Здравейте, приятели на настолните игри! Дойде време да ви запозная с игрите, с които се забавлявах през изминалия месец Февруари! Този път ще го направим малко по-различно. Ще разделя статията на две части. Сметнахме, че така ще е най-добре, поради огромния брой от игри за ревюиране. Този месец съм изиграл общо 32 различни игри, от които 10 нови за мен. Приятно четене!
Pixel Tactics – Още три игри на изненадващия хит от миналия месец. И след това още една с експанжъна Pixel Tactics 2. Не съм си променил мнението – играта е страхотна! С експанжъна играта става още по-добра, защото се добавя нужното разнообразие. На практика той удвоява картите в играта, като в началото на всяка игра картите за всяка от двете фракции се разбъркват и се теглят на случаен принцип 25, които ще конституират дека им за играта. Така в игра винаги ще са различни карти и за двете фракции, което е доста по-добре от преди. Хубавото е, че дори след като Уоу елементът отмине, играта продължава да е супер интересна и забавна!
Hanabi Deluxe Edition – Това издание е ново за мен, иначе играта я открихме още преди около година! В последствие спечели най-престижната награда за настолни игри Spiel des Jahres за 2013 година. Заслужено, според мен! Играта използва изключително иновативна механика, изразяваща се в това, че всеки играч има ръка от карти, които са обърнати с гръб към него и с лице към останалите играчи. Така всички на масата знаят какви карти имат останалите, но не знаят своите! За да ги играят, те трябва да получават подсказки от останалите играчи. В този смисъл, радвам се, че играта е кооперативна! Но пак не е лесно, да знаете! Защото подсказките са определен и много лимитиран брой, а грешките се наказват скъпо.
Новото издание издига играта до друго ниво – придава й се чара на игри от калибъра на шах и табла. Идва в стилна дървена кутия. Вместо карти играчите имат „керамични“ плочки, подобни на тези от Домино, които разполагат изправени пред себе си. Това премахва неудобството да трябва през цялата игра да държите картите разтворени пред себе си. Уникална игра, в която е невъзможно да не чийтнеш (мамиш) поне малко. Трябва да играеш като робот – без никакви реакции, за да не чийтнеш. Но тогава – какъв е смисълът да играеш?
Stone Age – Добра игра. Спомням си когато излезе – през далечната вече 2008 година. Беше голям хит! Един приятел си я взе и през първите няколко месеца я цъкахме постоянно в култовия клуб „Черната Цитадела“. С течение на времето, нормално ни поомръзна и новите заглавия я изместиха от масите ни… но не и от рафтовете ни! Тази игра си струва да стои в колекцията на всеки фен на настолните игри, дори и да не я играе често. Защото е едно от онези заглавия, чиито правила не се забравят лесно дори и да я играеш само 1-2 пъти в годината. Лесна е за обясняване на правилата, забавна, с красив арт и идва с платнена чашка за мятане на зарове, която и до ден днешен ползвам и за други игри.
Преди няколко години излезе експанжън, който не беше приет супер радушно от феновете на играта, затова и не побързах да си го взимам. Едва през изминалия месец имах възможността да го пробвам и трябва да кажа, че се присъединявам към преобладаващото мнение, че играта е по-добра без експанжъна.
С две думи той вкарва в играта допълнителен ресурс – т. нар. декорации, които могат да се взимат чрез ловуване – от мястото, откъдето се събира храна, като за всеки две точки от хвърлените зарове можеш да решиш дали да вземеш храна или декорация. Дотук добре. Проблемът е, че можеш да обменяш две декорации за какъвто и да е друг ресурс! И това е само в началото – с течение на играта, ако се развиваш в тази насока, имаш възможност да промениш съотношението на 1:1 и дори на 1:2! В резултат на това всички останали ресурси, които преди това са се събирали супер трудно сега губят ценността си. Защо да се мъчиш да взимаш злато по „нормалния“ начин (едно злато се взима на всеки 6 точки от зара), след като можеш да го обмениш за декорации, които се събират много по-лесно.
И не само съотношението на обмяната е проблемът. Проблем е и, че декорациите се добиват от единственото поле, което не е ограничено откъм броя на човечетата, които могат да правят това действие – това за събирането на храна. Останалите полета за събиране на ресурси са ограничени до 7 човечета общо на всички играчи. Когато играеш с базовата игра винаги има голямо съревнование за заемането на всички полета. Нищо подобно с експанжъна – постоянно почти всичко, освен по-евтиното дърво е свободно. Много ясно – всички по-скъпи ресурси е в пъти по-изгодно да се взимат чрез декорации. На полето за събирането им е като на „Женския пазар“.
На всичкото отгоре, можеш да правиш замяната по всяко време на твоя ход, тъй че декорациите ти дават и гъвкавост на ресурсите, с които разполагаш. Всичко това прави играта много по-праволинейна и безинтересна, само с една печеливша стратегия – декорации на макс. Рядко се среща толкова слаб експанжън, който така да разваля иначе добрата игра. Не бих играл повече с него.
Going Going Gone – Натрупах 7-8 изигравания на тази игра и това, за съжаление, ми е достатъчно. Иновативната механика – наддаване в реално време – бързо губи своя блясък и не остава нищо друго, заради което човек да би искал да играе тази игра. Просто е твърде лека и хаотична, за да имаш въобще някаква идея какво се случва. Това не е проблем за първите игри, докато все още е много смешно, но всяка следваща игра е все по-малко и по-малко забавна. На практика, последните няколко пъти, когато я играх останах напълно неудовлетворен след изиграването й. И не е защото съм много зле на тази игра – каквото и да правя почти винаги или нищо не взимам, или плащам прекалено много за това, което взимам! Не, това не влияе върху мнението ми за играта с повече от да кажем 10 % (добре де – 20 %). Жалко… исках да харесам тази игра, но Going, Going… for sale!
Escape: The Curse of the Temple – мина време от предишното изиграване, но каква игра, каква игра! 4 поредни игри цъкнахме, а можеше и още! И как не, като една игра е 10 минути, а е толкова забавно! Играта е кооперативна, като всички сме археолози, попаднали в прокълнат храм, от който трябва да излезем преди да се срути. За целта трябва да открием изхода и да активираме определен брой кристали, които ще ни позволят да отворим вратата за „навън“.
Уникалното е, че всичко се случва в реално време, като действията, които можем да правим се определят от специални зарчета, които можем да мятаме наново колкото пъти искаме докато получим нужните ни резултати. Разбира се, не е толкова лесно, защото времето е кът, а на всичкото отгоре на два пъти в играта трябва бързо да се връщаме в стартовата зала, в противен случай губим от най-ценния си ресурс – заровете. Времето се отброява с таймер или тематичен саундтрак, който можете да пуснете от телефона си. Гарантирам ви, че пулсът ви ще се ускори докато играете тази игра!
Caverna – Ново. Уникална игра, която всеки любител на евро игрите и по-конкретно на worker placement механиката трябва да притежава! И това го казва човек, който не харесва Agricola! Според всеобщото мнение Caverna e Agricola 2.0 и бих могъл да се съглася с това, в смисъл, че играта от една страна е доста подобна, но от друга е подобрена във всяко отношение. Като цяло играта е много по-интуитивна и олекотена от гледна точка на правила – веднъж като я изиграеш повече няма да ти са налага да се ровиш из правилата, освен за да провериш как действа някоя сграда. Играта насърчава многообразие от стратегии и тактики, всяка от които интересни за изследване. Това за мен беше проблем в Agricola, където точкуването беше доста по-ограничаващо в това отношение и принуждаваше играчите да се развиват по определен начин – да имат от всичко по определено количество, вместо да имат свободата да се специализират в дадена област.
Друго голямо предимство е, че изхранването на хората ти (т.е. джуджетата ти) е много по-лесно и ненатоварващо отколкото в Agricola. Това придава на играта много по-лежерно усещане, което на мен ми допада. Що се отнася до компонентите – те са уникални! Огромно количество дървени и пластмасови ресурси във всякакви форми. Вече бях спрял да следя игрите на Уве Росенбърг, но тази ме изненада повече от приятно!
Star Wars X-Wing Miniatures Game – ходих на още един турнир. Първата игра я загубих катастрофално след моя грешка, а и добър късмет от страна на противника. Той игра с експериментална ескадрила от Tie Bombers. Втората я спечелих (естествено, късметът нямаше нищо общо!). Третата я взех служебно, защото един от играчите се отказа от турнира след изнервяне от лоши зарове. Такава игра е.
Risk Legacy – Ново. Големи вълнения около тази игра! Още преди година търсих достатъчно сериозни и отдадени играчи за нея, но ударих на камък. Сега най-сетне се сформира група! Идеята е, че се играе кампания от 15 игри с едни и същи играчи. Първата игра е горе-долу стандартен Риск, но с течение на кампанията започват да се добавят правила, които променят играта до нещо по-добро. Играта идва с много запечатани отделения и пакети, които не трябва да се отварят докато не се изпълнят специфично определени условия в процеса на кампанията. Правят се перманентни промени в света – пише се по борда, лепят се стикери по борда и картите, а когато имаш избор между две неща, обикновено това, което не избираш бива безвъзвратно унищожено – късаш картата!
Под инсърта на играта дори открихме пакетче с надпис: “DO NOT OPEN. EVER“. Разбира се, отворихме го след първата игра 🙂 Няма да казвам какво има вътре, за да не развалям изненадата на бъдещите собственици на играта (а то май има 4 версии на това пакетче). Като цяло в серията от ревюта на играта няма да давам спойлери, така че четете без да се притеснявате в това отношение. Ще споделям само някои впечатления след всяка сесия от гледна точка дали ми харесва играта или не и какво е развитието й (ако сметна, че това не е спойлер).
След първата игра – стандартен Риск, което само по себе си не е нищо особено, но поради тръпката от кампанията и трайните промени, които се правят в света е все пак доста по-интересно. Освен това играта е направена така, че първите игри, които се предполага, че ще са по-скучни, да са по-кратки. Успях да я спечеля, защото първи осъзнах силата на картите с територии при използването им за вкарването на нови войски, а не за пазенето им за точки. Спечелих привилегията да се подпиша като победител върху борда и да избера локацията, както и да кръстя първият голям град в играта (Ицо Таун)! В коя друга игра можеш да правиш това?
След втората игра – втората беше изненадващо бърза, някои от нас май нямаха и трети ход преди Деян да спечели. Риск си е слаба игра сама по себе си и в това разиграване се открои един от недостатъците й – да си първи е винаги огромно предимство в първите ходове, поради факта, че ако на първи ход си завладял континент (което всеки прави), със сигурност ще си вземеш бонус подкрепленията от континента, докато колкото по-назад си в поредността на изиграване на ходовете, толкова по-голяма е вероятността някой да ти завладее част от континента и да не можеш да си вземеш бонуса. Този бонус в началото на играта е доста ключов и който го пропусне трудно ще се съвземе. Но това е положението, Риск си е Риск, но поне е бърза и така в кампания си струва, въпреки многото недостатъци. Формирах нов малък град – Dice Town.
След третата игра – третата игра също беше бърза, но доста по-интересна от моя гледна точка, защото успях да я взема. Някои обстоятелства, за които не мога да говоря, се стекоха както трябва и успях да вкарам огромно количество свежи попълнения, с които изорах борда, завладявайки щабовете на всички останали играчи! Това доведе и до отварянето на първия от пакетите със специални условия, а именно – някой играч да подпише борба за втори път. Става все по-интересно… Междудругото, как ви звучи Ицо’s Continent? 🙂
Theseus: The Dark Orbit – Прибавих още 3 изигравания на сметката си, пробвайки и другите раси. Те ме убедиха, че играта си струва. След вече 7 игри все още искам да я играя и имам чувството, че едва започвам да навлизам в тънкостите на играенето с различните раси. Винаги търся добри игри за двама, но повечето продължават повече от 2 часа. Тази е от редките наистина добри игри за двама, които се играят за час. Това я прави още по-желана за мен, тъй че по някое време мисля да я добавя към колекцията си.
Kingdom Builder – Ново. Най-накрая успях да пробвам тази доста противоречива игра. Набра доста популярност поради това, че беше първата на Доналд Вакарино след супер хита му Dominion. Хората имаха огромни очаквания. Според голяма част от тях, те не се оправдаха. От ревютата, които бях гледал на мен също не ми изглеждаше нещо кой знае какво, затова и не бързах да си я взимам. Този месец обаче ми се отдаде възможност да я пробвам и аз се възползвах. За съжаление, играта за мен е доста слаба. Изключително абстрактна, праволинейна, на късмет, и най-вече – скучна! Всеки ход теглиш по една карта и я играеш. Понякога изтеглената карта ти върши страхотна работа, друг път – абсолютно никаква.
Целта ти е да печелиш точки, като във всяка игра се теглят по три карти, които определят какво дава точки в конкретната игра. Проблемът е, че с течение на играта ходовете ти предоставят все по-малък избор, като в същото време стават все по-неефективни и в крайна сметка – скучни! Играта се играе на автопилот след първите 2-3 хода, поради задължителното изиграване на изтеглената карта и ясно дефинираните цели. Въпреки че се играе бързо, още от средата нататък нямах търпение да приключи. За сравнение, в класиката Carcassonne, в която също теглиш по една плочка и я играеш, там имаш множество добри варианти за изиграването й, така че не се чувстваш, че играта играе теб, а ти нея.
Castle for All Seasons – Ново. Доста посредствено заглавие. Лека евро игра, на която й липсва тази малка частица, която да я направи по някакъв начин специална. Просто събираш ресурси, с които строиш сгради, които пък ти дават точки. Правилата са даже с една идея твърде усложнени, като се има предвид колко лека е стратегията в тази игра. И те кара постоянно да пресмяташ, защото сградите могат да се купуват само с ресурси, чиято обща стойност възлиза на точно определено число. При това не можеш да купиш сграда с по-малко от три различни вида ресурс по твой избор.
Продължителността е другият сериозен проблем на тази игра – твърде кратка е, лишавайки я напълно от смисъл за мен. Сякаш дизайнерите са осъзнали, че играта не струва и са решили да я скъсят, защото към по-кратките игри изискванията са по-малки, по принцип. За съжаление, това не спасява играта, а тотално я закопава. След изиграването й останах напълно неудовлетворен, нямах чувството, че съм постигнал какво й да е съществено – просто съм построил няколко сгради и това е. Скука… Сравняват я с Pillars of the Earth и Stone Age – и двете игри са на светлинни години пред тази! Да не говорим, че има и жанрово объркване, защото основна механика в тях е worker placement, а в Castle for All Seasons – simultaneous action selection. Радвам се, че не се изкуших да си я взема, въпреки изключително ниската цена, на която може да се намери. Пълна загуба на време (като се има предвид колко по-добри игри има в същата категория).
Pitchcar – Пак играхме на тази игра, като този път беше на доста интересна писта – не само със скок, но и с тунел! Понеже пистата беше дълга, по време на състезанието се получиха доста обрати. Лидерът се сменяше непрекъснато, а поне на 2-3 пъти един от незавидно изостаналите успяваше не само да настигне, но и да изпревари останалите. Стартът беше лош за мен (4-5 хода безуспешно се мъчих да мина един скок), като през първите 2 обиколки почти постоянно бях сред последните, но след 1-2 страхотни фликвания накрая успях да изляза на печеливша позиция! Страхотно! Кой не обича обратите, особено когато са в негова полза!
Cash and Guns – Противоречива игра е. На мен лично ми харесва и като идея, и като реализация, но не всяко изиграване е забавно. Това е една от онези игри, за които казват, че много зависи от компанията, с която я играеш. Имал съм уникално забавни изигравания – най-вече си спомням компанията, с която я играхме често на срещите на по бира и игра, които Кънчо от Пикко геймс организираше в несъществуващия вече бар Memories. Играта е добра с 5-6 души и наистина на всички трябва да им харесва, за да се получи. Трябва да се играе бързо и фокусирано – 30 минути макс.
За какво става въпрос? Вие сте група гангстери събрали се след големия удар да разпределят печалбата. Един вид „Глутница кучета“ на Куентин Тарантино. За всички по равно явно не работи. Тук на преден плат излизат фалшивите пистолети, които идват с играта и се насочват между играчите. Ако не ти стиска, можеш да залегнеш под масата, за да избегнеш куршумите, но ще трябва да вземаш маркер „срам“, да олекнеш с 5 000 долара и да излезеш от рунда. Ако се правиш на смел и бъдеш ранен също излизаш от рунда. В края на рунда останалите на масата разделят печалбата. И така някъде около 7 рунда. Междувременно можеш да бъдеш убит ако те ранят три пъти. Фън таймс.
Love Letter – Страхотна малка игричка е това, казвам ви! С компоненти от само 16 карти и десетина дървени кубчета за следене на резултата, тази игра постави началото на нова мода в настолните игри – на т. нар. минималистични игри, с изключително малко компоненти и времетраене от 10-20 минути. Впоследствие, наизлизаха много такива игри, но тази си остава най-добрата, според мен! Темата е доста сладникава и човек би си помислил, че е твърде странно геймъри да я играят. В нея играчите се опитват да спечелят сърцето на принцесата чрез написано от тях любовно писмо (Йей!). Проблемът е, че писмото трябва да стигне до нея, а това не е лесно, защото принцесата е заключена в замъка. Затова ви трябва помощта на различни персонажи от замъка, които в една или друга степен са приближени до нея.
Като геймплей играта е много лека блъф игра, с огромна доза късмет и неустоим чар, поради което е изненадващо, че всъщност работи. Това е игра, в която можеш да отпаднеш още преди да си изиграл и първия си ход, но да не ти дреме особено, защото след няколко минути почва следващата врътка и пак си вътре! Интересното е, че се играе до серия от спечелени рундове, така че например с 4 играча се играе докато някой не постигне 4 победи. Така че отпадането от един рунд не е фатално. Играта е изключително подходяща за новаци в хобито. Това че може да се играят и само отделни рундове, я правят един от най-добрите филъри, които съм играл. Почти винаги я взимам с мен, когато отивам да играя.
Mission: Red Planet – Миналият месец пробвах тази игра за първи път и ми хареса, но обикновено второто изиграване е решаващо за съставянето на окончателно мнение. В случая с Mission: Red Planet мога да кажа, че тестът на второто изиграване бе преминат повече от успешно – играта ми хареса дори повече от първия път, което винаги е добър знак. Получи се супер забавна игра с ожесточено съревнование за всяка марсианска територия и изненадващ, може би, победител. Определено остава в колекцията и често ще се играе!
Mush Mush: Snow Tail 2 – Същата история като с предната игра – беше време за теста на втората игра и резултатът е подобен – играта си заслужава! Разбира се, различни са една от друга и ми харесват по-различен начин. Например, тази бих я играл по-рядко, но съм сигурен, че винаги когато я извадя ще си прекарам страхотно. Това е една от по-забавните състезателни игри, а прекрасните компоненти и зимната тематика я правят специална. Аз затова и си я взех – търсех нещо носещо чара на зимата и коледните празници. Изборът беше между зимните версии на Carcassonne, Ticket to Ride и тази – лесен избор, бих казал. Да не говорим, че поради елементарните правила съвсем скоро ще мога да я играя с най-голямата ми племенничка (на 6 и половина)! Що се отнася конкретно до геймплея – втората писта е доста по-интересна – с два резки завоя, които могат лесно да те хванат неподготвен ако не внимаваш. А следващите писти се очертават още по-вълнуващи!
Това е засега от мен, очаквайте скоро и втората част на статията за изиграните от мен игри през месец февруари, в която ще посоча коя от новите игри най-много ми е допаднала, коя е била приятната изненада на месеца и коя ме е разочаровала тотално!
Източник на всички снимки: www.boardgamegeek.com
