слагат оръжия и предмети, които ще се сдбобивате по време на игра. Предметите са тематични, детайлни и отново – микроскопични. Ако имате нерви и тънки пръсти, може и да ги оцветите, защото са в подходящ за целта бял цвят.

Дори и да не ги оцветите обаче – със сигурност създават на играта ви дълбока козметична тематичност, която малко подобни игри успяват. Наблягам на „козметична“.

Артът по картите също е изумителен. Цялата визия, макар и дребноскопична, е изпипана.

Най-силната страна на Tiny Epic Zombies обаче е нейната преиграваемост. По начало имате най-различни модове – кооперативен, състезателен, един срещу всички кооперативно, един срещу всички състезателно.

След това – всяка игра използва три различни цели, които оцеляващите трябва да постигнат. В играта има цели 9 (двустранни са, заради различните модове) и всеки път ще теглите 3 на случаен принцип.

Има още!

Картата, която ще строите е на случаен принцип, като двустранността на самите карти голям размер със стаи дава още не знам си колко си там си разнообразие си.

Има. ОЩЕ.

В кутията има цели 14 оцеляващи, а всяка игра ще си избирате по един. Всеки има собствени умения.

И да. Има ОЩЕ!

На гърба на всеки от тези 14 оцеляващи ще откриете негова зомби версия с нов комплект от умения. Когато играете срещу зомби играч, този играч използва едно случайно зомби и в процес на играта може и да се сдобие с още, което му дава възможност за безкрайни комбинации, особено като се има предвид, че зомби играчът използва система за вдигане на нива.

Tiny Epic Zombies използва всичко от аресенала на зомбитата – бухалки, резачки, гранатомети, че дори мотори и полицейски коли в мола. На теория тук има всичко, което заклетите фенове на абсурдните зомби филми биха харесали. НО!

За съжаление, повечето от тези неща са само „козметични“. Геймплеят, в повечето случаи“, е крайно абстрактен до етап, в който се превръща в съвсем очевиден пъзел. Особено ако играете кооперативно, и то без зомби играч.

В тази игра не можете да взаимодействате директно с другите играчи, дори и да играете състезателно, но поне можете да се борите за оптимални ходове и да сте първи в целите, което в някои случаи може доста да разбърка гърнето с интриги.

Проблемът е, че много от механиките не са интуитивни и отварят път за решаване на пъзели, а не за фрас-бум-ихаа-баси-якото, което е най-очакваното нещо от зомби игра.

Зомби играчът има готини умения, но самият начин по който се движат зомбитата е… никакъв. Всъщност тук зомбитата не се движат. Тук се появяват нови зомбита в редичка и като пъзел се опитват да стигнат до щаба на оцеляващите, за да им изпапат вкусните мозъчета.

Не ме разбирайте погрешно – това Е тактическа механика, която позволява хитри ходове, но просто ограбва от удоволствието да извадиш някое друго чревце. Странно е, защото зомби играчът в Last Night On Earth сякаш често има по-малко избори, но пък кефът там е по-голям… Предполагам се дължи точно на това безумие, което търся в подобни игри.

Движението на оцеляващите обаче е още по-пъзелово. От една страна ходовете са интересни, задоволителни, комбинативни и никога няма да чувствате, че не можете да направите нищо, от друга страна са абстрактизирани от иконките на картите и мин-максването на движението. „Стъпвам тук, това ми дава още движение, стрелям тук, това ми дава бонус за това, дърпам се тук…“ и така нататък. Да, понякога има готини тематични благинки с някои оръжия, но в повечето случаи – вие не влизате в роля, а се опитвате оптимално да изтактизирате рунда. Пак – не казвам, че е лошо. Просто не търсих това.

За съжаление кооперативният мод не прави нищо, за да адресира проблема с алфа играчите и е съвсем възможно един играч да командва останалите, защото (и тук идва основен проблем за мен) почти винаги има един правилен оптимален вариант за ход. С други думи – винаги има едно решение на пъзела и ако някой го види преди вас – вие сте направо длъжни да го спазите. Това ограбва от ролевото усещане и удоволствието да смачкате малко вмирисана разпадаща се плът.

Да, в играта има хвърляне на зар, но той не предлага особено голямо вълнение, защото вие винаги убивате зомбитата, просто трябва да внимавате дали и колко щети ще поемете след това.

Заключение

Не искам да принизявам играта повече, защото тя не го заслужава. Tiny Epic Zombies има хитри механики, които предоставят на играчите гладко преживяване и стимулиращо мозъка решаване на пъзели. И ако преживяване траеше колкото пише на кутията – 30 минути, щях да преглътна липсата на УАУ моменти. За съжаление тези 30 минути са далеч-далеч от истината. Вероятно с двама или трима играчи това е така… само при положение, че това им е 15-та игра, но за мен Tiny Epic Zombies си е поне едночасова игра, като първото ви изиграване вероятно ще бъде и повече.

Компонентите са на високо ниво, макар и да са микроскопични, артът е феноменално добър и на теория – тематично създателите са наблъскали всичко, от което зомби маниаците (като мен) биха искали да видят вътре. Вариациите и разнообразието са в чутовно количество, така че нито една игра ще се усеща като предната.

Аз имам само един проблем с играта и това е, че тя е по-скоро решаване на пъзел, отколкото бой със зомбита. Да, странно оплакване, предвид това колко обичам пъзелите, просто… това са зомбита! Искам да ги ритам, не да играя шах с тях!

ПЛЮСОВЕ:

  • Удивителен арт
  • Темата извира от предните две точки
  • Страхотни компоненти (особено Itemeeple-ите)
  • Безброй модове и вариации, предлагащи огромно количество разнообразие

МИНУСИ:

  • Въпреки тематичните компоненти, играта се усеща абстрактно
  • Продължава двойно по-дълго, отколкото би трябвало
  • Това, че е Tiny само пречи на играта