Архив на категория: Ревюта на книги игри

„Приказка от два свята“, или как да заобичаме четенето още повече

Добре де, у дома едва ли има как да заобичаме четенето ОЩЕ повече, понеже докато пиша този текст, големият ми син (на цели 5!) чете на глас приказки от близо час. Но „Приказка от два свята“ на Никола Райков е именно такава книга, която може да „запали“ децата по четенето – с нетърпение какво ще стане по-нататък, с различни „физически“ съществуващи добавки към четенето и интерактивност, напълно изключваща всякаква електроника. Знам, че и вас запалих!

„Приказка от два свята“ е книга-игра – по познатата механика с избор на следващо действие, водещо към нов епизод за прочитане на книгата. Историята разказва едно малко хонтолулче, което изследва широкия свят и преживява най-различни приключения, посещавайки различни дестинации по картата.

Карта, но каква! Картата е отделен елемент, с размери 67 х 43 см. Няма нужда да ви казвам колко я харесаха децата, щом я отворихме. А още по-забавното е, че по картата се пише с изтриваем маркер, което добавя страхотен момент в четенето. Вкъщи се редувахме да трием и пишем числата на епизодите, защото всеки искаше да опита от тази нова „механика“ на четенето на книги.

Друг прекрасен елемент е красивата кутийка с 29 карти с предмети, които намираш или получаваш по време на приключението.  Всичко – и книгата, и предметите, и картата са много добре изработени от издръжливи материали, които докарват хубавото усещане за високо качество и луксозна изработка.  Илюстрациите в книгата са наистина приказни, от този вид, който децата дълго изучават и разглеждат. А самата история се води от първо лице на малкият хонтолул, който преживява своето вълшебно приключение с помощта на читателите през общо 95 епизода, разположени на 100 страници в голям формат. Епизодите са сравнително кратки, което прави историята подходяща и за по-малките читатели, които трудно се съсредоточават в дълги сцени. Често в книгата има забавни описания на предмети и животни, които децата „отгатват“ още преди малкия хонтолул да е открил с какво си има работа. А вървейки през странната нова земя, която опознава, играчът открива и нови, тайни места по картата, които създават нови дестинации и правят приключението още по-вълнуващо.

Книгата е много подходяща за деца в училищна възраст, а с по-малките можете да прочитате само по няколко епизода наведнъж и пак да се забавлявате солидно! Освен забавлението от четенето, прекараното семейно време гарантирано ще добави скъпи спомени и забавление към горещия летен следобед в парка или в уютната зимна вечер вкъщи. Защото за добрите книги няма неподходящо време и място, а забавните приключения са винаги добре дошли за малките откриватели.

Ако искате да се сдобиете с това бижу, или пък с предната книга-игра за деца на Никола Райнов, която се превърна в хит (Голямото приключение на малкото таласъмче), можете да посетите сайта на производителите и да се се зарадвате, че това изречение все някога завърши.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://prikazka-igra.com/book4.html“ target=“blank“ ]Приказка от два свята[/button]

Призвание герой #4 – А вие по-силни ли сте от себе си?

Помня като малък как упорито четях книгите-игри на „Плеяда 7“ и всеки път, когато умирах без да направя почти никакъв напредък се ядосвах и захвърлях книгата, заканвайки се, че никога повече няма да отворя тази дяволия. След няколко дена, разбира се, отново я започвах и отново умирах малко по-напред от предишния опит. В някакъв момент, не знам как точно, загубих и влечение и желание да чета книги-игри, докато преди няколко години пред очите ми не попадна „Призвание герой #2“ .  Казах си „Я, книга-игра! Това беше много яко едно време.“ И си го купих. Това беше искрата нужна, за да разпали явно дремещия някъде в мен плам по книгите-игри. 

За тези от вас, които не знаят, „Призвание герой“ е поредица сборници за книги-игри, писани от български автори. До сега на пазара са излезли четири броя и тук смятам да ви запозная с последният, четвърти. На нашият сайт можете да откриете и ревюта също така на #2 и #3

Както и в предишните 3, така и тук, сборникът включва 3 игри и едно интервю. Интервюто е със Сикамор Брайт и то няма да е обект на това ревю, въпреки че ако и вие като мен сте фенове на поредицата му за Мрак, определено ще ви е интересно какво се казва в него. Книгите-игри са „Зъби“ на Стефан Стефанов; „Убежището“ на Радослав Апостолов и „Вълча дупка“ на Слави Ганев. А сега едно по едно..

Зъби

„Зъби“ е…най-класическата, така да я наречем, от трите книги. В нея няма да откриете нищо ново, като „игра“, но ще откриете стари, добре изпипани неща, които обичате от други известни книги-игри. В тази първа игра главният герой е вампирката Елия, която от 13 години е затворничка и обекта на експеримент – дали може вампир да се отучи да пие човешка кръв. Една нощ обаче дъщерята на местния барон е похитена, подозренията са, че извършителя е вампир. Тъмничарите на Елия нямат избор – само вампир може да залови друг вампир за малкото време, което имат. От тук вие поемате ролята на Елия и имате една нощ, за да откриете какво е станало с дъщерята на барона. Като стил на игра „Зъби“ определено е RPG. По време на приключението ви вие ще развивате уменията на Елия, ще си екипирате различни оръжия и често ще си проверявате уменията (skill check), за да преодолявате различни трудности. Като фен на RPG игрите, по принцип това решение за водеща механика определено ми допада. В тази игра също така ще откриете и типичните за книгите-игри ключови думи, които също ще играят важна роля по време на приключението ви.

Като книга, „Зъби“ е написана доста сполучливо и нямам никакви обективни забележки към текста. Стилът е постоянен, описанията са добри и успяват да те пренесат в света, където се развива историята. Това е и книгата, която ми беше най-напрегната. По време на „Зъби“ единствено, имах чувството, че от някоя сянка ще изскочи нещо по-силно от мен и ще приключи налудничавото ми приключение без време. Интересна част от историята е стремежа на Елия да пребори природата си и да не пие кръв. По време на играта многократно ще бъдете изкушавани от автора да се поддадете на природата си. Ако успеете да удържите, накрая ще има бонус точки. Въздържанието ви или обратното – отдаването на кървави пирове ще има и ефект върху историята, особено накрая. Като споменах приключване на приключението, да ви кажа и няколко думи за нещата, които не ми допаднаха в „Зъби“.

Първото е една много абсурдна и невъзможна за предотвратяване смърт в началото на играта (или пък не, зависи къде отидете първо). Смятам я за абсурдна, защото по-нататък при доста по-напрегнати ситуации Елия успява да реагира по-адекватно и да се защити. Дори и срещу същия противник, който я убива в този епизод. Може би идеята на автора е била, че по това време вампирката е все още слаба от дългият си престой в тъмницата… Второто, което не ми допадна е един намек за работещо кръвообращение при Елия – тя се изчервява. Също и приканването на друг герой – героинята да се вслуша в сърцето си. Разбирам, че Елия, както и нейния тъмничар се стремят тя да се приближи възможно най-много към това да е човек, но израза „Какво ти казва сърцето?“ някак си не ми се стори на мястото си в тази история. Това разбира се е строго субективно, може би начинът, по който тези две неща допринасят за изграждането на Елия ще се харесат на други от вас.

В заключение мога да кажа, че „Зъби“ е едно много сполучливо RPG с вампири, убийства и няколко изненади, което определено е намерило заслужено мястото си между кориците  на „Призвание герой“.

Убежището

„Убежището“ е книгата-игра, която според мен ще се хареса на най-много хора и която на мен ми беше най-малко интересна. Не, не се опитвам да съм хипстър, а просто постапокалиптичните сюжети никога не са ми били любими. Казвам ви, за да го имате предвид, ако ви се стори, че хейтвам безцелно.

Историята на Радослав Апостолов ни пренася в София, в наши дни, където собственика на няколко магазинчета, Станимир, е преследван от ужасни кошмари, които му казват, че идва краят на света. Кошмарите му са до толкова обсебващи и плашещи, че той въпреки несигурността си дали Краят наистина идва, започва да строи своето Убежище.
Като механики „Убежището“ и „Вълча дупка“ доста си приличат, тъй като и в двете вие събирате материали и трябва да построите възможно най-ефективно нещо. В тази история, както споменах, това е Убежище, където да можете да се скриете, за да преживеете Апокалипсиса. За целта вие ще трябва да подсигурите генератор, система за пречистване на въздуха, отопление, както и достатъчно хранителни запаси за три месеца, което се смята за необходимия минимум от време след ядрен армагедон. Идеята за изграждане на бункер и нуждата да правите внимателни избори какви материали и колко пари да похарчите за тях е интересна и не я бях срещал до сега. Главният герой Станимир също така е доста добре изграден, със своята мания, страх и проблемите с жена си, която не го разбира и постоянно го обвинява за изтъняващата им банкова сметка.

Причината „Убежището“ да не ми хареса беше историята. Както казах по-горе, този тип сюжети никога не са ми били любими, но книгата страда и от друга слабост – до настъпването на Краят тя се развива много бавно и има епизоди, които честно казано на мен ми се сториха като „филъри“. Просто в първата част почти липсва каквото и да е напрежение, за разлика от „Зъби“, където постоянно дебне опасност. Това не значи, че решенията, които взимате и че машините, които купувате за Убежището нямат значение. Напротив, във втората част от историята изборите, които сте правили в първата бързо ще ви затрият или ще ви дадат шанс да оцелеете. След идването на „нечаканият“ ден обаче, историята сменя ритъма си изведнъж и започва да се движи доста бързо. Нивото на интрига и напрежение се вдига рязко като се задържа така почти до края. Друго, което ми направи впечатление е, че в един момент един от героите напуска останалите, но при определени избори, тя се появява отново, без преди това да се е завръщала и цялостта на нишката в този момент се задържа единствено от ключовите думи. Като цяло имах чувството, че „Убежището“ е по-дълго отколкото трябва. Въпреки това, не мога да отрека, че пресъздава чувството за настъпил апокалипсис, хаос, страх и анархия много добре. Изборът на автора действието да се развива в София и околностите му също допринася за „вкарването във филма“.

Заключението ми е, че ако сте фенове на постапокалиптичния жанр и на книгите-игри „Убежището“ е историята за вас. Има малко бавен старт, но веднъж след настъпването на армагедона историята се раздвижва рязко и става доста по-интересна. Също така убедително създава усещането за настъпило сериозно бедствие. За жалост не беше за мен… или аз не бях за нея, не съм сигурен.

Вълча дупка

От сега искам да кажа, че „Вълча дупка“ на Слави Ганев е историята, която най-много ми хареса от това издание на „Призвание герой“. В тази книга-игра вие сте в ролята на младия господин Фоков, който има ужасна тайна, която иска да скрие колкото от себе си, толкова и от останалия свят. Той е върколак. Но не от онези върколаци, които са прегърнали проклятието си, а от онези, които се презират за това, което са и в което се превръщат, когато тяхната омразна и най-любима пълна луна изгрее в небето. Действието се развива в България, село Пепелище, близо до град Кипроград. След края на поредното си превъплъщение, главният герой се събужда на пода на една полу-съборена хижа, единствено с разпокъсаните си дрехи, ужасното си главоболие и малко пари. Всичко му е ясно, надява се единствено да не е убил никого през изминалата нощ. Дори и да не е обаче, той знае, че не може да разчита на този си късмет вечно и че трябва да направи нещо за да се спре, нещо за да предпази света от себе си.

Както споменах вече „Убежището“ и „Вълча дупка“ си приличат по това, че и в двете ще трябва да построите нещо, като имате ограничени ресурси – в първата пари, а тук време и пари. Приличат си и по това, че и в двете главните герои са толкова терзани от своите проблеми, че са почти нестабилни психически. Това, което ме грабна повече във „Вълча дупка“ беше както лекия фентъзи мотив, така и автентичната атмосфера от началото на ХХ век, която Слави Ганев успява да създаде със своите описания на селото, гората и героите. Някак си по-приятно и интересно ми беше да трябва да обикалям за тухли, цимент и дъски из китното село Пепелище и да подкупвам селяните с ракия, да крада от тях или да им правя услуги, за да получа нужното, отколкото да търся климатици и да избирам кои дълготрайни храни да си купя от супермаркета. Нещо друго, което ми разпали интереса са леко загатнатите истории на местния свещеник и имам, както и няколко други истории свързани с местността. Надявам се автора да спази заканата си от Увода и един ден да видим истории и за тях. Също така и обречената борба на младият Фоков с неговото проклятие е изключително убедително описана. Как той не го иска, но в същото време с наближаването на пълнолунието той чувства спонтанни приливи на сила, вие му се свят, изпада в моменти на неадекватност, губи координация… Той е влюбен в Луната и едновременно с това я мрази. Тези му терзания, мисли и душевни състояния са разкрити най-вече чрез монолозите му с нея.

„Вълча дупка“ има чудесна, оригинална атмосфера, интересни герои и постоянно напрежение, което ще поддържа интереса ви до края. В известен смисъл тази история взима начина на игра от „Убежището“ и го доразвива, разчупва го и го прави по-интересен. За мен  монолозите на героят с Луната бяха изключително силен момент. 

Заключение

Тежката ми присъда е… че „Призвание герой“ #4 отново е успяла да събере изключително разнообразие в себе си и то само в три истории. Това е чудесно постижение. Определено след първото изиграване на която и да е от трите истории ще останете с чувството, че сте изпуснали още много тайни и възможни начини да приключите историята. Това неизбежно ще ви върне в тези изпълнени с опасности и загадки страници. В сравнение с предишните? Аз така и не успях да стигна до третата част на сборника, но определено бих сложил #4 веднага след най-интересният за мен до сега #1. В този брой също ще откриете и два разказа, които вплитат доста добре в себе си една нова за мен идея – а именно да трябва да построите нещо, докато играете. И говоря буквално! Ще трябва да построите свой бункер, а по-късно във третата история и да стегнете една хижа, така че тя да може да предпази света от вас.

Както си им е обичай и в този брой след всички разкази ще откриете бонус интервю, което този път е със Сикамор Брайт, който активно се изявяваше в предишните три броя на сборника. Ако и на вас са ви харесали историите му, то в това интервю ще научите някои интересни неща за тях и какво го е вдъхновило да ги напише.

След всичко това няма как да не усещате, че призванието ви в живота се е променило и от сега нататък, то е да притежавате всеки брой на „Призвание герой“! 

[button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/prizvanie-geroi-2-review/“ target=“blank“ ]Ревю на брой 2[/button][button color=“green“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/prizvania-geroi-3-review/“ target=“blank“ ]Ревю на брой 3[/button]

[divider]

Какво чакате! Поръчайте си Призвание Герой 4 още сега, като кликнете на бутона отдолу!

[button color=“green“ size=“big“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/prizvanie-geroi-br4″ target=“blank“ ]Призвание Герой №4[/button]

Седемте живота на Мая – от жена към жена

Отложих с цял месец писането на това ревю. И това не е от несериозност, прекалена ангажираност или организаторски неспособности, а най-вече защото исках впечетленията ми да се уталожат. И да се опитам да изкажа мнението си с максимално много любов.

Първо си мислех, че аз съм тотално погрешния читател за тази книга. По-късно ще ви разкажа защо. После реших, че аз все пак съм читател и като такъв имам право да изкажа мнението си. И макар написаното досега рязко да накланя в отрицателна посока, държа да заявя, че абсолютно адмирирам всяко усилие да се напише книга. И понеже знам (като свидетел, а не като автор) колко усилия, мислене, труд и желание са нужни, за да се напише интерактивен роман, искам да кажа на Красимира Стоева – браво! Браво за усилията, браво за работата, браво за труда, вдъхновението, намерението, идеята.

Идеята е страхотна. Имаме протагониската ни Мая, която по време на двадесет и петия си рожден ден решава да прави екзистенциални избори. И ние, читателите, следваме Мая в изборите й, понякога даже ние ги правим, а в повечето случаи ставаме наблюдатели на развитието на конкретно решение. До тук – добре!

Другото, кеото определено заслужава адмирации, е стилът. Авторката категорично има много ясен, спокоен, конкретен стил, води леко историята и чудесно поставя наративната структура на разказа. Друг е въпросът, че откъм достоверност на диалога, нещата куцат. Да, в литературата можем да си позволим диалог, включващ изречение от типа „Тъкмо имам нужда от насока и подкрепа. В последно време се чувствам объркана и… някак празна“. Повярвайте ми, ако някой ми каже нещо такова наживо, ще впрегна всичките си сили да остана сериозна. Никой не говори така наживо. И ако в действителност можем да си позволим такова изречение в литературата, то в модерната литература бих го отписала категорично. Сега, когато „вкусния“ диалог е 80% от прозата, да се описват цели абзаци какво си мислела персонажката ми се вижда архаично и ненужно. И лесно. Не издребнявам. Това не е единствената подобна реплика. В огромен процент от случаите персонажите говорят литературно и напълно недостоверно. А още повече, че персонажите е добре да се саморазкриват, а не описват. Но това вече е въпрос на друг стил.

И така, стигаме до тежката тема – съдържанието. Много мислих и наистина се чудих дали не съм супер сбъркана като личност и затова темата и развитието да не ми допадат. Няма как да не обвържа това си впечетление с личността си, затова първо ще ви спомена няколко думи за мен. Аз съм на 27 (две години по-голяма от Мая), имам две малки деца и прекрасен съпруг. Завършила съм Драматургия в НАТФИЗ и дълги години се занимавах с писане. За година и половина имах собствен бизнес – търговия с ръчно изработени неща и шивашки материали. И най-важното, преди всичко – определям себе си като вярваща и действаща християнка. Защо написах всичко това? За да ви се похваля? Не. Повечето хора сега биха ме определили като „домакиня“ и „майка“, стояща си вкъщи, „не правеща нищо“. Друга ми е идеята. Протагонистката в романа – Мая – има да избира именно между неща, които на мен са ми изключително близки и ясни. За авторката, обаче, не съм съвсем сигурна, че това е така. Мая е художничка, която много иска да влезе в арт-средите. Не тръбя, че съм  била в тия среди и съвсем не ме блазни идеята да се връщам там. Но в романа има едно такова детско-наивистично-любовно отношение към ГОЛЯМОТО изкуство и позабравената идея, че някой, който е супер-мега-талантлив артист, рано или късно ще бъде прославен за ВЕЛИКИТЕ си способности. Много ми хареса, че Мая е родена с някаква способност, която й позволява да вижда емоции в цветове. Но пресилено-романтичното описание на всички тия цветове из книгата седят малко странни. В някои от вариантите на развитие на книгата Мая е супер велик художник, в други – не. Но дали е реалистичен супервелик художник? Също не.

Защо ви казах, че съм имала собствен бизнес? За да ви споделя, че Мая също се чудеше дали да не кривне по пътя към по-добрата финансова стабилност, учеше неща, дето не са й интересни и ние много и състрадавахме по пътя на скучните учебници в скучното висше учебно заведение. Да не говорим какво послание дава цялото това наслагване на скучното учене.

О, като казах наслагване. Едно от нещата, които ми направиха лошо впечетление, беше буквалното преписване на абзаци. Открих няколко такива случая в книгата. Буквално, с „копи“ и „пейст“ (ще ме прощавате за грозния израз, но ако бях написала „изрежи“ и „залепи“, никой нямаше да ме разбере). Не знам дали авторката се е надявала някой да не забележи, или пък не е бил допусан вариант човек да прочете и други развития на историята. Любимото ми беше „Весели семейни обеди и скучни вечери пред телевизора“. Има го същото три пъти! И понеже това е изречението, с което се описва най-точно вариантът „семейство“, директно минавам към тази тема.

Идеята за семейството като ценност е толкова странно представена в този роман, че за малко да се откажа да пиша това ревю именно заради нея. Не ме разбирайте погрешно – отново, моля ви! Аз не съм вкопчена в семейството си истеричка или майка-квачка, която седи вкъщи с ролки и зяпа турски сериали. Аз никога не съм имала „скучни вечери пред телевизора“. Аз никога не съм имала „скучни вечери“ въобще. Ако не вярвате – заповядайте у дома. Всеки, който ни познава, не би свързал семейството ни със „скука“ по какъвто и да било начин. И отново – не се хваля, просто са такива нещата. Аз НЕ познавам скучни семейства. Наистина. Не познавам семейство, което да не води ежедневна борба за по-добри взаимоотношения, което не се бори със страх, недоимък, съмнения, усилия, стрес, работа. Скука? Едва ли. Всяко семейство има своят свят на празници, тъги, притеснения, надежди. Да се обяви семейният живот за скучен, би означавало едно стремглаво юрване по нанадолнището на целия прогрес на обществен живот, морални устои и психологическа стабилност. Няма да ви вадя статистики какво става с децата, отгледани в дом с един родител, но ми се струва, че точно сега, ОСОБЕНО сега е изключително важно за семействата да се говори с насърчение и любов. Всичко друго ми се струва лекомислено, повърхностно и най-вече егоистично. А, да ви призная, Мая доста често е изпечен егоист.

В романа няма един персонаж, който да стои твърдо в добри семейни взаимоотношения. Свилен (изгората на Мая) е безчувствен темерут, майката на Мая е като извадена от виц за тъщи/свекърви, а брат й е изгубената овца на някоя банда само с черни такива. Не тръбя за задължителна достоверност на персонажите. Но би било хубаво.

В няколко от вариантите Мая отива в щатите, за да стане велика. Не искам да съм излишно негативна, но там реалистиността клони към нулата. А когато в историята се включва ексцентричен мегабогаташ и неговият приятел-гей, нещата определено минават в отрицателната посока на реализма. Нямам против, но тези два персонажа седят така „насадени“, както сега „насаждат“ гей-двойка във всеки американски ситком. За да ни видите, колко сме широко скроени и как можем свободно да говорим за тия неща! Браво. И не, не ме обявявайте за хомофоб. Нито за хейтър. Просто самата история съвсем не успява да носи толкова тежки теми, а мислите на Мая клонят в изключително повърхностна и забързана насока, което просто свидетелства за недостатъчно познаване на темата.

И накрая – защо ви споделих, че съм християнка. Романът започва с „в началото беше словото и в началото словото създаваше свят…“ Няма дори да споменавам, че ако ще се прави препратка с Библията, е добре най-малкото „Словото“ да е с голяма буква, ако не и да се цитира дословно. Но няма да издребнявам. Интересното е, че мъничко след това начало на Мая й подаряват медальон с Богородица. Това е твърдо насочване към християнската символика и ценности. Много ме зарадва и зачетох нататък с хъс и желание. Уви. Мая така и не успя да надскочи себе си, а когато беше близо до това да успее да заживее над егоизма си, беше безмилостно помитана от „съдбата“ си. Тоест, такива закони като причинно-следствени връзки тук не важат. От което, повярвайте ми, книгата страда.

Последно – фалшивите избори. Знам колко е трудно да се напише книга-игра без фалшиви избори. И все пак те разочароват. Мая няма 7 живота, а дори и да има, вие трябва сами да си ги измислите.

„Седемте живота на Мая“ е обявена за интерактивен роман за жени. Е, мила моя Мая, да беше отишла в мола, да избираме заедно подаръци за колегите… Но не такива избори и екзистенции… Няма как 100-200 страници да избистрят идеята за екзистенциалните избори между работа, изкуство, семейство или призвание. Или ако въобще е възможно, то би трябвало да стане на друго, много по-дълбоко ниво.

Ако в книгата се преработят няколко неща, тя определено би била подходяща за млада публика, може би за четящите чиклит и розови разкази.

Не съм тук, за да ви чета морал или да плюя по нечий труд, отново искам да изкажа истинските си адмирации за толкова обемен труд. Но самата аз, като читател, с моите си ценности и моят мироглед, намирам за трудна идентификацията си с Мая. А това, в крайна сметка, е основна цел на всеки автор. Благодаря на авторката и издателите, че ми подариха това интересно и иновативно изживяване, което ми донесе „Седемте живота на Мая“. Продължавайте! Това е огромна крачка и вярвам, че много скоро ще намерим една наистина работеща формула за добра и конкурентноспособна българска проза!

[divider]

Ако все пак на вас ви звучи интересно, можете да закупите книгата от нашите приятели от Legacy of Kreya!

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/7-jivota-na-maya“ target=“blank“ ]Legacy of Kreya[/button]

Призвание Герой 3 – детайлно ревю

Преди няколко дена похейтих една от най-новите преведени книги-игри на сдружение „книги-игри“. Е, сега иска да поправя малко негативната енергия с хвалба по авторската им поредица Призвание Герой. В този случай – третата част.

Разбира се, това не означава, че това е перфектната книга-игра. Въпреки, че беше съвсем близо да бъде е една от най-добрите книги-игри, които съм чел последните години…преди  да прочета третия разказ – Кладенецът.

Ако не сте запознати с поредицата Призвание Герой – това е сборник от три разказа-игри, писани от български автори. Обикновено в тези книги има и бонус материали. В тази част на поредицата ще откриете интервю с Тед Грей, или както част от нас го познават – Бейв. Честно да си кажа, не съм чел неговите книги игри, но се изненадах, когато разбрах, че той е твореца на света Ендивал. Може да не харесвам системата на това РПГ, но трябва да се признае, че е най-популярната и успешна българска ролева игра. С други думи – интервюто е кратко, но съдържателно и интересно.

Вие обаче сте тук за ревюто на Призвание Герой 3. В това ревю, както и предишното за Призвание Герой 2, ще направя три отделни мини ревюта на всеки един от разказите, а на края ще обобщя и ще дам своята оценка за цялата книга, въпреки че вече знаете какво да очаквате.

 

Щурмберг

Трябва да си призная, че когато прочетох първата страница на този разказ на Сикамор Брайт бях малко разочарован. Не заради друго, ами защото очаквах трета част от тъмния, но готин свят на „Мрак“. Въпреки това успях да преодолея егоистичните си межделения и много бързо спрях да мрънкам, защото Шурмберг е изключително напрегнат и въвличащ разказ.

Още от началото, авторът ви вкарва в една изолирана, сравнително мрачна и почти потискаща среда, в която младия лекар Томас Айзенхоф става част от едно кърваво събитие, което продължава няколко часа в отдалеченото немско градче Щурмберг.

Този разказ-игра е един от най-добрите криминални книги-игри, които съм чел. Историята успя да ме грабне светкавично и ме пусна чак на финала. Това не е онези творби, които са построени на принципа „хълмче-долче“ – както ние драматурзите го наричаме. В Шурмберг няма никаква релаксация. Разказът е построен на постоянното покачване на напрежението, защото играчът е поставен в ситуация, в която трябва да взема бързи и оптимизирани решения.

Някой избива хора в мирното градче и сякаш доктор Айзенхоф е единственият, който разполага с достатъчно информация да спре убийствата… или поне се надява, че има…

Всяко действие, което протагонистът извършва в разказа отнема време, което е изключително ценно… поне така изглежда. Всъщност, играчът никога не знае с колко точно време разполага да разкрие убийствата, които се заплитат след всяка изминала минута. Това придава на разказа момент – „изпитай си късмета“. Колко точно още искаш да прекараш в търсене на информация в тази сграда? Колко ценно време ще ти отнеме да преджобиш трупа на някой за нещо, което ще ти помогне… Избори имаш много, но времето сякаш е твърде малко. Не знаеш точно колко, но с всяка изминала минута забавяне се появява още един труп в Щурмберг.

Въпреки напрегнатата ситуация имаше един момент, който в началото предизвикваше смях у мен, а после леко раздразнение. Всяко едно действие в разказа ви изисква 5 минути. Точно 5 минути. Дали ще претърсите стая или просто ще бръкнете в джоба на някого – 5 минути. Веднъж ми отне пет минути да огледам пода на един килер. Пода! Няколко пъти ще се намерите в ситуация да претърсвате трупове. Ако всяко оглеждане на всеки един елемент – рани, джобове, дрехи отнема по пет минути – цялото нещо би ви отнело час! То вярно, че за да си лекар трябва да си спокоен човек, но вие – доктор Айзенхоф сте абсолютен флегматик!

Освен това, постоянното записване за отминалите 5 минути започва да дразни след десетия път. Говорим за записване на информация в бележника след всеки един епизод!

Разбирам защо го е направил Сикамор. Разбирам, че ако беше раздробил времето на различни минути това щеше да натежи, да предизвика математически сметки, а и вероятно да счупи баланса, защото играчът няма да има защо да не прави действията, които изискват малко време. Разбирам, но… си е малко дразнещо.

Това обаче свършва след даден момент и стигаме до втората част на разказа, която вече беше изключителна наслада. Там почти няма записване. Тази втора част е нещо като равносметка. С други думи – „Да видим какво знаеш, какво не и как ще използваш тази информация“. Знам, че звучи абстрактно, но не искам да ви издавам нищо, защото историята е интригуваща, има обрати и изненадващ финал.

След като стигнете до задоволителен финал (има и незадоволителни, дори и да удържите доктора жив до края) ще имате възможността да прочетете разказ, който уж има някакви допирни точки с историята преди това.

Така или иначе ще го прочетете, нека не се залъгваме.

Не искам дори и да ви намекна за какво става въпрос в него, но само ще ви препоръчам да не се надявате на драматургични връзки с основната история по-рано. Да, има нещо общо, но то е твърде малко и почти ненужно.

Разказът, както и играта по-рано е отново въвличащ и интригуващ, типично за Сикамор. Тук, той си е позволил да се отпусне, тъй като не го задържат механики и зарове. Това има както плюсове, така и минуси. Плюсовете вече ги казах – отличен стил и добре изградени персонажи. Минусите обаче са два и според мен не са за подминаване.

Първо – разказът е твърде дълъг за това, което иска да постигне – било то емоционално въздействие или изграждане на съспенс.

Второ – съспенсът не е оправдан. С други думи, финалът увисва. Целият разказ гради едно напрежение и очакване. Аз наистина очаквах нещо голямо в края, някакво събитие, някакъв обрат, някаква тайна, която да се разбере на финала… Особено при положение, че самата игра по-рано носеше точно това – интересна история с неочакван обрат. За съжаление, разказът не успява в това и лично за мен се самообезмисли. Хубава дума…

Въпреки малките мрънкания за играта и разказа, смятам, че това е втория ми любим разказ в сборника, но определено най-добре написания. Страхотно допълнение към Призвание Герой и попадение на Сикамор Брайт, въпреки че не е в света на „Мрак“.

 ПЛЮСОВЕ:

  • Напрегната и въвличаща история
  • Неочакван финал
  • Вълнуваща втора част
  • Добре изградена атмосфера

 МИНУСИ:

  • Почти всеки епизод трябва да пишеш в бележника
  • Всичко в този свят отнема пет минути
  • Много добре написан, но ненужен допълнителен разказ.

[divider]

Поробената принцеса

 Любимият ми разказ от сборника. Не мога да повярвам, че го казвам, но това се дължи не на литературата, а на играта. Който ме познава, знае как се дразня на системите в почти всички книги-игри и колко ми е досадно да пиша постоянно в бележника кодови думи и предмети. Винаги съм смятал, а и продължавам да смятам, че книгите-игри трябва да се променят, за да могат да дишат и във вратовете на новите читатели, не само на заклетите, изпълнени с носталгия, фенове.

Този разказ на Питър Вейл обаче ми даде някакво мазохистично удоволствие, когато пишех в дневника. С други думи – системата ми се стори глътка свежа свежест в клишетата около нея. Вярно е, че не е кой знае колко иновативна, но пък за пръв път механиката е тематично свързана с разказа. Най-после човек да се замисли защо една книга-игра е игра, а не просто книга. Защото тук има игра, дами и господа, а не просто записки.

 Малко предистория

 Поробената принцеса е втория разказ от очевидна поредица, която беше зададена още в Призвание Герой 1. Там, в Зарево над Кордоба, Питър разказа историята на българина Ахрин, който имаше важна мисия възложена от цар Иван Асен II. В тази поредица става въпрос за група хора, които поради пътищата на съдбата са се озовали в една лодка един с друг. Всеки разказва своя път до тази лодка.

В „Поробената принцеса“ читателите влизат в ролята на арабската принцеса Шейла, която за пръв път излиза от покоите на баща си и както обикновено се случва с арабските принцеси, тя е заловена от кръстоносци и… нека да кажем така – случват й се неща, които е нормално да й се случат сред средностатистически кръстоносци. След множество такива смучки… ъ… случки, тя е отведена в плен в замък, където слугинства на армията на кръстоносците. След като разбира какво планира тази армия, Шейла решава, че с цената на всичко тя трябва да се избяга от кръстоносците. С цената. На. Всичко.

Първо, да започнем от литературата. Разказът е прилично написан и приятен за четене. Стилът не е нищо особено, не е достатъчно индивидуализиран, че да мога да го коментирам… Грамотен е. Разбира се, както и в „Зарево над Кордоба“, тук също ще получите стабилна доза уроци по история. За съжаление, говоря буквално. Докато чета разказите на Вейл, понякога искам да затворя книгата и да избягам от час. Не че не е интересно, просто когато авторът започне да споменава исторически факти и термини, художествения текст сякаш изчезва и буквите започват да ме мерят с тебешири и да ме бият с пръчката по ръцете…

Както и да е, не е чак толкова дразнещо, историята върви леко и разбираемо.

Това, което направи разказът любимия от трите не е историята на Шейла, нито литературата. Най-якото нещо в Поробената принцеса е механиката на играта. Още в началото ще имате избор между няколко локации в замъка, които можете да посетите. Когато посещавате места, след това ще получите код с нов епизод за това място и следвщия път, когато се връщате там ще посетите него. Така играта върви динамично, логично и най-вече подредено.

Това, което повече ме впечатли обаче беше системата за бягство. От време на време ще получавате кодови числа от някоя локация. Ще посъберете доста такива. В някой момент, ако решите, че сте открили достатъчно, можете да съберете които и да е две числа и отидете на получения епизод. Ако това е епизод с бягство, ще има специален знак.

За удобство, можете да посетите пък тези кодови епизоди поотделно и там ще видите синтезирана важната информация, която сте събрали от конкретна локация.

Скъсах се от писане в тази игра, но за пръв път нямах нищо против, защото всичко се усеща като игра, а не като насилено препращане към епизоди.

Искам да похваля Вейл с още нещо, което много рядко се среща в книгите-игри. Смелостта за крайности.

Изборите, които ще вземате в процеса на играта са не само интересни, но могат да ви заведат в крайно различна посока. Как ще говорите с хората, какви действия ще извършите, всичко е тотално различно и ви определя като личност в играта. Да, в крайна сметка всичко се свежда до това дали ще стигнете до заветните кодови числа, но пътят до там е наистина вълнуващ и няма да ви се иска да пропуснете епизод, защото историята е изпълнена с много действие и напрегнати диалози.

Прегледах всички възможни финали и всеки един от тях не се състои само в последния епизод. Ако решите да поемете по определен път за бягство ще си имате отделна линия, в която ще преследвате своя план. Тоест – има разнообразие. Не знам дали ще си струва да преиграете целия разказ, защото книгите-игри не се славят с голяма преиграваемост, но поне можете да пробвате всички опити за бягство. Ще ви бъде интересно, гарантирам.

Мисля, че това е солидно допълнение към Призвание Герой 3 и за мен е звездата в тройката. С нетърпение ще чакам да видя с какво може да ме изненада отново Питър Вейл в следващия си разказ.

ПЛЮСОВЕ:

  • Иновативна и тематична механика
  • Разнообразие във финалите
  • Смелост и крайност в решенията
  • Напрегната и вълнуваща история, изпълнена с много действия

 МИНУСИ:

  • Непрестанни уроци по история
  • Много писане в дневника

[divider]

Кладенецът

 На този разказ смятам да отделя най-малко време поради две причини. Първо – защото очевидно е отнело малко време и за написването му и второ – защото не искам да цапам с хейт иначе прекрасните други разкази.

Тук всичко изглежда прибързано и повърхностно. В този разказ няма да намерите дълбочина, няма да намерите стил, няма да намерите и много смисъл.

Разказът се води хорър, но ме върна много назад и ми напомни на хорър книгите-игри от деведесетте. Това не е компимент. Съвсем не е комплимент. Тогава имаше много разкази и книги-игри, които претендираха за хорър и наистина си ме плашеха, но бях дете. Тук хорърът би уплашил само десетина годишните момиченца, които никога не са чели нищо друго или не са виждали Анита Майзер. Поп културата се измени отдавна и вече плашещия фактор е по-различен от стандартни чудовища, взети от семейство Адамс или дебели чичковци, които ни заплашват, че ще ни изядат. Виж, ако караха сив и миризлив бус…

 Както и да е, ето и историята:

 Вие сте тринайсет годишен хлапак, който не може да определи дали му е досадно да прекарва времето със сестра си или не и сте останали сами на село. Докато си говорите за страшни легенди, свързани с кладенеца до къщата, изведнъж някакъв гаргойл с изненадващо писклив глас отмъква сестра ви, защото така, и вие без дори леко да се напишкате от страх тръгвате след него. По пътя ще срещате и други гадове, ще прескачате капани и накрая ще се срещнете със самонадеян бос с твърде високо мнение за себе, който ще убиете учудващо лесно.

Историята не е чак толкова безсмислена като цяло. Има приятен завършек, макар и неоправдан, но не мога да говоря много за това, защото не искам да ви издам финала. Претендира за изненада, но на мен изобщо не ми пукаше за тия хора, защото персонажите са празни и изпълнени с клишета, взети от други книги или видео игри.

Играта не е нищо особено и също не трябва да се надявате на дълбочина. Напротив – в повечето случаи ще разчитате изцяло на случайността. Върна ме в четвърти клас, когато написан първата си домашна книга-игра. Казваше се „Тутя“ и също ставаше въпрос за някакво чудовище, което трябваше да бъде убито. Помня, че майка ми беше нарисувала чудовището на корицата… Както и да е. Тутя се състоеше от 20 кратки епизода и повечето от тях завършваха с избор – Наляво или надясно? Хвърли зар – 1-2 отиваш там, 3-6 отиваш ето там. В Кладенецът е абсолютно същото. Наистина. Има епизоди, в които избираш просто наляво или надясно без никаква логика.

Добре, да кажем, че това не е толкова фрустриращо, защото разказът е много лесен и почти няма възможност да загубите. Особено когато протагонистът – тринайсет годишното момче се оказва някакъв майстор по бойните изкуства и отличен специалист с огнестрелни и хладни оръжия.

Почти всичко, което намерите ще можете да го ползвате срещу гадовете, които срещате и то доста успешно.

Което ме навежда на една мисъл…

 „I used to be an adventurer like you, but then I took an arrow in the knee…”

На който му е познато това, знае какво означава. Има едно място в книгата, където който и епизод да изберете ще кажете една и съща реплика, независимо от резултата. Излъгах – в два от епизодите ще имате сменена дума. Предизвиквам ви да напишете в коментарите коя е тази реплика. Да видим дали и ви сте срещали това.

Мога още много да говоря за тази книга, но от както оплюх Тихото училище искам да намаля хейта. Наистина не ми е приятно да плюя ей така, но както бях помолен – ще бъда откровен.

Не исках да използвам обидни думи, но този разказ е написан изключително мързеливо. Точка.

ПЛЮСОВЕ:

  • Кратка и динамична история
  • Напомни ми на „Тутя“

МИНУСИ:

  • Лесна игра
  • Чист късмет
  • Клишета и празни персонажи
  • Това не е хорър
  • Писал съм „Тутя“, когато съм бил на 10

[divider]

Заключение

Призвание Герой 3 е несъмненено най-добрата книга от поредицата. Вече става тенденция, всяка една да надминава предната, така че с голямо желание ще очаквам следващата.

В този сборник ще откриете два прекрасни разказа и един разочароващ рецидив. За щастие първите два са толкова добри, че само заради тях си заслужава да се сдобиете с книгата. Интервюто с Бейв е сладко допълнение, а любовта към книгите-игри, макар и несподелена толкова много от мен, извира от редакторите. Ако сте фен на книгите-игри, няма какво да се чудите. Ако не сте и сте любопитни да разберете какво е това, не се притеснявайте, авторите ще ви хванат за ръка и ще ви запознаят с основите.

С други думи – браво, пичове – чудесен сборник!

А сега – Чувствайте се призвани да си купите Призвание Герой 3!

… това беше тъпо.

 ПЛЮСОВЕ:

  • Разказ с отличен стил и въвличаща история
  • Разказ с иновативна и вълнуваща игра

МИНУСИ:

  • Разказ с нито едно от двете

 

Тихото Училище – зомбита, руски алкохол и инфантилизъм

Отдавна не бях писал ревю на книга-игра, всъщност от месеци дори не бях чел такава… освен… (кашлюк)… моята…

За съжаление, така се случи, че първата такава книга, която попадна в ръцете ми благодарение на Ал Торо и сдружение „Книги-игри“ беше Тихото училище.

Ще се опитам да бъда кратък с това ревю, защото, първо се опитвам да бъда минимално негативен, а тази книга успява да ме провокира… Второ, ще ми се отделя повече време в правене на „Евала“ на новото Призвание Герой 3, което този път надмина себе си. Но за него в друга статия.

 Малко предистория

Тихото училище е от руския автор – Роман Островерхов и е заела пето място от 25 във форумен руски конкурс през 2013. Според екипа на сдружение „Книги-игри“, това, че е чак на пето се дължи на някакъв въведен критерий на конкурса, който не определя Тихото училище като подходяща книга за детска аудитория

Не знам дали това е така и какви са книгите след Тихото училище, но това дали тази книга е подходяща за деца… е най-малкия й проблем.

Историята в Тихото училище е проста – Протагонистът Константин Сухов, срамежлив интелектуалец, е учител по история. Една сутрин, след тежък за главата пиянски диспут с негов колега се събужда и разбира, че всички в училището са станали зомбита. Той се опитва да се измъкне, да открие други пияндета, които благодарение на алкохола още са с разсъдъка си и най-вече се опитва да не се отдаде на странния си вътрешен конфликт да потъне в мрака…

 Да започнем от малкото хубави неща в книгата…

Персонажите имат плът и се развиват. В повечето книги-игри персонажите са дървени черупки на стереотипни същества, които сме чели и виждали в други произведения. Дори протагонистите обикновено са читателите, но тук играчите направляват едно пиянде, което тича из коридорите на училището. Лично аз винаги съм предпочитал да играя с персонаж, а не да съм „аз“ в приключението. Нямам нужда да се пренасям в други светове, харесвам си живота.

Това, че персонажите са по-различни може да се дължи и на нещо друго. Различната култура. Или по-скоро – на класическия рускохолен манталитет. Признавам, звучи по-различно и разчупено, лековато и иронично… почти. След малко за това.

В играта има ясен конфликт и драматургия. Лесно можем да проследим историята на Сухов из училището и как той се мисли за много повече от останалите и междувременно борбата му със собствените комплекси. Дори имаше нещо чаровно с вътрешната му борба да остане себе си, когато имаше възможност на няколко пъти да пребива дразнещите ученици. Да, има драматургия… но… когато четох книгата, постоянно ми се щеше да фрасна с юмрук някого по лицето. Не, с шамар. Така е по-унизително. За жалост аз съм един жалък човек, а Роман звучи като едър руснак, който би помел пода с мен… така че ще седя кротко пред компютъра си и ще го плюя кротко и лицемерно, както всеки себененавиждащ се трол.

 А ето и защо ненавиждам тази книга-игра

Да започнем от малките неща. Моралните решения. В началото на играта си избирате характеристика. Дали да пушете или да бъдете дебел. Интересно – казах си. Готино е да си избереш негативен ефект, а и придава малко индивидуалност.

Аз избрах да бъда дебел, защото, първо, съм твърдо против пушенето и второ… щото съм дебел.

Още в началото това влезе в сила, когато трябваше да тичам повечко, но не ми се получи. Викам си – лошото свърши, поне не пуша и ще избегна този негативен ефект. Грешка! Оказа се, че пушенето има само позитивен ефект. Когато намериш цигари и пушиш се лекуваш. Освен това – ако вземеш, че намериш трева за пушене се лекуваш дори повече! Да, има съвсем малък негативен ефект при тревата, но само колкото автора да се разпише с етикета „цигарите вредят на здравето ви!“ . А позитивния ефект от това да си дебел е, че когато на едно място се опитваш да отвориш врата с блъскане на тялото ти – не поемаш двете точки щети. Ех…

Забелязах нещо малко странно. Когато бях в ситуация, в която трябваше да избирам от доста избори – с други думи – разпределителните места, където често се завръща играчът, правилният ред на посещение на локациите е отгоре надолу. Тоест, ако просто ги карате наред – всичко ще е наред и няма да се сблъскате с проблеми.

Мързеливо решение, ако питате мен.  Но пак е допустимо.

 Финалът…

 Ох, понякога желанието ни да направим нещо различно ни кара да измисляме големи глупости. Много пъти съм срещал това нещо във филмите, книгите, сериали и други подобни места. Ще ви шокираме! Ще паднете от стола! Ще счупите краката на стола и сами ще паднете на земята… и ще си счупите вашите крака! Ще вземем счупените крака от стола и ще ви ги забием в счупените крака и мозъка, за да сме ви разбъркали разума с този неочакван обрат!

Повярвайте ми, като човек, който се занимава с драматургия от както се помни, аз самия съм изпадал в такива ситуации и после съм се опитвал да се скрия. Няма прикритие от провала обаче. Изисква се много препрочитане, изисква се редакция и мнение поне на три абсолютни хейтъра, за да можеш да заключиш, че една история е добра.

Тихото училище се опитва да изгради неочакван обрат и когато стигнете до него, разбирате, че финалът е обвързан с цялостната история и дори навява някаква претенциозна философия (която странно наподобява една от глупостите на Стивън Кинг – „Под купола“).

За жалост, този финал може да звучи вълнуващо в първия момент, но само след минута си казваш „Чакай… какво?“. Пълната липса на логика и мотивация ме накара дори да се засмея. Няма да ви издавам финала, защото вие можете да се окажете много по-приветливи към тази книга.

Винаги съм се възхищавал към смели решения и докато този финал си е вдигнал крака за такава крачка, за нещастие го делят километри от здравото стъпване върху твърдия асфалт.

Хейт, хейт… но едва сега започвам.

Всичко това е леко дразнещо, но това, което ме изкара от кожата беше…

 Инфантилността

 Първо – във финалната сцена, ако дадете интервю за това какво се е случило в училището – това ви прави продажна селебрити сатанинска гад, която би трябвало всички да ненавиждаме. Определя персонажа към така известните глуповати реалити формати и псевдо „звезди, защото са звезди“ типове. Това е интервю, брат! Просто интервю! Този подход ми напомня на онези хора, които нямат телевизор и мразят телевизията, без дори да я познават. Приятелите на дърветата, за които всичко, което е модно е дяволско и трябва да се изгори заедно с вещиците, които ги дават по телевизията… която никога не са гледали. Не казвам, че телевизията е едно топло и приятно място, което заслужава да му се кланяме. Съвсем не. Все пак, работя там и съм пределно наясно от фалша, който съществува. Нека обаче не заклеймяваме неща, от които нищо не разбираме.

С други думи – мисли преди да говориш.

Което ме навежда най-после на нещото, което ме изкара от кожата!

Препратките…

… извинявайте – безцелното мятане на разни имена от филми, игри, литератураи поп култура, които явно наскоро Роман е срещал и иска да сподели.

Severance, Devil May Cry, Сивият, Парфюмът, Майкъл Джексън, Warcraft 3, Left4Dead (през епизод), Умирай Трудно (през останалите епизоди), Maelstorm, 300, Парламентьорът, Байрон, Киплинг, Бърнс,Аватар, Троя, Убийствен Пъзел, Mortal Kombat, дори е намесил (FAT, NTFS и ISO)… Пропуснал съм нещо със сигурност, а Ал Торо ме увери, че дори са ги намалили. И това в книжка само с 200 епизода?!

Това не са препратки, а просто ей така ТУРЕНИ неща. Само защото. Окей, разбрахме, че се кефиш на Left4Dead, аз също. Но да не прекялваме… Да не говорим, че е напълно нетаматично точно този персонаж да играе такива игри или да гледа този тип филми. Млад интелектуалец, който се скъсва да цъка Мортал и DMC, като между другото гледа Аватар и депресии като Парфюмът и Сивият… Айде стига! Това все едно го е писал тринайсет годишен.

Стига толкова, защото започна да става много притеснително колко лесно ми се излиза хейта…

[divider]

 ПЛЮСОВЕ:

  • Добре изградени персонажи
  • Ясна драматургия и конфликт

МИНУСИ:

  • Недомислен и немотивиран финал
  • Малоумни препратки
  • Деца, цигарите са полезни за вашето здраве!

 Пето място? Сериозно ли?

Може да закупите книгата от:[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/tihoto-uchilishte“ target=“blank“ ]Legacy of Kreya[/button]

[divider] Ако ви е харесала статията и като цяло нашия сайт, моля да ни подкрепите! А ние ще ви благодарим с подарък – игра! [button color=“pink“ size=“small“ link=“http://bigboxgamers.com/donation/“ target=“blank“ ]Дарение за сайта[/button]

Кръвта на зомбитата – Love it or Hate it

Автор: Иън Ливингстън

Жанр: Ужаси

Епизоди: 400 

„Ти можеш ли да оцелееш?“

Или поне да издържиш до края?

Започвам с лошо, вероятно и ще завърша с лошо, но останете с мен, защото моето мнение може и да не е това, което изглежда. Кръвта на зомбитата е една много особена книга-игра за мен, тъй като породи противоречиви чувства. От една страна ме напомпа с носталгия и вълнение, но от друга ме закопа с клишета и раздразнение. Препоръчвам ви да прочетете внимателно това, което ще кажа, защото често противоречивите произведения са най-добрите. Това означава, че имат глас. Че имат постоянно място в нечия библиотека. Играта е „Love it or hate it”, тоест или ще я заобичате или дори няма да я допрочетете.

  LOVE IT

Това е книга на Иън Ливингстън. Всички помним „Битки безброй“. Всички познаваме и близкия на Иън – Стийв Джаксън, кой от книгите игри, кой от настолните игри. Самите имена на тези автори ни карат да си спомним за славните времена на 90-те и вълнението, което ни докарваше всяка една игра, в момента, в който разгръщахме първите страници.

Дълги години, Ливингстън не е писал такава литература и самият той споделя колко се е вълнувал докато е писал тази книга. Личи си.

Личи си, защото аз също започнах с едно странно носталгично вълнение още с първите страници. Някакви неконкретни спомени ме заляха още с описанието на първите сцени и развитието на първите диалози. Мога да сравня това усещане с филмите на Слай – Непобедимите. Или като да гледаш стари филми на Чък Норис. Всички ти казват, че това е боклук, но те не разбират. Това е едно странно удовлетворение от инстиктивния олдскуул кеф! Бих нарекъл това чувство  асоциативна аномалия. Много държави по света имат различни фази, периоди и епохи, през които са минали и ако сте гледали достатъчно филми, можете да видите любовта на хората към тях. Е, последните 50 години ние имаме само един – върл социализъм. Затова когато нещо малко и различно излезе в културата ни, ние се хващаме за него и почти го издигаме в култ. Това се случи през 90-те години с книгите-игри. Много хора все още го правят и въпреки, че аз не съм един от тях, мога да разбера любовта и отдадеността им, защото аз също съм държал вкъщи голяма колекция книги-игри.

Защо казвам това? Защото на практика – това е Кръвта на зомбитата – един спомен, едно поглеждане назад и ретро усет за начина, по който подхождахме към такава литература. Дори механиките в играта са винтидж. Но за тях във втората част.

Темата в „Кръвта на зомбитата“ е…познайте от три пъти. Резачки, зомбита, бездънни раници и хора с руски имена. Класика.

Играта се следи лесно и почти всеки епизод се биеш със зомбита. Системата за бой е елементарна. Хвърляш зарове и добавяш модификатори. Ако нещо оцелее, те удря. Целта в играта е да убиеш някакъв зъл Гингрих Юр, който превръща хората в зомбита и иска да завладее света. О, да – и всички негови зомбита. Класика. Клише, но на кой му пука.

На мен.

 OR HATE IT

  Джобно ножче, връв, ключ 9, кибрит, маркер, гумени ръкавици, трион, тиксо, батерии, отвертка, бухалка, обувки, много кутии куршуми, ковашки клещи, въже с кука, медальон, шивашки метър, очила, фотоапарат, разговорник, фенер, елка, ключ 111, секира, лабораторна престилка, още ключове, пластмасова бутилка, ръкавели, костюм, летателен костюм, аптечки и ОЩЕ ключове, газова бутилка, лупа, нож, лост, пистолет, пушка, лека картечница и разбира се какво? Още ключове.

Къде се намират толкова неща на едно място? Ами…в моята раница, докато играх играта. Раницата няма лимит, което всъщност е олдскуул. Имаше го и в старите игри. Но за мен е твърде олдскуул. Нямаше да е зле всяко нещо да има тежест или поне някаква съвместимост. Което ме навежда на един малък за мен проблем…

 Очевидни избори

Всеки път, когато отворя някакъв шкаф и вътре е пълно, авторът пише да избера да си взема каквото искам и да продължа. Ами…естествено, че ще си взема всичко! Ако имаше ограничение изборът щеше да е доста интересен и труден. И без това играта е достатъчно невъзможна, нека поне да умра, защото съм направил лош избор, а не защото не съм хвърлил 12! Но за това след малко.

Освен това, през епизод има безсмислени избори от типа – виждаш ковчеже, ще го отвориш ли? ЕСТЕСТВЕНО, че ще го отвориш. И забележете, винаги е изгодно. Освен един път, когато на ковчежето пишеше – НЕ ОТВАРЯЙ!

Сега ще кажете,  тази книга е предназначена да е просто забавление. Да, всъщност така започва. Даже е доста лесна в началото, но някъде от средата натам играта става рязко Нинтендо трудна! (който не знае термина може да кликне тук). На всяка крачка изкача зомби и каквото и да правиш почти винаги ти нанася поне 1 точка издръжливост. Ако трябваше да играя честно играта, трябваше да съм завършил с -35 издръжливост. И това не е защото правих лоши избори, дори в повечето случаи хвърлях сносни зарове. Просто играта не ти оставя избор. Почти няма ситуация, в която би се отървал без рана. Да не говорим за непоносимите последни 20 епизода, в които правиш едно и също. Хвърляш зарове и се надяваш да хвърлиш поне 11…от възможни 12! Ако не успееш – еми да си успял.

Като говорим за невъзможност, в играта има един голям бъг. Не искам да ви развалям историята, но задължително трябва да си намерите скрипец. Без него няма как да завършите историята. Е, аз нямах, но така или иначе играх нечестно поне 10 пъти до този момент…само и само да завърша играта.

Авторът ни съветва да си рисуваме карта докато играем. Сериозно? Айде стига! Дори и да имаше място върху книгата, аз нямаше да го правя. Но пак стигаме до познатия термин „олдскуул“. Някои може и да го правят. И въпреки това, нека ви кажа – това няма да ви помогне.

Целта в играта е да откриете всички зомбита и да ги изтрепете до крак. В този смисъл, една карта би ви помогнала, наистина. Но така или иначе аз на всяка крачка откривах зомбита. И никога не съм се връщал на познато място. Не знам как бих могъл да открия всички. В края на играта осъзнах, че ми липсват около 20. Може би пък има някакъв път, който минава през всички зомбита, нямам представа, но това би било дори още по-нинтендо хард!

Вече споменах, че в играта се умира често. Не виждам как някой би играл тази книга без да си държи пръста на всеки  прочетен епизод. Ех! Стегнете се, автори! Така ли не можахте да измислите малко по-съвременна система за умиране. Не вярвам, че някой, който е намалил издръжливостта си на 0 би започнал играта от начало. На първото умиране ще си намери извинение от типа – „ама той зара падна накриво“ и ще го хвърли пак, на второто умиране ще си каже „Ама аз всъщност исках да направя другото, ама само за да видя какво ще се случи дойдох на този епизод.“ На третото умиране може и да се почувства виновно, но на четвъртото вече ще му стане досадно и ще се предаде като вече изчезне напрежението и скучно прелисти играта до края.

Ето една идея. Защо не сложите примерно „Чекпойнт“ система? Нека да има 5-6 епизода, в които ще ви накарат да си запишете статистиките в този момент и ако умрете след тях да се върнете пак на тези епизоди, от където да продължите играта си. Това го има от хиляди години във видео игрите. Добре де, не хиляди…но поне от стотици! И без това повече книги-игри са доста праволинейни, така че тези чекпойнтове едва ли биха били толкова на често.

Друго странно решение за мен беше описанието на самата игра. Беше неясно и неподредено. Трябваше няколко пъти да го прочета и дори да се връщам на него по време на играта. Така и не разбрах как работят оръжията. В условието пише, че ако намеря кутия с патрони за дадено оръжие, мога да сметна  патроните за безкрайни. Странното беше, че намирах примерно по две кутии с патрони за пушка, три за картечница и една за пистолет. Ако са безкрайни, защо намирам по няколко кутии. Не знам, може и да бъркам нещо.

Като цяло, интригата в самата игра малко ми липсваше. Ясно е, че книгата игра малко куца като игра, но дали става за книга?

Няма да коментирам стила, защото това е Иън Ливингстън и човекът си знае как се пише. Мога да кажа няколко заядливи думи за историята обаче. Нямам нищо против зомби апокалипсиса. Да, темата се е изчерпала, но мен не ме дразни. Това, което ми е странно тематично е, че е набутал зомбитата в Трансилвания…Очаквах там да има вампири. От друга страна по-добре зомбита, отколкото вампири. Но пък явно и зомбитата не са обикновени зомбита, защото не хапят, а удрят.

Щеше да е добре да е имало малко проучване преди да се пише за Румъния. Персонажи с имена на руски терористи като Борис или като на немски злодеи от американски екшън – Гингрих Юр – по никакъв начин не ми се връзват с румънския именник. Да бяха поне БорисчЕ или Гингирхеу Юрин.

Като цяло, в началото играта започва добре и си личи, че е имало желание, но от средата натам играта се превръща в „Наляво или надясно?“ и „Хвърли зар, от 1-3 отиваш там, а от 4-6 ей там.“.

Иън споменава, че това му е първия опит със зомбита, аз го съветвам да му е последния. И не защото съм злобен, а защото очевидно и на него не му харесва да пише за тях.

[divider]

 ПЛЮСОВЕ:

  • Завръщане към класиката
  • Трепане на зомбита с картечница!
  • Иън Ливингстън

 МИНУСИ:

  • Очевидни избори
  • Странни тематични решения
  • Нинтендо трудна игра
  • Нищо ново

[divider]

Благодарим на нашите приятели от Legacy of Kreya за предоставяне на копие от книгата. Ако смятате, че вие ще бъдете по-скоро Love It от колкото Hate it, можете да си закупите „Кръвта на зомбитата“, кликнете на бутона.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/kryvta-na-zombitata“ target=“blank“ ]Кръвта на зомбитата[/button]

 

Съновидение – най-после!

  • Автор: Емануел Керо
  • Жанр: Ужаси
  • Епизоди: 100

По принцип не си падам по Лъвкрафт. С всички тези непроизносими имена и цялата тая щуротия с Ктулу…Пробвах се да прочета една книга след като изиграх няколко пъти Arkham Horror, но очевидно взаимоотношенията между мен и Хауръд нямаме бъдеще. В щатите, Лъвкрафт е огромна мания и е навлязла в литература, книги, игри, телевизия. Дори Стивън Кинг се е учил от него. Интересното обаче е, че тук в България съвсем не е така. Повечето книжарници дори не са чували за него. Трябваше да обиколя десетки и да обяснявам постоянно, че търся Lovecraft, не Warcraft, докато открия негова книга. Да не говорим, че най-известната му книга – Зовът на Ктулу беше неоткриваема за мен.

Както и да е. Казах всичко това, за да кажа следното изследвано твърдение, изпълнено с професионален тон и литературен изказ.

 Мега се изкефих на тази книга-игра. Която между другото е наградена с наградата „Yaztromo” за най-добра книга-игра за 2010 година. Заглавието е „най-после“, защото най-сетне прочетох съвременна книга игра, в която авторът се е сетил, че освен игра, книгата-игра трябва да е и книга.

 Темата

Както вече ви стана ясно, авторът е силно повлиян от Хауърд Лъвкрафт и е написал разказ в неговия свят. Не съм запознат дълбоко с вселената на Лъвкрафт, но доколкото разбирам от рандъм чудовища с още по-рандъм имена, всичко, което се намира в книгата ми беше напълно достатъчно, за да следя историята и да я разбера. Типична за тази атмосфера има малко градче, има зловещи създания, има гърмежи, има психоза.

 Усещането

Още във въведението на книгата, авторът ме застреля с едно лежерно твърдение. След като говори за Стивън Кинг и Джон Карпентър, той продължава:

Обречеността, невъзможността да избегнеш съдбата си, краят на света бяха теми, които ме ужасяваха. Това е донякъде и усещането, което исках да създам в читателите на „Съновидение”. Благодаря на теб, читателю, затова че ще прочетеш това приключение, което се надявам да ти донесе удоволствие

С други думи: „Надявам се да се чувстваш потиснат, депресиран и ужасен от живота си. Весело изкарване!”

Поне е човек на думата си. Още с първите страници, авторът успява да те вкара в една изолирана, клаустрофобична и потискаща атмосфера. Това малко ме притесни, тъй като много странно, но не обичам да се чувствам потиснат. За щастие обаче, само два епизода по-късно, Керо успява да замени грапавото чувство на депресия с един чист и хладен хорър. От там нататък вече влязох в историята и не излязох. През цялото време бях на ръба и усещах безсилие да се справя с каквото и да е, но мога да кажа, че това чувство ми гъделичкаше корема и на моменти ми вдигаше кръвното от напрежение.  Имах чувството, че целия свят е сбит в три-четири сгради и двайсетина човека и всяка една моя крачка ограничаваше всичко наоколо. Като гигантски циментен балон, от който се опитвах да изляза, а той се свиваше все повече и повече, докато накрая или той или моя милост трябваше се пръсне.

За мое щастие, разказът е точно толкова дълъг, колкото трябва да бъде, защото ако беше продължил само още 5 епизода, чувството на безизходица би погълнало останалата част от деня ми и би повлияло на работата ми. А работата ми е да пиша смешки. Това биха били едни много тъжни скечове. Друг е въпросът защо чета по време на работа…

 Историята

Намираш се сред тежка студена и зимна вечер в дома си в Бруклин. Жена ти е болна от нещо странно и неизцелимо. По лицето й излизат всякакви странни образования. Тя започва да губи желание за живот, а това теб те потиска отвъд самоубийство. Точно тук се притеснявах този разказ да не се превърне в някаква тежка драма с тумор и инвалиди, но за мое щастие, финалът опроверга това. Напрежението, което изпитвах там, определено измести топката в носоглътката.

Същата вечер си лягате с жена ти в леглото и от тук започва същината на историята. Всъщност почти всичко се развива на сън. Наблягам на „почти всичко“. Щеше да ме подразни ако накрая на играта се събуждаш облян в пот и всичко е наред, но авторът е избягал от това клише. Но нека не издавам финала.

След като заспиш се озоваваш в малко американско градче, което е нападнато от гадинки, излезли от света на Лъвкрафт. С отчаяни мерки ти и хората от града се опитвате да спрете инвазията. Страхът в историята е движеща сила и понякога дори може да ти отърве кожата.

В този кратък разказ дори открих нотка на романтика, тъй като персонажът ти все още е влюбен в съпругата си и с всички сили се опитва да спаси любовта си. Авторът разкрива още няколко странични стереотипни персонажа, които обаче работят много добре в тази тясна атмосфера. Не мога да говоря повече за историята, защото се опитвам ви да запазя очарованието.

 Играта

Най-после – ограничено количество статистики. Само „живот“ и „психика“. Да, намираш разни предмети и уж трябва да ги записваш, но айде стига, кой го прави?

Изпитах нещо много странно, свързано с изборите на самата игра. Всички избори водят в крайна сметка до едно и също нещо, дори финалът е само един…освен ако не умреш предварително. Но! Странното е илюзорното чувство, че изборите ти имат значение. Казвам го съвсем в добрия смисъл. Да, играх с всички пръсти на епизодите и проверявах къде ще ме отведе всеки избор, но само защото всички избори са интересни и има равнопоставеност между тях. Дали ще останеш в бара и ще защитаваш бара, където е жена ти или ще тръгнеш с хайката за динамит? Дали ще спасиш жена си или ще тръгнеш да убиваш големия гад? Всъщност в основата на повечето избори стои жена ти, но в това няма нищо лошо, защото цялата тази дандания в книгата е именно заради нея. Искаш да спасиш жена си.

След като прочетох книгата, мога да ви препоръчам да не играете като мен, а да следвате който и да е избор. Всички ви водят до логичен финал така или иначе, но по различни начини. Е, освен ако не стигнете до…

 Проблемът с епизод 6

Мислех да не споменавам това, защото е дребно заяждане с печата, но в крайна сметка си е бъг и разума надделя над емоционалната ми превъзбуденост. Особено в едно малко книжле като това. Епизод 6 е епизод, в който сте взели някакво кофти решение и животът ви е прекратен преждевременно. Проблемът е, че всъщност няма епизод 6. Или поне не целия. Има само малка част от един-два абзаца, които завършват с „Край”. Както и да е, това е печатна грешка, не дразни и предполагам ако има втори печат проблемът би могъл да се оправи.

 Заключителни думи

Ако още не сте разбрали, книжката е страхотна. Всъщност това е един много добър, чист и атмосферичен разказ с елементи на игра. Ако търсите механика, статистики и зарове, това не е за вас. Но ако искате да се насладите на ярък жанр, стегната драматургия и ясни персонажи – определено ще харесате Съновидение. Да, книжката е малка, но цената е още по-малка. Само 6 лева!

Можете да прочетете интервю с автора от тук.

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  • Напрегнат сюжет
  • Идентификация с образа
  • Страхотна атмосфера
  • Интересни избори
  • Кратък разказ

 МИНУСИ:

  • Хорър в света на Лъвкрафт (за някои определено е минус)
  • Решенията ти не са от особено значение
  • Епизод 6

[divider]

Благодаря на пичовете от Legacy of Kreya за предоставената книга-игра.  Ако искате да закупите играта, а аз жестоко ви препоръчвам, кликнете на бутона долу.

[button color=“purple “ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/synovidenie“ target=“blank“ ]Съновидение[/button]

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче

Автор: Никола Райков

Издател: Сдружение книги-игри

Жанр: приказка-игра

Година: 2014, май

Страници: 124

Епизоди: 58

Художник: да не ги почваме, че няма да стигне мястото

 Ако случайно имате таласъмче вкъщи, на което четете приказки вечер, то вероятно една от тях е „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков. Приказката-игра само за година стана огромен хит и се превърна в любимо забавление, сплотяващо деца и родители. На кратко, ако не ви е попадала книгата, това е приказка, в която детето ви избира в края на всяка глава какво да направи таласъмчето и в зависимост от това приключението се развива по различен начин. Казано иначе, това е книга-игра, ориентирана към най-малките (3 до 8 годишна възраст).

Преди броени дни излезе нейното продължение – „Още по-голямото приключение на малкото Таласъмче”. Името тук е много подходящо, тъй като то предлага наистина ОЩЕ повече от приключенията на вече култовия детски герой. Самият обем е над двоен, макар епизодите да са само с 10 повече – този път към всеки ще намерите картинка, а и са двойно по-дълги от преди и сега заемат цяла страница, вместо половин. Оформлението също е подобрено, а шрифтът – по-голям, че да могат вече и бабите да четат, без да се напрягат.

Историята отново ще отведе Таласъмчето на приключение по света (че и отвъд него в страната на сънищата), ще го срещне с десетки герои, повече или по-малко приказни, познати или непознати – например Рачо Капитана, дядо Коледа (ама таласъмския), прахосмукачка-пират и дори… самия автор, Никола Райков. Стилът отново е на ниво и съчетание от два пласта – креативна детска приказка и веселяшки намигвания, които да накарат родителите да се усмихнат.

„- А какво е морска болест? – попита таласъмчето?

– Морска болест е болестта, от която е болно морето – обясни опашката. – И ако се заразиш от него и започваш да се клатиш като него и да те обливат вълни…

* * *

– Ахой моряко, накъде отплаваме? – попита Рачо Капитана, който си беше сложил капитанска шапка от вестник – затова беше капитан.

– Към морето! – заяви таласъмчето, което също си направи шапка от вестник и стана капитан.

Опашката искаше да каже нещо, но на нея също й направиха малка шапка от малко вестниче и тя беше доволна.”

Стандартните илюстрации на приказни места и персонажи се редуват с разни интересни схеми (например как да си направим капитанска шапка от вестник) и карти, което намирам за приятно разнообразие. Този път няма и малки проблеми с качеството им и е постигнат почти еднакъв стил (най-често виждаме някой от персонажите, който си е наврял главата в „камерата” на пъстър фон – класиката за обложките на детските филмчета).

Отново има много краища, всеки от които крие някаква поука за детето, до която таласъмчето „достига” в историята, а на последните страници пак ще намерите интересни предложения как да обогатите изживяването и любопитни факти покрай героите, местата и събитията.

„Изиграйте заедно танца на Таласъмчо и автора.

* * *

Зебрите са черни с бели ивици, а не обратното. Няма две зебри с еднакви ивици – точно както няма двама души с еднакви отпечатъци.”

Ако трябва да се каже някакъв недостатък на книгата, според мен така успешната страхлива опашка от първата книга тук е малко преексплоатирана и на места референциите и намигванията към „Голямото приключение…” или нещо друго са една идея в повече. И двете водят до леко „уморяване” на хумора, но наистина се случва рядко и е въпрос на вкус.

В заключение – още една задължителна книга за детската библиотека, която не само ще осигури приятно прекарано време на цялото семейство, но ще развие мисленето и въображението на децата ви и ще ги научи на нови неща със своите поуки, любопитни факти и игри. За тези, които искат да я разгледат или не могат да си я позволят – приказката-игра е достъпна безплатно на официалния й сайт.

Приятно четене и игра, таласъмовци!

Автор на статията: Big Box Toro

Калоян и Златния печат – Браво!

Автор: Георги Караджов

Издател: Георги Караджов

Жанр: историческа книга-игра

Година: 2013, септември

Страници: 304

Епизоди: 666

Художник: Георги Мишков (корица)

 

През деветдесетте години у нас излязоха повече от 250 книги-игри на каква ли не тематика. Фентъзитата преобладаваха, имахме научнофантастични, спортни, военни, а някои дори ни разказваха за откъси от американската или испанската история. Сред всичките тези книги, не излезе обаче нито една, която да е свързана с толкова интересната история, която България има.

Най-сетне до читателите достигна точно такава книга, разказваща за цар Калоян, и тази тематика, комбинирана с майсторството на автора да реализира нейния потенциал, я превръща в една от най-добрите книги-игри, попадала в ръцете ми. Ще се опитам обаче да бъда възможно най-обективен и да посоча и слабите места на „Калоян и Златният печат“.

Книгата

Без колебания мога да кажа, че създаваната от книгата атмосфера, изградена чрез описателния стил на автора, е нещото, което ми допадна най-много в „Калоян“. Различните сцени, били те при куманите, в Търново или в Константинопол, притежават изключителен детайл и няма как да не ви приковат към това четиво. Книгата ви пренася в XII век и ви въвлича в една толкова динамична, интригуваща и колоритна историческа ситуация, че вероятно ще искате не само да я прочетете, ами да минете и през всички възможни епизоди, за да попиете жадно всяка случка, място и информация, която можете да намерите в нея. Пиша това като човек с посредствени (в най-добрия случай) познания по история и без някакви пристрастия към тази тематика.

Авторът е изградил така нещата, че не ви залива с всичко, а ви оставя сами да изберете за кое искате да научите повече, за кое по-малко и за кое – нищо. Това е най-сериозно застъпено в главата „Българин в Цариград“ (втора от общо седем глави), която ми стана любима. Ако си мислите, че това е суха материя от учебниците, много бързо ще видите колко бъркате и как всичките ви алтернативни занимания ще останат на заден план, докато не я прочетете цялата.

За развитието на персонажите мога да кажа също само добри думи. Има няколко от тях, които съпътстват героя по-дълго, например Теодосий (или просто Доси, както Калоян го нарича) с такъв уникален дух и така отличими, че читателят успява да ги опознае и обикне (или намрази) като реални негови познати; другите герои, които се появяват за по-кратко, например цар Асен, севернякът Торвалд и т.н. авторът изгражда впечатляващо добре, дори с малко думи и сцени. На кратко, рядко съм виждал в български книги такива пълнокръвни образ, а особено в книги-игри, чиито специфики затрудняват значително подобни литературни елементи.

Самият сюжет и начинът, по който е развит, отново показва сериозно майсторство – вместо с описателните и информативни сцени в Константинопол, които са най-ранната хронологически игрална част от живота на Калоян, в началото книгата ще ви посрещне с динамичната сцена на предателството на Иванко и убийството на Петър, след което ще ви прати в ретроспекция и ще ви остави със затаен дъх да изиграете цели две глави, чудейки се какво ще се случи с болярите, Калоян и държавата изобщо.

Описателните и атмосферични сцени, тези с преговори и т.н., определено преобладават значително над динамичните такива, но пък вторите идват точно където и както трябва, а първите са толкова стойностни, че дори и само те да бяха, нямаше да доскучава. Финалът, предвид че ще има продължение, също е стилно подбран.

Говорейки си за стил, този на Георги Караджов също е нещо, което несъмнено ще запомните. От една страна поставям умението да пише исторически роман и благородно завиждам на това как се е справил, от друга – комичния стил, с който цели да разчупи атмосферата. Тук ми е единствената забележка, тъй като комичният и съвременен, уличен, жаргонен стил „чупи“ атмосферата в голямата част от случаите, вместо да я „разчупва“.

Сред запленяващите описания на интересните времена и местности, след няколко страници потапяне в атмосферата, в красотата на Константинопол (например), неща от сорта на „Калоян е пън“, „Константинополчани“, „изряза се Борил“ и т.н. ми действат като кофа студена вода и тези примери сякаш не са от най-тежките. На места хуморът се е получил качествено и е ясно, че авторът иска книгата да звучи делнична, да не е суха, но според мен тя е перфектна в основния му стил, който също е далеч от епика или префърцуненост.

За да не се заблудите, аз не търся Толкинов или Лъвкрафтски изказ и дори трудно го възприемам; но тук мисля, че 75% от нещата, направени в тази посока, са излишни, макар и забавни сами по себе си – просто цената е висока. Резюмирано – ако авторът напише комедия за варненските гъзета, тя ще е смазваща, но елементите за там не подхождат на останалите елементи на „Калоян“. Това е и най-големият минус за мен, но много далеч от това да извади книгата от графата „любими“.

Играта

Най-просто казано, в тези 666 епизода не срещнах избор, който да не ми се струва от значение, нито такъв, който да не ме накара да се замисля… и най-често – да сбъркам. Това трябва да ви говори достатъчно за качеството на играта – толкова като количество и качество интересни избори трудно ще намерите другаде. Най-основно, в „Калоян и Златният печат“ ще преговаряте, за да спечелите отношения с останалите държави, търговци, църква, боляри, кумани и богомили; само тук-там ще трябва да се борите за живота си.

Дневникът е на две страници, защото… толкова точки отношения просто е трудно да се запишат на една. Освен дневник, ще ви е нужно и зарче за шанс, но мисля, че ми се наложи да го ползвам един или два пъти и то можеше да бъде заменено с монета (лесно можеше да се мине и без зар).

Не мога да не отбележа и приятният начин, по който са подадени правилата – няма да бъдете залети от обяснения на целия дневник, кое как да ползвате и какво означава. Вместо това, отделните части са разпределени под формата на епизоди, към които ще бъдете препращани когато му дойде времето. Гъвкаво и хитро решение, което трябва да се превърне в еталон за книгите-игри, в които не е нужно още от първия епизод да знаете целите правила. Този метод се наложи при компютърните игри, ще го видите елегантно разгърнат и тук.

Навлизайки в детайли за изборите ще отбележа, че в един момент бях леко фрустриран от играта, може би отчасти заради това, че играх на най-високото ниво на трудност, но това не е единствената причина. Най-лесно ми е да дам един пример – огромна тежест за крайния и временните резултати в последните глави се определят от обещанията, които даваш – с кого ще водиш война, на кого ще купиш подаръци, каква инфраструктура ще обещаеш да строиш и т.н.

Истината е, че читателят е изцяло на тъмно за всички тези избори с огромно значение и се чувствах изгубен в последните глави, постигайки много незадоволителни резултати. Да, знаех колко пари има в хазната, но за разлика от класическите представители на жанра, тук нямах никаква представа колко (дори приблизително) ще ми коства дадено решение, каква е тежестта на една война с маджарите да речем или с някой прониар и т.н. Как мога да обещая подобрения на пристанище или път при липса на бегло загатване дали ще ми струва 5, 50 или 500 от моите 70 кентинария, за още колко сцени ще ми трябват тия пари из следващите сцени/книга, какви доходи ще имам и т.н.

Въобще няма никаква информация, дори загатване, на базата на които могат да се вземат тези решения. За мен на места имаше сериозен проблем с информираността на изборите (на най-основните, всъщност), както и в някои от по-обикновените ситуации можеше да е по-ясно обяснено какво стои зад даден избор (а не какви ще са резултатите от него).

Остава и друго малко притеснение – завърших книгата с няколко десетки кодови думи (и два свършили химикала), дори една от които звучи като да довежда до  различна посока на развитие на събитията (война или не с определени народи, доста други задължения и отношения), а това е само в допълнение на другите 20-тина показателя за сила и отношения с фракциите. Запитвам се като една кодова дума за война с маджарите, например, или едни ниски отношения с болярите могат да доведат до цели огромни сцени, как всичките тези показатели ще успеят да бъдат обхванати с нужната тежест в следващата книга (в тази в употреба влязоха много малък процент от тях).

Едва ли не очаквах в края на книгата да пише „ако имаш кодова дума „маджари“ си купи книгата „Калоян и маджарите“, ако имаш отношения с болярите под 4 си купи „Превратът над Калоян“ и т.н. И още 30 такива… Стискам палци на автора да успее да разгледа всичките възможности в нужния детайл, лошо би било за поредицата някои от тези събития в крайна сметка да не доведе до сериозен (или никакъв) ефект, тъй като има голям акцент върху тях като литература и игра в първата книга.

Освен класическите правилни/грешни избори, тук има още доста даващи възможност за различни подходи и видимо в някои глави прочетох наистина малка част от възможностите. При първия си прочит ще го видите и вие – тази книга ще можете да изиграете поне няколко пъти и дори ще искате да го направите. Като комбинация между разнообразието и това, че все пак книгата игра е със силен и праволинеен сюжет, мога да й пиша само „отличен“, говорейки за предоставеното на читателя разнообразие.

Технически и други

Преди някой да се е възмутил, че в „Калоян и златният печат“ няма илюстрации, ще кажа, че на нея те не й липсват – авторът обрисува с „перото“ си сцените и героите повече от добре. Корицата лично на мен не ми допада, за сметка на това пък няколкото карти, включени в книгата са хубави. Сериозен пропуск е карта на Балканите или дори света по това време, би било много полезно за читателя да може да види някакво териториално разпределение на народите, играещи важна роля в книгата.

Коректурата, редакцията и предпечата явно не са минали финална четка и има грешки при пренасянето, грешни букви, изречения, започнати по един начин и свършващи по друг (наполовина преработени), сгрешени препратки, изместени „header“-и на страниците и т.н. Има и някои странни решения, например липсата на речник е осезаема, имаше десетина напълно неизвестни за мен думи в текста и макар да е вярно, че за някои от вас ще са по-малко или николко, за други ще са повече.

Да, можете да хванете основното значение от контекста, но речник определено би бил по-добър вариант. Това, че дневникът (към който ще отгърнете 100-тина пъти) не е позициониран нито в началото, нито в края на книгата, а между епизоди 10 и 11 е голямо неудобство. Препоръчвам ви да си го изтеглите и разпечатате.

Тези дреболии обаче поне на мен не ми развалиха удоволствието от това четиво и съм сигурен, че ще бъдат оправени в следващата част.

В заключение

„Калоян и Златният печат“ е едно от най-хубавите неща, което се е случвало последните години в българската литература, от най-хубавите неща, които са се случвали в книгите-игри въобще и ще чакам продължението й с изключително нетърпение. Литературата е с акцент спрямо играта, за която пък ще можем да дадем окончателна оценка само след завършването на поредицата.

Смело мога да ви кажа да не пропускате точно тази книга в никакъв случай и да не забравяте после да разкажете колко ви е харесала на всички, защото тя си го заслужава. По-горе бях директен към слабостите й, „Калоян и златният печат“ е един недобре шлифован диамант, но все пак диамант, а проблемите в нея не я правят „слаба“, те я правят „една от най-добрите“ книги-игри вместо „най-добрата с много над другите“. Прочетете я!

Призвание герой 2 – носталгията се завръща!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спомням си първата книга-игра, която играх. “Замъкът на таласъмите”. Тя беше също така и една от първите у нас. Спомням си, че ми носеше едно филмово усещане на атмосфера, страх(чувството ми за хумор беше все още на -1 левъл), сила и гордост от успехите.Разбира се, тогава определях всички тези неща като – „готино”. След това тръгна манията и съм изиграл всички възможно книги-игри. Разбира се, като един първокласен фен(в смисъл бил съм първи клас), аз реших, че също мога да пиша такива игри и в продължение на няколко години надрасках 10-20. Както виждате, графоманията ми започна от ранни години. Тези книги не само, че не видяха бял свят, но даже видяха контейнера, тъй като родителите ми погрешка си помислили, че това са просто изписани тетрадки. Затова направих най-достойното нещо, което можеше да направи един петокласник – свих се на топка, ревах и псувах, но на ум, за да не рева повече.

Не помня коя беше последната книга-игра, която бях играл тогава, нито какво се случи със самите ми книги, но истината е, че преди ПГ2 не бях играл такава от около 15 години.

С това искам да кажа, да не вземате на сериозно мнението ми за механиките в играта, защото не съм следил новите тенденции. Това, което е в професионалната и образователната ми област обаче е стил, жанр, сюжет и всякакви такива подобни простотии.

След всичките тези извинения, нека започнем да говорим конкретно.

Призвание герой 2!

Преди всичко, веднага ви казвам – Това е задължителен сборник за всеки фен на книгите игри и много добро начало за всеки, който никога не е играл такива игри.

В книгата има три разказа – един ок, един добър и един МНОГО добър. Ще си кажа мнението за всеки един поотделно и после за целия сборник като цяло.

Да започнем с „ок” разказа.

 

„Да намериш Дракон” на Спасимир Игнатов.

 

Ако сте виждали корицата на ПГ2, значи сте разпознали дирижабъла и гоблините, които се возят на него. Точно такъв си и ти. Гоблин, който търси уж изчезналия кораб „Дракон”, за да спре лошия тип, който го е отмъкнал от вас.

Това е първия разказ от сборника и още със започването на вписване на разни статистики и избирането на персонажи, аз мигновено се върнах 15 години назад. Започнах с такава надежда и носталгия! Даже забравих, че вече не съм 15 годишен. Проблемът дойде, когато излязох от това състояние и се сетих кой съм и какво чета. Но това след малко.

Този разказ е по-скоро игра, отколкото разказ. С известно количество статистики, с важни решения, които вземаш в началото, които ще ти се отразят в играта. Например – дали да заздравиш кораба или да усилиш маневреността му. Дали да си вземеш повече бойци или повече матроси. Кой персонаж от тримата възможни да си избереш?

Като стана въпрос. Изборът за персонаж, с който да играеш е между три класически типа – бияч, хитрец и балансиран(Риктеат, Съртолакс и Фикдинес). Всеки идва със собствената си история, което е доста приятно и тематично.

Друго тематично е…ами темата. Това е светът на Колин Уолъмбъри, показан в книгата-игра Полетът на грифона. Само че не играете с хората, а с другата страна – гоблините. Дори картата на самото пътешествие е същата. Като цяло темата е забавна и принася класическия хумор от онова време в подобни книги-игри. А и не е лошо да играеш с лошите. Добре де, не точно лошите…нещо като лошите. Доколкото един гоблин може да е лош. Света е интересен, особено когато проследиш йерархията на зелените хилавяци. Поне аз винаги така съм си ги представял.

Механиката за придвижване между епизодите се базира на картата, която трябва да следиш постоянно. Избираш си място и литваш с дирижабъла до там. Готино е да имаш тази свобода, но така както е представен разказа изникнаха два проблема. Не съм чел полетът на грифона, но в случайността с тази карта може да е малко досадна. Защото просто отлиташ там и четеш какво се случва. Нямаше да е зле предварително да знам това-онова. Примерно – някъде на югоизток ще намериш магазин, на запад се намира еди коя си крепост, за която трябва да внимаваш, защото там са еди-какви са. Да, има рисунки, но те с нищо не помагат. Просто малко смоталявана информация нямаше да е зле.

Второто нещо е, че лошият се намира на твърде очевидно място. В моята игра го намерих на третия си ход. За него вече имаш подсказка къде може да се намира и може би беше по-добре да нямаш. Знам, че звучи като заяждане, но така или иначе по време на пътешествието си откриваш хора, които ти помагат с местонахождението му. Няма да кажа къде точно се намира, за да не разваля вашето приключение.

Въпреки тези две неща, цялото пътуване е приятно, особено по **** части, където има повече история от ***.

Ако играете играта балансирано, тоест да си разпределите точките що-годе по равно, трудността на играта би ви харесала. Обаче! Ако сте геймър на видео игри, какъвто аз съм бил доста години ще знаете как да счупите системата. Набичвате на макс някоя статистика и сте непробиваем. Да, ще вземете някоя друга щета по пътя, но щом срещнете основния гад, имате възможност да използвате само това, което ви трябва. Тогава той няма шанс. И понеже аз го срещнах изключително бързо, можех да победя играта за 15 минути. Без да ми се налага да вдигам разни допълнителни статистики.

За да не си мислите, че тотално не харесвам играта, време е да изтъкна най-силното качество! Финалната битка! Тя е епична и вълнуваща! Сблъсък между два мощни дирижабъла. Стрелба, сблъсъци, тактики, абордаж, бой…Няма да съжалявате. Според мен, ако в играта имаше само три подобни битки, всичко останало можеше и да се изключи. Не ми трябва да обикалям из някакви си земи, реки и скучни места. Искам битки! Искам въздушни кораби! Искам повече Стиймпънк!

Общо взето, с този разказ си изкарах добре…или „ок”, но не успях да го прочета на един дъх и е време да ви обясня защо. Или – кои са основните проблеми на играта, според мен. Те не идват от механиката, те не идват от темата, не идват от трудността. С други думи, проблемите не идват от играта…а от литературата.

Като цяло, стилът е свеж и на моменти забавен с хитри смешки(казвам го като човек, който работи в индустрията със смешки). Но, не мога да преодоля две огромни неща, които според мен ще направят впечатление не само на заядливци като мен, но и на повечето читатели.

Първото нещо, което ме подразни, това е епизод номер 171.

Това е епизод, в който от свежия хумор се минава в някаква абсолютно излишна псевдо драматичност, с която не само, че се навлиза в клише, но се излиза и от жанра. Да не говорим, че не може да ме накара да ми пука за поразиите и убийствата, които лошите са направили, след като само преди два епизода съм изпотрепал някакви хора от високо, сред които възрастни беззащитни хора и дори съм се наслаждавал на това.

Да, Спасимир пише – „ това е по-различен епизод”. Това е извинение, а не оправдание. Това е все едно да кажеш на някого – „Без да се обиждаш, ама ти си голям кретен”. Не може! Просто не може!  Всеки има вкус за стил, и дали аз го харесвам или не, не е от значение. Важното е да не излизаш от собствения си стил. Защото в момента е леко лъкатушещ и несигурен. Това в никакъв случай не означава, че авторът е некадърен. В никакъв случай. Когато е себе си в текста, Спасимир може да бъде забавен и да те накара да се чувстваш вътре в атмосферата. Но също така си личи и когато не е там или не му е интересно това, което пише. Непостоянството и несигурността в стила водят и до по-големия според мен проблем.

Препратките към „Игра на тронове”. Още в началото се започва с това как шефа на гоблините бил отмъкнал някакъв трон с мечове от някакви си варварски племена. След това се използват сума ти препратки от рода на подсвиркване на „песен за огън и лед” или дори „не е обикновена игра на тронове”. Даже на картата има крепост, която се нарича Черен замък. За капак на всичко това и финалът е свързан с Игра на тронове. Ако някой си мисли, че това е пародия. Не, това не е пародия. Ако гоблинът се беше убол на трона с мечовете, образувало му се е цирей, който си е нарекъл циреят Церсей, след което умре във втори епизод от него и се прероди в зомби без уста, което страда от комплекс за малоценност, заради начина по който изглежда и накрая се окаже, че всички гоблини изглеждат толкова грозно, защото са произлезли от брат и сестра. Ето това е пародия. Другото са препратки. И то безцелни.

От друга страна мога да разбера любовта на Спасимир към Игра на тронове, тъй като и аз съм запленен от Вестерос манията.

Може да съм малко емоционален, но признавам си, тези две неща ме изкараха малко от кожата. Щом ми мина обаче успях да погледна отвъд тези проблеми. Играта е много класическа, в добрия смисъл и ако я разглеждате като игра, ще се забавлявате много. Ако я разглеждате като литература, преминете в следващият разказ.

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  • Интригуващ свят
  • Играеш с лошите
  • Лошите са добрите
  • Епична и вълнуваща финална битка
  • Напомня старите книги-игри от едно време

МИНУСИ:

  • Твърде много случайност
  • Непостоянен стил
  • Неподходящи препратки към Игра на тронове
  • Вече не сме едно време

[divider]

„Прах и сол“ на Сикамор Брайт

Веднага го казвам – шестица! Но ще стигнем и до там.

Прах и сол ни представя един мрачен свят, в който управляват седем коравосърдечни, забравели миналото на света магьосници, живеещи далеч в 7 кули. Столицата е тематично наименувания град „Мрак” и там общо взето управляват едни не много приятни типове с кофти еничарски практики.

С това е свързана и историята на нашия човек Непокор– лидер на Безименния народ. (област в света). Когато е бил малък, в опит да го отвлекат убиват баща му, а той избягва в гората. Това го изпълва с омраза и желание за мъст. Просто и ясно.

Когато четох дългата история на света в началото на разказа си мислих – защо ни е това? И толкова ли е важно да е точно в този свят? За щастие светът е функционален, органичен и тясно свързан с историята. С други думи – извън този свят, историята не би могла да съществува.

Освен това, светът е човешки. Днешно време рядко срещаме фентъзи свят без орки и елфи. Взаимоотношенията също са човешки. Тоест конфликта е достатъчно достоверен и истински, че да те въвлече в историята, независимо дали си падаш по такива измишльотини(в добрия смисъл) или не.

Играта малко ми наподобява видео играта Mass Effect. Особено двойката. Имаш крайна цел, но си твърде слаб, за да отидеш сам. Затова ти трябват съюзници. Обикаляш различни местности, говориш с лидерите и си набавяш съюзници. И което е интересното – има значение как си ги набавяш, защото не е сигурно как ще реагират в крайната битка. Дали си им платил малко, дали си ги обидил? Изобщо можеш ли да разчиташ на тях?

По време на пътешествията си, една малка любовна историйка се прокрадва. Малко насилено и не достатъчно оправдано, но да кажем авторът не е искал да ни развива подробно тази линия. Не мисля и че е нужно. Защото играта сияе във стратегии, тактиките и военните решения, които трябва да вземаш.

За разлика от повечето филми, игри и литература, тук протагонистът не е сив и безличен. Непокор започва като еднопластов „герой”, който ще спаси света, но с времето, той претърпява развитие в посока, която зависи от теб. Ти наистина усещаш как …се развива пред очите ти и до края на книгата вече управляваш истински човек с истински характер и мотиви.

Личи си, че авторът знае как се гради сюжет и спазва максимата „по-малкото е повече”. Следва праволинейна схема и с малки и логични избори.

Като говорим за изборите.

Сикамор Брайт успява да те окуражи да четеш внимателно всичко, което казва. Защото и най-малката дума има значение. Особено когато става въпрос за любимата ти принцеса…Стоп! Повече няма да издавам. Сами ще разберете за какво става въпрос и дано не правите моите грешки.

Освен това всички избори в играта са напълно логични. Ако не сте сигурно какво решение да вземете, значи не сте чели внимателно или не сте се вслушали в съветите на твоите ментори Наан и ….

Историята завършва рязко и изведнъж. Но спокойно  има продължение. В първата част на Призвание герой. Тоест това е прикуъл. Тоест история, която се развива преди случките в първата част. И не само това, но ще има още един прикуъл! В третата част.

Със сигурност трябва да има начин да си прехвърля решенията, защото ми се струва, че решавах неща, които ще ми се отразят на финалната битка.

Но ще чакаме и ще видим.

Относно стила, Сикамор е категоричен и верен на себе си. Спазва си ритъма и атмосферата. Знае какво иска, какво прави и къде отива.

От трите разказа, този ми е любимият!

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  •  Интригуваща и ангажираща история
  •  Развитие на протагониста
  •  Изборите са логични
  •  Ако следиш внимателно, можеш винаги да вземаш правилните решения
  •  Бърз и динамичен ритъм

МИНУСИ:

  •   Набързо скалъпена странична любовна история
  •   Страхотна развръзка на любовната история
  •   Искам още!!!

[divider]

„Отново заедно” на Майкъл Майндкрайм

 

Или както наричам този разказ – различния разказ. Това е разказ от реалния живот. Най-после! Както самият Майндкрайм пише – той предпочита да пише за нещо, от което разбира. Не че има нещо лошо да има фентъзита, дракони, гоблини и всякакви други извънземни. Просто е хубаво от време на време някой да говори за реални неща.

Реалният живот винаги е по-недостоверен от измисления. Защото в измисления обикновено трябва да има подреденост и логика. И много често, когато пишеш история от твоя живот, повечето хора не биха ти повярвали.

Не съм сигурен, че това е случая с „Отново заедно”. Защото докато историята е истинска, човешка и на места твърде битова, има неща, които са сложени чисто драматургично. Не казвам, че това е лошо. Напротив. Защото ако беше съвсем истинско би било много потискащо.

„Отново заедно” ни запознава с 4 персонажа, или за да спазя тематичността – 4 личности. Асен, Огнян, Вълко и Борис. За всеки един си има отделна история, свързана с неговия личен и професионален живот. Накрая, има една обща история с всичките четирима. Целта на играта е да успееш да прекараш по един ден с четиримата, в който накрая да се чувстваш достатъчно удовлетворен, че да ти се ходи на специалната сбирка в Бърлогата. Там от време на време се събрат четиримата приятели и си прекарват страхотно с компютърни и настолни игри. Може да се каже, че това е една история за мъжкото приятелство.

Трябва да си призная, че като започнах първия ден с Асен, бях малко скептичен към ситуацията. Този келеш много ме дразни. Никога не бих бил приятел с него. И това е страхотно нещо! Когато успееш да създадеш човек с такова влияние върху читателя, значи си успял да му придадеш кожа и кости. Ще го кажа направо – Майндкрайм успява да придаде истинска душа на всеки един от четиримата!

Освен това, с всяка една история, авторът качва залога. И докато стигнеш до Огнян, вече нещата изглеждат съвсем трудни и прекалено истински. Дали ще успееш да си оправиш взаимоотношенията със съпругата, ще можеш ли да обърнеш достатъчно внимание на децата, как ще се справиш на работа, какви лидерски решения ще вземеш и как ще ти се отрази това? Как ще се справиш с вечния конфликт с тъщата?! Последното няма оправия…(не го казвам от личен опит, да няма обидени) J

Целта е да събираш точки удоволствие. И ви казвам – съвсем не е лесно. Аз, разбира се, се провалих. И за мое оправдание, се чувствам длъжен да ви обясня защо. Две причини. Първо – механиката. В играта често се хвърля зар. За контролиране на случайността обаче, Майкъл е измислил много добра система, в която имаш едни предварителни зарове, които да използваш за всеки случай. Проблемът при мен беше, че си ги пазих за всеки случай. Пазих, пазих, пазих, докато накрая играта не свърши. Затова ви казвам директно – не ги пазете! Използвайте ги при всеки удобен случай. Шансът това да увеличи точките „удоволствие” е голям. А така или иначе това е най-важното.

Другият проблем за провала ми са решенията. Не мисля, че съм съгласен с авторът за някои от решенията, които в играта се считат за правилни. Разбира се, няма човек, който да е толкова мъдър, че да знае как се постъпва във всяка житейска ситуация.  Така че не обвинявам Майндкрайм за това. Той така смята и съм склонен да призная неговият опит.

Също така не съм особено сигурен за реакциите на съпругите. Защото докато четиримата приятели са добре изпипани от към характеристика и са достоверни, не вярвам на съпругите. Разбирам, че действат като резоньори в дадените ситуации, но ми стоят малко нагласени. Не ме дразнят, защото са на заден план, но нямаше да е зле да се позапознаем и с тях.

Което ме навежда на единственото нещо, което ми липсваше в разказа. Няма описана достатъчно силна мотивация за срещата в Бърлогата. Веднага се аргументирам. В някои от историите, ситуациите са твърде сериозни или трудни в семейството, за да могат мъжете просто да отидат на някакво събиране. Не ме разбирайте погрешно, най-добрият ми приятел живее на 600 километра от тук и се виждаме веднъж, максимум два пъти в годината и когато се видим не се прегръщаме и целуваме, а също играем нещо или си говорим обикновени неща, все едно всеки ден се виждаме. Това ни стига, защото мъжкото приятелство често действа на подсъзнателно ниво и няма нужда да си казваме много неща, за да си кажем много неща.

Но! В „Отново заедно” това не е подплътено с достатъчно мотивация или история. Защото така излиза, че срещата в Бърлогата е бягство от реалността.  И дори по-важна от семейството. Даже когато по време на срещата съобщават на Асен, че много близък приятел в болницата в лошо състояние, срещата си продължава все едно нищо не е станало. Да, Асен няма какво да направи, но би ли останал да цъка футбол Менъджер на компютъра…Не мисля…Хм…може би затова не го харесвам тоя пуст Асен.

Въпреки това, мъже, можем да си представим колко е важна срещата за тях. Можем да си измислим. Ние самите можем да го разберем, като го нагласим с нашия живот. Тогава всичко ще се върже и ще си изкараме страхотно и дори с лека носталгия ще завидим на тези четиримата.

В обощение ще кажа, че това е страхотен насърчаващ разказ, за четирима приятели, които въпреки обстоятелствата успяват да се държат заедно и нищо не може да ги раздели.

Браво на Майндкрайм и чакам с нетърпение продължението на разказа, в което решенията, които си взел в „Отново заедно” ще могат да се прехвърлят.

[divider]

ПЛЮСОВЕ:

  •  история от истинския живот
  •  Емоционалност
  •  Трудни житейски избори
  •  Насърчителност
  •  Контролиране на случайността в играта

МИНУСИ:

  •   Субективни житейски решения(от това няма измъкване)
  •   Недостатъчно добре изградени женски персонажи
  •    Асен е г**
  •   Имат „Риск” в Бърлогата

[divider]

Заключение за книгата игра ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2

 

Днешно време масовата литература зарина качествената с всякакви боклуци. Казват, че е по-хубаво да се четат повече книги отколкото да се гледат филми. Това може би е важало преди години, но сега съвсем не е така. Защото ако една хубава книга може да ти повлияе по-добре от един хубав филм, една лоша книга може да е много по-опасна от потискащ филм.

Настолните игри се засилват все повече. Човек би си помислил, че ще убие книгите-игри.

Призвание герой 2 е доказателство, че не само има бъдеще за игрите, но има бъдеще и за книгите. Да, тази книга си има кусури, но това не би трябвало да ви изгони от книжарницата. Напротив. Казвам ви директно – купете си книгата. Една добра настолна игра струва около 100 лева. А една книга игра десет пъти по-малко. Да не говорим, че в това издание дори има публикувано интервю с Джордж М. Джордж.

Не бях чел книга-игра от 15 години и мисля, че Призвание герой 2 ме запали отново по манията. Сайтът ни е предимно за настолни игри, но вече смятам да направя всичко възможно да подпомагам и книгите-игри. Браво на авторите и издателите. Очаквам с нетърпение третата част.

[divider]

ПЛЮСОВЕ НА ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2:

  •    Три съвсем различни разказа-игри
  •    Приятни илюстрации
  •    Не е нужно да си чел първата част, за да се насладиш на втората
  •    Поддържа духа на книгите-игри
  •    Струва си парите

МИНУСИ НА ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ 2:

  •    Малко проблеми с първия разказ
  •    Трябва да чакаме до пролетта на 2014 за следващата част

[divider]

За да си купите книгата кликнете на линка отдолу:

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://www.legacyofkreya.com/bg/books/prizvanie-geroi-br2″ target=“blank“ ]Призвание герой 2[/button]