Архив на категория: Ревюта на настолни игри

Mantis Falls (A game of trust) – върколаци за двама?!

Like life… a cooperative game that’s only really cooperative sometimes.

Подзаглавието на играта описва не само концепцията на играта,  но донякъде и геймплея. И ако в главата ви вече се върти така омразната „полукооперативност“, не бързайте. Да, играта е полукооперативна. И да, построена е около върколашката идея, в която лошите се опитват да се прикриват. Но това е игра за двама. Как… изобщо се случва? Аз ще ви кажа как – с помощта на брилянтни идеи и изпипан дизайн.

Mantis Falls е доста успешен кикстартър проект, който пристига с уж малка кутийка, но тя е наблъскана с толкова материал, а геймплеят е толкова дълбок, че в никакъв случай не мога да нарека играта малка. Това е първата игра на гръцката компания Distant Rabbit Games и първата игра на дизайнера Adrian Kerrihard. Рядко наблягам на имена на дизайнери, но искам да запомня този, защото ще очаквам с нетърпение следващите му проекти.

 

В Mantis Falls двама играчи влизат в ролята на свидетели на тежко престъпление в град, управляван от мафията през петдесетте. Вашата цел е да си проправите път през града, за да стигнете до „вашите хора“. Да, и вашата работа не е чиста. Всъщност, може и да е още по-мръсна, защото ето врътката в играта.

Двамата играчи са уж свидетели, които се опитват да оцелеят, но единият от вас може не просто да не е свидетел, но направо убиец, изпратен да очисти другия. Това се случва, като в началото на играта се бъркат три карти – две със свидетел и една с убиец. Играчите получават по една и нямат право да си я показват един на друг. Могат да казват каквото искат, и вероятно ще го правят, но нямат право да си показват ролята.

Сега ще кажете, защо изобщо трябва да пазят тайни, а не се изтрепят. Причината е проста. В началото на играта и двамата играчи получават по една карта „Call in a hit”. Тя има две действия. Едното е да помогне малко със справянето на някоя трудна пречка, но другата е „счупената“ част. Ако сте наистина свидетел и притежавате все още тази карта, можете да стъпите на поле с телефонна кабина и да се обадите на „вашите хора“. Тогава те ще направят едно хубаво drive by и ще унищожите другия играч. Ако обаче този играч се окаже, че е също свидетел, тогава и двамата губите. Друг е въпросът защо ако можете да се обадите за помощ не дойдат направо да ви вземат.

Но…буквално преведено – доста се изпреварвам. Почти нищо не съм ви казал за играта още. Причината е, че играта има ТОЛКОВА МНОГО, че не знам откъде да започна.

На масата се нарежда голямо табло, а върху него се постила път от карти с лицето надолу, които се обръщат, когато ги наближите. Двамата играчи са презентирани от уникално изрязани мийпъли. Целта ви е да си придвижите човечето до другия край на картата. Но не само…

  • Ако в играта има двама свидетели, трябва и двете човечета да са достигнали края на картата преди някой да умре.
  • Ако в играта има убиец, един от двамата трябва да умре. Ако и двамата стигнат до края, а един от играчите е убиец, тогава печели свидетелят.

В играта има доста различни механики, които сме виждали в различни игри и са смесени прилично, но ако има едно нещо, което е сравнително уникално и доста скандално, това са събитията.

Всеки ход, един от играчите е „активният“ играч, макар и двамата играчи да могат да правят куп неща, независимо кой е на ход. Най-голямата сила на активния играч е свързана с тегленето на събития. В началото на всеки ход активният играч тегли карта събитие, която в общия случай представлява пречка, с която играчите трябва да се справят или ще получат сериозна щета в края на хода. И ето скандалната част. Събитията могат да са бели или черни. Ако картата е бяла, тя се обръща и информацията е видима. Ако обаче е черна, тя остава тайна, а активният играч може да каже каквото си иска. Може да лъже за условията, може да лъже за историята там, може да лъже дори за последствията. Врътката е, че каквото и да казва – в края на хода той трябва съвсем искрено да извърши последствията спрямо условието на картата, независимо какво е казал преди това. Още от сега чувам rage quit-a ви. Да, можете да казвате каквото си искате и да правите каквото си искате и играта разчита изцяло на вашата честност. Ма то и у вас е така, бе. Не бъдете задници, мола ви са. От друга страна, ако сте играли вече играта два-три пъти, това да се правите на лъжлив каруцар трудно ще мине, защото ще познавате картите.

Хитростта на черните карти за честност е в това, че те често са неща от типа – ако не успеете да се справите с предизвикателството, разпредели 3 щети между двамата. Така че нищо не пречи да си измислиш неизпълнимо условие и после „честно“ да разпределиш 3 щети между вас. Просто ти ще вземеш нула. Вие не сте излъгали. Казали сте „За съжаление, поемаш 3 щети“. И това деца, се нарича извъртане на истината. И е напълно в правилата.

След като се обърне (или не се обърне) картата със събитие, тогава се случва частта с планирането.

Mantis Falls е игра базирана на огромно количество карти. Всяка карта прави дълъг абзац от действия и трикът е да знаете всички карти. Не само това – да знаете точното разпределение в бройките на картите. Само тогава можете да сте успешни и смело да твърдите, че „знаете какво правите“.

При фазата на планиране всеки играч може да играе колкото си иска карти с лицето надолу, стига да са от един вид. След като и двамата играчи са планирали картите, те се обръщат и се изпълняват една по една – първо на активния играч, послед на другия – и така, докато се изпълнят всички карти.

Действията на картите са всякакви – от добавяне на сила за справяне с проблем, през слагане на предмет за бъдещо прилагане, до кооперативни карти, които се задействат само ако и другият играч играе същите.

Както вече казах, ключът е да познавате картите. И най-вече… да знаете, че в тестето има точно една карта пистолет, която в комбинация с куршими може да правите сериозни щети на когото си поискате – включително и на другия играч. Освен това, пистолетът е единствената карта, която свободно може да се менка между играчите. Така че когато ви помолят да ви заемат пистолета за един ход, за да се справят с проблема, помислете си пак, защото може да не го получите повече.

В играта има механика, наречена  „Последен дъх“, в която когато загубите последната си точка живот, вие имате право на отчаяно действие, с което можете да се измъкнете от смъртта. Това можете да го правите само няколко пъти в играта. На теория тази механика звучи прекрасно, защото дори и някой да си мисли, че ви е довършил, вие бихте имали последната дума. За съжаление, шансът да се върнете към живот граничи с нула. Причината е, че ви се дава шанс да играете отново, но с картите, които вече имате в ръка. Шансът да се спасите е да играете карта с лекуване. Ако вие сте пред умиране, така или иначе най-веротно ще сте изиграли лекуването и няма да имате такива карти в ръка. От всичките ми 6-7 игри, само веднъж някой е успявал да се спаси.

Освен всичко това, в Mantis Falls можете да откривате и съюзници от специално тесте със съюзници. Има малко неща, които ви позволяват да теглите от това тесте. Хитрото е, че вие не теглите на сляпо, а си избирате. Но… всеки съюзник има различна бройка карти и не можете да ползвате съюзника преди да сте събрали всички карти от неговия вид. С други думи, слабите съюзници имат две карти, силните – четири. Вие рядко теглите повече от две. Понякога е добре да си вземете директно съюзник, друг път да си събирате за по-добрите, а трети път да вземете от няколко вида по един, просто за да спрете противника от сдобиване на съюзници.

Има още много детайли в тази игра, но не искам да навлизам в тях, защото трябва да си оставя мъничко време да поговоря за разширенията, с които (поне при мен) пристига играта. Те ще ви разширят възможностите в пъти.

Full circle

Това е най-лесното разширение за вкарване в базовата игра. То добавя основно още готини карти за яки комбота, още съюзници и най-вече – персонажи със специални умения, които да заместят базовите безлични life tracker-и. Не са нищо особено, но малко уникалност помага. Това разширение е винаги в игрите ми и дори не обяснявам на хората, че е разширение.

Triad

Това разширение ви позволява да играете трима, като правилата става леко страннички. Всеки ход двама са активните играчи, но третият е „bystander”. Bystander-ът има малко специални правила, но като цяло това разширение е просто извинение да се добави още един играч. Не е задължително.

Under the Rose

Това е най-сложното разширение и ми допада, но то добавя още стабилно количество правила, като добавя асиметрия между играчите. Всеки играч има свой агент, който да му помага, ако изпълни някои условия. С това разширение се добавя малко повече контрол за ненужните ви карти и още опции по време на хода ви, но го препоръчвам само за твърде напредналите в Mantis Falls и то само понякога.

Заключение

Mantis Falls е приключение. Рядко се появява на пазара нещо толкова различно. Тази игра е ангажираща, вълнуваща, напрегната и най-вече тематична. Специфичният арт, визуалният дизайн, качествените компоненти и параноичният геймплей добавят към усещането за хаос през цялото време. Но това е контролиран и търсен хаос, който ако играят опитни играчи могат да използват в своя полза. За разлика от Върколаци, Avalon и подобни, тук дори и да сте добър (a.k.a свидетел), трябва пак да действате избирателно относно картите и информацията, която имате, защото не сте сигурни дали можете да се доверите на другия. Случвало ми се е да инвестирам в другия играч, да го лекувам, да му давам карти и да го дърпам при мен, само за да получа куршум в тила точно преди финала. Всъщност… за всичките ми игри, нито веднъж не ми се е случила игра, в която и двамата да сме се оказали свидетели. В една от игрите ми, другият играч не беше много опитен и доста бързо се издаде, че е убиец, след което играта свърши на следващия ход, защото извиках „моите хора“.

Ще кажа още нещо – дори и да знаете, че и двамата сте свидетели, пак ще ви е трудно да стигнете до края. Играта е трудна. Робинзон Крузо трудна. Но не невъзможна. И това е чудесен пример за добър баланс и брилянтни идеи. Да, за някои може и да дойде твърде сложна, но ви гарантирам, че ако й дадете шанс, Mantis Falls ще блесне след две-три изигравания. Дори дизайнерът потвърждава думите ми, като го е написал в книжката. Не само това, но в кутията ще откриете и втора книжка, която съдържа описание нa всички карту а в играта и стратегия за нея. Защото тук всяка карта е толкова силна, че има множество начини, по които да я използвате. Повтарям. Mantis Falls е събитие. Топ събитие.

ПЛЮСОВЕ:

  • Дълбока атмосфера
  • Тематичен геймплей
  • Уникални идеи
  • Social deduction, който работи перфектно за двама
  • Отлична книжка с правила

МИНУСИ:

  • Механиката с „последния дъх“ на теория звучи добре, но на практика е неизползваема
  • Първите две-три изигравания болят. Играта се отваря след това.

Cascadia – втора част от трилогия?!

Това е втората игра от трилогията, започваща от Calico. Говоря за трилогия, която се разбра, че е трилогия, след като се обяви и трета игра от тази трилогия. Всъщност това е доста странна трилогия, защото единствените две неща, които свързват игрите са формата на кутиите и художничката – Beth Sobel.

С други думи, няма какво да се лъжем – никаква трилогия не е това. Calico e страхотна игра, но Cascadia е съвсем друго нещо. Да, можем да кажем, че и двете са достъпни игри със средна тежест и че имат няколко общи букви, но за да е чак трилогия ще е нужно доста маркетингово въображение.

Cascadia е игра с поставяне на плочки, заради което пристига с огромно количество такива. Към тях можем да прибавим торбича със 100 пулчета с животни и нещото, което я продава – карти с графичния дизайн на War Chest и илюстрациите на Бет Собел. Тези илюстрации са наистина зашеметителни, но ако бъдем честни, тук авторите са стиснали малко кесията. В играта има пет вида животни, като от всяко животно има 4 различни карти. Това са 20 карти, но само с 10 различни илюстрации. Две по две картинки на животни се повтарят, като за да изглеждат различни, всички картинки имат копия… но огледални. Това не го приемам за минус, защото така или иначе всяка игра ще играете само с по една карта от животно, но беше нужно да го споделя.

В началото на играта, по подобие на Tiny Towns, играчите избират по една карта от всяко животно и ги слагат на удобно място наблизо. Това са петте основни точкувания в играта. Играчите получават по едно стартово поле с три плочки, а в средата на масата се теглят три плочки. Под тези три плочки се слагат три пулчета с животни на случаен принцип.

Целта на играта е да събирате точки, като го правите по два основни начина. Първо – опитвате се да съединявате зони като вода, планина, гори и така нататък, защото в края на играта ще получите точки за най-големите си зони от всеки вид, както и малък бонус, ако имате най-голямата зона сред играчите. Това сме го виждали стотици пъти и едва ли някой има въпроси.

Второто нещо са тези пулчета с животни, които след като се вземат трябва мигновено да се сложат на някоя от плочките ви. Всяка плочка позволява конкретни видове животни, така че трябва да внимавате да не вземете животно, което да няма къде да позиционирате, защото ще го загубите. Това рядко ще се случи обаче, защото имате редица начини да манипулирате животните на пазара. Когато е ваш ход вземате комплект плочка и животно, като плочката я свързвате където си искате до вашата карта, а животното можете да сложите където си искате, стига да отговаря на изискването на някоя плочка.

Искате да подреждате животните спрямо изискванията на петте големи карти, които сте изтеглили в началото. Всяко животно има определени начини за отбелязване на точки, като вариациите не са толкова големи.

  • Мечките – Всички карти са свързани с това да правите групи от съседни мечки, като групите не могат да се допират
  • Лосове- Всички карти са свързани с конкренти формации
  • Сьомгите – Всички комбинации дават различни точкувания, но винаги ще правите поток от сьомги (редици)
  • Лисиците – Всички комбинации са свързани с това какво има около лисиците
  • Ястребите (любимите ми) – Всички комбинации са свързани с това ястребите да имат поглед един към друг и да не са едни до други

Един по един играчите си дърпат комплекти и си запълват таблото от плочки, като след определен брой плочки играта завършва.

Calico vs Cascadia

Двете игри са напълно различни и ако сте фенове на Calico, не е нужно да харесате Cascadia. Ако не харесвате Calico, не е нужно и да не харесате Cascadia. Като изключим механиките, има една основна разлика между двете игри. Calico е труден пъзел, изстискващ мозъка ви и наказващ грешките ви. Cascadia е точно обратното – каквото и да правите, вие ще трупате точки. Ако все пак тотално сте изпуснали нещо и сте на ръба да направите грешка, играта ви дава такава свобода с механики за контрол, че все ще можете да „изкярите“ с някое комбо от пазара. В Cascadia се състезавате единствено с опонентите ви и едва ли ще сте направили някоя огромна грешка в правенето на пъзела пред вас.

И като говоря за пъзел, не се престаравайте с плочките със зони. Играл съм играта поне 10 пъти. Всеки път плочките със зони са второстепенни. Да, те дават около 1/3 от точките и са важни, но късметът в тегленето на плочки в средата на масата е огромен. Понякога ще има точната плочка за вас, а понякога изобщо няма да е в игра, защото при игра с по-малко от четири играчи не влизат всички.  Сякаш дори дизайнерът ви казва да не му мислите много, защото не е дал нито една форма на контрол на пазара с плочките. За животните е дал няколко, но за плочките нито една. Имаше хора, с които съм играл, които спориха, че могат да се следят зоните и да се играе за мнозинство, но точките за мнозинство са малко, а животните са в пъти по-важни от свързването на зони.

Ако има нещо, което ми липсва в играта, това е трети начин за отбелязване на точки. Дотук има само животни и свързване на точки. Да, и останали малки токъни, за които не говорих, но те дават между 0 и 2 точки в общия случай. Те са по-скоро за решаване на равни.

Calico предлага три почти равностойни начини за отбелязване на точки, а тук имаме само два, които са разпределени 2/3 за животни и 1/3 зони. Според мен един трети начин (expansions much?) ще вдигне играта нива нагоре.

Но… от друга страна, тази лекота и простота може да са фокусът тук.

Заключение

Cascadia е страхотна кежуъл игра, която може да се играе перфектно с нови хора. За геймъри също е добра, защото служи като почивка между други игри. Тя отнема не повече от 30 минути и независимо кой спечели ви оставя с „приятно“ усещане. Не ви натоварва и не изисква нищо от вас. Голямата доза шанс и винаги позитивните ви опции изхвърлят през прозореца тежката състезателност и трай хардване. В Cascadia няма нищо оригинално. Всички механики сме ги срещали и в други игри, а толкова хваления арт на Бет Собел е само по няколко карти, чиито илюстрации, за съжаление, ние пропускаме, защото следим единствено схемите на точкуване. С други думи, всичко сочи, че играта би трябвало да е Meh.

И въпреки това! И въпреки това… динамиката и потокът на игра са толкова плавни и интуитивни, че е нямало и една игра, която да ни устави с усещане за отлично прекарано време и дори желание за следваща игра. Cascadia е пример за това, че няма нужда нещо да е ново и невиждано, за да е добро. И то много добро. Слагам си печата.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни и интуитивни правила
  • Бърз геймплей
  • Изумителните илюстрации на Бет Собел

МИНУСИ:

  • Нищо ново и нечувано в настолните игри
  • Изумителните илюстрации са само на десет карти (и на кутията)

Тhe Dead Eye – соло игра с „дълбочина“

Не съм най-големият фен на соло игрите, но последно време са тренд и ми минаха няколко през ръцете. Освен това, играта, за която ще говоря сега ни беше представена още 2019 във фестивала в Есен, като прототип. Най-после тя се появява на пазара и предполагам, че тепърва ще се говори доста за нея.

Това, на което залага на пръв поглед The Dead Eye е нейния „gimmick”. Кутията пристига с три чифта 3Д очила, един от които специален за слагане върху нормални очила. 3Д очилата са такива, с които сте свикнали от 3Д филмите, още от преди доста години. Идеята на очилата е да ви придадат по-дълбоко (буквално) усещане за играта. Всяка карта, специалния комикс, че и дори самата кутия са картини с дълбочина, която можете да видите с тези очила.

С радост мога да ви заявя, че 3Д-то работи идеално, а с по-голяма радост – нямате нужда от него. Признавам, не ме болеше главата, докато играех с очилата и наистина спомага за тематичността, но играта има достатъчно силен глас, че да заглуши цялата тази история с 3D-то.

The Dead Eye се развива в свят тип Mad Max, в която играчът влиза в ролята на пустинен термо-бандит, озовал се на враждебна планета. Мисията му е да си преправя път през това сурово място, докато открие начин да се измъкне от него.

Компонентите в играта не са много – малък борд и малка купчина от карти, които слагате върху и около него. Картите може да не са огромен брой, но всяка една може да се използва по различни начини. И въпреки малкото компоненти, има дори такива, които не влизат всяка игра. С други думи – The Dead Eye е една от най-оптимизираните игри откъм компоненти, които съм срещал напоследък.

Това са всички карти в играта.

С правилата имах голям проблем. Четох книжката поне пет пъти и гледах клипчета в интернет, за да разбера как се игре. И въпреки това ми трябваха поне две разигравания преди да схвана изобщо какво се случва. Чел съм над хиляди книжки с правила и въпреки това понякога срещам книжки, които не кликват с мен. Това явно е само мой проблем, защото не виждам никой да има проблеми с правилата на The Dead Eye. Възможно е да се дължи на нетипичния за мен соло геймплей или за твърде специфичните термини, обозначаващи стандартни неща.  Възможно е при вас това да не е проблем, но бях длъжен да го спомена.

И тук идва яката работа.

The Dead Eye е лека, но изпълнена с важни решения игра, която утилизира push your luck механизми плюс тих елемент на дек билдинг.

Всяка изиграване играчът ще разполага с едно малко тесте от 14 карти. По време на игра ще може да слага още карти в него, като картите които слага ще зависят от решенията и грешките по време на игра.

Целта на играча е да премине през тесте от карти Дистанция, докато стигне „сигурно убежище“. Ако реши, той може да спре до там и да прибере играта. Играта е разделена на пробези, като всеки пробег е игра с покачваща се трудност. След четири пробега играта свършва и играчът печели.

Основната механика се върти около предизвикателства (encounters), с които играчът трябва да се справи. Ако няма карта върху мястото отредено за предизвикателство, играчът има опция или да сложи най-горната карта с дистанция на това място, или да сложи най-горната си от тестето на сляпо или да сложи някоя от заделени преди това карти. Веднъж щом има карта предизвикателство, играчът може да я задели за по-късно, но това не може да го прави колкото си иска пъти, защото по някое време ще се появят карти, които ще задвижат „таймера“ на играта.

Целта в играта е да спечелите определени карти с дистанция, а ако отлагате твърде дълго ще се появят нещо, което да ви изхвърли карти от специални тестета, които ако са празни губите играта. Хубавото е, че въпросните изхвърлени карти от тези тестета ще се появят при вас.

А как се справяте с дадено предизвикателство? С Push your Luck. Всяка карта има различна трудност за преодоляване или проваляне на предизвикателството. Вие просто теглите карта от тестето си и се надявате тя да има символ за успех. След това слагате картата на съответното място (успех или провал). Ако съберете достатъчно успехи или провали се случват ефектите на предизвикателството. Интересно е, че доста от картите, които сте теглили за успех и провал остават на дъската и ще са активни за следващото предизвикателство. Тоест, вие може да сте събрали 3 успеха и 3 провала и когато се провалите на мисията (предизвикателството), тя ви казва да премахнете два провала. След това вие махате мисията от дъската, както и два провала. Сега оставате с 1 провал и 3 успеха. Тоест имате голям шанс автоматично да спечелите следващата мисия. Ще кажете, ама това си е чист късмет. Да, но… както казах, можете да се отказвате от предизвикателство, да го заделите и да теглите ново, но не се знае дали то няма да е по-кофти от първото. С други думи – да, има голяма доза късмет, но да знаете какво имате в тестето и кога трябва да спрете е от изключителна важност.

The Dead Eye е сравнително кратка, а сетъпа е бърз. Можете да изиграете един пробег за около 20 минути, а цялата игра за час. Ако съществуваше такъв термин, бих я нарекъл соло филър.

Заключение

The Dead Eye е предизвикателна соло игра. С малко компоненти създава дълбочина, която много от дебелите кикстартъри не могат да предложат. Вложено е такова старание и внимание към детайлите и баланса, че всъщност играта е се превръща във феноменална машина, която въпреки яката тема и атмосфера е просто купчина от механики. Да, оригинална купчина, но ми трябваше воля, за да вляза в темата. Всичко, което правите има тематично оправдание, но реално имах усещането, че просто движа карти наляво надясно и сравнявам икони. Може би заради това са добавили този допълнителен гимик слой от очила, които въпреки че работят прекрасно, никога не изпитвах нужда да ги ползвам. Някак си не се чувствах комфортно да мисля, по същия начин както когато си намалявам радиото в колата, докато паркирам.

И въпреки всичко, смятам, че това е една от най-добрите соло игри, които съм откривал и със сигурност една от най-оригиналните малки игри за последната година. Препоръчвам на всеки, който търси ново предизвикателство в игрите за един човек. Както вече споменах, очаквам играта да бъде истински хит по фестивалите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален микс между push your luck и deck building
  • Бързо подреждане и бърз геймплей
  • Малко компоненти – висока преиграваемост
  • Страхотни 3D илюстрации

МИНУСИ:

  • Малко, но трудно смилаеми правила (поне за мен)
  • Механиките поглъщат темата и атмосферата

 

Roll Camera – най-тематичната филмова настолна игра

Много от вас знаят, но за тези, които не знаят – аз съм дългогодишен уеб и телевизионен сценарист, като съм учил кино и телевизионна драматургия в академията. Казвам това, защото към него ще добавя и огромната ми любов към киното и телевизията, като обикновен фен.

Roll Camera хвана окото ми не само с темата, но и с презентацията, с която се продава. От кутията, до последния компонент, всичко е изпипано от хора, които очевидно споделят моята любов към седмото изкуство.

Кутията на играта е във формата на клапа, като капакът се отваря по типичния за клапата начин. Да, очевидно е, че има твърде голям шанс този капак да се скъса съвсем скоро, но не ме интересува. Създателите са се постарали още с първия си поглед към играта, вие да бъдете пленени в тази недостатъчно използвана тема в настолните игри.

Освен основната дъска и книжката с правила, всички останали компоненти са събрани в тематичен органайзер. И като говорим за компоненти, те изобщо не са много, което улеснява подредбата и прибирането на играта. Текстовете по картите са хумористични и представят всички клишета и стереотипи от филмовата индустрия по хитър и интелигентен начин. Артът е субективно нещо, като илюстрациите в тази игра са… специфични. Аз съм окей с бобената стилистика в Roll Camera (компанията се нарича keen bean), защото придава на лекия геймплей комедиен почерк. Освен това тук вие ще нареждате картинки една след друга и всеки път ще се получава забавна, почти случайна, история. В този случай изчистените и стилизирани образи помагат за стимулиране на въображението ни.

Roll Camera е изцяло кооперативна игра, в която играчите започват с определен бюджет и време, и трябва да създадат страхотен филм или толкова тъп, че да велик. С други думи, всичко в средата е боза, защото никой не обича meh.. продукциите, но всеки е чувал за „The Room”.

Геймплеят е семпъл и се основава на механиката „поставяне на зарове като работници“.

В началото на играта се теглят две карти, чиято комбинация от думи ще определи не само заглавието на филма, но и нещо като мисия, която ще даде допълнителни точки в края на играта. Тъжният факт за мен е, че това е единственото нещо, което презентира сценария на филма и сценаристите като цяло в тази индустрия.

Дори сред персонажите, които можете да бъдете в играта липсва професията сценарист. Поснах салза.

И като заговорих за персонажите, всеки от тях е различен и има едно-две уникални умения. Освен тези умения обаче има и  нещо, което се нарича „привилегия“. Всеки персонаж имат мета умение, което няма нищо общо с механиките не играта, но ви позволява да правите сконфузни неща. Например, режисьорът може да изисква от играчите да изразяват емоциите си театрално, а монтажистът може да изисква от играчите да започват да говорят и да спират да говорят, или дори да действат по негова команда. Тези умения са безумни и нямат никаква работа в тази игра. Непонятно е как изобщо са решили да включат нещо типично за парти игра в игра, която дори и да е лека и семейна, в нея няма нищо парти.

Има един компонент, който ми направи силно впечатление. Тракерът за пари и време има малък детайл, който е оригинално измислен. Roll Camera има възможността за различни трудности, които нагласят началните стойности на тракера. Вместо да ровите в книжката обаче, вие можете просто да обърнете тракера и на гърба на спинерите ще видите изрисувани различните трудности. Знам, не е кой знае какво, но всеки, който забеляза този детайл се хвана за челото и си каза – как така никой досега не се е сетил.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато е ваш ход вие хвърляте заровете и ги разпределяте по различните места по дъската. Някои зарове ви позволяват да градите сет, който ви е нужен, за да заснемете сцена. Сцените струват пари и определена форма на сета. След като заснемете сцена я слагате вдясно на дъската. След като заснемете 5 сцени, филмът е готов. В играта ги наричат сцени, но като се има предвид, че в един филм има средно 50 сцени, а тук дори това са ключови драматургични моменти, аз мисля, че картите са по-скоро епизоди от филм в пет актова структура.

Други неща, които можете да извършвате е да презентирате идеите си в брейнсторминг срещи. Идеите са карти с действия, които имате винаги в ръката. Всеки път, щом някой инициира брейнсторминг действието, всеки играч дава по една карта и активният играч избира една карта, която да играе, една която да запази за по-късно и една да отхвърли. Понякога просто искате да хвърлите тъпите си идеи, за да ви се махнат от главата и от ръката, понеже вие винаги имате ръка от четири карти.

Всеки ход ще излизат кофти проблеми, с които ако не се справите веднага ще стават все по-трудни за оправяне в следващите ходове, защото се движат по трак, който ви качва трудността. Самите проблеми са тематични, най-често свързани със своеволията на екипа. Пример – актьорите са решили да говорят шепнейки или пък монтажистите са решили да правят експериментално кино като разместват сцените както си искат. Тестето с проблеми е голямо и няма да видите и половината всяка игра.

Продължавате така играта, докато ви свърши времето, парите или пък успеете да заснемете пет сцени.

Преди да мина към заключението, трябва да спомена и втората миля с гърба на дъската. Там ще откриете огромно табло, което служи за стори борд, на който просто да си нареждате уникалните картинки от сцените и да създавате истории с децата си или пък да го ползвате за инспириране, ако сте влезли в „writer’s block”.

Заключeние

Roll Camera e идеалната кооперативна игра за нови хора. Правилата са елементарни, подготовката и прибирането бързи, а геймплеят е тематичен и с любопитна тема дори за хората извън киното. Roll Camera е сравнително лесна игра за побеждаване, като досега почти с лекота сме побеждавали дори и най-голямата трудност и то по двата начина – със страхотен блокбъстър и с най-тъпия тъп филм на света. Това може би е добре за нови играчи, защото няма да се напрягат много-много.

Геймърите може и да не открият огромно предизвикателство в Roll Camera, като дори може да я открият за доста повтаряема след втората игра. По време на вашия ход нямате много опции и ако разглеждате играта като комбинация от механики, може да ви се стори постна. От друга страна, тематичността е на такова високо ниво, че филмите ви всеки път ще бъдат различни и ще се заливате от смях докато навързвате идиотиите, които сте съставили.

Roll Camera получава огромно одобрение от моя страна и силна препоръка, особено за хората с афинитет към киното и сторителинга.

ПЛЮСОВЕ:

  • Една от най-тематичните игри последно време
  • Елементарни механики
  • Бърза подготовка и бързо прибиране
  • Бърз геймплей

МИНУСИ:

  • Казах елементарни механики, не елегантни

Shardhunters – биполярно ревю

Дуелните картови игри никога не са ми били предпочитание и подходих с едно наум щом shardhunters пристигна. За моя голяма изненада, тук битките са по-скоро тематични и фиктивни, като геймплеят разчита на блъф и малко сметки.

Shardhunters e в дребна и оптимална кутийка, нафрашкана на макс с карти и няколко токъна. Това проблем, защото ако решите да си сложите протектори на картите (а трябва, защото постоянно ще бъркате), то ще трябва да си смените кутийката с някакъв по-голям декбокс. Всъщност, така или иначе ще трябва да го направите, защото само след няколко отваряния и затваряния кутията вече е очукана, опърпана и окипазена. Качеството й е под всякаква критика.

 

От друга страна, картите и токъните са с окей качество, а артът е добър.

В Shardhunters играчите събират екип от ловци на чудовища, който после пращат да хвърля шамари на чудовища и да колекционира кристали (shards). След всяка битка играчите отиват в града и харчат кристалите, за да си купуват още ловци. Първият играч, който е събрал екип от 5 ловеца и „спечели“ битката за чудовищата – печели и играта.

И до тук с темата. Играта е съвсем абстрактна, като ловенето на чудовища е толкова нетематично, че ще е по-разумно да съдим играта за това, което е. А какво е тя?

В основата си Shardhunters е „trick taking” (събиране на взятки) игра. Може да се играе от 1 до 4 играчи, като соло модът е толкова безумен, че не ми се обсъжда как дори е бил стречгоул в кикстартър кампанията на играта.

Ако я разглежаме като чист „trick taking” обаче също не е много разумно, защото играта е по-скоро инспирирана от този тип игри. Тя използва идеята за събиране на ръце от карти, но начинът, по който това се случва е твърде далеч от стандартите за жанра.

В играта има два вида карти – карти с ловци и карти с чудовища.

Картите с ловци или ви дават специални умения, които да ви помогнат по време на лова или ви дават начини да печелите кристали. В началото на играта започвате с един ловец, който събира кристали.

Картите с чудовища са тестето, с което основно ще играете. Чудовищата се разделят на четири вида.

  • Безцветни карти (най-много бройни и с най-големи числа)
  • Сини карти (Ако играете синьо чудовище се гледа кой е дал най-малкия сбор от карти)
  • Червени карти (спира действието на сините карти)
  • Жълти карти (няма специално умение, но се броят за цветни при решаване на равни)

Много ми е трудно да вържа темата с начина на игра, заради това ще го давам абстрактно по механики.

След като всеки играч е имал възможност да си купи ловец е време за „битка“.

Разбъркват се картите с чудовища (конкретни карти влизат за конкретна бройка играчи). На всеки играч се раздават по седем карти.

Битката се развива в четири рунда. Всеки рунд играчите ще слагат пред себе си карти с лицето надолу и ще ги обръщат. Който е с най-големия сбор прибира всички карти. Ако е играно синя карта без да е играно червена се гледа най-ниския сбор. Ако има равни се гледа кой е играл повече цветни карти. Ако и там има равни, всеки си прибира своите карти.

  • Първи рунд: Всеки играе една карта
  • Втори рунд: Всеки играе две карти
  • Трети рунд: Всеки играе три карти
  • Четвърти рунд: Всеки играе последната си карта.

След четвърти рунд се гледа кой е спечелил най-много карти. Този играч печели един кристал. Ако има равни, отново се гледат цветните карти. Ако и там има равни, никой не взема кристал.

Срещу три кристала можете да изтеглите два ловеца и да си изберете един да се присъедини към екипа ви.

Преди всяка битка можете да изберете два ловеца, които да използвате в битката, независимо колко има в екипа ви. Така играта се балансира срещу ефекта на снежната топка.

Сега ще кажете – ако само един играч печели един кристал, то тогава играта би била много бавна. Всъщност, печеленето на кристали в края на битката е най-маловажният начин за печелене на кристали. Уменията на ловците ви ви дават мноого по-лесни начини за вземане на кристали. Тези умения не се интересуват дали ще спечелите битката или не. Те могат да бъдат неща като – ако играете две жълти карти в определен рунд, то печелите кристал. Печеленето на битки е по-скоро бонус.

Играта е достатъчно различна и изключително бърза, за да задържи вниманието ми и да ме пристрасти към играенето на няколко поредни игри. Но… И има не много малко „Но“. Shardhunters има някои очевидни проблеми, които я свалят с доста стъпки надолу.

Броенето на карти и блъфа би трябвало да са основата на играта. В trick taking игрите знаете всички карти в игра или поне над 90 процента, така че можете да сметнете какво биха имали опонентите ви.  В Shardhunters всяка битка излизат следните карти.

  • При игра с двама – 14 са в игра и 7 извън
  • Шри игра с трима – 21 са в игра и 7 извън
  • При игра с четирима – 28 са в игра и 7 извън

Процентът е огромен. Тоест, ако играете двама и вие имате 7 карти,  останалите карти са разпределени по равно между другият играч и изхвърлените. Тук няма риск и сметки, които са вълнуващата част от trick taking игрите. В Shardhunters нямате никакъв шанс да предполагате какви карти има опонентта и тази случайност се бие с блъф елемента, който иначе е с чудесен замисъл. „Дали да играя синя точно сега? Той дали има червена? Какво се опитва да направи с неговите ловци? Има ли жълти?“

За съжаление вие ще работите единствено от вашите карти. През по-голямата част от играта вие просто ще се опитвате да утилизирате вашите умения, без да се интересувате от опонента ви. И това е при игра с двама.

При игра с трима и особено с четири, късметът е толкова преобладаващ, че загубвате дори интерес от това какви ловци имат другите.

И стигаме до ловците, които са центърът на Shardhunters. Първо,  недоумявам защо трябва да си изберем ловци преди да сме изтеглили картите за битката. Понякога имаме ловци за конкретен вид карти и ако съм рискувал с ловец за жълти карти, а изтегля само сини, това добавя още един елемент на случайност, който е тотално ненужен. Ако си избираме ловците, след като си видим картите, това не просто ще ни даде повече контрол, но и ще даде информация на другите играчи, което ще помогне за малко по-тактическа битка.

Всичко това можеше и да се преглътне, но най-големият проблем на Shardhunters е тоталният дисбаланс. Някои ловци са В ПЪТИ по-добри от други. И разбира се, че когато теглите два, ще изберете не толкова тъпия ловец. Да, харесва ми, че в тестето има един ловец (чародейка), който те задължава да го вземеш, ако го изтеглиш. Останалите обаче са разпръснати на толкова страни, че ми е съвсем неясно как така не са могли да балансират толкова малко тесте. Започвам да си мисля, че това е дори търсен ефект. Ще ви покажа само няколко от картите, за да разберете за какво говоря.

 

Най-силната карта в тестето. Почти си подсигурява победата за цялата битка, ако има червена карта в себе си. Проста математика потвърждава това.

Заключение

Shardhunters е оригинална малка игра, която можеше да бъде в топ класациите ми, ако създателите не си бяха поставили за цел да я направят толкова хаотична. Механиките сякаш са изградени за мозъчна битка и четене на противника, но няколко малки детайли чупят и дребната възможност за стратегии. Балансът на ловците е обесен, опожарен, убит, унишожен и девастиран,

И въпреки всичко това, аз напук харесвам  Shardhunters. Да, яд ме е, че пропусната чудесна възможност за страхотна игра, но не отказвам да си загубя време с тази игра, когато и да ми се предложи. Уточнявам. Говоря само за игра с двама. Играта с трима и особено с четирима ми се стори твърде хаотична за моя вкус, а соло играта е под всякаква критика, защото там почти нищо не се променя от игра с двама, като просто се теглят карти за опонента на случаен принцип.

Очевидно това е раздвоено ревю. Минусите изглеждат повече от плюсовете, което правят играта обективно съмнителна, но… за мен това все още е чудесна игра, която даже препоръчвам. Това е. Вие си изберете коя част на биполярното ми разстройство да слушате.

ПЛЮСОВЕ:

  • Добър арт и компоненти
  • Лесен и бърз геймплей

МИНУСИ:

  • Проблеми с качеството на кутията
  • Проблеми с баланса
  • Проблеми с твърде голям хаос
  • Проблеми с различната бройка играчи

Lords of Zanora – Румънците също правят яки игри

Игрите на Дидо“ – Странни игри, обикновено малки, винаги от нечувани компании, които я имат 2 оценки само в boardgamegeek, я изобщо нямат листинг там… но очакванията към тях са толкова ниски, че ако геймплеят е дори малко читав, изведнъж те добиват извънредна стойност на скрити диаманти, които само Дидо и още четири човека в света притежават.

Започнах с неофициалното официално определение на редица игри, които се намират в домовете на малко хора в целия свят и аз съм горд представител на тази група. И понеже споменах за „ниските очаквания“, държа да отбележа, че говоря за очакванията на другите геймъри, когато им покажа тази игра. Лично аз винаги подхождам към нова игра с идеята, че това ще бъде нещо много яко, макар и често да не е.

Lords of Zanora е от малък румънски издател, с когото вече няколко седмици си говорим и който непрестанно си подценява качествата на играта. Сигурно много от вас са забелязали, но когато дизайнер не е уверен в играта си, или още повече – знае, че играта му има проблеми, той винаги прибягва към тезата: „Ами тя не е за вас, тя е за кежуъл играчи“. Това е най-тъпото оправдание и, честно казано, доста обидно за кежуъл играчите. Сякаш кежуъл играчите нямат филтър и биха яли всичко, което им хвърлиш в чинията. Да, геймърите са по-претенциозни, но и по-наблюдателни. Моля ви, дизайнери, не nи казвайте тази игра за кого е или за кого не е. Достатъчно опит имамe и можем да преценя за кого би била тази игра, дори и да не е наш тип. Освен това, ние геймърите също играем кежуъл игри.

Lords of Zanora е малка картова игра с някои малки проблеми (за които ще говоря в края на ревюто) с потенциал да се превърне в съвременна класика при малко по-изчистен баланс.

Zanora е фентъзи кралство, задвижвано от същества, базирани на елементите – водни, земни, огнени и още три, които нямат никакво значение, защото в кутията има само пет вида карти с по 11 копия (сини, лилави, червени, жълти и зелени). Не ме разбирайте погрешно, артът е приличен и графичния дизайн е що-годе окей, но темата е безлична и почти ненужна. Това е състезателна абстрактна игра с директна конфронтация.

Целта на играчите да подредят пет карти в колона. Първият играч, който успее – печели.

По време на хода ви имате две действия. Можете да повтаряте вид действие:

  • Теглене на две карти или най-горната от изхвърлените (лимитът на ръката ви е 5)
  • Можете да нападнете друг играч, като играете карта от ръката ви със съответния символ на карта на друг играч, която се намира най-отдолу на колоната
  • Можете да играете карта пред себе си.

Можете да имате колкото искате карти пред себе си, но за да ги слагате в една колона, трябва да отговорите на условие: Конкретно този цвят трябва да бъде нарисуван върху най-горната карта (ако искате да я сложите върху тази карта) или на картата най-отдолу в колоната (ако искате да я сложите най-отдолу).

Досега всичко е елементарно и леко скучно, но всичко се крие всъщност в уменията на картите. Всеки цвят има някакво умение, което може да се използва, ако картата се намира най-отгоре върху колоната (ала Ethnos). За целта е добре да имате поне две-три колони, за да използвате уменията им.

Уменията се ползват по веднъж на ход, но доброто им комбиниране превръщат Lords of Zanora в нещо като тактически engine builder. Казвам „Тактически“, защото динамиката тук се променя толкова бързо, че едва ли ще имате време за дългосрочна стратегия.

  • Лилави карти – нападате която и да е най-долна карта на противник
  • Сини карти – теглите една карта от тестето
  • Червени карти – карате играч да изхвърли случайна карта от ръката си
  • Зелени карти – слагате карта от ръката си без да ползвате ход
  • Жълти карти – предпазват ви от лилави и червени карти

Минималистичния дизайн превръща Lords of Zanora в елегантна игра и всъщност в един доста приятен филър дуел… и после разбирате, че играта може да се играе до 5 човека.

Усещането на  Lords of Zanora в различната бройка играчи е толкова далечно едно от друго, че от тактически майнд гейм,  може да се превърне в „Тегля карта и квот такова“.

  • Игра с двама души – дуел, който въпреки късмета в тегленето на карти може да се превърне в четене на противника, планиране и контрол.
  • Игра с трима души – все още поносим конфликт, в който е възможен лек мънчкин ефект, в който всички се нахврърлят на лидера. В тази игра трябва много да внимавате с трупането само на една колона, защото ставате цел на другите двама играчи. Най-добре е да направите няколко малки колонки и да отмъкнете победата изненадващо.
  • Игра с четирима души – Zanora рязко се превръща в социално-дипломатическа игра, в която контролът е по-важен от самото строене на колони. Тук всеки се опитва да убеди всеки кой е по-опасен, като в крайна сметка най-често се получава така, че всеки контролира играча в негово ляво.
  • Игра с петима души – Не просто не си го причинявайте, но не виждам смисъл да бъде изобщо позволено. Играта става толкова хаотична и случайна, че ще изгубите смисъл изобщо да се борите за победа. А ако случайно победите няма да усетите задоволение от някакъв гениален ход. Просто сте минали покрай капките.

И преди да мина към заключение ще спомена три проблема, които лично аз имам с играта.

Първо – името. За мен Lords of Zanora име е безкрайно скучно име и не носи никаква емоция. На кого му пука за някакъв си толкова банален фентъзи свят, когато това дори няма значение. Lords of Zanora е абстрактна игра, която щеше да привлече повече с кратко и ударно име като „LORDS” или „ZAN“ , или дори „ORA“. Lords of Zanora звучи като Lords of Xidit, която също носи безумно име, но поне е тематична фентъзи игра и геймплеят отговаря на името. В Lords of Zanora темата изобщо не е теглещата сила и не виждам причина да се пине да ни вкара в такава.

Второ – Странният избор да се подреждат картите една върху друга, вместо очевидно леко накривено, като в 7 wonders. Ще кажете – голяма работа, прави го както си искаш. Ами да, но се чупи иначе хитрия графичен момент, в който елементите се преливат един в друг.

Трето – Балансът в уменията на картите е нестабилен. И под това имам предвид, че някои умения са добри само в определени части на играта, а други винаги. Някои умения са силни колкото стандартните действия, други са по-силни от стандартните действия, а трети по-слаби. Пример – за да нападаш със стандартно действие трябва да похарчиш конкретна карта с конкретен символ, а за да използваш лилава карта не харчиш нито действие, нито карта, нито се съобразяваш с цветове. От друга страна зелените са точно копие на действието – поставяне на карта. Сините пък са най-слабите карти, защото ти позволяват да теглиш само една карта, а стандартното действие е две. Да, разбирам, че две може би щеше да е твърде силно, като за свободно действие, но както е в момента е безсмислено. Говорих с дизайнера, мисля, че той се съгласи с мен.

Заключение

Lords of Zanora е прилична игра с изненадващо приятно усещане за елегантност и хитри комбо ходове. Въпреки постоянното говорене от дизайнера, че това е игра за хора, които не играят игри, не мога да се съглася. Играх я с кежуъл хора, играх я и с тежки играчи на картови игри, играх я и с про yu-gi-oh играчи. Играх я и с двама, и с трима, и с четирима и дори с чудовищно абсурдното – пет човека. Всички се забавляваха, дори и късмета да не игра малка роля. Има нещо доста задоволително в това да изградиш 5-6 колони и да правиш по близо 10 действия на ход. Комбинацията между картите има различно влияние в различните части на играта и ако бяха малко по-балансирани, тази игра наистина можеше да се превърне не само в топ игра „на Дидо“, но и в класика, която да препоръчам за всеки.

Както е в момента, също е над средното ниво и за тези къси пари, които скоро ще се продава можете да вземете къде-къде по-големи простотии.

ПЛЮСОВЕ:

  • Добри компоненти и арт
  • Лесни правила
  • Постоянно взаимодействие между играчите
  • Бърз геймплей (20 минути)

МИНУСИ:

  • Голяма доза случайност
  • Неубедителен баланс в уменията
  • Името

Psycho Killer – Група тийнейджъри объркват пътя…

„Take that” игрите са най-лесното нещо, което може един прохождащ дизайнер да измисли. И като казвам „лесно“, имам предвид първосигнално и ограничено. Повечето take that игри са създадени от хора, които не са играли кой знае колко игри, защото няма нужда да си преминал през половината boardgamegeek, за да се сетиш как направиш игра тип „Играеш карта – теглиш карта“. „Играеш добри карти пред себе си“ и „Играеш лоши карти на другите“. За да поясна още повече – Take that игри наричаме такива, които обикновено са с едно тесте от карти, от което всеки ход се тегли и играеш каквото ти се падне или го играеш срещу някой друг на масата и му правиш „хаха“ щета. Това са обикновено „глуповати“ игри, къде за лошо, къде за добро, и наистина не се изисква огромен дизайнерски акъл да измислиш нещо подобно.

Казах „повечето“ take that игри са лесни, защото всъщност има доста хитри и оригинални заглавия от жанра, които се кефя да играя до ден днешен. Най-добрите идиотщини от този тип за мен  са „Grandpa Becket’s Cover your Assets (или Big Deal)” и съвсем леко по-софтицираната Truck Off.

Сигурно забелязахте, че минаха вече два абзаца и не съм споменал царят на take that игрите, или поне най-популярната сред тях – Експлодиращи котки. Не го направих, защото… не съм я играл. В моя защита ще кажа, че съм много добре запознат с правилата, защото я имам в колекцията от много време. Тази игра се играе всеки ден не само от клиентите на Offline Café, но и от целия свят, заради популярността й в кикстартър, известния Oathmeal арт и, разбира се, достъпният геймплей.

Експлодиращите котки не са първата игра в жанра, но заложиха израза „Поредното копие на експлодиращи котки“. След цялото това интро – Psycho Killer поредното копие на експлодиращи котки ли е? Ами… да.

НО! Но… Това, което може да продаде игра с банален и твърде познат геймплей е изкупителният елемент – темата. Psycho Killer има оригинална, или поне подходяща тема, за този тип игра и лично аз съм върл фен на B-Movie стил филмите тип „Група тийнейджъри се изгубват в гората…“.

Захапах темата и цялото това ревю ще го разглеждам от субективната гледна точка на заклет фен на guilty pleasure фен.

Презентацията на Psycho Killer грабва още от кутията, която е във формата на стилистиката на добрите стари VHS касети, върху които презаписвахме стотици пъти филми с лошо качество на английски с руски дублаж и немски субтитри. Всички компоненти в играта са просто едно тесте от карти, но доколкото разбирам от това, те са с доста прилично качество.

Артът по картите е по-скоро маркиращ. Той е минималистичен, но ясен, функционален и допълнен с отличен графичен дизайн.

Геймплеят е стандартният, който очаквате от такъв тип игра. Започвате със седем карти. По време на хода си играете колко искате карти, но в края на хода задължително трябва да теглите карта. Има добри карти, има лоши карти, има и такива, които щом изтеглите сте задължени да играете веднага.

Целта на играта е да имате най-малко наказателни точки. Наказателните точки идват от редицата оръжия, които ще са забити по тялото ви. С други думи, пред вас постоянно ще има табло от негативни карти (тези с оръжията) и ще можете да си ги разменяте или премахвате с различни ефекти.

В ръката си ще имате редовно червени карти с оръжия. Тези карти представляват потенциална опасност. Ако някой играч изтегли експлодираща… извинете, психо килър от тестето, то всеки играч е длъжен да свали всичките си червени карти пред себе си. Да, това е от онези игри, които разчитат на тотална честност.

Освен психо маниака обаче, в тестето има и други карти (с черен цвят), които трябва веднага да играете, ако изтеглите… освен ако сте толкова зле, че на психо маниака не му пука за вас. Има механика, която ви казва, че ако имате 10 или повече негативни точки, то вие сте „left for dead” и по-кофти не може да стане. Тоест можете да си задържате кофти картите. Дори можете да ги разменяте с другите играчи, чрез ефекти, защото ако другите получат тези карти, то те трябва да ги играят веднага.

Има редица ефекти сред картите, които се играят под най-различни условия и които променят тотално начина на игра всеки ход. Когато се появи седмият Psycho Killer, играта приключва и който има най-малко наказателни точки, печели.

Bloody Mary Expansion

 

Това разширение превръща Pcycho Killer в drinking game, като замества психо килърите с духа на Bloody Mary, а оръжията с най-различни неща, с които можете да се напиете. На практика играта е същата, но с различна тема и опцията да играете физически на дринкинг игра, всеки път щом изтегилте карта с пиене. Всъщност има едно ново нещо и това са ролите. По време на играта можете да изтеглите роля, като отчето или футболиста, които да ви вкарат мета игра. Например „Духът“ има умението, ако хванете някой да ви поглежда, тогава той трябва да вземе пиене (в играта и ако решите физическо).

 

Заключение

Psycho Killer е това, което е. Без претенции, без големи очаквания – брутално откровена и изключително смахната. Играта е тотално хаотична и ако си падате по котките, има голяма вероятно да си паднете и по убиеца. Отговарям направо – да, това е поредната „take that” игра без почти нищо оригинално. Единственото нещо, с което може да се отличи от глутницата е нейната тема. Аз съм привлечен от нея и не бих отказал да я играя всеки път щом някой предложи. Не отнема дълго време и върви с пиене. Бих ли я предложил аз, ако някой се чуди какво да играе? Малко вероятно, защото има по-добри от жанра. Въпреки това добрият графичен дизайн, оригиналната презентация и неангажираността по време на игра я праввръща в добро попълнение за заведение от моя тип, в което идват предимно хора без опит в настолните игри. За гемърите, или поне тези хора, които имат богат опит с игрите, не мисля, че има нещо за вас тук, освен ако и вие не сте фенове на B-Movie жанра.

ПЛЮСОВЕ:

  • Тематична козметика
  • Свежа тема
  • Лесни правила

МИНУСИ:

  • Нищо ново или оригинално

 

Awkward Guests – Най-добрата „whodunit” игра

Трудно е да пробиеш в жанр, който не просто е пренаситен, но започва рода си от ветеран като Clue. Но когато си уверен, че когато влезеш в океана можеш да пребиеш акулите с голи ръце, качваш летва, която се съмнявам, че скоро може да бъде преборена.

Awkward Guests е игра за дедукция от класически тип „whodunit”. В превод – „Кой е убиецът“. Играта следва клишираната Агата Кристи ситуация, в която собственикът на голямо имение е предал Богу дух и сега инспекторите (в лицето на играчите) влизат в надпревара за разгадаване на:

  • Кой е убиецът?
  • Как е убил жертвата?
  • Защо е убил жертвата?
  • Има ли съучастник (само във варианта за напреднали)

Ако сте чели романите за Поаро или сте гледали филми в този жанр ще познаете всички елементи.  Собственикът на имението е задник милионер, който всички мразят. Самият той подозира, че някой се опитва да го убие и заради това вика на гости седем от най-съмнителните приятели, роднини и съперници, за да разкрие кой стои зад опитите да го убият. Е… самият той така и не оцелява, за да разбере отговора, но тук идва вашата роля.

Ще разполагате със седем свидетеля, прислугата на Уолтън (собственика) и полицаите, които ще ви помагат. По време на играта ще чувате най-различни изказвания и повечето от тях ще са верни. Полицаите и прислугата нямат причина да лъжат, но знаете със сигурност, че един от гостите е убиецът. А ако току що той е утрепал някого хладнокръвно няма много полза да казва истината.

Играта се хвали с иновативна картова система за създаване на над 3600 възможни сценария. Обикновено, когато сам се изхвърляш със суперлативи за себе си, това е лош знак. В този случай обаче ще подкрепя изказването. В началото на играта си избирате един от десетки случаи в книжката (онлайн може да откриете още безброй). За да си подготвите играта обаче трябва да намерите конкретни карти с конкретен номер. Да, няма да си кривя душата – това е адски досадно и отнема време, въпреки че в кутията има омекотяващ удара разделител за картите по номера. Този разделител създава усещането за по-бързо изиграване, но това усещане е по-скоро изкуствено създадено, защото за да бъдат подредени картите в кутията и да започнете бързо, означава, че след като свършите играта трябва да разделите всичко и да го сложите на правилното място… което на практика си е същото като да използвате тесте с разбъркани карти.

Въпреки всичко това, не мога да държа досадния сетъп срещу играта, защото тя не е твърде кратка и инвестицията в подготовката се отплаща.

Има едно нещо в Awkward Guests, която я отличава от всички нейни прародители, от всички подобни игри и изобщо от повечето игри на пазара, които трябва да вземат пример от нея. Awkward Guests е играта с може би най-функционалния графичен дизайн, който съм срещал. И тук не говоря само за иконки и картинки. Говоря за всеки малък детайл, който е сложен върху компонент, който е там с цел да улесни преживяването на геймърите.

Един от най-големите ми проблеми в подобен тип игри, в които получаваш информация и трябва да си водиш записки е КАК ТОЧНО ДА ГО ПРАВИШ?!. В Awkward Guests получавате толкова леки и тихи съвети, че да не се чувствате тъп, сякаш някой ви наставлява, но пък и получавате идеално смляна информация под фирмата на референции и дори във всяка карта с информация. Вижте този пример.

Тук сте получили карта с нова информация. На самата карта е указано как да си водите записките, за да можете лесно да следите какво се случва по време на иначе мозъчния тръст от дедуктивни размисли.

Играта пристига с едни от най-големите паравани, които съм срещал в подобни игри, но дори и те вършат повече от това само да скриват какво си записвате. Те са изпълнени с всичката нужна информация, без тя да е прекалено съсипваща и да си кажете „fakdis”.

Може би най-големият ми проблем с играта е липсата на достатъчно листи, на които си водите записки. Листите са А4 и са разграфени идеално за да можете да ги драскате както си искате. Тук си пишете кой какво е казал, какви оръжия може би са използване, кой е бил съучастника и други неща. В крайна сметка разбирам, че нямаше как да вкарат повече листи, а и можете да си ги изтеглите от нета. Тъй като те са А4 и няма нужда са цветни, няма защо да режете или да правите нищо допълнително. Така че всяка една игра след свършването на оригиналните листи ще ви излиза под левче. Разбира се, винаги можете да ламинирате няколко листа, но ще ви трябват доста тънки маркери, тъй като има доста дребни детайли, които ще трябва да отбелязвате.

Няма да навлизам в дълбочина на геймплея, тъй като съм виждал подобни механики и в други игри от жанра, като най-първосигналния ми пример е 27th passenger от Purple Games, които за жалост вече не съществуват. В общи линии, по време на играта всеки играч ще получава карти с нова информация. Понякога тази информация ще е страхотна, понякога ще е безумно ненужна – Примерно „Гошо казва, че Мимето може би евентуално видиш ли е минала през вероятно кухнята, ма не е много сигурно“. За щастие играта използва нещо като икономическа система, която оценява ценността на уликите и по време на играта вие ще разменяте улики за еднаква стойност. Така че е добре да помислите два пъти, когато вие предлагате улика за стойност 3, а друг ви дава 3 улики на стойност 1.

Правилата на играта са изчистени до кокал и само след едно завъртане, няма да имате проблем с хомогенността на геймплея.

Awkward Guests пристига с гръмкото 1-8 играчи, но би било пълна темерутщина и идиотизъм да играете с повече от пет човека. Това е игра на ходове и въпреки че често повече от един играч е ангажиран дори и извън хода си, то времето за мислене, тромавото преминаване през рундовете и бааавното разиграване не може да оправдае крайния резултат. Ако играете играта с 3-5 човека обаче…

Заключение

Awkward Guests е феномен в настолните игри и смело мога да нарека най-добрата игра с дедукция от типа „whodanit”, до която поне аз съм се допирал. Аз през ръцете ми са минали не малко. Ако обичате да си чешете мозъците с изключване на следи и обвързване на улики, Awkward Guests е най-добрата хапка от малко по-сериозните геймърски манджи. Това е основна игра за вечерта не само, защото продължава около час, час и половина, но и защото подготовката и прибирането добавят още поне 20 минути. Да не говорим, че всеки пак това е игра с дедукция, което само по себе си означава, че ще изиска от вас повече мисловна ангажираност от стандартна игра, да кажем с работници или зарове.

Графичният дизайн и малките подсказки тук и там превръщат Awkward Guests в съвременен шедьовър и силно се съмнявам, че скоро някой може да създаде по-добра игра в тази категория. Разбира се, че ви я препоръчвам.

ПЛЮСОВЕ:

  • Елегантни правила
  • Ангажиращ геймплей
  • Феноменален графичен дизайн
  • Безкрайна преигравамост
  • Постоянна поддръжка на играта онлайн
  • Има безплатна PnP версия

МИНУСИ:

  • Подготовката и прибирането са досадни
  • Листовете за записване свършват бързо

Повече за играта, както и за безплатната й версия, можете да откриете тук:

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.awkwardguests.com/“ target=“blank“ ]Awkward Guests[/button]

 

Vampire the Masquerade: Vendetta – Шантава игра

Последната година изпонадизлизаха купища настолни игри в света на Vampire: The Masquerade. Вампирите винаги са ми били безкрайно скучна тема във всякакъв вид медия, но си признавам, че Bloodlines беше изключително пленителна видео игра.

Светът на маскарада е дълбок и многопластово богат. Няма да навлизам в кастите на аристократичния нощен живот, защото има хора, които ще ми изпият кръвчицата, ако кажа нещо грешно.

Vendetta е игра с карти за контрол на територии, наподобяваща Smash Up. Играчите се борят за определени зони, които носят точки. След три рунда и не повече от 30 минути всичко приключва и броите точки.

Компонентите в играта са просто купчина карти, няколко плочки и разни токъни. Кутията пристига в непретенциозен малък и лилав формат, а илюстрациите са доста добри, доколкото разбирам от илюстрации и изобщо от вкус.

В началото на играта се нареждат няколко кръгли плочки в средата на масата, изобразяващи вампирски квартални общности. Всеки рунд там се появяват съюзници вампири или хора, които ще се опитвате да привлечете на ваша страна, защото освен уменията им, те ще ви сипват точки в края на играта.

Vendetta пристига със 7 клана, всеки тотално асиметричен от останалите. Тестето на всеки играч е само 9 карти и дори няма да използвате всички, дори и да играете с един и същи клан.

Една от основните механики е „Hand Building”. Това ще рече, че вие си строите не тесте, а „ръка“, докато играете. В първи рунд ще играете само 2 карти от ръка с 3. Във втори рунд ще играете 3 карти от ръка с 4. В трети – четири от ръка с 5. НО! Във всеки рунд ще използвате предходните карти плюс само още една. Това означава, че всяка игра ще имате на разположение 5 карти (освен ако нямате някакво специално умение), което си е горе-долу половината от вашите общо 9 карти.

5 карти може и да не ви звучи като много, но тук ще разчитате на блъф, позициониране и тайминг.

Всяка карта има сила и умение. Когато е ваш ход вие слагате карта на една от плочките в средата на масата с лицето нагоре или с лицето надолу. Ако я сложите надолу, трябва да платите допълнително кръв, което си е и вашия живот. Картите се активират по различно време и уменията им са тотално счупени до толкова, че винаги ще мислите, че другите имат с пъти по-силни умения от вашите.

Освен картите обаче, можете да слагате и кръв на всяка зона за контрол, което ви дава повече мощ, но и увеличава риска да ви вкарат във Frenzy. Ако ви свърши кръвта, вие не излизате от игра. Вместо това трябва спешно да изядете някой от съюзниците ви, които иначе си ги държите, колкото да си ги точите малко по малко. И понеже сте полудели от глад, ако сте във Frenzy, ще трябва даизядете някой на случаен принцип, което може да е съвсем стабилен проблемитет.

Стандартните съюзници. Зуумнете, за да им разгледате имената. Нещо познато виждате ли?

Ако по този начин хапнете без да искате друг вампир, това е най-сериозният грях, който можете да извършите в света на Маскарада и се нарича Diablerie. В този случай получавате Diablerie токън, който ви е бонус всеки рунд, но ако получите трети излизате от игра.

След като всеки играч сложи всичките си карти една по една на която зона прецени, започват битките за зоните, като те се случват в определен ред. Преди всяка битка играчите могат да преценят дали да останат или да избягат. Ако останат, дори и да загубят битката, все пак могат да се вредят за награда на второ място, което също може да е вкусно. Ако обаче избягат, това може да не е подвиване на опашка, а тактическо решение, защото избягалите отиват винаги на последната зона. По този начин винаги най-мощният сблъсък е на последната зона – Haven. Там освен бонусите, получавате и правото да бъдете първия играч в следващия рунд, което си е добро предимство.

Самите битки са доста ясни и очевидни. Просто сравнявате цифри на сила и разни умения в последователсност.

След три рунда в битки за зоните играта приключва и се смятат точките от съюзниците и натрупаните бонуси по време на игра. Който има най-много пичели.

Мод за специални умения на локациите.
Мод със специални артифакти с умения.

Заключение

Vendetta пристигна под радара и въпреки, че я тествах преди 2 години още в Есен, нямах големи надежди, нито очаквания. Приличаше ми на просто поредния клонинг на Smash Up. С голям кеф мога да ви уверя, че това не е така. Играта се държи стабилно дори с всеки брой играчи. Тествали сме я с всички – от 3 до 6. Да, с 6 понякога става каша с 50 умения и тумба карти наслагащи се една върху друга, но играта е достаъчно кратка, че да преминете бързо през бъркотията. Освен това, оставам с впечатлението, че Vendetta не се приема насериозно, което важи и за повечето игри на Horrible Guild. Тази компания се издига все повече в очите ми и вече е сред топ 3 любими издатели, които ни предоставят всеки път все по-различна и шантава игра. Защото тази игра е шантава, хора. Да, механиките са стандартни, но балансът е толкова извънземно счупен, че ако не я приемете за шантава ще си остане просто счупена. А тя не е. Шантава е.

ПЛЮСОВЕ:

  • Добре представена тема
  • Бърз геймплей
  • Вълнуващи умения
  • Работи отлично  и с трима и с 6 човека
  • Има възможност за отборна игра
  • Огромно разнообразие и преиграваемост

МИНУСИ:

  • Понякога става каша от карти и умения

Danger Park – Толкова. Много. Повръщано. 

Danger Park е игра, в която играчите управляват масивен увеселителен парк и строят съоръжения от Али Експрес с цел да изкарат едни бързи пари на гърба на умиращи и повръщащи клиенти. Толкова. Много повръщащи клиенти.

Аз може и да не съм посещавал голям увеселителен парк от онези с Roller Coaster-ите и гигантските водни пързалки, но пък съм се возил на лифта в Сливен, където предпазните пръчки са само за морална подкрепа, дъските под теб я са счупени, я ги няма, а когато минаваш през стълбовете или се друса така, че да си изплюеш топките или просто спира тока. Освен това съм се пускал и по онези метални слончета пързалки от комунистическата представа за детско забавление, на които си печеш яйцата на очи щом седнеш върху горещата ламарина, а щом се пуснеш си разпорваш поне два слоя кожа на връзките между ламарините, наподобяващи капачки от консерва. Така че да, знам какво е Danger Park.

Danger Park има странна и доста нелогична тема, но пък е оригинална и не просто работи, но и всички, с които съм я играл успяваха да изключат мозъците си и да влязат в нея по метода, който наричаме „Suspension of Disbelief”. Това е, когато въпреки че нещо е напълно абсурдно и нелогично, ние сме готови да загърбим всяка взаимовръзка, защото атмосферата ни е завладявала в себе си и работи в някакъв добре изпечен балон от микросистеми.

Тук играчите изграждат един общ лунапарк, като строят най-различни съоръжения, които се развалят още на второто им пускане. Сега, трябва да признаем, че вината е не само в създателите на съоръженията. Клиентите също са си виновни. Извинявайте, ама какво очаквате, като се редите на опашка на „Nightmare Kid’s Adventure”, „Fully Randomized Whirl-Swirl”, „Second-hand Swing Ship” или директното „Ticket to Terror”.

По време на играта човечета ще минават през различните съоръжения, като ще се замърсява с боклуци, с газ, буболечки, ще се наводнява и ще се оповръща. Толкова. Много. Оповръщане.

Играта толкова набляга на повръщаното, че има цяла фаза, в която се гледа повръщаното, а човечетата ви могат да стават зелени (има специални малки зелени човечета) и да повръщат навсякъде, където стъпят.

И тук можете да спрете да четете, ако не искате да си разваляте дена с негативна енергия.

Danger Park e невероятно усложнена игра за това, което е. Не ме разбирайте погрешно. Тя в никакъв случай не е твърде сложна, просто от такава гениална (поне за мен) тема, не бихте очаквали да следвате толкова много фази, да следите толкова много неща и да пръскате токъни по картите като невидяли.

Да,  всяко действие, което извършвате спомага за темата и е съвсем логично в този садистичен фентъзи свят на нещо, което доста наподобява лунапарк по време на празника на Видин, който се появява веднъж годишно и усилва чалгата толкова силно, че да не чувате развинтващите се болтове на гондолата и хвърчащите искри от блъскащите колички. НО! Но… Механиките са твърде тромави и не допринасят с нищо ново към жанра на „поставяне на плочки“ към който мога да приспадна Danger Park.

В играта има и значително количество случайност.

Да, забавлявах се с имената на съоръженията, невероятно добрите илюстрации и като цяло страхотната леко мрачна тема, но хуморът се изчерпва и всичко, което остава е една просто окей игра с хиляди дребни компоненти и токъни, които трябва да местите всеки ход от една карта на съседните и да следите за шестстотин и три неща.

За мен Danger Park има страхотен потенциал, но само темата не може да изнесе един продукт в днешно време. Независимо колко повръщано метнеш върху нея. Толкова. Много. Повръщано.

Малките зелени човечета