Архив за етитет: игри с дедукция

Awkward Guests – Най-добрата „whodunit” игра

Трудно е да пробиеш в жанр, който не просто е пренаситен, но започва рода си от ветеран като Clue. Но когато си уверен, че когато влезеш в океана можеш да пребиеш акулите с голи ръце, качваш летва, която се съмнявам, че скоро може да бъде преборена.

Awkward Guests е игра за дедукция от класически тип „whodunit”. В превод – „Кой е убиецът“. Играта следва клишираната Агата Кристи ситуация, в която собственикът на голямо имение е предал Богу дух и сега инспекторите (в лицето на играчите) влизат в надпревара за разгадаване на:

  • Кой е убиецът?
  • Как е убил жертвата?
  • Защо е убил жертвата?
  • Има ли съучастник (само във варианта за напреднали)

Ако сте чели романите за Поаро или сте гледали филми в този жанр ще познаете всички елементи.  Собственикът на имението е задник милионер, който всички мразят. Самият той подозира, че някой се опитва да го убие и заради това вика на гости седем от най-съмнителните приятели, роднини и съперници, за да разкрие кой стои зад опитите да го убият. Е… самият той така и не оцелява, за да разбере отговора, но тук идва вашата роля.

Ще разполагате със седем свидетеля, прислугата на Уолтън (собственика) и полицаите, които ще ви помагат. По време на играта ще чувате най-различни изказвания и повечето от тях ще са верни. Полицаите и прислугата нямат причина да лъжат, но знаете със сигурност, че един от гостите е убиецът. А ако току що той е утрепал някого хладнокръвно няма много полза да казва истината.

Играта се хвали с иновативна картова система за създаване на над 3600 възможни сценария. Обикновено, когато сам се изхвърляш със суперлативи за себе си, това е лош знак. В този случай обаче ще подкрепя изказването. В началото на играта си избирате един от десетки случаи в книжката (онлайн може да откриете още безброй). За да си подготвите играта обаче трябва да намерите конкретни карти с конкретен номер. Да, няма да си кривя душата – това е адски досадно и отнема време, въпреки че в кутията има омекотяващ удара разделител за картите по номера. Този разделител създава усещането за по-бързо изиграване, но това усещане е по-скоро изкуствено създадено, защото за да бъдат подредени картите в кутията и да започнете бързо, означава, че след като свършите играта трябва да разделите всичко и да го сложите на правилното място… което на практика си е същото като да използвате тесте с разбъркани карти.

Въпреки всичко това, не мога да държа досадния сетъп срещу играта, защото тя не е твърде кратка и инвестицията в подготовката се отплаща.

Има едно нещо в Awkward Guests, която я отличава от всички нейни прародители, от всички подобни игри и изобщо от повечето игри на пазара, които трябва да вземат пример от нея. Awkward Guests е играта с може би най-функционалния графичен дизайн, който съм срещал. И тук не говоря само за иконки и картинки. Говоря за всеки малък детайл, който е сложен върху компонент, който е там с цел да улесни преживяването на геймърите.

Един от най-големите ми проблеми в подобен тип игри, в които получаваш информация и трябва да си водиш записки е КАК ТОЧНО ДА ГО ПРАВИШ?!. В Awkward Guests получавате толкова леки и тихи съвети, че да не се чувствате тъп, сякаш някой ви наставлява, но пък и получавате идеално смляна информация под фирмата на референции и дори във всяка карта с информация. Вижте този пример.

Тук сте получили карта с нова информация. На самата карта е указано как да си водите записките, за да можете лесно да следите какво се случва по време на иначе мозъчния тръст от дедуктивни размисли.

Играта пристига с едни от най-големите паравани, които съм срещал в подобни игри, но дори и те вършат повече от това само да скриват какво си записвате. Те са изпълнени с всичката нужна информация, без тя да е прекалено съсипваща и да си кажете „fakdis”.

Може би най-големият ми проблем с играта е липсата на достатъчно листи, на които си водите записки. Листите са А4 и са разграфени идеално за да можете да ги драскате както си искате. Тук си пишете кой какво е казал, какви оръжия може би са използване, кой е бил съучастника и други неща. В крайна сметка разбирам, че нямаше как да вкарат повече листи, а и можете да си ги изтеглите от нета. Тъй като те са А4 и няма нужда са цветни, няма защо да режете или да правите нищо допълнително. Така че всяка една игра след свършването на оригиналните листи ще ви излиза под левче. Разбира се, винаги можете да ламинирате няколко листа, но ще ви трябват доста тънки маркери, тъй като има доста дребни детайли, които ще трябва да отбелязвате.

Няма да навлизам в дълбочина на геймплея, тъй като съм виждал подобни механики и в други игри от жанра, като най-първосигналния ми пример е 27th passenger от Purple Games, които за жалост вече не съществуват. В общи линии, по време на играта всеки играч ще получава карти с нова информация. Понякога тази информация ще е страхотна, понякога ще е безумно ненужна – Примерно „Гошо казва, че Мимето може би евентуално видиш ли е минала през вероятно кухнята, ма не е много сигурно“. За щастие играта използва нещо като икономическа система, която оценява ценността на уликите и по време на играта вие ще разменяте улики за еднаква стойност. Така че е добре да помислите два пъти, когато вие предлагате улика за стойност 3, а друг ви дава 3 улики на стойност 1.

Правилата на играта са изчистени до кокал и само след едно завъртане, няма да имате проблем с хомогенността на геймплея.

Awkward Guests пристига с гръмкото 1-8 играчи, но би било пълна темерутщина и идиотизъм да играете с повече от пет човека. Това е игра на ходове и въпреки че често повече от един играч е ангажиран дори и извън хода си, то времето за мислене, тромавото преминаване през рундовете и бааавното разиграване не може да оправдае крайния резултат. Ако играете играта с 3-5 човека обаче…

Заключение

Awkward Guests е феномен в настолните игри и смело мога да нарека най-добрата игра с дедукция от типа „whodanit”, до която поне аз съм се допирал. Аз през ръцете ми са минали не малко. Ако обичате да си чешете мозъците с изключване на следи и обвързване на улики, Awkward Guests е най-добрата хапка от малко по-сериозните геймърски манджи. Това е основна игра за вечерта не само, защото продължава около час, час и половина, но и защото подготовката и прибирането добавят още поне 20 минути. Да не говорим, че всеки пак това е игра с дедукция, което само по себе си означава, че ще изиска от вас повече мисловна ангажираност от стандартна игра, да кажем с работници или зарове.

Графичният дизайн и малките подсказки тук и там превръщат Awkward Guests в съвременен шедьовър и силно се съмнявам, че скоро някой може да създаде по-добра игра в тази категория. Разбира се, че ви я препоръчвам.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Ангажиращ геймплей
  • Феноменален графичен дизайн
  • Безкрайна преигравамост
  • Постоянна поддръжка на играта онлайн
  • Има безплатна PnP версия

МИНУСИ:

  • Подготовката и прибирането са досадни
  • Листовете за записване свършват бързо

Повече за играта, както и за безплатната й версия, можете да откриете тук:

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.awkwardguests.com/“ target=“blank“ ]Awkward Guests[/button]

 

Disciple Detective – правят се и добри библейски игри

Funhill Games са американски християнски издатели и до този момент са издали едни от най-добрите игри с християнска тематика, като смея да твърдя, че те успяват да предадат най-успешно, най-достъпно и най-привлекателно библейско усещане, като дори и най-тежките атеисти и подигравчии не могат да отрекат, че добрия дизайн си е добър дизайн.

На сайта ни можете да откриете ревю на чудесната Kings of Israel, която е създадена по Книга на царете. Кликнете на бутона отдолу или ако ни четете от мобилната версия, посетете този линк = http://bigboxgamers.com/kings-of-israel-review/

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/kings-of-israel-review/“ target=“blank“ ]Ревю на Kings of Israel[/button]

От трите игри на компанията, Disciple Detective e най-уникалния бленд, тъй като играта едновременно е изключително абстрактна в механиките си, но същевременно с това успява да разкаже най-много за темата си.  Да, в книжката с правила отново има стандартното разгъване на темата, но дори и да не го четете, ако не сте запознати с историята на апостолите или пък играете с деца, несъмнено любопитството ще надделее и ще разберете доста подробности от живота на последователите на Исус, без дори геймплеят да изисква такъв интерес от вас.

 

Темата на играта, честно казано и на мен не ми е ясна, защото няма никаква логика с механиките. Disciple Detective е игра само със 17 карти, няколко референции и маркери, с които ще пишете… по всичко. 17-те карти са последователи на Исус с подробна история в книжката и специални умения, свързани с техния живот.

Картинките са с анимационен  арт със силни и изпъкващи цветове, все едно са извадени от Книга на книгите, но не задължително за деца.

От геймплей гледна точка, мога да нарека  Disciple Detective – Hanabi със специални умения… но не точно.

Играта може да се играе състезателно и кооперативно. Ще говоря основно за кооперативната версия, тъй като състезателната е почти същата, а и подозирам, че по-рядко би се играла, въпреки че е поставена на първо място в книжката.

Всеки играч получава определен брой карти (в зависимост от броя на играчите), като тези карти той трябва да държи с лицето напред. В нито един момент играчите нямат право да си поглеждат собствените карти, но пък виждат картите на всички останали. Целта ви е да си подсказвате един на друг с различни подсказки, докато всеки играч си познае своите карти.

В средата на масата се слагат 7 clue tokens – това са нещо като точките ви живот.

Когато е ваш ход вие или подсказвате и изхабявате точка живот или се пробвате да познаете някоя от вашите карти. Ако сбъркате губите точка живот, ако познаете си връщате точка живот.

Подсказките са три вида:

  • Четни и нечетни. Посочвате една по една всички карти, които виждате и казвате дали са четни или нечетни.
  • Подреждане. Започвате от играча във ваше ляво и показвате как са подредени картите му от най-ниска към най-висока. След това правите същото и с другите играчи.
  • Избирате си черта от характер (иконка) и посочвате всички карти, които имат тази черта.

Ако сте играли игри с дедукция, вероятно ще се досетите какво има тук – изтриваеми компоненти и маркери. Тук можете да пишете по всичко – по гърба на картите, на специално отделена допълнителна карта и на големите референции с всички карти.

Тези допълнителни материали правят играта значително по-лесна от Ханаби, в която трябва да помните всичко.

Освен това, играта става значително по-лесна с всеки изминал ход. С други думи, арката на динамиката е обърната от това, което обикновено бихте очаквали от кооперативна игра. В началото зорът е голям и ако бихте изгубили това би се случило само тогава. Веднъж щом тръгнете обаче всичко се превръща в леко упражнение и очакване на победата. Не е нужно да ви казвам, че по този начин финалът на играта липсва вълнение и дори доскучава.

НО!

Време е да поговорим за специалните умения на апостолите. От всички 17 само 9 имат такива умения, но те така променят играта, че от леко упражнение по прости сметки, играта се превръща в мозъчна операция. Ако решите да играете с тези умения, нищо не се променя по подготовката, както и по геймплея… но вече тематичните умения на всяка карта променя съмненията около подсказите. Пример: Петър има умението „Страхлив“. Това означава, че всеки път, когато нареждате номерата в ръката на някого, трябва да го слагате в края като най-високо число. А числото на неговата карта е 1! Йоан пък, като класически подмазвач винаги се нарежда на челно място и твърди, че е номер 1, а той самия е 4. Това означава, че не само сменя поредността, но и факта, че от четен става нечетен. Има някои карти, които се изменят, ако са в комбинация с други карти, като например Лука, Павел и Марк, които зависят една от друга. Павел сам по себе си е ранен и няма някои от иконите (който познава историята, знае колко пъти е бил бит и почти убиван с камъни). Ако обаче докторът Лука е с него, Павел е излекуван и тогава има тези икони. Ако пък Марк е с Павел, тогава Марк няма някои от иконите, защото Павел върши повечето работа. Любимият на всички обаче (само в играта) си остава Юда, който обърква всичко, защото когато подсказвате, трябва винаги да казвате обратното за него. Има още множество карти с тематични умения, но да не навлизаме в тях.

От всичко казано дотук, вероятно и сами стигате до извода, че играчите трябва да внимават да не объркат някое умение, защото ако това се случи целият геймплей ще се счупи. По време на първата ви игра вероятно ще ви е малко по-сложничко, защото трябва перфектно да знаете уменията, за да си пресметнете добре колко са верни подсказките на другите на масата. Понякога подсказките за една и съща карта ще се сменят, понякога трябва да мислите на няколко нива, но при всички положения превръщат преживяването в доста по-дълбоко и задоволително.

Арката отново е същата – в началото ще ви е доста по-трудно, отколкото към края, но появата на карти с умения изменят геймплея и ще се чувствате предизвикани във всеки момент.

Заключение

Disciple Detective e добро допълнение към колекцията на всеки, който обича игри с дедукция. Тази игра е сравнително по-лека от големите си братя като Awkward Guests или дори класики като Cluedo. Тук разполагате само със 17 карти и ако играете лесната версия, можете да цъкате дори с деца. Аз обаче винаги бих предпочел играта за напреднали със специалните умения, защото играта от скучна се превръща във вълнуващо чесане на мозъци.

Арката на играта не е нещо, което особено много ми харесваме, защото трудността й е предимно в началото и финалът може да увисне, за разлика от Ханаби, която крие трудностите си през цялото време.

Артът, тематичните умения и яките компоненти обаче ме карат да предпочитам Disciple Detective винаги пред Ханаби,

Проблемът с игрите, в които трябва да си държите картите с лицето напред отново съществува и тук – трябва да държите през цялото време картите си внимателно и изправени. Ние лично използваме поставките за карти от Root. Съветвам ви и вие да си намерите подобни, ако ще играете Disciple Detecttive. Иначе не знам дали няма да ви е досадно упражнение.

ПЛЮСОВЕ:

  • Рядко срещана модерна и елегантна игра с библейска тематика
  • Отлични илюстрации
  • Тематични умения
  • Страхотен мод за напреднали

МИНУСИ:

  • Стандартният вариант е скучен
  • Финалът често увисва
  • Все още не схващам напълно какво се случва тематично тук

 

Noises at Night – Добро начало

Не съм сигурен, че напълно схващам темата в Noises at Night, но я обожавaм! Това може и да се дължи на зашеметителните илюстрации от дебютантката в настолния арт Дарина Лапковская или защото има нещо шантаво в цялостната идея… Доколкото разбирам играчите влизат в ролята на различни членове на семейството – мама, тате, дядо, кака, котката… плъха?… духчето… о…кей… Бугимен?! ВТФ?!. Добре, може би не само на семейството.

Идва нощ, чувате шум и ставате да проверите кой издава този шум. Тоест – да откриете кой кого е в тази къща. Тоест, искате да разберете ролите на другите играчи. Но и това не е важно. Печелите… точки, защото…

Абе, знаете ли какво – историята може и да смахнато объркана, но това, което е важно е атмосферата. А тя извира от стила на арта и битовите шарении по картите.

Източник на снимката: Boardgamegeek.com

В Noises at Night се опитвате да събирате точки. Всеки играч получава тайна роля. Ролите са обвързани с определена локация и определени символи. Целта ви е в края на играта навсякъде по масата да се мъдрят вашите символи, а локацията ви да е задръстена от карти. Трябва да внимавате за две неща обаче. На всяка локация има две роли и отделно всеки символ принадлежи отново на две роли.

Сетъпа е така направен, че тези два комплекта от роли никога да не са едни и същи. С други думи – вашите основни две цели могат да се делят с други двама играчи. Спокойно, не е чак толкова сложно, като в Cahoots.

Второто нещо, за което трябва да внимавате (и това е фокусът на играта) е, че ако сте твърде очевидни в това, което правите, другите могат да познаят ролята ви. Това не ви изкарва от игра, но печели точки на опонентите ви. От друга страна, ако така извъртите нещата, че ги объркате и ги накарате да си помислят, че сте друга роля, тогава вие ще плувате в точки, защото за всяко грешно предположение вие печелите точки. Тази механика издига И чупи играта, но затова ще поговоря в края на ревюто.

Играта е между 5 и 8 рунда в зависимост от броя на играчите. В началото на геймплея вие нареждате няколко стаи в средата на масата (в кутията има двойно количество за разнообразие).

По време на вашия ход вие играете две карти от ръката си върху някоя локация. Картите могат да се сложат с лицето нагоре или с лицето надолу. Понякога ще искате да ги криете, защото нямат вашия символ, но има ефекти, които обръщат картите и ако вие знаете това, можете да го използвате във ваша полза и да сложите карта точно с вашите символи, след което да изманипулирате останалите да я обърнат. Така хем ще си помислят, че не е вашия символ, хем печелите точки. Вече схващате врътките.

Всяка локация има някакво специално умение, което би ви помогнало, а отделно в началото на хода се обръща евент, който също променя начина, по който протича рунда. Недраматично, но пак е свежо.

След като всички са изиграли по две карти идва фазата, в която всеки има право да познае една роля. Всеки познал или всеки, на когото са се опитали да познаят ролята, но не са успели, получава толкова точки, колкото е числото на рунда в момента. Тоест, между 1 и 8.

Някои карти дават само символи, но други имат умения, с които да провокирате останалите играчи. Ако сте хитри и ги използвате да заблудите останалите с подходящите инструменти, играта ви е вързана… или не.

Ето големият проблем на Noises at Night.

Източник на снимката: Boardgamegeek.com

Някои от игрите ви ще бъдат вълнуващи и напрегнати, но други ще „флопнат“ още в началото. Аз съм присъствал и на двата случая. Да, ако ви познаят ролята, вие все още играете карти, но тогава е твърде очевидно какво правите – все пак няма какво да криете.

Имал съм игра, в която в края на втория рунд ние се познахме всички. От там нататък ходовете ни бяха програмирани и просто се надявахме да теглим нашите символи. Играта се превърна във „война“.

От друга страна – имал съм случай, в който до последния рунд половината все още сме били в тайна и играхме шпионски шашми.

Noises at Night е страхотна през първата си половина, но след средата, особено последните един-два рунда, независимо дали сте си познали ролите или не, има голям шанс преживяването ви да доскучее, защото вие не рискувате особено, дори и да се издадете. Да, ролята ви става очевидна и последния рунд ще ви я познаят, но миризливка ви е ухапала по дупЕто. Последният рунд позналите печелят само 1 точка!

С други думи – рискът се намалява драстично с всеки изминал рунд, с което спада и вълнението. Разбирам защо това е направено така, но или липсва елемент, който да увеличи сериозно риска от непознаването или трябва да се засили интереса на играенето на карти въпреки че са ви познали ролята.

Да, тези неща са проблем, но играта е двайсетина минути, а тук говорим за една четвърт проблем – тоест – възможността за скучен геймплей идва единствено в последните пет минути, така че ще го преживеете, особено след като първите 15 са толкова вълнуващи.

Заключение

Noises at Night започва силно с гръм и трясък и завършва некулминативно. Има хора, които казват, че не е важно как започваш, а как свършваш. От друга страна има хора, които смятат, че земята е плоска, така че за какво изобщо ги слушате тия хора.

Презентацията и първите няколко рунда на играта са впечатляващи, като цялостната концепция и атмосфера са оригинални. Да, има някакъв шанс играта да ви се спука в лицето още на средата, но ако няма какво да криете, то ходовете ви поне ще са светкавични и ще преполовите времетраенето, което и без това е миниатюрно.

Като за това, което е, Noises at Night получава палец нагоре от мен – да, не е най-впечатляващото нещо на света, но поне не е плоско като земята. Ха! Какъв обрат в този скеч!

ПЛЮСОВЕ:

  • Удивителен арт
  • Светкавичен геймплей
  • Вълнуващо начало

МИНУСИ:

  • Финалът е некулминативен
  • Понякога игрите ви ще се провалят още в началото

Hack Trick: It’s Hacking Time – Aко ви звучи познато…

Ако играта ви звучи позната, това е, защото всъщност отдавна е на пазара. Така де, първата й версия. Преди около две години написах ревю на Hack Trick. Можете да цъкнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/hack-trick-review/“ target=“blank“ ]Ревю: Hack Trick[/button]

Миналата седмица писах за Time Barons, която също се появи с ново издание тази година. При Hack Trick е маалко по-различно. Играта е от същите издатели на оригинала – Mind Fitness, а дизайнерът е вече добре познатият ми Josef Dorsonczky.

Всичко в кутията.

Пичът произвежда около две игри на година малък формат, като всяка игричка изглежда на пръв поглед като нещо простичко, но всъщност винаги предлага дълбок мозъчен кръвоизлив.

Hack Trick: It’s Hacking Time е пример за добър редизайн. Играта взема основните концепции от оригинала и орязва всичко ненужно, което пречи да запомните правилата два дена, след като сте играли играта. Освен това, компонентите може и да са минимализирани, но са много по-добри и… актуализирани.

Вместо обикновени токъни за отбелязване на спечелените рудове, вие разполагате с Bitboin-ове.

В средата на масата вече имате малка дъска, където ще се опитвате да отбележите три поредни полета (ред, колона, диагонал или на едно място три кубчета).

Принципът на игра е същият като в оригинала.

Има малко тесте с карти с числа от 0 до 5. Всеки играч държи в ръката си няколко карти, малко излизат от игра и редовно ще теглите от останалите 4-5 от тестето. Тук е много важно да предполагате какви карти другият играч държи, като това се случва със специални действия, чрез които можете да разберете общия сбор на картите в ръката на противника. По метод на дедукция от картите, които вече са излезли и тези във вашата ръка бихте могли да пресметнете вероятностите.

Когато е ваш ход слагате карта на масата с число. Към това число се добавя числото на предната карта (като не можете да слагате две еднакви карти една след друга). Така винаги ще получавате числа от 1 до 9. Това са и позициите на картата.

Каквото е числото – там слагате кубче от вашия цвят. Ако вече на това място има кубчета на противник, вие ги пленявате и по-късно можете да ги ползвате за бонус действия.

Един рунд трае около 5 минути, а цялата игра едва ли ще ви отнеме повече от 20.

По-добра ли е от оригинала – о, да! С пъти.

 

Заключение

Hack Trick: It’s Hacking Time е прекрасен филър за двама играчи. Играта е лека и свежа, но предлага достатъчно тактически блъф решения, за да ви държи ангажирани през цялото време.

Правилата са изчистени и можете да ги обясните за под минута. Геймплеят е светкавичен, а форматът на играта – както винаги – компактен.

Отдавна не бях давал такова определение, но ако изчакате още малко да се стопли, Hack Trick: It’s Hacking Time ще бъде идеална терасна игра. Не заема много място и можете да си пиете следобедното кафе с нея.

ПЛЮСОВЕ:

  • Компактни компоненти
  • Компактни правила
  • Подобрение от оригинала

МИНУСИ:

  • Форматът на книжката е отново досадния сгъваем лист

Ако ви кефи идеята ви препоръчвам да разгледате и другите игри от бат ви Йосиф от сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.mind-fitness.ro/“ target=“blank“ ]Mind Fitness Games[/button]

MS Batory – Понякога можем и без 3Д ефект

В много от съвременните игри, предимно при детските, дизайнерите решават да сложат нещо, което ние наричаме с термина „Gimmick”. Това обикновено е нещо, което веднага ти грабва мозъка с УАУ, но след време се изчерпва, защото осъзнавате колко малко функция има и колко малотраен живот на впечатление остава у вас.

По принцип нямам против такива гимик неща, стига да не пречат на играта. Всъщност, доста често, те могат и да бъдат функционални – Cash and Guns, Camel Up. Понякога обаче, те не само не са полезни, но дори и пречат на играта.

За съжаление, такъв е случаят с MS Batory.

В играта, вие сте пасажери на известен полски круизен кораб MS Batory. Всъщност, ако се интересувате, в книжката има дълго описание на историята и визията на този бехемот сред историческите круизни кораби.

Отмъкнати са бижутата на графинята и вие трябва да откриете кой от всички пасажери е крадецът, или както във всички подобни игри му казваме „убиецът“.

Това е класическа игра с дедукция, в която картите с пасажерите се раздават между играчите, а една от тях е поставена с лицето надолу в средата на масата. Целта е чрез въпроси и дедукция на различни черти от пасажерите да откриете кой точно персонаж се крие с лицето надолу. Първият, който успее – печели. Ако не успее… не излиза от игра, но се превръща в нещо като бот.

Ако сте играли Clue, 27th passenger, Perfect Alibi, значи горе-долу ви е ясна системата.

Когато е ваш ред, вие задавате въпрос на някого, свързан с чертите на картите, които играчът има. Интересната врътка тук е, че въпросите зависят от специални карти, които вие имате. Ако нямате карта с „Число“, вие нe можете да питате въпрос с „Колко“. Можете да питате за пол, принадлежност, възраст, дек на кораба и локация.

И понеже стигнахме до локация – ето и големият гимик, който вие очевидно сте видели от снимките… корабът.

Играта се играе върху огромен 3Д кораб с няколко дека, като персонажите се движат между различни помощения. Всеки ход движите персонажите, за да постигнете някаква цел, зададена от специално тесте. Пример – стигнете с мъж до долния дек, срещнете жена с друга жена и така нататък. Всъщност всяка такава цел може да звучи изкуствена, и донякъде е така, но от картата струи тема… което всъщност и е проблем, защото дизайнът по картите е доста зле. Не можете да разберете кое е част от геймплея и кое е само тема.

Както и да е. След като изпълните целта си, вие теглите карта с въпрос от пазар. След това ползвате една или повече карти, за да създадете въпрос. Например, играете карта с локация и карта с пол. Питате Панталей – Колко жени имате при басейна.

Отговорите са за обществено ползване, така че всички могат да си отбелязват на специални листи информацията, която са получили.

Корабът е красив и ефектен, но има няколко основни проблема. Първо – сглобява се бавно и трудоемко, което е проблем за 30 минутна игра. Второ – той е изключително крехък и нестабилен. Нашият кораб дори вече си скъса една от подпорките. И трето – което е най-важното – трудно можете да прецените кой в коя стая е точно, ако не сте близо до кораба. С други думи, постоянно трябва да надничате кой персонаж точно къде е.

Да, играта предлага вариант да играете с трите дека върху масата, без да ги сглобявате, но тогава играта изглежда като разпарчетосана. Според мен, една нормална истинска дъска щеше да свърши по-добра от иначе ефектния на визия кораб.

Заключение

MS Batory би могла да бъде една от най-добрите игри в своя жанр. Тя е изключително изчистена, но с достатъчно интригуващи уникални отпечатъци, които да я отделят от стадото… но не на голямо разстояние, че да я чакат вълци от по-големи компани.

Играта е проста и може да се обясни на всеки. Тя е от издателите Granna, които основно правят семейни или детски игри.

Като игра, определено оценявам свежите добавки в жанра, но за мен 3Д корабът, с който е маркетирана тази игра е провал. Той не е удобен за употреба, нестабилен е и като цяло придава „евтинджос“ усещане. Щеше ми се да има обикновена дъска с локации.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Перфектна дължина на геймплея
  • Свежи елементи в познат жанр
  • Добра идея за 3Д кораб

МИНУСИ:

  • 3Д корабът не работи
  • 3Д корабът пречи
  • Картите с цели са объркващи

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Mystery of the Abbey with The Pilgrims’ Chronicles – криминално проявени монаси в средновековно френско абатство

Здравейте отново! Не знам до каква степен познавате моите вкусове за настолни игри (то и аз май не ги познавам съвсем), но със сигурност, ако сте чели мои ревюта за дедуктивни игри, ще знаете колко голям фен съм на дедукцията. Тази тайнственост, обвързана с понякога непоносимо количество мисловна дейност винаги ми е докарвала интересни и запомнящи се преживявания, съпроводени с лека или по-тежка форма на главоболие и чувство на крайна отпадналост. Играл съм доста класики в жанра, някои от по-новите попълнения и преди няколко месеца играх играта, за която ще ви разкажа днес, небезизвестната

Mystery of the Abbey with The Pilgrims’ Chronicles

Mystery of the Abbey with The Pilgrims’ Chronicles e дедуктивна настолна игра на дизайнерите Bruno Faidutti и Serge Laget, в която се пренасяме в средновековно френско абатство и влизаме в ролята на монаси-детективи. Един от нашите братя, брат Аделмо е убит от неизвестен извършител и ние трябва на всяка цена да разберем кой е извършителят. Знаем единствено, че извършителят е монах и монасите в абатството са различими по няколко характеристики – телосложение, наличие на брада, наличие на качулка и църковна принадлежност.  Но не само характеристиките са повечко – заподозрените са цели 27! Звучи чудовищно сложно, нали? Нека да оставим това и да видим какво представлява с най-прости думи това чудо Mystery of the Abbey.

Идеята в играта е много проста – движим се из абатството и изпълняваме действия, за да получим информация.С колко се движим се решава от карти, на които е обозначено… ами, с колко ще се движим, както и кога ще се организира вътрешният църковен събор (месата) в абатството. При всяка такава меса, всички монаси се връщат в църквата и от там започва следващият рунд, като по време на месата давате своите карти на човека до вас и получавате други карти от другия такъв. В общият случай, ако не сме приключили рунда, след движенията разпитваме другите монаси (другите играчи), изпълняваме действия в различните полета по дъската (църква, изповедални, стаи с писалища, килии на монасите, стая за обсъждане, библиотека и крипта) или можем директно да се пробваме да познаем кой е виновника. За повече впечатления от действията обаче, след малко!

Действията

Горе ви описах горе-долу какви са действията, тук обаче ще ви кажа какво ги прави интересни. Това определено е тематичността – действията са по много оригинален начин тематични (поне оригинален за годината на издаване). Когато надзърташ в чуждите килии, може някой да те хване и ако това стане, отиваш да се разкайваш в църквата, че си му ровил из нещата. Може пък да искаш да разбереш какво е казал последния човек, който се е изповядвал в една от двете изповедални или да отидеш да преровиш писалищата за нещо ценно като информация. Може изведнъж да се окаже, че убиецът тръгва да бяга и имате два хода да го заловите. И не е само това. Всеки път, когато срещнете някой от другите играчи, можете да го поразпитате за това какво знае. Това допринася за доста социална активност в играта под една или друга форма – едни играчи обсъждат информацията, като понякога блъфират, други се разпитват едни други като се засичат на борда, трети тичат по килиите и директно виждат карти на другите играчи, за да отметнат още някой друг заподозрян. Пълна лудница, с две думи.


Тази социална активност, разбира се, в случая има и лоша страна. Многото социална дейност и разговори, многото интеракция между играчите до голяма степен забавя играта и в един момент ви се струва, че хем не сте отметнали и половината заподозрени, хем сте играли вече два часа. Аз се чувствах точно така и накрая дори се оказа, че не ми се е струвало – мъката продължи към 4 часа с петима играчи като в края всички изглеждахме като сервитьори току-що приключили поредният натоварен работен ден. Помислих, че играта не трябва да се играе с пет човека, затова проверих препоръките на BoardGameGeek. Оказа се, че дори най-често за толкова се препоръчва. Не казвам това, за да ви плаша, ни най-малко, но не вярвайте на надписа 60-90 минути на кутията. Да, може след 5-10 игри да успявате за 60 минути да приключите играта, но дори и това много ме съмнява!

Дедукцията

Тук съм откровено разочарован. Много игри използват същата механика като Mystery of the Abbey – куп заподозрени с различни характеристики, единият от които е “нашият” човек. Играл съм игри, доста по-стари от нея, в които има същите елементи и честно казано, освен повечето характеристики не виждам нещо вълнуващо и ново. Дедукция има, интересна е, но по никакъв начин не е вълнуваща. Била е добра за времето си, без съмнение, но по мое мнение модерните заглавия са с няколко нива над тази базова, изтъркана до болка вече, дедукция с характеристики. Има разбира се и такива компании, които отново залагат на нея, но впечатленията ми са, че тези игри нямат кой знае какъв успех. На мен лично ми се искаше да има някаква интересна врътка – нещо, което не съм виждал като идея или механика, пък дори и да е същата дедукция като много други игри. С искането си и останах, за съжаление.

Заключение

Заслужава ли си Mystery of the Abbey? За мен по-скоро не, освен ако не сте ценители на темата или класиките. Има доста по-добри като механики и по-бързи дедуктивни игри в момента. Това не значи, че Mystery of the Abbey е лоша игра, по-скоро вече не е актуална – най-малкото разчита на дедукция по характеристики, която много други игри са използвали по-рано. С две думи – играта е силно тематична, много мудна и много стандартна в дедукцията, която използва. Ако това ви звучи добре, определено ѝ дайте шанс. Ако ли пък не, не се страхувайте – гарантирам ви, че не сте сами!

ПЛЮСОВЕ:

  • Много тематична игра
  • Интересни механики за взаимодействие между играчите

МИНУСИ:

  • Изтъркани дедуктивни механики
  • Изключително бавна (предполага се, че след няколко игри ще се забърза)

 

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Sherlock Holmes Consulting Detective – килограми беззакония, оставени във вашите ръце

„Предполагам, че засега съм единственият специалист от този вид. Аз съм детектив за консултации, ако това название може да ти подскаже нещо. Тук, в Лондон, работят много държавни и частни детективи. Когато тези хора се сблъскат с някаква трудност, идват при мен и им помагам да намерят вярната следа. Обикновено излагат пред мен всички факти и благодарение на това, че познавам отлично историята на престъпленията, в повечето случаи, успявам да им помогна. Между престъпленията обикновено съществува силна „фамилна прилика“ и ако човек познава в подробности хиляда от тях, ще бъде наистина странно, ако не успее да разкрие хиляда и първото.” Ако не сте запознати с този цитат, това е встъплението в „една поредица от детективски приключения“ на сър Артър Конан Дойл. Небезизвестният Шерлок Холмс и неговият съквартирант и верен помощник доктор Уотсън са точно в центъра на приключенията в днешната статия, забърквайки каша от сюжетни главозамайвания и разрешавайки различни мистериозни криминални казуси!

Отваряме кутията

Ще говорим отново за игра! Не ни ли писна? Не! На вас да не би да ви писва да слушате любимата си музика? Така си и мислех. Та, по същество. Днешният фокус ще бъде върху една игра, която е точно толкова настолна игра както и всяка ролева игра с карта. Sherlock Holmes Consulting Detective е популярна дедуктивна игра с цели трима дизайнери и не особено впечатляващи на пръв поглед компоненти – хартиена карта на Лондон, няколко хартиени вестника и няколко книжки с информация. Трябва да се отбележи и че играта не е никак нова – първото издание е от далечната 1981 година, като от тогава е преминала през няколко илюстрационни и текстови метаморфози. Последната версия на играта изглежда прилично, но след малко ще разберете, че това няма абсолютно никакво значение.

Да минем на основното! Основното в играта е (не се правете на изненадани) текстът в книжките – тези 12 книжки! представляват правила на играта и малко важна информация в първата книжка, адресен указател на Лондон във втората и десет криминални случая (всяка от 10-те книжки със случаи има по един съответстващ вестник). Точно така, ще се правим на детективи!

Идеята на Sherlock Holmes Consulting Detective е едновременно много проста и много сложна. Ще трябва да се опитате да разрешите всеки един от десетте случая по-добре от Шерлок Холмс, имайки предвид, че той е гений и открива важната информация като на магия. Това, оказа се, е толкова сложно, че много лесно човек може да остане с някакъв негативен вкус, ако приеме тази цел за важна. Драги ми читатели, тук е моментът да кажа… не играйте играта според правилата, само ще си развалите кефа! Не се занимавайте с точки, а играйте заради самия геймплей и заради усещането, което той поражда. Повече за това обаче ще кажа след малко, или както казваше един виден български цар, „Когато му дойде времето.”.

Играем играта

Всеки от десетте случая в Sherlock Holmes Consulting Detective има цяла книжка с история, вестник с последните събития от града и използва по някакъв начин адресния указател и картата на града. Играта се възползва от принципа на книгите игри – всяка локация ви разкрива (или пък не) някаква важна информация за случая, но има една малка уловка. Ще трябва да изберете локацията и да намерите адреса ѝ сами. Това се оказа не толкова лесно и на доста моменти се случваше да имаме много информация без да знаем къде да отидем. Ще имате много информация за записване, много възможни адреси за посещаване и разговори за водене. За някои елементи в случаите помагат много книжката с правила (там има информация за някои случаи, както и списък с адреси на важни хора),картата и вестника, като най-вече във вестника има така наречените странични случаи, които имат значение при точкуването накрая.  Това ще рече, че освен единият случай, върху който сте се фокусирали, има и други случаи във вестника, които може да са или да не са обвързани с вашия! Разнообразието от действия, които можете да предприемете по време на всеки от случаите е голямо, и бих ви препоръчал да пробвате да откриете абсолютно всичко, много по-забавно е!

Моят „детективски“ опит

Трудно ми е спокойно да ви опиша какво мисля за тази игра. За мен това е една едновременно гениално проста откъм правила и просто гениална откъм ефект и усещане игра, в която е невероятно лесно да се почувствате като част от самия случай, като главно действащо лице. Всичко е направено с много тематичен замисъл и това се усеща веднага щом започнете да четете историята в правилата, дори преди да сте започнали първият си случай! Познатите персонажи като инспектор Лестрад, Шерлок и Майкрофт са винаги на ваше разположение, но това не трябва да ви успокоява – в повечето време сте сами и мъчите случая на „собствени мускули” и дедуктивни умения.

Досега не се бях чувствал въвлечен в тема на игра до такава степен, че трескаво да ровя в адресната книга, да теоретизирам през цялото време кой какво и как е направил, да гледам на картата кой от къде е минал, да преценявам мотиви и алибита и да търся отчаяно някаква важна информация в сутрешния вестник. Да, случаите са само десет и да, може да има някой друг невъзможен случай (поради грешки в миналите издания, в най-новото не намерихме такива проблеми), така че преигравемост няма, а и картата можеше да е по-красива. Тези негативности обаче по никакъв начин не са фатални за вашето преживяване в играта, особено ако сте фенове на дедукцията, разплитането на мистерии и логическото мислене. Само си представете как разравяте старото си нощно шкафче и започвате да свързвате логически една по една вещите с някакви спомни, представете си как вътрешно се радвате, че сте се сетили за това и онова. Тук е същото, но дори не знаете какви са връзките, трябва да го установите с много умствен труд и упоритост. А понякога дори и това не помага – не искам да ви плаша, но поне един от случаите ще ви озори много!

Заключение

Sherlock Holmes Consulting Detective е игра за всеки с интерес към тайнствените истории, детективските изяви и приключенията. Описах сигурно половината население на Земята… Е, играта си заслужава, защо пък да не я пробваме всички, не само половината? Честно, ако разбера, че някой има интерес към подобен тип неща и не е играл Sherlock Holmes Consulting Detective, направо ще го… поканя у нас да я играем. Играхме я двама, трима и четирима с различни хора, разследвайки различни случаи и всички я харесаха много. Отидете, купете я или я играйте, харесайте я и ви,е и най-вече разпространете любовта, която играта заслужава. Аз лично играя случаите, но не бързам, гледам да имам играта за повечко време, поне докато се докопам до новата игра с новите десет случая. И така, вече няколко месеца, лека-полека, малко по малко се наслаждавам на тези невероятно вкусни дедуктивни хапки. Да ми е сладко!    

ПЛЮСОВЕ:

  • Невероятно тематична игра
  • Запомнящо се преживяване (след като играхме един от случаите, майка ми ми каза на другия ден, че го е сънувала!)
  • Интересни странични линии, вкарващи допълнителна динамика в играта
  • Идеална за развиване на логическо и дедуктивно мислене

МИНУСИ:

  • Само десет случая
  • Картата можеше да е на една идея по-дебела хартия
  • Изключително нелогично навързана информация в някои случаи (досега сме видели един такъв, от пет изиграни) 

 

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Kryptos – геймърската „Гледай си работата“!

Преди 5-6 години организирахме групово празнуване за 8-ми декември на Карандила до Сливен. Всичко обаче се провали и в Сливен си останахме само трима. Двама от нас имат родители там, а третия беше бъдещата ми съпруга. Съответно решихме, че няма нужда да ходим на хижа. Вместо това си останахме в дома на колегата и цяла нощ цъкахме карти… Но не какви и да е карти. Цяла нощ цъкахме „Гледай си работата“! 

И преди да сте ме съдили, „Гледай си работата“, може да е много тежка игра, неподходяща за малки деца. Особено ако играеш с 4 тестета. След 3 часа игра си мислиш, че си запомнил кой цвят от кое тесте и в кого беше, а в момента, в който объркаш… всичко отива на…. Мозъчните мъки са последното, от което трябва да се притеснявате. Ще трябва да преосмислите грешката си и да преоцените всичко, което сте си мислили, че е правилно. И след още час прекаран в тръстове и нерви, изпъкнали очи и получен конюктивит от неразбиране защо не ви се получава, когато някой ви каже „А, грешка. Объркал съм. Това го имам. Ей на.“ Дам… Ще играете с човек по-малко…

И ако това ви заприличва на ревю на „Гледай си работата“… може би ще се окажете прави. Защото Kryptos е подобрената геймърска версия на „Гледай си работата“.

Тема

В Криптос, играчите влизат в ролята на шпиони, които се опитват да дешифрирани кодове… добре де, насилена е темата, но трябва да кажа, че въпреки абстрактността си, визията и кутията изглеждат… ами яко. Илюстрациите по картите и като цяло арт дизайна е доста тематичен и придава усещане на борба между тайни агенти…

 

Но после започва играта!

Играта е напълно абстрактна. В средата на масата се поставя табло с числа в различни цветове.  Всеки играч получава определен брой карти с числа. Целта на играчите е да познават картите в ръцете на другите играчи и така да получават точки. За всяка позната карта, печелят три точки (с малки изключения). Който пръв достигне 15 точки – печели.

Картите.

Играчите трябва да подредят картите си във възходящ ред. И поради хитрия дизайн, задната част на картите показват стрелка, която сочи възходящия ред. В началото на играта всеки играч обръща по две от своите карти по негов избор (или по правилата за напреднали – по по-специфичен начин).

След това, за всички скрити карти, ирачите вземат токъни със съответния цвят на картата. Така всички знаят кой какъв цвят карти има и колко точно от този цвят.

По време на своя ход, играчът може да избере конкретна карта на конкретен играч и да пробва да познае коя е тя. Ако познае, печели три точки и другия обръща картата с лице към останалите играчи. Слага токън с този цвят върху таблото върху съответното число. Така всички знаят кое число е вече познато и няма да има нужда да гледат постоянно картите на останалите играчи.

Таблото.

 

Ако не познаят правилно, има право да пробва още веднъж и то не е задължително да е същата карта, нито пък да пита същия играч. За да пробва втори път обаче той трябва да похарчи една от точките си.

Така играта продължава, докато един от играчите направи 15 точки. След това се завършва този рунд и който има най-много той печели.

Заключение

Kryptos e хитра малка игра, с която можете да потренирате мозъка си за двайсетина минути. Играта изисква внимателно следене не само на това кой какво има и какво вече е излязло на дъската, но и на това кой какво пита – това издава важна информация.

За разлика от „Гледай си работата“, когато на някой му познаят всички карти, той не излиза от игра. Всичко, което играч губи, когато са му разкрити картите е, че той единствено няма да има никаква скрита информация. И въпреки интересната механика, в която колкото по-малко карти имаш, толкова по-малка отплата в точки даваш на този, който стреля по теб, се наблюдава „нарочване и разстрел“. Тоест, когато един човек започне да разкрива картите си, той става все по-лесен за разгадаване. Съвсем логично е всички да продължат да пробват предположенията си по него.

Точките.

Мисленето в Криптос е повече, от колкото бихте предположили за такава мъничка игра. Това би отблъснало някои играчи, но други биха привлекли. Ако търсите лек филър потърсете другаде. Ако искате нещо, с което да завършите настолна вечер – О, СЪС СИГУРНОСТ потърсете другаде. Ще се понапрегнете. Но пък ако искате малка игричка, която да поразцъкате в офиса или на някакво малко събиране – това е за вас. Ще ви посбръчка сивия мускул и ще ви остави удовлетворени. Да, това не е игра, в която ще казвате – „А помниш ли онзи път когато…?“. Но от друга страна и коя „гледай си работата“ е. Да, донякъде Криптос напомня на старовремски игри с карти, което всъщност е добре. Ще можете да я ползвате в семейна обставновка или със закоравели хейтъри на хобито. Kryptos сблъсква старото и новото и е страхотен мост между класическите картови игри и модерното настолно хоби.

Честно казано, онази нощ на 8-ми декември си изкарахме страхотно и то не само защото бяхме в приятна компания. „Гледай си работата“ не е лоша игра. Да, точно така. Не се срамувам да го призная! Приятна игра с момент на запомняне. Малко модерни игри те карат да мислиш по този начин, по който класическите картови игри ни караха. Това не значи, че са по-добри, а по-скоро – различни. Криптос приятно ми напомни за това. 

ПЛЮСОВЕ:

  • Готин и тематичен арт
  • Бърз и динамичен геймплей
  • Кара ви да мислете
  • Компактна кутия, която можете да носите и в джоба си
  • Идеална за нови хора, които са свикнали с класическите картови игри

 МИНУСИ:

  • Абстрактна игра
  • Кара ви да мислете и то не малко    
  • Липсват стендове за картите… трудно е да си ги криете.

 Ще остане ли в колекцията ми?

  • О,да!
  • Засега
  • Не
  • О,не!

 Защо?

  • Няма да се играе почти никога в моя дом
  • Имам подобни филъри, но по-добри
  • Не обичам да мисля
  • Наистина, не обичам да мисля

 Източник на снимки: Boardgamegeek.com

 

27th Passenger – напрегната игра с дедукция

Нощта се спускаше като спускаща се нощ, а хумористичната ми ирония изчезваше с всяка изминала крачка. Исках да се кача на влака, трябваше да се кача, но исках ли? Защото трябваше… Но дали трябваше? Вече нищо не беше същото. Вече правилата не важеха. Дори въпросите нямаха тежката стойност, с която обричаха живота ми през последните двайсет години. Можех просто да си хвана шапката и вечното ми подредено с тайни куфарче и да се обърна. Да избягам далеч. Да избягам… Да се обърна… Все неща, които подлагаха живота ми в опасност. Остарявах и ставах невнимателен. И оглупявах. Или пък се вразумявах. Погледнах отново огромния влак към Стейтън Айлънд. Никога не бях виждал толкова дълъг и мрачен влак. Много мрачен. Твърде мрачен… Вътре се криеше нещо много повече от поредната мистериозна мокра поръчка. Вътре се криеше моята смърт. Поех дъх и сложих крак на високото стъпало. За момент си помислих, че влакът се накланя към мен. Това ме накара да се усмихна с носталгична гордост. Все още се мислех за твърде специален. Да, остарявах и оглупявах, но едно нещо не се беше променило. Продължавах да бъда онзи инат, който някой ден щеше си намери смъртта в нелогичната безизвестност. Може би ми беше дошъл мигът? Вероятно. Със сигурност…

Надявам се да съм попил малко от ноар темата на 27-мия пасажер във вас. В общи линии, вие сте наемни убийци, които се качват на влака в Ню Йорк до Стейтън Айлънд и докато стигнете до последната спирка, трябва да сте премахнали всички останали наемни убийци. Проблем номер едно: Защо? Не знаете – това е просто поредната поръчка, която получавате. Проблем номер две: Влакът е пълен с невинни пасажери и трябва да бъдете внимателни. Проблем номер три: Вие не знаете кои са другите наемни убийци. Проблем номер четири: Те също искат да ви премахнат.

27th Passenger е дедукционна игра от гръцката компания Purple Games за трима до шест играча. В нея, играчите ще бъдат едни от 26те пасажера и ще се опитват да се открият един друг. Който остане жив в края на играта, той е победител. Но тук важи известното правило на шотландския боец. Накрая трябва да остане само един. Във всеки един друг вариант, всички губят.

Какво представлява играта

В средата на масата поставяте дъската, върху която ще се движи влака. Встрани поставяте няколко тестета. Тесте с пасажерите, тесте с дигизировки, тесте с умения, тесте с характерни черти, тесте с инициатива, тесте със събития.

Всеки играч си тегли един от пасажерите и разбира кой ще бъде той през цялата игра.

Всеки пасажер има три черти – външен вид, глас и миризма. Всяка от тези черти може да бъде една от три различни.

Когато играчите разбират, че някой пасажер притежава някоя характерност, те си записват на специален лист с всички персонажи и черти. Ако разберат, че някой не притежава някоя характерност пък може да си я задраскат. Така с помощта на дедукция, списъкът с възможните черти ще намалява и ще се стигне до моментът да натиснете спусъка! Всъщност, не е задължително… но за това след малко.

Листът, на който отбелязвате всичко

 Всеки играч взема и две карти с умения, които са еднократни и чупят правилата на играта. Също така и тесте с действия и карта с инициатива.

Действията са идентични за всички играчи и всяко действие има инициатива. По време на хода, всички играчи избират тайно едно от своите действия и го слагат с лице надолу върху масата. После, като в Цитадели, някой изрежда номерата едно по едно и който притежава карта със съответната инициатива си я обръща. Ако има повече от един играч с такава карта се гледа инициативата, раздадена в началото. Който има по-голяма инициатива, той започва пръв.

Действията са няколко, с различни подробности и разновидности, но всичко се свежда до четири вида. С едното можете да разберете една от чертите на противник, с друга можете да се предпазите от тази карта, с трета можете да преглеждате пасажерите, които слизат от влака, като преглеждате тестето с карти и пасажерите, които са се запътили да слизат. Също така има и карта с убийство. ВАЖНО! Назовавате персонаж и ако някой играе с този персонаж той излиза от играта. Не е нужно да сте го посочили. Ако обаче няма играч с този персонаж, тогава вие излизате.

Дъската е двустранна. От едната страна е за 3-4 играчи, от другата е за 5-6.

 Достатъчно време отделих да ви обяснявам правила, нека ви кажа…

Какво е да играеш 27th passenger

Играта е чиста дедукция. Почти няма елемент на блъф (освен когато се чудите дали някой ще ви нападне), но и играта не претендира за такова нещо. Напротив, дизайнерите са искали да я опростят максимално. Да, на масата има много тестета и играта заема изненадващо огромно място заради тях, но в основата си, 27th passenger представлява – „Чакай да видя тези пасажери. Така… Никой не е бармана, кръстникът или секретарката. Задрасквам.“ „Чакай ще проверя Петрун. Ето ти тайно тези три черти, избери коя от тях имаш и ми я дай, след това тайно ще я разбъркам и никой освен мен няма да знае, че ти миришеш ужасно! О, не! Имаш дигизировка за миризма!“

Да, играчите често ще теглят карти с дигизировка и ще ги ползват, за да се предпазват от проучване на другите играчи или за контра проучване, но можете да имате максимум две, така че не можете да дигизирате и миризмата, и външния вид и гласа си.

Различните видове карти

 Събитията, които се обръщат всеки ход дават интересна преиграваемост, тъй като  променят правилата на играта по вълнуващ начин. Понякога направо си ви задават задължително действие – можете да погледнете повече пасажери, или да се предпазвате по-ефективно. Това пък води до редкия момент на блъф – дали ще изиграеш очевидното или ще се защитиш, защото някой ще реши да те нападне, докато ти се занимаваш с пасажерите.

Както казах, събитията са интересни, но… твърде малко, така че след няколко игри ще сте ги видели всички.

Убиването е нетематично, но вълнуващо.

Когато убиваш не посочваш никого, а само питаш дали някой е този, който искаш да убиеш. Това може да доведе до много забавна ситуация, когато стреляш по някого, но уцелваш друг. При нас се случи. Съвсем е възможно при по-продължителна игра с повече хора, понеже списъкът ви ще е много тесен.

Според мен това е решено да бъде така, защото ако трябваше да посочиш конкретен човек с конкретното обвинение и той не е този човек, тогава това ще усложни дедукцията. Защото ако го задраскате, може да се окаже, че някой друг е този. Ако не го задраскате, тогава това посочване няма да ви донесе никаква информация, което не е толкова интересно.

С различния брой играчи се изменя геймплея, поне малко. Това е логично за игра от такъв тип, но тук основната разлика е във времетраенето. Забелязах, че игра с трима продължава около 30 минути, но с шест – час и нагоре. Това по принцип не е проблем, но ако по някакъв злощастен късмет някой излезе от играта твърде рано, то той ще трябва да си отчака.

 В играта няма щитове за информацията

Ето това вече е проблем. Играта пристига с недостатъчно листове за повече от 5-6 игри, но да кажем това може и да си го принтираме. Липсата на щитове обаче ни поставя в неудобна ситуация. Ако имате игра с такъв тип щитове ви препоръчвам да ги ползвате. Ние примерно сме ползвали щитовете от Алхимиците, но ако ще сме повече от 4 човека, ще добавя и тези от Архипелага. Иначе… последния път всеки се криеше я с книжката, я с кутията, я с таблета си… Неудобно е.

Персонажите са различни и стереотипни

Заключение

Играта е добра. Да, не съм играл много модерни дедукционни игри, да не кажа почти никакви, но простотата на 27-мия пасажер ми позволява да я предпочитам за диапазона от 1 час или завършване на вечерта. Правилата се обясняват за 5 минути, а дедукцията е нещо, с което всеки, който е играл каквито и да е игри с обикновено тесте с карти ще разбере. Така че да, тази игра Е подходяща и за семейна обстановка или игра с не-геймъри.

Процеса на играта е вълнуващ и поражда интриги още от втория ход. Когато някой те нарочи, той ще продължава да те разследва и опитва да те убие, докато не успее. А ако са двама? Оооо, спукана ти е работата. В подобни случаи се налага от рано да стреляш напосоки и в тъмното. Дори да нямаш много информация. Да си примерно сигурен, че ще уцелиш някого само на 50 процента. Просто трябва!

Има и друг момент. Когато имаш пълната информация за някого и знаеш, че той не знае почти нищо за теб, то тогава няма нужда да бързаш. Ти го държиш в кошничката си. Защо пък да не го запазиш, докато той не свърши черната работа и поутрепе един-двама, преди да се заемеш с него.  Но побързай, защото следващият на мушката ще му бъдеш ти.

Твърде много приказки за една простичка игра. Време е за крайните ми оценки.

ПЛЮСОВЕ:

  • Вълнуваща дедукция
  • Много интеракция между играчите
  • Напрежение още от самото начало
  • Да убиеш някого по случайност е изключително забавно

 МИНУСИ:

  • С 6 човека отнема повече от час
  • Твърде много различни тестета, които заемат много място
  • Няма щитове, с които да си пазите ценната информация
  • Има елиминация на играчи

 Ще остане ли в колекцията ми?

  • О, да!
  • Засега
  • Не
  • О, не!

 Защо?

  • Това е иновативна дедукционна игра
  • Нямам друга такава игра
  • Обичам да убивам хора
  • Хората обичат да убиват мен

Играта можете да закупите от:

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://boardgames-bg.com/27th-passenger-a-hunt-on-rails.html“ target=“blank“ ]BoardGames.Bg[/button]

[divider]

Ако ви е харесала статията и като цяло нашия сайт, моля да ни подкрепите! А ние ще ви благодарим с подарък – игра!

[button color=“pink“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/donation/“ target=“blank“ ]Дарение за сайта[/button]