Архив за етитет: ravensburger

El Dorado – неочакваната очаквана номинация за игра на годината

(пълното заглавие е „Race to El Dorado”, но нямаше да го събера в моето заглавие)

Всяка година номинациите за Spiel de Jahres са… странни. Винаги сме чували повечето игри, играли сме ги и донякъде сме съгласни, с тяхното номиниране за игра на годината. Но винаги има едно заглавие, което ни идва от никъде. Не сме го играли, не сме го виждали, дори не сме го чували. Миналогoдишният пример е Imhotep – игра, която все още малко от нас са виждали на живо.

Причината обикновено се крие в издателите на тези игри. Това са немски издатели, които рядко, или поне твърде бавно правят мултиезични издания и ги разпространяват навън. Въпреки че KOSMOS (издателят на Imhotep) е малко по-широко скроен, то Ravensburger (издателят на El Dorado) мисли сравнително за вътрешния си пазар и рядко излиза от немската туба. За щастие, ние имаме интернет и лесно можем да се сдобиваме с техни игри.

Въпреки липсата на каквато и да е популярност на El Dorado, само името на дизайнера трябва да ви говори, че тази игра може и да си заслужава номинацията за игра на година (според критериите на Spiel de Jahres). Райнър Книциа е популярен майстор на абстрактните, но често гениални творения, като дори само преди няколко дена говорих за едно негово отроче – Indigo.

Щом отворите кутията на El Dorado ще откриете, че визията е леко „старовремска“ – от илюстрациите до визуалния дизайн. Дори в една от игрите ми един от играчите помисли играта за много стара и се зачуди дали не я е играл преди години.

Това са Ravensburger и въпреки че вида може да изглежда ранно деведесетарски, не тичайте надалеч, защото всъщност El Dorado e страхотна! …Опа. Издадох се.

Както името предполага, играчите се състезават към митичния златен град El Dorado. С други думи – това е игра със състезание през джунгли, реки, селища, планини, вулкани и подобни. Картата, по която ще се състезавате никога няма да е една и съща, защото се образува от 6 огромни плочки, които съединявате както решите (препоръчвам ви първите игри да играете с някои от предварителните сценарии). Играта пристига със 9 такива плочки, като те дори са двустранни!

Основната механика на играта е класически декбилдър. Всеки започва с еднакво тесте и по време на играта си го подобрява с нови карти, а от време на време и изхвърля стари такива.

Картите служат основно за движение. Като за да се придвижите по вода ви трябват карти гребла, за джунгла – карти с мачете, за селища – карти с пари. Парите ви служат както за движение в селища, така и за купуване на карти от пазар. Освен това, всяка карта е половин паричка, така че никога не оставате без избор.

Като цяло, декбилд елемента е изключително познат, с изключение на свежата идея за пазара.

Когато си купувате карта от пазара, вие си вземате само една от най-долните. Когато тесте с определен вид карти свърши, тогава остава празно място. Следващият играч вече може да си купи карта откъде си иска – дори от тези над пазара. В момента, в който си купи такава карта, останалите от този вид слизат долу.

По този начин, играчите имат избор какво да дадат на опонентите си и най-вече – играта се разнообразява, защото всяка игра ще играете с различни типове карти.

Както виждате от моите снимки, изданието ми е немско, но правилата ги има на английски в интернет, а всичко по картите е със символи, така че няма да имате никакви проблеми.

Има два „модула“, които се водят за напреднали, но няма смисъл да ги изключвате дори и в първата си игра. Единият ви позволява да използвате едно поле по картата, което ви дава право да изхвърляте карти от тестето си, а другият добавя концепцията за плочки върху вулкан. Всеки път щом се доближите до вулкан, теглите плочка със специално умение. Тези вулкани обикновено са на трудно достъпни места и ще трябва да жертвате от хода си, за да ги достигнете, което значи, че вероятно ще изостанете, така че трябва да решите дали си струва.

Плочките обикновено са така съставени, че да можете да минете лесно през редките джунгли, но тогава ще трябва да заобикаляте. Ако искате обаче, може да минавате напряко, но за целта, трябва да си вземете по-хубави карти. Виждал съм и двете стратегии да успяват – с малко тесте и много карти за джунгла, както и с голямо тесте и силни карти. Вторият начин обикновено се играе по-бавно – трупате, трупате карти и стоите на едно място, като по някое време избухвате и правите изключително големи ходове с комбинативни карти.

Играл съм играта както с двама, така и няколко игри с четири човека и парадоксално играта с двама е по-дълга. Това се дължи на факта, че всеки играч движи две човечета, като за да спечелите, трябва и двете да достигнат до El Dorado. С други думи, трябва да мислите повече и по-стратегически как ще ги движите.

Освен готиния „пушурлък“ елемент на това откъде искате да минете, в играта има и не малка доза взаимодействие между играчите под формата на блокиране. Често ще ви се отдава възможност да блокирате лесните пътища, тъй като човече не може да минава през друго човече, а заобикалянето обикновено излиза изключително скъпо. Това особено се засилва при игра с двама играчи, защото е много по-лесно да блокирате с две фигурки, отколкото с една.

В играта има още правила и тънкости, но ще ви оставя да си ги откриете сами, с други думи – мързи ме да ви обяснявам.

Ако щете можете да си правите и състезание с различни отклонения!

Заключение

El Dorado твърдо остава в колекцията ми. Това е солиден декбилдър и страхотна игра със състезание. Играл съм вече и трите игри, номинирани за Spiel de Jahres и въпреки, че El Dorado ми е любимата, силно се съмнявам, че тя ще спечели. Това е „най-сложната“ игра от трите (другите са Kingdomino и Magic Maze), доколкото може да се нарече сложна. Всъщност El Dorado е лека игра, но с достатъчно дълбочина, интересни решения и вълнуващи моменти, че да може да бъде ангажираща както за семейства, така и за геймъри. Разнообразието е огромно, а модулния характер на плочките ви дава възможност да създавате ваши уникални „писти“.

Ретро визията на El Dorado не е най-интригуващото нещо и наистина можете да объркате годината на издаването на играта, но от друга страна всичко е ясно и геймплеят тече динамично, което е символ на отличен съвременен дизайн. Браво, доктор Книция, отново сте на сцената!

ПЛЮСОВЕ:

  • Иновативен елемент в декбилдинг жанра
  • Динамичен геймплей
  • Подходяща както за семейства, така и за геймъри
  • Вълнуващ „пушурлък“
  • Постоянни обрати

МИНУСИ:

  • Незавладяваща „ретро“ визия
  • Играта с двама играчи може да отнеме доста време
  • Сетъпа е сравнително бавен

Както вече съм казвал, игрите на Ravensburger основно се откриват в чужди сайтове, затова ще ви препратя директно към техния си личен, пък току виж сте си купили този разкош.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/el-dorado/index.html“ target=“blank“ ]Купи: Wetlauf nach El Dorado[/button]

In the Year of the Dragon 10th Year Anniversary – Стефан Фелд в зародиш

Още от заглавието можете да познаете, че няма да говоря за особено нова игра. Ако сте пък от доста време в хобито, вероятно сте чували това име. Още по-вероятно е да свързвате заглавието с дизайнера на играта – небезизвестния майстор на сухото евро – Стефан Фелд. И най-вероятно е да не сте играли In the Year of the Dragon. И това отново ще е защото играта е на Ravensburger – компания, чиито игри купуваме основно онлайн от чужбина.

Класиката In the Year of the Dragon е в топ 200 на всички времена според Boardgamegeek и определено мога да разбера това… като се има предвид годината на излизането й. Ако обаче погледнем сега как стоят нещата, не съм сигурен, че играта е остаряла с класа. Напротив – това не е от онези възрастни и поддържани мъже, които крещят стил и мъдрост. Вместо това – коремчето е поизлязло, зъбите още повече, а по главата може и да има останали косми, но няма как да сме сигурни, че това всъщност са косми.

В играта, вие сте китайски владетели, които се опитват да оцелеят в най-ужасната ужасна… УЖАСНА година, която очевидно е съществувала някога.

In the Year of the Dragon не е игра за развитие, а игра на тотално унищожение, унижение, смачкване и като цяло тегоба. Започвате от едни два спокойни хода и след това шамарите ви връхлитат с такава сила, че едва ще кретате още в средата на играта.

И друг път сме виждали механиката с кофти събития при мистър Фелд. Trajan е добър пример за игра, в която освен, че си градите някаква стратегия, трябва и да се пазите от кофти случки. В Notredam също има гадно събитие, което може да ви гризне дупето. Е, в In the Year of the Dragon няма нищо друго освен неприятни събития. Цялата игра е изградена около това, че всеки ход се случва нещо гадно и вие трябва да минимизирате щетите.

С други думи – всичко, което събирате и градите е с единствената цел да си предпазите лицето от ритниците на играта.

Вземате си лекари, за да намалите жертвите от болестите, вземате си събирачи на храна, за да раздадете на хората по време на дългата суша, събирате си армия да се пазите от монголците, събирате пари, за да си плащате извънземните такси, събирате си строители, за да строите място за хора, които да ви пазят. Наемате си просто някакви хора, за да не ви се срутят сградите от неподдържаност, ако няма никой в тях.

Е… има един двама, които се грижат за щастието на хората – събиране на фойерверки, монаси и налягане на знание и култура… НО КОЙ ТИ МИСЛИ за култура и фойерверки, когато хората ти измират от монголците и такси.

Искам да кажа… В тази игра редовно ще строите нови и нови неща… и после ще ги разрушавате.

Така, нека не ви потискам повече с депресиращата тема и идея, защото има оригинални неща в геймплея.

В основата си, In the Year of the Dragon е игра с поставяне на работници. Оригиналната част е в това, че всички 7 (с разширението 8) места се разбъркват и се поставят на случаен принцип в равни групи, спрямо бройката на играчите. След това първият играч слага на поле от една от групите. Изпълнява действието. Следващият играч може спокойно да сложи на действие от другите групи, но ако иска да сложи работника си върху действие от групата на първия играч, трябва да плати пари… които са болезнено трудни за намиране.

С други думи – това е може би играта с най-важен първи играч, която съм срещал. И най-непростителна.

Първият играч се определя от специален трак, по който се движите с конкретни действия. Ако така се случи, че изостанете, вероятността да наваксате е нищожна. А ако останете последен, последен ще избирате място, което значи, че най-безполезните места ще бъдат за вас. Така че… това е нещо, което никога не трябва да пренебрегвате.

Освен това, в началото на играта получавате карти, които ви дават право за наемане на конкретни хора и играете всички карти, по една на ход. Трябва така да си планирате ходовете напред, че да не ви останат ненужни карти накрая. За това поне помага, че виждате всички гадни събития още от началото.

Разбира се, ако планът ви се провали (както вероятно ще стане), всичко тръгва надолу… което от една страна е тематично.

Хубавото на това издание по случай 10 годишнината е, че пристига с две разширения. Едното добавя още по-големи събития, половината от които дори по-кофти. Но другото дава допълнително действие – строене на великата китайска стена. Определено ви препоръчвам винаги да играете с него. Открихме, че то е най-интересното действие и освежава иначе далеч от свежата игра.

Заключение

In the Year of the Dragon е трудна игра. Това е крайно непростителна и тежка игра, в която се борите за оцеляване. Едно грешно решение или един кофти обрат могат да ви изкарат от строя за цялото изиграване.

Разбира се, това не е задължително лошо нещо. Някои хора обичат да се борят с трудности и отчайващи напрегнати ситуации. В In the Year of the Dragon тези ситуации са толкова много, че не ви оставят дори дъх. Както се изразяваме в драматургията, всяка една история трябва да има хълмче-долче. Тук е само долче. Да, някои могат да спорят, че фойерверките са хълмче. Ами не точно. Защото те отново могат да се възприемат като кофти събитие. Ако само един играч е запалил фитил има твърде голяма вероятност да изяде милиони точки и да дръпне необратимо напред.

Повтарям, играта не е лоша. Но този дизайн е твърде потискащ за мен и твърде… старомоден, което е нормално за игра от преди 10 години. За щастие, Стефан Фелд от тогава насам само надгражда. Радвам се, че имах честта да пробвам една от най-големите му класики, но не мисля, че повече ще се върна към този мрачен свят на отчаяние и мъка.

ПЛЮСОВЕ:

  • Лесни правила
  • Ангажиращ геймплей
  • Възможност за дългосрочна стратегия
  • Разширението с китайската стена е отлично

МИНУСИ:

  • Ограничаващи действия
  • Потискащо усещане за негативно развитие
  • Ако изостанете, трудно бихте настигнали другите

Това издание е съвсем прясно, така че ако има желание, винаги може да се намери. За всеки случай ето ви и едно линкче към амазон.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.amazon.de/Im-Jahr-Drachen-Dragon-Neuauflage/dp/B06WRR8FXB/ref=sr_1_1?ie=UTF8&qid=1497526792&sr=8-1&keywords=in+the+year+of+the+dragon“ target=“blank“ ]Купи: In the Year of the Dragon 10th Anniversary[/button]

Източник на снимки: Boardgamegeek.com

Broom Service – номинирана за Kennerspiel 2015

Продължаваме серията с Ravensburger и днес ще говоря за още една игра, която беше победител в конкурса Kennerspiel. Този път говорим за 2015-та година.

В този конкурс обикновено се номинират геймърски игри, но не твърде тежки, а по-скоро такива, които често ги наричат „Next Level Games”. Тоест – „Игри, които можете да играете, ако сте пробвали вече една-две други игри“.

Говорих за Concordia (също номинирана за Kennerspiel) преди няколко дена и за нейната дълбочина, но с прости правила. При Broom Service е малко обърната ситуация. Това е игра със сравнително особени правила, но без кой знае каква дълбочина. Това не е задължително лошо нещо, защото не винаги сме в настроение за дълбокомислие.

Както забелязвате от готиното име на играта, тук говорим за Вещици, и по-скоро за „пощенски“ услуги от вещици. В основата си играта е „pick up and deliver” (земи и донеси) тип игра, в която ще събирате колбички със странни вещерски течности и ще ги продавате на магьосници.

Broom Service пристига със сума ти модове, като дори дъската е двустранна. Играл съм играта само със стандартните правила, както съм я и играл с всички възможни модули. Като изключим сравнително бавния сетъп, ви препоръчвам винаги да играете с всичко. Няма да добави кой знае колко усложнения, но  разнообразието определено ще ви освежи, като дори ще ви даде още допълнителни цели, към които да стремите – нещо, което определено е нужно в базовата игра.

В Broom Service, освен отлични компоненти има и немалка доза приятен пародиен вещерски хумор, който си извира с темата и геймплея.

Всичко в играта се върти около това колко смела вещица сте вие. Да, точно така. ВИЕ!

Когато играете карти, играта ви инструктира да четете текста по картите, които гласят или „Аз съм смела вещица/друид/облачна фея“ или „Аз съм страхлива вещица/друид/облачна фея“.

Много ми е трудно да ви обясня всички правила, защото са доста особени и различни от повечето неща, които сте играли. Абе какво се притеснявам, то на дизайнерите му е сложно да ми ги обясни, аз за себе си мисля. Въпреки сравнително добре подредените правила, книжката не помага много в това да разберете доста от особеностите. Е, все още трудно може да достигне до апокалиптичния ужас на книжките на Argentum или тази на Bright Future (Гад, обичам те!), но все пак трябва да се подготвите на поне няколко препрочитания, както и вероятно на няколко игри с грешни правила.

Като успеете да преодолеете тази спънка ще стигнете и до това да обясните играта на хората, което също няма да е най-лесната работа, защото всъщност Broom Service е от онези игри, които се схващат чак след ход-два. А един път щом схванете всичко, геймплея започва да лети интуитивно, така че не се притеснявайте, просто трябва да имате търпение.

Всеки играч има едни и същи 10 карти с базови действия, като в началото на рунда (играе се 7 рунда) всеки си избира само 4, които ще може да ползва този рунд. Преди това се тегли Event, който може и да помодифицира това правило, но ивентите са нещо толкова стандартно за повечето игри, така че дори няма да навлизам там.

След това, играчът, който е бил „смел“ предния ход (или най-стария, ако е първи ход – Ravensburger обичат старите си играчи), избира една от картите и я слага на масата. Всяка карта има две опции. Една силна и една доста по-слаба. Можете да изберете която искате, но има голям риск, ако изберете силната. Ако изберете слабата, просто си признайте, че сте страхлив и си направете действието. Ако изберете силната обаче, казвате „Аз съм смел…“ и четете действието. След това следващия играч има опцията да да играе, ако има същата карта. Ако я има, той също има изборът да каже дали е смел или страхлив. Ако е страхлив, просто си извършва действието и не пречи на смелия преди него. Ако обаче е смел, тогава действието на първия тотално се губи и след това следващия играч поред казва дали има тази карта. И така, докато всички се изредят. След това последния смел играч избира втора карта и така, докато всички си изиграят и четирите карти. Понякога, всъщност доста често, се случва така, че някой да е останал сам с карти и тогава просто си играе смел всичко.

Първият и последният играч имат най-голяма сила в тази игра. Последният, защото винаги може да играе смела вещица, ако има тази карта, и първият – защото определя какво действие ще се играе.

И тук идва най-големият риск и случайност в Broom Service. Избирането предварително на четирите карти е нещо като планиране на хода. За съжаление обаче, на другите плановете не са като вашите и ако някой изиграе движение към планина, а вие сте планирали това движение за след два хода, еми сори… задължен сте да следвате действията на другите.

Донякъде това е „пушурлък“ (изпитване на късмета си при планирането на четирите карти), но до голяма степен и е нещо, което изобщо не зависи от вашите избори. При всички положения, този елемент е фокус на играта, който до голяма степен е и чарът й, но определено е и най-големият минус, на който много геймъри се дразнят и отхвърлят като добра идея.

Ако питате мен, аз смятам, че е добър елемент, защото играта не е толкова дълбока и е добре нещо да създаде елемент на напрежение.

Механиките работят добре, модовете са отлични, но въпреки това, лично за мен, играта ми „сухавее“. Да, сложили са хумор, готини рисунки, разкошни компоненти, приятна и различна тема, но колкото и да украсявате едно „pick up and delivery”, то си остава „pick up and delivery”. Всичко, което правите в играта е да събирате ресурси и после да летите до места, където ви дават най-много за тези ресурси. И това ще го правите отново и отново. Това „сухавеене“ според мен идва най-вече от липсата на развитие. Добре, че модулите поне дават някакви допълнителни цели, които да гоните, защото без тях всички ходове остават напълно безмозъчни. Въпреки това, дори и с тях, усещам, че всеки ход правим едно и също. Най-вероятно, защото всеки ход правим едно и също.

Заключение

Не искам да хейтя Broom Service, защото много хора харесват подобни механики и основните ми проблеми са изцяло субективни. Всичко, за което е замислена Broom Service работи и въпреки, че ми е напълно непонятно как е номинирана за Kennerspiel, все пак разбирам защо толкова много хора я харесват. Тя носи голяма доза Тери Пратчетско усещане и мисля, че феновете на фентъзи гуруто определено биха открили ценно преживяване.

Ако търсите нещо леко, с което да се посмеете за около час, също мога да ви препоръчам Broom Service. Ако някой ме покани да играя играта, вероятно не бих отказал… но може би не и скоро време, защото Broom Service определено не е нещо, което да се играе често. Иначе тази „сухота“, за която говорих ще започне да се пропуква и съвсем скоро играта би влязла в някой отвор в земята.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинална тема
  • Отлични компоненти и арт
  • Ангажиращ геймплей

МИНУСИ:

  • Усещане за повтаряемост
  • Базовата игра (без модулите) е направо скучна

Играта можете да откриете в сайта на производителите, като кликнете на бутона отдолу.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/produkte/spiele/familienspiele/broom-service-26917/index.html“ target=“blank“ ]Купи: Broom Service[/button]

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

Indigo – Още едно мнение

Вече сме говорили за Indigo в нашия сайт. Преди доста време Цонко (BigBoxLan) я определи като „скрит диамант“. Точно заради това и искам да дам второ мнение (не много по-различно от първото). Искам за тази игра да се чуе и да се знае. Вярно, не е от първа младост, но е толкова добре поддържана, че дори и къса поличка ще й отива.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/indigo-hidden-gem/“ target=“blank“ ]Какво мисли Цонко (BigBoxLan) за Indigo[/button]

Indigo e игра на Ravensburger (гответе се за серия от бургери тези дни) и като такава тя не е особено разпространена извън Германия. Ravensburger не използват големите дистрибутори в Европа, а единствените по-популярни и развити техни игри в България са The amazing Labyrinth и Scotland Yard (за които скоро ще говорим) от преди около 30 години. Това не трябва да ви плаши, защото сме 21-ви век и ние сме „геймъри на света“. Тоест, много от нещата ние вече си купуваме онлайн, а за повечето от нас ни е известно, че едни от най-евтините онлайн магазини са немските. Разбира се, често евтина цена е за сметка на немския език по компонентите.

В случая и това не трябва да ви плаши. Indigo е напълно езиково независима игра, а дори и да нямате мултиезично издание, то е лесно да си намерите двете странички правила из нета.

Ако вече сте прочели ревюто на Цонко, знаете какво представлява играта, но нека аз повторя с няколко изречения.

Това е по-доброто Tsuro. Готово. Бегайте да купувате.

 

 

 

… Добре. Indigo е абстрактна игра, в която се стремите да събирате кристали, насочвайки ги към един от вашите краища на дъската в центъра. Това се случва, като слагате плочки с пътища и по типично „цурев“ начин, ако има кристалче на някой край на път и вие свържете точно този край, кристалчето се „лъзва“ по пътеката и го кара така, докато стигне до незавършен край, до край, излизащ от дъската или до друг кристал (в този случай кристалите се сблъскват и излизат от играта).

Това е основната идея. Хитрата врътка тук, която класикът доктор Книциа е измислил, че всеки край на дъската е всъщност край между двама играчи. С други думи, ако кристалчето излезе от този край, двама играчи ще получат кристал.

В зависимост от броя на играчите, разпределението между тези краища е различно, но в общия случай всеки играч има един край, който граничи с всеки друг играч.

Играчите се кооперират до момент, в който решат, че някой се е „назобал“ твърде много с кристали (всеки си държи кристалите зад параван) и тогава ще се опитват да го пренебрегват… но и това не е лесно, защото е изключително изкушаващо да си дръпнеш кристал, въпреки че знаеш, че ще дадеш и на играча, който е най-напред.

Така го казах, сякаш играта е много сложна. Не, Indigo се вписва идеално в категорията филър, защото трае двайсетина минути и няма да ви накара кой знае колко да мислите. Няма огромно разнообразие в плочките, но тук играта се опира до опортюнизъм. Трябва да знаете кога да сложите плочка и кога да оставите друг играч сам да ви даде кристал. Няма особена дълбочина, но определено ще ви накара да се усмихнете.

Заключение

За мен Indigo е най-добрата игра от жанра си, въпреки много по-известния си източен братовчед Tsuro. Това е гладка, изчистена и на практика „елементарна“ игра, но динамиката и бързината на геймплея я превръщат в перфектно филър бижу, което често ще вижда масата. В никакъв случай играта не е дълбока, но е повече от перфектна за завършване на настолна вечер или за игра с нови хора, а защо не и с децата ви. Компонентите са прекрасни, артът (колкото и малко да е) е чудесен и цялата игра носи едно… „комфортно“ усещане, в което нито ще се притеснявате, че сте сгафили правило (на практика е невъзможно), нито че не печелите, нито че ще се създаде конфликт, въпреки реалното дипломатично взаимодействие идващо от полукооперативния елемент.

С други думи, време е да създам нова категория игри – „Комфортни“ игри и да ги оглавя с играта, която с право беше определена от Цонко като „скрит диамант“.

ПЛЮСОВЕ:

  • Прекрасни компоненти
  • Лесни правила
  • Бърз геймплей
  • Оригинален полукооперативен елемент
  • Подходяща както за геймъри, така и за нови хора

МИНУСИ:

  • Не е широко разпространена
  • Кутията е твърде голяма и неудобна за из път, което е жалко за такъв тип игра

Можете да откриете играта из немските онлайн магазини, но аз ще бъда комерсиален и ще ви бухна линк към Amazon.co.uk.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.amazon.co.uk/Ravensburger-26563-Indigo/dp/B007SM3582/ref=sr_1_1?ie=UTF8&qid=1497353626&sr=8-1&keywords=indigo+board+game“ target=“blank“ ]Купи: Indigo[/button]

Скрити диаманти: Indigo

Въпреки, че не харесвам много „америтраш“ игри, които се характеризират с това, че имат силна тема и за мен по-важни са механиките на играта, все пак имам доста малко изцяло абстрактни игри в колекцията си. Не знам дали това е понеже абстрактните игри обикновено нямат комбинация от много механизми (а аз харесвам „многотията“) или пък все пак имам нужда от някаква макар и не дълбока тема, за да ангажирам фантазията си…. или по-вероятно и заради двете. Една от малкото абстрактните игри, които имам и доста харесвам е Indigo. Тя дело на прочутия дизайнер – Райнер Книция. Води се, че има някаква тема – нещо за прекарване на скъпоценни камъни през Индия, но е толкова тънка, че дори аз не мога да я приема.

Една от първите игри, на които попаднах като започнах редовно да гледам ревюта беше Tsuro. Играта е доста известна, и привлича с лесните си правила и кратко времетраене.Тя става за до 6 играча и дава възможностт да прецакаш другите играчи (което често е въпрос на късмет). Първоначално играта ме заинтересова, но после прецених, че ще е твърде лека и зависима от шанс за вксуа ми. След време при случайно ровене из boardgamegeek попаднах на игра Indigo, за която дотогава нищо не бях чувал. Сравняваха я с Tsuro, но по-стратегическа, със сътрудничество с другите играчи. При това снимките изглеждаха страхотно. Това вече ми грабна здраво интереса и не след дълго закупих играта (трябва да се поръча от Германия, другаде се намира трудно).

В Indigo, на борда има 6 жълти скъпоценни камъни, които започват от краищата на дъската, 5 зелени които са в средата и един син, който влиза в игра, след като са „изкарани“ петте зелени. Целта на играчите е да събират камъни, като жълтите носят една точка, зелените две, а сините – три. Когато играчът сложи шестоъгълната плочка, която е изтеглил, на която има различна конфигурация пътища (напред, голям завой, малък завой или комбинация от някой от тези. Плочките могат и да се въртят) тогава камъните се придвижват до края на образувания път. Целта е играчите да придвижват камъните до края на дъската, като в зависимост към коя „стена“ на дъската ги придвижат, различен цвят играчи получават камъка.

Всъщност е доста по-лесно да се покаже, отколкото да се опише с думи. Това е и най-интересното в играта – ако избуташ камък до една част на дъската, ти и например белия играч получавате по един от съответния цвят камък. До друга част на дъската – ти и синия цвят ще си поделите по един от тези камъни. Дори в някой случаи може да поискате да дадете камък на 2 други играча с цел да няма шанс третия, който мислите, че е най-напред да получи точки. Играчите имат параван, зад който крият спечелените скъпоценни камъни (hidden gems?!), тъй че е добре да запомняте горе-долу кой колко точки има, за да не му давате да дръпне твърде много. Забавно е също така, че ако сблъскаш два камъка и двата изчезват. Полезно е ако ти излезе такава възможност, особено когато няма голяма вероятност да  спечелиш нещо за себе си.

След средата на играта пътищата се завръзват и можете да придвижите камък от едния чак до другия край на дъската.

Играта се обеснява много бързо, трае под 20 минути и е подходяща дори за деца. Indigo е интересна и сгеймъри“,  като филър. След една игра обикновенно всички искат да се започне втора. Чудесните илюстрации и компоненти спомагат за създаване на атмосфера. Простотата на игра, съчетана с известно планиране и кооперация (която води до интеракция и разговори с другите играчи)  я прави за мен много по-интересна от Tsuro.

„Да пътува – това е нещо, с което трябва да се занимава истинският творец, защото това е и истинското изкуство – скъпоценен камък, който пътешественикът в последствие трябва да обработи“ – Фрея Старк

Защо играта не е особено известна?

Първият фактор е, че играта е издадена само на немски – компонентите са езиково-независими, но правилата са на немски и играта не се продава широко извън Германия. Защо е така – не знам. После следва факторът, че Tsuro е набрала известна популярност. Ако някои играчи и издатели чуят, че това е игра подобна на Tsuro не биха се заинтересовали – защо им е копие на нещо вече успешно? Тъжно е, че не проучват, защото макар да има малко сходства с Tsuro, играта е съвсем различна. Има го и това, че евентуалната тема на Tsuro е по-вълнуваща от Indigo… макар че и в двете на практика липсва.

Още една теория е „ефектът на дизайнера„.  – добрият доктор (Р.Книция) е известен с отлични хитови игри, които е направил преди време и сега изискванията към всяка негова игра са много високи. Тъй като тази не е с напълно уникален дизайн или top 100 материал може би интереса към нея е поспаднал. Също така, кратка игра с поставяне на плочки не е точно в неговата градинка – известен е с хитри механизми за наддаване, интересни начини на точкуване и прецизно математическо балансиране, които не са съвсем характерни за Indigo.

С риск да се повторя – Hidden gems!

Все пак играта далеч не е подмината, получила е препоръка от Spiel des Jahres 2012 и макар и за малко, но влиза в top 1000 на BoardGameGeek.com. Извън Германия обаче все още не се чува много за нея. Затова реших да ви привлека вниманието към тази “hidden gem” игра – ако сте като мен и не харесвате Tsuro, понеже е твърде произволна, или пък я харесвате много и поради това искате нещо подобно, но със скъпоценни камъни, без елиминация и с малко повече тактически и „дипломатически“ ходове – задължително я пробвайте!

Източник на снимките: Boardgamegeek.com