Не твърдя, че съм играл всички игри с дедукция и тайно движение, въпреки че през мен са минали едни от най-известните – Letters of White Chapel, Fury of Dracula и Specter Ops). Не твърдя и че съм особено добър на тях. Даже обратното – твърдя, че съм много зле. Не твърдя и че това ми е любимия жанр, въпреки че си изкарвам чудесно всеки път щом играя „шмугващия се“.
Всъщност, в тази игра, повече от всяка друга подобна, ролята на криещия се с пъти по-интересна от тези на гонещите.
Но да започнем от далеч. Да кажем от 34 години далеч, защото Scotland Yard се появява на пазара през 1983-та година и от тогава насам има сума ти версии, да не говорим за инспирирани игри от нея. Може да се каже, че Scotland е бащата на всички тези игри. Това е онзи консервативен патриархален баща, в чийто дом е по-добре да не се връщаш с боядисана коса, цигара и никоя друга оценка освен 5+, защото под това си провал за фамилията, а над това си „голямата работа“ или в най-добрия случай подлизурко.
С други думи, със Scotland Yard нямаш верен ход.
И нека ви кажа, има защо Scotland Yard все още да е толкова изискваща и арогантна. Това е игра на съвременно ниво, въпреки годините си. Като се има предвид, че съм играл нейните наследници преди нея, мога спокойно да кажа, че тати не отстъпва. Особено важи за Specter Ops и Fury of Dracula, но да кажем те са малко по-различни, така че да не навлизам грубо сред хората с вили и факли. Със сигурност обаче Scotland Yard има много общо с Letters from White Chapel. Освен някои механични прилики, не може да не се открои факта, че и двете игри се развиват в Лондон и се играе върху картата на града.
Историята в Scotland Yard не се развива около Шерлок Холмс, колкото и да не ви се вярва. Очевидно в Лондон има и кадърни детективи, които също могат да хванат този-онзи, без да разчитат на досадника с лулата.
Освен това, тук не издирвате и Джак Изкормвача, така че и това клише за стандартните лондонски стереотипни престъпници може да се наруши. Всъщност… не знаете кого точно преследвате, така че ако ви душата ви зове, можете да си го наречете Джак (име, което се ползва за някой, на когото не знаете името). Играта го нарича Господин Х, откъдето после се нароява и цяла поредица дедуктивни игри, до които така и не съм стигал.
Ако никога не сте играли подобни игри, ето ви идеята на кратко – Един от играчите е Господин Х, който се движи из уличките на Лондон, след като е извършил някакво неясно престъпление. Детективите и полицаите го търсят, но им е трудно да го открият, защото, и тук се крие цялата база на един немалък жанр, Господин Х се движи секретно без да се показва на картата.
Ако сте играли Letters of White Chapel сте виждали колко е улеснен Джак – той има собствено табло с мини карта, която да си следи и над която да си пише координатите, по които се движи. В Scotland Yard, този тип добавка все още не е бил измислен и всичко, което помага на Господин Х да не разкрият накъде му гледат очите, докато се взира в голямата карта на масата е малка козирка (която пристига с играта) и целия морал на другите играчи, които трябва да се извъртат, докато той се чуди къде да се движи.
Всъщност, на теория, би трябвало козирката да е достатъчно, защото наистина няма как да видите накъде гледа погледа му, но понякога Господин Х може да направи такиви хитри ходове и подвеждащи маневри, че в даден момент да е почти на другия край на картата. А в този случай ще се наложи да си обърне цялата глава… освен ако не използва това за объркване на другите. Аз не съм толкова умен, а когато се мисля, че съм и се правя, че съм, съвсем не съм, защото ме разбират, че се правя, че съм и знаят, че не съм. Така че най-вероятно в интернет има малки табла и параванчета, които да си принтнете за помощ.
И като казвам това, веднага вметвам – компонентите в Scotland Yard и илюстрациите по картата са с отлично ниво! Изобщо не можете да предположите, че тази игра е на над 30 години. Дори Господин Х използва гъзарско пластмасово табло, където записва тайните си местонахождения и слага токъни с билети върху тях, с които да подскаже на детективите с какво се е движил.
Билетите са оригинална част от играта и действат като ограничен ресурс, което не съм срещал в подобна игра. Всъщност, Господин Х има неограничено количество, но детективите има определен брой билети за автобус, таксита (да ги наречем ваучери) и такива за метро (явно картата за градския транспорт не важи за него).
Различните локации по картата имат различен метод за придвижване, като почти всяка локация има няколко различни начина за достигане. Всяка точка е достижима от всяка съседна точка с ваучър за такси. Спирките на градския транспорт обаче са по-полезни (в повечето случаи) от такситата, защото за един ход можете да изминете доста растояние, особено с метро. И тук изгубих геймърите таксиджии.
Тази механика позволява за бързо достигане на далечни разстояния, защото ако някой детектив се окаже далеч от Господин Х, трудно би се върнал в играта. А ако му свършат билетите за метро… кофти.
Целта е поне един от детективите, или в някои случаи полицаи (по-добрата версия на детективите според дизайна на играта) да е на едно поле с Господин Х.
Таблото на Господин Х.
На пръв поглед изглежда трудна работа… и е така, но ето и врътката, която дава полезна информация на издирващите.
На всеки няколко хода, Господин Х е задължен да се разкрие. Това не е лека работа за престъпника, защото трябва така да се е подготвил в предните ходове, че да не се окаже на една рЪка разстояние от детектив.
Тази механика е малко „насилена“ според мен, тъй като в известен смисъл „рестартира“ играта и единственото развитие до този момент се крие в разместването на фигурите по картата. В другите подобни игри няма такова „фиксирано“ разкриване. Там по-скоро използват механики, с които да откриват следи от криещия се, което допълнително обогатява интригантските възможности за блъф маневри на Господин Х.
От друга страна, тези допълнителни механики и забавят играта. Мога смело да твърдя, че Scotland Yard e с пъти по-бърза от другите три игри, които споменах (особено от безкрайната Fury of Dracula). Разбира се, както всички такива игри, дължината основно зависи от броя на играчите и както повечето от нас знаят – такива игри са най-добри с двама или трима.
Заключение
Scotland Yard е горд представител на жанра „скрито движение“, като с почти нищо не отстъпва на новите и по-„модерни“ игри от този тип. Играта е лесна за научаване, бърза и предлага достатъчна доза напрежение, за да ви задържи в атмосферата през почти цялото време. Почти всичко в компонентите е разкошно и определено ще получите доста за парите си.
Споменах толкова пъти думата „почти“, защото има някои неща, които са лек символ на остаряла игра, натъртвам на „лек“. Това са липсата на параван и лична карта на Господин Х и механиката с рязкото появяне на Господин Х от време на време, което „рестартира“ играта. Няма да навлизам в безумните правила за начинаещи, с които идва Scotland Yard, защото са абсурдно глупави. Въпреки, че от този тип, все още Letters of White Chapel ми е любимата, Scotland Yard гордо се намърдва на второ място и никога не бих отказал игра на нея.
Ние, геймърите, често си мислим, че ако нещо не е най-новото, то вече е загубило стойността си. Не отбягвайте Scotland Yard само защото е на 34 години. Aко не го знаете, няма никога да й дадете толкова. С право играта е толкова широко разпространена и до днес и ако не сте забелязали – можете да я откриете и у нас, и то изцяло на български.
ПЛЮСОВЕ:
- Отлични компоненти
- Елегантен дизайн, който не отстъпва на отстъпва на съвременниците
- Бърз и напрегнат геймплей
- Изцяло на български
МИНУСИ:
- Липсва параван за Господин Х, който е от критична важност
- Играта с Господин Х е с пъти по-интересна от тази на детективите (освен ако не играете само двама)
- Механиката с откриването на Господин Х на определено време рестартира цялата игра и прогресът да изглежда напразен
Sctotland Yard може да се открие тук-там у нас, затова просто ще ви дам линк към едно от тези места.
