Big Box Gamers Българският портал за настолни игри
Стремя се да играя всички модерни и актуални настолни игри, но се опитвам да давам светлина основно на по-странните, по-отритнатите, по-апокрифните и тези игри, които рядко се появяват под прожекторите.
Имам дългогодишен опит като сценарист в телевизията, предимно на комедийни предавания и затова от време на време пускам неуместен и несъдържателен хумор, който понякога е толкова тъп, че са налага да го обяснявам.
- Blood on the Clocktower – Събитие в социалните игри - март 27, 2023
- Страната на чудесата – Българският Dixit? - декември 14, 2022
- Tabannusi: Builders of Ur – За феновете на екселски таблици - януари 24, 2022
/по истински събития, които се случиха по време на обичайна игра на Robinson Crusoe The Board Game/
Войниците стъпваха тежко с ботушите из снега и разбутваха с щиковете си останките от един размит лагер. Повечето от тях вече си бяха отишли от всякакви странни обстоятелства, много от които не биха могли дори да обяснят. Имаше нещо много зловещо из мъглите на този проклет остров. Проклет…по-скоро прокълнат. Сега само капитанът и двама млади юнги, които се мъкнаха с него можеха да разрешат странния случай с изчезналата експедиция. За жалост, той вече беше ранен от някакво красиво, но особено животно, което наподобяваше гигантска коза. Не знаеше колко му остава, затова се радваше, че най-после бе намерил следи от лагер. Сега и кораба да си беше на мястото щом се върнеха…А?
Изпод снежната покривка се появи гумен ботуш и ленена наръфана риза. Капитанът нареди строго на юнгите да разкопаят наоколо, защото не можеше да се навежда от раната, а не искаше да сподели това с младоците, които и без това бяха достатъчно изплашени.
Изпод снега, младите намериха тяло на хилав младеж с кепе на главата. Глупакът поне беше умрял весел. Студът беше смръзнал усмивката на лицето му. Капитанът изведнъж забрави за раната си и хукна да рови из лагера.
Намериха още два трупа. На дебел и брадясал мъж със сатър в ръка и близо до него…Фолър! „По-дяволите” – изпсува капитанът, въпреки че вътрешно знаеше, че няма начин да намери брат си жив. Достатъчно виновно се чувстваше, че зареди него малкото му братче се беше записало във флотилията, а сега и …с прерязано гърло.”По-дяволите” – изрази отново мъката си, по единствения начин който знаеше. „Капитане! Намерихме нещо!” – изкрещя един от юнгите. Войникът, който всички по някаква странна йерархична причина наричаха Капитан, се обърна и видя, че младежът държеше малък тефтер с пръски кръв по него. Войникът го отвори:
„Никога не съм умеел да пиша. Не мисля, че това ще се промени и сега. Особено, когато главата ми тежи толкова много. Знам, че ще ни издирват, знам че и няма да се откажат, докато не ни открият. Хикс би направил същото. Дори и да се опитвах да го разубедя. Затова с последни сили ще се опитам да разкажа историята на един непрощаващ остров.
С Хикс, извинявам се – капитан Хикс се познавахме от 30 години. Завършихме онова извънредно скъпо католическо училище в столицата. Той беше изключително вярващ човек. От моя гледна точка – фанатик. Но знам ли вече какво е фанатизъм…Никога не съм успявал да повярвам в Бог. Колкото и да ми е говорил Хикс, някак си винаги съм предпочитал да си живея весело живота. Той някак си все беше намръщен. Реших, че това е вярата – да си начумерен и да не пиеш. Айде да кажем, първото можех и да го издържа…Не съм се славил с високо чувство за хумор също.
Никога и не успях да стана капитан. Отговорностите не ме влечаха. Но виж хапването и пийването… Дори успях да го превърна в професия. В цялата страна нямаше по-добър готвач от мен. Поне това повтаряше кучето ми…или това, което си мислих, че повтаря. Ех…значи все пак имам някакво чувство за хумор. Ох, главата ми. Не трябва да се смея.
Не се изненадах, когато Хикс прие мисията с острова. Не се изненадах, когато ме извика да участвам с него. Все пак той нямаше приятели. Винаги е бил прям и странен. Не се изненадах, че се съгласих. Вече започвах да непонасям гласа на майка ми. Жената е на 80 и още крещи като тигър! Не че знам как крещят тигрите. Щях да разбера…
Мисията беше проста. Да покръстим езичниците на едно малко островче сред тихия океан, на което никога не бе стъпвал цивилизован крак. Не знам защо трябваше да занимаваме дребните човечета, но Хикс твърдеше, че небето е за всички. Хареса ми идеята, че може да има по-добро място някъде там – надявах се да не смърди толкова на риба.
Екипът, който събра Хикс се състоеше от още 30-40 човека, сред които бяха няколко свещеника, много общи моряци (които никога не съм знаел какво точно вършат) няколко озъбени войника и един дърворезбар, който познавах от католическото училище. Буун -вечно ухилен и всъщност не толкова кадърен дърворезбар. Веднъж го накарах да ми поправи един стол, после се наложи да използвам стола за маса. Също изключително вярващ, което го правеше изключение от правилото за католиците. Беше ми приятна неговата компания. Не знам защо не сме прекарвали повече време с него. А, да. Защото и той не пиеше!
Плаването беше нормално – морска болест, бой и мъжки ръкодоволствия. Аз си стоях в кухнята и изобщо не се интересувах от тия простотии. Даже успях да доизкусуря най-после рецептата на баба ми…която вече беше моя рецепта. Имаше един младеж, който често идваше в кухнята и ми хвалеше хапването. Харесвах това. Нищо, че съм едър и агресивен, брадат мъж. Обичам да ми харесват манджичките. На младежът му беше първото плаване. Казваше се Дориън, но всички му викаха Дора, заради нежните черти на лицето. Просташки хумор. Все пак какво очаквате от пияни мъже.
Както се досещате, нещата не свършиха добре. Още с наближаването на острова, гъста мъгла обгърна кораба. Хикс знаеше как да постъпи в тази ситуация и самият той застана най-отпред на руля и започна да върти сред силния вятър и мъгла. Като капитан, застана най-отпред и като капитан умря първи. От някъде долетя някакво странно летящо същество и се заби право в сърцето му, като после излезе през тила му. 30 години приятелство…за нищо.
След това настана паника и всеки се разтича на някъде. Не знам къде тичаха на това малко корабче, но така и никой не видя огромната скала, която се вряза централно в кораба.…
Събудих се под ударите на Дора. Точно преди да ми направи уста в уста. Харесвах малкия, но…нямах нито желание, нито такова чувство за хумор. Огледах се и видях, че до Дора стоеше Буун. Изглеждаше с 20 години по-стар. Усмивката я нямаше. Мигновено попитах къде е Хикс, но след миг си спомних. Легнах на земята и затворих очи. Дора реши, че припадам и този път успя да ми приложи уста в уста, преди да се усетя. Докато го избутам от себе си, някъде от храстите изкочи един от онези войници. Каза ни да пазим тишина. Островът бил пълен със зверове. Самият той видял няколко. Войникът изглеждаше стабилен мъж с усет за лидерство. Хикс……
Минаха няколко часа от както сме на острова. Проверихме останките от кораба, сред които намерихме малко банани и десетина консерви зелен грах, чук, малко пирони и най-важното – пистолет. Имаше само два патрона, така че трябваше да ги пазим. Решихме, че сме останали само ние четиримата – Аз, Буун, Дора и онзи войник – нещо с Ф.
Времето беше лошо още с пристигането. Успяхме да си накладим нещо като огън, половихме малко риба и почти се наядохме. Войникът не яде. Готин тип.
Буун обаче… нещо тотално му се беше счупило. Не беше онзи усмихнат човек, с който редовно… всъщност нищо не сме правили заедно. Може би не го познавах толкова добре. Именно той каза, че мисията трябва да продължи, независимо от всичко. На мен изобщо не ми пукаше за глупавата мисия. Исках просто да се наспя и утре да измислим начин да се измъкнем. За жалост войникът подкрепи идеята на Буун. Погледнах моя скъп Дора за подкрепа, но той беше твърде развълнуван и искаше все повече да изследва, разглежда и разкрива острова. Харесваше му тук. Ха. Дори – изследователя. Смешно звучи. Добре де, ще се постарая да помогна на екипа. Не искам да мрънкам.
Още същия ден изпратихме Дора да открие какво ни чака на острова. Не знам как другите двама подкрепиха идеята. Младежът изглеждаше толкова неопитен. Но! Ти да видиш, справи се чудесно. Дори открихме едно малко селце от местни. Те бяха приятелски настроени. В смисъл скриха се по дупките и не ни нападнаха. Нямахме свещеници, всички се бяха споминали от сблъсъка, но Буун твърдеше, че знае как да гони демони… въпреки че самият той заприличваше все повече на демон. Не успяхме да покръстим хората този ден, но намерихме няколко съкровища… които може би не трябваше да вземаме. Инстиктивно обрахме всичкото злато, което намерихме, но в момента, в който се върнахме с него край огъня… осъзнахме, че не ни трябва. Защо ни е? Корабът го нямаше, Хикс го нямаше…тогава осъзнахме, че вероятно ще си останем завинаги на този остров. Помълчахме си малко и заспахме.
Не бяхме успяли да съберем достатъчно дърва за да си направим сносен лагер и спахме на земята. На сутринта много ни болеше кръста.
През следващите дни стана, естествено, по-зле. Открихме хубава рекичка, но само часове по-късно тя започна да пресъхва, открихме и хубава плодородна гора, но тя се подпали.
А и на всичкото отгоре, мъглата от преди два дена пак се завърна. Този път ни огради плътно. Едва виждахме. Мрачният Буум обаче знаеше как да се справи със ситуацията. Каза ни, че трябва да построим свещена камбана. Сега пък свещена камбана! – казах си аз, но не го споделих, защото очите на Буун се изпълваха едновременно с кървави нишки и бели петна. Не знам какво се случваше с него. Дори работата не си вършеше като хората. Като за дърворезбар да си помислиш, че би се справил с прости конструкции, но уви – не. Заби си ръждив пирон в бедрото докато ковеше нещо по лагера. На останалите ни стана смешно, но Буун беше все по-страшен и не казахме нищо.
Така де, започнахме да събираме дърва за въпросната „свещена камбана”, но за целта ни трябваше и въже. Имахме идея как да го направим и след ден успяхме. Намерихме и перфектно място за камбаната – върху изгорилите гори от по-рано. Забихме я и се случи най-полазващото тръпки усещане. Мъглата сякаш изпищя и започна да се отдръпва. Струваше ми се, че мога да чуя тупкането на сърцето й.
Войникът започваше да се чувства ненужен и искаше да върши това, което може – да убива. Решихме, че не е лошо да потрепем някое животно. Намерихме малко козички, диви прасета и дори една боа. Храна и кожа, с които си построихме малко лагерче с покрив в средата на острова. Не беше кой знае какво – нямахме и ограда срещу местни зверове, но вършеше работа. Аз си стоях там и готвих на специално приготвеното от мен огнище. Храних другите със специалната „супа от камъни”. Нарекох я така, защото вътре всичко беше твърдо, не добре сварено – набързо скалъпено, но пък почти не толкова гадно. За толкова ресурси – толкова. За рецептата на баба трябваше по-специални неща.
Междувременно, местните започваха да се показват от дупките си и Буун си вършеше там каквото вършеше. Дори ни караше да събираме дърва да строим кръстове.
И след това, дойде зимата. Рязко! За един ден! Не знам какво се случи, но снегът затрупваше дървата ни за огрев постоянно и трябваше всеки ден да изхвърляме трудно събираните трупи. Всички ме гледаха, сякаш аз съм виновен. Не и Буун. Той почти не гледаше. Едно му око беше почти потънало в червени локви, а другото бе изцяло черно. Не знам как гонеше демоните от тези местни, но явно ги привличаше в себе си. Защото вече не вършеше никаква друга работа освен да строи кръстове и камбани. Притеснявах се за него. Като си спомня какъв весел човек беше… Войникът и Дора го избягваха. Затова реших да си поговоря с него. Едната нощ се приближих до него до огъня и го поразпитах. Оказа се, че не е толкова страшен, колкото си мислих. Истината беше, че самият той се страхува от мрака, който навлизаше в душата му. Чувстваше се депресиран и отчаян. Очите му бяха черни и той вече беше почти ослепял, само защото демоните се бореха да влязат в сърцето му през очите, а той се опитваше да ги спре още на вратата. Реших да му помогна. Следващите вечери стоях плътно до него по няколко часа и си говорихме – за живота на континента, за семействата, за училището, за Хикс…На Буун също му липсваше. Оказа се, че Хикс все пак е имал приятели. Междувременно Дора си беше намерил приятел от местните и заедно обикаляха из острова да търсят нови земи. Един ден реших и аз да отида да видя какво толкова забавно има. Разбира се, щом реших да изляза от кухнята, нещо лошо щеше да се случи. Открих алтар, който беше целия в капани и след това ми трябваха две нощи, за да се излекувам. Освен това някакъв досаден паяк се спусна точно над алтара и ме захапа за врата. Добре, че бях направил специално лекарство, с което предотвратих гангрената на Буум от нараняването с пирона. Използвах лекарството и на мен.
И така минаха още няколко дена в отвратителни и студени снежни нощи. Мравки изпоядоха храната ни, всичко се палеше наоколо, мъглата все повече ни затискаше, нападаха ни маймуни и какво ли още не. Една сутрин дори октрих някакви много странни и огромни следи от лапи на звяр. Не знам дали можехме да се справим с такова нещо ако се беше появило изневиделица.
Всички вече бяхме на ръба. Според мен, Буун беше под ръба. Вече беше напълно ослепял, ходеше с набързо скалъпен бастун, а кожата му беше сбръчкана до неузнаваемост. Войникът беше поел множество рани от зверовете в гората,а аз колкото и да си стоях в лагера, времето ме изтощаваше. Дори спрях да ям. Само Дора се хилеше като идиот и се шматкаше насам-натам. Вече дори не октриваше нови земи. Според мен беше полудял.
Тази сутрин едвам се надигнах от леглото. Имах усещането ,че това щеше да е последния ми ден. Реших да се насладя на него… но после се сетих къде се намирам и се отказах. Погледнах към Буун. Той не мърдаше. Отидох и го бутнах. Пак не помръдна. Изведнъж отвори празното си око и се изправи с пълна увереност, сякаш е отново на двайсет. Сляп, но на двайсет. Тръгна нанякъде като сомнамбул. Питах го къде отива, той само ми каза да направя кръст. Това щеше бъде последният кръст.
Опитах се да извикам на войника да се събуди да помага, но нямах сили. Само изритах някакъв камък, който се заби в хълбока на войничето. Той също едва се надигна. Дора, разбира се беше свеж като краставичка и почти толкова ментално здрав.
Казвам ви – беше тъжно и епично. Издигането на този кръст ни отне всичките сили на света. Всичките ресурси на света. Но успяхме. Буун направи заклинанието и събра всички местни. Проведе страхотна служба, в която проповядваше с такава страст, че по някое време дори се умихна, черните дупки започнаха да се изпълват, а кървавите червеи от ябълките му сякаш изпълзяваха навън. Ето това беше Буун, който познавах от малък. Това ме накара да се усмихна. Погледнах до мен. Там стояха Фоли и Дора. Слушаха с такава неохота и вяра, сякаш всичко беше свършило – неволи, трудности, приключения. В края на проповедта Буун се обърна към мен, усмихна се и ми кимна. Не знам какво значеше това, може би беше усетил намеренията ми.…
Нощта беше по-тъмна от всякога. Ние бяхме изпълнили мисията и сега стояхме мълчаливи край огъня. Едвам стояхме и с последни сили направих супата от камъни да си хапнат всички. Този път и аз ядох. Нищо не си казахме.
Първи беше Дора. Клетото момче така и не разбра какво му се случи, затова пък умря с усмивка. След това издъхна Буун. 10 дена приятелство… за всичко.
Войникът погледна към мен и разбра какво съм сложил в супата. Нападна ме и аз инстинктивно се насочих към сатъра. Не исках да му прерязвам гърлото. Не знам защо го направих. Това беше островът! Проклетият остров! Но поне завършихме мисията. Изгонихме демоните. Хикс често говореше за небето. Дали има място и за мен… Бих пийнал по едно вино с него и Буун… О, по-дяволите, те не…”
Капитанът затвори тефтера и се огледа. Трябваше да има още едно тяло. Странно. „Момчета, имаме каквото ни трябва, хайде да си ходим!” Обърна се и срещу лицето му стоеше гигантски звяр, а по ръмжащите му зъби се виждаха остатъцу от ръка и моряшки панталони. „…следи от огромен звяр…” Звярът се нахвърли върху него, но изведнъж се чу: „Стоп”! и звярът се дръпна. Над уплашения капитан се надвеси възрастен мъж с кухини вместо очите. На мястото на главата имаше почти оголен череп, а на врата си носеше огромен кръст. Той посегна към капитана, който изкрещя с най-пискливия и уплашен глас, който имаше. Мъжът издърпа тефтерчето от него, обърна се и простена тихо: „Яж”.
Ревю на Robinson Crusoe: Adventure on the Cursed Island
Сравнение между нова и стара версия
Преглед на статията
Оценка
Накратко: Моля подкрепете ни като дадете оценка, харесате и споделите това ревю! Ако се чувствате разговорливи можете да ни оставите и коментар. Уверяваме ви, четем всички коментари!
