Site icon Big Box Gamers

Призвание Герой 3 – детайлно ревю

Преди няколко дена похейтих една от най-новите преведени книги-игри на сдружение „книги-игри“. Е, сега иска да поправя малко негативната енергия с хвалба по авторската им поредица Призвание Герой. В този случай – третата част.

Разбира се, това не означава, че това е перфектната книга-игра. Въпреки, че беше съвсем близо да бъде е една от най-добрите книги-игри, които съм чел последните години…преди  да прочета третия разказ – Кладенецът.

Ако не сте запознати с поредицата Призвание Герой – това е сборник от три разказа-игри, писани от български автори. Обикновено в тези книги има и бонус материали. В тази част на поредицата ще откриете интервю с Тед Грей, или както част от нас го познават – Бейв. Честно да си кажа, не съм чел неговите книги игри, но се изненадах, когато разбрах, че той е твореца на света Ендивал. Може да не харесвам системата на това РПГ, но трябва да се признае, че е най-популярната и успешна българска ролева игра. С други думи – интервюто е кратко, но съдържателно и интересно.

Вие обаче сте тук за ревюто на Призвание Герой 3. В това ревю, както и предишното за Призвание Герой 2, ще направя три отделни мини ревюта на всеки един от разказите, а на края ще обобщя и ще дам своята оценка за цялата книга, въпреки че вече знаете какво да очаквате.

 

Щурмберг

Трябва да си призная, че когато прочетох първата страница на този разказ на Сикамор Брайт бях малко разочарован. Не заради друго, ами защото очаквах трета част от тъмния, но готин свят на „Мрак“. Въпреки това успях да преодолея егоистичните си межделения и много бързо спрях да мрънкам, защото Шурмберг е изключително напрегнат и въвличащ разказ.

Още от началото, авторът ви вкарва в една изолирана, сравнително мрачна и почти потискаща среда, в която младия лекар Томас Айзенхоф става част от едно кърваво събитие, което продължава няколко часа в отдалеченото немско градче Щурмберг.

Този разказ-игра е един от най-добрите криминални книги-игри, които съм чел. Историята успя да ме грабне светкавично и ме пусна чак на финала. Това не е онези творби, които са построени на принципа „хълмче-долче“ – както ние драматурзите го наричаме. В Шурмберг няма никаква релаксация. Разказът е построен на постоянното покачване на напрежението, защото играчът е поставен в ситуация, в която трябва да взема бързи и оптимизирани решения.

Някой избива хора в мирното градче и сякаш доктор Айзенхоф е единственият, който разполага с достатъчно информация да спре убийствата… или поне се надява, че има…

Всяко действие, което протагонистът извършва в разказа отнема време, което е изключително ценно… поне така изглежда. Всъщност, играчът никога не знае с колко точно време разполага да разкрие убийствата, които се заплитат след всяка изминала минута. Това придава на разказа момент – „изпитай си късмета“. Колко точно още искаш да прекараш в търсене на информация в тази сграда? Колко ценно време ще ти отнеме да преджобиш трупа на някой за нещо, което ще ти помогне… Избори имаш много, но времето сякаш е твърде малко. Не знаеш точно колко, но с всяка изминала минута забавяне се появява още един труп в Щурмберг.

Въпреки напрегнатата ситуация имаше един момент, който в началото предизвикваше смях у мен, а после леко раздразнение. Всяко едно действие в разказа ви изисква 5 минути. Точно 5 минути. Дали ще претърсите стая или просто ще бръкнете в джоба на някого – 5 минути. Веднъж ми отне пет минути да огледам пода на един килер. Пода! Няколко пъти ще се намерите в ситуация да претърсвате трупове. Ако всяко оглеждане на всеки един елемент – рани, джобове, дрехи отнема по пет минути – цялото нещо би ви отнело час! То вярно, че за да си лекар трябва да си спокоен човек, но вие – доктор Айзенхоф сте абсолютен флегматик!

Освен това, постоянното записване за отминалите 5 минути започва да дразни след десетия път. Говорим за записване на информация в бележника след всеки един епизод!

Разбирам защо го е направил Сикамор. Разбирам, че ако беше раздробил времето на различни минути това щеше да натежи, да предизвика математически сметки, а и вероятно да счупи баланса, защото играчът няма да има защо да не прави действията, които изискват малко време. Разбирам, но… си е малко дразнещо.

Това обаче свършва след даден момент и стигаме до втората част на разказа, която вече беше изключителна наслада. Там почти няма записване. Тази втора част е нещо като равносметка. С други думи – „Да видим какво знаеш, какво не и как ще използваш тази информация“. Знам, че звучи абстрактно, но не искам да ви издавам нищо, защото историята е интригуваща, има обрати и изненадващ финал.

След като стигнете до задоволителен финал (има и незадоволителни, дори и да удържите доктора жив до края) ще имате възможността да прочетете разказ, който уж има някакви допирни точки с историята преди това.

Така или иначе ще го прочетете, нека не се залъгваме.

Не искам дори и да ви намекна за какво става въпрос в него, но само ще ви препоръчам да не се надявате на драматургични връзки с основната история по-рано. Да, има нещо общо, но то е твърде малко и почти ненужно.

Разказът, както и играта по-рано е отново въвличащ и интригуващ, типично за Сикамор. Тук, той си е позволил да се отпусне, тъй като не го задържат механики и зарове. Това има както плюсове, така и минуси. Плюсовете вече ги казах – отличен стил и добре изградени персонажи. Минусите обаче са два и според мен не са за подминаване.

Първо – разказът е твърде дълъг за това, което иска да постигне – било то емоционално въздействие или изграждане на съспенс.

Второ – съспенсът не е оправдан. С други думи, финалът увисва. Целият разказ гради едно напрежение и очакване. Аз наистина очаквах нещо голямо в края, някакво събитие, някакъв обрат, някаква тайна, която да се разбере на финала… Особено при положение, че самата игра по-рано носеше точно това – интересна история с неочакван обрат. За съжаление, разказът не успява в това и лично за мен се самообезмисли. Хубава дума…

Въпреки малките мрънкания за играта и разказа, смятам, че това е втория ми любим разказ в сборника, но определено най-добре написания. Страхотно допълнение към Призвание Герой и попадение на Сикамор Брайт, въпреки че не е в света на „Мрак“.

 ПЛЮСОВЕ:

 МИНУСИ:

Поробената принцеса

 Любимият ми разказ от сборника. Не мога да повярвам, че го казвам, но това се дължи не на литературата, а на играта. Който ме познава, знае как се дразня на системите в почти всички книги-игри и колко ми е досадно да пиша постоянно в бележника кодови думи и предмети. Винаги съм смятал, а и продължавам да смятам, че книгите-игри трябва да се променят, за да могат да дишат и във вратовете на новите читатели, не само на заклетите, изпълнени с носталгия, фенове.

Този разказ на Питър Вейл обаче ми даде някакво мазохистично удоволствие, когато пишех в дневника. С други думи – системата ми се стори глътка свежа свежест в клишетата около нея. Вярно е, че не е кой знае колко иновативна, но пък за пръв път механиката е тематично свързана с разказа. Най-после човек да се замисли защо една книга-игра е игра, а не просто книга. Защото тук има игра, дами и господа, а не просто записки.

 Малко предистория

 Поробената принцеса е втория разказ от очевидна поредица, която беше зададена още в Призвание Герой 1. Там, в Зарево над Кордоба, Питър разказа историята на българина Ахрин, който имаше важна мисия възложена от цар Иван Асен II. В тази поредица става въпрос за група хора, които поради пътищата на съдбата са се озовали в една лодка един с друг. Всеки разказва своя път до тази лодка.

В „Поробената принцеса“ читателите влизат в ролята на арабската принцеса Шейла, която за пръв път излиза от покоите на баща си и както обикновено се случва с арабските принцеси, тя е заловена от кръстоносци и… нека да кажем така – случват й се неща, които е нормално да й се случат сред средностатистически кръстоносци. След множество такива смучки… ъ… случки, тя е отведена в плен в замък, където слугинства на армията на кръстоносците. След като разбира какво планира тази армия, Шейла решава, че с цената на всичко тя трябва да се избяга от кръстоносците. С цената. На. Всичко.

Първо, да започнем от литературата. Разказът е прилично написан и приятен за четене. Стилът не е нищо особено, не е достатъчно индивидуализиран, че да мога да го коментирам… Грамотен е. Разбира се, както и в „Зарево над Кордоба“, тук също ще получите стабилна доза уроци по история. За съжаление, говоря буквално. Докато чета разказите на Вейл, понякога искам да затворя книгата и да избягам от час. Не че не е интересно, просто когато авторът започне да споменава исторически факти и термини, художествения текст сякаш изчезва и буквите започват да ме мерят с тебешири и да ме бият с пръчката по ръцете…

Както и да е, не е чак толкова дразнещо, историята върви леко и разбираемо.

Това, което направи разказът любимия от трите не е историята на Шейла, нито литературата. Най-якото нещо в Поробената принцеса е механиката на играта. Още в началото ще имате избор между няколко локации в замъка, които можете да посетите. Когато посещавате места, след това ще получите код с нов епизод за това място и следвщия път, когато се връщате там ще посетите него. Така играта върви динамично, логично и най-вече подредено.

Това, което повече ме впечатли обаче беше системата за бягство. От време на време ще получавате кодови числа от някоя локация. Ще посъберете доста такива. В някой момент, ако решите, че сте открили достатъчно, можете да съберете които и да е две числа и отидете на получения епизод. Ако това е епизод с бягство, ще има специален знак.

За удобство, можете да посетите пък тези кодови епизоди поотделно и там ще видите синтезирана важната информация, която сте събрали от конкретна локация.

Скъсах се от писане в тази игра, но за пръв път нямах нищо против, защото всичко се усеща като игра, а не като насилено препращане към епизоди.

Искам да похваля Вейл с още нещо, което много рядко се среща в книгите-игри. Смелостта за крайности.

Изборите, които ще вземате в процеса на играта са не само интересни, но могат да ви заведат в крайно различна посока. Как ще говорите с хората, какви действия ще извършите, всичко е тотално различно и ви определя като личност в играта. Да, в крайна сметка всичко се свежда до това дали ще стигнете до заветните кодови числа, но пътят до там е наистина вълнуващ и няма да ви се иска да пропуснете епизод, защото историята е изпълнена с много действие и напрегнати диалози.

Прегледах всички възможни финали и всеки един от тях не се състои само в последния епизод. Ако решите да поемете по определен път за бягство ще си имате отделна линия, в която ще преследвате своя план. Тоест – има разнообразие. Не знам дали ще си струва да преиграете целия разказ, защото книгите-игри не се славят с голяма преиграваемост, но поне можете да пробвате всички опити за бягство. Ще ви бъде интересно, гарантирам.

Мисля, че това е солидно допълнение към Призвание Герой 3 и за мен е звездата в тройката. С нетърпение ще чакам да видя с какво може да ме изненада отново Питър Вейл в следващия си разказ.

ПЛЮСОВЕ:

 МИНУСИ:

Кладенецът

 На този разказ смятам да отделя най-малко време поради две причини. Първо – защото очевидно е отнело малко време и за написването му и второ – защото не искам да цапам с хейт иначе прекрасните други разкази.

Тук всичко изглежда прибързано и повърхностно. В този разказ няма да намерите дълбочина, няма да намерите стил, няма да намерите и много смисъл.

Разказът се води хорър, но ме върна много назад и ми напомни на хорър книгите-игри от деведесетте. Това не е компимент. Съвсем не е комплимент. Тогава имаше много разкази и книги-игри, които претендираха за хорър и наистина си ме плашеха, но бях дете. Тук хорърът би уплашил само десетина годишните момиченца, които никога не са чели нищо друго или не са виждали Анита Майзер. Поп културата се измени отдавна и вече плашещия фактор е по-различен от стандартни чудовища, взети от семейство Адамс или дебели чичковци, които ни заплашват, че ще ни изядат. Виж, ако караха сив и миризлив бус…

 Както и да е, ето и историята:

 Вие сте тринайсет годишен хлапак, който не може да определи дали му е досадно да прекарва времето със сестра си или не и сте останали сами на село. Докато си говорите за страшни легенди, свързани с кладенеца до къщата, изведнъж някакъв гаргойл с изненадващо писклив глас отмъква сестра ви, защото така, и вие без дори леко да се напишкате от страх тръгвате след него. По пътя ще срещате и други гадове, ще прескачате капани и накрая ще се срещнете със самонадеян бос с твърде високо мнение за себе, който ще убиете учудващо лесно.

Историята не е чак толкова безсмислена като цяло. Има приятен завършек, макар и неоправдан, но не мога да говоря много за това, защото не искам да ви издам финала. Претендира за изненада, но на мен изобщо не ми пукаше за тия хора, защото персонажите са празни и изпълнени с клишета, взети от други книги или видео игри.

Играта не е нищо особено и също не трябва да се надявате на дълбочина. Напротив – в повечето случаи ще разчитате изцяло на случайността. Върна ме в четвърти клас, когато написан първата си домашна книга-игра. Казваше се „Тутя“ и също ставаше въпрос за някакво чудовище, което трябваше да бъде убито. Помня, че майка ми беше нарисувала чудовището на корицата… Както и да е. Тутя се състоеше от 20 кратки епизода и повечето от тях завършваха с избор – Наляво или надясно? Хвърли зар – 1-2 отиваш там, 3-6 отиваш ето там. В Кладенецът е абсолютно същото. Наистина. Има епизоди, в които избираш просто наляво или надясно без никаква логика.

Добре, да кажем, че това не е толкова фрустриращо, защото разказът е много лесен и почти няма възможност да загубите. Особено когато протагонистът – тринайсет годишното момче се оказва някакъв майстор по бойните изкуства и отличен специалист с огнестрелни и хладни оръжия.

Почти всичко, което намерите ще можете да го ползвате срещу гадовете, които срещате и то доста успешно.

Което ме навежда на една мисъл…

 „I used to be an adventurer like you, but then I took an arrow in the knee…”

На който му е познато това, знае какво означава. Има едно място в книгата, където който и епизод да изберете ще кажете една и съща реплика, независимо от резултата. Излъгах – в два от епизодите ще имате сменена дума. Предизвиквам ви да напишете в коментарите коя е тази реплика. Да видим дали и ви сте срещали това.

Мога още много да говоря за тази книга, но от както оплюх Тихото училище искам да намаля хейта. Наистина не ми е приятно да плюя ей така, но както бях помолен – ще бъда откровен.

Не исках да използвам обидни думи, но този разказ е написан изключително мързеливо. Точка.

ПЛЮСОВЕ:

МИНУСИ:

Заключение

Призвание Герой 3 е несъмненено най-добрата книга от поредицата. Вече става тенденция, всяка една да надминава предната, така че с голямо желание ще очаквам следващата.

В този сборник ще откриете два прекрасни разказа и един разочароващ рецидив. За щастие първите два са толкова добри, че само заради тях си заслужава да се сдобиете с книгата. Интервюто с Бейв е сладко допълнение, а любовта към книгите-игри, макар и несподелена толкова много от мен, извира от редакторите. Ако сте фен на книгите-игри, няма какво да се чудите. Ако не сте и сте любопитни да разберете какво е това, не се притеснявайте, авторите ще ви хванат за ръка и ще ви запознаят с основите.

С други думи – браво, пичове – чудесен сборник!

А сега – Чувствайте се призвани да си купите Призвание Герой 3!

… това беше тъпо.

 ПЛЮСОВЕ:

МИНУСИ:

 

Exit mobile version