Архив за етитет: декбилдинг

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Тhe Dead Eye – соло игра с „дълбочина“

Вашият коментар

Не съм най-големият фен на соло игрите, но последно време са тренд и ми минаха няколко през ръцете. Освен това, играта, за която ще говоря сега ни беше представена още 2019 във фестивала в Есен, като прототип. Най-после тя се появява на пазара и предполагам, че тепърва ще се говори доста за нея.

Това, на което залага на пръв поглед The Dead Eye е нейния „gimmick”. Кутията пристига с три чифта 3Д очила, един от които специален за слагане върху нормални очила. 3Д очилата са такива, с които сте свикнали от 3Д филмите, още от преди доста години. Идеята на очилата е да ви придадат по-дълбоко (буквално) усещане за играта. Всяка карта, специалния комикс, че и дори самата кутия са картини с дълбочина, която можете да видите с тези очила.

С радост мога да ви заявя, че 3Д-то работи идеално, а с по-голяма радост – нямате нужда от него. Признавам, не ме болеше главата, докато играех с очилата и наистина спомага за тематичността, но играта има достатъчно силен глас, че да заглуши цялата тази история с 3D-то.

The Dead Eye се развива в свят тип Mad Max, в която играчът влиза в ролята на пустинен термо-бандит, озовал се на враждебна планета. Мисията му е да си преправя път през това сурово място, докато открие начин да се измъкне от него.

Компонентите в играта не са много – малък борд и малка купчина от карти, които слагате върху и около него. Картите може да не са огромен брой, но всяка една може да се използва по различни начини. И въпреки малкото компоненти, има дори такива, които не влизат всяка игра. С други думи – The Dead Eye е една от най-оптимизираните игри откъм компоненти, които съм срещал напоследък.

Това са всички карти в играта.

С правилата имах голям проблем. Четох книжката поне пет пъти и гледах клипчета в интернет, за да разбера как се игре. И въпреки това ми трябваха поне две разигравания преди да схвана изобщо какво се случва. Чел съм над хиляди книжки с правила и въпреки това понякога срещам книжки, които не кликват с мен. Това явно е само мой проблем, защото не виждам никой да има проблеми с правилата на The Dead Eye. Възможно е да се дължи на нетипичния за мен соло геймплей или за твърде специфичните термини, обозначаващи стандартни неща.  Възможно е при вас това да не е проблем, но бях длъжен да го спомена.

И тук идва яката работа.

The Dead Eye е лека, но изпълнена с важни решения игра, която утилизира push your luck механизми плюс тих елемент на дек билдинг.

Всяка изиграване играчът ще разполага с едно малко тесте от 14 карти. По време на игра ще може да слага още карти в него, като картите които слага ще зависят от решенията и грешките по време на игра.

Целта на играча е да премине през тесте от карти Дистанция, докато стигне „сигурно убежище“. Ако реши, той може да спре до там и да прибере играта. Играта е разделена на пробези, като всеки пробег е игра с покачваща се трудност. След четири пробега играта свършва и играчът печели.

Основната механика се върти около предизвикателства (encounters), с които играчът трябва да се справи. Ако няма карта върху мястото отредено за предизвикателство, играчът има опция или да сложи най-горната карта с дистанция на това място, или да сложи най-горната си от тестето на сляпо или да сложи някоя от заделени преди това карти. Веднъж щом има карта предизвикателство, играчът може да я задели за по-късно, но това не може да го прави колкото си иска пъти, защото по някое време ще се появят карти, които ще задвижат „таймера“ на играта.

Целта в играта е да спечелите определени карти с дистанция, а ако отлагате твърде дълго ще се появят нещо, което да ви изхвърли карти от специални тестета, които ако са празни губите играта. Хубавото е, че въпросните изхвърлени карти от тези тестета ще се появят при вас.

А как се справяте с дадено предизвикателство? С Push your Luck. Всяка карта има различна трудност за преодоляване или проваляне на предизвикателството. Вие просто теглите карта от тестето си и се надявате тя да има символ за успех. След това слагате картата на съответното място (успех или провал). Ако съберете достатъчно успехи или провали се случват ефектите на предизвикателството. Интересно е, че доста от картите, които сте теглили за успех и провал остават на дъската и ще са активни за следващото предизвикателство. Тоест, вие може да сте събрали 3 успеха и 3 провала и когато се провалите на мисията (предизвикателството), тя ви казва да премахнете два провала. След това вие махате мисията от дъската, както и два провала. Сега оставате с 1 провал и 3 успеха. Тоест имате голям шанс автоматично да спечелите следващата мисия. Ще кажете, ама това си е чист късмет. Да, но… както казах, можете да се отказвате от предизвикателство, да го заделите и да теглите ново, но не се знае дали то няма да е по-кофти от първото. С други думи – да, има голяма доза късмет, но да знаете какво имате в тестето и кога трябва да спрете е от изключителна важност.

The Dead Eye е сравнително кратка, а сетъпа е бърз. Можете да изиграете един пробег за около 20 минути, а цялата игра за час. Ако съществуваше такъв термин, бих я нарекъл соло филър.

Заключение

The Dead Eye е предизвикателна соло игра. С малко компоненти създава дълбочина, която много от дебелите кикстартъри не могат да предложат. Вложено е такова старание и внимание към детайлите и баланса, че всъщност играта е се превръща във феноменална машина, която въпреки яката тема и атмосфера е просто купчина от механики. Да, оригинална купчина, но ми трябваше воля, за да вляза в темата. Всичко, което правите има тематично оправдание, но реално имах усещането, че просто движа карти наляво надясно и сравнявам икони. Може би заради това са добавили този допълнителен гимик слой от очила, които въпреки че работят прекрасно, никога не изпитвах нужда да ги ползвам. Някак си не се чувствах комфортно да мисля, по същия начин както когато си намалявам радиото в колата, докато паркирам.

И въпреки всичко, смятам, че това е една от най-добрите соло игри, които съм откривал и със сигурност една от най-оригиналните малки игри за последната година. Препоръчвам на всеки, който търси ново предизвикателство в игрите за един човек. Както вече споменах, очаквам играта да бъде истински хит по фестивалите.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален микс между push your luck и deck building
  • Бързо подреждане и бърз геймплей
  • Малко компоненти – висока преиграваемост
  • Страхотни 3D илюстрации

МИНУСИ:

  • Малко, но трудно смилаеми правила (поне за мен)
  • Механиките поглъщат темата и атмосферата

 

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Dinoblivion – All we need is Gogo!

Вашият коментар

Мина известно време, откакто не бях играл сносен декбилдър. Не е много чудно, тъй като 2020 удари и света на настолните игри. Тази година не излизаха кой знае колко и разнообразни настолни игри. Имаше, разбира се, но годината можем да си я пишем направо нулева, ако я сравняваме с предишни.

Dinoblivion е семейна игра. И механично. и тематично. В нея, играчите развиват собствена фамилия от примитивни племена – раждат хлапетии, бият се с динозаври, правят си омлет от яйцата им и понякога самите те стават на омлет от самите динозаври.

Тук е момента да спомена, че играта е ограничена до един или двама души. Не мога да говоря за соло играта, но като се има предвид, че това е декбилдър за точки и повечето такива са си соло с повече играчи, бих могъл да спекулирам, че едва ли се различава толкова от играта за двама, като усещане.

Започвам с най-хубавото. Dinoblivion е един от най-тематичните декбилдъри, които съм играл. Да, все пак е игра с карти и на места се изисква доста въображение да обвържеш действие с история, но това, което мога да кажа е, че картите, арта, уменията и доста от врътките хитро препращат към хумористичната тема на биячи на динозаври.

Първото нещо, което прави силно впечатление и ще бъде постоянно в разговорите ви, докато играете, това са имената на персонажите. Гледайте.

Най-скандалният палавник от всички обаче е all time фаворита – GOGO.

Една от механиките ви позволява да създавате нови членове на племето ви, като комбинирате две карти с половин нарисувани мийпъли. Жените имат половин мийпъл отляво, а мъжете половин отдясно… с изключение на Gogo, който има половин мийпъл от двете страни. Предполагам парти пийпъл винаги е имало.

Ако искате да научите как се играе точно играта, няма да го научите от тук… а вероятно и от книжката. Правилата са написани като от някой надрусан със стегозавърски жълтък Гого по време на фиеста парти за инициация -разхвърлени, неясни и оставят лош вкус в устата ви.

Ако все пак преодолеете опита на книжката да ви откаже от играта, ще откриете, че вътре се крие сладко бижу. Dinoblivion не е комплексен декбилдър. Това, което правите е да теглите от вашето си лично тесте карти всеки ход и да ги играете за най-различни неща. Можете да ги използвате за:

  • Лов за събиране на храна (храната е един от ресурсите в играта)
  • Специално умение
  • Бой с динозаври
  • Създаване на нови хора (buddies), като комбинирате половинки мийпъли
  • Комбиниране на персонаж с умение

Има два основни типа карти. Персонажи и Умения. За да използвате умение, трябва да „жертвате“ един персонаж и няма да можете да правите нищо друго с него този ход. Това ще ви поставя в редовни мозъчни сблъсъци и важни решения.

В играта има няколко нива динозаври и за да ги биете трябва да съберете тонове оръжия, но ще си струва – защото освен директни точки в края на играта, получавате и готини бонуси.

Dinoblivion има интересен таймер. Тя свършва или когато избиете достатъчно динозаври или когато основното тесте с карти се изчерпи. Това тесте стои в средата на масата и постоянно се обръщат карти в две купчинки. Ако то свърши, играта също приключва.

Много неща се въртят около това тесте. Всеки път щом ви свърши вашето лично тесте и разбъркате изхвърлените си карти, ще трябва да обърнете брой карти от средното в зависимост от това колко динозаври сте претрапали до този момент.

Тези две купчинки, които са до тестето са и своеобразния магазин, от който можете да си купувате карти всеки ход и да си подобрявате личното тесте. Понеже винаги виждате само две карти и те често се променят не благодарение на ваши усилия, виждам как това може да се стори на много от вас „случайно“. И е. Декбилдърите разчитат на това да можеш сам да си изградиш тестето, а тук зависиш доста от шанса. Лично за мен това не е проблем. За разлика от бехемоти като Доминион и други състезателни и балансирани игри от този тип, Dinoblivion разчита просто на… фън. Понякога ще ви се получи яко тесте, понякога не толкова, но каквото и да направите ще си изкарате яко с древните племена и Гого. Друг е въпроса колко бързо ще се изтърка хумора.

Заключение

Dinoblivion e нелош декбилдър с оригинално представена тематика. Играта е изпълнена с хумор и ще ви вкара в атмосферата, че и понякога в малки историйки. Да, има кусури в правилата, които главно се изразяват в тяхното изразяване в книжката, но веднъж щом подпалите динозаврите, всичко ще си дойде на място. Артът е хумористичен, а компонентите са на ниво.

Тук има доста по-голяма доза шанс от повечето декбълдъри и решенията ви се определят по-скоро от тактическите възможности, отколкото от някакви дългосрочни стратегии.

С други думи Dinoblivion няма да ви разтърси, но понякога имаме нужда просто от един GOGO, за да ни оправи деня.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинално представена тема
  • Хумористичен и необичайно тематичен геймплей
  • Задоволителна дължина – около 40 минути.

МИНУСИ:

  • Кофти написана книжка с правила
  • Може да се играе само от един или двама души
  • Повече случайност, отколкото бихте очаквали
  • Липсват ми кадилаците

 

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Deranged – Върколашки истории

Вашият коментар

Hobby World не са популярни с грандиозните си стратегически игри с фигурки. Затова се изненадах, когато видях, че издават биткаджийска игра с миниатюри . В крайна сметка обаче се оказа, че това все пак не е грандиозна стратегическа игра. Това е… Това е… Не знам какво точно е, но не е и обикновена биткаджийска игра.

Deranged е забавно размятане на шамари, но с връткав декбилдинг елемент. Като казва връткав, имам предвид буквално „връткав“ – заради декбилдинга.

В Deranged целта ви е е да се изчистите от всички проклятия, които ще трупате неизменно по време на играта – най-вече от ритниците на вашите приятели.

Всеки играч има фигурка, която се движи из картата, събира предмети и търси начини да се отърве от някакво древно хорърско проклятие, като междувременно се пази от прииждащите изродясали гадове. Ето и проблема – има голяма вероятност и вие самите да сте такива прииждащи изродясали гадове.

Deranged е нещо като декбилдър. Това означава, че започвате с карти, които ви позволяват да движите героите си из картата, да събират предмети, да се бият и да правят всякакви щуротии. По време на играта, ще подобрявате тестето си от карти, като добавяте още готини работи и съответно ще си изградите двигател от шантави готинирийки.

Както споменах обаче, вие самите можете да се превърнете в гноясал гад, ако ви прокълнат, убият или ви направят някакви други неща. В този случай, през нощта вие сменяте фигурката си с фигурка на „deranged” и… обръщате цялото си тесте с лицето надолу. Всяка карта има два ефекта – ефект на нормален герой и ефект на Deranged. Ефектът на Deranged е по-мощен и счупен, но понеже като си полудял не можеш да правиш кой знае какви полезни неща, вашата цел, докато сте гад е просто да трепете останлите.

Това е основата на играта – обикаляте картата, търсите предмети и начини да си лекувате проклятията през деня, а през нощта полудявате и шамаросвате всички останали.

Заключение

Deranged е полу-парти игра за геймъри, които обичат да се мразят един друг. Артът и компонентите са разкошни, а концепцията е оригинална. Тежката доза слоеве малки правила правят достъпността на играта тежка като чувал мокри компири, но ако дадете шанс на играта, тя би могла да се изплати.

Някои от механиките са оригинални, а декбилдинга, макар и не особено дълбок, се справя със задачата си. Аз имам само един проблем с играта, който определя желанието ми да не я предпочитам пред други, които ми носят подобно усещане – времетраенето на геймплея е повече, отколко би ми се искало за този жанр – продължава около час и половина – два. Ако искам нещо, в което да размятам шамари на приятелите си, бих предпочел Wildlands – носи подобно усещане, но геймплеят е не повече от час.

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлични компоненти
  • Страхотни илюстрации
  • Оригинален декбилдинг елемент
  • Огромно взаимодействие между играчите
  • Задоволителна преираваемост

МИНУСИ:

  • Продължава по-дълго, отколкото бих искал
  • Има твърде много малки правила, което прави играта неподходяща за нови хора
Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Heroes of Tenefyr – повече от декбилдър

Вашият коментар

Декбилдърите очевидно не умират, но смело мога да кажа, че еволюират. Най-успешните от тях осъзнават, че добрият декбилдър трябва да остави назад корените си и да се впише хомогенно в цялостта на играта като обикновена механика. С други думи – модерните декбилдъри използват само идеята за декбилдинга и смесват механиката в нещо по-голямо или по-оригинално.

За тези, които не са запознати, „декбилдинг“ механиката в класическия си вариант (затвърден от Доминион) работи по следния начин – всеки играч започва с тесте от карти, като всеки ход тегли от него на сляпо и играе карти. По време на хода си може да купува още карти, които да смесва с тестето си и така с всеки изминал ход решенията ви ще стават по-стратегически насочени спрямо това, което слагате в тестето си.

Heroes of Tenefyr използва клишираната идея на декбилдинга и добавя банално, скучно и още по-клиширано фентъзи като своя тема, така че на теория, играта би трябвало да потъне в забрава някъде сред океана от безлични декбилдинг клонинги.

За щастие, дизайнът на играта е пипнат със смелост и позволява на играчите да имат вълнуващи и динамични решения.

Играта пристига с доволно количество карти, от които влизат по-малко от половината, което създава отлична преиграваемост. Тези карти пристигат в твърде голяма кутия за това, което има в нея. Създателите са решили да вкарат разделители за различните тестета, което не е нечувано за игрите с карти. Проблемът е, че картите са толкова малко, че дори и с разделителите няма как да задържите картите подредени. Има два варианта. Първият е да сложите всичко в пликчета, като нормален човек, на който не му се занимава с глупости. Вторият е да ползвате оплътнители, които да ви позволят все пак да държите картите в кутията по начина,  по който създателите са предвидили. Лично аз използвам два дунапренени уплътнителя, които ми бяха излишни от Smash Up. Размерът не беше перфектен, но някак си кутията се затваря с тях.

Отделих толкова внимание на кутията, защото подредбата й е важна за сетъпа. Подготовката за игра би могла да отнеме значително време, ако просто нахвърлите картите несортирани в кутията.

На масата се слагат десет подземия (тестета) с по четири карти във всяко. Под всяко подземие се слага по една награда. Трябва да намерите един от четирите боса и неговите карти, след което да ги поставите някъде в страни. Освен това всеки герой започва със специфични 12 карти.

Heroes of Tenefyr е кооперативна декбилдинг игра, която симулира мачкане на гадове в подземия, или както е по-известен този жанр – „dungeon crawl”.

Целта на играчите е да бият големия бос, но преди това да преминат през редица малки гадчета и да получават сериозни бонуси от това.

Как ще подходите към играта зависи изцяло от вас. Пред играчите ще се видят 10 подземия от 5 различни нива, като от всяко подземие се вижда по един гад, с който първо трябва да се справите.

Ако решите, вие можете да скочите направо в подземие от пето ниво и ако успеете да го минете (а няма) да получите отлични награди!

Ако пък ви скимне, можете изобщо да не влизате в подземията и направо да се хвърлите на боса. Очевидно е какво ще се случи с вас.

В Heroes of Tenefyr има две основни механики – декбилдинг и „пушурлък“ (push your luck).

Играчите избират едно от подземията и се опитват да се справят с колкото се може повече гадове от там. Всеки гад има определена сила (която зависи от броя играчи) и играчите трябва заедно да я преминат.

Когато е ваш ход вие теглите точно три карти от вашето тесте. Ако не си харесвате ръката, можете да я изхвърлите и да теглите други три карти. Можете да правите това колкото искате пъти. Тук идва „пушурлък“ моментът. Да, ако не сте доволни от ръката си, бързо можете да прециклите тестето си, но ако то свърши, вие не си връщате моментално изхвърлените карти. Вместо това излизате от битката, докато приятелите ви решат да излязат от подземието или бъдат изритани (което е по-вероятно, защото шансовете им ще бъдат много по-малки без вас).

Картите в базовото тесте на всеки играч са шест карти с „1“ и шест карти с „0“… плюс мощна карта, която е тематично свързана с класа на вашия фентъзи герой.

Ако гадът има сила 6, не се притеснявайте, че сте изкарали само сбор от две. Може би приятелите ви ще помогнат. Всеки играч има възможност да обърне по три карти. На теория винаги е по-добре да биете гадовете с възможно най-малко ходове, но на практика, понякога трябва да забавите темпото, за да може правилния човек да получи правилната награда, понеже е нанесъл финалния удар.

Ето една от основните врътки в играта. Всеки гад има сила и умение, с които трябва да се справите, но щом го победите, вие вземате картата му, обръщате я на 180 градуса, четете умението, което тя ви дава и я слагате във вашето тесте.

Ако успеете да се справите с всички 4 карти от подземието, тогава всички ще получат мощен бонус, който ще ви помогне за по-нататък. Най-често този бонус е чистене на излишни карти от тестето ви или раздаване на карти от един играч на друг.

В тази игра има доста разменяне на карти и това не е хаотичен и безсмислен момент. Всъщност – това е може би най-важната механика в играта.

Такаа… тук идват двата единствени проблема, които аз имам с Heroes of Tenefyr.

Първият се оправя автоматично след няколко изигравания, но трябва да имате предвид, че това е игра с много текст. Всеки гад има умение, а освен това под всеки гад има второ умение, което всъщност ще влезе в тестето ви. В началото на играта обръщате 10 карти с различни умения, като половината ще са с лицето надолу. Под всяко подземие пък има карта с награди. Дори босът е тесте с една от картите с лицето нагоре. Ако играете играта за пръв път, цялата тази информация ще ви дойде нагорно и вероятно първата ви игра ще ви се струва крайно случайна. След няколко изигравания мога спокойно да кажа обаче, че гадовете и уменията лесно се запомнят, а и не всяка карта е напълно уникална, което в този случай е плюс. Уменията са интуитивни, и което прави играта повече от добра – в повечето случаи те са вълнуващи и се комбинират едно с друго, така че можете да си направите прекрасно тесте от брилянтно смесващи механики… или не.

Тук идва вторият ми проблем. Дори и да знаете наизуст всяка карта, играчът, който получава бонуса е същият, който нанесе решителния удар над гада. И понеже това е пушурлък игра, вие никога не сте сигурни кой точно ще вземе наградата. Това може да е много важно, защото в Heroes of Tenfyr, за да сте успешни, трябва да балансирате тестетата между играчите. Тук стратегията един играч да има супер силно тесте за сметка на останалите не работи, защото теглите само три карти на ход и трудно можете да направите много щети. Да, много от уменията дават допълнително теглене, но това само означава, че бързо ще ви свърши тестето и излизате от битката.

В играта има и карти, които са специфично свързани с класовете на героите и стават почти безсмислени в ръцете на останалите. С други думи, на вас ви трябват много конкретни карти в конкретни тестета, а случайността може да създаде странни ситуации.

В HoT има редица умения за размяна на карти, но тези умения изглеждат като пришити, само за да оправят проблем, който не би трябвало да съществува на първо място. Според мен щеше да е много по-чисто просто играчите да решават в чие тесте да отива спечелената карта, вместо да се правят извънкласни изчислителни техники за това кой да довърши гада. И понеже много от играта е концентрирана в това случайно меле, едно домашно правило би развалило баланса.

Не казваm, че играта е счупена, а че просто е имало по-добър и по-чист подход към „декбилдинга“, според мен.

Всъщност има още едно нещо, което ще усетите странно в тази игра. Това е играта с различната бройка играчи. Тук уменията на героите са специфични и ако играете с по-малко играчи, да кажем с трима, тогава един от тях няма да участва. Тук не може да има случайно изтегляне на стартови герои. Според мен барда и клерика винаги трябва да участват. Те са съпорт персонажи, но уменията са им твърде силни за пропускане – те подсилват щетите, които нанасяте или ви връщат карти обратно в ръцете.

От друга страна, те не са достатъчно силни, ако играете с по-малко играчи. Да, ако сте двама, ще играете с по два персонажа в тесте, но това пак създава странни ситуации, които не съществуват в играта с четири човека, например.

Най-ужасният начин да играете Heroes of Tenefyr е соло. По принцип не съм соло играч, но имах рядкото нещастие да пробвам тази сам. Ако играете соло, вие не просто смесвате два персонажа в едно тесте. Вие добавяте двойно повече начални карти – 12 единици и 12 нули. Когато имате ход вие обръщате два пъти по три карти. Проблемът е, че така разпределено тестето, то става ТВЪРДЕ ТВЪРДЕ случайно и контролът е почти нулев. Освен това всяка една спечелена карта влиза в това тесте и то ще стане масивно само няколко хода по-късно. Всеки любител на такива игри знае, че това е недопустимо за печеливша стратегия.

В играта има и Achievements :

Заключение

Heroes of Tenefyr е оригинално допълнение към колекцията на всеки фен на декбилдърите и любителите на фентъзи dungeon crawl жанра. Тя предлага оригинални механики и тематично усещане. Първите ви игри ще бъдат странни и случайни, но след това ще познавате картите само от пръв поглед и ще знаете какво да правите. Уменията на картите са вълнуващи, а комбинациите за тестето ви са почти безкрайни. Push your luck елементът създава УАУ моменти, а битките често са непредвидими. Играта не е извънредно трудна, но това не означава, че няма да се озорите, за да я победите.

Всичко изглежда балансирано с изключение на две неща – случайно наградения победител и… този проклет Chaos Dragon! В кутията има четири боса и един от тях е Chaos Dragon. Едно от уменията му е да събере тестетата на всичките ви, да ги разбърка и да ви ги раздаде случайно и по равно. Да, тематично е, но обезсмисля цялото ви строене на тесте.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален геймплей
  • Вълнуващи умения и комбинации
  • Огромна преиграваемост

МИНУСИ:

  • Декбилдинг частта може да бъде доста случайна
  • Соло играта не струва
  • Изгорете картите „Chaos Dragon“
Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Hardback – Отличен брейнбилдър!

Вашият коментар

Пропуснах първата от поредицата – Paperback и скочих директно на това. Ако не сте запознати, поредицата смесва строенето на думи (ала Скрабъл) и декбилдинг (ала Доминион и подобни). Уаа?

Ако сте срещали и други игри на Тим Фауърс, ще разпознаете стила на кутиите му – малки, правоъгълни, не се затварят напълно и са ФРАШКАНИ с компоненти.

Hardback идва с тонове карти, токъни, референции, книжка, че дори и борд за точките.

Освен това, тук има купища модове и вариации, като дори можете да играете кооперативно.

В основата си обаче това е класически декбилдър, в който всеки ход играете карти, за да печелите пари и точки. С парите си купувате още карти, а с точките – печелите.

Врътката тук е… как играете тези карти? Не можете просто да си изберете карта и да я свалите. Тук вие се опитвате да образувате дума с буквите от ръката си. Ако успеете – сваляте въпросните букви, а останалите изхвърляте.

Спасителният пояс тук е правилото, че можете да заместите която и да е буква от думата, която искате да направите с карта с лицето надолу. Така ще си направите думата, но няма да ползвате умението на тази карта.

Другата врътня в Hardback е използването на мастило. В играта има токъни с мастило,  които си ги купувате лесно с пари, а и доста карти ви ги дават допълнително.

По време на вашия ход, можете да харчите мастило, за да теглите още карти. Уловката е, че всяка карта изтеглена по този начин трябва да бъде ползвана в думата ви. Така че внимавайте като си купувате много „W”-та или “X-ове”.

В играта има и ресурс – „eraser“, с който можете да махате мастило, ако сте забили твърде много, но той се намира трудно и само от определен вид карти.

Всяка една от картите е различна. Самите карти са разделени на 4 жанра, като всеки жанр има спецификите, които очаквате от всеки добър декбилдър – контрол на дека, контрол на пазара, пари, точки.

Hardback използва механика, която вече изглежда като запазена марка на Star Realms и Hero Realms, в която колкото повече карти от един вид играете, толкова по-силни умения ще имате. С други думи, тук ще се концентрирате в един или два жанра, за да сте успешни.

Големият мозъчен туист обаче идва от това, че освен за умения и вид, вие трябва да гледате и за буква. Обикновено по-хубавите умения идват с по-трудна буква и сякаш никога няма точно на вас да ви се паднат подходящи букви на пазара.

С други думи, най-важното в Hardback е да имате лесни букви. Тук изграждането на думи може и да изглежда лесно, но когато има само съгласни мозъкът ви започва да се пече.

И понеже никой не обича да чака, докато опонентът му е в паралелната вселена на парализираните умове, правилата ви позволяват да играете думата си по време на ходовете на другите играчи. Това означава, че по това време можете дори да си харчите мастило, за да теглите карти. На теория, това означава, че ходовете би трябвало да са бързи – всеки е готов и само си взема карта от пазара. На практика обаче, щом всички мислят по време на хода на другия, това означава, че всички мислят постоянно! Това може да е дооста изморително… и понякога объркващо. Открихме, че ако всички играят едновременно, това създава определени ситуации на странен тайминг. Ако всичко се проследи правилно, има изход, но… в общия случай това си е пасианс, в който мозъкът ви е забил на „loading”.

Ако това не ви е достатъчно, можете да хвърлите няколко модула – специални умения (които не изглеждаха достатъчно балансирани), евенти, които да ви затрудняват дори още (садисти!), мисии, които ви дават допълнителни точки за дълги думи (това забързва играта, така че го препоръчвам), както и опция да купувате точки за пари (също препоръчвам).

Заключение

Hardback причинява мозъчни щети. Поне за нас – българите, чийто майчин език не е английски. Разбира се, стараем се да сме с високо самочувствие и да се правим, че го знаем тоз пуст език, но когато ножът опре до гърлото, или в по-точен термин – трябва да измислите дума с w, x, n, c, r и едно y, тогава се разбира кой е голям мъж и кой си е купил дипломата. Казвам, че е важно да знаете английски, защото за нас това беше по-важно от готините умения и врътките, които можете да получите като преживяване.

Има начин да заобиколите умственото си мъчение, и това е да купувате слаби карти, но с добри букви. По този начин си гарантирате хитри комбинации, но от друга страна сваляте гъзар левъла до такава степен, че няма да можете да се фукате, че сте написали “quixotic”. Не. Не я знам. Потърсих сложни думи в гугъл. Колкото и да съм използвал английския се оказа, че в Hardback мозъкът ми получава такъв запек, че мога да измислям само думи като “dog”, “cat” и “fart”. Защото съм тъпак. И простак.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинален смес между механики
  • Декбилдингът е изпипан и работи отлично
  • Push your luck механика, която вдига адреналина
  • Изпитва знанията ви по английски

МИНУСИ:

  • Предизвиква една от най-сериозните аналитични парализи, които съм срещал
  • Продължава по-дълго, отколкото трябва

Източник на снимките: Boardgamegeek.com

 

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Vikings: Raid & Conquer – поредната викингска игра или?

Вашият коментар

Въпреки че първия сезон на Викинги за мен беше дидактична мъка, прилягаща за History Chanel, то от втори сезон нататък създателите осъзнаха, че историята и драматургията са по-важни за създаването на художествена поредица по истински случай, отколкото „вижте колко знаем за викингите“.

Последните сезони не просто засилиха визуалната част и ефектите, но и развиха персонажи, които въпреки очакванията успяха да заместят Рагнар, който и без това беше завършил сюжетната (и историческата) си цел. С други думи, Викинги, за мен, е отличен сериал не само, заради художествената си стойност и добрата драматургия, но и заради динамичния начин на разказване на реална история. Бих го определил като съвременна класика.

Бих ли могъл да кажа същото и за Viking: Raid & Conquer? Ами… На първо място, не мога да не спомена и Viking Gone Wild в това ревю, тъй като и двете игри се появяват почти по едно и също време, и двете игри са декбилдъри, и двете игри представят сравнително иновативна (като за декбилдър) система за атакуване на другите играчи.

Основната разлика, разбира се, е че Viking: Raid & Conquer използва официално темата на сериала, а Viking Gone Wild се подхранва със стандартни викингски стереотипи и „анимиран“ арт. Viking: Raid & Conquer използва картинки от сериала и докато в повечето игри, които правят такива неща това ме дразни… тук също. За мен, най-добрият арт в игра, която използва официално IP-то на определен франчайз е Alien Encounters: A deckbuilding Game (ха, отново декбилъдър, ти да видиш). Там илюстрациите са напълно оригинални. Разбирам, че пичовете са дали сума ти пари за купуването на правата за сериала и допълнителен харчлък за илюстрации би бил главорезач, но все пак – това прави играта „тренди“ (игра, която би се изтъркала, когато сериала се забрави) и… сива, основно заради убитите цветове от сериала. За телевизия може и да върви, но за статична картинка е просто скучно.

Стига толкова за визуалната част. Ако геймплеят предлага нещо оригинално, дори сивотата на илюстрациите може да остане назад. Трудно е да бъдеш оригинален в декбилдър, тъй като жанрът е пренаситен. Въпреки това, Viking: Raid & Conquer се предлага почти като нещо самостоятелно. Това най-много си личи от презентацията на играта в книжката с правила. Правилата на играта не са сложни, но книжката си е бая дебела. Това е защото вътре се говори за това какво е декбилдър и носи усещане за игра, която цели хората, които никога не са играли игри. Почти е обяснено какво е настолна игра, по принцип. Това не е минус, просто реших, че си струва да бъде споменато.

В основата си, това е класически декбилдър. Ако не сте запознати с жанра – теглите 5 карти от ваше лично тесте и играете всички карти. Картите ви дават статистики и пари. С парите купувате нови карти, които отиват в тестето ви. С течение на играта, вие ще сте си построили уникално тесте, подходящо за ваша стратегия.

В тази игра има няколко начални рунда, в които нямате право да се атакувате – само да зареждате тестето си.

Целта ви е да събирате точки… duh. Това става посредством нападения и погребения. И двете механики използват едни и същи карти, но погребенията се правят по-трудно и някак си стават плавно и естествено, докато нападенията са основния мотиватор за строене на тестето ви. С вашите карти можете да нападате карти от голямата дъска в средата на масата, можете и да нападате другите играчи. Успешна атака по другите ви позволява да крадете от тях – може би силни карти, които едва са си купили или пък дори картите, които те са нападали (това е доста по-трудно). В момента, когато някой има конкретен брой от тези карти играта свършва и се броят точки.

Така! Най-хитрата част в играта е свързана с ей тия дискове.

В началото на хода всеки решава тайно какво ще прави по време на хода си. Може да атакува конкретен играч, може да играе защитно, може да отиде на самотно нападение по картите на борда, а може и да извика Raid Party, което би могло да предизвика много по-успешна атака.

Атаката по другите играчи става лесно. Смятате атакуващите точки на нападателя и се гледа дали те надвишават базовата защита на защитника. Ако защитника е играл „защита“, то той може да добави картите си с „атака“ към общата си защита. С други думи, ако някой е играл защита е много трудно да му нашокате канчето. Освен това, той има право да „погребва“, което би му спечелило някоя карта от дъската, без да се бие. В началото на играта почти всеки ход… почти всеки играч ще играе защита.

Тази механика наистина създава напрежение и Визини ефект („Ако направя това и той направи това, значи че ще стане това… но ако той си мисли също така…). С други думи, това е фокуса на играта и това, което я отличава от всички останали подобни игри. В нея има собствени интриги и оригинални моменти, които биха ви задържали вниманието. А ако ви липсват карти в иначе готината кутия с як инсърт, ще откриете огромното празно място…кхъ…кхъ… разширения… кхъ.

References. References everywhere.

Заключение

Vikings: Raid & Conquer e оригинална игра. Оригинална в смисъла на това, че предлага нови механики върху вече позната система. И въпреки, че те са достатъчно изпипани, че да направят играта различна, останалата част от геймплея не предизвиква никакви уау моменти, а изображенията от сериала не успяват да създадат тематичността, която Викинги заслужава.

Колкото и да се опитвам не мога да не сравня тази игра с Vikings Gone Wild. Другата игра определено избива с по-добри цветове и повече оригинални моменти, въпреки че наистина бойната система във Vikings: Raid&Conquer е доста по-смислена и… агресивна.

Аз имам и двете игри и се запитвам. Имам ли нужда от двете?

ПЛЮСОВЕ:

  • Отлично качество на компонентите
  • Оригинална механика за атаки
  • Лесни правила и много референции
  • Викинги е… страхотен сериал

МИНУСИ:

  • Визуалната презентация не е нищо особено
  • Геймплеят, извън механиката за атаки не предоставя нищо ново

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://vikingscardgame.com/“ target=“blank“ ]Vikings: Raid & Conquer[/button]

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Доминион – игра за победители

1 коментар

Оказа се, че да се пише ревю за любимата игра, не е никак лесно. Почвам да пиша вече за 3ти път. Но все пак е първата ми статия тук и е нормално да трябва да вложа повече усилия и пот, за да стане нормално за четене. Аз съм Кръстьо и участвам в BigBoxAcademy – три месечно „обучение“ (за мен е по-скоро предизвикателство) за влизане в екипа на този прекрасен сайт. И първата ни задача с Денис, бе да напишем по една статия за любимите ни игри. Сега разбирам демоничният план на Деян. Ако трябваше да пиша нещо за игра, която не ми харесва – като Unfair примерно – това нямаше да е много трудно. Да оплюеш игра, към която не изпитваш никакви положителни чувства, защото просто не я бива, звучи лесно. Обещавам да напиша някой ден малкото чувства, която Unfair предизвика в мен, поне през единствения път, в който я играх. И знам, че ще си остане единственият.

Друго обаче е с Доминион, играта за която всички знаят, че ми е на челно място в списъка с любими игри. Заедно с A Feast for Odin, но за нея също друг път ще говоря. Ако някой ден дойдете в нас, няма как да не забележите, че Доминион е на почит в този дом. Заедно с жена ми обичаме тази игра от първият път, в който я играхме. Тогава започнахме с Доминион на български, за жалост единствено първото издание от 2008 е преведено на български, а сега имаме второто издание на английски + 9 от 10-те излезли на пазара експанжъна. Някои намерихме в Англия, а други ни ги докараха чак от Америка. На това ако не се казва отдаденост, то не знам на кое.

А от къде идва тази отдаденост по една игра от 2008-ма, която е обикновен декбълдър? Всъщност първия читав декбилдър и затова го наричат бащата на декбилдърите. И не е декбълдър с тема като „Clank!: A Deck-Building Adventure” или „Thunderstone Advance“. Както каза Деян в неговото ревю от 2015та година – в Доминион тема няма. Повечето имена на карти и рисунките са средновековни, но до там свършва темата. И в Шаха тема няма, и в таблата няма. А в белотът още по-малко има тема, но въпреки всичко сме играли тези игри безброй пъти. И децата и внуците ни ще ги игрят. Мисля, че и Доминион ще се играе от внуците ми. Защо ли?  Заради механиката, от която извира простота. Всеки играч започва своя ход с 5 карти, от които може да изиграе една карта действие и да купи една карта с парите от ръката му. След това всичко се изхвърля и се теглят нови 5 карти. А когато няма какво да се тегли, се взимат изхвърлените, разбъркват се и се тегли от тях. И така докато свършат картите с победни точки или три от тестетата с карти свършат. Елементарно Уотсън. Е, ако беше само това играта, надали щеше да преживее и месец. Защо тогава се играе вече 9 години и има излезли 10 експанжъна? Защото тези карти действие (над 250 вида излезли до момента) ти дават неограничени възможности.

Тук започва състезанието. И тук тотално не се съгласявам с мнението на Деян, че интеракцията в играта е сведена до нулева.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“http://bigboxgamers.com/dominion-review/“ target=“blank“ ]Ревюто на тоз Деян[/button]

И определено не можеш да си развиеш една тактика, с която да печелиш през повечето време. Защо ли? Защото картите почти винаги са тотално различни – все пак всеки път участват едва 10 вида от всичките 250. И всяка една карта е важна. Още повече, когато добавим специалните карти, наречени „Пейзажи“ и „Събития“. Тук интеракцията е толкова съществено важна. Аз го приемам като състезание от Формула 1. Там целта е да пресечеш първи финалът. Но можеш ли да направиш това, ако не си си изградил чудесен двигател (в случая с Доминион това са съвкупността от точният брой и точните карти дейтсвие) и ако нямаш достатъчно гориво (така бих нарекъл картите с парична стойност)? Нима не е важно да следиш кога другите играчи влизат в бокса и сменят гуми (сменят стратегията си) или зареждат с гориво? Нима можеш да бъдеш сигурен, че твоя двигател е по-силен и няма да бъдеш задминат на финалната права, ако не си изследвал от какви части се състои? Има ли турбо, няма ли. И прочие. Пак ще сравня Доминион с Шаха. Ако не следиш ходовете на противникът е възможно да бъдеш матиран дори в 2 хода (Fool’s mate). В Доминион са необходими малко повече, но ако не се внимава постоянно, лесно може тестето ти да се окаже пълно с „мъртви“ карти, както ги наричаме ние, и да нямаш време да се възстановиш. Нямало интеракция – аде бе. (бел. ред. Ревюто на Деян (моето) се отнася само за базовата игра).

Custom made!

В тази игра всичко е важно – от наличните карти на масата, през своята стратегия и през тази, която опонента ти крои. Всеки ход е важен. Това ме пристрастява към тази игра. Естествено, не е за всички, защото много хора играят заради темата или не играят заради победата. Е аз не съм от тях. Тази игра е подла – има много атакуващи карти, които малко или много пречат на опонента ти. Тази игра е за състезателни и обичащи победата хора. Такива, които са готови на всичко, за да спечелят. Случвало ми се е да побеждавам с 1 точка, като купя последната карта от третото тесте и така играта да свърши. В противен случай щях да бъда съсипан и смазан от хубавата машина, която опонента сътвори, Негова грешка бе, че го направи твърде бавно.

Ако не сте играли Доминион е задължително да го пробвате. Ако не ви хареса, то нека предположа, че просто не сте спечелили. Няма по-задоволяващо и пристрастяващо от това да си съградиш стратегия в началото на играта и да видиш как тази стратегия смазва противника. Доминион е епична битка между пълководци, разполагащи с една и съща по брой и сила войска. Кой ще победи, ще се разбере от таланта, виждането, и сърцето им.

Ако някой нарича себе си състезателен играч, а няма в колекцията си, или в по-лошият случай, не е играл Доминион, то позволете ми да нарека този човек лъжец. Не е в мой стил да съм толкова груб, но говорейки за най-добрата игра, която съм играл до този момент в живота си, не мога да не бъда емоционален.

Някой ден ще ви разкажа и за прекрасната кутия в която държа всичките около 3000 карти, които имам, направена от прекрасната ми съпруга. Ще ви разкажа и за любимите ми карти от играта.

Ако не сте съгласни с казаното от мен, ще се радвам да прочета вашите коментари в секцията за коментари по долу. А ако се съгласявате – то още повече бих искал да прочета това.

До скорошни срещи!

бел. ред. – What’s in the booox!? (a.k.а – Седем)

 

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Dice Forge – Завод за хора с малки пръсти

Вашият коментар

Ще започна с едно твърдение, коeто безпардонно ще открадна от един колега, като още по-нагло ще го перефразирам, защото ме мързи да го търся отново как беше точно. Не се притеснявам да го направя, защото говоря за Ицо от Board Delights. Той твърди, че Dice Forge е новият Mystic Vale. Напълно съм съгласен, че стъпките, които и двете игри предприемат са напълно еднакви, и въпреки че игрите са на две различни компании, а и двете са доста различни сами по себе си, запознатите не могат да отклонят глава и да отрекат приликите в подхода.

Най-голямата сила на Dice Forge е нейната иновативност, макар и тя да е леко плаха. Това е игра, в която си „строите“ зарове (от тук и името).

Всеки играч разполага само с два зара, които ще мята неуморно цяла игра, но страните на тези зарове могат да се сменят. Методиката за смяната е малко трудна и изисква известна доза ловкост и сила, но щом свикнете… ще сте свикнали. Това са огромни пластмасови зарове със страни, които здраво се забиват в центъра, което от една страна прави изваждането им трудоемко, но от друга ви гарантира, че няма да се счупят или дори амортизират лесно.

Второто нещо, което ще забележите щом отворите кутията е колко добре всичко е организирано. Всяка плочка, всеки зар, всеки компонент и карта си има място. Независимо колкото тръскате или обръщате кутията нищо няма да падне… което пак, от една страна е хубаво, но от друга – ако има разширение, трудно ще го наместите, ако има нещо повече от карти, като например допълнителни страни на зарове и подобни.

И последното нещо, което се набива на очи е невероятният арт, който наподобавя игри като Seasons и Lords of Xidit. Което би било съмнително, защото илюстраторите са различни, но всъщност не е чак толкова, защото дизайнерът на играта е един и същ и явно си пада по този силно изпъкващ ярък и красив стил. Не знам как по друг начин да го опиша, не съм художник.

Между игрите, които споменах и Dice Forge има още една прилика. И трите може да са с удивителна козметика, но и трите са с крайно безлична и „просто някаква си фентъзи“ тема.

Тук дори това е още по-засилено до такава степен, че само няколко хода след началото на играта ви, всички готини цветове просто ще се слеят и няма да им обръщате внимание. Просто защото Dice Forge e чисто механична игра с красив външен вид.

Нека това не ви кара да затворите прозореца на ревюто и да изгорите компютъра си, защото всъщност играта е добра. Да… Играта е добра. Твърдението, което имах и за Mystic Vale – да, играта е добра. Очаквате Но… и ще получите но. НО – по-късно.

В Dice Forge играчите се борят за точки, като на лично табло събират няколко вида ресурси. В началото на хода на всеки играч, абсолютно всички хвърлят заровете си и получават ресурсите, които са показани върху тях. С тези ресурси играчите или си купуват нови страни на заровете, или си купуват карти, с които от една страна печелят точки, а от друга – специални умения, които да им помогнат нататък.

Тук е момента да споделя, че картите с уменията са повече от колкото ще използвате в играта си, така че ето ви малко разнообразие.

Уменията могат да бъдат готини, но, особено първите ви игри, вие вероятно ще се концентрирате в купуването на нови страни на зарове, поне през първите две трети от играта. Дори и да нямате нужда, пак ще го правите – неизбежно е. Просто това е фокусът на играта и тръпката ще е по-силна от вас.

Картите с умения, а и някои от страните на заровете, биха ви дали тук-таме някое конфротационно умение, но през по-голямата част от играта няма толкова да се интересувате какво правят другите. В Dice Forge предимно ще си гледате вашата купичка и ще се чудите как по-оптимално да си я запълните със супа от точки.

Оптимално… но все пак това са зарове. Ако сте счупен в „търкалъка“ като мен, винаги ще хвърляте абсолютно безполезни неща, а тъпата и безсърдечна усмивка на приятелите ви, които сякаш винаги хвърлят това, което им трябва няма да помогне на отчаянието ви.

За мен най-голямата изненада беше времетраенето на играта. Въпреки стандартната за голяма игра кутия, Dice Forge всъщност е лека филър игра, която ще разцъкате за 30 минути, често и по-малко. Тук няма сложни избори, няма кой знае какви тактически, да не говорим стратегически решения. Вие просто ще мятате зарове и се надявате най-после да ви се паднат тия скапани кристали, за които сте похарчили цели 12 злато! Всъщност, това което отнема най-много време от вашия ход е смяната на страните на заровете. Не е особено трудно, но както казах е леко трудоемко и внимавайте да не играете върху някой нацепен декинг (все още под дъските на терасата на брат ми лежи част от Ubongo), защото страните хвърчат, повярвайте ми.

Късото времетраене не е негатив – напротив, това е нещо страхотно за тази игра, защото лекият й характер иначе би станал леко нахален и би ви писнал.

Това, което е негатив обаче е точно преиграваемостта на играта. Ето го онова НО, за което вече бяхте забравили. Мисля, че в Dice Forge са вградени 20-30 игри, което може да ви звучи много, но обикновено ще играете по 2-3 наведнъж, защото докато сте почнали, играта свършва. След тези 20-30 игри обаче ще се окаже, че искате още. Още карти, още страни на зарове, още „врътки“ и комбинации. Точно тук е и основното сравнение с Mystic Vale. И двете игри подхождат оригинално към „дек билдинг“ жанра, като и двете добавят иновативни механики. Но и двете вземат плахи решения за добавяне на още „месо“ по играта. Така както е Dice Forge може да е с пъти по-добра от Mystic Vale, но имам чувството, че й трябва още нещо, за да стане абсолютния хит, който би трябвало да бъде. Сигурен съм, че Libellud ще изкарат разширения, защото играта е приета отлично по цял свят, и съм сигурен, че ще бъде още по-добра. Засега обаче съм притеснен това да не бъде заглавие, което ще се скъсаме да играем една-две седмици, а после ще забравим на рафта.

Заключение

Dice Forge е добра игра. Да, добра игра е. Въпреки липсата на дълбочина и съмненията ми за преиграваемост, мисля че тук можете да откриете страхотно забавление и вълнуващи „ЙЕС!“ моменти. Външният вид, илюстрациите, качеството на самите зарове – всичко е повече от отлично. Механиките са изчистени и ясни, като можете да обясните правилата за по-малко от пет минути. Компонентите са идеално организирани в кутията и подредбата на играта едва ли ще отнеме много. Е… прибирането може и да ви позатрудни, защото ще трябва да махате всички страни, които сте закачили за заровете си и да сложите стартовите, но както вече казах – ако свикнете, ще сте свикнали.

Силно се надявам Dice Forge да не поеме по стъпките на Mystic Vale, защото не чувате вече да се говори толкова за онзи „иновативен“ декбилдър. Надявам се обаче една-две разширения да добавят количеството месце, от което Dice Forge искрено се нуждае, за да може да бъде котва в колекцията на всеки геймър.

ПЛЮСОВЕ:

  • Иновативна механика за строене на зарове
  • Страхотен визуален стил
  • Перфектна кутия
  • Вълнуващи ходове и „Уау“ моменти
  • Ангажираност дори и по време на ходовете на другите
  • Изненадващо бърз геймплей

МИНУСИ:

  • Несравнимо огромна зависимост от късмет
  • Няма особена дълбочина
  • Съмненения за преиграваемост в дългосрочен план

Играта достигна до нас благодарение на шуробаджанащината ни с Pikko Games, така че съвсем независимо (;)) ви предлагам да се ориентирате натам и ако ви харесва как звучи да направите нещо, с което евентуално би се озовала във вашия дом.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://time2play.bg/“ target=“blank“ ]Купи: Dice Forge[/button]

Снимките бяха доставени с пряка кражба от фейсбук от тяхния собственик – Ицо от Pikko Games

 

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

Temp Worker Assassins – търсите игра за офиса?

Вашият коментар

Искало ли ви се е някога да убиете шефа си? Да го нашурикените с наточени компакт дискове? А не ви ли сте е щяло да забодете езика с телбод на онзи досаден колега, който продължава и продължава да разказва едни и същи тоалетни вицове, на които не само, че си се смее сам, но и които продължава да ви разказва, въпреки, че стотици пъти сте му казвали, че не искате да слушате. Или пък не сте ли се се надявали гигантско флопи да се тресне в главата на странната девойка, която вечно се разкарва по коридорите и нито знаете защо е толкова щастлива в този мизерен офис, нито изобщо какво работи, особено при положение, че вие сте единствения служител там… и собственик на фирмата.

Надявам се да не ви се е искало, и още повече, да не сте го направили, защото от една страна не би било особено политическо коректно и от друга – вече имате по-безопасен начин да го правите.

Дизайнерът на играта очевидно е преминал през потискащия живот на стандартния офис служител и въпреки почти оправданата стереотипна агресия на всеки себеунизаващ се кутийкар, се е взел в ръце и е решил да направи играта мааалко по-нереалистична, за което от една страна му благодаря и от друга му казвам Браво за себедисциплината.

В играта, играчите влизат в ролята на нинджи, които пък влизат в ролята на временни служители във фирма, за да извършват поръчкови убийства на фентъзи офис служители. Спирам до тук с убийствата. Не искам да си помислите, че това е кървава и брутална игра. Е, има известно количество литри, но те са стилизирани, а хуморът и забавните илюстрации превръщат преживяването ви по-скоро в забавно приключение, изпълнено със смехове, отколкото в неловко мълчание, понеже играете с шефа си.

Съществата, които ще преследвате са от класически изрази, превърнати по-скоро в буквализми, отколкото в клишета. Пример – Media Giant (буквално гигант), Typing Zombie (буквално зомби), Water Cooler Elemental и още десетки и десетки.

Компонентите в играта са основно карти и въпреки, че кутията изглежда малка, нека ви уверя още сега, че разнообразието кипи. Не само че имате огромно количество цели, но и местата, където поставяте работниците са също толкова много… а всяка игра използвате съвсем малка част.

Така и така съм започнал, време е да поговоря и за механиките.

Temp Worker Assassins е смесица между дек билдър и поставяне на работници, със засилен „пушурлък“ (тестване на късмета) елемент.

Въпреки че поставянето на работници е сравнително стандартно, това може би е най-различния дек билдър, който съм играл. И това не е защото механиките му са нетипични или уникални. Напротив – всичко действа почти като стандартен дек билдър – започвате с еднакви карти, добавяте си нови, изхвърляте стари и така нататък, нормалните таралянканици.

Различното тук се крие в скоростното строене на тесте. И тук не говоря за бърз геймплей – играта трае около 40-50 минути. Става въпрос за толкова светкавично въртене на тестето ви, че от средата на играта има голям шанс всеки ход да си играете всички карти.

Това се дължи на пушурлък елемента, който за мен е най-вълнуващата част от играта.

Целта ви в Temp Worker Assassins е да трепете офис гадове. Това е единственият начин да печелите точки. За целта пращате определен брой работници по места и изпълнявате действията, които основно се състоят в подобряване на тестето ви – добавяне на нови карти, махане на стари, подсилване на други и тинтири-минитири. По някое време обаче вие ще сте позаредили добри карти и смелост, и ще искате да скочите на някой служител, който се е появил в нещо като „пазар за плячка“.

За да го биете, вие трябва да му направите толкова щети, колкото му е защитата. Всичките карти, които ще събирате ще се въртят около това да правят щети. Някои карти подсилват други карти, втори дават бонуси, ако се изиграят в определен ред. Най-много карти във вашето тесте обаче ще бъдат неща от типа „Тегли карта“, „Изхвърли една, тегли две“, „Тегли карта за всяка еди-каква си карта“ и още куп вариации на теглене на карти.

И тук се крие перлата на страхотния пушурлък, който ни предлага Temp Worker Assassins.

Когато вие влизате в битка, вероятно ще имате само няколко молива с атака 1 и една-две карти за теглене на карти. Ако сте си построили добре тестето и знаете, че вътре има силни карти, вие можете да изпитате късмета си и да скочите на офис гад с много повече защита, отколкото атака имате в ръката.

„Скачането на гад“ е единственият момент, когато играете карти. Когато се биете, вие играете карти от ръката си една по една и изпълнявате действието им. В 90 процента от случаите вие няма да имате нужната атака, за да биете някого, но ще се надявате да дръпнете нещо силно с теглене.

И тук играта се превръща в абсолютната мамата-си-джаста-праста.

Ако ви върже, както вече споменах, не само че може да да изтеглите цялото си тесте, но може да се случи така, че да го завъртите два пъти за един ход. Вярно е, атаките остават на масата, но може една карта да ви е казала да изхвърлите други две карти, за да ви даде бонус и вие да сте изхвърлили карти с атаки. Ходът ви продължава и може тези две изхвърлени карти с атаки да се върнат в ръката ви и да ги изиграете по нормален начин.

Битките за мен са вълнуващи, а за някои от хората, с които съм играл играта са „странни“. Така е, странни са, но аз обичам „странното“. Още повече, когато то е интуитивно. Вярно е, че първите ви няколко хода, че дори и първата ви игра нещата ще ви се сторят доста особени, но ви гарантирам, че Temp Worker Assassins е игра, която се „намества“.

Вероятно се досещате, че заради тези битки, понякога има доста изчакване. Така е, и точно заради това, като класически представител на дек билдинг жанра, Temp Worker Assassins е най-добра с трима.

Преди да мина към заключението трябва да спомена за нещо, което ми направи силно впечатление и е нещо, което не е напълно типично за повечето кикстартър игри (Да, това е кикстартър игра). След няколкото ми игри, мога да оценя любовта и вниманието отдадени към това почти кърваво отроче. Не само че балансът между картите и офис гадовете е идеален, но и животът на всеки един гад е толкова добре преценен, че почти винаги, когато биете някого, вие едва-едва успявате да преминете границата на точките му живот. А това е признак за отличен дизайн.

Заключение

Temp Worker Assassins е иновативна игра, която влезе под кожата ми. Тя е както оригинална смесица от добри механики и нови елементи, така и изгладена с познати неща, които да ви вкарат в играта по-лесно.

Всеки ход може да бъде вълнуващ, а взаимодействието от блокирането на местата за работници е често напрегнато и ангажиращо. Да не говорим, че играта пристига с огромно тесте места за работници, от което влизат само няколко карти. Хуморът и арта превръщат една притеснителна тема в нещо свежо, което е идеално за офис атмосфера.

Въпреки всичките ми хвалби обаче, съм длъжен да ви кажа, че Temp Worker Assassins не е за всеки. Играл съм я с хора, които я харесват, играл съм я и с такива, които никога повече не биха я пробвали. Частта с битките на мен ми е любима, но други не можаха да преодолеят „страннотията“ й. Освен това, всяка битка може да отнеме дълго време и ако играете с повече от трима играчи, играта може и да изстиска своето гостоприемство.

Не може да се отрече обаче, че балансът и вниманието отделено от дизайнерът са следи от професионализъм и всичко, за което играта е тук е постигнато.

ПЛЮСОВЕ:

  • Оригинална смес между дек билдинг и поставяне на работници
  • Вълнуващ „пушурлък“
  • Свежи илюстрации
  • Отличен баланс
  • Огромно разнообразие от места за поставяне на работници
  • Хумористична тема, подходяща за офис среди

МИНУСИ:

  • Може да отнеме повече време, отколкото би трябвало
  • Постоянното въртене на тестето по време на битките отнема немалко време
  • Точно заради това въртене и не особено доброто качество на картите ще ви трябват протектори
  • Стилизирана или не, в играта си има доста кръв, така че внимавайте с кого я играете

Повече за играта можете да откриете от сайта на производителите.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.tempworkerassassins.com/“ target=“blank“ ]Temp Worker Assassins[/button]

Настолни игри, Ревюта на настолни игри

El Dorado – неочакваната очаквана номинация за игра на годината

Вашият коментар

(пълното заглавие е „Race to El Dorado”, но нямаше да го събера в моето заглавие)

Всяка година номинациите за Spiel de Jahres са… странни. Винаги сме чували повечето игри, играли сме ги и донякъде сме съгласни, с тяхното номиниране за игра на годината. Но винаги има едно заглавие, което ни идва от никъде. Не сме го играли, не сме го виждали, дори не сме го чували. Миналогoдишният пример е Imhotep – игра, която все още малко от нас са виждали на живо.

Причината обикновено се крие в издателите на тези игри. Това са немски издатели, които рядко, или поне твърде бавно правят мултиезични издания и ги разпространяват навън. Въпреки че KOSMOS (издателят на Imhotep) е малко по-широко скроен, то Ravensburger (издателят на El Dorado) мисли сравнително за вътрешния си пазар и рядко излиза от немската туба. За щастие, ние имаме интернет и лесно можем да се сдобиваме с техни игри.

Въпреки липсата на каквато и да е популярност на El Dorado, само името на дизайнера трябва да ви говори, че тази игра може и да си заслужава номинацията за игра на година (според критериите на Spiel de Jahres). Райнър Книциа е популярен майстор на абстрактните, но често гениални творения, като дори само преди няколко дена говорих за едно негово отроче – Indigo.

Щом отворите кутията на El Dorado ще откриете, че визията е леко „старовремска“ – от илюстрациите до визуалния дизайн. Дори в една от игрите ми един от играчите помисли играта за много стара и се зачуди дали не я е играл преди години.

Това са Ravensburger и въпреки че вида може да изглежда ранно деведесетарски, не тичайте надалеч, защото всъщност El Dorado e страхотна! …Опа. Издадох се.

Както името предполага, играчите се състезават към митичния златен град El Dorado. С други думи – това е игра със състезание през джунгли, реки, селища, планини, вулкани и подобни. Картата, по която ще се състезавате никога няма да е една и съща, защото се образува от 6 огромни плочки, които съединявате както решите (препоръчвам ви първите игри да играете с някои от предварителните сценарии). Играта пристига със 9 такива плочки, като те дори са двустранни!

Основната механика на играта е класически декбилдър. Всеки започва с еднакво тесте и по време на играта си го подобрява с нови карти, а от време на време и изхвърля стари такива.

Картите служат основно за движение. Като за да се придвижите по вода ви трябват карти гребла, за джунгла – карти с мачете, за селища – карти с пари. Парите ви служат както за движение в селища, така и за купуване на карти от пазар. Освен това, всяка карта е половин паричка, така че никога не оставате без избор.

Като цяло, декбилд елемента е изключително познат, с изключение на свежата идея за пазара.

Когато си купувате карта от пазара, вие си вземате само една от най-долните. Когато тесте с определен вид карти свърши, тогава остава празно място. Следващият играч вече може да си купи карта откъде си иска – дори от тези над пазара. В момента, в който си купи такава карта, останалите от този вид слизат долу.

По този начин, играчите имат избор какво да дадат на опонентите си и най-вече – играта се разнообразява, защото всяка игра ще играете с различни типове карти.

Както виждате от моите снимки, изданието ми е немско, но правилата ги има на английски в интернет, а всичко по картите е със символи, така че няма да имате никакви проблеми.

Има два „модула“, които се водят за напреднали, но няма смисъл да ги изключвате дори и в първата си игра. Единият ви позволява да използвате едно поле по картата, което ви дава право да изхвърляте карти от тестето си, а другият добавя концепцията за плочки върху вулкан. Всеки път щом се доближите до вулкан, теглите плочка със специално умение. Тези вулкани обикновено са на трудно достъпни места и ще трябва да жертвате от хода си, за да ги достигнете, което значи, че вероятно ще изостанете, така че трябва да решите дали си струва.

Плочките обикновено са така съставени, че да можете да минете лесно през редките джунгли, но тогава ще трябва да заобикаляте. Ако искате обаче, може да минавате напряко, но за целта, трябва да си вземете по-хубави карти. Виждал съм и двете стратегии да успяват – с малко тесте и много карти за джунгла, както и с голямо тесте и силни карти. Вторият начин обикновено се играе по-бавно – трупате, трупате карти и стоите на едно място, като по някое време избухвате и правите изключително големи ходове с комбинативни карти.

Играл съм играта както с двама, така и няколко игри с четири човека и парадоксално играта с двама е по-дълга. Това се дължи на факта, че всеки играч движи две човечета, като за да спечелите, трябва и двете да достигнат до El Dorado. С други думи, трябва да мислите повече и по-стратегически как ще ги движите.

Освен готиния „пушурлък“ елемент на това откъде искате да минете, в играта има и не малка доза взаимодействие между играчите под формата на блокиране. Често ще ви се отдава възможност да блокирате лесните пътища, тъй като човече не може да минава през друго човече, а заобикалянето обикновено излиза изключително скъпо. Това особено се засилва при игра с двама играчи, защото е много по-лесно да блокирате с две фигурки, отколкото с една.

В играта има още правила и тънкости, но ще ви оставя да си ги откриете сами, с други думи – мързи ме да ви обяснявам.

Ако щете можете да си правите и състезание с различни отклонения!

Заключение

El Dorado твърдо остава в колекцията ми. Това е солиден декбилдър и страхотна игра със състезание. Играл съм вече и трите игри, номинирани за Spiel de Jahres и въпреки, че El Dorado ми е любимата, силно се съмнявам, че тя ще спечели. Това е „най-сложната“ игра от трите (другите са Kingdomino и Magic Maze), доколкото може да се нарече сложна. Всъщност El Dorado е лека игра, но с достатъчно дълбочина, интересни решения и вълнуващи моменти, че да може да бъде ангажираща както за семейства, така и за геймъри. Разнообразието е огромно, а модулния характер на плочките ви дава възможност да създавате ваши уникални „писти“.

Ретро визията на El Dorado не е най-интригуващото нещо и наистина можете да объркате годината на издаването на играта, но от друга страна всичко е ясно и геймплеят тече динамично, което е символ на отличен съвременен дизайн. Браво, доктор Книция, отново сте на сцената!

ПЛЮСОВЕ:

  • Иновативен елемент в декбилдинг жанра
  • Динамичен геймплей
  • Подходяща както за семейства, така и за геймъри
  • Вълнуващ „пушурлък“
  • Постоянни обрати

МИНУСИ:

  • Незавладяваща „ретро“ визия
  • Играта с двама играчи може да отнеме доста време
  • Сетъпа е сравнително бавен

Както вече съм казвал, игрите на Ravensburger основно се откриват в чужди сайтове, затова ще ви препратя директно към техния си личен, пък току виж сте си купили този разкош.

[button color=“green“ size=“medium“ link=“https://www.ravensburger.de/start/el-dorado/index.html“ target=“blank“ ]Купи: Wetlauf nach El Dorado[/button]