сряда, февруари 8, 2023
Заглавна страница » Настолни игри » Страната на чудесата – Българският Dixit?
Страната на чудесата – Българският Dixit?

Страната на чудесата – Българският Dixit?

Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Никола Райков е майстор в популяризирането на хобито сред децата с неговите детски книжки, книги-игри и настолни игри. От скоро той се опитва да пробие и сред по-възрастните геймъри, като първата му заявка беше играта Сказание.

Страната на чудесата отново следваше формулата на Сказание – със собствената форма на финансиране на Никола Райков – системата за предварителни поръчки, която разби нови рекорди и отново доказа, че Райков е в собствена категория.

Страната на чудесата е опитът на дизайнера да се пъхне в пренаситеният жанр от игрите с асоциации, който все още е на мода и е доминиран от титани като Dixit, Detective Club и Mysterium.  Когато отидете в книжкарницата, видите споменатите игри (които вече са преведени на български), както и Страната на чудесата, за какво всъщност ще похарчите бюджета си? 

Най-силната кукичка на играта е нейният арт. Илюстрациите, изрисувани от Лариса Кулик са феномални и ви пренасят в света на Алиса с всеки свой детайл. В кутията ще откриете цели 100 карти в голям „Dixit” размер с уникална илюстрация на всяка една. Освен тези карти получавате 60 карти с думи, 48 карти с „ключове“, борд за игра и няколко токъна.

Ако си купувате играта заради арта, можете да спрете с ревюто дотук, защото играта ще си заслужава.

Чух, че на няколко пъти в онлайн средите играта се поставяше в същата категория на Dixit и Detective Club, но единствената прилика с тези игри е търсенето на детайли по карти с цел откриване на асоциация. Според мен това сравнение е изцяло грешно и феновете на Dixit могат да останат разочаровани. Причината е, че в Dixit и Detective Club се разчита на фантазия и креативност, докато в Страната на чудесата вие вече имате думи (пароли), с които да обвързвате илюстрациите. Ако трябва да сравнявам играта с нещо познато, бих казал, че Страната на чудесата прилича най-много на Inspector Nose (детска игра за асоциации, в която вместо тесте с пароли, мятате зарове).

Страната на Чудесата е кооперативна игра, в която играчите се опитват да върнат Алиса в нашия свят или нещо такова, но не се запъвайте с историята. Спокойно можете да прескочите въведението, защото това е абстрактна игра с тематични рисунки. Нека това не ви спира обаче, защото в никакъв случай не е минус, просто всички игри с асоциации са такива (с изключение на Mysterium, Mysterium Park, Paranormal Detectives).

Всеки играч тегли 7 карти „видения“ (картите с бруталния арт). Игралното табло се поставя в средата на масата. На местата с пароли се слагат пет думи. Картите са двустранни и между ходовете можете да обръщате колкото искате карти, но не може да ги сменяте.  Един от играчите е „Разказвачът“. Той тегли карта с ключ, която показва три цифри, които се асоциират с местата на паролите по таблото. След това играчът решава дали ще подскаже само първата дума, втората или третата. Дори и втората и третата указана дума да са лесни, първата дума е най-важна, защото каквото и да изберете, винаги зпаочвате отляво-надясно. Тоест, не може да изберете да подсказвате само втората или само третата. Вашият избор се асоциира с конкретен цвят. Ако подсказвате само първата дума е зелен цвят, ако подсказвате първата и втората е жълт цвят, ако подсказвате и трите е червен. В играта има два жълти, два зелени и три червени токъна с портали. Ако някой успешно подскаже думи с жълт цвят, жълтият токън се премахва. С други думи, в процеса на играта, изборът за това колко ще подказвате намалява. Ние открихме, че най-лесно се подсказват трите думи наведнъж, защото пароли за три думи от възможни пет е в пъти по-лесно, отколкто една от пет.

След като изберете какво ще подзказвате, вие просто слагате карта с шантава илюстрация в реда на думите. Пример: Ако подсказвате две думи  – първата ви карта отива на поле 1 (независимо, че подсказвате дума 5), а втората отива на поле 2.

В края на хода си допълвате ръката до шест карти.

Играта продължава така, докато успеете да преминете през всички токъни или докато определен брой пароли свършат (зависи от броя играчи).

Да започнем от хубавото…

Механиката с ключовете е единственото различно нещо от другите подобни игри и макар дребен елемент, според мен е хитър и работи отлично. Харесва ми, че играта не ти оставя избор коя да е първата карта за подсказване, а те принуждава да мислиш как изобщо би могъл да обясниш ГЪБА, без нито едно растение в ръката си. Разбира се, преминаваш на другия край – обясняваш, че си на гъби… на каквото явно е била и Лариса, когато е рисувала тези илюстрации.

Трудността на играта ми допада. Това НЕ Е ЛЕСНА игра, дори в най-лесния вариант. Лично аз обичам предизвикателни кооперативни игри, защото искам победата да е сладка.

Времетраенето на играта е сравнително кратко, подготовката е светкавична и прибирането е лесно, особено заради кутийките, където удобно можете да приберете компонентите. Особено любима ми е кутийката „Кутийка“ и борда за игра „Борд за игра“.  Тъкмо се бях почувствал неориентиран, но някак си всичко си дойде на мястото.

 

 

 

 

 

 

 

Който иска да си прекара едни позитивни празници и не иска да си ги разваля с поредния „хейтър“, „трол“ и „мрънкач“, може да спре дотук с ревюто, защото преминаваме към задължителеният елемент в повечето български игри…

Хубава… като за българска

На първо място. Не разбирам каква е идеята Лариса Кулик да не е на корицата. В златната епоха на настолните игри, в които вече художниците са почти на едно ниво с дизайнерите, за мен е непонятно как човекът, който продава играта ти на 90 процента е само едно малко име в дъното на книжката. Разбирам, че марката тук е „Никола Райков“, но геймплеят е много по-малка част в тази игра отколкото са рисунките. Лариса не е нито на корицата, нито на гърба на кутията.

И като сме заговорили за кутията – Корицата е разкошна. Но нищо на гърба не подсказва какво представлява играта. Там ще откриете само темата, която и без това не е от значение. Когато отида в книжарница, аз искам да знам повече за играта преди да я отворя. Защото така прилича по-скоро на колекционерско издание на Алиса в страната на чудесата, отколкото на игра.

Продължавам с компонентите. Не разбирам много от карти, но картите с видения ще бъдат унищожени изключително бързо, ако не им сложите протектори. Никола твърди, че са отлично качество, но нямаше нито един човек от тези, които пробваха играта (с мен и без мен), които да не отбележат лошото качество на картона. Защото дори и това да е висококачествен картон, световният стандарт за „карта“ е съвсем друг. Но да не задълбавам, защото това е дребно заяждане.

Картите с пароли са с неподходящ шрифт, който не се вижда ясно отдалеч, а тъмно зеленият фон с тънки бели букви и особено черното върху кафяво са меко казано странен избор. Всяка карта с парола има ясна дума и напречна дума с по-малък шрифт, която показва коя е думата на картата от другата страна. Може би е търсен ефект тази напречна дума да е трудно доловима с просто око, но повечето хора по-скоро се дразниха, че не разчитат добре написаното.

Бордът за игра е от тънък картон ниско качество, но той така или иначе е фиктивен. Спокойно можете да играете и без него, така че това беше все едно.

Повечето от думите с пароли ми се струват неподходящи или просто скучни. При тези думи липсва въображение и прави избирането на карти или очевиден, или абсурдно случаен (пример: „Много“ – няма карта без много неща). Проблемът ми с Dixit са точно изиграванията, в които хората измислят такива скучни думи – ръка, небе, диван, маса. За мен много по-добри са концепциите и изразите. Те създават поле за въображение и дискусия. Забелязахме, че със скучните думи цялото настроение умира. Отделно, имах обратна връзка от хора, които всеки ден играят точно такива игри, че артът, колкото и да е добър, от гледна точка на геймплея бързо се изчерпва, защото е еднотипен. Предимството на игри като Dixit e че не са ограничени в една тема. Точно такъв беше проблемът ми и с Mysterium Park,  в който всички карти бяха само в една тема – Зловещ цирк.

И въпреки всичко, най-големите ми проблеми с играта са с книжката с правила.

Подредбата и изясняването на някои правила можеше да се доизпипа, но виждам две неща, които са откровена грешка.

Още на първата страница се вижда текст „Оптималният брой играчи е от 4 до 7“. Оптималният брой играчи никога не трябва да се определя от дизайнера, а от хората, които играят играта. Дори и да знаеш какъв е този брой, никога не се пише в книжката. Защото когато прочетох това се почувствах излъган, че на кутията пише от 2 до 10. Ако авторът смята, че играта е най-добра от 4 до 7, тогава трябва да напише, че играта е за от 4 до 7. Така сякаш самият той си прави ревю и то на първата страница от книжката. Да не говорим, че дори не е вярно. За мен 7 човека са твърде много за тази игра. Оптималният брой е 3 и 4.

И сега… нещото, на което казвам твърдо „Не!“. Като човек, изчел стотици книжки с правила, изиграл над 2000 игри и който е част от тази прекрасна общност от цели 15 години, ето този абзац е просто абсурден.

Аз не съм дизайнер на играта. Аз съм играч. Искам авторът да ми каже как да играя играта, а не аз да си измислям правила. Колкото и да уважавам Никола за всичко, което прави, това е просто мързеливо и ми звучи като  оправдание и измъкване, ако нещо не се хареса в играта. За съжаление, нещо не се хареса в играта….

Има едно правило, което категорично чупи играта. Авторът споменава, че това е най-тестваната му игра, но умът ми не побира как е пропуснал най-очевидното правило, което още при първото прочитане на книжката с правила ми беше ясно, че чупи играта. Тествахме го и… да, чупи играта.

В точка 1 от правилата активният играч тегли карта с ключ, която му показва кои думи да подсказва. Точка 2 казва, че активният играч може да обърне колкото иска карти от таблото на другото лице. Аха… Ами… по този начин аз просто ще обърна картите, които са на картата ми ключ една по една и другите просто ще ги посочат. И тук не става въпрос за измама на системата. Това ще стане неволно. Ако обърнеш карта, това означава, че не си доволен от нея, което издава картите ти с видения.  Ние веднага променихме правилото на най-логичното, което съществува в десетки други подобни игри. В края на хода си, активният играч обръща една от думите. Така следващият играч ще трябва да играе с това, което има.

Краят на играта има нужда от уточнение. В книжката пише – Ако играчите използват всички карти ключ, преди да са свършили жетоните (токъните), тогава губят. Само че една проста математика ще ви помогне да разберете, че играта може да е приключила на десетата минута, ако имате повече жетони, отколкото ключове. Това може би трябваше да бъде описано в книжката или да се измисли система за печелене на още ключове.

Финал

Страната на чудесата е добра игра. Можете да я играете с децата си и с родителите си. Но…

Времето за „Хубава, като за българска“ свърши.  Крайно време е българските дизайнери да мислят глобално и да осъзнаят, че хората, които играят игри вече познават пазара и могат да сравняват игрите им с чуждите.

Да, Страната на чудесата ще е добър подарък за хора, които не са играли игри, защото  работи, но истината е, че вече повечето игри се превеждат на български и са широко разпространени.

С други думи – мога ли да препоръчам Страната на Чудесата? Да.

Мога ли да препоръчам Страната на Чудесата преди другите игри от този тип? Не.

 

Facebooktwitteryoutubeinstagram

За Деян Георгиев 'BigBoxGamer'

Собственик съм на кафене с настолни игри насочено към хората без опит в игрите. Стремя се да играя всички модерни и актуални настолни игри, но се опитвам да давам светлина основно на по-странните, по-отритнатите, по-апокрифните и тези игри, които рядко се появяват под прожекторите. Имам дългогодишен опит като сценарист в телевизията, предимно на комедийни предавания и затова от време на време пускам неуместен и несъдържателен хумор, който понякога е толкова тъп, че са налага да го обяснявам.

Отговори

Няма да публикуваме електронната ти поща. Задължителните полета са маркирани *

*

Big Box Gamers