Site icon Big Box Gamers

Атлантида – първо впечатление

 

Както забелязвате, това не е ревю, тъй като имах възможността да пробвам играта само веднъж и то само с двама играчи. Бих могъл да кажа, че ми стига, но не е честно спрямо  труда на хората, който са вложили в нея. Или поне идеята.

Точно така. Идеята. Това е от онзи тип игри, които се хранят от своите идеи. Лошото е, че повечето от тези игри са едни нагли анорексички, които си въобразяват, че излъчват вездесъщна дзен красота. За жалост, не осъзнават, че анорексията е всъщност смъртоносна болест и освен това можеш да хванеш инфекция на венците от редовното бъркане вътре с мръсни пръсти. Добре де, това не е точно случая с Атлантида.

Тогава, какво мисля за Атлантида? Какво мисля за Атлантида? Добре де, какво мисля за Атлантида….

Нека първо ви представя играта. Всеки играч управлява по трима човека, които се опитват да оцелеят от потъващата Атлантида. Бягат по пътя, събират съкровища и накрая, играчът с най-много съкровища печели. Да, това е играта. Но съдейки по геймплея излизат няколко въпроса.

 

  1. Кои са тези тримата? Играта поставя този въпрос в момента, в който се наложи с единия твой човек да прецакаш другия твой човек. Не се притеснявайте, другите също ще се прецакват сами, а и няма да изпуснат възможност да прецакaт и теб. Ок, ако играете със съпругата си, очевидно ще спите на дивана, но освен за семейнобитовите взаимоотношения, играта влияе и на вашата умело скрита, но сигурна шизофрения. Лично аз отглеждам няколко души в себе си като редовно ги храня с изкуство, политика и книги на Достоевски. Но с тази игра идва момента, в който Хасан, Мопасан и Чапраз се скарват. През целия път от Атлантида до континента, Хасан трябва да се опитва „без да иска” да закопае Мопасан, но накрая супер приятелски да го чака и не може да завърши победоносно ако и тримата не са се качили на континента. А Чапраз дори още не е тръгнал. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам своята шизофрения, все пак е скучно без шизофрения, а и малко би полярност не би навредила. Така че този въпрос по никакъв начин не влияе негативно на преценката ми.
  2. Много важен въпрос! Колко дълбоко са заровени тези проклети съкровища и колко време ти е нужно да ги отровиш? Така…ето това е една идея, която е на път да излети през прозореца от малко течение заради анорексичния си произход. Аз обичам темите в игрите. Ще разбера ако играта беше абстрактна или наименувана Prothuseculthy или нещо друго, което сигурно има някакво значение на латински(не търсете в гугъл, току що си измислих тази дума). Но това Атлантида. В играта пише, че Атлантида потъва. ЛЪЖА! Атлантида не потъва! Вие потъвате Атлантида! И вие сте под гръмкото наименование „оцеляващи” само заради вашата малоумна същност и алчна душа. Човечетата ви можеха просто да се разхождат по Атлантида, да си оглеждат красивата гледка, да поснимат малко, като добри японски туристи и след като си пристигнат у дома да извикат специалисти, които да съберат съкровищата и да ги дадат на музей по професионален начин! Или поне това биха направили нормалните хора.   Нека поясня. Всеки ход, избирате едно от човечетата си и го местите напред по пътя(движите се благодарение на карти). Щом стъпите на плочка, обръщате се и заграбвате първото нещо зад гърба си(защото така правят приятелите). Ок, алчни сте. Но колко бързо се копае едно съкровище? Какво, да не би тези зад вас да ви чакат да покопате малко? Добре, ще кажете, че съкровището си е там и вие просто го вземате. В този случай, вие не стъпвате на потъваща земя, а на плаващи вази и идоли. Сори, Лео(дизайнерът), но това в моята професия го наричаме с професионален език „вързано с бели конци”. Разбирам, че да добавиш механика, с която Атлантида реално потъва ще натежи на играта, но…айде сега.
  3. Лодкарите? Ъм…Континента потъва, всички бързат, ше се мре, но нашите пичове си стоят по бреговете спокойно и правят бизнес от безизходицата на хората. И ако им дадеш цяло съкровище, за което си утрепал половината си приятели, за едно малко салче, те ще те погледнат със студен таксиметров поглед и ще ти кажат „Сори брат, немам да ти върна”.   Сигурно наричат цената си „Дарение”.  И още един въпрос? Къде бяха тези лодкари, преди да потънат плочките със съкровищата? Защото реално водните плочки се появяват чак когато изкопаеш ров. Вместо да влизам и тук в конспиративни теории ще се опра на вече използваната метафора – „анорексична идея”.

Добре, това е врънкането ми относно темата на играта. Нека да кажа няколко думи за механиката и геймплея. Първа дума – О, втора дума – К. Или както е по-известно на български – Става. На още по-български – Върши работа. Има някаква тактика в играта, но за стратегия не може и да става въпрос. Разбира се, това не е целта на играта. Както някой ми каза – все пак това е лека игра. Сори, това не е лека игра. Една лека игра не продължава 1 час с двама човека.

Според мен пътят, който трябва да изминат хората е твърде дълъг. Е, има едно нещо, което е типично за непретенциозна лека игра – късметът. Движението по пътя се извърша благодарение на карти. Изиграваш карта с определен цвят и се придвижваш до най-близкото поле с този цвят.

След това вземаш задното съкровище. Ако се качиш на главата на някое друго човече, тогава задължително трябва да играеш следваща карта(ако има как). Това, съвсем не е добре, тъй като в началото имаш 4 карти, а в края на хода си теглиш само една карта. Така че ако твърде често стъпваш на поле с друго човече, накрая ще се окаже, че имаш само една карта и където те принуждава да се движиш, там отиваш.

 Извод:

От написаното, може да излезе, че играта не е хубава. Съвсем не е така. Просто аз не я харесвам. Но определено мога да оценя качествата и мога да разбера защо други биха я харесали. Простотата на Каркасон, но с малко повече дълбочина и мислене. (изненадващо за такъв вид игра, но определено играчите тип „Айнщайн” ще забавят много играта. Има интеракция между играчите, тъй като се налага да прецакваш хората. Понякога просто се налага. Искаш или не искаш.

Илюстрациите и компонентите са изключително красиви и шарени. Ако не съм го споменал досега – това е огромен плюс. Игрово време. Играта продължава доста по-дълго за това, което е. Преиграваемост – доста висока. Плочките се слагат на почти случаен принцип, а играчите, с които ще играете всеки път ще са различни, заради вашата садистична и шизофренична същност и желанието да давите хора в загиващ континент. (пояснение: Никой не умира в тази игра).

Още един голям плюс – цената. Играта е 44 лева, което е перфектната цена за това, което играта предлага. На кого я препоръчвам? На не-геймъри и семейства. Да, геймърите също могат да се насладят на мръсотиите един на друг, но определено има по-добри игри, в които могат да си ги правят. А играта не става за филър(малка игра между по-големи игри), тъй като продължава повече от 20-30 минути.

Най-важното! Играта е на български! Екипът от Фантасмагория са се постарали да направят това за нас, така че нека не го пренебрегваме. Според мен, Атлантида може да е чудесен подарък за човек, който никога не е играл такива игри и би могло да бъде едно добро начало за вманиачаване в света на борд игрите.

Ако искате да си закупите играта, кликнете на линка отдолу!

 

 

 

 

Exit mobile version