Архив за етитет: елегантни игри

Trails of Tucana – Нищо ново, но по-добро.

Въпреки огромната популярност последните години на жанра „Roll and Write”, аз никога не съм бил толкова пленен от идеята за хвърляне на зарче и писане на листче. Да, много от модерните Roll and Write игри използват различни механики вместо зарове – драфтинг, теглене на карти и други, а някои дори заместват писането с фигурки върху дъската. И въпреки всичко, колкото и да си кривим душата всичко напомня вариации на добрия стар Барбут, или каквото вие сте играли във вашето детство.

Да, харесвам някои от заглавията в жанра, като може би най-открояващо над всички стои Boomerang, но в крайна сметка, като се има предвид неморално огромното количество подобия, мисля че процента не е впечатлителен.

 

Trails of Tucana беше възприета крайно ласкаво от известните ми западни колеги и я качиха на трибуната на победителите в жанра Roll and Write.

Дизайнерът на играта Eilif Svensson не се докосва до пръв път до този тип игри. Trails of Tucana надгражда предшествениците си Doodle City, Avenue и Kokoro, като е широко възприета като по-добра от всички тях взети заедно.

И въпреки някои прилики с въпросните игри, лично аз откривам най-много повторни идеи с друга игра – на друга компания и на друг дизайнер. Играта се нарича Traxx и за мен това беше една от най-чистите и най-достъпни Roll and Write (в случая Draw and Write) игри, която на всичкото отгоре беше и добра.

Преди да ви кажа моето мнение за играта, нека започнем с очевидно най-добрия й коз. Повечето Roll and Write игри са просто няколко зарчета или карти и купчина бледи малки листчета, върху които да пишете. Trails of Tucana влиза смело с бутонките и в кутията ще откриете огромна купчина големи листи, изпълнени с възхитителни цветове, лековат, но пъстър и изпипан арт, пренасящ ни в някаква приключенска джунглова атмосфера, в която се прави най-логичното нещо – събират се точки.

По подобие на Traxx, вашата цел е да свързвате различните полета в играта. В Traxx се теглеше една карта и тя ви казваше точно през кои цветове трябва да преминете . Тук механиката работи по малко по-различен и бих казал по-добър начин. Обръщат се две карти и те ви показват кои две съседни полета да свържете.

В началото на играта се обръщат карти с букви (извинете, градове), които пишете по краищата на таблото ви. Целта ви е да свързвате еднаквите букви и да сте бързи при това, защото първите ще получат бонуси. Тестето със случайно поставяне на тези букви е тотален overkill откъм компоненти, защото то е голямо почти колкото основното тесте в играта, а от него се тегли само една карта и то за разпределение на букви. Разбирам, че това са всички балансирани вариации за сетъп, но все си мисля, че е имало и по-чист вариант за тази цел.

Върху листите ще откриете най-различни чифтове странни животноподобни същества и един дракон. Освен буквите, вие ще се стремите да свързвате всяко животно с буква, защото това ще ви дава ценни точеци. Освен това, ако успеете да свържете и двете животни от вид, то тогава, ще получите бонус действие – свързвате две съседни полета, но които вие си решите, защото никога не излиза проклетото комбо планина с планина!

Ако обърнете таблата ще откриете, че играта има и още една версия, която е по-скоро същата, но малко по-дълга. Не прави играта тегава и дори ви дава възможност за по-дълги по-задоволителни комбинации.

Заключение

Trails of Tucana е естествена еволюция на roll and write жанра. Няма кой знае колко нови и оригинални неща, но старите бръчки в тоя тип игри са изгладени и динамиката тук e толкова чиста, че цялото ви изиграване ще се усеща като бриз. Визията е чудесна, геймплеят е гладък и бърз, и е достатъчно интригуващ както за деца, така и за геймъри.

Като казвам бърз геймплей, тук говорим за 15 минути! По-бавната игра продължава 20-25. Подготовката и прибирането отнемат под минута, а обясненията са също 2-3 минути. Това е идеална филър игра и чудесна за негеймъри, или както ги наричаме – Мъгъли. Не бих могъл да кажа, че с Trails of Tucana ще зарибите нови хора в хобито ни, но играта е приятна почивка.

Препоръчвам. Да, може и да съм се поуморил от този тип игри, но бих могъл смело да кажа, че Trails of Tucanaнаистина стои сред победителите в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отличен арт
  • Елегантни механики
  • Пристрастяващ геймплей
  • Една от най-добрите игри в жанра

МИНУСИ:

  • Нищо ново и оригинално

 

It’s a Wonderful Game

Голяма кутия – малка игра. Малка игра – дълбок геймплей.

Когaто получих играта, знаех доста малко за нея, освен че беше успешен кикстартър. От друга страна – коя не е последно време. Като видях голямата кутия очаквах правила върху правила. Отворих я и ме заляха тонове ресурси и просто едно тесте карти. Голямо тесте – но само тесте.

В крайна сметка, тази игра се оказа… елементарна. В никакъв случай това не е лошо. Даже напротив – It’s a Wonderful World е може би най-елегантната игра за 2019.

It’s a Wonderful World е чиста „драфтинг“ игра. За запознатите с игри като 7 Wonders, Among the Stars, Sushi Go и подобни – очаквайте напълно същото. Играчите имат определен брой карти в ръката. Избират си една и подават на другите. Разбира се, тук има няколко малки добавки, които различават тази игра от останалите и след малко ще поговорим за тях.

На първо място, не мога да обърна внимание на чудесните илюстрации oт Антъни Вулф, който не е от скоро в индустрията и е рисувал за доста популярни игри, най-известната от които е King of Freaking Tokyo.

Да, не всяка карта е уникална, но артът се набива на очи по простата причина, че картите са с нестандартно големи размери. Ако си търсите протектори за нея (а за тази игра ви трябват), то търсете 60мм на 100мм.

Освен картите, в кутията има табло, върху което ще поставите няколко вида ресурси под формата на полупрозрачни разноцветни кубчета. Освен тях има два вида токъни от дебел картон, които отново са вид ресурси, но действат малко по-различно.

It’s a Wonderful World поема малка и очевидно гениална стъпка встрани от обикновения драфтинг. Тук играчите събират 7 карти пред себе си, но чак след като са ги събрали, всеки решава в какъв ред и как да ги използваt.

Всички карти са един вид и тук няма епохи, като в 7 Wonders. Всяка карта е сграда, която изисква ресурси за построяване, но може и да се използва за определен ресурс, ако бъде изхвърлена без да се строи.

Сградите не се строят веднага, а се поставят „в строеж“. В момента, в който се запълнят всички изисквания за определена карта, чак тогава тя бива построена.

It’s a Wonderful World е игра на тайминг. Трябва добре да си направите плановете кое точно в кой момент да построите и кое кога да изхвърлите за ресурс.

Причината е следната.

След като построите сграда, тя отива над таблото ви. Всяка построена сграда дава бонуси по време на игра и/или точки в края на играта за определени неща, които сте събирали.

Тези бонуси напомнят леко на строенето на двигателя в Splendor, макар че работят по мааалко по-различен начин.

След като играчите са си избрали и сложили картите за строеж, се минава през няколко фази на производство. По време на всяка фаза всеки играч произвежда от определен вид ресурс. Всяка карта, която е над вашето табло е фабриката, която ще ви произведе въпросните ресурси. Ако след производство, можете да използвате тези ресурси, за да построите друга сграда, значи добре сте си изчислили стратегията. Ако тези ресурси няма къде да идат, те се конвертират в друг специален ресурс, но в общия случай това не е оптимално.

С други думи – за да сте успешни в It’s a Wonderful World, трябва така да направите, че да построите сграда, която да произведе в началните фази ресурси, които ще са достатъчни да построят друга карта, която по-късно още същия рунд ще произведе ресурси и така нататък.

Отгоре на всичко това, играчите, които произвеждат най-много ресурси от определен вид получават бонуси, които далеч не са за подценяване.

Играта свършва след няколко такива рунда и накрая се броят точки. Всяка карта дава определени точки, но доста от картите имат условности за зелеони точке, ако сте събрали нужните стратегически изисквания.

Да, да. Тук има някаква sci-fi тема, но на никой не му пука. Гледайте си готините картинки и си следете иконите. Иконографията е интуитивна и разбираема, а играта е напълно езиково независима.

Правилата са разбираеми до там, че бихте обяснили It’s a Wonderful World с пъти по-лесно от 7 Wonders. От друга страна – дълбочината на тактическите и стратегическите ви избори е с километри по-сериозна и е съвсем възможно някой да изпадне в криза на средната аналитична парализа.

Един от най-големите проблеми на 7 Wonders беше липсата на кадърен вариант за двама играчи. Тук проблемът е решен елементарно. Нищо не се променя в стандартното теглене на карти. Вместо това се добавят още три карти на играч и така всеки има по-обширни възможности. Причината е, че при по-малко играчи влизат по-малко карти и случайността би повлияла повече. Сега… така и така заговорихме за случайност. За съжаление тук тя е фактор и е негатив, който трябва да се отбележи. Понеже вие ще играете просто с едно огромно тесте от карти, които не са балансирано разделени в епохи или рундове, има голям шанс понякога просто да няма какво да построите, или поне нищо, което да ви свърши адекватна работа.

Заключение

It’s a Wonderful World e прекрасна хитра елегантна игра, макар и с не толкова оигинални механики. Тя не крие това и даже сваля шапка с името си пред известния си дядо 7 Wonders. Компонентите на играта са малко, но изпипани, а илюстрациите са повече от отлични.

Геймплеят се учи за минути, а дълбочината на преживяването създава възможности за стотици чаосве преиграваемост. Бързо заобичах тази игра и съм я пробвал с почти всички бройки играчи. Да, случайността тук играе роля, но все пак вашите решения накланят везните към успеха. Препоръчвам.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични арт и компоненти
  • Малко правила – дълбок геймплей
  • Огромно разнообразие от възможности

МИНУСИ:

  • Случайността понякога може да е фрустрираща
  • Може да предизвика аналитична парализа

Copenhagen – Една от най-добрите семейни игри за 2019

Тетрис пъзел – готово ревю – играта е отлична. Точка!

Добре де, ама да си знаете – това е мой стил игра и дори да има проблеми, аз съм дълбоко предубеден.

И все пак!!

Преди месец играх Roll and Write версията на играта и колкото и да е странно, тя се оказа доста по-геймърска от оригиналната Copenhagen.

Copenhagen е елементарна малка игричка, събрана в типичната за Queen Games голяма кутия. Най-точно Copenhagen се определя с изречението „Ако Ubongo и Ticket to Ride имаха отроче“ – Тук запълвате личното си табло с тетрис части, като за всяка част плащате с карти от съответния цвят на частта – ала Ticket to Ride.

Компонентите в играта са просто купища дебел и здрав картон. Артът по играта е функционален. Не е лош, но не е нещо зашеметяващо. Все пак говорим за Queen Games.

Copenhagen е една от най-добрите семейни игри, които съм срещал последно време, тъй като правилата се обясняват за 5 минути, геймплеят е плавен и разбираем, предлага хитри ходове без да ви заболи главата от мислене и завършва след около 20 минути. Да, въпреки голямата кутия, можем да наречем Copenhagen “филър игра“ – такава с която запълвате малко време.

Единствената пречка играта да се превърне в любимата ми „филър игра“ са тези 2-3 минути подготовка, което не е болка за умиране, но при такава светкавична игра се усещат.

В Copenhagen играчите подреждат фасади на сгради в типичен датски стил, като целта ви е да запълвате дупки и да слагате еднакви цветове един до друг. От една страна – за да изглежда добре и от друга – за да печелите точки.

Първият, който спечели 12 точки е победител. Другият вариант е да се появи картата с русалка, което очевидно е някакъв перверзен датски символ. Тогава се гледа кой има повече точки.

Геймплеят наподобява този на Ticket to Ride. Когато е ваш ход или вземате карти от табло с карти (ограничението е, че трябва да вземате съседни карти) или харчите карти с еднакъв цвят, за да слагате фигурка от този цвят с толкова квадратчета, колкото карти давате.

Фигурката си я поставяте върху таблото, като тя трябва да отговори на две-три малки изисквания. Ако така се случи, че образувате запълнен ред или колона, вземате точки. Ако в този ред или колона има само прозорци, тогава вземате двойно точки.

В играта има и няколко символа, които ако закриете (или построите ред до тях) имате право да направите едно от трите неща:

  • Да си вземете специално умение
  • Да обърнете обратно всички вече използвани специални умения
  • Да си вземете едно квадратче прозорец.

И трите са изключително полезни. В Copenhagen има пет специални умения, които чупят правилата и макар да не дават кой знае какво предимство не са лоши. Открихме, че някои са със сигурност по-добри от други и обикновено те свършват първи.

Тествал съм играта с всички бройки играчи и мога да кажа, че работи отлично всякак.

Заключение

Copenhagen е чаровна малка игра в лъжливо голяма кутия. Това е една от най-добрите семейни игри за 2019-та година и е подходяща както за напълно нови хора в хобито, така и за геймъри, които искат просто да разпуснат.

Геймплеят не досажда, защото продължава около 20 минути, а удоволствието от завършения пъзел пред вас е задоволително.

В никакъв случай не мога да твърдя, че в Copenhagen има дълбочина или че изисква кой знае какви сериозни тактически мисли. Въпреки това играта предлага досатъчно възможности за хитри и бързи ходове, които няма да ви отдалечат от разговорите на масата. Както казах – семейна игра. Можете да я играете дори с децата си.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елемантарни правила
  • Елегантен геймплей
  • Бързи ходове и изиграване (20 минути)
  • Подходяща е както за геймъри като филър, така и за деца

МИНУСИ:

  • Липсва дълбочина, която хардкор играчите може и да изискват

Ако ви харесва как звучи това чудо, можете да разгледате повече за играта и да си я купите от сайта на нашите партньори Time2Play, като кликнете на картинката отдолу. 

Pharaon – ‘Feel Good’ евро игра

Това е една от последните игри, които пробвах от купищата игри, донесени от фестивала в Есен преди около два месеца. И въпреки това, вече е една от най-играните ми игри за 2019.

Phаraon е странно животно, защото на теория изглежда като най-обикновена средняшка игра от европейски стил с бутане на кубчета и тракове. И на практика е такава – това е стандартна нетематична (макар и с лепната отгоре египетска идея) игра, в която наистина бутате тракове и менкате ресурси… но… машината във Pharaon е толкова добре смазана, че те кара да се чувстваш доволен от себе си.

На първо място – правилата на играта са толкова изчистени, а геймплеят върви толкова гладко, че ще завършите цялата игра за около час, а ако сте само двама може и за трийсет минути. Това, само по себе си, за такъв тип игра е постижение.

Второ – в нито един момент няма да усетите скука, защото ходовете са бързи, решенията, които вземате имат значение, а всяко едно действие, което вземате ви придвижва напред. Можем да кажем, че Pharaon e игра с изграждане на двигател… за няколко хода напред. Нека обясня.

Тук дори, когато пасувате имате какво да правите.

Във Pharaon има пет полета, които дават точки, ресурси и специални умения по различен начин и динамично зависят едно от друго. В средата на дъската има въртящ се борд, който не е само „gimmicк“ . Върху този борд има пет различни места, където ще поставяте ресурси (работници) с цел да използвате действията. Цената за всяко действие е оказано с цвят, който се сменя всеки ход. Тук има две врътки. Първо – вие много ясно виждате какво ще дойде следващия ход и можете да си прецените и планирате действията. Второ – и тук идва оптимизацията на двигателя ви – цената, която плащате за действията влиза във всяка допълнителна цена, която бихте платили във съответното действие. Пример – Едно от местата е пирамида. За всяко ниво от пирамидата трябва да плащате различни ресурси. Отделно има цена за използване на самото действие. Ако тази цена съвпада с един от изискваните ресурси за нивото, то вие няма нужда да плащате този ресурс два пъти.

Разбрали – неразбрали, идеята е, че с правилни сметки и малко безболезнено мин-максване, ходовете ви могат да доведат до задоволителни резултати.

Това, което прави играта вълнуваща (като за евро игра) е симбиозата между различните действия. Всяко едно действие изглежда полезно и дори да имате малко ресурси някак си винаги можете да завъртите малко двигателче, с което да изработите още ресурси и с тях да купите силно умение, което ще ви донесе още ресурси, пък и точки.

Обясненията са сухи, защото Pharaon е чисто механична игра и ако очаквате да откриете някаква история вътре, ще ви разочаровам. Въпреки това, разнообразието тук е повече от стандартна игра от този жанр.

Въртящият се борд създава различни възможности за създаване на двигател за няколко хода напред. Всеки играч започва със силно специално умение и по време на играта може да се сдобие с още умения, които да му заформят комбинирана стратегия.

Освен това дъската е модулна и в зависимост от това как се построи, то в края на играта ще имате различно точкуване… което е и единственият ми дразнител за цялата иначе страхотна игра. Във Pharaon има няколко египетски богове под формата на рaзлични изисквания, които трябва да постигнете. Тези изисквания се комбинират по двойки на случаен принцип и дават god точки. Да, точките са доста и могат да бъдат определящи за победителя, но всъщност те не се постигат толкова трудно. Ако просто правите по малко от всичко, ще можете да покриеш напълно всички изисквания. Играта е приятелска, бърза и плавна, но ми се щеше поне тези точки, които стигат до една четвърт от целия ти резултат да бъдат повече като цел, а не като „задължително изискване“.

Заключение

Pharaon e това, което наричаме „салата от точки“. Тя няма нещо крайно оригинално и невиждано в други игри, но невинаги иновативността прави една игра добра. Тук хомогенната смесицата от познати идеи и изчистването им до кокал, в комбинацията от ранзообразие всяка игра превръщат Pharaon в една от най-добрите игри за 2019 за мен.

Дъската е модулна и като нищо могат да се пръкнат разширения. Това четвъртата отлична игра на Catch Up Games след Sapiens, Fertility и Paper Tales. Тази компания се е насочила към семейните игри с малко правила, но с дълбочина и започвам да усещам как ми влизат под кожата.

Играл съм Pharaon вече 4-5 пъти, което за ревюър, който пробва нови и нови неща е показателно. Препоръчвам Pharaon жестоко и й дайте шанс, дори и да ви изглежда като поредното сухо „евро“.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни механики
  • Бърз геймплей
  • Огромно разнообразие
  • Работи еднакво добре с всяка бройка играчи

МИНУСИ:

  • Темата я няма. Нещо с Египет.
  • Точките с боговете са незадоволително лесно постижими

Penny Lane – компактен „City Builder“

Понякога английският език е непредвидимо нецензурен и предизвиква повтаряща се просташка и обективно тъпа смешка, която за нещастие ние откриваме забавна по неведоми психологически пътища.

Въпреки че името на играта от Penny Lane се превърна в непрестанното повтаряне на паричната единица в играта Pennies, нашата лична ограничена първобитщина не можа да отнеме от великолепното преживяване, което всеки път ме изумява с тотално различно усещане.

Penny Lane е от създателите на минималистичната Mint поредица (Works, Delivery), но за разлика от микроскопичните тенекиени кутийки, Penny Lane си пристига в класическа… отново сравнително дребна кутия.

В нея няма кой знае колко компоненти – Пет големи стартови лични табла с имена, които също като нас се опитват да правят смешки със заглавието – Slow Lane, Lover’s Lane, Memory Lane, Louis Lane. От тези табла играчите ще развиват свой квартал, като добавят нови и нови сгради.

Освен тези табла, в играта има няколко централни места, където ще си поставяте пени… парите. Има едно сравнително неголямо тесте от сгради, както и мийпъли, кмет и много, но дребнички… ъм… pennies.

Компонентите не са кой знае колко, но играта нямаше нужда да пристига все пак с толкова малък мащаб, тъй като (особено важи за парите) ако имате дебели пръсти, може и да се подразните, преди да свикнете, че просто имате малки pennies. Съжалявам. Спирам. Надявам се.

В основата си, Penny Lane е игра тип „Строене на град“ с основен механизъм – строене на табло пред вас, което развива двигател на стратегията ви.

Играл съм играта пет пъти с почти всички бройки играчи. Все още не съм пробвал с пет  човека, но Penny Lane върви достатъчно бързо, че да не ви омръзна да чакате, докато ви дойде хода.

Това е сравнително „филър“ игра, тъй като трае между 20 и 30 минути, моооже би малко повече, ако сте в по-високата бройка играчи.

Правилата са изчистени и се обясняват за не повече от 5 минути, а запознатите с Mint Works може и да пооткрият тук-там прилики.

Всеки играч има собствено табло, откъдето ще разширява квартала си. Кварталите имат две улици, които могат да се разширяват наляво и надясно – долна, където се слагат всички сгради за настаняване на живущите, и горна, където се слагат всички останали сгради имащи нужда (в повечето случаи) от работници. Работниците се вземат от къщите ви, така че е добре да държите баланс между двата вида сгради.

Играта е нещо като състезание, тъй като ако някой стигне 10 точки, той активира края на играта. В края на въпросния рунд се броят крайните точки на всички играчи. В повечето случаи този, който е активирал финала печели… но не е задължително вярно всеки път.

Penny Lane се развива в рундове, като всеки рунд вие ще си плащате за действия по основната улица в средата на масата, откъдето ще купувате сгради, ще ровите из черния пазар, ще агитирате за кмет, ще пращате работници от къщите в местата, където търсят работна ръка, ще разменяте сгради и още няколко други стандартни неща, които оформят всички ваши нужди за развитие на успешен двигател.

Рундът продължава, докато всички пасуват, защото нямат пари, защото събират пари или просто защото вече няма празни места, където да отидат. Запознатите с жанра „worker placement” ще разпознаят недиректното взаимодействие между играчите и тежките избори от това кое място да заемете първо, за да не ви откраднат другото, докато се размотавате из проклетия черен пазар, който вече четвърти ход не ви връзва!

Местата са ограничени и за разлика от доста други подобни игри, вашето табло от сгради, въпреки че е разнообразно и подхранва двигателя на стратегията ви е напълно пасивно. Това ще рече, че вие не можете да активирате нищо от него, без помощта на основните места на централната улица в средата на масата. Това пък ще рече, че ако всички места на тази централна улица са заети, и всичките pennies-и на света няма да ви помогнат. Съжалявам. Опитах.

Най-големият плюс на Penny Lane са изненадващо разнообразните стратегии, които излизат при всяка една игра, въпреки не особено голямото тесте от сгради. Комбинацията между различните сгради, които се допълват една друга и дават бонуси една за друга, почти като Fantasy Realms, създава почти безкрайна преиграваемост.

Освен сградите почти всяка сграда има два вида полукръгове – единият е за точки, другият е за пари. Когато слагате нови сгради, вие ще се опитвате да ги свързвате с всички  съседни – тези отляво и отдясно, както и с тази отгоре или отдолу. Ако свържете два полукръга с пари – това ви е доход всеки ход, а точките… са точки. Не правете моята грешка от първата ми игра –  не подценявайте тези връзки, защото парите подхранват двигателя ви, а точките… е, играете само до десет, така че сами можете да прецените колко са важни.

Преди да стигна до заключението, ще спомена две неща, които ме подразниха. С едното свикнах, но другото все още ми е проблем.

Това, с което свикнах е арт дизайна на играта. Като цяло илюстрациите са прекрасни и иконографията е ясна. Проблемът е, че връзките, линиите и други части от арта не се връзват отлично успоредно. По идея, всичко трябва така да се върже, че когато си подредите улицата да се създаде прекрасна панорамна гледка, но за съжаление, често връзките се разминават и ако държите плътно картите си, те ще изглеждат леко накривени. Досадно е, но няма да ви накара да изхвърлите играта през прозореца.

Второто нещо, което излиза след няколко игри е тегавото начало на всяка разиграване. Да, това е филър, който се изиграва за половин час, но първите 4-5 рунда сякаш са програмирани. Понеже започвате с твърде малко пари и все още няма да имате двигател за изкарване на повече, винаги първите ходове са ходене в банката за изкарване на допълнителен доход, както и ходене при кмета, за да стане първи играч следващия ход… за да отидете пръв в банката!

Половината от локациите на централната улица ще потънат в паяжина за първите десетина минути от играта. След като имате достатъчно сгради, които имат нужда от допълнителна грижа, тогава светът ви ще се отвори и палитрата от тактически решения ще бъде по-активна, но началото леко скучнее.

Да каже, че можете и без органайзера.

Заключение

Penny Lane е отлична филър игра, която предлага дълбоки възможности и разнообразие, което рядко се постига в такъв минималистичен формат. Решенията ви имат значение винаги, стратегиите са задоволителни, а и има известна доза натискане на късмета в това докога да трупате доходи за пари и кога да започнете да помпате точки, тъй като все пак това е състезателна игра.

Форматът на играта ви позволява да я носите навсякъде, правилата са лесни за научаване и ако успеете да конвъртнете руския на баба ви в английски, дори тя ще може да я играе.

Освен за мъгъли обаче, открих, че и геймърите изпитват удоволствие от Penny Lane. Да, това не е най-оригиналната игра за строене на градове, нито най-дълбоката игра за създаване на двигателно табло, но все пак предлага достатъчно сериозен сандвич, че да ви задоволи геймърския глад, ако имате само половин час свободен.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични илюстрации
  • Интуитивни и елегантни правила
  • Изненадващо разнообразие за своя калибър
  • Бърз геймплей (дори и с повече хора)

МИНУСИ:

  • Разминаване в арт дизайна
  • Твърде скриптирани първи няколко хода
  • Инсъртът е за изхвърляне

пенис

 

Trinity – гъзария за по пътя

Значи… когато нещо си е гъзарско, то си личи още от опаковката. Trinity пристига в малка платнена торбичка с карабинер, който ви позволява да си я окачите на раницата. И защо не бихте го направили? Trinity е идеална за пътуване.

Щом дръпнете ципа на торбичката ще откриете прилежно свит мат, а в средата торбичка с готини кристалчета  няколко пластмасови токъна.

Trinity е абстрактна игра за двама пътешественици или такива, които обичат да се разхождат на природа във всяко удобно време.

Да, можете да играете Trinity у дома, но открих, че играта работи най-добре на открито, просто защото е яко. Когато сме вкъщи винаги можем да извадим някоe дебело картонено чудовище, но компактността на Trinity я превръща в прекрасно допълнение към водата, надениците и дългите дебели чорапи, щото няма кой да утепе тия проклети комари!

Правилата на играта се обясняват за около минута, а геймплеят е както простоват и бих могъл да нарека – елегантен, така и изненадващо дълбок.

Всеки играч има няколко кристалчета, които може или да слага върху картата или да движи. Целта ви е да „матирате“ три кристалчета на опонента, което означава, че трябва да оградите пулчетата на противника и/или да го затиснете в стената.

Врътката тук е, че когато две от вашите пулчета застанат в позиция, между тях не може да се премине. А ако три от пулчетата ви са застанали от трите страни на пулчето на противника, тогава вие сте го приклещили (направили сте му “Trinity”).

Има едно единствено правило, което се обяснява особено и не се разбира веднага от по-малките, но щом успявам да играя играта с моя 6 годишен син, мисля, че с правилния подход всеки може да я разбере. Правилото е свързано с това, че ако едно кристалче е заклещено от други кристалчета от същия цвят, тогава се гледат други кристалчета и така нататък. Няма да навлизам в подробности.

Освен кристалчетата обаче, вие получавате и няколко пластмасови токъна, които ще можете да слагате по полетата, за да блокирате другия играч ефективно.

Заключение

Trinity е право в десятката за това, което представлява. Играта пристига в перфектната опаковка като „игра за път“, продължава точно толкова дълго колкото трябва и се обяснява сравнително лесно, дори на деца. Както с всяка сравнително проста игра и с тази не трябва да се прекалява, защото ще започнете да виждате определени схеми, които с правилната концепция за майнд сет може да превърне геймплея ви в повтаряем, но така или иначе мисля, че Trinity е просто игра за навън и такава, която можете да си държите закачена за пътната раница. Не мисля, че е най-иновативното или хитово нещо, което можете да откриете и вероятно, ако имате колекция от подобни игри, тази може да не влезе във вашия топ 10. НО! Играта не се и опитва да бъде нещо повече от това, което е, заради което получава моето пълно одобрение.

ПЛЮСОВЕ:

  • Идеална опаковка
  • Идеално времетраене
  • Идеални компоненти
  • Идеално изпълняваща целите си

МИНУСИ:

  • Едва ли ще я играете често, докато сте у дома, тъй като има по-добри игри
  • След десетина игри ще започнете да оформяте определен модел на мислене и игрите ви ще се усещат повтаряеми

 

Qwinto – най-елегантната Roll and Write игра?

Qwinto е очевиден резултат от успеха на вече модерната класика Qwixx. Макар и двете да нямат почти нищо общо, самото заглавие и компоненти носят духа на предходната игра.

Въпреки че Qwixx е изключително елементарна и гладка игра, не можех да я нарека елегантна. Qwinto от друга страна – това е определението за „елегантност“.

Правилата тук са сякаш по-малко дори и от в Qwixx, но дълбочината на изборите и push you luck вълнението са изпипани със стил.

Qwinto пристига отново само с купчина листчета, два зара и, поне тук има, 4 молива.

По време на хода си играчът избира един, два или три зара (избира и цветовете) и има право на едно хвърляне наново, ако не му хареса резултата. След това всеки си записва сбора на своето листче. Ако активният играч не може да си го запише – по подобие на Qwixx – записва грешка. При четири грешки играта свършва и се броят точки.

Както виждате от картинката, тук има само три реда в три различни цвята. Имате свобода да си запишете числото където искате… почти. Ето и ограниченията.

  • Числата винаги трябва да бъдат наредени във възходящ ред (но поредността, в който се записват не е от значение. Тоест, можете първо да запишете 12, после 6, после 8 и така нататък)
  • Цветът на реда, в който се записва числото трябва да отговаря на един от хвърлените зарове

Първият начин за отбелязване на точки е чрез тези редове. Това се случва в края на играта.

  • Ако сте си запълнили напълно целия ред, тогава вземате толкова точки, колкото е стойността на най-високото число там (тоест – числото най-вдясно)
  • Ако не си запълнил реда, тогава вземате по една точка за всяко запълнено пространство.

Вторият начин за отбелязване на точки е чрез колони. На листчето има шест колони, които пресичат трите реда. Във всяка една от тези колони има по един петоъгълник (Qwinto, сеш ли се). Ако сте попълнили и трите числа в колоната, вземате толкова точки, колкото е числото в петоъгълника.

Играта свършва, когато някой играч запълни напълно два реда или направи четири грешки – по-често ще завършвате с грешки. В играта също. 

Заключение

Qwinto e малка гениална игра. Не мога да си кривя душата. Правилата са ясни и изчистени. Моят шест годишен син я играе без проблем, но от друга страна Qwinto е по-геймърска от Qwixx. Тук решенията, които вземате са по-ключови и определено по-вълнуващи. Рядко се играе само за два реда (както е в Qwixx). Вместо това – искате да балансирате между редове и колони, като често ще рискувате с големи числа в началото на редовете, заради тези петоъгълници, но шансът да се падат числа над 10-12 е минимален.

Освен това, тук всеки записва по време на ходовете на другите и активният играч може да избере точно кои цветове ще влязат в хвърлянето, колко зара и дори може да хвърля наново. Това значи, че в тази игра вие влияете много повече на останалите играчи, отколкото в повечето други Roll and Write игри. От друга страна, това значи, че не можете да играете с колкото си искате играчи. Да, на теория нищо не пречи да откъснете повече листчета и да раздадете повече моливи, но понеже важността на активния играч тук е от голямо значение, вие рядко ще бъдете на ход и така контролът ще се изпусне. С други думи – колкото по-малко играчи имате – толкова по-сериозни ще са тактическите ви избори.

Добре де, може би малко прекалих с думи като „взаимодействие“ и „тактика“. Все пак това е филър игра, която трае около 20 минути.

Но ако търсите „терасна“ игра или пък отпускащ филър с малко „пушурлък“ вълнение – Qwinto е една от най-добрите зарохвъргачки в жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Бърз геймплей
  • Различни тактически възможности
  • Изненадващо количество взаимодейсвие между играчите

МИНУСИ:

  • Еми… Това игра с моливчета и цифри. Ако не се кефите на жанра – няма да преоткриете смисъла на живота си.

New Frontiers – Race for the Galaxy: The Board Game?

Ако не сте запознати с историята, ето я и нея.

2002 година от Alea/Ravensburger излиза мега хита Puerto Rico, който запознава масово геймърите с механиката “Role Selection”.

2004 година се появява и San Juan, която е нещо като картовата версия на Puerto Rico. Играта е много по-лека от оригинала и по-достъпна масово.

2007 излиза Race for the Galaxy (този път от Rio Grande Games) която използва San Juan за своя основа, но сменя скучната й тема, хвърля ни в космоса и превръща семейната игра в геймърско изживяване, като ни предоставя огромни възможности, избори, хиляди експанжъни и още по-хиляди неразбираеми иконки… които вече толкова се наложиха, че все още се използват в поредицата.

2014 San Juan използва популярността на Race for the Galaxy и излиза с второ издание – малко по-дълбоко от първото, но все още така семейно. С това издание, Alea избиха рибата… но за съжаление тази риба вече е на изчезване, защото играта се намира трудно и рядко се преиздава. Ravensburger, какво да ви говоря.

В същата 2014-та година Rio Grande Games решават да бъдат малко по-смели и не просто репринтват играта с по-изчистени правила, а направо сменят основната концепция за Role Selection. Вместо да избирате роли, в тази игра мятате зарове тайно зад паравана си. Играх играта няколко пъти и не мога да кажа, че бях впечатлен. Roll подходи мързеливо и използваше същите досадни и напълно неясни иконки от Race, но поне добави текст под тях. Към базовата игра вече можете да си купите едно голямо разширение, но излизат и още.

Миналата година се появи някакво странно заглавие в магазина на Ravensburger – Purto Rico: The Card Game, но освен конспиративни теории в BGG не се знае нищо повече, освен, че играта е на немски и едва ли ще има репринт след като се продадат бройките.

С последното нещо от поредицата обаче, Rio Grande връщат идеята към корените – New Frontiers. Tук не се използват карти, нито зарове. Тук избирате роли. Разбира се, нямаше да са Rio Grande, ако не бяха постъпили мързеливо – артът по плочките и планетите е директно откраднат от Roll, токъните за победни точки са все още същите евтини и досадни чипчета, които се ползваха и в Race, и в Roll. Освен това няма никаква дори идея за нещо като инсърт. А New Frontier отчаяно има нужда от някакво сортиране, защото подреждането на играта може да отнеме време. Най-големият проблем всъщност е парадоксален за името на нашия сайт. Кутията на New Frontiers е с необичайно огромни размери. Тя е по-голяма дори от кутията на Monster Slaughter, без да има нужда. Тя е не просто голяма и висока, но квадратна, което я прави мушкането в каквато и да е система за складиране на игри почти невъзможна. Аз използвам Billy-тата на IKEA и в момента играта се налага да стои над секцията, защото иначе изпъква повече и от нетретирана една седмица акне пъпка.

Излъгах. Не това е най-големият проблем. Най-големият проблем е цената. Rio Grande по принцип се изсилват с ценообразуването, но New Frontier сериозно ще олекоти джоба ви. И преди да обвините българските магазини в безбожно надценяване, имайте предвид, че MSRP-то в щатите е 75 долара.

Но. Но! НО! НО!!

Исках да избия всички негативи, защото играта не просто ми хареса, но… New Frontier вече е в любимите 50 на всички времена, което може и да ви звучи, като нещо, което излиза от устата на 10 годишен келеш, но ако ме познавате, знаете, че аз всъщност съм 10 годишен келеш.

Като не обръщаме внимание на досадните проблеми с някои от компонентите, не мога да не отбележа тоталното прекаляване с излишната преизработка на кубчетата за ресурси, които крещят „overproduce“. Трябва да си оправдаят парите някак си.

Не само мое мнение е, че New Frontiers е най-подходящата игра за вкарване на хората в системата „For the Galaxy”. Това не означава, че играта е по-малко дълбока или е орязана откъм възможности. Напротив. Мисля, че това е една от най-разнообразните игри, които съм играл напоследък. New Frontiers е най-подходяща за начинаещи, защото е почерпила опит от всичката история на системата през годините и така е избрала, почистила от праха и лакирала механиките, че те са се превърнали в елегантно чудо, което можете да обясните за по-малко от 10 минути.

New Frontiers е изключително лесна игра за разбиране, но предлага поле за развитие, като опитните играчи определено ще имат предимство пред начинаещите. Не се притеснявайте. Ще ви отнеме ход-два, в които не сте сигурни какво правите, но е твърде вероятно мозъкът ви да схване как работи машината и да си изработите стратегия.

New Frontiers е игра с изграждане на двигател и една от най-чистите стратегии, които съм срещал последно време. Казвам „стратегия“, защото тук само след два-три хода вие ще сте поели по собствен път, който всеки ход ще става все по-тесен и по-тесен, което е символ на добра игра за планиране.

Ако сте разпилян и с нефокусирана игра, няма как да спечелите.

Проблемът в този тип игри се състои в това, че в повечето случаи те имат само няколко разклонения, по които да поемете и след това геймплеят доскучава.

Тук това не е така. В играта винаги се използват една и съща бройка технологии, но повечето от тях са двустранни. Плочките за End Game Scoring също са двустранни. Планетите, които ще откривате по време на игра са купища.

Отделно има няколко различни цвята планети и технологии. Освен тези цветове има и ключови думи, които са разпределени между различните цветове.

Понякога цветовете се свързват с определени думи, а понякога думите с други думи.

Да не говорим, че планетите дават различни ресурси, които се използват по многообразен начин спрямо уменията и технологиите ви.

Ако сте внимателни, можете да съставите собствена пътека, която да следвате и която да не е разгадаема от компютър.

В играта има странна механика, която се явява като мод, но аз предпочитам винаги да играя с него. Този мод вкарва мисии, които са вид точкувания. Самата механика леко „страннее“ и е излишно усложнена, но с моята гейминг група стигнахме до извод, че можем просто да изтеглим три мисии в началото на играта и да ги сложим до борда. Така имаме още три начина за отбелязване на точки.

Заключение

New Frontiers е една от най-забележителните игри, които съм играл последно време. От ревюто ми едва ли сте разбрали каквото е и да е за правилата, но и не е нужно. Трябва да знаете, че играта идва с елегантни и лесни правила за научаване, но ви предлага дълбочина, която да изследвате с десетки игри. Дори и да ви омръзне. Дори и да сте открили всички възможни стратегии, което се съмнявам да стане в близките 20 игри, това са Rio Grande. Очаквайте помпозно разширение, което да ви наблъска още толкова съдържание, че ще ви се завие свят на портфейла.

Да, в основата си това е игра, в която събирате ресурси и продавате ресурси, но е една от най-добрите игри от жанра. Жестока препоръка от мен!

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични компоненти (макар и повечето да са същите от предните игри от франчайза)
  • Елегантни правила
  • Дълбок геймплей
  • Огромно разнооразие
  • Възможности за хитро взаимодействие между играчите
  • Най-достъпната (и най-добрата, за мен) игра от поредицата
  • Продължава само около час

МИНУСИ:

  • Мързелив подход към компонентите, което е видно за феновете на поредицата
  • Сериозна нужда от органайзер
  • Сетъпа отнема 15 минути (защото няма органайзер)
  • Кутията е твърде голяма
  • Цената е спорно висока

Както винаги, можете да откриете това бижу в сайта на нашите партньори от Time2Play.

The Brigade – Пълни кофи с вода и оригиналност

Когато се върнах от Есен направих ясен списък на това кои игри първо ще тествам и за кои първо ще пиша. Така се получи, че голяма част от позитивните ми ревюта отидоха в ноември, а декември остана за съмнителните игри.

С пепел се посипвам и поливам с бензин, защото The Brigade не заслужаваше това отношение. Вярно е, знаех много малко за играта, но си казах, че е поредния кикстартър с готини комппонентите и Meh геймплей.

Всъщност – представям ви едно истинско бижу, което се откроява не само с отлични компоненти, но с готина тема и изключително гладък геймплей. Не ни се налагаше изобщо да ровим в книжката дори на първата ни игра!

В The Brigade играчите влизат в ролята на егоистични пожарникари във фентъзи свят, които се възползват от най-трагичното събитие на века – апокалиптичен магически огнен дъжд, който съсипва великия град Tinderbox. Да, вие ще гасите пожари, но вашата крайна цел не е да помогнете на хората, а да се къпете в слава. Искате при всяко ваше изгасване на пожари всички наоколо да гледат вас и да ви се кланят. Целта ви е да спечелите колкото се може повече влияние и веднъж за винаги да изгоните останалите пожарни бригади от града.

Понеже съм разсеян, когато гледах повече за играта, тя ми приличаше на Hotshots, но самият факт, че играта не е кооперативна я издига на друго ниво. И не. Не мисля и че е полукооперативна, така че последвателите Том Васъл могат да си отдъхнат. Да, градът може да изгори и играта да свърши, но това не означава, че няма победители. Просто… спечелилият се определя по друг начин.

Има три начина на край на играта:

  • Играч печели, ако има влияние в 5 от един вид квартали (или три от Университета на Пиромансъра – това е голямата сграда в средата на града, нещо като Свищовския университет).
  • Играч печели, ако има влияние в 5 различни квартала (като един от тях трябва да е университета на Пиромансъра).
  • Играта свършва, ако изгорят 8 плочки/квартали. Тогава се броят точки – всяка плочка/квартал носи определено количество точки, ако имате влияние там.

Няма да говоря за компонентите, защото се виждат от снимките – страхотни специални мийпъли в най-различни форми… единственото странно нещо (поне в моята кутия) беше, че ми липсваше единия комплект от кубчета, с които се отбелязва присъствието на черния играч в кварталите. Не казвам, че има нещо расистко в това… но не казвам и че няма.

Този е от разширението, за което ще говоря по-късно

Всеки играч има фигурка, която маркира бригадата му. В началото всеки получава персонаж с умение, но по време на играта може да си наеме още хора за неговата бригада, които също пристигат със счупени и вълнуващи умения… като всъщност по-важното е, че могат да носят кофи с вода.

Носенето на вода е най-важното умение в The Brigade, затова и трябва добре да управлявате втората си фигурка – магическата водоноска. Тя може да се телепортира, но освен това – кога и къде стои е от критична важност, особено ако искате да запазите квартала, в който имате влияние неопожарен. Да, може и да сте го спасили, но кой знае дали нещо пак няма да му падне отгоре.

В началото на всеки ход ще теглите карта, която в повечето случаи ще ви указва кой квартал се подпалва или откъде духа вятъра. Най-често се подпалват средните квартали, които са близо до Пиромансърския университет. Не искам да казвам нещо, но университетът ви е Пиромансърски. Може би не е чак толкова мистериозен този „магически“ огнен дъжд.

Ако огън от любов падне върху място, където има фигурка – нищо не се случва. Поради факта, че борда не се променя в зависимост от броя играчи, това означава, че при повече играчи по-малко квартали ще пламват.

Как се гасят пожари? Как се печели слава? Тук идва истински интересната част, която може и да звучи пъзеловидна, но за разлика от Tiny Epic Quest, за която говорих скоро, тук всичко е тематично и през цялото време наистина се чувствате като пожарникар.

Пред всеки играч има дъска с няколко трака със статистики. Там ви се показва колко голяма може да бъде вашата бригада, колко вода може да носи вашата водоноска и колко действия имате на ход.

Освен този борд, получавате и карта с референция относно това какво можете да правите. Можете…

Да се движите (До три полета и не можете да преминавате през чужда бригада)

  • Да телепортирате водоноската
  • Да изгасяте пожар
  • Да пълните вода (от началното място или от място, където имате влияние)
  • Да наемате единици (ако имате нужното място). Обаче откъде си мислите, че идват тези единици? От същия град, разбира се. Това означава, че всеки един помощник е от определен квартал. Тоест, ако вие нямате влияние в този квартал – да, можете да ползвате хората да носят вода, но уменията им ще си останат зян.
  • Да трансферирате вода от водоноската в бригадата
  • Да подобрявате една от статистиките (Можете да го правите веднъж на ход)

Изгасянето на пожар е основното дейстиве. За целта вие харчите толкова вода, колкото е силен пожара. Ако не успеете да го изгасите, не получавате нищо. Квартала още гори и никой не е доволен. Ако обаче успеете напълно да го погасите се превръщате в героя на деня, независимо дали някой преди вас е пръскал с маркуча. Момент. Това не е достатъчно, за да имате влияние. Това, което печелите от изгасяването на пожар е известност. Количеството известност е равна на количеството пожар, което сте изгасили. Ето и врътката! Всички съседни квартали са видели, че вие сте изгасили пожара. Ако искате, вие можете да използвате тази известност (под формата на кубчета) в който желаете квартал наоколо – или на самото място, където сте изгасили пожара.

Когато известността ви стигне определена стойност на квартала, тогава вече печелите влияние… което може и да се отнеме от другите играчи.

Играта е състезателна и се борите за влияние, което я превръща в нещо като игра за контрол на територии. Черният хумор в The Brigade излиза от факта, че вие искате да падат огнени топки. Искате да падат на конкретни места. Понякога, за да можете да печелите влияние, а понякога, за да можете да строшите кварталите на противниците.

Това не е някаква мета схема, която чупи тематичността. Напротив – дизайнерите Бен Хобан и Алекс Уинтър съвсем целенасочено адресират играчите с тази шашма, като използват дори сума ти умения за манипулиране на огнената буря. Ако искате, можете да сте лоши, но The Brigade не е хейтърска игра и бихте искали да използвате негативните ефекти, само ако са изгодни за вас.

Заключение

The Brigade е чудесна игра с прости правила, но дълбок геймплей с много възможности за хитри ходове. Като всяка игра с контрол на територии и тази може да бъде агресивна, ако това е вашия стил. Въпреки това, основата се крепи на тематичен пъзел, който сам трябва да решавате всеки ход. Преиграваемостта тук е огромна, защото плочките се нареждат на случаен принцип и това променя напълно играта. Освен това, всеки получава персонаж със специално умение, както и дъска с още едно специално умение. Дори няма и да захващам помощниците, които също биха се присъединили към каузата ви да станете най-прочутия егоист в Тиндърбокс.

Аз пренебрегнах The Brigade два месеца. Не правете тази грешка. Препоръчвам я силно!

ПЛЮСОВЕ:

  • Страхотни компоненти
  • Интуитивен и динамичен геймплей
  • Предизвикателен и тематичен пъзел
  • Сравнително бърза игра (около час)
  • Огромно разнообразие и преиграваемост

МИНУСИ:

  • В моето копие липсваха черните кубчета