Site icon Big Box Gamers

Призвание герой 2 – носталгията се завръща!

582532_375944319200565_1335537458_n

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спомням си първата книга-игра, която играх. “Замъкът на таласъмите”. Тя беше също така и една от първите у нас. Спомням си, че ми носеше едно филмово усещане на атмосфера, страх(чувството ми за хумор беше все още на -1 левъл), сила и гордост от успехите.Разбира се, тогава определях всички тези неща като – „готино”. След това тръгна манията и съм изиграл всички възможно книги-игри. Разбира се, като един първокласен фен(в смисъл бил съм първи клас), аз реших, че също мога да пиша такива игри и в продължение на няколко години надрасках 10-20. Както виждате, графоманията ми започна от ранни години. Тези книги не само, че не видяха бял свят, но даже видяха контейнера, тъй като родителите ми погрешка си помислили, че това са просто изписани тетрадки. Затова направих най-достойното нещо, което можеше да направи един петокласник – свих се на топка, ревах и псувах, но на ум, за да не рева повече.

Не помня коя беше последната книга-игра, която бях играл тогава, нито какво се случи със самите ми книги, но истината е, че преди ПГ2 не бях играл такава от около 15 години.

С това искам да кажа, да не вземате на сериозно мнението ми за механиките в играта, защото не съм следил новите тенденции. Това, което е в професионалната и образователната ми област обаче е стил, жанр, сюжет и всякакви такива подобни простотии.

След всичките тези извинения, нека започнем да говорим конкретно.

Призвание герой 2!

Преди всичко, веднага ви казвам – Това е задължителен сборник за всеки фен на книгите игри и много добро начало за всеки, който никога не е играл такива игри.

В книгата има три разказа – един ок, един добър и един МНОГО добър. Ще си кажа мнението за всеки един поотделно и после за целия сборник като цяло.

Да започнем с „ок” разказа.

 

„Да намериш Дракон” на Спасимир Игнатов.

 

Ако сте виждали корицата на ПГ2, значи сте разпознали дирижабъла и гоблините, които се возят на него. Точно такъв си и ти. Гоблин, който търси уж изчезналия кораб „Дракон”, за да спре лошия тип, който го е отмъкнал от вас.

Това е първия разказ от сборника и още със започването на вписване на разни статистики и избирането на персонажи, аз мигновено се върнах 15 години назад. Започнах с такава надежда и носталгия! Даже забравих, че вече не съм 15 годишен. Проблемът дойде, когато излязох от това състояние и се сетих кой съм и какво чета. Но това след малко.

Този разказ е по-скоро игра, отколкото разказ. С известно количество статистики, с важни решения, които вземаш в началото, които ще ти се отразят в играта. Например – дали да заздравиш кораба или да усилиш маневреността му. Дали да си вземеш повече бойци или повече матроси. Кой персонаж от тримата възможни да си избереш?

Като стана въпрос. Изборът за персонаж, с който да играеш е между три класически типа – бияч, хитрец и балансиран(Риктеат, Съртолакс и Фикдинес). Всеки идва със собствената си история, което е доста приятно и тематично.

Друго тематично е…ами темата. Това е светът на Колин Уолъмбъри, показан в книгата-игра Полетът на грифона. Само че не играете с хората, а с другата страна – гоблините. Дори картата на самото пътешествие е същата. Като цяло темата е забавна и принася класическия хумор от онова време в подобни книги-игри. А и не е лошо да играеш с лошите. Добре де, не точно лошите…нещо като лошите. Доколкото един гоблин може да е лош. Света е интересен, особено когато проследиш йерархията на зелените хилавяци. Поне аз винаги така съм си ги представял.

Механиката за придвижване между епизодите се базира на картата, която трябва да следиш постоянно. Избираш си място и литваш с дирижабъла до там. Готино е да имаш тази свобода, но така както е представен разказа изникнаха два проблема. Не съм чел полетът на грифона, но в случайността с тази карта може да е малко досадна. Защото просто отлиташ там и четеш какво се случва. Нямаше да е зле предварително да знам това-онова. Примерно – някъде на югоизток ще намериш магазин, на запад се намира еди коя си крепост, за която трябва да внимаваш, защото там са еди-какви са. Да, има рисунки, но те с нищо не помагат. Просто малко смоталявана информация нямаше да е зле.

Второто нещо е, че лошият се намира на твърде очевидно място. В моята игра го намерих на третия си ход. За него вече имаш подсказка къде може да се намира и може би беше по-добре да нямаш. Знам, че звучи като заяждане, но така или иначе по време на пътешествието си откриваш хора, които ти помагат с местонахождението му. Няма да кажа къде точно се намира, за да не разваля вашето приключение.

Въпреки тези две неща, цялото пътуване е приятно, особено по **** части, където има повече история от ***.

Ако играете играта балансирано, тоест да си разпределите точките що-годе по равно, трудността на играта би ви харесала. Обаче! Ако сте геймър на видео игри, какъвто аз съм бил доста години ще знаете как да счупите системата. Набичвате на макс някоя статистика и сте непробиваем. Да, ще вземете някоя друга щета по пътя, но щом срещнете основния гад, имате възможност да използвате само това, което ви трябва. Тогава той няма шанс. И понеже аз го срещнах изключително бързо, можех да победя играта за 15 минути. Без да ми се налага да вдигам разни допълнителни статистики.

За да не си мислите, че тотално не харесвам играта, време е да изтъкна най-силното качество! Финалната битка! Тя е епична и вълнуваща! Сблъсък между два мощни дирижабъла. Стрелба, сблъсъци, тактики, абордаж, бой…Няма да съжалявате. Според мен, ако в играта имаше само три подобни битки, всичко останало можеше и да се изключи. Не ми трябва да обикалям из някакви си земи, реки и скучни места. Искам битки! Искам въздушни кораби! Искам повече Стиймпънк!

Общо взето, с този разказ си изкарах добре…или „ок”, но не успях да го прочета на един дъх и е време да ви обясня защо. Или – кои са основните проблеми на играта, според мен. Те не идват от механиката, те не идват от темата, не идват от трудността. С други думи, проблемите не идват от играта…а от литературата.

Като цяло, стилът е свеж и на моменти забавен с хитри смешки(казвам го като човек, който работи в индустрията със смешки). Но, не мога да преодоля две огромни неща, които според мен ще направят впечатление не само на заядливци като мен, но и на повечето читатели.

Първото нещо, което ме подразни, това е епизод номер 171.

Това е епизод, в който от свежия хумор се минава в някаква абсолютно излишна псевдо драматичност, с която не само, че се навлиза в клише, но се излиза и от жанра. Да не говорим, че не може да ме накара да ми пука за поразиите и убийствата, които лошите са направили, след като само преди два епизода съм изпотрепал някакви хора от високо, сред които възрастни беззащитни хора и дори съм се наслаждавал на това.

Да, Спасимир пише – „ това е по-различен епизод”. Това е извинение, а не оправдание. Това е все едно да кажеш на някого – „Без да се обиждаш, ама ти си голям кретен”. Не може! Просто не може!  Всеки има вкус за стил, и дали аз го харесвам или не, не е от значение. Важното е да не излизаш от собствения си стил. Защото в момента е леко лъкатушещ и несигурен. Това в никакъв случай не означава, че авторът е некадърен. В никакъв случай. Когато е себе си в текста, Спасимир може да бъде забавен и да те накара да се чувстваш вътре в атмосферата. Но също така си личи и когато не е там или не му е интересно това, което пише. Непостоянството и несигурността в стила водят и до по-големия според мен проблем.

Препратките към „Игра на тронове”. Още в началото се започва с това как шефа на гоблините бил отмъкнал някакъв трон с мечове от някакви си варварски племена. След това се използват сума ти препратки от рода на подсвиркване на „песен за огън и лед” или дори „не е обикновена игра на тронове”. Даже на картата има крепост, която се нарича Черен замък. За капак на всичко това и финалът е свързан с Игра на тронове. Ако някой си мисли, че това е пародия. Не, това не е пародия. Ако гоблинът се беше убол на трона с мечовете, образувало му се е цирей, който си е нарекъл циреят Церсей, след което умре във втори епизод от него и се прероди в зомби без уста, което страда от комплекс за малоценност, заради начина по който изглежда и накрая се окаже, че всички гоблини изглеждат толкова грозно, защото са произлезли от брат и сестра. Ето това е пародия. Другото са препратки. И то безцелни.

От друга страна мога да разбера любовта на Спасимир към Игра на тронове, тъй като и аз съм запленен от Вестерос манията.

Може да съм малко емоционален, но признавам си, тези две неща ме изкараха малко от кожата. Щом ми мина обаче успях да погледна отвъд тези проблеми. Играта е много класическа, в добрия смисъл и ако я разглеждате като игра, ще се забавлявате много. Ако я разглеждате като литература, преминете в следващият разказ.

ПЛЮСОВЕ:

МИНУСИ:

„Прах и сол“ на Сикамор Брайт

Веднага го казвам – шестица! Но ще стигнем и до там.

Прах и сол ни представя един мрачен свят, в който управляват седем коравосърдечни, забравели миналото на света магьосници, живеещи далеч в 7 кули. Столицата е тематично наименувания град „Мрак” и там общо взето управляват едни не много приятни типове с кофти еничарски практики.

С това е свързана и историята на нашия човек Непокор– лидер на Безименния народ. (област в света). Когато е бил малък, в опит да го отвлекат убиват баща му, а той избягва в гората. Това го изпълва с омраза и желание за мъст. Просто и ясно.

Когато четох дългата история на света в началото на разказа си мислих – защо ни е това? И толкова ли е важно да е точно в този свят? За щастие светът е функционален, органичен и тясно свързан с историята. С други думи – извън този свят, историята не би могла да съществува.

Освен това, светът е човешки. Днешно време рядко срещаме фентъзи свят без орки и елфи. Взаимоотношенията също са човешки. Тоест конфликта е достатъчно достоверен и истински, че да те въвлече в историята, независимо дали си падаш по такива измишльотини(в добрия смисъл) или не.

Играта малко ми наподобява видео играта Mass Effect. Особено двойката. Имаш крайна цел, но си твърде слаб, за да отидеш сам. Затова ти трябват съюзници. Обикаляш различни местности, говориш с лидерите и си набавяш съюзници. И което е интересното – има значение как си ги набавяш, защото не е сигурно как ще реагират в крайната битка. Дали си им платил малко, дали си ги обидил? Изобщо можеш ли да разчиташ на тях?

По време на пътешествията си, една малка любовна историйка се прокрадва. Малко насилено и не достатъчно оправдано, но да кажем авторът не е искал да ни развива подробно тази линия. Не мисля и че е нужно. Защото играта сияе във стратегии, тактиките и военните решения, които трябва да вземаш.

За разлика от повечето филми, игри и литература, тук протагонистът не е сив и безличен. Непокор започва като еднопластов „герой”, който ще спаси света, но с времето, той претърпява развитие в посока, която зависи от теб. Ти наистина усещаш как …се развива пред очите ти и до края на книгата вече управляваш истински човек с истински характер и мотиви.

Личи си, че авторът знае как се гради сюжет и спазва максимата „по-малкото е повече”. Следва праволинейна схема и с малки и логични избори.

Като говорим за изборите.

Сикамор Брайт успява да те окуражи да четеш внимателно всичко, което казва. Защото и най-малката дума има значение. Особено когато става въпрос за любимата ти принцеса…Стоп! Повече няма да издавам. Сами ще разберете за какво става въпрос и дано не правите моите грешки.

Освен това всички избори в играта са напълно логични. Ако не сте сигурно какво решение да вземете, значи не сте чели внимателно или не сте се вслушали в съветите на твоите ментори Наан и ….

Историята завършва рязко и изведнъж. Но спокойно  има продължение. В първата част на Призвание герой. Тоест това е прикуъл. Тоест история, която се развива преди случките в първата част. И не само това, но ще има още един прикуъл! В третата част.

Със сигурност трябва да има начин да си прехвърля решенията, защото ми се струва, че решавах неща, които ще ми се отразят на финалната битка.

Но ще чакаме и ще видим.

Относно стила, Сикамор е категоричен и верен на себе си. Спазва си ритъма и атмосферата. Знае какво иска, какво прави и къде отива.

От трите разказа, този ми е любимият!

ПЛЮСОВЕ:

МИНУСИ:

„Отново заедно” на Майкъл Майндкрайм

 

Или както наричам този разказ – различния разказ. Това е разказ от реалния живот. Най-после! Както самият Майндкрайм пише – той предпочита да пише за нещо, от което разбира. Не че има нещо лошо да има фентъзита, дракони, гоблини и всякакви други извънземни. Просто е хубаво от време на време някой да говори за реални неща.

Реалният живот винаги е по-недостоверен от измисления. Защото в измисления обикновено трябва да има подреденост и логика. И много често, когато пишеш история от твоя живот, повечето хора не биха ти повярвали.

Не съм сигурен, че това е случая с „Отново заедно”. Защото докато историята е истинска, човешка и на места твърде битова, има неща, които са сложени чисто драматургично. Не казвам, че това е лошо. Напротив. Защото ако беше съвсем истинско би било много потискащо.

„Отново заедно” ни запознава с 4 персонажа, или за да спазя тематичността – 4 личности. Асен, Огнян, Вълко и Борис. За всеки един си има отделна история, свързана с неговия личен и професионален живот. Накрая, има една обща история с всичките четирима. Целта на играта е да успееш да прекараш по един ден с четиримата, в който накрая да се чувстваш достатъчно удовлетворен, че да ти се ходи на специалната сбирка в Бърлогата. Там от време на време се събрат четиримата приятели и си прекарват страхотно с компютърни и настолни игри. Може да се каже, че това е една история за мъжкото приятелство.

Трябва да си призная, че като започнах първия ден с Асен, бях малко скептичен към ситуацията. Този келеш много ме дразни. Никога не бих бил приятел с него. И това е страхотно нещо! Когато успееш да създадеш човек с такова влияние върху читателя, значи си успял да му придадеш кожа и кости. Ще го кажа направо – Майндкрайм успява да придаде истинска душа на всеки един от четиримата!

Освен това, с всяка една история, авторът качва залога. И докато стигнеш до Огнян, вече нещата изглеждат съвсем трудни и прекалено истински. Дали ще успееш да си оправиш взаимоотношенията със съпругата, ще можеш ли да обърнеш достатъчно внимание на децата, как ще се справиш на работа, какви лидерски решения ще вземеш и как ще ти се отрази това? Как ще се справиш с вечния конфликт с тъщата?! Последното няма оправия…(не го казвам от личен опит, да няма обидени) J

Целта е да събираш точки удоволствие. И ви казвам – съвсем не е лесно. Аз, разбира се, се провалих. И за мое оправдание, се чувствам длъжен да ви обясня защо. Две причини. Първо – механиката. В играта често се хвърля зар. За контролиране на случайността обаче, Майкъл е измислил много добра система, в която имаш едни предварителни зарове, които да използваш за всеки случай. Проблемът при мен беше, че си ги пазих за всеки случай. Пазих, пазих, пазих, докато накрая играта не свърши. Затова ви казвам директно – не ги пазете! Използвайте ги при всеки удобен случай. Шансът това да увеличи точките „удоволствие” е голям. А така или иначе това е най-важното.

Другият проблем за провала ми са решенията. Не мисля, че съм съгласен с авторът за някои от решенията, които в играта се считат за правилни. Разбира се, няма човек, който да е толкова мъдър, че да знае как се постъпва във всяка житейска ситуация.  Така че не обвинявам Майндкрайм за това. Той така смята и съм склонен да призная неговият опит.

Също така не съм особено сигурен за реакциите на съпругите. Защото докато четиримата приятели са добре изпипани от към характеристика и са достоверни, не вярвам на съпругите. Разбирам, че действат като резоньори в дадените ситуации, но ми стоят малко нагласени. Не ме дразнят, защото са на заден план, но нямаше да е зле да се позапознаем и с тях.

Което ме навежда на единственото нещо, което ми липсваше в разказа. Няма описана достатъчно силна мотивация за срещата в Бърлогата. Веднага се аргументирам. В някои от историите, ситуациите са твърде сериозни или трудни в семейството, за да могат мъжете просто да отидат на някакво събиране. Не ме разбирайте погрешно, най-добрият ми приятел живее на 600 километра от тук и се виждаме веднъж, максимум два пъти в годината и когато се видим не се прегръщаме и целуваме, а също играем нещо или си говорим обикновени неща, все едно всеки ден се виждаме. Това ни стига, защото мъжкото приятелство често действа на подсъзнателно ниво и няма нужда да си казваме много неща, за да си кажем много неща.

Но! В „Отново заедно” това не е подплътено с достатъчно мотивация или история. Защото така излиза, че срещата в Бърлогата е бягство от реалността.  И дори по-важна от семейството. Даже когато по време на срещата съобщават на Асен, че много близък приятел в болницата в лошо състояние, срещата си продължава все едно нищо не е станало. Да, Асен няма какво да направи, но би ли останал да цъка футбол Менъджер на компютъра…Не мисля…Хм…може би затова не го харесвам тоя пуст Асен.

Въпреки това, мъже, можем да си представим колко е важна срещата за тях. Можем да си измислим. Ние самите можем да го разберем, като го нагласим с нашия живот. Тогава всичко ще се върже и ще си изкараме страхотно и дори с лека носталгия ще завидим на тези четиримата.

В обощение ще кажа, че това е страхотен насърчаващ разказ, за четирима приятели, които въпреки обстоятелствата успяват да се държат заедно и нищо не може да ги раздели.

Браво на Майндкрайм и чакам с нетърпение продължението на разказа, в което решенията, които си взел в „Отново заедно” ще могат да се прехвърлят.

ПЛЮСОВЕ:

МИНУСИ:

Заключение за книгата игра ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2

 

Днешно време масовата литература зарина качествената с всякакви боклуци. Казват, че е по-хубаво да се четат повече книги отколкото да се гледат филми. Това може би е важало преди години, но сега съвсем не е така. Защото ако една хубава книга може да ти повлияе по-добре от един хубав филм, една лоша книга може да е много по-опасна от потискащ филм.

Настолните игри се засилват все повече. Човек би си помислил, че ще убие книгите-игри.

Призвание герой 2 е доказателство, че не само има бъдеще за игрите, но има бъдеще и за книгите. Да, тази книга си има кусури, но това не би трябвало да ви изгони от книжарницата. Напротив. Казвам ви директно – купете си книгата. Една добра настолна игра струва около 100 лева. А една книга игра десет пъти по-малко. Да не говорим, че в това издание дори има публикувано интервю с Джордж М. Джордж.

Не бях чел книга-игра от 15 години и мисля, че Призвание герой 2 ме запали отново по манията. Сайтът ни е предимно за настолни игри, но вече смятам да направя всичко възможно да подпомагам и книгите-игри. Браво на авторите и издателите. Очаквам с нетърпение третата част.

ПЛЮСОВЕ НА ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2:

МИНУСИ НА ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2:

За да си купите книгата кликнете на линка отдолу:

Призвание герой 2
Exit mobile version