събота, декември 16, 2017
Заглавна страница » КНИГИ ИГРИ » Олтарът на тъгата – литературата-игра!
Олтарът на тъгата – литературата-игра!

Олтарът на тъгата – литературата-игра!

BigBoxToro

BigBoxToro

В свободното си време най-често пише, чете, издава и коментира книги-игри, така че вероятно с това ще ви занимава. Играе и създава също и настолни, и ролеви такива, та не се чудете, ако го видите да се прави на всезнайко и по тези теми. Иначе програмира машини и обикаля из планините, ама това е една друга история…
BigBoxToro

93358

Автори: Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Издател: ИК Плеяда

Жанр: Ужаси

Година: 1995

Страници: 112

Епизоди: 40

Художник: Петър Станимиров

 

През лето господне 1124-то, войнственият, прозорлив и своеволен отец Валенс попада в едно северно градче, Тиндорт, в свят, много подобен на средновековна Европа. Там той (ТИ) неочаквано се сблъсква със Злото, което се пробужда нощем в тъмните кътчета на градчето и оставя вечер след вечер лишени от душа безжизнени тела след себе си. Разбира се, инквизицията също се навърта наоколо, както винаги предпочитаща да си набележи някой невинен за слуга на Сатаната, пред това да рискува да опетни своето име.

Реших да ви споделя мнението си за тази книга, тъй като ми е една от най-любимите, защото вече започнахме темата с книгите-игри-ужаси и най-вече защото Ейдриън Уейн планува да ни предложи нейна разширена и значително преработена версия! И така…

 Книгата 

Тази първа книга за Валенс създава усещането за едно студено, страшно, мрачно, отделено от света и забравено от Бога място, в което се сблъскаме съвсем сами със зло и могъщо изчадие. Когато говорим за изграждане на атмосфера в книга-игра по начин, който поглъща изцяло читателя, то „Олтарът на тъгата” вероятно е едно от първите заглавия, които трябва да споменем. Това за мен е безспорно и най-силният елемент на книгата. Една от началните сцени е предадена старателно през цели три погледа – този на жертвата, този на Валенс и в последствие на свидетелката на убийството. Подправени и с щипка еротика, това са едни от най-въздействащите и пълнокръвни глави в интерактивната литература въобще.

За стилът на книга може да се каже, че е силно нехомогенен. В друг случай бих изтъкнал това като минус – след тежките, мистични и страховити описания идват главите, в които главният герой се отнася лековато и дори небрежно към ситуацията, почти напълно лишен от емоционален заряд – и тук текста е в пълен контраст с началния. Тук обаче имаме ясно разделение на гледната точка – нещата са различни само когато са ни разказани през очите на Валенс, който е виждал какво ли не по този свят и някак си е успял да запази своя ироничен и веселяшки поглед над света, може би като средство да запази себе си сред ужасите, които преживява. Както със страховития стил, нещата тук също работят добре – хуморът е свеж, ненатрапващ се и добре вплетен. Като се отчете всичко това, остава въпрос на личен вкус дали тази стилова комбинация ще ви допадне или не,  но е видимо, че е умишлено предложена ни от авторите. Може да се каже, че на едно място е прекалено с този похват – необремененото и веселяшко поведение на дете, отвлечено преди няколко минути от демон, чието присъствие посява мъртвешки сковаващ страх в душите на останали хора. Това дете е преживяло неописуем ужас и се е разминало на косъм с мъчителна зловеща смърт, но участва в обща сцена с Валенс, в която е обречено да е герой от приключенска приказка с комедийна нотка, а не от ужас.

Освен главният герой, който е един от най-интересните и добре изградени образи в интерактивната литература, останалите герои тук също имат характер и колорит, и за обема на книгата са развити и употребени по перфектен начин и в правилните пропорции.

Би ми се харесало, ако сюжетът беше развит малко повече, например чрез предистория на появата на демона. Като най-голям минус на „Олтарът” в литературно отношение бих посочил претупания финал, чиито сцените можеха да са с огромна сила (дори сюжета го предполага), а вместо това са бледи и бедни, лишени от описания и емоция. Някои от тях са дори наивни, например нелогичното решение на Валенс да изгони всички гости на привличащата злото страноприемница, оставяйки обаче децата на собственика да нощуват там.

 Играта

Играта в „Олтарът на тъгата” е по-скоро подправка, отколкото елемент. Ограничава се до три или четири избора, в които трябва да проявите съобразителност. Колкото до тях самите, мога да кажа, че са смислени и интересни, като интуицията ви и четенето на предисторията също са полезни при избирането на решение, подходящо за отец Валенс и света, в който живее.

 Оформление

Освен за изграждането на атмосфера, тази книга би могла да присъства в учебниците за книгите-игри в още едно отношение, този път отрицателно.  А имено как да се раздува обем. Реалният брой на епизодите е 21, т.е. раздуването чрез „салами” е близо 100%. Раздуването по обем пък е постигнато чрез повтаряне на текст в епизодите и чрез огромният брой повтарящи се илюстрации (тези на четвърта страница, символистичните, се повтарят по около 10 пъти всяка, а дори някои от немалкото илюстрации на цяла страница също се повтарят) и блокът с обща информация в началото, разказващ за живота на Валенс, света му и дори изпита му за свещеник под формата на тест (fluff). Този блок заема 1/3 от книгата и за мнозина ще е приятна добавка, други ще се отегчат или ще го прескочат, но него със сигурност не визирам като излишно раздуване, а просто констатирам, че реалните параметри на същността на книгата са 20 епизода и максимум 50 страници, заедно с илюстрациите.

За самите илюстрации мога да кажа, че не блестят с някакво майсторство, нито с положено за тях старание, но са уникален пример за хармония с текста. Мога само да сваля шапка на Станимиров за начина, по който е уловил духа на книгата. Освен това мисля, че „Олтарът” е единствения случай в книгите игри, при който броят на уникалните илюстрации (ако броим тези от предисторията) надвишава броя на реалните епизоди (ако не броим излишните салами), така че книгата ще ви зарадва много в това отношение.

В заключение

„Олтарът на тъгата” е един от най-успешните опити да се напише книга-игра със силна литература. Книгата блести със своята атмосфера, герои и описания, въпреки дребните си слабости. Самият главен герой е любим персонаж от книгите-игри на мнозина и имено тази книга оформя неговия образ и характер, и задава контурите, които дообрисуват останалите. Играта вътре не е много, но пък не мога да кажа нищо лошо за качеството й. И както при другият представил се в жанра „ужаси”, за който ви разказах миналата седмица („Гримоар”), тук също се постига най-важното – да ви впише като участник в приключението. Илюстрациите са доволно много като за обема на книгата и пасват възможно най-добре стилово на атмосферата – все пак са дело на човека, сътворил кориците на много книги на Дийн Кунц и Стивън Кинг, а тях дори самият Кинг е определил като прекалено страшни. Относно излишното раздуване, то говори лошо само за издателите, но реално не повлиява на удоволствието от книгата и ви препоръчвам ако не сте я чели, възможно най-скоро да поправите тази грешка.

Върнете се в едно от най-страшните приключения на 90те. Буквално страшни!

Преглед на статията

Оценка

Накратко: Моля подкрепете ни като дадете оценка, харесате и споделите това ревю! Ако се чувствате разговорливи можете да ни оставите и коментар. Уверяваме ви, четем всички коментари!

Потребителска оценка: 4.9 ( 1 гласове)
0
Магазинът, в който се тества.

За BigBoxToro

BigBoxToro

В свободното си време най-често пише, чете, издава и коментира книги-игри, така че вероятно с това ще ви занимава. Играе и създава също и настолни, и ролеви такива, та не се чудете, ако го видите да се прави на всезнайко и по тези теми. Иначе програмира машини и обикаля из планините, ама това е една друга история…

Един коментар

  1. Книжката е отлична, макар и много кратка. Предисторията на Валенс и интрото към света е много добре написана и ме накара да чакам с нетърпение следващите части. Действително това е по-скоро разказ отколкото книга игра, или по-точно книга игра от типа, който поне аз предпочитам. На времето съжалявах и все още ме е яд, че е толкова кратка, а най-вече че следващите части прогресивно се влошиха. Спин-оффа на Вампирите на Флавия, известна още като Голямото шматкане и сечене из гората, или недоклатените приключения на младия Вещер удари дъното. Нямам представа кой от дуото автори е имал превес в началото и в края на серията, но стискам палци, хрониките да получат нов шанс, защото имат потенциал.

Отговори

Няма да публикуваме електронната ти поща. Задължителните полета са маркирани *

*